Пустото градче (нейде из Шотландия)

Jaejoong. написа:Какво ли беше да забравиш?
Простосмъртните не си спомняха части от своя живот, не помнеха хора, детайли и моменти, забравяха за обещанията си, за нещата, които трябваше да свършат, за парите, които дължаха на съседа, за имена, дати, за всичко. А Джеджунг бе погълнат от нещастната, но сладка и красива вечност, чиито детайли бе неспособен да изтрие от ума си. Те бяха запечатани там и никога нямаше да си идат. Всички войни, на които бе станал свидетел, всички човеци, срещнал на улицата случайно, всички свръхестествени, чиито души бе поставил в джоба си, всички думи, които е изрекъл. Разбира се, и той 'забравяше' понякога, но не в истинския смисъл на думата. Забравяше, когато на него му беше изгодно така, а съзнанието му се хилеше злобно, докато всеки се заблуждаваше от 'истината' в лъжата му. Да лъже и мами не бе новост, не беше нищо необичайно в ежедневието му, дори беше експерт в това. С годините се беше отракал така, че вероятно би бил способен да надхитри и самия Луцифер. Но за всеобщото благо беше да не му се налага да опитва. Не го беше страх от баща си, напротив, дори до известна степен може да се каже, че 'ученикът превъзхожда учителя', по-скоро нямаше желание за това, а причините бяха необяснимо, даже за самия него. Можеше и да се дължи на така наречения мързел, един от Седемте гряха, които бяха като негова втора природа. Беше влюбен в греховете си, в демоните, заровени надълбоко в главата му, които постепенно си изкопаваха пътя обратно. Всичко там си беше негово. Самичък си го беше изковал, а сега беше горд с плодовете на своя труд.
Стоейки на един фотьойл, намиращ се в почти самия ъгъл на стаята, ангелът все още се опитваше да оправи косата си, защото едва ли имаше посока, на която да не стърчеше. По-скоро беше разпиляна и в посоки, в които бе невъзможно. И не, нямаше такова нещо като 'момчешки чар'.
Дългите му и бели пръсти се спускаха по синьочерната му коса бавно и равномерно, когато вдигна погледа си от земята и го заби право в този на Миг. Той сякаш издаде външно някаква изненада (или на друго чувство, неопределено от Дже), когато осъществиха очен контакт. Беше чел, че е неловко да гледаш някого право в очите, но като за безчувствен изверг, на него въобще не му беше неприятно.
Сякаш с едно движение, червенокосият вече се озова при него, прикани го да му позволи той да оправи прическата на падналия ангел, а преди да има време за възражения (каквито не би имал, ако ще цялото време на света да бе негово, което всъщност си е така), пръстите на вампира вече се бяха загубили в синкавата (и в момента - ужасно безформена) кадифена коса на Джеджунг.
Близостта им не беше нещо, което някой е способен да игнорира, и дори Ким да мразеше някой да се намира на толкова малко разстояние от някого, в момента се наслаждаваше. И дори искаше още. Искаше Миг още по-близо до себе си!
Извращенията, обзели главата му, я завъртаха като географски глобус, а той се опитваше безуспешно да прогони тези мисли оттам. Защо се чувстваше така?
Когато онзи се отдръпна малко, сякаш по първичен инстинкт Дже уви ръка около крехкия му врат, придърпа го към себе си и усети какъв ли вкус имат устните му.
Дори не съзнаваше какви ги върши, в този момент цялото му съществуване бе опиянено от близостта на другия, от кожата му, докосваща неговата, от устните им, които водеха ожесточена борба за надмощие, от всичко, което би било способно да се случи между тях...
Изведнъж ледена вълна на здрав разум го заля, отдръпна се рязко и сведе поглед надолу:
- Какви ги върша... - сви устни безпомощно, след което отклони поглед от земята, но избягваше да срещне този на Миг. - Съжалявам.
