Не сме у дома. Пътят е дълъг, но не зная колко продължава. Казват, че скоро ще стигнем, но дните се търкалят. Родителите ми се редуват кой да кара колата, а аз кротувам на задната седалка. Пътуването трябваше да след няколко дни, но родителите ми ускоряват процеса.

"Не ни се чака повече", казват.
"Нека изместим резервацията за утре", потвърждават.
"Сион, няма нужда да приготвяш багажа си, аз ще се погрижа", казва жената, която трябва да наричам мамо.

Насилва се да ми се усмихне. Нали сутринта пратих сестра ми в болницата. До такава степен, че този път нямаше да се оправи просто така. Този път не ме наказаха заключен в стаята. Този път нямаше наказания ...


Стоя на задната седалка. Не мърдам. Дори гледам да не дишам. Напрягащата тишина - само тя се долавяше, не работеше дори радиото, двигателят не ръмжеше, но баща ми караше по-бързо, откогато и да е било. Учудих се защо Амели не е с нас. Знаех какво направих не исках, знаех, че е в болница, но не разбирах защо отиваме без нея.

Тя трябваше да бъде тук с нас. А беше сама в болницата.

Не знаех, че единствен аз ще остана сам накрая ...

Грегъри.

Името далеч не беше вече ново. След "инцидента", както го наричаха за пред хората, Сион бе заличен от семейното родословно дърво. Забравен и изоставен на черния път, единствено по дрехите на гърба и ръкавиците на ръцете - за всеки случай.

Грегъри още пазеше споменът и бележката, която беше написал после с брилянтния си краснопис на 13-годишно хлапе. Тази и още няколко описваха как бе стигнал до тук, поне за пред себе си не беше нужно да дава излишни обяснения. Той знаеше цялата истина. Тя лежеше дълбоко в душата му, някъде далеч. На първо място беше единствено службата му към Бог. От цели 8 години насам. Нужни да завърши цикъла и официално да приеме титлата на свещеник. Беше се врекъл преждевременно в службата си, както и бе положил всички възможни клетви, които преди всичко забраняваха досега му до друго човешко същество. Странната сигурност носеше успокоение на душата на младия свещеник.

Не искаше да навреди на никого. Никога отново.

Разкопаваше пръста в земята на градината. Там трябваше да засади новопристигналите рози. Във времето, в което не трябваше да играе ролята си на изповедник или да участва в нечий свещен съюз или покръстване, Грегъри обичаше да се грижи за църквата. Всичко във външния й вид живо го вълнуваше, най-вече градината. Обичаше да губи времето си там, връзката със земята му допадаше. Може би защото преди всичко не беше човек ...

В главата му изплуваше друг спомен.

Тичах.

Дълго време из полето от макове. Не виждах края, но вече не виждах и началото - там, откъдето бях тръгнал. В началото хукнах към колата, но тя се движеше все по-бързо наред. Изоставиха ме. Бях сам. Бях сам, защото не съм луд ...

Сълзите ми не секнаха дори и когато се оказах пред църквата, в която днес живея.

Единствено тогава се молих за живота ми. За спасението ми. Беше ме страх. Бях сам и уморен, но отказвах да загубя съзнание. Малкото ми мозъче алармираше. Вратата на църквата се отвори и спрях да тропам по нея със сила.


Не бях гладен, не бях и изморен. Бях единствено нещастен и изоставен. Седях на стълбите пред отворените врати, през които преминах, без да кръстя. Родителите ми не ме водеха никъде и не знаех как се очаква да се държа. Освен ако не искаха да ме изхвърлят като мръсно пале насред нищото и после да ме оставя завинаги.

"Искам да остана тук ...", за първи път пророних дума, откакто бях дошъл.

Не отговорих, когато ме попитаха за името ми, силните емоции бяха прекалени за крехкото ми същество тогава.

"Нямам къде да отида", допълних след малко и вдигнах изморения си поглед към високия мъж до себе си. "Обещавам следващият път да се покръстя, като вляза в църквата ..."

"И като излизаш също", плътният глас на епископ Реймънд за първи път от началото на кратката им среща не прозвуча укорително.

Тогава дори щях да изпсувам в църквата, опазил Бог. Не бях виждал по-хубава никога и никъде. За първи път влизах в църква. Не знаех значението на годишните празници, просто чаках подаръци ...

Окаяното ми състояние далеч не беше достатъчно, за да се задържа обаче. Трябваше да се докажа, за да остана ... но преди това да се покръстя и да запомня, че кръстенето започваше отдясно наляво, а не обратното ...

