Пустото градче (нейде из Шотландия)

KIM JUNSU написа:
Мракът обгръщаше всичко наоколо. Залепените един до друг облаци оставяха усещането, че не бе ден, а нощ. Слънцето все още намираше пролуки тук-таме и крадешком разпръскваше немощния си блясък, но вече се бе запътило към началото на своя залез. На хоризонта се ширеше един зелен пуст хълм, на не повече от десет минути от тихото градче. Една фигура стоеше неподвижно в непосредствена близост до единственото дърво на хълма. Големите му, дебели клони се бяха надвесили сякаш искаха да прикрият и защитят посетителя си. Вятърът изпращаше хладните си въздишки право към него, но той не помръдваше. Статичността му оставаше впечатлението, че въобще не беше там, нито някога беше бил.
А той беше. И преди. И в момента.
Стоейки с очи, впити в земята, той можеше да почувства меката, все още влажна земя под краката си. Можеше да долови миризмата на прясната пръст около импровизирания гроб до петнистия дъб. Тук бе погребал поредната жертва на инстинктите му за оцеляване. Само прясна човешка кръв можеше да задоволи организма му и ето цената, която трябваше да плати, за да просъществува през вековете. Миг. Би дал всичко, за да има само миг от вечността, но да може да усети човешкото. Само ако можеше, би разменил човешкото желание за безсмъртие срещу техния жалък, но истински миг от вечността.
Наричаше себе си Миг. Това бе всичко, което искаше. Само миг. Това бе всичко, което можеше да даде. Миг преживяване, миг усмивка, миг емоция... Имаше по един миг за всеки. Раздаваше мигове като захаросани ябълки в лунапарк. Това беше.
Загърби вината, запази красивото лице на невинното създание, чийто живот бе отнел по време на лова си. Дори не действаше преднамерено. Нямаше нужда да мисли начини как да примами жертвата си, как да я надхитри и да източи живота от нея. Всичко това бе процес на подсъзнателно ниво. Щом беше време за вечеря, инстинктите му се задействаха сами. Тялото просто намираше онова, от което се нуждае, а съзнанието се самоизключваше, отстъпвайки на първичното и същинското. Всичко се случваше за един миг. Само след миг в ръцете ти лежи отпуснато нечие безжизнено тяло, косите галят окървавените ти дрехи, мъртвешки студената кожа те кара да изтръпнеш и за миг да се почувстваш също толкова мъртъв. Но все пак такъв е животът, на който си обречен. И разбираш това облизвайки кръвта от пулсиращите си устни, усещайки удоволствието от преливащата нова енергия във вените си. Разбираш, че това е природата. Твоята собствена.
...
Не знаеше защо влезе в задушното прашно помещение, което понастоящем представляваше бар. Навярно бе единственият такъв в цялото градче. И естествено, всички любители на пивото се бяха насъбрали около дългите дървени маси, надигайки чаши отново и отново. Из застоялия въздух се носеха шумни възгласи, повечето посетители говореха един през друг и така никой не успяваше да разбере никой.
- Какво да бъде? – обади се дрезгавия глас на бармана, гледайки с лека насмешка към новодошлия. Навярно Миг се отличаваше от тълпата и то в лошия смисъл. Прекалено необичайния му външен вид будеше къде смях, къде подозрения. Той обаче беше свикнал да го гледат всякак и вече не му правеше впечатление. Настани се по-удобно на високия стол, или поне опита, докато не чу заплашителното изскърцване на дървото под себе си.
– Нещо силно. – отговори и продължи да наблюдава прииждащите тълпи, главно мъжки групички, повечето все мъже на и над средна възраст.
- Хаха, тук всичко е силно, драги. – чувайки смеха, отново се обърна и видя как бармана му сочи към три рафта, пълни със солидно количество алкохол. Честно казано, вампирът въобще не бе наясно с тези работи, за него така или иначе нямаше никакво значение.
- Сипи ми от най-силното, което предлагаш! – натърти с леко настоятелен тон, за да го остави намира. От всичко май най-много не харесваше някой да иска отговорите му за нещо. Не че като цяло често му се случваше да води разговор с някого. Днес, незнайно защо, беше решил да постои сред други жив форми на живот, което иначе бе рядко явление. Навярно просто шумната и задушна атмосфера притъпяваше сетивата му и го отдалечаваше от мислите за живота, който беше взел само преди часове. Все още можеше да види изражението, изваяно върху бледото лице. Напомняше за тъжна, стояща в ъгъла скулптура, която се рушеше и разпадаше от влагата и плесента.
Впи стъклените си очи в пълната чаша с неизвестна по произход спиртна течност. Дори не я бе докоснал. Усещаше обърканите погледи на бармана и неговия помощник. Но имаше и още някой, който го гледаше в този момент. Това накара Миг да отлепи очи от чашата си и да потърси персоната, която се бе поинтересувала от него.

Jaejoong. написа:...И един ден всичко просто става сиво.
Буквално. Тук нямаше какви ли не жалки и импровизирани метафори, с които Дже да се опитва да си направи ежедневието като част от някоя скучна книга с евтин сюжет. Неговото ежедневие си беше сиво.
Мъглата се спускаше над грозния и малък град, в който той намираше утеха за душата си (която нямаше от дълги и безбройни векове вече), а пък и имаше сравнително малко (нормални, а и каквито и да е всъщност) хора, тъй че беше лесно да не се набива на очи. Беше от онези малки населени места, в които всеки бързаше да гледа своите задължения и ако ще ураган да мине покрай тях, те няма да спрат и да обърнат внимание. Затова тук изродската същност на падналия ангел все още беше пазена много добре.
Освен, че беше мъгливо, беше почти дъждовно, изпаренията се вдигаха нависоко и се сливаха с гъстата като катран мъгла и сивкавия, отвратителен дим, излизащ от комините на малките къщички, в които хората живееха.
Устните на Ким потрепериха в една импровизирана полуусмивка, която изглеждаше по-скоро заканващо и злокобно, някак си мъртвешки плашещо, и същевременно красиво като стъкло върху снежнобялата му кожа. По принцип той винаги си е бил красив, но сега това бе много необичайно явление.
Въпросната изкривена гримаса на лицето му, която му придаваше този вид, беше предизвикана от всичкия тоя фалш, ръсещ се около него като захар. Колко голям късметлия, че на това място успяваше да преоткрие себе си и да се усъвършенства в сфери, в които не би трябвало никой ангел да иска. Да, точно така. Макар и той да беше мръсотията в светлината, извращението в красотата, черната страна на амулета "Ин и Ян", той все още беше ангел. И винаги щеше да бъде. Доброто в него беше дълбоко погребано, но в момента сякаш се закопаваше още по-надълбоко и въпреки че понякога искаше да се изрови от своя сребърен ковчег, този миг не ще дойде. Не днес. Не утре. Не вдругиден. Никога.
"Никога" е ужасно дълъг период от време, който разбира се чернокосият бе преживял. Понякога тази дума наистина означаваше "никога". А понякога хората се шегуваха с нея. И я използваха вместо "здравей". Беше изпитал това и перфектно знаеше, че те подценяваха значението на тези няколко букви. Което беше грозно. Но как те биха били способни да знаят? Как онази, която му се кълнеше на колене, че никога не би го оставила и никога няма да се откаже, си бе отишла преди хиляда и триста години, защото той не е достатъчно добър, но въпреки всичко, той през тези хиляда и триста години спазваше своето обещание, че не би изчезнал, не би я пуснал за нищо на света, и че тя винаги ще има огромен дял в живота му?
Носталгията го заля като ледена вълна и той потрепери, почти изпускайки чашата със скоч, намираща се в лявата му ръка. Вдиша и издиша дълбоко, за да продължи нормалния ритъм на сърцето му, което вече сякаш беше изгнило му и почерняло като въглен от грешнически дела, от напразните желания да бъде истински добър отново, от това да се откаже от титлата на земното въплъщение на Луцифер. От земното въплъщение на баща си.
Той беше само една грешка. Татко му бе прегрешил след прокуждането си, а сега последствията падаха върху него.
Но да си демонично извращение на нормалната човешка природа, син на смъртна и на грешник, си имаше и хубава страна. Само дето нашият герой все още не я откриваше.
Отпи огромна глътка от напитката си, почти оставяйки стъклената чаша празна. Не преглътна веднага, защото погледът му се спря на някакъв младеж, който току-що влезе в кръчмата.
- Той не е човек. - подшушна много тихо Джеджунг на себе си, и то така, че ако не знаеше, че е изрекъл тези думи, сам нямаше да разбере, че са казани на глас.
Имаше свръхразвит слух, така че успяваше да чуе какво червенокосият изверг си говореше с бармана. Явно беше малко неразбран.
Дяволитата усмивка от преди малко отново се върна на лицето му, а големите му, почти котешки очи, заблестяха гротескно. Нещо в черната му кръв (не, това отново не е метафора. Той не си падаше по метафорите) се засили, тя започна да забързва нормалния си ход, докато кожата му не потъмня леко. По-скоро посивя.
Насмешливата полуусмивка, изразяваща саркастичното му задоволство, че има друг от неестествен произход на това място, пълнещо се ежедневно с хора, които просто нямаха работа и не знаеха с какво да се позанимават, освен с алкохол, посърна. Той осъзна, че беше забелязан. Пришалецът се запъти към него. Дже му направи знак с ръка да се приближи, а когато вече бяха достатъчно близо един до друг, рязко хвана главата му, съвсем малко над врата, придърпвайки го към себе си и в ухото му прошепна:
- Каква приятна изненада! - след това го пусна. Изправи се и се оказа, че са на един ръст. Отново заговори в ухото му, но този път не толкова иронично: - Какъв си ти? Усещам, че не си човек.
После оголи дяволски издължените си кучешки зъби, сякаш за доказателство, че и той не е нормален, а демоничният блясък от извратените му синьозелени очи, беше като малка лампа в непрогледната тъмнина и калейдоскоп от хора, в които нямаше нищо неестествено.

