The rebirth~завършен проект<3

- Не знам. Утре. Сега много ми се спи. - Очите на Хан Ан се бяха пришили и той наистина приличаше на пиян до козирката. Беше му много горещо. Заметнал краищата на халата си, кракът му още почиваше на бедрото на Хао Мин. Цялото му лице беше червено, а на него грееше лениво, срамежливо ухилване до ушите. Цял ден не беше се сещал да се храни и сега рязкото поемане на толкова много храна предизвика шок в нивата му на кръвна захар. Първоначално беше еуфоричен, после опиянен, а сега поспалив и съвсем неадекватен.
Изправи се и след като няколко пъти се блъсна във все още седящия на масата Хао Мин, накрая реши да застопори главата на отсрещния, чиято аура силно се клатеше в съзнанието му. Нацели го за една мокра целувка по бузата и се оттегли безславно.
- Лека нощ, дядо. Отивам да си легна. - На зиг-заг стигна до леглото на Хао Мин, което беше по-близо и се пльосна възнак без изобщо да успее да затвори вратата. На лицето му все още имаше глуповата усмивка. Ъгълчетата на устните му потрепваха. Беше сладък като бебе и със сигурност сънуваше нещо хубаво.
***
- Добро утро - Хан Ан явно имаше навика да се събужда в зори и да дебне в кухнята нищо неподозиращия Хао Мин. Освен това притежаваше забележителната способност да не помни никоя от излагациите си. Или поне добре се правеше, че не помни. - Закуската е готова. Днес пак ще дойда с теб, ако не възразяваш. А-а, получих едни много интересни виртуални очила. - Изправи се. Спря да си играе с джаджата и я показа. - Експериментална версия са. Дзао Уо ми ги изпрати. - Подсмихна се, сещайки се за една простотия на въпросния си познат. Изобщо, колегата му и приятел беше такова недоразумение на природата, но пък с него никога не можеше да ти бъде скучно. - Та той разработва виртуален живот за хора с увреждания. В него тези като мен, които не виждат, чрез видеотрансмитери изпращащи импулси в мозъка, ще могат да виждат. Хората в инвалидни колички и страдащи от парализа, ще могат да се движат и да са пълноценни. Ще могат да споделят със семействата си същите дейности както преди. - Той се натъжи. - За съжаление е само във виртуалния свят, но мисля, че това все пак ще е от полза. Съгласих се да тествам, но за тази цел имам нужда от партньор. - Хан Ан протегна ръка във въздуха плавно и пръстите му помръднаха, сякаш се канеха да свирят на пиано. - Ще трябва да те докосна. Ще ми позволиш ли?
Нещата сега се случваха толкова бързо точно защото имаше усещането, че го познава от векове. Чувстваше се уютно в присъствието му, можеше да говорят неангажиращо и леко. Искаше да се грижи за него. Единственото, което все още го притесняваше, беше да го докосне. Прекалено силно чувство го обземаше. Пръстите му започваха да вибрират. Стисваше зъби толкова силно, че го заболяваше ченето. Не можеше да контролира дишането си, но най-притеснителното беше онова странно усещане за обвързаност. Хан Ан усещаше, че трябва да върне нещо на Хао Мин, но не знаеше какво. Искаше да го опознае още повече. Онова под черупката му, което трябваше да допълни, притежаваше ли го или трябваше да го създаде? Не знаеше, но щеше да направи всичко възможно, за да го даде на Хао Мин. Така усещаше, че е редно.

Тъкмо сдъвка последната си хапка за днес и проследи с поглед накъде се залюшка Хан Ан. Последва го мълчаливо след минута в своите си мисли за изминалия шантав ден. Усети остатък от храна на бузата си и се облиза като току-що нахранено и доволно котараче. И днес не успя да благодари на време за вкусната храна, но знаеше, че Хан Ан го усещаше дори неизречено. За първи път го виждаше потънал в сладкото небитие на съня. Приличаше на новородено. Имаше смесени чувства, задето избра да пуска лиги на неговото легло. Не че имаше нещо против, просто му се искаше да се присъедини, а не можеше. За миг му завидя за способността да спи така дълбоко и спокойно. Самият Хао Мин се ужасяваше от съня. За него бе равносилно на това да изгуби съзнание, някой да се всели тялото му и да разполага с него както си поиска. Човешкото съзнание бе твърде сложно нещо. Колкото повече опитваш да избягаш от сложността му, като че повече се оплиташ и изгубваш.
Въздъхна, привеждайки се леко към Хан Ан. Внимателно подхвана одеялцето си, за да обгърне почти разголеното му тяло. Май си беше купил динозавърския халат от детския щанд, защото това чудо разкриваше твърде много от снежнобялата му плът. Сега едното ъгълче се бе подгънало своеволно и сякаш се подиграваше на Хао Мин, едва закриващо края на стройното бедро. Очите на Мин попиваха всяка предоставяща се гледка, геройски отхвърляйки прекалено мръсните помисли. Какво ли му бе направил този нов съквартирант? Стори му се така лекомислен днес, че дори успя да събуди възхищение у него. И Хао Мин предпочиташе да живее за днес, но досега не бе заспивал в чуждо легло. Че и толкова невинно. Усмивката избухна на лицето му и Мин поклати глава, излизайки от стаята си с едно тихо „сладки сънища“. Надяваше се Хан Ан да навакса за двамата.
След няколко часа въртене на дивана в хола, Мин се отказа и скръсти ръце зад главата си. Не че не му беше удобно. Онова ново привличане, което се случваше между него и хазаина му, настояваше да тормози мислите му. Едно гласче го питаше защо не отиде да спи в стаята на Хан Ан. Надали щеше да му направи проблем. Не, разбира се. Но и онова легло бе попило аромата на Ан и това бе достатъчна причина да избере хола. Това беше най-неутралната точка в къщата и почти неизползваната стая. Диванът също бе запазил статуса си на почти неизползван и това караше Мин да се чувства като че бе полегнал в магазин за обзавеждане. Бе работил два месеца в ИКЕА и знаеше, че хората често правят това, а някои дори се самозабравят.
***
Не успя да види колко е часът, когато чу раздвижването в къщата. Знаеше, че това е Хан Ан, но по някаква причина му трябваше време да излезе то транса на будуването си върху мекия диван. Когато се отправи към кухнята, за да направи сутрешен чай и да затвърди тази традиция, Хао Мин бе посрещнат от бодрото лице на хазаина си. Усмихна се криво, но се зарадва, че другия не можеше да види солидните кръгове под очите му. Май си бяха разменили ролите за една нощ. И все пак не се оплакваше. Безсъницата противно на очакванията му, му се отрази добре и някак отрезвяващо. Успя да изпразни съзнанието си от безсмислени въпроси и да запази място за лекционния курс, който предстоеше днес.
Докато избираше за себе си чай с повече кофеин и от кафето, Хао Мин с охота слушаше ентусиазирания Лао Хан като му се наложи да се премести, за да не бъде фраснат с любопитната джаджа, която размахваше в ръцете си.
- Наистина любопитно. По принцип не съм фен на технологиите, но одобрявам тази идея. – усмихна се вяло и остави другия да продължи. Харесваше да го вижда с такъв приповдигнат дух. Беше като малко дете, вълнуващо се да изпробва новата си играчка. Хао Мин отпиваше от чая си, когато чу отправеното към него предложение и едва попречи на горещата течност да не му влезе в кривото гърло. Щеше да е грозно , ако се задави точно сега и провали момента. Възприе го като момент, защото искаше да улови тази протегната към него ръка.
- Нямам нищо против. – отвърна сякаш бе обикновен въпрос, като „Искаш ли да се видим на кафе?“. Не се сдържа и се прелести леко в страни, а щом ръката на Хан Ан замахна по инерция в пространството, Мин я улови с дългите си мургави пръсти и я доближи към лицето си. Накрая без да каже нещо повече, остави пръстите му сами да изследват и визуализират чертите му. Надяваше се да оправдае очакванията му. Джаджата, имаше предвид.