Тайно се надяваше, че разигралата се сценка между тях бе се харесала и на двете страни, вътрешно го усещаше, знаеше, че е така, но не можеше да преглътне, че си позволи да изглежда като абсолютен глупак. Не се е интересувал от репутацията си никога досега, какво се случваше с него в момента? И докога щеше да продължава, защото определено не му харесваше...
Изпита чувство на задоволство, че бе направил всичко това, но този момент набързо отмина, замени се с една тънка нотка на отчаяние и самосъжаление.
'О, Безсмъртни, какво се случва с мен?'

KIM JUNSU написа:
Щом другият се отдръпна, червенокосият усети студа около себе си. Отново. Онова добре познато чувство на вледеняваща празнота, която до днес нямаше кой да запълни. Но устните на същия този ангел бяха успели. Не знаеше как, не можеше да си го обясни. А навярно подобно обяснение не беше нужно никому. Ситуацията, в която и двамата бяха изпаднали в момента обаче, бе крайно неловка. И докато синекосият успява поне за се извини любезно, то Миг не бе способен дори да продума. Съзнанието му отвъд разума бе все така опиянено от случилото се, от безкрайната гама ярки чувства, която го бе озарила. Разумът му от своя страна съвсем ясно осъзнаваше, че навярно вампирът бе позволил на една огромна грешка да се случи току-що. А извинението на другия успя да втълпи и чувство на вина у вампира. За какво се извиняваше, по дяволите? Извиняваше се човек, който бе извършил нещо лошо, намесвайки и друг против волята му. Това бе обидило червенокосия, но той, разбира се, не каза нищо. Прокара леко палец по пулсиращите си устни, които остатъчно усещаха отдадеността на чуждите такива. Не смяташе, че се бе заблудил в преценката си, но след думите на ангела остана със смесени впечатления и объркан в плетеницата от вероятности. За миг се ядоса на другия и на себе си. И двамата или не бяха наясно какво искат, или избягваха съществения въпрос, който иначе би могъл съвсем бързо и лесно да ги изведе от сложните им размишления.
- Наистина ли съжаляваш... – успя да излезе измежду устните на вампира, но въпросителна интонация липсваше. Гласът му бе станал хладен като внезапен полъх на нощния вятър, който кара косъмчетата по кожата ти да настръхнат. Червенокосият привидно спокойно се бе настанил на фотьойла в близост до камината и съсредоточено наблюдаваше танцуващите над съчките пламъци. Умело прикрил учестеното биене на сърцето си, по лицето му отново не се четеше емоция. Стъклените му сфери издаваха една сурова непримиримост, но също и надежда другия да върне последните си думи назад. Мразеше да чува тези думи. „Извинявай”, „съжалявам”, „вината е моя”, „не исках да го направя”... Подобни безполезни думи само будеха парещи спомени у вампира. До един неприятни, до един все неща, за които не искаше да мисли никога. Това бяха моментите, когато някой просто решеше пръв да си тръгне то живота му, оставяйки след себе си пустотата, която с времето Миг бе свикнал да усеща. Но онова, което мразеше, бяха вечните извинения на тези хора. Лица, обсипани с гримаси на съчувствие, на съжаление. После тези думи, които мразеше да чува. Те отлично знаеха, че този сценарии ще ги направи да изглеждат като жертви, не като предатели, не като палачи... Затова и бе всичкият този сценарии. Дори когато вампирът беше жертвата, отново се чувстваше виновен за всичко, и отново той бе палачът. Онзи, който слагаше край. Хората така и не разбраха, че той не търсеше извиненията им, нито съжалението им. Не му трябваха трошичките мухлясал хляб, които всеки път му оставяха като утешителна награда. Не беше някой, дотолкова жалък, че ще тръгне да пълзи и моли за още една капка фалшива топлина и загриженост. Не, не и той.