KIM JUNSU написа:
Почувства остатъчно изтръпналата си челюст, което го накара да прокара длан под брадичката си, неотлепяйки поглед от любопитния си събеседник. Можеше ли да го нарече с така нормална дума? За първи път му бе отнело повече от секунда, за да осъзнае какво се случва в момента. Отдавна не бе водил истински разговор с някого, пък какво остава с някой нечовек. Стъклените му очи внезапно се преизпълниха с омайващо мъглив блясък. И макар никой да не можеше да види цветът им, за да каже какъв е, той сякаш се променяше в различните ситуации. Миг изви леко вежди нагоре, сякаш бе жертва, готова да се предаде. Идеалната маскировка, когато искаш да си спечелиш още малко време за размисъл. Не че имаше какво толкова да му мисли. Вече бе преценил горе-долу силите на отсрещния, но все още не знаеше каква е целта му. Съдейки по първото обаче, можеше да предполага, че непознатият имаше кръв много по-древна то неговата. Нещо му подсказваше, че никога не си бе имал работа с подобно същество и този извод пробуди инстинктите му за защита. Но той не считаше себе си за просто някакъв си звяр, който при всяка опасност подвива опашка и бяга. Вампирът си имаше своите си, макар и неразбираеми за останалите, принципи. Нищо не персоната му далеч не можеше да служи за пример на никого. За себе си той бе прав и това знание правеше иначе безрадостното му съществуване една идея по-поносимо.
Усети устните си пресъхнали, като че от многото мислене, затова прокара език по тях. Трябваше да ги чувства навлажнени. Беше нещо като с котешкото носле. И то трябваше да е винаги влажно.
- Не смятам, че е от голямо значение към коя раса принадлежиш, ако чувстваш, че не принадлежиш никъде. – се откъсна от устните му с отмерени и плавни тактове. Не знаеше защо започна с откровения за себе си, но видя нещо познато в очите на другия. Това нещо го накара да отговори по този начин. Беше като нещо прочетено в книга, а всъщност една напълно спонтанна импровизация. Дори да грешеше в преценката си, а това ставаше рядко, така или иначе нямаше какво да губи. Уважаваше силно развитото си шесто чувство, което и сега му показваше толкова прилики между него и този, с който току-що се беше сблъскал. Ах, това бе толкова налудничаво. Но не заради факта, че звучеше като такова, а защото навярно беше истина. Имаше ли по-налудничаво от това налудничавото да се окаже не налудничаво?
– Извини ме, измина година откакто последно говорех с някого. – зачуди се на себе си защо ли звучеше така официално. Ще речеш, че е на делова среща или нещо подобно. Но причината бе спомената на събеседника му току-що. В интерес на истината не бе броял колко дни се бяха изнизали от последната му среща... С последния човек в живота му. Последният, след който се бе самонаказал в изгнание. Бе решил да се изолира от света. Така или иначе съществуваше. Със или без други живи твари около себе си. Така или иначе не принадлежеше никъде. Поне си бе спестил излишните проблеми. Бе си спестил болката, макар тя да бе като живо раково образувание, поглъщащо мъртвите му органи. И все пак... Докато за някой, като него нямаше избавление, нито химери като щастлив и пълноценно изживян живот, за всеки един човек имаше. Затова изостави миналото, което се повтаряше и потретваше всеки следващ път. Най-сетне бе намерил изход омагьосания кръг, но това не му бе донесло различно чувство от досегашното вечно разочарование.
– Не ме бива в представянията, но след като запита... Хората ме наричат вампир, или кръвопиец. Май второто е по-разговорно, но на мен и двете не ми харесват. Аз зова себе си Миг. – простичко обобщи, а чертите на лицето му изписаха незададения въпрос „А ти кой ще да си?”
Почувства, че изглежда двойно по-нелепо в опитите си да не се държи така официално. Самият му вид го асоциираше със стара антика, дълго време събирала прах на нечий рафт. Нечовешката същност бликаше от очите и стойката му, придавайки му този строг и формален стил. Скулите му обаче не бяха остри, нослето му също беше чипо, а устните –сравнително големи, плътни и меки. Последните изброени неща привнасяха леко противоположно но първото усещане. Усещането за нещо вечно младо, нестареещо, непроменящо се. Нещо съвършено, но сякаш неистинно. Нещо съществуващо, но сякаш не съвсем. Нещо, което бе тук и сега, но едновременно с това някъде в миналото.
За миг отдели хипнотизиращите си очи от събеседника си, но мислите му продължиха да текат към него. Припомни си странните му действия като оголването на зъби, което Миг бе приел като един вид визитна картичка „нечовек, приятно ми е”. За първи път срещаше някой с токова непредвидими реакции, но това бе някак забавно.
Интересно... Забавно...
Не можеше да се познае.