Противно на всякаква логика Хан Ан беше облякъл дрехите на Хао Мин. Нагъл до безобразие, че и отгоре. Чудеше се, дали го изпитваше точно колко може да понесе или просто наистина не искаше да си признае грешката. Естествено, че се беше събудил и ароматът изпълни ноздрите му съвсем осъзнато, даже чувствено си поигра със съзнанието му. Подскочи и затърси енергията на Хао Мин. Не можеше да усеща толкова силно този мирис, а наемателят да не е наблизо. Не беше. ''Аууу'', какво по дяволите беше това, в което се спъна, оплитайки краката си? Наведе се. Белезници?! Сериозно ли? Мислите преминаващи през главата му караха веждите му оживено да потрепват. ''Палавник такъъъв!"
Тъй като не носеше бельо, а нямаше как незабелязано да се промъкне до стаята си, обу и от бельото на Хао Мин. Вярно, че искаше да се напъха в гащите на последния, но не точно по този начин си го представяше. Наистина бе отвикнал да живее с някого другиго.
***
- Днес ще подновя работата по настоящия си проект. Благодарение на теб и твоето мазило съм супер пич за нула време. Мисля, че ще успея да наваксам за конференцията. Търси ме в лабораторията довечера, ако ти трябвам за нещо. - Появи се една лудежка живинка у него, която само науката бе в състояние да пробуди.
При Хан Ан нищо не беше толкова невинно колкото го представяше на пръв поглед. Защо другите оставаха с подобно впечатление, не знаеше. Сложи очилата и активира сензорите. Хао Мин забравяше, че хазаинът му ''виждаше'' блокажите в тялото. Можеше да разбере, когато нещо в отсрещния човек не беше наред, но можеше да мълчи и като риба, докато другият не реши да сподели. Дотогава той щеше да се погрижи всичко наоколо да бъде наред.
- Не, ще започна от ръката ти - отдръпна се. Все още не беше готов да докосне лицето му, устните, но всъщност не беше лесно нищо от това, което си беше възложил. Удари го ток, когато Хао Мин взе инициативата. Със сигурност и двамата усетиха статичеството. Прехапа долната си устна и започна да я дъвче колебаейки се. Ръцете му се спуснаха плахо по плата на дрехата отсреща и леко докоснаха ръката на Хао Мин, за да проследят продължението й надолу. Взе лявата му ръка обхващайки я в двете си шепи, обърна я с дланта нагоре, а след това я разтвори бавно и пропълзя към пръстите му. Опипа всяка една фаланга. - Красиви големи плочки на ноктите, дълги изваяни пръсти. Можело е да станеш хирург, цигулар. Имаш гъвкави пръсти и разкошни рефлекси. - Усети, че звучи странно. - Съжалявам, професионално изкривяване е да си правя изводи. - Реши да спести факта, че би го искал за свое постоянно опитно зайче. Всъщност страхът му отстъпи пред любопитството и природата му на учен. Беше толкова вълнуващо да изследва. Но вълнението му идваше най-вече от обекта му на изследване. Пръстен на показалеца. Дали му беше проличало тролското изражение или го беше оставил само на вътрешно ниво за себе си? На лявата ръка значеше, че си ерген. Свободен за флирт. Търсиш някого. Хмм, дали в университета... Пу, не може да ревнуваш все още Хан Ан! Не пуснал още питомното да гониш дивото. И все пак го жегна. Щеше да се разходи до този университет. Не всеки ден се срещаше човек, с когото да изпитваш такова допълване. Не само страст, не само духовна връзка, а Нирвана. Премести се на китката и не пропусна съвсем ненатрапливо да провери пулса му.
Езикът му облиза горните му зъби и изцъка отчетливо. Вдиша шумно, когато се приближи и пръстите му докосната шията отсреща. Усещаше леката влага там. Прищя му се да опита на вкус тази солена нотка, ммм. Стисна полека двете рамена, за да провери ширината им, да измери разликата във височината им. Опипа лопатките и се смъкна по гърба.
Най-после застана лице в лице с него. Беше достатъчно близо, за да завихрят диханията им любовен танц. В този момент му се щеше да е без очилата. Да стоят без прегради по между си и вече да е осъзнал как изглежда Хао Мин. Не че външният му вид беше нещо от екзистенциално значение. Щеше да го обича дори да беше Гърбушкото от Нотр Дам. Но представяйки си и лице, щеше да има завършващ образ към това, което вече обичаше. Искаше да го докосне. Изгарящо, нетърпеливо, пламенно. Адамовата му ябълка издайнически подскочи минавайки с пръсти по отсрещната. Опипа челюстта и се отклони към бузите. Леко премина по клепачите. Поглади веждите, челото. Пръстите му бяха като пеперуди. Пърхаха, защото буквално при всеки допир усещаше ток. Зарови пръсти в косата и едва се удържа да не издаде звук на еуфория от този досег. Прищя му се да зарови и лице там. Фетишист ли беше? Дълга и лъскава, с дебел косъм, оставяща сетивата му да искат още. Осъзна, че е на пръсти. Върна се към носа и слезе една идея по-налолу. Задържа дъха си. Палецът му опираше в брадичката на Хао Мин докато останалите пръсти се радваха на тези пухкави устни. Образът на Хао Мин се оформяше все повече в съзнанието на Хан Ан и то го рисуваше върху опакото на очилата. - Ето така те възприемам сега. - За Хан Ан да докосне някого беше признак на близост. Не харесваше да има взаимодействие с другите хора. Затова и да поиска да ''види'' Хао Мин бе с много по-дълбоко значение. За него хората бяха гласове, миризма, но никога досег. Не искаше да знае и как изглеждат, но рисувайки сега Хао Мин, той се омагьосваше.
Дъхът му потъваше в ризата на Хао Мин. Нямаше как да го избегне дори и да извъртеше главата си настрани. Така пък усещаше ребрата и корема му с лицето си и онзи познат рефлекс, когато коремът реагираше с тик заради чуждия досег. Ръцете му странично докосваха чуждата фигура. Изправи се бавно и последно положи ръка на гърдите му, за да усети най-големия издайник-сърцето. Този път изводите остави за себе си. - Добави само цвят на очите или други отличителни белези. Ето от тук - посочи му. - Странно, имам чувството, че съм те виждал някога преди - по-скоро на себе си прошепна. - Стартирам програмата - Хан Ан прехвърли очилата на Хао Мин залагайки техния най-нов общ спомен.

Устните му потрепваха донякъде умишлено при допира на чуждите пръсти. Очите му попиваха жадно всеки нов нюанс на чуждия аромат, разстилащ се по кожата му. Чувстваше се сякаш е напът да се прероди в нов човек. Ето как го караше да се чувства близостта на Хан Ан. Забравяше всички ненужни формалности, които само го товареха. Забравяше вината, която бе приел да носи. Забравяше за тъмния насилник, който баща му оформи в съзнанието му. Онази вечна липса и пустота, които го изпълваха преди, сега не ги усещаше. Не и около него.
В няколко момента пръстите му потрепваха като в унисон, развивайки свои собствени желания. Копнежи да задържат на определени места тези на Хан Ан с дива настойчивост да ги вкопчат там и да не ги пускат до края на света. Когато напевният глас на Ан прекъсна краткия му експеримент, Хао Мин все още не успяваше да възприеме думите му и просто изпълняваше като програмиран робот заръките на изкусителя си. Въведе странно пухкавата бенка на врата си, която чуждите пръсти за малко бяха заобиколили, както и разни други детайли. Позачуди се какво да пише за очите си, защото винаги му казваха, че са странни и нетипични за китаец. Остави ги черни, както бе отметнато по подразбиране. Щеше да се радва поне един човек на планетата да го счита за нормално човешко същество. Ако двамата наистина стигнеха до края, това щеше да значи всичко за Хао Мин. Вече нямаше да се чувства сякаш не принадлежи на този свят. Защото бе бил единствено чудовището Хао Мин, или светецът Хао Мин, но никога човекът... А винаги го беше търсил. Човекът в себе си. Едва сега разбираше, че не би могъл да го открие сам. Честта се падаше само на Избрания.
- Е, ще тръгваме ли? – попита накрая, прокарвайки пръсти през косата на Хан Ан. Този път по-осезаемо от преди, но отново с желязно алиби. Кичурите се бяха разбунтували след свалянето на онези виртуални очила и сега си плачеха да подредба. Отстрани Хао Мин изглеждаше почти сякаш аранжира цветя.
***
Когато двамата стигнаха до добре познатия ъгъл на уличката им, където една жена продаваше вестници от години, внезапно заваля като из ведро. Хао Мин беше доста предвидлив човек, но не се гордееше особено с това, защото беше скучно да си подготвен за всичко. Не че човек можеше наистина да е подготвен за всичко. Например чувствата и човешкото сърце се оказваха наистина непредвидими. Младият лектор извади тъмносиния си чадър с изрисувани сърдити облачета и го разпъна над себе си и Хан Ан. Внимаваше да не наръга хазаина си, защото веднъж сам щеше да се осакати с това опасно оръжие. Мин беше сериозен в твърдението си, че и чадър би могъл да те убие и бе готов да подпише петиция, че полицията позволява на цивилни да носят оръжия. Крайно време беше да си купи дъждобран, като повечето нормални хора тук, нали? Все пак чадърите се ползваха само за слънце, освен ако не си достатъчно мургав, за да не ти пука дали ще хванеш тен и ще си развалиш призрачното амплоа на зомби-вампир. До главата на Мин лятото не припарваше дори шапка, да не говорим, че изглеждаше нелепо с всякакъв род шапки. Откакто разпъна чадъра си над двама им, едно неочаквано усещане за лудо дежавю не спираше да преследва Мин. Сякаш вече бе изживял почти същия момент със съвсем същия човек. Поразтърси глава, но обсебващото дежавю не го напусна.
Видя как жената на ъгъла опитва да покрие вестниците с капака на огромната тенджера, в която печеше картофи. Отиде до нея, държейки Хан Ан под ръчичка, за да следна плътно стъпките му и да не се наръга с някой ръб на чадъра.
- Ще взема един. – кимна към вестника, започнал да попива дъждовните капки в себе си. Жената с поне две видими синини от системен тормоз му подаде вестника с благодарна усмивка. Хао Мин й върна жеста, оставяйки в ръката й пари за един топъл рамен. Знаеше, че не може да спаси всички от всичко, но и малките жестове често омекотяваха ударите на живота. А всеки знаеше какво значи за живееш в този квартал.
- Между другото, искаш ли да дойдеш на лекцията ми? Днес имам само един блок в университета, така че после може да обядваме заедно. – предложи Хао Мин, когато двамата с Ан се скриха в метростанцията и ги лъхна добре познатият аромат на влага и стерилна гума.