Сега се забавляваше, но в началото далеч не беше толкова смешно. Иронично, отец Грегъри беше започнал да се усмихва, след като се оказа напълно изоставен. Страхът му, че и епископа можеше да го изхвърли беше другата причина в един момент да осъзнае, че трябва да се старае повече. И понеже откриваше успокоението си на това място, Грегъри пожела да стане свещеник. Беше го страх, донякъде, че без това щеше отново да е на улицата. А и ... много го блазнеха клетвите, които трябваше да изрече. Най-вече ония, които го отдалечаваха от всяко друго човешко същество ...

Дори бодлите на розите не го тревожеха така, както онези, които той можеше да остави да пробождат. Беше осакатен от самото начало, затова вечно се тревожеше ... утехата беше само временна. Изтръпваше всеки път, когато усетеше чужд допир до себе си. Дори през дрехите. Отдръпваше се всеки път, когато някой понечеше да докосне лицето му. Щеше да се справи с всичко сам ... беше вече голямо момче.

Но не можеше да спре да се тревожи за най-близките в тази църква. Какво, ако го бяха докосвали, какво ако дрехите не помагаха и отново активираха режещата болка?

Преглътна едва и постави розата в изкопаната дупка.

Тръните й не бяха нищо ...
Има по-страшни неща ...
Аз.