Припомни си защо се бе самонаказал да гледа света отдалеч. Защото мразеше да се чувства зависим от когото и да било. Това проклето чувство го съсипваше всеки път, щом допусне някого достатъчно близо до себе си. Започваше да му пука прекалено много, започваше да мисли прекалено много... А другите никога не го заслужаваха, и досега никога не му бяха отвръщали със същото. Не че той някога се бе умолявал за това. Никога нямаше да приеме изпросена топлина и любов, това бе нещо, което хората сами решаваха с кого да споделят. Работата беше там, че нито любовта, нито приятелството, беше за един човек. Затова и връзките между хората, а и не само хората, бяха най-сложното нещо. Не това просто да започнеш връзка, а да я съградиш здрава, да я опазиш. За това трябваха двама души.
- Знаеш ли... Единственото, което някога съм притежавал истински, това е душата ми. Какво всъщност представлява тя, любопитен ли си? Душата е нищо повече от един сувенир, пазещ всичките ти спомени. Всичко преживяно, всичкото щастие, всичката болка. Всичко, до което са се домогнали сетивата си. Всяка гледка, всеки звук, всеки допир, всеки вкус, всеки аромат. – заговори, заигравайки се с някакво малко топче, което се намираше на голямата маса, отрупана с разни взаимоизключващи се неща. Погледът му настоятелно преследваше топчето, за да може тялото му да реагира и да го улови навреме.
- Това е всяка една душа, а дали ти някога си се замислял точно по този въпрос... – изреше тихо част от мислите, които можеше и да си премълчи. Може би донякъде му бе любопитно да чуе отговора на умълчалия се ангел. Беше странно, че сега Миг бърбореше повече, наистина необичайна гледка.
Ангелът все така упорито отказваше да срещне погледа му. Не можеше да го накара насила, очевидно му трябваше още време. Не бе като да нямаха вечността пред себе си, но Миг пазеше една тайна за себе си. Той никак не бе от търпеливите, което бе изненадващ факт, предвид безразличното спокойствие, което винаги лъхаше от него. Не можеше да чака дълго. Не и за нещата, които го вълнуваха. А сега виновникът за туптящото му като подплашена сърна сърце, мълчеше и не се осмеляваше да го погледне. Това откъсваше по едно листенце от оставащото му търпение. Всяка секунда бе подлудяваща. Сърцето му изпомпваше кръвта със светлинна скорост и това причиняваше болка. Красива, но горчива болка. Очакваше отговор от другия, а все още не бе отговорил на самия себе си.

Jaejoong. написа:Горчивината бе смисъла на цялото му съществуване.
Вледеняващата му кръв бушуваше бързо из цялата му снага, сякаш имаше безброй змии, преследващи се взаимно, под кожата си. Черната течност, намираща се в него, се бунтуваше бясно и все едно напираше да излезе оттам всеки един момент, сякаш всичката тази кръв бе готова да разкъса кожата му и да бликне на огромни струи, обагряйки в черно всичко наоколо.
Заигра се с един син кичур коса, замисли се върху станалото. Дали все пак не беше постъпил грешно, задето се отдръпна така? С действията си, Миг явно демонстрираше, че се наслаждава поне малко на случващото се между тях. Тънките въжета на огън и наслада, удрящи се безмилостно между тях, не даваха мира на съзнанието на ангела. Как е възможно нещо толкова грешно да е толкова красиво, толкова приятно?
Но на кого ли му е влизало в работата, че Дже е грешник? Та нали именно грешките бяха най-сладки в този живот? Та нали и той самият бе породен именно от една такава? Той бе роден с призванието да причинява грехове, та нали именно татко му - всеизвестният на всички Луцифер, бе покровител на смъртното прегрешение Горделивост? Защо тогава той да не изпълнява именно онова задължение, да причинява нещастие на хората? Макар и да бе лишен от воля какъв да бъде, имаше право на свободен избор дали да изпълнява всичко онова, което му е отредено, или не. А той вече избра своя път, беше късно да се отклони от него. Пък и не искаше. Беше си неговият път, сам си се нареди така, сега ще си го извърви, както подобава.
