ne znam oshte, lol

- Мистериозните отвличания вече са твърде много. Време е да спреш това - Нолгрийд постави на масата новия брой на "Айсленд Нюз".

Вдигна глава и намести бомбето върху рошавата си тиква, което сега стоеше смешно на сравнително по-голямата му сега фигура. Аналоговият апарат не бе хванал единствено Северното сияние. Черно-белия цвят на снимката не улесняваше положението. Очевидно бе присъствието на непознат летателен съд, който със сигурност не приличаше на вече далеч по-по. Бе лесно да изтрият от съзнанието на дузини човеци спомените, ала целият град? Извънземните се бяха възползвали прекалено от възможността, Втората световна война отвличаше вниманието донякъде. Нарушеният неутралитет на страната от разни британци и остатъчни американци, които все си вряха носовете, където не им е работата, изглежда започваха да се ослушват след края на войната за нещо друго, което да захапят, че да не останат по-назад.

- Хората са удобни за нашите експерименти - изрече извънземното, което хвана вестника с дългите си пръсти.

- Имаш предвид твоите - отговори, защото проблемните извънземни бяха малцина, но разделени в общности, опасни.

Очевидно на Имарвиз не се справяха добре с по-амбициозните. Можеше да предположи, че някой им бе дал удобната информация и правото на свободия, но тя трябваше да се затегне.

- Отвлекли сте син на виден политик. Мислех, че подбирате по-добре - отмести се настрани и погледна към другите вождове, наредили се около кръглата маса, с шипове, обграждащи всеки от местата, предназначени за всеки от членовете на съвета. - Това ще създаде допълнителен проблем, защото е видян последно на мястото, на което е забелязан необичайният съд. Времената не изглеждат лесни за човеците, ала това няма да продължи завинаги, Исландия успешно се адаптира към новостите, в икономически аспект. Надявам се, че разбирате опасността. Не е на сметка да се отказваме от ресурсите и на тази планета, имаме още много какво да й вземем - завърши и постави пауза за кратко. - Можете да ме повикате, когато намерите решение на проблема - изрече и погледът му се насочи за кратко към Ууркралс - главния виновник.

Всичките тези експерименти можеха да почакат. Не се намираха на планетата Земя отдавна, за да я прежалят така лесно.

- Ако ме извините ... - поклони се и се завъртя, за да си върви.

- Вземи онзи човек със себе си - продума едва Ууркралс, след като видя гърба и не особено бързо отдалечаващата се фигура.


Имарвиз бе планетата на студенокръвните извънземни. Светлосивите цветове им бяха по рождение. Носеха го с гордостта на цялата раса имарвизи, която се отличаваше и с обичайната си кръвожадност. Имаше причина да обичат студените земи като Исландия Аляска, Северна Канада, Русия, някои дори се подвизаваха на Антарктида - температурата там бе почти перфектна за нормален живот, без да се налага да пият различни химикали, които да ги поддържат живи. Клечещите им и дълги крайници ги правеха високи над повече от два метра и половина. В тялото на Лари Танър, Нолгрийд се чувстваше неестествено дребен. Чувстваше такава степен на уязвимост, че понякога го побиваха тръпки. Това, разбира се, не трябваше да му личи. Особено до преди минути, когато се обърна по посока на Ууркралс. Неговата дързост караше Нолгрийд да се тревожи. Младото изънземно не знаеше времената на откриването на Земята, ала знаеше, че някак се бяха появили в перфектен момент, първо заселвайки Исландия. 18 век, по време на голямата епидемия на едрата шарка, последвана от изригналия вулкан Лаки. Възползването от умиращи скоро, болни и здрави хора, ранени било брутално в годините на болести и неизбежен глад.

Нолгрийд нямаше честта да живее в по-спокойни времена, ала плашещото бе точно растящата икономия. Хората може би щяха да забравят за този случай, ала мъжът знаеше, че интелектуалците не забравят. Все пак се намираше в средите им сред хората. Познаваше добре нрава им и вечното им желание да си вземат още.

Нолгрийд наближи почти прозрачния инкубатор. Беше сам, но в ръцете си държеше подадената му свежа напитка, с която човек определено би замъглил голяма част от нежелани спомени. Нолгрийд почеша тъмно-русата си коса чу щракване, придружено с отваряне на врата, която привидно не приличаше на такава. Нямаше дръжка, нито видима забелка.