- Залезът е невероятен - очите на Хан Ан отразяваха залязващия диск и неговото сияние попиваше в тъмните му бездни. В този миг лицето му разкриваше онези две трапчинки. Вълните се разбиваха в скалите наблизо. Беше избрал виртуална разходка по плажа. Когато не можа да спи, се зае да подбере детайлите за това, което искаше. Но най се радваше на идеята с кого би могъл да сподели своето евентуално бягство. Обърна се и вятърът разроши косата му, скривайки очите му. Все пак измежду пролуките долавяше силуета на бродещия по плажната ивица Хао Мин. Хан Ан беше все още с трансмитерите и виждаше в съзнанието си проектираните образи, а Хао Мин ги възприемаше посредством очилата. Хан Ан беше изтичал напред в екзалтиращ изблик. Искаше да потопи краката си в морето, да види лазурното небе. Липсваха му. Имаше неща като небето, които не можеше да докосне, но му липсваха. - Виж - приближи се до Хао Мин и разтвори внимателно ръката си. Беше хванал малък морски краб. Красивата му черупчица помръдна леко и той срамежливо се показа. Хан Ан се усмихна и хвана ръката отсреща, за да прехвърли тази мъничка прелест. Животинката търти да бяга. Скочи изплашена от тези двама огромни титани блещещи се насреща й. И двамата избухнаха в смях. Седнаха по турски в пясъка. Виждаше. За пръв път от години виждаше. И не беше сам. Твърде много емоция. Болката в ребрата отново го проряза. Опита се да сдържи дъха си. Взря се в необикновените очи отсреща и се удави в тяхната топлина. Толкова малко ли му беше нужно? Хан Ан започна да рисува с една съчица - ''Аз бях тук с теб''. Благодаря ти за този момент и че го направи възможен. - Погледна го и очите му затрептяха, а после се появи онази негова огромна усмивка, с която прикриваше сълзите си.
***
- Ще дойда. - Значи, от една страна имаше да работи по проекта на живота си, защото конференцията наближаваше, а беше изостанал убийствено от графика си. От този му труд зависеше финансовата му издръжка в рамките на следващите шест месеца. От друга страна имаше един Хао Мин, от когото не щеше да се отделя нито за миг. Причините бяха, че всяка секунда в неговата компания го караше да се чувства жив, а също и защото нещо заплашваше този човек и той не можеше да позволи това да продължава. Ако беше около него, имаше голям шанс да успее да го опази. Усещаше тази енергия. Усещаше и придвижването на източника й. Това трябваше да престане. Пръстите му набараха в джоба му белезниците на Хао Мин. Защо ги беше взел със себе си за него остана загадка. Трябваше да му ги върне все някога.
Започна да вали. Дъжд, море, вода. Защо постоянно го следваха подобни неща? Знаеше, че е нещо свързано със спомените му, но все още му убягваше. Обичаше водата. Отварянето на чадъра на Хао Мин го стресна и го потопи в нещо отминало. И той така някога бе отворил чадъра си за някого. Сега вече знаеше за кого. Тогава това момче му беше помогнало в труден момент. Сега той щеше да върне жеста. Щеше да върви редом до него. Не беше нужно да говорят, за да си взаимодействат. Беше усетил вибрацията от тялото на наемателя си. Вестникарката. Въздъхна. Светът наистина беше мръсно място и всеки носеше своя собствен воденичен камък, ех. Най-лошото е, че хората никога не молеха за помощ, а той не се втурваше да помага без някой да го е поискал. Не и след посления път, след който ребрата му бяха счупени. Все още усещаше свистенето на дробовете си. Знаеше си мястото. Хората носеха проблеми. Неговите проблеми си му стигаха.
Влезе в оптиката и побегна от там две минути по-късно като ужилен. Работещият на щанда беше твърде любвеобилен с него и поканата да пият нещо довечера хич не му се понрави. Хан Ан и неговият проклет чар. Не трябваше да изпробва теорията си дали досегът му до непознати хора ще му въздейства както този на Хао Мин. Не и в квартал, в който малко или много се вясваше. Но и облечен в дрехите на Хао Мин той пръскаше неосъзнат потенциал да привлича погледите днес. С прилепнали дънки тип клин, бяла разгърдена риза и с якето бомбър, което наскоро беше намерил в гардероба си и много обичаше. Пасваха си идеално със сегашната му бунтарска прическа и визията спретната изпод пръстите на наемателя му. Дано продавачът не си беше въобразил, че след последния път Хан Ан се е спретнал конкретно заради него. Всичко беше по вина на Хао Мин. Дявол го взел! Стисна още по-силно лакетя на наемателя си, за да си отмъсти за всички неволи, които съзнателно или не този човек му причиняваше и се усмихна. От устата му излязоха облачета пара. - Добре, днес целия ден ще съм твой - вдигна вежди развеселено. - Води ме в царството си.

- Да вървим! – ухили се Хао Мин като влюбена гимназистка, което беше близко до истината. Закрачи бодро и изведнъж усети, че дъждът е спрял. По някаква причина не свали чадъра си, защото му харесваше да усеща другия близо до себе си. Чувстваше онази сигурност и топлина, която му беше липсвала през целия живот, а перфектният ритъм в крачките на двама им успокояваха препускащото му сърце. Вече знаеше, че съдбата ги бе срещала и преди. Краткият спомен бе заровен някъде в съзнанието му, но непринудено топлото за него го правеше най-ценния диамант в съкровищницата на паметта. Това бе достатъчно, за да му отговори на някои въпроси. Съзнанието му се освободи от незначителни факти, като все още краткото му познанство с Хан Ан. Пък и времето бе такава условност. Можеше ли някой наистина да познава друг човек? Животът винаги имаше с какво да те изненада, когато най-малко очакваш.
- Стигнахме!– засмя се ведро, когато навлязоха в двора на кампуса. Университетът по китайска медицина Хубей се намираше точно до най-голямото езеро в Ухан, езерото Хуандзя. Мястото беше огромно, с паркче в непосредствена близост, като повечето университети в Китай, и навсякъде гъмжеше от студенти. Сградите не се славеха с особено приветливия си външен вид, защото напомняха на някой затвор, но петте високи колони леко компенсираха нещата. Хао Мин най-сетне прибра чадъра си и извади пропуска си, за да го покаже на охраната.
- Не е нужно, учител Шу! – охраната го спря с любезен официален жест като не смееше да го погледне задълго в очите. – Влезте!
- Благодаря! Приятен ден! – отвърна без да му прави впечатление, че отново се държат с него като с някакъв шеф. Не искаше да си представи какво би било, ако имаше професорска титла. Бяха му предложили и такава за брилянтната книга с нови насоки в традиционната медицина, но Хао Мин искаше просто да я дари на университета и не искаше нищо в замяна. Не му трябваха титли, позицията на обикновен преподавател му стигаше.
- Учител Шу! – по коридора го настигна заместник-деканът по научна дейност, който разнасяше огромната си папка навсякъде.
- Здравейте, професор Уан! Чух, че сте ме търсили вчера, но не успяхме да се засечем. Съжалявам, ако съм ви създал затруднения.
- Не говори глупости! – почти се засмя другия, давайки нещо от папката си. – Графикът ми е много натоварен, добре че те видях! Вземи, това е информация за научния семинар по медицина. Другият вторник е, а както знаеш нямаме достатъчно лектори, които да се заемат. Затова с колежката Джан ще си поделите лекциите! – професорът говореше светкавично бързо и докато Хао Мин реагира, листът за семинара беше в ръката му, а Уан се бе изпарил, оставяйки след себе си няколко изпаднали бели листи. Наистина не знаеше как функционират някои от хората тук.
- Добро утро, колега!
- Здравейте, учител Шу!
Коридорът се оказа също толкова безкраен, колкото и поздравите. Неспособен да навакса, Хао Мин отвръщаше на повечето си колеги с кимане. По принцип не беше много мълчалив, но му идваше в повече да срещне такова раздвижване на своя етаж. Допадаха му по-спокойните сутрини, но знаеше, че днес беше ден за сутрешна конференция на по-старшите учители.
- Хао Мин! – така внезапно изскочи пред лицето му, че Мин получи нещо като паник атака и залитна назад.
- Колежке Джан! – каза все още стреснат от появата й. Тя бе единственото жизнерадостно същество в кампусът, винаги кипеше от енергия и обичаше да фамилиарничи с колегите си. А след толкова време, прекарано в искрена близост до трупове на хора, същата не забелязваше кога нарушава личното ти пространство. Всеки твърдеше, че се свиква, а на някои дори им харесваше да усещат прасковения аромат на лъскавата й коса и мекотата на заоблените й гърди. Често я бъркаха с ученичка.
- Стига, казах ти да ми викаш Джу Ли! – отвърна му като някоя стара приятелка и се подсмихна, а внезапно в очите й се появиха радостни пламъчета – Виждам, че професор Уан ти е казал за семинара.
- Да, току-що се видях с него.
- Не е ли чудесно, ще бъдем страхотен екип! На предния семинар направо ги отвяхме, а този път ще има гости от университета в Пекин! - Хао Мин забеляза как от вълнение колежката му почти се надигна на белите си пантофки. Притесняваше се за нея. Беше твърде мило момиче, а тук гъмжеше от самотни зомбита. Не си я представяше да се защитава с този дребен ръст и крехки ръчички.
- Сериозно, чак от Пекин?! - не че го притесняваше особено, но не бе очаквал подобно посещение на сравнително обиковен семинар. – Ще трябва да се подготвя добре.
- Хао Мин, - разсмя се Джу Ли – та ти си най-компетентният лектор по традиционна медицина, когото съм срещала! Дори аз всеки ден научавам по нещо от теб!
- Благодарен съм ти за комплимента, но това не е вярно. Ти имаш по-голям професионален опит и той ни спаси миналия път. – усмихна й се леко засрамен от спомена как за малко да се изложи. Наистина беше новак в тези неща. – Е, лекцията ми започва скоро, така че...
- Да, разбира се! Съжалявам, че ви задържам... А кой е симпатягата с теб?
- Това е мой приятел, Хан Ан. Реших да му покажа кампусът. И той е учен, макар и в друга област
- О, това е чудесно! Приятно ми е, Хан Ан. Аз съм доцент Джан Джу Ли. – представи се със сладкото си гласче и се здрависа с него без да почака покана. Може би другия щеше да го възприеме като един вид нахалност, но Джу Ли беше по-скоро свръхлюбопитна за света и хората. – Надявам се ще дойдете отсреща, където се събираме обикновено за обяд! Ще ви чакам!
***
Погледна големият часовник на изхода. Обядът наистина бе продължил доста дълго, а Хао Мин почти не успя да вземе думата от любознателната си колежка. По някое време усещаше, че просто добавя и добавя зеленчуци в устата си, докато бузите му не се издуят като на бебе. Мразеше да избира. Знаеше, че не може да ощастливи всички, защото и слънцето не огряваш навсякъде, но не искаше някой да му се обижда за някакви дреболии. Сега обаче усещаше, че май и на Хан Ан му беше дошло в повече и обвиняваше него за това. Хао Мин не му бе обещавал, че ще обядват само двамата, но се подразбираше точно това. Сега бе нужно да му се реваншира с истинска среща. Наистина не бе най-великата идея да го води на работното си място, но реши, че е добро начало да се отвори за някого. Никога преди не бе споделял какво го влече и с какво се занимава. Не бе смятал за нужно, но оценките на Хан Ан за чая и лековете му, го накара да го допусне в своята среда. Резултатът обаче се разминаваше с очакванията му.
В тихото движение на телата им се вряза един дълбок глас, идващ от спрялата пред изхода кола.
- Шу Хао Мин! – сричките полетяха като куршуми към главата му и го накара да замръзне на място, когато всичко в него крещеше да си плюе на петите. Част от него не искаше да бяга и да се крие повече, но не бе готов за това.
„Не съм готов да се срещна с демонът...“
„ „...прикован към мен!““ – разнесе се смехът му. Винаги си играеше с някоя част на съзнанието му, но досега не му бе довършвал мисълта. Подигравателната му нотка го накара да настръхне. „Но аз съм част от теб, затова бягството е невъзможно и ти го знаеш.“
Всичко започна толкова отдавна, че вече не си спомняше как се случи. Защо беше толкова беззащитно дете, защо му трябваше да си създава въображаем пазител – защитен механизъм, който по-късно се превърна в паразит, опитващ да превземе светът му и да го убие в съня. Всеки твърдеше, че е опасен, а той просто опитваше да се защити. Нима това беше грях?
- Шу Хао Мин, качвай се в колата! – извика му и дори през тъмното стъкло успя да види как го стрелка с всичката омраза в очите си. Беше като лазер, каращ те да се разпаднеш на частици. Но Хао Мин нямаше да го стори.
„Е, какво ще правиш сега?“
Ликуваше. Мразеше моментите, когато Той бе по-доволен от него. Не биваше да е така. Усмихна се напук на света и улови ръката на Хан Ан. Зарадва се да я намери наблизо, както удавник се радва на спасителна лодка.
- Вече ми се довери веднъж, сега те моля да ми се довериш отново! Бягай!
Знаеше, че могат да им се измъкнат. Баща му бе прекалено важна клечка, за да слезе от колата и да замърси поръчковите си италиански обувки. Те никога не стъпваха там, където вървяха обикновените хора. Да, бягството от демонът в съзнанието му бе невъзможно, но поне можеше да се изплъзне от материалното му въплъщение.
„Харесваш ми, Хао Мин. Харесва ми как сам провокираш нещата да се случват, а после бягаш от тях! Забавно е!“