Jaejoong. написа:Червените очи на непознатия бяха придобили един много особен оттенък на ръждиво, кърваво и винено, смесени в едно. Изглеждаше някак изненадан, но въпреки това с неудобно и некомфортно чувство относно компанията на Дже. Нормално, той влияеше странно на хората.
Онзи поде, че няма значение от коя раса е, когато не се чувства като принадлежащ към която и да било общност. Ким перфектно разбираше какво означава това. Сякаш си част от дадена група, а не си в нея. И си различен. И си незаменим, но никой не те желае. И си самотен. И макар да беше глупаво, именно самотността се бе превърнала в най-близката приятелка на Дже, която винаги бе рамо до рамо с него, утешаваше го и му нашепва, че неговите вътрешни демони са винаги с него. 'Фобос' и 'Деймос' винаги щяха да са част от него, и въпреки че генетично да му бе заложено да кара хората да се страхуват и/или да сънуват кошмари, за него тези му притежания са нещо в пъти по-специално от онова, което бе наследил от великия дявол Луцифер.
Защо ли съществуваме? Колко много пъти всички са си задавали този въпрос, без способността да му дадат друг отговор освен 'за да умрем'. (И защото майките и татковците ни не са се пазели, но това е друго и едва ли някой би задълбавал там). Но причината на нещастниците, подобни на Джеджунг, но не съвсем, беше просто липсата на възможност да си идат. Той винаги би могъл да си се върне в Ада под крилото на родителя си, но друго освен да се почувства по-жив от традиционно, не би се случвало. Той беше опак - в живота се чувстваше мъртъв и в отвъдното се чувстваше жив.
Онзи се представи като вампир и очите му си върнаха нормалния кафяв цвят. Той представи себе си като Миг, но разбира се явно не това бе истинското му име.
Подигравателната гримаса не спираше да се носи по лицето му като лек бриз по морския бряг. Разбира се, под 'лек бриз' се има в предвид ураганен вятър, а под 'морски бряг' - самотен остров, навсякъде осеян с изпочупени кости на пирати, разбили своя огромен кораб в брега преди поне петстотин години.
Кимна леко, приемайки представянето на 'Миг'. В неговата аура нещо го караше да се чувства напрегнат. Естествено, че някакъв вчерашен кръвопиец не би накарал същество, прочуто по целия свят, сътворено още преди самото му създаване (или почти), да се притесни.
В главата му се оформи нещо. Голата плът на ръката му пулсираше, но това му се струваше някак бавно. Погледна към вената на китката си и отметна кичур коса назад.
- А някой казвал ли ти е, че... - облиза устни. - Ангелската кръв е най-сладка? Или си я опитвал вече, великолепни ми вампире?
Всичко беше в кръга на подигравката, за Дже тяхната раса беше само сборщина от отвратителни, нечисти и долни създания, които приличат повече на животни, отколкото на каквото и да е друго. Бяха гнусни, докато Джеджунг можеше да мисли, да решава, да изиграва партията си шах вярно и перфектно, да предвижда. Не да живее за момента. И макар живота тепърва да бе пред него, още много кръвопролития и смърт, още много поколения и щастие, още много различни видове простосмъртни, да му беше време да вижда, пред очите му се бяха случили неща, за които някой обикновен едва ли би могъл да си мечтае (що за изкривени и отвращаващи мечти).
В този индивид обаче сякаш имаше нещо специално, което пробуждаше скрития му интерес, но не толкова към него, колкото към душата, която носи. Душа, която скоро ще бъде в ръцете му. Естествено, не беше някой от най-умните в йерархията на демоничното, но с един поглед ангелът вече би могъл да осъзнае има ли нещо специално в неговото неживо сияние, или е просто едно животно, жадно за кръв.
- А ти би ли искал да я... вкусиш? Имам едно много изкусително предложение за теб. Предложение, способно да направи и двама ни по-щастливи. Предложение, на което нямаш дила да откажеш. - звучеше плашещо, но колкото и тихо да говореше, неговият мътен и дълбок глас се открояваше ясно на фона на гласовете на старците, които пиеха там денонощно и след появата си вкъщи, жените им ги нахокват, открояваше се от тези на момчетата на възраст от шестнайсет до трийсет години, които страдаха по загубените си любими, които 'няма да спрат да обичат' но след две години дори няма да помнят, открояваше се от целия този човешки свят, който ги заобикаляше. И от това извращение от смъртни, в което синът на превеликия Луцифер, бе поставен.

KIM JUNSU написа:
Крайчетата на плътно прилепените една към друга устни се бяха извили нагоре по странен начин. Някой щеше да се зачуди дали това бе някакъв намек за усмивка. Но не беше. Не беше усмивка, нищо подобно. Просто чифт леко извити устни. Стъклените сфери бяха все така насочени към отсрещния. Мълчаливи, но същевременно разказващи за историята, която криеха някъде там. Всъщност в момента Миг не гледаше събеседника си, погледът му бе фокусиран върху собствените му червени кичурчета, сега почти прикриващи лявата част от лицето му. Бяха пламтящи, като че повече от обикновено, струваше му се. За първи път му се причу нещо. Пукането на съчки, или нечии кости. Понякога бе трудно да кажеш къде е истината, главно защото не беше само една.
- Би ли ме оставил, ако най-мило отхвърля предложението ти? – каза, завръщайки деловия си, неутрален тон. Този път обаче гласът му бе станал по-твърд от обикновено. Напомняше на черен шоколад. Вампирът се бе досетил накъде бие въпросният ангел, но не му се нравеше идеята да бъде новата му играчка за забавление. Вече не го вълнуваха нито целите му, нито мотивите му. Имаше една тънка граница, която не биваше да бъде настъпвана, а той бе сторил точно това. Дланта му бе върху онази крехка нишка и трябваше още малко да я подърпа към себе си, за да съжали за изминалите няколко минути от съществуването си. Миг бе съвсем наясно, че не можеше да се мери със силата на другия, нито с древността и навярно опита му, но също така бе далеч от това да играе игричките му. Проблемът бе напълно негов, не обичаше някой да пристъпва така безцеремонно в личното му пространство.
Направи крачка назад, приглаждайки яката на бялата си риза.
- По-щастливи, казваш... – прекъсна мисълта си за секунда, опитвайки да сдържи напиращия саркастичен кикот. – За теб не знам, но не виждам нищо съблазнително в думите ти. Като да предлагаш хляб на вече споминал се просяк. За мен думи като „щастие” просто олицетворяват една красива празнота. Значи имам всичко, което ми трябва... –завърши сякаш имаше да каже още хиляди неща, но осъзна, че философиите му са нещо непотребно и често досадно за самия него. Отново мислеше твърде много. И това се превърна в проблем веднага, щом започна да обмисля даденото му предложение. Какви бяха опциите, всъщност... До този миг гордостта му говореше, но не се бе осмелил да надникне дълбоко в себе си и да потърси отговора там. Страхуваше се, че той ще е крайно разочароващ, както всеки предходен досега. А му се искаше поне веднъж да повярва, че е наистина добре така, както бе сега. Извън омагьосания кръг. Боеше се, че и това негово решение да се изолира не бе довело до никаква съществена промяна, дори напротив... Сам се бе вкарал в нов омагьосан кръг, от който бе също толкова невъзможно да се намери изход. Уви, мислите му вече бяха стигнали до отговора, от който опитваше да избяга. Не бе доволен. Изобщо не можеше да се задоволи със сегашното си положение, с този невидим начин на съществуване. Искаше повече. Много повече от това.
Лицето му потъмня, сякаш сенките на съмнението веднага го обгърнаха в пълно объркване. Сетивата му внезапно започнаха да се изострят, игнорирайки шумната обстановка. Всички мисли потекоха към една точка. Ангелска кръв. Докато се питаше каква ли бе на вкус, стъклените сфери бавно проследиха прозиращите вени, сякаш изрисувани върху млечната кожа. Бяха като криволичещи поточета, извиращи едно от друго. Регистрира живото движение на еликсира в тях. Така заразяващо пулсиращо подскачане, изпълнено с живот. Живот, така непознат за Миг. Живот, така далечен. Можеше ли да го има?

Jaejoong. написа:Джеджунг беше уверен в успеха си.
И когато "щастието" му посърна, щом Миг му каза, че не желае сделката да се състои, сякаш като в анимациите огроно пиано се бе стоварило върху потомъка на Луцифер. Не беше очаквано! Не беше възможно!!! Вампирите бяха просто едни чучела без мнения за Дже, едни безживотни и безмисълни мумии, бродещи на Земята, за да навяват съжаление у другите свръхестествени, едни противни животни без ясна своя мисъл, готови да се поддадат на първичниянси инстинкт за оцеляване, също както и върколаците. Никога не са имали място в йерархията, както ангелът си мислеше, но този, срещу когото бе изправен, имаше нещо което останалите нямаха. Онова сякаш лепкаво и хлъзгаво чувство във вените на древния го караше да иска.
Да иска Миг.
Не, не беше по "онзи" начин. Просто изгаряше от неутолимото желание да види как стъклените му очи се запълват с черно, без капка светлина в тях. Как го превръща в един ходещ труп, без отредено място под крилото на Рая, нито в обятията на добре познатия му Ад, просто бродещ из вечното небитие на душевната нирвана, в която вече несъществуващата му същност бавно се разкъсва, ако той не пожелае да запази и последната си трезва мисъл, последното си желание да бъде бавно игнорирано и забравено, докато всякакви задръжки изчезват от него.
Нямаше да боли, просто душата му щеше да се изцеди бавно, той можеше и да запази своето чувство и възможност да мисли, щеше да запази и способността да върши каквото си иска, но нямаше да има каквото и да е чувство за сдържаност.
Онзи неуспешно се опитваше да сподави лекия си смях, докато обясняваше как щастието било едно съвършено нищо, една прекрасна пустота, която той вече има, следователно Миг е щастлив.
Ясно му беше на Дже, че всеки си има своите липси. И непознатият за него все още младеж, също бе изпълнен с такива. Всеки имаше своите неразбирания, своите необходимости и своите празнини, които би искал да попълни.
Прехапа долната си устна от вътрешната страна, след което седна обратно на малкото сепаре, намиращо се в ъгъла на бара, вдигна чашата от масата, изпи остатъка и я стисна. Тя се пръсна на две големи парчета и десетки миниатюрни стъкълца, а кожата му остана невредима, без дори драскотина. Като необикновен, като ангел, като син на съвършенство и изгнание, имаше и своите предимства и двойно по-здравата му кожа бе едмо от тях.
Вените на ръцете му си бяха все тала сиви, само че по-изпъкнали този път. Отпусна юмрука си и попита:
- Какво те води насам? - почеса се там, където не го сърбеше. - Тук не идват посетители.
Повдигна едва забележимо вежда, стрелвайки червенокосия с поглед, този път право вперен в неговия.