Кичурът все още се въртеше около дългия му, млечнобял пръст, а притеснението се разливаше скоростно изпод кожата му, разяждайки всеки милиметър от него, без да пита за позволение.
Миг отправи прикрит въорос към него. Попита го наистина ли съжалява за сценката, разиграла се преди малко между тях. От устните на ангела се изтръгна само едно тихо 'мхм'. Не беше способен на нищо повече.
Какво му ставаше, държеше се като някоя влюбена човешка тийнейджърка, която току-що се е блъснала в готиния батко от по-горния клас, когото си е харесала. Толкова жалък се чувстваше че ако имаше как, сам би се пресрещнал някъде и сам би се спукал от бой!
'Добра работа, синко.' - Луцифер прошепти в главата му. - 'Най-сетне ще си получиш урока, който от толкова мръсни години ти кроях.'
Злобният и заканлив, блудкав, грозен, ненормален смях на олицетворението на Ада, накара скулите на Дже да замръзнат. Стоеше неподвижно за момент, след което затрепери. Беше като в някой евтин филм на ужасите, където главната героиня чуваше гласове и всички я мислеха за шизофреничка. Само дето онова беше измислица. Не беше истинско, а просто една постановка, за която им плащаха. Докато историята на Дже беше реална. В нея нямаше каквито и да е съчинения, чуваше всичко, което претендираше да чува, а в момента гласа на Всемогъщия си беше факт. И го караше да се чувства объркан. Какъв урок? Какво се случваше? Да не би Миг да бе просто поредната пионка в играта на Дявола, примамена от самия Него да подчини неговия невръстен син на изкушението, на което той би трябвало да подчинява? Отчайваше го мисълта, че бе допуснал някого в такава близост до същността си, осмели се да му се отдаде, дори за няколко секунди, а сега се оказваше, че всичко бе един фалшив театър, лишен от каквото и да е чувство, освен това за психическото изтезание на Джеджунг.
Гласът на неговия другар прозвуча. Той обясни какво за него представлява душата му, колко е ценна, какво пази тя, че това е единственото нещо, което си е било само и единствено негово, а в същото време си играеше с едно топче за пинг-понг, което по незнайна причина стоеше на голямата, излъскана, дървена маса, намираща се близо до фотьойла, където червенокосият се бе разположил.
- Това е всяка една душа, а дали ти някога си се замислял точно по този въпрос..?
Всяка една струна на срам изчезна след този въпрос. Погледът му като куршум прониза този на събеседника си, а сякаш цялата река от увереност, която пазеше, се разля машинално в ума му.
Изправи се, отиде до другия ъгъл на стаята и наля скъпо вино в две чаши, като същевременно говореше:
- Да, перфектно знам какво е. Колкото и да не ти се вярва, и аз самият все още имам такава.
Подаде му чашата с тъмночервената течност и се върна на мястото си, като отново го гледаше право в очите, а ледените черти на лицето му бяха, както обикновено, безизразни. Вече беше разбрал що за глупост кроеше новия му 'другар' и нямаше да си позволи да се окаже една муха, една жертва в лепкавата му мрежа. Всичко беше нагласено така, че накрая Дже да се окаже изтеглилият късата клечка. Но нямаше да го допусне!!! Беше по-хитър от Луцифер. Беше по-умел от него, знаеше, че е така, но именно заради тази си горделивост, вече беше изритан от Ада.