Щеше да му се довери, защото вече и друг път беше държал тази ръка така. Щеше да му се довери, защо днес беше тук благодарение на това. Замисляли ли сте се някога, защо самоубийците не пристъпват портите на Рая? Самоубийството е отказ от това, което Бог е дал, следователно нямаш право на прераждане или вечен живот. Сбъркаш ли по този начин, това е завинаги. Самоубийството е най-егоистичната постъпка. Мислиш само как на теб да ти дойде краят, без да желаеш да приемеш, че липсата ти ще накара някого друг да го боли. Без да пожелаеш да се бориш за себе си или за другите. Това беше решил да направи Хан Ан в този ден. Смъртта на майка му беше капката, която не съумя да преглътне. Колко ли трябва да си страдал, за да решиш да приключиш със себе си още на 16 години? Или колко точно трябва да си незапознат с ударите на живота, за да се откажеш толкова рано от него? Вече нищо нямаше значение. Най-вече вярата. Не знаеше защо се пазеше от дъжда. Беше просто глупав, остатъчен инстинкт. Скоро нямаше да му трябва.
Видя момче връзващо обувката си на тротоара. Вече беше намокрено, затова не му пукаше от дъжда. Колата обаче движеща се по пътя явно нямаше намерение да намали, за да не го изпръска изцяло. Защо светът беше такъв? Във всеки удобен случай се опитваше да те окаля. Удряше те и удряше, докато не те събори. Докато ти отнеме едно по едно нещата, които ти е дал. Защо точно, когато си най-беззащитен? Колата мина и водната струя заля половината от тротоарната площ. Момчето вдигна поглед и видя ръката държаща големия прозрачен чадър с изписани странни, непознати символи. Хан Ан беше решил, че може да поправи поне тази несправедливост днес. Той пусна чадъра и продължи пътя си. Водата не спираше. Като омагьосан дъждът се впиваше в сухата му същност. Попиваше жадно в дрехите, косата и погледа му. Стойката издаваше настроението на притежателя си. Беше се предал. Увесил нос, немислещ за нищо. Потънал в самосъжаление. Изведнъж нещо засенчи взора му. Чадърът му отново беше намерил своя господар. Момчето го беше догонило. Задъхано то боязливо се усмихна. Подаде му съоръжението, но когато Хан Ан не реагира да го вземе то разтвори пръстите му и го пъхна в ръката му, но не го пусна. Наложи своята длан отгоре и стисна с упорство, а не със сила.
''Четеш ме, нали?'' - помисли си Хан Ан. Ръцете им останаха така през цялото време. Момчето вървеше с него и не казваше нищо. Поддържаше чадъра високо над главата на Хан Ан и просто вървеше. Хан Ан знаеше. Още тогава можеше да прозира емоциите на хората. Момчето търсеше защита. Искаше да се слее с тълпата и да се изгуби от погледа на някого. Нямаше против да помогне на другиго в последните си часове. Вървяха дълго. Дори не усети, кога небето спря да плаче. Кога светът беше измил срама от себе си. Намираха се на огромно циментено игрище. Заобикаляха множеството локви мълчаливо и в синхрон. Внезапно момчето се затича напред в луд бяг. Тази негова свобода беше толкова красива. Сякаш късаше оковите и за първи път усещаше, че има материя и отвъд тях. Приличаше на монголски мустанг. Какво му стана така изведнъж? Хан Ан погледна нагоре и застина. Открай докрай по открития небосклон се простираше красива, блага дъга. Дъга, която дамгоса душата му.
- И след най-големия дъжд, може да изгрее слънце - момчето се завъртя френетично с искряща усмивка. Смехът му беше звънък и неподправен. - И после винаги се появява дъга. Дочакай дъгата - провикна се, смигна и изчезна нанякъде в криволичещите улички.
***
Тичаха така, сякаш бягаха от отворените порти на Ада. Не можеше да си поеме дъх. Отново заваля. Косите залепнаха по челата им. Не виждаха по-далеч от носа си. Нямаше да го попита нищо. Нямаше да го съди за нищо. Щеше само да го подкрепя и да споделя стъпките му. Най-сетне силуетите им се скътаха в една сляпа уличка. Когато телата им се докосваха трептящо и адреналинът изпълваше съзнанието му, реши, че е чакал достатъчно. Нямаше смисъл да пази спомена вече само в сърцето си. Не и когато бъдещето и на двама им се променяше толкова бързо. Гърбът на Хан Ан усещаше тухлената стена отзад. Тя впиваше парещи иглички студ в кожата му. Имаше дъжд, усещаше го по устните си, които трепереха. Неговото слънце стоеше на 20 сантиметра от него, затова оставаше само още едно допълнение от уравнението, нали?
- Дочаках дъгата, Хао Мин - прошепна Хан Ан задъхано и го целуна вдигайки се на пръсти обхващайки лицето му.