KIM JUNSU написа:
Лекото напрягане ръката му накара вените да изпъкнат още по-застрашително. Стъкленият предмет в ръката му се пръсна на хиляди парченца, скоро обсипващи мръсния дървен под. Възгласите на попийналите смъртни се чуваха високо, но в ушите на вампира сега бяха като далечно и незначително ехо. Сега онова, което най-ясно можеше да чуе, бе чуждият пулс. Имаше голям късмет, че скоро бе ловувал, иначе не знаеше дали в този момент щеше да има подобно самообладание. Самоконтролът бе едно то най-трудните неща за един вампир. Изграждаше се най-мъчно и отнемаше най-много време. А и тук границата бе едва забележима и бе лесно да я пристъпиш. Навярно няколко мига невнимание, или само един.
Затананика си мелодия, за да прогони опасното си разсейване. Винаги помагаше. Най-често бе една песен...
„Водни кончета със счупени криле, разпръснати в гората
Очите ми, в които не се чете и капка съчувствие
Изгубвайки те, всички сълзи са мътни
Изгубвайки те, всички усмивки са сенчести
Използвам красиви рими, за да опиша ограбената си любов...”
Устните му леко потрепваха полуотворени. Сподавената му въздишка изстреля кратка струйка въздух през тях, след което те се задвижиха плавно и почти незабележимо.
- Прав си, но доколкото виждам и двамата не се вписваме особено тук. – отбеляза, отново заобикаляйки въпроса му. Всичките му въпроси сякаш бяха незначителни, а и събеседникът му не изглеждаше като някой, на когото истински му пука какво търси някакъв си вампир в някаква си квартална кръчма. Честно казано леко разочарование зачовърка Миг. Не смяташе, че ангелът ще се откаже така лесно от собственото си предложение. Но това навярно бе поредната му маскировка. Трябваше да му признае, че в момента бе добър играч.
Придърпа свободния стол към себе си, настанявайки се до ангела. За секунди отново се загледа в малките стъкълца, блещукащи безнадеждно на земята.
- Още едно? – отправи чашата си към него, а после я върна обратно на изтормозената дървена масичка. Без друго не можеше да пие нищо, освен кръвта на жертвите си, така че консистенцията в тази чаша за него беше безполезна. Трябваше да си поръча нещо, за да г оставят намира и ето че отново се връщаме на вече зададеният въпрос. Защо въобще му бе притрябвало да идва на подобно място?
За да го срещне.
Внезапно се усмихна, сякаш на себе си, което привлече любопитния поглед на вампира. Усмивката на Миг бе като почти изчезнал вид цвете. Срещаше се веднъж на много дълъг период от време, на много необичайни места и по още по-необичайни поводи. Нелепото сега беше, че червенокосият не вярваше в съдбата, но като че ли тя вярваше в него и това бе достатъчно.
- За първи път ли идваш тук? – гласът му звучеше така далечен, че отначало не разбра, че е неговия собствен. Бе задал от онзи същия тип въпроси, от които ангела досега задаваше. Струваше му се, че пространството, което ги делеше един от друг бе обсипано със странно вълнуващо се напрежение и това малко по малко разрушаваше видимото спокойствие и безразличие, което вампирът бе свикнал да изпитва. Баеше се, че с всяка секунда, която часовникът отброяваше, той крачеше извън безопасната зона. Извън онази негова статичност, извън ролята му като наблюдател. Да, досега виждаше света, но не беше част от него. Откакто бе решил, че не иска да се забърква с никой и нищо. Стигаха му кървавите спомени за убийствата, които извършваше, за да просъществува. Стигаха му лицата на всички онези хора, които в последния си миг до един се молеха с викове за живота си. И там граница почти нямаше. Животът им бе нещо така крехко, така лесно разрушимо. Често дори без да ги докосва, страхът сам ги довършваше. А Миг, колкото и столетия да бе живял, все още не знаеше нищо за живота. Не и по начинът по който му се искаше. Стъклените му очи блестяха без капка съчувствие, отново вгледани в онези прозрачни разпилени парченца...

Jaejoong. написа:Носът му гореше от притока на всевъзможни противни миризми, но това не беше нищо ново, вземайки в предвид какви пропаднали пияници, пиещи, за да забравят, че пият, идваха тук ежечасно.
В момента погледите на всичките тези пияници бяха съсредоточени (и изненадани) към Джеджунг, на когото му беше плашещо безразлично груповото ахване, разцепващо мрака и тишината в кръчмата.
Малките кристалчета отразяваха беглата светлина, която една полусчупена и стара лампа даваше. Изглеждаха като безброй бисери, които Дже бе пръснал по изцапания под. Възхищеието от таази мръсна красота, която бе създал, го изпълваше със същинско задоволство. Черните дъски, вече остарели и счупени тук-там, продаваха мрак на стъклото, а изкуственото светило го караше да изглежда като един променлив лъч, опитващ се да избере своя път.
Миг отбеляза, че явно и двамата не се вписват в тази обстановка, този малък океан от смъртни, в който се бяха заточили - ангелът по свое собствено желание, а кръвопиецът - просто необяснимо как.
Подсмихна се смеховати и много тихо отбеляза, че Миг е наблюдателен, за да проучи всичките тези хора, му трябваха поне два дни, или супер развито шесто чувство. Вампирите го имаха, но не беше чак толкова добре усъвършенствано в тази посока. Поне по собствените житейски изводи на Дже.
Новодошлият попита агела за първ път ли идва тук, а гласът му звучеше някак далечен, непознат, променен и изкривен, пропит с всякакви чувства, които същевременно не изразяваха каквато и да е емоция, зеучеше мъртвешки тих и глух, нещо, с което той се бе сблъсквал само един единствен път в целия си живот.
Устните на Ким потрепнаха от напрежение, след което той запопна да говори:
- Не. Редовно прекарвам мрачните си дни и нощите тук, може да се каже, че в тази дупка намирам успокоение и уединение.
Светът на хората беше много интересно кътче. Винаги се беше чудил какво ли е да докосваш човек, докато той знае що за изчадие си, крещи, опитва се да избяга от теб, а ти му нашепваш 'обичам те, остани'. Всичко, разбира се, беше плод на извратените му и жадни фантазии, пробудени от желанието да има живот на нормален, естествен, каквато майка му е била преди да се отдаде плътски на Луцифер. Естествено, тези мигове идваха в живота му веднъж на сто години, а сшед това желанието да отнеме душите им бавно и изцеждайки цялата им жизнена енергия, течаща във вените на смъртния, го изпълваше с душевен екстаз.
Миг предложи да пият по още едно, а Джеджунг просто оголи зъбите си, изправи се грациозно и отиде до бармана, след което поръча две двойни чаши с джин, подаде някаква банкнота и се усмихна дяволито. До бармана забеляза някакво момиче, което се вписваше в съвременните стандарти за красиво - много грим, разголени дрехи и дълга руса коса. Намигна и леко, взе си чашите и се върна на масата, къдвто червенокосият го чакаше.
- Опитай това, може да ти хареса. - после му връчи чашата и отпи от своята, която все още се намираше в ръката му. - Какво те води насам, млади ми приятелю? Тук няма нищо демонично, което да преследваш.
"Освен, разбира се, мен." - умът му бързо изкрещя, но си премълча тази мисъл. Беше ясно, че вампирът не бе привлечен от сина на Всемогъщия, но пък ако не друго, то поне той нямаше да пие сам. Въпреки че още искаше той да предаде душата си на Дже, имаше нещо, на чийто път дори Луцифер не бе способен да се противопостави, а именно - свободната воля. Докато червенокосият сам не се поддаде на изкушението, Джеджунг нямаше право да го принуждава.
- Навън е късно вече. Докога мислиш да стоиш тук? Имаш ли къде да останеш?
Чиста проба любопитство, не че нещо. Вкопчи поглед в чашата си, прехвърляйки го непосредствено след това на него, а скулите му се изкривиха в невиждана до днес гримаса.