“Казваха ми, че не съм достатъчно смирен, за да стана свещеник. Но да си смирен към хората и да си смирен към Бога са две различни неща. Отец Емъри твърдеше, че си противореча. Може би беше прав. Може би съм противоречие, но не намерих нищо лошо в това и амбицията си да стана епископ. Енорията имаше нужда от таланта ми, имаше нужда от промяна. Не аз избрах Бога, той избра мен. Той имаше нужда от мен повече, отколкото аз от него. Нищо не убягва на Всевиждащия. Сърцето ми по начало беше смирено, но се прекланяше пред грешното, пред демоните ми. И тогава ме намери отец Емъри. Не мен, намери седемгодишния Томас с нож, стискан между малките му пръсти. Живяхме точно до манастира и женският писък го беше събудил и накарал да дотича до открехнатата врата. И аз се бях събудил от същия писък, всъщност. Още първият ме изкара от кошмара, за да ми припомни, че го изживявам и наяве. Баща ми бе напуснал къщата по работа, но така и не се върна обратно. Остави ме с нея. Опитвах да запечатам образа на усмивката ѝ, нежните ѝ пръсти в копринената ми коса, обичта, с която ми пееше присписни песни. Опитах се да запечатам всичко в съзнанието си преди този образ на изчезне завинаги от живота ми. Преди тя за загуби себе си. Повтарях си, че ще успея да привикам спомена всеки път, в който тя ме погледне с онези празни мрачни ириси и ме попита кой съм и какво правя в дома ѝ. Опитах се, но дори когато стисках очи човекът, който ме обичаше, не беше там, пред мен. Беше изчезнал и от спомените ми. Когато отново отворих очи, тя отново крещеше, но беше оставила ножа на кухненския плот, за да увие ръце и сграбчи малката ми талия. Повдигна ме насилствено и ме постави точно там, върху същия плот, но не казах нито дума. Не проплаках. Никога не можех да изразя как се чувствам. Знаех само, че това пред мен не беше моята мила майка-орлица, а демон. Грозен, противен демон. В следващата секунда вече стисках ножа, Томас го стискаше и насочи острието право към корема ѝ. Усети го как пробива кожата и навлиза в органите. Усетих топлината на кръвта по малките си пръсти и не можаэ да повярвам, че беше като тази на още жив човек. Пареща като тъкмо сварено мляко. Този демон поквари всичко свято за мен, затова отец Емъри ме намери дълбаещ в раната като с лъжица в диня, без капка разкаяние. Очакваше, че съм изпаднал в шок, че съм си докарал някоя доживотна травма. Преди да умре в онзи пожар му се изповядах искрено за първи и последен път. Признах му, че никога не бях изпитвал разкаяние. После го познах по-добре от всеки друг. Бог най-накрая ме накара да се разкая и смъкна това тегло от плещите ми. Сега се чувствам пречистен, чувствам се пълен и истински. Без нуждата да се преструвам. Но сега, когато теб те няма, отче Емъри, не бих се изповядал отново така пред друг, затова го правя само пред Бог. Всеки ден, на този лист хартия, който веднага ще изгоря.”
    Мастилото изобразило красивия почерк на латински още не беше засъхнало, когато отец Реймънд откъсна дъгата страница и се изправи да я захвърли в огнището. Докато гледаше разбудените пламъци, свещеникът свали расото си. Беше времето да се изкъпе, да изчисти отново физическата си обвивка не толкова от солената пот, насъбрала се след дългата неделна литургия, а част от протекция на душата от чуждите грехове и нечисти помисли. Немалко католици, присъствали на днешната служба, бяха извършили грозното светотатство да не се изповядат преди литургията и да попият Светото Причастие. Колко от тях можеха дори да се присетят за факта, че отчето им не е вчерашен глупак? Нито един! Затова пък имаше кой да им напомни да се изповядат, преди да си постелят червения килим към Ада.
Реймънд отлично помнеше лицата на всеки един католик, който посещаваше църквата му. Знаеше, че някои от тях не се бяха изповядвали над 12 месеца, а други бяха пропуснали последната неделна литургия без основателна причина. Ала и без тези познания, епископът можеше да прочете всяко разкаяние в очите на прегрешилите. Виждаше как тези лица се обръщат към иманите на светците, как погледите им безсрамно се впиват право в него, докато чете пласмите и молитвата за деня. Понякога се чувстваше сам като по-големия престъпник. Сякаш прегрешаваше всеки път, в който изнасяше Светото Причастие на хора, които нямаха правото да го приемат. Как биха могли без първо да пречистят душите си и да се покаят пред Бога? Никой вече не уважаваше традициите. Онези, застинали във времето, Реймънд беше съгласен, че трябва да се премахнат от канона и това беше една от причините да стане епископ. Сега можеше да бъде църковен глава без да се съобразява с отдавна остарели и безсмислени неща като носенето на бяло рошето по време на служба. Всички в църквата му знаеха позицията му и без да облича женска нощничка с дантелки. Разбира се, причината да откаже да носи друго, освен памучното бельо и расото, бе от изцяло медицинско естество.
Премина през огледалото над мивката преди да влезе под душа и отново прокара небрежно пръсти през трайните белези от някогашни дълбоки изгаряния, почти коствали му живота. Беше аматьорска грешка, глупост от негова страна. Сега отдавна не беше вече този човек. Младият и амбициозен хлапак, който се имаше за велик и недостижим.
Гол както майка го е родила, отец Реймънд пое броеницата в ръце и долепи длани в кратка благодарствена молитва, която изричаше всеки ден преди да се измие.
- Благодаря ти, Боже, за това, че ми показа тежестта на расото. Че винаги си мой закрилник и наказател. Благодаря, че ме остави да намеря пътя си към теб. В сърцето ми сега има място единствено за Божията любов.
Изразителният му тембър звучеше също толкова ясен, колкото по време на литургия, но беше тих почти като шепот. Сякаш тази молитва бе предназначена единствено за божиите уши.
Без расото си, Реймънд беше никой. Чувстваше се напълно празен и безпомощен, напълно уязвим срещу нашествието на стари и нови демони. Но вече знаеше добре, че расото не можеше да го защити от нищо. Расото не му даваше онези мечтана идеализирана защита срещу всичко покварено и грозно. Не расото го даряваше с божествената сила, а вярата. Единствено и само вярата.