Беше се родил с такива изпъкващи очи и изключително мургава кожа. Майка му и баща му бяха бели като сняг, с изключително тъмни коси и очи, типичните северняци. Но се бяха преместили от Харбин още преди появата на Хао Мин. Една светица и нейният зъл господар, така ги помнеха, но също казваха, че двамата се били обичали много и затова се оженили, след което заминали, защото нейните родители били против. Те знаели, че той е възможно най-неподходящата партия. „Набожен“ собственик на големия китайски конгломерат „Северна звезда“. Кой ще иска да остави единственото си дете в ръцете на член на някаква мрачна секта, при това и бизнесмен. Но тя била твърде упорита да следва сърцето си, да осъществи мечтата си да се омъжи по любов.
Хао Мин не я познаваше. Не бе получил шансът да удави първия си плач в прегръдката й, защото тя си беше отишла точно след като го роди. А първият поглед, който си спомняше, беше този на баща му – преливащ от омраза и гняв, които никога не разбра. Не беше нормално да си спомня опитите му да го удуши с възглавница, докато беше само на няколко месеца. Не му беше ясно само как оцеляваше всеки път. Дали баща му бе прекъсват от някого или нещо в него не му позволяваше да стигне до края, защото така удоволствието за единия и ужасът за другия щяха да продължат по-дълго...
„Това, което не те убива, те прави по-силен. Това е лекарство, няма да боли много.“ Това му бяха повтаряли в Санаториума за деца с отклонения, както бе най-близкото значение на използваната дума „специални“. Лекарите им казваха, че са специални, но не бива. Казваха им, че всички трябва да се раждат нормални, еднакви, за да има мир на Земята. Говореха им тези неща, за да им отвличат вниманието, докато инжекциите с неизвестна течност се изпразват във вените им. Малко по-късно единственият, който не вярваше на всички глупости, разбра, че всъщност бяха тук , за да ги заразяват с всякакви вируси, срещу които се търсеше ваксина. Всички деца там с необикновени очи, не приличаха на родителите си, а органите им бяха различни още преди отпреди да се родят. Различното по този начин никога не е признак за нещо добро. Самият Стивън Хокинг, който Хао Мин обичаше да чете, се опасяваше от появата на това. Заради него Мин успя да разбере света и хората, за които той бе нещо различно в лошия смисъл на думата. А в природата мутация, еволюирането на индивидите беше толкова нормално нещо. Всяко едно колибри е еволюирало, за да се приспособи към средата си. На остров Доминика пурпурногърлото колибри се храни с хеликония, но двата пола имат коренно различни човки. Те са се развили така, защото всяко се храни с различен вид хеликоня. Но никой не ги намира за опасни, а за очарователни. Приспособяването е единственият начин организмите да просъществуват. Хао Мин вярваше, че и за него има причина. Че на тази умираща планета хората не биха могли да съществуват още дълго, ако не се променят. Той щеше да узнае, че е различен все някога, дори без зловещите помощни средства. Щеше да открие защо не се разболява. Все някога щеше да си направи изследвания и скенерът щеше да покаже различната форма на мозъка и сърцето му. И отново щяха да го вкарат в някой център за изследване. Знаеше, че е неизбежно да преживее това.
Беше на 14, когато успя да избяга. Случи се в дъждовен есенен ден, когато в лудницата пристигнаха дванайсетина стажанти от медицински колеж. Не помнеше останалото, защото в този ден срещна дъгата. Сега споменът, отлежал цели 12 години в съзнанието му, отново възкръсна по-жив от всякога. Щом устните на Хан Ан изрекоха тези думи и се стопиха в неговите като бучка захар в горещо кафе. С годините бе повярвал и в невъзможното, но не бе предполагал, че съществува подобна магия, като любовта. А Хан Ан доказваше съществуването ѝ с всеки изминал момент, с тази своя целувка, заличаваща всяка мрачна мисъл, прогонваща всяка мъгла. Устните му бяха сладки като мед, играта на малкото му езиче подпалваше цялото същество на Хао Мин. Събуденият демон също стенеше за още, но искаше да го завладее собственоръчно и да го направи свое притежание, свой вечен роб. Нямаше да му го позволи, не и сега, когато Хан Ан сподели дъгата с него.
- Това е нашата дъга, Лао Хан. – погали страните му, отделяйки се на сантиметри от него. Той пръв си беше спомнил срещата им преди 12 години и сега на совй ред го спасяваше. Почувства такова облекчение и радост, които не бе изпитвал в моменти като този, когато миналото го застигаше с гръм и трясък. Но неговият демон беше прав. Беше крайно време да спре да бяга. Вече не можеше да си го позволи. Не и ако искаше да задържи Хан Ан до себе си. Мин се усмихна и преплете пръсти в тези на Лао Хан. Трябваше да се приберат. Сега миризливият им престъпен квартал бе възможно най-безопасното място. Пък и руснаците му дължаха услуга, която скоро може би щеше да използва.

Намираше се в лабораторията си. Последните дни беше занемарил дейността си и сега в него се събуди обичайната превъзбуда резултат от същността му на учен. Да открие нещо ново. Да го изследва и проучи. Да го промени и пригоди за нуждите си. Пръстите на лявата му ръка вече се бяха възстановили напълно, давайки му размах да се труди отново със същия плам. Коства му голямо усилие да измести от ума си онова усещане за пълноценност, което получи, когато тялото му се бе притиснало в тялото на Хао Мин. Затвори очи за миг. Несъзнателен жест. Той не виждаше и без това, но имаше нужда да сложи още една преграда между мислите си и външния свят. Нямаше да бъде лесно. Заключеното в Хао Мин, усетил бе как се раздвижи. Усети и колко е концентрирано. И разбра, че няма да се откаже. Знаеше, че трябва да е готов да стисне зъби и да се бори. Наясно бе, че тялото му е по-слабо тренирано от ума и волята. Неговият живот принадлежеше на Хао Мин още отпреди 14 години. Не, усещаше, че е още от преди това дори. Усещането за предопределеност беше подпечатано с кървав печат. Науката може и да беше неговият смисъл досега, но в момента тя стана просто мястото, където да изчаква докато дойде моментът на истината. А и колкото и тривиално да беше-трябваше да изкарва пари, за да просъществува до тогава.
Беше оставил Хао Мин да почисти дивана. Тази сутрин докато приготвяше закуската, успя да се спъне в нещо паднало на пода и разля купичката с кашата. Сложи кувертюрата за пране, но беше убеден, че и подплатата на дивана беше станала жертва на мазно петно. Откакто Хао Мин беше тук той наистина съвестно се грижеше и изпълняваше задълженията си. Беше му благодарен. Сигурно изглеждаше много секси с престилка и сини ръкавици за почистване. Уу, бърсалката за прах също много щеше да му отива. Въх, присети се за виртуалните очила и за миг зверски се изкуши, дали да не заложи тази симулация сега и да се отдаде на похотлива вечер. ''Не'', тръсна глава. Не биваше. Не и когато изкушението под формата на Хао Мин се намираше само на няколко метра разстояние някъде оттатък. Не и когато можеше да си спомни какъв наистина беше вкусът на устните му, защото ги беше опитвал преди по-малко от час. Когато още усещаше топлината на пръстите му вплетени в неговите. Чувстваше се раздвоен между дебрите на научната си дейност и Хао Мин. И двете го изкушаваха, но по коренно различен начин. Все пак си отбеляза задължително да вземе виртуалните очила при заминаването си за конференцията. В дългите самотни нощи човек няма какво особено да прави. Ах, Дзао Уо, знаех си, че си перверзен кучи син, но защо трябва да превръщаш и останалите хора в отрепки, мръсник такъв! Изцъка с език, защото осъзнаваше, че е победен. Тотал щета.
Хан Ан често си противоречеше. Това го спираше да може да общува нормално с останалите хора. Искаше да е постоянен и да застава винаги еднакво зад думите си, но това не му се получаваше почти никога. Проволинеен до болка той все твърдеше, че не лъже, но често забравяше, че това му действие е в пряка зависимост от заобикалящата го среда, конкретния случай и най-важното, човекът седящ насреща му. Беше лош лъжец, но можеше да лъже, ако вярва в лъжата, можеше да премъчи, ако пожелае и можеше да подслади думите, ако тази лъжа беше с благородна цел. Осъзнавайки тези неща, той се научи и никога да не казва ''никога''. Днес мислиш така, но утре може да е друго. Затова и не можеше да знае, дали човекът, който бе отвърнал днес на целувката му утре нямаше да го приема за враг или предател. Въпреки това още от началото Хан Ан беше решил да му се довери и нямаше да се отметне от това. Беше вътрешно усещане, което го водеше осветявайки пътя му.
Въздъхна и поднови работата си. Не можеше да разбере, защо вместо да успее да премести яйцето от едната мензура в другата само успяваше да взриви по нещо. Така се случи и този път. Чу се масивен тътен, последван от крясъка на Хан Ан. След няколко минути той отвори широко вратата свързваща лабораторията с останалата част от къщата. Тя се трясна в стената и почти го захлюпи обратно. Пътьом успя да прецени, че Хао Мин подготвяше масата за вечеря. Мина покрай него като хала. От косата и дрехите му все още излизаше дим. Целият беше в сажди, а на места имаше дупчици от огънчетата нападали по него. Единственото чисто място на лицето му беше под обезопасителните очила, които носеше.
- Отивам до банята - закашля се от всичката пушилка, която беше нагълтал. Точно сега хич не би отказал някой да го изтърка хубаво като теляк. Имаше прах дори в ушите. Беше убеден. - Може да гледаме обещания уебтуун тази вечер. Мисля, че ще е по-безопасно за живота ми. Приключих за днес с опитите. Всичко, което успявам да постигна е да сваря проклетото яйце за милисекунда. После следва взрив. Защо, по дяволите, все така става?! - отмина, мърморейки вече на себе си. Ех, не беше лесно да си учен. Все ще сгрешиш някъде и това ще ти опърли веждите.