- Истината е следната. Роден съм син на един небесен прегрешител и една глупава землянка. - дотук добре. - Баща ми завидял на Господ за неговото управление над всички и му се приискало да е като него. Да има хора, подчинени на волята си, да се подвизава като божество. След това бил изритан от Рая заради неуважението и неверността си. Превърнал се в символ и олицетворение на злото, предателството, горделивостта, прегрешението. - и истината продължаваше да се сипе от меките устни на ангела. - Когато веднъж скитал по Земята, срещнал специален вид жена, единствена по рода си. Единствена, способна да се влюби в един изгнаник, в създанието, сложило ръка над Ада. И така и станало. Наивната ми майчица мислела, че макар и отвратителен, Луцифер е искрен с нея. Колко смехотворно, нали? И така, след няколко години аз и брат ми се появихме на бял свят. Ние сме двете страни на една монета. Докато той е по-верен и от Мефисто, аз винаги се противопоставях на баща си. И бях проклет да набирам потенциални души, които да принасям в жертва. - и истината свършва дотук. - Нищо не е по моя воля. Не исках да стане така. И ето ме сега, тук, в издирване на някой, който си струва да бъде примамен на страната на мрака. - ако не знаеше, че сам бе съчинил тая глупост, чак беше готов да си повярва на думите. Фалшът бе толкова добре прикрит, че сякаш всичко идваше право от сърцето му, без каквито и да е намеци на изкривение и лъжа. Поне прелъгваше всички убедително. Нещо в него му даваше способността да убеждава, че черното е бяло.
Котешките му очи все още се взираха в студените очи на Миг, а всякакви спомени за станалото преди малко бяха изчезнали. Все едно не е имало нищо. Все едно е било просто плод на техните въображения.
- 'Този е последният.' - каза тихо на себе си, отпивайки от виното си. - Какво ли означава?

KIM JUNSU написа:
Вампирът мълчаливо слушаше разказа на ангела, като на въртеше бавно в между пръстите си мръснобялото топче за пинг-понг. Това обаче като упражнение за него и помагаше на мозъка му да асимилира няколко неща наведнъж, същевременно анализирайки ги. Но това бе един доста сложен и древен метод, така че нямаше да го обясняваме. Наред с всичко друго, погледът на червенокосия детайлно преминаваше през всеки един предмет на масата до него. Голям черен глинен свещник с три поставки. Чашите с вино, които неотдавна тъмнокосият бе поставил. Ръждясали клещи. Някаква празна бутилка със скъсан етикет, негоден за разчитане. Плюшена птицечовка. Туба с майонеза. Цял ананас в купа с други по-дребни плодове сред които личи, червено грозде, банани, киви и т.н. Порцеланов сервиз за чай. Няколко бисквитки, две от които оръфани. Шапка, от която стърчаха няколко дълги пера, Миг се надяваше да не са ангелски. Три черни изкуствени рози, поставени в също толкова черна ваза, чиито гравирани рисунки дори не си личаха заради тъмния цвят. Черен восък, разпилян по почти цялата покривка.
Това можеше да види от своята страна, като нищо не го учуди особено, освен плюшената птицечовка. Цялата маса, както и останалата атмосфера тук бе стабилно готическа... Но какво, все пак, правеше онази плюшена птицечовка на тази така готическа маса?! Ангелът не му изглеждаше като някой, който обича птицечовките, но пък за сметка на това на вампирът му допадаха и често се спираше около някоя река да ги наблюдава.
- Дано не възразяваш... – обади се по едно време, когато другия бе направил пауза между историите. Набързо се пресегна към правоъгълната маса и взе плюшената птицечовка в скута си. Видя крайно обърканият поглед на г-н Ангел, който навярно недоумяваше защо на Миг му бе притрябвал някаква си птицечовка, която той споделяше толкова сериозни и важни неща от миналото си. Нямаше да крием, вампирът от километри надушваше кога в дадена приказка имаше скрито и покрито. Знаеше, че тъмнокосият криеше най-малко някоя-друга съществена част, но нямаше да си прави труда да го разпитва допълнително. Защото бе разбрал, че му няма доверие. Малко не разбираше как така двамата си бяха сменили местата, защото в момента само Миг имаше правото да няма доверие на онзи, който навярно го бе довел тук с едничката си цел да вземе душата му.
- Ако трябва да бъда честен с теб, не разбрах какво общо има с мен твоята история, нито защо реши да ми я разкажеш... Но все пак оценявам искреността ти, наистина. – рече в отговор, щом другият завърши разказа си. Дясната ръка на червенокосия галеше плюшената птицечовка в скута му. Същата онази ръка, която допреди секунди бе заровена между сините кичури на ангела. Ангел, чието име дори не знаеше.