KIM JUNSU написа:
Желанието му нарастваше с всеки изминал момент, можеше да го почувства. Усещаше как се разпространява, как плъзва по цялото му същество и го превзема като треска. Ако бе човек щеше да си помисли, че наистина има температура. Лицето му бе устремено с неразгадаемо изражение към една от далечните маси, където няколко души играеха покер. Единият се почесваше нервно по носа всеки път, в който блъфираше и това му слабо място вече бе очевадно и за неговите опоненти. Друг от компанията пък криеше карта в ръкава си. Колко стар, изтъркан номер.
Миг упорито опитваше да не установява особено често очен контакт с ангела в съседство, но въпреки това не се сдържаше да му хвърля по някой-друг поглед с периферното си зрение. Запазвайки неподвижността си, стъклените му очи пробягваха отново и отново по млечната кожа на ангела. Без да знае какво прави, вампирът взе донесената му от другия чаша и отпи глътка от алкохола в нея. Както си и предполагаше, не усети нищо, освен дразнещото парене на спирта. Вкусовите му рецептори като че работеха единствено щом устните му вкусеха нечия кръв. Завъртя чашата в ръката си, едва сдържайки се да не я запрати към близката стена. Затова не обичаше да опитва нещата от човешкия свят. Напомняха болезнено колко неспособен бе да живее нормален живот. Живот с право на избор. Хората надали осъзнаваха какво изобилие имаха насреща си. Навярно никога нямаше да го оценят подобаващо.
Върна чашата на масата, поставяйки я рязко на дървената повърхност. Получи леко учудено стрелкане с поглед от страна на компанията си, но не му беше до обяснения. Смяташе, че другия бе забравил за вампирските проблеми. Като този, че сетивата ти могат да се наслаждават само и единствено на кръвта, всичко друго за тях нямаше вкус. Същото беше и с мириса. Миг можеше да разпознава различните миризми, но цветята например за него нямаха миризмата, на която всички човеци се наслаждаваха. Що се отнасяше до еликсира на живота обаче, той имаше необикновен аромат, така силен и омайващ, че изключваше съзнанието му всеки път, щом имаше нуждата да се „нахрани”.
Стисна юмрук докато чу изпукването на кокалчетата си, сетне отпусна ръката си, поемайки си дълбоко въздух. Наистина мразеше себе си. Мразеше онази своя същност, която го правеше толкова жалък, така неспособен да попие красотата и насладата на обкръжаващата го среда. Светът бе изпълнен с толкова изкушения, които си струваха изживяването, но всички те отпадаха като опция за вампира. Беше като безплатната версия на програма, която трябва да закупиш, за да имаш достъп до всички екстри. Именно, не беше нищо повече от ограничено безрадостно тяло. Единственото, което имаше, бе тази своя мрачна душа, тъй овехтяла с годините. Но за него тя беше един сантиментален сувенир, който не се продава. Досега го бе показвал на немалко хора, но те единствено го поддържаха закратко в ръце и го връщаха обратно. Защото те имаха само миг. Миг от вечността. Затова можеха просто да преминават през живота на вампира, поласкани от привилегията да са нещо различно от поредното хранене за деня.
- Нямам нищо специално наум. – поде в отговор на последната поредица въпроси, които му бяха зададени. Бе толкова отвикнал да води разговори, че все забравяше кога е неговия ред. Всъщност беше цяло чудо, че изобщо измежду устните му излизаха някакви думи. Никога не бе бил от разговорливите персони, дори през човешкия си живот. Макар че онези времена бяха тъй далечни и останалите му спомени тъй мътни, все пак знаеше какъв бе бил тогава. И разбира се, мразеше вдън душа дори тогавашното си Аз, задето не бе оползотворило времето си. Дори когато имаше възможността да живее истински, я бе пропилял. Сега представляваше нищо повече от призрачно бледо амплоа на човек, който трябваше да е отдавна погребан и все така мъртъв. Не знаеше кой вампир бе решил да пролее кръвта си точно на неговия гроб, но се кълнеше, че ако го намери, ще го убие. Имаше си го наум, но това не беше сред нещата, с които щеше да тръгне да се занимава целенасочено. Щеше да го остави в ръцете на съдбата, защото очевидно такава имаше.
- Всъщност, знаеш ли... Преди да дойда тук, бродейки из гората зад хълма, попаднах на една изоставена къща. Навярно ще пренощувам там. – промълви някак замислено и се заигра с един от пръстените на ръката си. Един от тях му позволяваше да броди навън под слънчевата светлина. Поне не му се налагаше да се крие цял ден в нечие мазе, или пещера. Само това оставаше и щеше да се самопровъзгласи за най-големия нещастник на всички времена.
- Искаш ли да ми правиш компания? – осъзна какво беше изрекъл едва след като вече беше факт. Очите му се разшириха, а кехлибарът в тях сякаш запламтя необуздано. Не знаеше какъв дявол го бе накарал да отправи подобно предложение към някой, който беше срещнал току-що и чиято компания определено не му влияеше особено здравословно. Въпросът му звучеше наистина двусмислено, съпровождащ предходните му изречения. Самообладанието му го закова на място, но вътрешно се побъркваше и проклинаше себе си отново и отново.
Сега можеше да се надява само на това ангелът да откаже най-любезно предложението му, както той бе направил по-рано с неговото. Така всеки щеше да продължи по пътя си и да забравят един за друг, за тази тяхна среща.