- Извинявам се, че нарушавам съня Ви, господине ... - изрече и седна на малкото подобие на легло, не особено удобно, ала толкова за един субект. - И без това не е особено хубаво тук ... - измърмори си и въздъхна, когато въпросният се раздвижи изведнъж, стреснат от докосването на Нолгрийд.

Изплашеното създание на среща, мъжът не знаеше как да успокои. Вълшебната отвара щеше да свърши работа, ала за целта не трябваше да се намират на космическия кораб. Не трябваше да остава следа в ума.

- Ако се успокоите, ще ни направите услуга. Не знам какво Ви се е случило тук, но сега е моментът да ми се доверите и да се измъкнем, докато можем - дрехите на Нолгрийд приличаха на тези, с които бе облечен непознатия.

Можеха да се нарекат затворнически, ала нямаше време за обяснение. Този метален, здрав затвор, перфектно излъскан и винаги толкова объркващ, от него трябваше да избягат.

За пореден път усещаше топлото тяло до себе си, а знаеше отлично, че не беше там. Всеки следващ път, в който го приспиваха, усещаше аромата ѝ все по-ясно и отчетливо. Беше болезнено. Прекалено жестоко.
Знаеше че нищо загубено няма да се върне при него повече. Знаеше го без никой да му избожда очните ябълки с фактите. Но защо трябваше да му пробутват тези евтини фалшиви оазиси? Защо трябваше да е затворник в проклетите фантазии за мечтан живот - такъв, какъвто така и не успя да изгради. Ако беше някакъв жесток страничен ефект от приспивателното вещество, Рафаел предпочиташе смъртта. Не, всъщност не. Предпочиташе дори да е в будно състояние през целия си престой тук. Каквото и да му причиняваха, докато спеше, нямаше как да е по-мъчително.
Никога не бе съумявал да изпада в толкова дълбок сън на родната си планета. Дори да се опиташе, не можеше да мигне за повече от час-два. Винаги нещо го прекъсваше. Сънят, който си добиваше да нужното на организма му съществуваше, бе раздробен на малки дремки. Всичко беше раздробено, сякаш живееше единствено да обира малки трохички, които му се подхвърлят отнякъде.
За първи път бе постигнал целта си. Тази, която гонеше пред повечето от съзнателния си живот. Още от малко дете, когато осъзна какво виждат очите му. И че сред човешката раса само малцина можеха да виждат истинският им облик. Този на чуждоземците.
* * *
- Казах ти, че е загуба на време, нали помниш? - Хилъри, най-досадният агент в историята на тайните служби, развали мигът му на покой отново. Самопокани се на бара до него, след като бе имала наглостта за проследи телефона му. Но най-лошо беше как изтръгна чашата алкохол от ръката му.
Рафаел запази пълно мълчание, освен че въздъхна шумно без да я поглежда. Нямаше какво да ѝ каже, нито възнамеряваше да ѝ се моли да не го връща на служба. Единствено искаше да се пенсионира. Стига лимита си, или поне искаше да се измъкне, макар дълбоко в себе си да съзнаваше, че е късно да това.
- Сгреших. - произнесе дума, каквато мъжът не вярваше, че съществува в речникът ѝ. - Аз. Среших. - натърти и изпи водката му, което го накара да я мерне с кратък поглед. Изглеждаше му като друг човек. Хилъри не сваляше змийската си кожа пред никого. А сега оставяше сякаш с лекота бившия си подчинен да надникне под пукнатините.
- Какво искаш от мен? Дадохме ти всичко. Цялото си скапано съществуване. - на свой ред отвърна, загледан в едно от скъпите шишета уиски, наредени горе на полиците.
- Не може сериозно още да ме обвиняваш за смъртта на жена си. Знам, че е ужасно да изгубиш близък, но от болести никой не е застрахован.
- Просто замълчи, за бога. - прекъсна я Алваро дори без да повишава достатъчно тон. Нямаше да се хаби, но прокара мургавите си пръсти през сплелите си къси къдрици и ги впи в скалпа. Поне представата, че пробива нечий череп малко го успокояваше в тези моменти.
- Няма да се върна.. - добави, когато тя все пак му поръча ново питие и този път го остави да го изпие.
- Трябва да се върнеш, Ромеро. - прекъсна го и постави ръка на рамото му, която той отблъсна поне първия път.
- Няма Ромеро. Избий си го от изрусената глава.