Знаеше, че е самовлюбен глупак, който не знае какво всъщност иска. Знаеше, че обича да си играе с хората и „хората”. Знаеше част от историята му. Знаеше, че му няма доверие. А още не знаеше името му. Не че това за Миг, който сам се бе отрекъл от името си, значеше нещо...
За миг затвори очи. Нещо в погледа и държанието на ангела се беше променило изведнъж и той така и не разбра защо, но подозираше, че има общо с историята му. А също и с очевидния факт, че нямаше доверие на вампира. Запита се дали не е най-добре да си тръгне, докато все още може. А можеше ли? Беше го страх, че ако опита да си тръгне, другият ще го задържи и отново ще успее да го обърка. Объркваше го, при това го докарваше до лудост. Чувствата му бяха така смесени, че трудно успяваше да ги разграничи. Знаеше, че трябва да си тръгне. Но го беше страх. От това, че ангелът ще го остави да си отиде и навярно никога вече нямаше да го срещне... И от това, че щеше да го спре... И двете опции го ужасяваха, затова реши дори да не повдига въпроса, поне докато не се почувства достатъчно готов за това.
- И тъй... Значи в крайна сметка съм тук, за да вземеш душата ми... Затова ли е всичко? – този път издокара суха въпросителна нотка, макар че навярно знаеше отговора и на този въпрос и това бе поредният реторичен такъв. Това, последното, което спомена синекосият, за примамването на страната на мрака. Навярно визираше именно краденето на чужди души. Но чакай, дори не можеше да се нарече крадене, защото никой не е способен да вземе нечия душа, без тя да е дала съгласието си за това. В крайна сметка всичко бе въпрос на силна воля, или липсата на такава.
- Спокойно, не възнамерявам да му дам единственото нещо, което имам и винаги съм имал... – каза някак утешително на плюшената птицечовка в скута си, галейки я успокояващо, сякаш му беше дете. Не, Миг не бе изгубил разсъдъка си. И не, не използваше ирония. Просто беше странен. Не за самия себе си, а погледнато от страничен наблюдател, може би. Но дори през годините, в които изтърпяваше собственото си наказание, все пак упражняваше гласовите си струни и често разговаряше с дърветата, с прилепите и другите горски обитатели. И навярно звучеше странно, но имаше и колекция от изоставени плюшени играчки, които бе намирал по пътя си и просто ме вземал за компания. На тях пък почти всяка вече рецитираше любимите си поеми. Като се замисли, животът му не бе чак толкова лош. Въпреки всичко намираше начин да не прекъсва заниманията, на които се наслаждаваше душевно. Защо въобще се бе отклонил от думата си и бе отишъл в онзи проклет бар? Да, проклет беше, задето го срещна с ангела. Сега се чувстваше така , сякаш доброволно позволяваше да си играят с него, а това чувство не му бе особено приятно. От какви дяволи бе налапал въдицата и се бе съгласил да дойде тук? И какво въобще следваше сега? Щяха просто да си седят на идиличната семейна атмосфера край огнището и да се изповядват един на друг ли? Червенокосият не си падаше по изповедите, така че май щеше да пасува.

Jaejoong. написа:'Чудесно се подреди, драги ми Хиро. Поздравления.'