Jaejoong. написа:Джеджунг въобще не беше добър събеседник.
Спомни си за една случка от преди може би триста или четиристотин години, в която из една гора видя момиче с черна шапка, черна рокля и черни обувки. Лицето и беше бяло като сняг, но тя излъчваше нещо странно от себе си. Беше красива, по свой си начин, докато тъмнината бликаше от нея.
"Изгубих се..." - думаше му тя с уплашеното си и тънко гласче, което накара Дже да се усмихне само при мисълта за тревогата в звученето и. - "Помогни ми да се измъкна, моля те... моля Ви... всичко тук изглежда еднакво..."
Нищо чудно, че и изглеждат еднакво, гората беше омагьосана. Мястото се намираше из едно загубено кътче на Източна Европа, където все още бушуваха войни, хората се чудеха как да оцелеят и предаваха себе си в ръцете на този и на онзи, за да оживеят. Беше смехотворно един човек какво е готов да направи, за да се опази. Но пък те поне имаха право на свободна воля, избираха сами какви да бъдат, докато ангелът нямаше как да бяга от своята демонична същност.
"Продай ми душата си и ще намериш изход, красавице." - зъбите му, издължени (типично за такъв като него), сияеха на лунната светлина. Синкавият оттенък на косата му просветваше измежду лъчите, които яркият полумесец пръсваше из цялата гора.
"Какъв си ти?.." - рече момичето и отстъпи крачка назад. Тя сякаш беше надушила необикновените му способности, повечето се осъзнаваха чак след клетвата да предадат чистия ангел, приемайки безчувствието в сърцата си, докато умрат. Дори Бездушните умираха.
"Аз съм ангел. Искам само да кажеш няколко думи, да ме последваш и ще видиш." - после продължи да говори за себе си. Неговата себичност и нарцистичност му бяха като втора природа, почти перфектно сливаща се в една безкрайна спирала от черно и червено, от нестихваща и необикновена енергия, течаща в кръвоносните му съдове, и себеобичта. Неговото обаче минаваше границата на себелюбието, защото той не спираше да говори за себе си. Чудно беше как с Миг успяваха да разменят толкова много думи...
- Нямам нищо специално наум.
Това беше много интересно, защото досега беше виждал всевъзможни дяволски изчадия по всички точки на света, но те винаги търсеха нещо, винаги беше на оживени места, в които можеше да го открият. Всеки преследваше своя изкривен идеал, онова нещо, за което мислеше, че си струва да живее, но подобно нещо като "смисъла на живота" и "земно призвание" нямаше. И нечистият най-добре знаеше това. Всяко същество непрестанно преоткриваше все по-ужасни хоризонти и все по-мътни цели, за които мисли, че си струва да пожертва своя живот. А ако беше безсмъртен - чудесно. Можеше да си гони едно нещо, до докато не му писне. Джеджунг е бил свидетел на много такива - масово съществата, открили всичко това, което смъртните до днес познаваха, бяха тласкани от своето любопитство, от своя инстинкт на живи, ала не съвсем. И просто отиваха. Без да се интересуват. И то защо? От скука. И любопитство, което беше отвратително чувство...
Маршът на сърцето му спря за момент, когато онзи отново започна да говори. Обясни, че е намерил една стара и забравена къща над хълма, където мисли да си остане. Ким перфектно се досети къде беше това. Не беше на особено голямо разстояние от мястото, в което потомъкът на самоизкушилото се зло, се бе закотвил.
Миг попита дали иска да му прави компания, което за миг наруши обмена на вещества в полуизгнилото му тяло. Сепна се, после завъртя пръст около кръглата повърхност на чашата и я хвана, отпивайки бавно, сякаш не желае да го прави, но не знаеше какво друго е способен да свърши, за да си спечели малко време за отговора.
Отметна синкавия си бретон встрани, погледна червенокосия и задума:
- Добре знам къде се намира това място, но сигурно виждаш, че аз не съм особено подходяща компания. Никога не съм бил такава. - не, че му отказваше, напротив - имаше нещо, което го караше да се надява тайно, че кръвопиецът ще иска да бъде в неговото обкръжение, това може би щеше да улесни изпълнението на 'душевния данък', който дължеше на Луцифер. В миналото си с дъщерята на Мефистофел бяха решили да избягат в човешкия свят и да създадат техен си потомък, а за това Дже трябваше да плаща, жънейки със сърп душите на всички заблудени, които му се връзваха и искаха нещо от него. - Ако все пак настояваш, нищо не ми пречи и да дойда. Но да знаеш, че има по-хубаво, просторно, затъмнено и приятно място, на което мога да те взема с мен. Купих къщата преди около седем века, в последните пет години се застоях тук, защото е тихо и хубаво.
Градът беше ужасно грозен всъщност, пълен с три вида хора: работохолици, неспособни да обърнат внимание на друго извън обсега на работата си; 'нормални' хора, които просто вършеха ежедневните си задължения, и естествено - нечистоплътните и гнусни твари, които се помещаваха в тази кръчма всеки час. Разделението между хората беше факт, в очите на Дже те обаче винаги бяха еднакво ужасни и дори върколаците ги превъзхождаха. Но сега, когато поживя сред чак такава маса от тях (нищо, че тук бяха необичайно малко, в сравнение с огромните градове, които е населявал), започна да си изгражда едни критерии, от скука, нищо повече.
Спря котешките си синьозелени и студени очи върху тези на Миг.
- Искаш ли да останеш в моята 'резиденция' по време на приятния си престой в този загубен град?
Натърти на последната дума, защото това бе къща, дето дори не знаше защо е закупил. Беше само на три етажа, с по четири стаи на етаж, и макар за самотник, пак му беше тясна. Беше свикнал на своя черноземен лукс, пригоден за нещастните му виждания към света, затова тази къща беше една от най-малко любимите му, но беше на добро място. Спокойствието и липсата на външни дразнители беше нещо хубаво, което той откриваше тук съвършено.
Върна реда си на мисли върху Миг, нещо в него прикрито се надяваше той да приеме предложението му. Изгаряше от желание за това, макар да не си го признаваше, дали беше просто една глупава ирония, една нещастна случайност, че всичко се разви така? Или Всевеликият имаше нещо да му каже и да му предаде урок, използвайки вампирът като своя пешка, за да накара всепознатият на всички демони Ким Джеджунг, да се научи за нещо?
Разбира се, винаги той беше изтърсакът, но неговият перфектен брат-близнак далеч не беше толкова познат и не блестеше с качествата на нашия герой, Луцифер винаги го е предпочитал само защото му се подчиняваше винаги, а и повече се поддаваше на човешката си природа. Докато в този тук, всичко човешко бе чуждо за него, нещо отдавна закопано вътре в него, нещо, което никога не би нарекъл свое.

KIM JUNSU написа:
И отново... Не вярваше в съдбата, но проклетницата вярваше в него. При това напълно. Може би бе дори влюбена, това щеше да обясни защо така упорито го преследваше и се вкопчваше в него, отказвайки да го остави намира. Тъкмо бе започнал да се успокоява, щом чу любезното измъкване на ангела. В този момент го хареса, заради това че дори преписа вината върху себе си. Не бе като да е наистина лоша компания, това описание прилягаше по-скоро на Миг. Та, всичко вървеше според надеждите на вампира, докато другия не продължи с приказките. Голяма грешка. Защо? Защо!?
Червенокосият смяташе, че е предостатъчно отегчителен събеседник, че да откаже напълно ангела, а вместо това той дори му предложи да го отведе в своята собствена къща. Добре, този глагол звучеше прекалено ненамясто в случая. И отново... С какво бе заслужил това? Всъщност съвсем сам си го търсеше, затова и си го намери. Но въпреки всичко продължаваше да отрича, че онзи, попитал „Искаш ли да ми правиш компания”, беше той. Признаваше, че доста прилича на него, но не беше той, не можеше да бъде. Миг отдавна бе обрекъл себе си на красивата и сладка самота и никога не би търсил нечия компания. Особено на така опасна персона, която бе по-древна и по-могъща от него самия и навярно всички останали свръхестествени създания. Нима можеше да е толкова глупав, че да се навре сам в устата на звяра?
- Хм... – от устата му излезе някакво хм-кане, докато вампирът избягваше погледа на тъмнокосия, шарейки с очи около дървената маса и двете чаши върху нея. Неговата бе наполовина празна, но нямаше намерение да я доизпразва. Ето, че можеше да си направи равносметка към коя страна спадаше характера му. Песимист. Определено. Той сам се причисляваше към заклетите реалисти, но надали някой, който не разбира съвсем себе си, би могъл да гледа реалистично на каквото и да е.
Изведнъж се запита защо се панира толкова, след като така или иначе след смъртта си кръвопийците отиват в Ада. За него нямаше никакво особено цветущо бъдеще, така или иначе нямаше какво да изгуби. Единствената цена, която не би платил, бе да продаде душата си. Този сувенир бе единственото ценно нещо, което му оставаше в този „живот” и макар да бе все още способен да го сподели с някого, да дава парченца от него на другите, никога не би го дал за продан. Единствено тази разлика за него беше пределно ясна. Предполагаше, че ако приемеше сделката на ангела, той ще поиска точно това от него в замяна. Точно затова и трябваше да не се замесва с него, но въпреки това подобно предизвикателство трудно се отказваше. Миг беше наистина странен прилеп. Упорито се опитваше да страни от всякакви неприятности, но същевременно веднъж разпален, адреналинът във вените му нямаше да угасне, докато не докаже пред себе си, че бе достатъчно силен да преодолее всяко предизвикателство, което така обичната му съдба, му поднасяше.
- Е, защо пък не... - измърмори почти на себе си, оправяйки леко намачкания ръкав на черното си палто. Сетне срещна погледа на ангела, а стъклените му очи го изгориха с палавия танц на уверените кехлибарени пламъчета. Мм, ядеше му се черен шоколад. Въпреки че не можеше да усети вкусът му, долавяше горчивият му оттенък, а и все още пазеше спомена за насладата, която му носеше през човешкия му живот. Купуваше си редовно по един черен шоколад, който бе способен да направи всяка болка красива, а всяка самота – приятна компания.
- Ще дойда... – отговори официално на поканата на ангела, прокарвайки хладни пръсти през яркочервените си кичури. Знаеше, че това не предвещава нищо добро, но сега приемаше с ясното съзнание в какво щеше да се забърка... или не съвсем. Винаги съществуваха неща, едни или други вероятности, които по някаква причина на момента ти убягват...