Тя покри чашата, когато барманът я наля отново.
- Ти си роден да бъдеш Ромеро! - Хилъри отново включи убеждаващия си глас на успешен търговец в миналото. Бе продала толкова много алкохол и цигари, че не беше чудно колко лесно ги бе отказала тя самата. - Това е призванието ти! Притежаваш нещо безценно, единствено ти можеш да ги виждаш!
Тъмнокосият мъж подбели очи и опита да отмести ръката дланта ѝ. Харесваше я повече онзи ден, когато просто дойде да го наругае и да му каже, че се бе отказала от себе си, за да стане прост алкохолик.
- И какво от това? - изсмя се тихо - Сама го каза още преди години... Те нямат полза от мен. Нямат полза да ме изберат. Вълнуват ги най-вече децата и порно звездите. - изцъка под нос и се добра до чашата си.
- Стига, ако ще ме нападаш с мои минали думи, нека ти припомня, че никога не трябва да се отказваш от целта си! Особено, ако е нещо наистина важно за теб. Може би не бях съвсем справедлива с теб в миналото, но не вярвах, че точно ти би се предал. Дори за секунда не се бях съмнявала, че един ден ще успееш в мисията си.
- Вече е без значение.
- Защо? Защото Елвира е мъртва? Това ли е, затова ли се отказваш и от сина си?
- Не е твоя работа.
- Напротив. Аз имам нужда от човека, когото познавам. Имам нужда от Ромеро. Планетата ни има нужда от Ромеро!
- Достатъчно, Хилъри... Спри. По дяволите, спри! - разтърка слепоочието си, преди да се предаде. Нямаше емоционалната сила да я умолява просто да го стави на мира и да си тръгне. Затова прие глупавата ѝ оферта. Поредната мисия, която щеше да е загуба на време.
* * *
Олюля се, когато бе изкаран от поредния си транс. За секунди го полазиха тръпки, защото си припомни за дисбаланса от различната гравитация, която караше мозъкът му да сигнализира грешно и оставяше впечатлението, че крайниците му са отделени от торса.
Заразмаха с ръце, които удариха каквото можаха на опитат в пространството около него.
- Не ме докосвай! - изръмжа с дълбокия си дрезгав тембър, когато вече успяваше да фокусира създанието насреща си. Събра се целия в едното малко ъгълче на и без това тясното легло. Ако беше на себе си, досега да е отхапал поне едното ухо на изънземното и да е побягнал. Ала и паниката не беше добра опиция, нямаше да го отведе далеч.
Трябваше да задвижи мисловните си клетки бързо, но затова имаше цели 25 години опит зад гърба си. Единственият му коз си оставаше, че извънземните все още не знаеха за съществуването на хомо сапиенс, способен да вижда реалната им форма. Не знаеха и че нямаше да има смисъл да му изтриват паметта. Но това нямаше значение. Нямаше, защото Ромеро беше чакал този момент цял живот... Беше го чакал достатъчно, за да не може да си позволи провали, когато най-накрая се беше оказал тук. На тяхна територия. Не можеше да си позволи луска да забрави цялата информация.
- Докога ще ме държите тук?! Какво сте ми правили... Защо ме отвлякохте?! - започна да задава нормалните за всеки субект въпроси, или поне всеки, който още не си беше погълнал отварата за отмиване на спомени. Ала само след секунда, след едно солидно премигване, което изигра перфектно, мъжът ококори очи и подскочи от мястото си, съвсем объркан къде се намира.
- Къде съм? Какво е това място? - този път сякаш питаше сам себе си и звучеше в пъти по-дезориантиран от преди секунда. Когато погледът му пробяга наоколо, като че вижда този затвор за първи път в живота си, тъмнокосият го впи в извънземното насреща си, но очите му отразяваха зов за подкрепа. - Ти знаеш ли къде сме? - сграбчи здраво рамената на другия и този път положи доста усилие, за да не пропука маската си.
Ненавиждаше ги... Всички до един. Всички тях... Не искаше просто да ги изобличи, тях и плановете им. Копнееше да ги прогони от планетата си завинаги.
- Трябва да ми помогнеш! - стисна още по-силно, сякаш искаше да издълбае дупка в ръцете на съществото, което нямаше представа, че вижда истинската му обвивка. Тяхната илюзия можеше да мине единствено, ако стояха напълно неподвижни пред очите му. - Наистина не знам къде съм и как се озовах тук!