Да си различен по какъвто и да е начин в общество, което няма нужда то твоята различност, не беше лесно за никой човек. Хао Мин го бе наблюдавал дълги години. Където и да отидеше виждаше как се възприема всяко дребно отклонение от нормите, от вече приетото между хората. Бе виждал как различните биваха отритнати преди някой да опита да ги опознае и разбере. Те просто не се вписваха в света на останалите, така че не им оставаше друго, освен да заживеят в своя собствен свят. По-смелите намираха други като тях, със същите различия, за да се борят за своето място под слънцето. Понякога човечеството прогресираше в една насока и деградираше в друга. Винаги обаче имаше неща, които щяха да бъдат приети, ако си останат само във филмите.
Всички казваха, че демоните живеят във всеки от нас. Но как ли можеше да се справиш с тях, ако не бяха просто метафора на най-големите ти страхове и лични травми? Ако знаеш, че в теб наистина живее нещо демонично, чуждо на същността ти, но едновременно част от нея... То говори собствен език, има собствени мисли и желания. А най-страшният момент би бил, ако тези мисли и желания започват частично да съвпадат с твоите собствени. Тогава чуждото присъствие те завладява без да го усетиш. Шепне ти колко желае конкретно човешко същество, а ти се чудиш не са ли това твоите мисли, зациклили в съзнанието. Навлажнява напуканите си устни с език и се усмихва, а ти не си сигурен дали това не е твоето действие. Защото образът в огледалото не се променя. Умът играе своята игра, скривайки за миг чуждото присъствие и сливайки мислите и спомените в една голяма каша. Но не прилича на кашата, която по-рано Хан Ан е разлял на дивана и е далеч по-побъркваща от мазното петно, с което Хао Мин се бори геройски около половин час.
Тази вечер бе решил той да поеме вечерята. Щеше да приготви няколко ястия от съчуанската кухня, защото му бяха най-лесни именно заради многото смесица на подправки и лютото, което щеше да прикрие липсата му на талант в кухнята. Ястията, дори супата, си вървяха много със съчуанския ликьор Улянйе, който Хао Мин бе подбрал специално за случая. Не искаше да си признае, но му беше любопитно дали Хан Ан носи на алкохол, а този тук си беше предизвикателство дори за самия него. Може и да събираше смелост за нещо и просто да целеше тази вечер да удави всяко колебание и съмнение с тази напитка на боговете. Все пак, щом съчуанската храна се считаше за храната на боговете, тогава съчуанският ликьор бе нектарът им. С бутилката за малко не се случи инцидент, докато се намираше в ръцете на Хао Мин, а покрай него профуча покритият със сажди Лао Хан. Едва опази скъпият алкохол от замаха на ръката му, след което опита да си отдъхне, но шумът от банята го остави за миг неподвижен и без дъх. Май все пак нямаше да дочака вечерята. Дългите му пръсти се стегнаха около капачката на стъкленото гърло.
„Ставаш жалък.“ – този път знаеше, че той му говори. Това рядко се случваше, или поне Хао Мин рядко разбираше думите му.
„А ти си като паразит!“
„Извини се за това! Името ми е Хей Ин!“ – да, точно така. Никой не би помислил, че той всъщност имаше право и на собствено име. Но другият освен, че не искаше да го използва, не схващаше значението му. Защо Черна сянка? На кого беше сянка и вместо кого бе поемал всичката тъмнина през годините... Кога изобщо си бе дал това име? Дрезгавият и дълбок глас можеше единствено да драска болезнено по стените на съзнанието, но не и да достигне до душата. Тя бе държана под ключ, който само Хао Мин притежаваше. „И все пак е жалко да се нагълташ с алкохол за това...“
„Не съм ти искал мнението, за бога! Махам се оттук!“
Искаше да се изнесе от съзнанието си, но успя само да се отдалечи от масата и да закрачи нервно из къщата. Усещаше пулсът си невероятно учестен, като че току-що бе пробягал няколко километра. Спря се да вдигне свляклото се палто на Хан Ан и да го закачи обратно, когато ръката му напипа нещо познато вътре в джоба му. Картината се завъртя на 180 градуса и пред очите му причерня. Сърцето заби в различен хладен ритъм. Пръстите бавно изкараха белезниците от палтото, оставяйки го да падне отново на земята. Без да си направи труда да го прескочи, високата фигура се запъти към банята. С голяма и властна крачка се спусна да бъде обгърната от задушливата пара, но остави вратичката притворена за по-добра акустика. Там насред белите облачета намери своята плячка. Спря се зад Хан Ан, присвоявайки си китките му и без да промълви нищо ги закопча за стоманената закачалка за кърпи. Беше му любопитно дали и на някой друг му беше забавно да бъде закопчан с белезници за някъде. Точно както Хао Мин постъпваше с него.
Хей Ин тръсна ластичето на косата си с показалец, оставяйки го да се скъса от напрежението в нарасналата сила. Тъмните кичури се спуснаха около мрачната му усмивка и скоро попиха няколко капки от мокрото тяло под тях.
- Хан Ан... – поде с бегла въпросителна нотка, завъртайки брадичката му. Направи бавна откривателска ивица с езика си от началото на врата чак до ухото. Усещането да си играе с „чуждото“ му харесваше. Но не го правеше, за да си отмъсти на Хао Мин. Това се явяваше просто допълнителен бонус. – Няма ли да се съпротивляваш?
Разбира се, така щеше да е по-забавно. Можеше да опита с някой друг ритник, и когато осъзнае че няма полза, да премине към виковете за помощ. Хей Ин отлично знаеше, че другият отдавна е усетил различната му аура, но все още не успяваше да прочете чувствата му в този момент. Беше ли ужасен, искаше ли да избяга? Щеше ли да опита да го отблъсне, да му издере очите, както всеки друг би сторил? Вълнението отново да се почувства жив нарастваше с всяка секунда, а силата се стичаше на талази във вените му, втвърдявайки повече гладката мургава кожа. Дрехите вече бяха попили влагата и бяха полепнали по извивките на мускулестото тяло. Гъбичките на пръстите започнаха да спират пътя на капките, очертаващи криви пътечки по гърдите на Хан Ан. Последното живо същество, до което бе имал допир, се оказа така крехко и безжизнено в ръцете му. Никой не знаеше, че това този край не бе предвиден.

Хан Ан предвидливо беше занесъл вода за баня за след вечерята. Каква прелест. Толкова гореща, че щипеше кожата. Усети приближаващата буря. Сериозно, в банята ли? Грам спокойствие нямаше човек. Все щеше да се намери някой, който да ти развали едничката радост.
Нормално ли е да изпитва човек раздразнение? Ама до такава степен, че да спре да му пука кой стои насреща му.
- Да, забавно е или по-скоро мога да го нарека вълнуващо. Отдавна те очаквам. Не знам точно какво си. Дядо ми е разказвал, но за съжаление изгубих част от спомените си и точната рецепта как да се справя с теб. - Смехът на Хан Ан проехтя в тясното пространство звучен и наситен. - Сигурно се чудиш, защо ти споделям слабото си място. Знам, че няма да навредиш на Хао Мин, той е източникът ти на съществуване, а относно мен, аз съм примамката. Ела по-близо и ще разбереш. Защо ме отбягваш? Трябваше първо да се запознаем, да си стиснем ръцете. Какво е това притеснение? - Нацупи устни разочаровано. - На това разчиташе, нали? То те забавлява. Затова ли излизаш само от време навреме? - Гласът на Хан Ан беше спокоен. Премести тежестта си само върху единия крак и затова белезниците издрънчаха изпълвайки слуха му. - Перфектно знаеш, че не мога да те ударя. Ако го направя, ще нараня и Хао Мин. Всъщност ти не изпитваш физическа болка. Оставил си тази чест на гостоприемника си. Явяваш се най-вече, когато около него се появи човек, който да му е близък, нали? Само тогава става забавно. - Тялото му потрепери, но не от страх, а от студа. Тук нямаше отопление, а той бе изваден изпод топлата струя. - Съгласен съм. Прави каквото искаш, но съгласието ми си има цена и ти знаеш каква е. Всъщност ти нямаш нужда от съгласието ми, за да ме счупиш, но счупен няма да мога да те забавлявам вече. Аз нося на болка и унижение. Пробвай ме! - Прехапа устни неосъзнато преди да продължи. - Обичаш да си играеш с огъня. Знаеш какво съм аз-инструмент. Много рядък инструмент. - Вдигна невиждащите си очи и вирна гордо брадичка. - Единственото, което би те удовлетворило е да се подчиня и да изпълнявам и бих го направил, ако ми дадеш това, което искам. - Волята бе изпълнила всяка фибра от тялото му. Там притиснат от тази могъща сила. Мокър и гол, както, когато се беше родил. Останал почти без дъх, но с дробове напиращи да се пръснат. Той го направи. Онова, за което беше предопределен. Не вярваше, че ще се случи точно в банята, където е тясно, хлъзгаво и студено, но какво пък. - Животът ми принадлежи изцяло на Хао Мин. Нищо не би ме направило по-щастлив от това да умра за него. Знам, че това не е първият ни живот, в който се срещаме. Ти, аз и Хао Мин. Аз нямам какво да губя. А ти? - Усмихна се. Най-смелата усмивка в живота му.