Jaejoong. написа:Нямаше нищо по-хубаво от тишината.
Сякаш можеш да се изгубиш из невижданите и дебри, докато изпадаш в себеотчаяние, нестихващо желание да бъдеш погълнат и принесен в нейна жертва, мълчейки и отдавайки необходимата и почит, която заслужаваше. О, пресвещена тишина, пресвещена загуба, пресвещена демоничност, нещата, които изпълваха целия живот на ангела. Той се вещаеше да живее в тях до края на своята мъглива вечност, до мига на сетния си час, който никога нямаше да настъпи...
Изпитваше някакво неописуемо желание за усамотение, което вече бе получил, но искаше още, и още, и още, и още. А същевременно искаше нечия компания, нечие присъствие, за да се чувства значим и принадлежащ към това общество. Разбира се, че той никога нямаше да бъде част от него, не и пълноценна, никога нямаше да си има своите ежедневни задачи, по които да припка, своята съпруга, която да гледа с обожание всяка вечер, своите деца, които щеше да учи на морални ценности.
Неговият син с дъщерята на Мефисто беше израснал изтърсак, надалеч от баща си, на когото всъщност дори не му влизаше в работата дали онзи е жив и здрав, дали се учи, защото просто в Дже имаше някои променливи настроения, породени от почти напълно забравената му човешка същност, но той никога не би им се поддал за повече от няколко секунди.
Да си безсмъртен си имаше и хубава страна. Нямаше да ти се налага да се тревожиш дали ще свършиш всичко, което искаш, през живота си, защото ще имаш предостатъчно време за всичко, а и никой не може да ти навреди. Нито физически, нито психически.
Физически, Джеджунг си беше надарен с изключително твърда и плътна кожа, която сякаш бе изкована от метални сплави (което не беше съвсем лъжа), кръвта му беше гъста, а с времето бе изгубил своята безчувственост и с нея всичко, за което да се притеснява. Общо взето, той беше милиарди пъти над всички онези там, на които в някои моменти искаше да прилича и подражава, но след това се сещаше, че е на милиарди пъти по-угоден хал от тях. Те остаряваха, умираха и след двадесет години костите им вече бяха изгнили надълбоко в почвата, а телата им се превръщаха в храна за бактериите. Беше отвращаващо. Докато той си стоеше вечно млад, без да се налага да гние под почвата, без да се чуди като му дойде денят да го погребат, кой ще присъства и кой ще го помни, когато се спомине. Нямаше смисъл да се съобразява с каквото и да е, защото щеше да си съществува до края на света, а след края - отначало.
От устните на Миг се изтръгна някакъв звук, който явно изразяваше, че се е замислил за нещо, а след секунди, които се сториха на нашия Дже като цяла вечност, но думите на червенокосия бяха изречени твърде тихо, за да може ангелът да е сигурен, че са истина, а не просто плод на въображението му, а секунди след това Миг потвърди, че ще придружи падналия в дома му.
Чернокосият просто се изправи, вдигна чашата си и допи последното останало наведнъж, повдигайки рамене леко пред останалите, които го гледаха. Количеството в чашата му не беше малко, но той не усещаше вкус - можеше да оцелее без храна и вода до когато си реши, беше му все едно дали е погълнал всичко от спиртната напитка, или не.
Взе черното си палто от мястото до него, след което излезе от бара, придружен от кръвопиеца.
- Предпочиташ да ходиш, или да опиташ нещо по-интересно?
Абаносово черните му криле се появиха и се развяха леко, а за негов късмет тук нямаше хора.
Беше се стъмнило вече, още по-тъмно бе станало от преди малко, сега може би беше вече осем вечерта, а студеният вятър сякаш бе на нишки, които безмилостно жилеха кожата на Дже, доставяйки му неимоверно удоволствие.

KIM JUNSU написа:
Надяваше се. Сега осъзна, че нещото, от което толкова упорито бягаше бе надеждата. Но тя, за негово нещастие бе неизменна част от всяко едно живо същество. Бе сянката, която дори да не забелязваш, си беше там, около теб. Винаги щом загубеше някого, Миг най.ясно можеше да разграничи любовта и омразата. В онези гибелни мигове той от всичко таеше най.голяма омраза към собствените си надежди. Защото знаеше, че краят е винаги предизвестен. Знаеше, че надеждите са безсмислени, когато си наясно къде ще му излезе краят. И все пак, колкото и надълбоко да заравяше всички свои очаквания, всички напразни надежди, те по някое време успяваха да изплуват на повърхността и да му напомнят болезнено за безсмисленото си присъствие. А това го караше да се чувства слаб. Толкова слаб и безсилен. Защото надеждата бе нищо повече от едно досадно и безполезно нещо. Нито повече, нито по-малко.
Кривата усмивка се появи, сякаш като декорация на лицето му. През последните минути бе започнал да се усмихва прекалено често и това бе тревожна новина. Сигнал за нова опасност. За миг безмълвно ахна, щом другия разпери огромните си криле. Вятърът, който те запращаха към вампира на всяка втора секунда бе така освежаващо омайващ, също както лекото им мъгляво сияние. За миг завидя благородно за красотата, която притежаваха крилете му. Не за способността му да лети, това за Миг не беше новост. Вампирът имаше способността да се превръща в прилеп с човешки размери, така че се бе носел из въздушното пространство и преди, но за него не си струваше усилията. Отнемаше му прекалено много енергия, а и огладняваше по-бързо, затова избягваше да се трансформира.
Сега обаче му се предлагаше златната възможност да бъде носен от ангелски криле и това за миг пробуди отдавна умрялото чувство за романтика на вампира. Идеята накара усмивката му да се задържи една идея по-дълго върху лицето му, а извитите му плътни устни да потреперят леко. Не знаеше какво да каже, затова просто кимна потвърдително, защото знаеше, че и това ще е достатъчно ясен отговор. Доближи се до ангела, щом той му даде знак. Не се сдържа и погали едното му крило, а пръстите му за миг се изгубиха сред непреброимите меки черни пера. Обходи всеки участък, до който стигаше ръката му, сетне заобиколи и прихваща рамената на ангела, а той от своя страна повдигна бедрата му на нивото на кръста си и рязко се отблъсна то земята. Внезапното съпротивление на въздуха не позволи на вампира да изпадне в шок от действието на другия, но му беше ясно защо си го бе подхванал по-стабилно. В противен случай щеше да полети обратно към земята, разбивайки се в някой камък, или дърво. Наблизо нямаше океан, така че надали щеше да се спаси. А беше особено болезнена процедура, когато счупените кости се регенерираха. При вампирите ставаше толкова бързо, че болката бе четворна. Да не говорим, ако някой вътрешен орган откажеше. Май наистина трябваше да благодари на ангела, задето бе така внимателен към него. Навярно не искаше да пострада, преди да успее да сключи сделка с него. Да, щеше да бъде голяма загуба.
Сега осъзна, че другият трябваше да е не просто ангел, а паднал ангел. Съдейки по скромните му наблюдения, същества като тях обичаха първо да оплитат жертвата в лепкавите си, сладки мрежи. Усещаше как другия вече бе започнал да плете своята. Единствено се питаше как е възможно нищо в държанието и думите му да не подсказва, че има задни мисли. Нищо не издаваше бъдещите му кроежи, това как ще се превърне в паяк, ловко обгръщащ поредната си жертва в прозрачната си, но желязна паяжина. Изглеждаше така естествен, сякаш всяко негово движение, всеки трепет, бяха напълно спонтанни. Никога преди не бе виждал такова явление. И навярно именно това прекомерно нормално поведение будеше у вампира двойно подозрение. Трябваше да е нащрек и си повтаряше това като мантра, но щом двамата полетяха и през очите му се откри безкрайният хоризонт, Миг в миг забрави за всичко. Почувства се така лек, сякаш току-що бе захвърлил цялата тежест на безрадостното си съществуване, на жалката си същност. Не помнеше нищо от онова, което всяка една секунда го караше да съжалява, че е още жив. Не мислеше. Не обичаше, не мразеше.
Просто наблюдаваше обсипания с дребни звезди небосвод, които проблясваха замъглено иззад купестите тъмни облаци. А щом ангелът се устреми надолу, за да се приземи до заветната цел, червенокосият несъзнателно бе преместил ръцете си, които сега обвиваха кръста му. Съпротивлението с насрещния вятър бе огромно. Огнените кичури на вампира се развяваха яростно във всички посоки. Не смяташе, че косището му ще прилича на нещо, след като се приземят на земята. Но и не го интересуваше особено, защото не отиваше на бал. Макар че имаше подобно усещане. Тук, горе се бе почувствал толкова специален, като онези принцеси от приказките. Но той навярно бе по-скоро немилата-недрага пепеляшка, чиято магия щеше да се развали, щом голямата стрелка удари полунощ. Вампирът вярваше, че щастливият край е просто приказка, която все още не бе довършена.