Глухото и саркастично ръкопляскане се чуваше иззад гласа, демоничния и отблъскващ глас на Злото. (тук. За всеки останал, освен за 'Хиро', гласът беше примамлив, изкушаващ, приятен, мелодичен, нежен, но за него беше гнусен, отвращаващ, грозен, мръсен.) Това беше просто защото знаеше що за изрод е Дявола. И каква кръв му бе прелял във вените. Беше му бесен заради чувството за горделивост, което му се предлагаше по наследство, а разбира се, заради него бе изритан като мръсно коте от Ада, без да има способността да се възкачи горе, при своите побратими с души, неспособни да прокарат капка зло през себе си. И отгоре на всичкото, до безкрая беше прокълнат да обира души на всевъзможни създания като жито през август, и именно заради неспособността си да се подчини именно на това, сега му пратиха някакъв случаен вампир, на когото не стига, че се довери (доколкото бе възможно), но и се оказа изигран от него. Чудесна партида, чудесен коз в ръкава си беше това, но нашият герой бе по-способен да устои на каквото и да е. Той не се поддаваше на изкушенията. Те се поддаваха на него. Той беше онова, което караше кошмарите да сънуват кошмари, изкушенията да се изкушават, грешките да прегрешават, а боговете да почитат.
Облегна сенудобно назад и погледът му се вторачи в ръцете на Миг, който си играеше с плюшената птицечовка, незнайно как озовала се на масата. Вероятно пак Чърч.
Замисли се и докато слушаше как онзи се успокояваше, че ще си запази душата, за миг се почувства странно. Някак си не желаеше да му отнема човечността, беше му, до известна степен, загрижено за него. Вероятно беше моментна емоция, породена от малкия им, разиграл се преди малко, романс. Беше глупаво, че си позволи да постъпи така. Самичък се понахока наум, за пореден път. Може би Луцифер искаше именно това, наивният му и превзет син да види някакъв индивид, противопоставил се на волята му, което несъмнено би пробудило интерес и желание за подчинение на своята у Дже.
'Хиро.' - съзнанието му рече монотонно. Какво ли можеше да има в предвид стария с това обръщение? Преди две хилядолетия за последен път го бе нарекъл така. 'Защото смятам, че от теб един ден ще излезе герой.', думаше му родителя, докато все още Ким бе млад и зелен, беше само средство, с което да привлече потомъка си на своя страна. Хиро.
Изскърца със зъби тихо, така че само той се чу, след което отново фокусира върху ръцете на Миг:
- Надявам се да ти е приятно, защото Чърч е много териториален над тази играчка.
След споменаването на това име, преградата на един от големите и високи шкафове се отвори, а оттам като хала излезе голяма, черна топка косми, скочи право в ръцете на Дже и облиза бузата му. Като че ли котката понасяше само неговия допир, защото всички други, дръзнали да припарят до нея, свършваха по различни начини - кой - с белези от нокти по лицето, кой с извадено око, кой нахапан по цялата си ръка,.. истории много. Но това създание бе истински привързано към собственика си, който го бе спасил от покрива на една църква преди много време. И оттам идваше името Чърч.
- Колко пъти ти казах да не спиш по шкафовете, палавник! - шепнеше му тихичко Хиро, докато го галеше по главичката. Белите му като мляко пръсти се изгубваха из черната му като абанос козина. Съществото се галеше и умилкваше у стопанина си, мъркайки доволно. Изведнъж скочи от коленете му и се озова право върху птицечовката, след което се покатери на масата и изръмжа недоволно. Тази котка се мусеше като за три.
Погледът на животинчето бе злобен, насочен право към Миг, който още не бе оставил плюшената играчка. С привидно сериозно изражение, Дже направи мимика, която ясно гласеше, че червенокосият трябва да остави жълтата играчка някъде. Машинално той го направи и след това котаракът изуми всички - озова се в ръцете на вампира, мъркайки сладко и спокойно, като муцунката му показваше доволство. Възможно ли е някой да укроти това малко зверче изобщо?

KIM JUNSU написа:
Зареян в мисли, дори не можа да разбере кога се бе появило новото допълнение в картинката. Не че нова компания за разчупване на леда бе излишна. Бе склонен да признае, че атмосферата тук не му се нравеше и имаше нужда някой да я разведри. Стъклените очи на червенокосия проблеснаха право срещу котешките, а докато оставяше играчката настрани, той направи лек поклон в знак на уважение. Знаеше отлично как да подхожда с тези прелестни, независими и горделиви създания. След задължителното отдаване на почит бе получил пълен достъп до цялата любвеобилност, на която един котарак бе способен.