Наблюдаваше опитите на другия да се разсее от всеки негов допир, а силната му воля го изпълваше с убеждението, че не е сгрешил. Разбираше какво вижда Хао Мин в него, той също го виждаше, но виждаше и единственото създание, което може би щеше да му върне онова, което бе изгубил. Онова, чиято липса ден след ден го влудяваше. Единственото, което го завършваше, а му бе отнето просто така.
- На твое място, Хан Ан, нямаше да съм толкова многословен. – отвърна на увереността, с която слепецът опитваше да го надвие. Не можеше да си спечели преднина, след като не знае пред какво е изправен. Да, той наистина нямаше представа не само кой е Хей Ин, но и кой точно е Хао Мин. Не познаваше никой от двамата и все пак имаше усещането, че принадлежи на единия. Можеше да го разбере, но защо да си прави труда. Сега, когато за първи път от много време бе пуснат на свобода...Власт, която всъщност притежаваше само Хао Мин. Единствено той можеше да го повика, да му отстъпи престола на си, а понякога в съня си да остави вратичката неволно открехната, хвърляйки му малки трошички като на изгладнял гълъб. И все пак, дори тогава бе почти невъзможно за Хей Ан да получи част от времето му. Защото той не бе създаден, за да живее в света, за да му е наслаждава, не. Неговата роля бе простичка – да живее като част от Хао Мин и да го замества там, където той не е способен да се справи. Да бъде смел, понася болката му, да оцелява.
- Да те счупя..? – тихо се засмя, заигравайки се с мокрите кичури на Хан Ан. Дрезгавия шепот навлезе съвсем спокойно и трезво в чуждото ухо. – Грешиш. Аз просто ще направя онова, за което на Хао Мин не му достигаше смелост. – промълви простичко с галантна усмивка, неприсъща на демон, а дългите мургави пръсти се спуснаха по изпънатата млечнобяла кожа, поправяйки си път между бедрата. Наслаждавайки се на контраста между топъл карамел и студено мляко, те лежерно се заиграха с малките приятно грапави тестиси. Когато усети кипящата кръв във вените си, дългата му коса обгърна чуждото лице. Ин страстно открадна дъхът му като неканено цунами, помитащо града. Успя да потвърди теорията си. По някаква причина точно този човек имаше способността да го направи по-силен от всякога. Усети как парещите белези на гърба му се разтварят отново и не под негов контрол там се показаха руините от онова, което бе загубил някога. Онова, което бе някогашен символ на неговата закрила. Изгубвайки се за миг в големите невиждащи очи насреща, той откри споменът за онова, което беше. Спомен, в който само той можеше да се върне.

- Уаа, невероятни са! Ще ги кръстиш ли? – седем годишната му сестра Даян с хипнотизирана усмивка стоеше зад него пред огледалото, отразяващо растящите крила на Хао Мин. Малкото четиригодишно момченце имаше само сестра си, единствено тя му беше приятел, с когото да сподели радостта, и пак тя въпреки страха си опитваше да го предпази от баща им. Дори криеше тайната му. Бе достатъчно голяма, за да знае как би му се отразило, ако баща му знаеше, че е необикновен. Той го мразеше и така, обвинявайки го за смъртта на майка им и само си търсеше нови причини да засили тази омраза.
- Не знам! Те са моят закрилник!
- Значи трябва да му дадеш име! Предлагам Цай Ю! – сестра му изпляска с тънките си ръце и плитките й подскочиха. Макар от малка да боледуваше, тя бе развила изключителен ум, а блясъкът в очите й единствен успяваше да усмири гнева на баща ѝ. Хао Мин можеше да долови в нея онази майчина нежност и топлина, която не бе успял да получи. А за Хей Ин тя бе не просто неговата кръстница, тя даде смисъл на съществуването му и бе единственият човек, който не го смяташе да изрод, за патологично отклонение. Само тя вярваше в него по начин, който го бе направил такъв – закрилник на Хао Мин. Беше му заръчала да го пази, когато тя няма нужните сили да го стори. Тя му бе дала името Цай Ю (крила с цвета на дъгата), което дори малкият Хао Мин не разбра в онзи момент. Крилата му бяха черни като нощта, но в тях светлината отразяваше милион дъги. Даян ги беше забелязала и се бе влюбила в тях, полагаше грижа за тях както за косите на куклите си. Хей Ин си спомни как малките ѝ ръчички приглаждаха прилежно всяко едно перо, а устните ѝ редяха песни за дъгата. Само тя му даваше поглед, лишен от страх и омраза. Когато Хао Мин започна да осъзнава точно колко различен беше, успя да прехвърли вината върху Хей Ин и това сложи край на детските мечти и за двамата. Но това беше твърде болезнено и след като Хао Мин го бе забравил така лесно, струваше ли си Хей Ин да си го припомня?
Можеше да усети пронизващата болка от липсата. От широкият гръбнак сега стърчаха грозно само две оголени части от видоизменени крайници. Хей Ин почувства тихото разкъсване на плата на мократа му дреха. Искаше му се само да изстене, но преглътва болката с гърлено изръмжаване и усмивка. Освободи Хан Ан от белезниците, повдигайки го върху себе си. Защо да не го остави сам да разбере какво чудовище е, вместо да гадае по измишльотините на дядо си. Бе наясно, че няма да получи нищо от него насила, затова каква полза да си играе на зъл тиранин и безпомощна жертва.
- Аз не говоря за неща, които не познавам. – поде отново, притискайки крехкото тяло между парещия си едър торс и бетонната хладна стена. – Но знам, че Хао Мин в този момент няма никакви възражения. – чу как другият преглътна шумно, а езикът на Хей Ин палаво проследи краткото движение на адамовата му ябълка. Температурата му се покачваше като на прегряващо парно с всяка нова територия от Хан Ан, над която пръстите му предприемаха разтърсваща офанзива. Дъхът му напористо излизаше като облачета пара от току-що сварен ориз. Имаше пламъче. Там, в тъмнината на съществуването му. Не бе светило толкова ярко, откакто загуби Даян.
„След най-големия дъжд изгрява слънце... и после винаги се появява дъга. Дочакай дъгата, Цай Ю“ – приглушения спомен от последните ѝ думи накара една единствена сълза безшумно да се търколи по бузата му и да попие горчиво в пулсиращите устни. Никога не бе обвинявал Хао Мин, но му се щеше да може да го разбере, вместо да му отнема всяка дъга.
- Името ми е Хей Ин! – проникна с един тласък и остави ехото за се забие в дебелите стени, които ги обграждаха. Зарови пръсти в косата на Хан Ан и скри лице в гърдите му. Много ли егоистично беше желанието му да бъде нещо повече от сянка? Отражение на дъга.

Сенки, точно така ги беше нарекъл дядо му. Голословен. Не, не беше. Пусна кукичка и се възползва от мислите отсреща. Значи беше сгрешил. Различен вид сянка. Тази беше поемала болка. Много болка. Всъщност всеки път. Различен вид сянка от онази, която беше срещал. Която познаваше. От своята собствена, която му беше отнела зрението и цялото му семейство. От онази, която надви едва, когато разбра кой е. Хан Ан беше егоист. Той жертва зрението и семейството си в замяна на това да спаси много повече хора. От къде идваше егоизмът му ли? Защото той избра какво и кого да пожертва? Кой беше той, за да решава? Нима всеки живот не беше ценен, не беше дар от Бога, тогава кое му беше дало правото да решава кой ще умре и кой ще живее? Инструмент, точно това беше. Хората го използваха срещу демоните, а демоните срещу хората и така вече хилядолетия наред. Спомни си отминал живот. Тогава, когато държавата се управляваше от крал. Един-единствен ум, ръководещ цяла нация. И какво се случваше, когато този ум започнеше да гони свой собствен интерес? Тогава използваш инструмент и всякакви забранени средства, за да го постигнеш. Тогава избухват войни. Тогава искаш да сложиш край, жертвайки себе си. И всичко започва отначало, водено пак от твоя собствен егоизъм.
Притежаваше дарби непонятни на човечеството, заключени в същата на тях човешка обвивка. Спомнил си беше кой е. Така победи последния път. Премахна хората, които го правеха уязвим. После пак забрави. Ах, защо? И все пак сенките бяха едни и същи, нали? Искаха да притежават.
***
Опитваше се да го избегне. Не познаваше този вид сянка, а допирът й беше твърде сладък. Насреща си имаше паяк и знаеше, че сам би поискал да влезе в паяжината. Защо?
Раздразнен, така се чувстваше през цялото време. Неприятно раздразнен. Дразнеше се, че тази аура отсреща успя да го развълнува. Кога, как? Не разбираше, защо тази нова същност там го привличаше така. Какво трябваше да му даде? Имаше само себе си. Играеха си с него. За жалост досегът на този агресор имаше същото пагубно въздействие върху Хан Ан, както и този на Хао Мин. Цялото му тяло настръхна.
Хан Ан можеше да чете мислите отсреща, но не и с точност намеренията все още. Бяха с различна от човешката честота. Освен това ползвайки същото тяло, се изкривяваха вибрациите му. Хан Ан знаеше, че трябваше да каже всичко това, но дали беше уцелил точната сянка? Спомените му твърде непълни много го затрудняваха. Сбърчи вежди. Искаше да можеше да вижда. Точно сега имаше нужда. Всичко беше твърде странно. Стана странно. Главата му се замая. Дъждът днес го беше навалял и сега тялото му го предаваше. Усещаше как главоломно пропада. Как го втриса вледеняващ студ и по челото му избиват капчици пот. Нищо чудно, че се беше провалял толкова много пъти. Човешкото тяло беше твърде слабо да устои, дори и на една елементарна настинка, а камо ли на демон. В съзнанието му се вряза лъч и болката се взриви. Тялото му увисна като животински труп на ченгел.
***
Събуди се и лицето му изразяваше всяка вероятна дезориентираност, която човек беше възможно да притежава. Очите му приличаха на две дълги цепки. Лицето му беше отекло, а главата му щеше да се пръсне. Болешеше го на места, за които не беше и подозирал, че има нервни окончания. Стисна устни и все пак измежду заключената челюст се измъкна един виещ стон. Господи, ако те има някъде там горе, моля те, спаси ме! Лицето му беше пепеляво-сиво на цвят. Устните сини, все така трепереха и му беше студено. Какво, по дяволите, се беше случило? Понадигна се и се хвана веднага за главата. Стана му лошо и едва се възпря да не повърне. Защо в съзнанието му имаше само огромно бяло петно? Нищо общо с меката чернина, с която беше свикнал. До него спеше голият Хао Мин. И двамата бяха голи всъщност. Случайно откри този факт, когато се размърда и кожата му беше ударена като с камшик в мига, в който се допря до тялото на Хао Мин. Ръката му докосна голия чужд хълбук и се повтори същото. Пф, как изобщо се предполагаше някога да правят секс, ако това се случваше постоянно, мамка му?! Защо не помнеше нищо от това довело ги до тук? Нещо вълнуващо ли беше изпуснал? Баси, хич не му вървеше напоследък! То па сякаш някога му беше вървяло, хах.