Jaejoong. написа:Имаше нещо.
Начинът, по който Миг галеше крилете му, му напомняше на всички онези далечни спомени, в които неговото момиче го правеше. В момента изпитваше усещането, че именно нейната топла и мека ръка се намира там. Именно заради това не направи знак на червенокосия да спре. Сякаш Тя отново беше там, отново го искаше, отново го обичаше, отново го изпълваше с онази така мека радост, която никой паднал ангел не би си позволил да почувства. Сякаш костите му бяха станали течни, а краката му се подкосяваха, усещаше милиардите пеперуди,напиращи да разпорят областта под стомаха му, и да отлетят. Усещаше пулса си забавен, а минута след това - учестен, но всичко това изчезваше, когато в ума му се появеше тежката и ужасна реалност, че вампирът никога не би бил като нея. Но все пак надеждата, че те имаха общо, оставаше и го глозгаше отвътре безжално, вината за напускането и издираше всяка негова тъкан като с ренде, главата му се замайваше, когато си спомни, че тя никога не би го погледнала отново. Къде ли беше в момента? На кого ли се кълнеше? Какъв въздух дишаше?
Стегни се, в името на Дявола!!!!!
Ужасно дълъъг миг предстоя, дробовете му се изпълниха с въздух, който машинално след това изпуснаха, съсредоточи се върху истинския свят, направи няколко крачки, за да се оттърси от нервите и от топката, заформила се надълбоко в корема му, преглътна буцата, която бе заседнала в гърлото му, и се съсредоточи.
Когато Миг вече се намираше на гърба му, той почуватва някаква топлина. Не телесна топлина, тялото на вампира беше мъртвешки ледено (защо ли?), а температурите може би бяха отрицателни.
Помогна му да се задържи, защото иначе падането би било много неприятно, прихвана го здраво, отстъпи голяма крачка назад и с бърз тласък се отдели от земята. Летеше в посоката на вятъра, което го улесняваше. Черните му криле се движеха бавно и грациозно, почти сливайки се с тъмнината на нощта, така бленувана от цялата му грозна същност, защото в нощта се чувстваше истински жив. Истински необходим, истински себе си. Обичаше нощта.
Погледът му бе забит право надолу, а когато наближиха мястото, на което трябваше да останат, малко забави своя ход на движение и с думите 'дръж се здраво', се заби като стрела с бясна скорост надолу. Устните му се свиха в хоризонтална линия, след което се разтеглиха в неговата типична полуусмивка, а синкавата му коса се разпиля навсякъде, а червенокосият слезе от гърба му, като първо разхлаби своя захват около Дже.
Почувства се някак празен отново, спомняше си как неговата възлюбена стоеше по същия начин, държеше се точно както и Миг.
Но сега не ставаше въпрос за нея. Ставаше въпрос за него. Нещо в него караше Джеджунг да се стопля душевно, да се чувства пълноценен, нещо в присъствието му го правеше различен. Харесваше му, че се бяха срещнали. Харесваше му, че беше предложил да дойдат тук. Харесваше му, че бяха в такава близост един до друг. Беше извратено, но му харесваше.
Отвори вратата на дома си, правейки знак с ръка на новодошлия.
- След теб.
И веднага след това, ангелът се шмугна в къщата, затваряйки след себе си. Вървеше плътно до новия си познат, упътвайки го по извитите стълби, след което се озоваха пред голама метална врата, която падналият отвори с едно движение.
- Настанявай се удобно.
След което чу познат до болка глас в главата си.
'Този е последният.'
Луцифер.

KIM JUNSU написа:
Не се доверявай на никого. Това беше всеобщо правило за всички живи същества. Но истината бе, че дори вечното съмнение не може да те предпази от нечие предателство, от това нечия да се протегне към теб и да отнеме живота ти. Съмнението бе като нож с две остриета. От една страна ти даваше неясна преднина, а от друга мигновено убиваше възможността да изпиташ нещо истинско към някого. Вампирът дори нямаше нужда да се съмнява в нещо, за да види как то ще си отиде от него. Защото притежанието бе началото на изгубването. Нищо не можеше да бъде вечно до теб. Понятието вечност бе прекалено и дори някой да бе дарен с безсмъртие, рано или късно щеше да намери друг, за който да живее. Колелото се въртеше непрекъснато. Нови срещи, нов приятел, нова любов, нова загуба... И така до безкрай, за някои.
Но сега сякаш всичко бе добило една простота, която улесняваше нещата. Червенокосият знаеше защо бе тук. Навярно все пак дори безсмъртието не беше вечно. Никой не можеше да пребори времето, а и честно казано, поне вампирът вече нямаше такова желание. Винаги се беше чудил дали някой като него щеше да се бои от смъртта. Дълбоко в себе си осъзнаваше, че един ден ще настъпи и неговият ред, в тази област изключения нямаше. Сега, макар ни късно, можеше да признае пред себе си, че страхът го съпътстваше, макар и почти незабелязан. Спотайваше се някъде там, напомняйки му колко съжалява... за почти целия си живот. Колко ли пъти се бе заричал, че няма да си тръгне, докато дробовете му не се изпълнят с удовлетворение, дори само за секунди... Но, казано направо, вампирът очевидно имаше твърде високи критерии, затова и никога не се бе чувствал на мястото си в този свят. Нито като човек, нито като кръвопиец. Обръщайки се към миналото си, бе като че никога не бе присъствал никъде. Той помнеше всички хора, оставили следи в живота му, но виждаше как самият той не бе оставял следи в техните. Не бе способен да се впише където и да е и щом го осъзнаеше, просто си тръгваше. Какъв бе смисълът да оставаш, когато си парченце от друг, изгубен пъзел, незнайно къде разпилян. През последните минути бе започнал да се пита... дали пък Адът нямаше да му хареса? Дали пък точно там не беше мястото на някой като него...
Отвърна поглед от големия ромбоиден прозорец, в който бе загледан досега. Известно време се бе умълчал, но това не бе нещо нетипично за него.
- Хубаво е... Но сериозно ли живееш тук съвсем сам? – възкликна с лека изненада, след което се придвижи до средата на голямото помещение, където се намираше ангела. Закратко спря поглед върху стройната му фигура. Бе кръстосал крака на един от луксозните фотьойли, обвити с тигрова кожа. Едната му ръка все още опитваше да оправи разрошената му от летенето коса. Стъклените очи на вампира със сподавен копнеж проследиха движението на дългите му пръсти, преплитащи се между синкавите кичури. Усети странен прилив на кръв под мъртвешко бялата си кожа, когато ангелът срещна погледа му. Очите му изглеждаха още по-аленосини, така огрявани от огъня в камината. Намери блясъкът им за крайно предизвикателен и жадуващ...нещо. Или някого.
- Позволи на мен. – изневиделица каза, като се бе намерил точно до другия, а ръката му собственически се бе заровила в чуждата коса, привеждайки я в някакъв ред. Това обаче бе нищо повече от повод за установяване на близост. Вампирът прехапа устна, щом осъзна как го деляха незначителни сантиметри от ангела и колко добре можеше да види лицето му сега. Беше гладко, с ясно очертани скули, които му се прииска да нарисува. А тъмносинята му коса бе също толкова копринено мека, както си бе представял. Можеше да долови остатъчният аромат на алкохолната напитка, която скоро бе погълнал на екс. Дъхът му галеше плътните му устни и най-накрая осъзна, че бе напът да ги слее с отсрещните. Но вече беше късно. Бе късно просто да се отдръпне, правейки се, че нищо не е станало. Чуждият поглед жадно го изгаряше, а скоро усети как ръката на ангела се обвива около врата му, притегляйки го към себе си. Това не беше целувка, поне не обикновена. Бе нещо твърде особено, за да го разбере веднага. Но го усещаше. За първи път така ясно. Ангелските устни възбудиха всичките му сетива и сякаш експлозия от цветове избухна в съзнанието му. Никога не си бе и помислял, че е възможно да се почувства толкова жив...