От една страна Миг често недоумяваше за какво ще му е на някого да го харесва, след като той сам не се харесваше. Вече отдавна не вярваше да съществува подобна вероятност, но горските животинки винаги го опровергаваха. Те единствени доброволно се бутаха при кръвопиеца и понякога дори се бореха да получат вниманието му. Допреди година смяташе, че навярно просто бяха свикнали с миризмата му, тъй като червенокосият почти не напускаше гористите местности, но тази теория не се оказа съвсем вярна. Където и да идеше, животинките сякаш знаеха, че ги разбира и това го правеше като магнит за цялата световна фауна. И да, вампирът умее да говори техният език, но можеше безпроблемно да общува с тях само използвайки езика на тялото си. Винаги оставаше доволно разбран от отсрещната страна. В интерес на истината често пъти животните разбираха много по-лесно от хората, а и те бяха неспособни да усложняват нещата, докато не можеше да се каже същото за последните – хомо сапиенс.
Чу се едно провлачено котешко мърморене, което ушите на вампира веднага разкодираха.
- О, не, няма причина да ревнуваш от птицечовката. – рече бързо в отговор с убедителен тон, гъделичкайки розовото коремче на черньото, който продължи да мърмори същевременно с доволното си мъркане. Звучеше сякаш се е излегнал върху вибриращ диван. – Разбира се, че си по-пухкав от нея, няма място за сравнение. – увери го Миг. Единственото правило при общуване с котка бе просто да се съгласяваш с мнението ѝ, поне ако искаш да останеш в безопасната зона. Понякога това обаче имаше и отрицателен ефект, можеше да размекне прекалено събеседника ти и да го накара да смята, че всеки вид издевателство вдърху теб му е позволено. Това се случи току-що и само след секунди черният котак възседна врата му като бебе, заравяйки лапи в червеното му косище. Оу, това бе господническата поза, сега вампирът бе нещо като подчинен с привилегии. Хубавичко се подреди.
- Ето, че котаракът ти побърза да ме пороби. Надявам се не сме се уговаряли за това.. – обърна се към ангела, свивайки рамене в безсилие. Всъщност беше свикнал с такива ситуации, или по-точно не му беше проблем някое животно да му виси на главата. Беше му хем безразлично, хем донякъде се чувстваше нужен някому. Пък и знаеше, че котаракът все някога ще забрави за възгордяването си и отношенията им ще се върнат в първоначалната си позиция на равенство.
Това, което не му даваше мира обаче, беше накъде ще се развият сега взаимоотношенията му с ангела, ако можеше да се говори за такива. Очевадно за него всичко онова, случило се преди броени минути, беше просто грешка. Вампирът определено не изключваше и възможността да е част от неговия план да го примами към себе си, да го направи уязви ми да пожелае сам да му даде душата си. Това не биваше да се случва. Червенокосият също притежаваше своето си достойнство и не можеше да го потъпче така, не биваше. Затова и се опитваше да не мисли за него, наистина опитваше. Обаче тези негови устни...
- Ауч. – измърмори на себе си щом усети шляпането на нечия лапа. Как можа да забрави, че котките са наполовина екстрасенси. Навярно Чърч бе разбрал какво си мисли. Но пък от друга страна, бе наистина полезен, защото го разсейваше от неправилния път, към който вампирът за малко да кривне отново.
- Впрочем, благодаря за това. Заслужих си го. – каза последното съвсем вече шепнейки, след което усети мъркащото вратле на черньото точно върху удареното преси секунда място. Грижовността на котарака успя да го трогне дълбоко и ако сълзите му не бяха отдавна пресъхнали, навярно щеше да се разплаче.
- Между другото, Чърч е гладен. С какво го храниш? – попита простичко, поемайки поредното котешко желание в свои ръце. Нали сега трябваше да му се подчинява...