Опита се да си спомни, сякаш това наистина имаше огромно значение. Като че е на живот и смърт, опита се да си спомни какво още му бяха казвали докторите от лабораторията, след като вече бяха забили инжекцията и заразната лепкава течност си проправяше път към вените му. Спомняше си единствено как кръвта му се нагорещява, а кожата – втвърдява. Трябваше да си спомни останалото, но не успя. Не можа да си спомни дори болката. Нямаше я. Нямаше нито един признак на безпокойство, на температура, гадене, гърчене по земята. Нищо. Нямаше как да бъде негово дело, нали? Не той се беше борил за оцеляването си на онова място...
Жегна го позната вибрация и Хао Мин скочи като опарен от леглото, отваряйки очи. Не му направи впечатление, че е чисто гол, защото веднага разбра, че това му е най-малкия проблем. Щеше му се да не помни нищо от предната нощ, но през главата му започнаха да прелитат кадри от онова, което проклетия демон бе извършил. Без да каже нищо, стисна зъби и излезе в коридора. Тончо сега не бе готов да срещне очите и изстрадалото тяло на Хан Ан. Блъскаше се в стената всеки път, в който пред очите му изникваше сцена на Хан Ан в лапите на онзи мерзавец. Как смееше, наистина?
Стигна банята и се затвори вътре. Първо забеляза къде висяха белезниците, както и новата вдлъбнатина в стената. Не искаше да знае повече, всъщност как така си спомняше? Та това не бяха неговите спомени!
„Напротив, и ти присъстваше, но не ме спря.“ - чу гласа му по-мощно то всякога да изпълва съзнанието му и да удавя собствените му мисли. Какво се случваше, по дяволите?! Нещо не беше наред.
- Ти...!!! – не можа да довърши. Заби юмрук в огледалото, но не толкова от ярост. – Какво...
Свитата длан се отпусна и той я доближи до лицето си. Нямаше никаква болка. Кръвта спря да се стича за секунди, раната се затвори преди да преброи до 60. Това не можеше да е истина.
- Ти...Знам какво правиш! Играеш си с мен, нали! Това трябва да е кошмар...
„Преди да ме обвиняваш, провери пулса си. “
За какво ли говореше този извратеняк? Хао Мин побърза и постави пръсти върху китката си. Очите му се разшириха, когато редом с неговия пулс, ясно долови и нечий друг. Бяха с толкова различна честота, че нямаше как да са един и същ. Имаше само две възможности. Сянката си играеше с него или замрялото ѝ сърце сега биеше отново. Бе спряло още когато Даян умря и Хао Мин тъкмо се зарадва че това е края, че ще си живее като възможно най-нормален човек... Пръстите му се разтрепериха, приближавайки се до гърдите му. Точно там вдясно усети биенето на второ сърце. Тялото му се свлече на земята. Прехапа устни,опитвайки да заглуши гласът му.
„Наистина ли се зарадва? Зарадва ли се, когато сестра ти умря?!“
- Ти я уби, защо ми преписваш вина? Всеки би се радвал, ако има шанс за нормален живот, но заради теб... аз нямах! – заблъска гърдите си, сякаш искаше да ги пробие, да изкара оттам чуждото сърце и просто да го стъпче. Истинска мечта. Въпреки всичко това тяло си беше негово и имаше място само за един господар. Натрапникът не беше нищо повече от паразит, вкопчил се в рожденото му ДНК, за да му открадне живота.
Изправи се с широка усмивка. Разбира се, че няма да остави нещата така. Толкова години бягство, а всичко беше много просто. Трябваше само да се отърве от паразита и всичко щеше да се нареди. Облече динозавърския халат на Хан Ан и излезе от банята с бодра крачка.
- Няма да ти го отстъпя, Хан Ан обича мен и аз ще го предпазя от теб! – за първи път звучеше толкова уверен в думите си, сякаш говореше за традиционна медицина и бе изцяло в свои води. Сега можеше да види разковничето. Ключът към онова, което му трябваше. Разбира се, било е пред очите му през цялото време. Сянката бе непобедима, или по-скоро неуязвима, когато сърцето ѝ не бие. Но забиеше ли, правилата на играта се променяха. Онова, което беше чел в книгата на „ловците“ може би беше вярно. Трябваше отново да я намери, да разгърне на нужната страница и да види какво точно пишеше. Мин умело прикри тези си мисли, докато приготвяше закуска за него и Хан Ан. Приготви и лечебен чай за вътрешно укрепване. Външните следи от снощи бързо щяха да се заличат с мехлема му. Щеше да му помогне да се съвземе и дори да си спомни тази нощ, да я забрави отново.
- Радвам се, че не си станал още. Днес ще закусваме в леглото! – остави бавно бамбуковата табла до тях и взе чая, доближавайки го бавно към устните на Хан Ан – Първо изпий това, ще се почувстваш по-добре.

Сърбеше го и щипеше. Кожата му беше тънка като пергамент и лесно се разраняваше. Понечи да се почеше и тогава полюбопитства. Някаква алергична реакция. Целите китки го боляха и бяха прежулени. Вързан ли е бил? Такова главоболие го измъчваше, сякаш в мозъка му се разхождаха червеи.
Трябваше да работи и днес, а се чувстваше като изстъргана от пода обелка от лук. Беше му невъзможно дори да си помисли в момента да стане от леглото. С всяка следваща секунда, в която беше буден, се чувстваше все по-зле. Закъсняваше толкова много от графика си, че му се плачеше. Ако не успееше да завърши експеримента си поне на теоретично ниво, щеше много да го закъса. Спонсорите му щяха да се откажат от него и щеше да загуби къщата. Понякога нещата бяха толкова прости и ужасни.
Явно се беше унесъл отново, защото, когато се събуди, Хао Мин вече не делеше постелята с него. Имаше време, през което да помисли. Например, защо усещаше такова голямо ниво на електричество, когато докоснеше Хао Мин. Защо то не спираше наемателя му да го докосва, а спираше само хазаина му? И го спираше единствено в определени моменти. Нямаше толкова силно противодействие, когато правиха опита с виртуалните очила или когато го целуна, но тази сутрин реакцията граничеше с болка. Въпреки това те бяха прекарали нощта заедно. Дори и умът му да не помнеше, организмът му като храм пазеше следите от този мъж. Усещаше тялото си натежало и задоволено и не можеше да сбърка усещането с никое друго. Макар и да беше болен, това не бяха симптоми. Беше забравил първия им път заедно. Усмихна се с горчивина. Кофти тръпка, брат.
Не знаеше какво точно се беше случило вчера. Не и подробностите. Например защо е бил обездвижен така. Прие го без да задава въпроси. С времето щеше да разбере. Щом дочу как Хао Мин остави чашата с чая обратно, ръцете му се вдигнаха рязко и обгърнаха врата на дългокосия. Трудно му беше, но все пак го направи. Превъзмогна болката за момент. Почти разсипаха таблата със закуската, която остана притисната между телата им. Коричките от раничките по китките му леко одраскаха врата на Хао Мин. Беше се чесал несъзнателно през нощта. Остатъчен ефект от нежеланата вещ употребена върху него. Искаше да му вярва. Искаше поне един път да следва сърцето си, без да се налага да обръща внимание на детайлите. Знаеше, усещаше го. Хао Мин до края. Колкото и да го наранеше, колкото и да мълчеше. Както и да свърши всичко. Хан Ан никога нямаше да се откаже от него.
- Мисля, че вчера се изложих. Тялото ми ме предаде в доста неподходящ момент. Треската беше толкова силна, че не помня нищо от станалото. - Все още го стискаше здраво във висока прегръдка. Гласът му се процеждаше бавно и в ниска редукция. - Знам точното ястие, което трябва да приготвя за днес. До довечера ще съм свеж като репичка - усмихна се леко на мислите витаещи в главата му. - Ще те очаквам тук, за да ми припомниш всеки миг от първата ни нощ заедно, Хао Мин. - Дъхът му изпълни отсрещното ухо и после се разля надолу по врата му. - Тази нощ ще се реванширам. Не искам повече да забравям, да бягам и да се крия. Искам да вземам всичко на мига, после вече може да е късно - сгуши главата си на рамото на Хао Мин. - Между другото, халатът ми много ти отива. - Можеше да си представи как изглежда Хао Мин кристално ясно в този миг. Захапа част от рамото отсреща оголило се изпод връхлитането му. Само на толкова беше способен засега. Жалък си, Хан Ан. Жалък, но вече не си сам.