***  
Като епископ не му влизаше в задълженията да води всяка литургия, но свещеникът не бе подготвен за това. Не и за неделната служба, когато хората се стичаха в редици, за да докоснат ръката на отеца си. Някои дори я целуваха. Децата пък се втурваха за прегръдка. В повечето професии докосването на човек в униформа се считаше неуважително и не беше прието, но хората с расо бяха изключение. Свещеничеството далеч не означаваше отлъчване от всичко и всички. Да допуснеш само обичта на Бога в душата си означаваше автоматично да обичаш и останалите. Да служиш на Бога беше да служиш на хората. Да си техният пътеводител на Земята, както ангелите на душите в Рая.
Отец Грегъри беше огромно изключение от правилото. Не, по-точно беше такъв трън в задника на Реймънд, че епископът трябваше да промени множество правила, които не вярваше, че ще му се наложи някога да променя. Голям късмет, че църквата му спадаше към автономните, което му позволяваше да я води по свое усмотрение, стига да не проповядва сексистки канони или да престъпва принципите на енорията.
Направи така, че Грегъри спокойно да проповядва всекидневната служба без да се страхува, че някой от богомилите ще си позволят да го докоснат. Беше разрешено да се дохожда до подиума отпред само след неделната литургия или на специалните празници, чествани от църквата. Тогава Реймънд го заместваше и приветстваше всичкото насъбрало се желание на хората да се докоснат и снимат с ученик на своя месия. Епископът вечно казваше, че е ученик на Бога. Никой друг не би могъл да научи някой като него на това какво е разкаяние и истинска обич. Сега, когато най-накрая беше истински смирен, се беше вслушал в думите на покойния си ментор Емъри. Той му беше казал да му се отплати за добрината като спаси някого другиго. Онова мокро изгубено кутре, което се появи пред църквата му преди осем години, беше не просто знак от съдбата. Реймънд знаеше, че Бог ще му позволи не просто да се разкая за греховете си, а да се отплати на Емъри. Неслучайно доведе Грегъри до прага му. Това беше навярно най-голямото предизвикателство, с което епископът някога се беше сблъсквал. Всяка секунда беше риск, който поемаше с пълна готовност.
Даде на тази изгубена душа смисъл да съществува. Изрови всичко човешко в нея, защото то трябваше да се бори и да се задържи на повърхността. С всичките си страхове. Знаеше, че това е единственият начин. Не можеше просто да го скрие далеч от света, да го обгрижва като птиче в клетка, докато демоните не го превземат напълно и не отприщи сила, която може би ще разруши целия свят. Реймънд знаеше добре какво да прави. Острият му ум изготви план за действие още когато упорството му детето да му проговори за първи път.
Останалите епископи обаче проявиха съмнение по време на една от конференциите им преди година. Опитаха са се месят в решенията му за собствената му енорията. Осмелиха се да го оспорват, защото беше най-младия епископ в историята на католическата църква. Ненавиждаха успеха му и Реймънд не отвърна нищо на това, освен че ги изпрати да се изповядат някъде. Злобата не беше непростим грях, а човешка слабост, но въпреки това покваряваше душата и я изпълваше с чернота.
Своеволието и промените, които Реймънд правеше най-вече за доброто на енорията, никак не се харесваха на останалите. Накрая съветът прекрачи границите на допустимото и се разрови достатъчно надълбоко, домогвайки се до “ужасяващо откритие”.
“Знаеш ли какъв грях извършваш като приютяваш демон?! Защо се усмихваш, нещо смешно ли има?! Това не е човек, не може да е! Трябва да го предадеш на Бюрото за национална сигурност!”
Усмивката му посърна, но не беше в отговор на чуждите думи. Не почувства страх, нито дори заплаха. Знаеше какъв е, но не се остави на истинските демони да се завърнат. Не се остави и за миг да му опънат нервите, въпреки че трябваше да признае до колко неприятности доведоха действията на епископ Тарталия. Дори след като го предупреди, че и той има козове в ръкава си, но неговия мирише по-добре, не беше приет на сериозно. Добре де, може би на моменти непонятното за останалите чувство за хумор, което Реймънд притежаваше, не му печелеше точки в преговорите, но пък останалите хора се намираха напълно подвластни на чара му. Както и да е, повечето пречки на този етап бяха извън картинката, овен една... Клоуи Силвърлайн.
Отец Реймънд слезе отново в централните двери на църквата и веднага забеляза силуета на червенокосата репортерка, която просто не знаеше кога да се откаже. Започна да причаква Грегъри и другите свещеници през божията обител след всяка служба. Намираше си различни причини да ги разпитва, защото искаше да с едобере до главната си цел, която Реймънд успяваше толкова умело да държи далеч от орловите ѝ нокти. Беше твърде упорита и амбициозна в кариерата си, за да се откаже и епископът отлично знаеше това, затова и така лесно предвиждаше всеки неин ход. В последния месец младата жена се беше върнала с нова стратегия.  
- Времето за изповеди изтече преди половин час. - промълви с харизматичния си плътен глас и веднага привлече погледа на репортерката, която мигом се изправи от дървената скамейка.
- Наясно съм. - прокашля се тихо, пречиствайки гърло като пред дебат. За отец Реймънд беше полезно упражнение да играе тази игра с нея, но предпочиташе ако просто се откаже вече. На този етап му беше поомръзнало да е с все повече ходове по-напред.  
- Мисля че бях достатъчно ясен последния път. Светотатство е да се причастяваш преди първо да изповядаш греховете си.
- Спокойно, отче, няма за какъв грях да се изповядвам този път. Присъствах на всяка литургия в последния месец и не съм припалвала дори в красивия ви двор с микрофон и камера. Мислех, че съм се доказала достатъчно пред Бог, а да...и си казвам молитвата преди всяко хранене!
- А каза ли я, преди да се нанесеш при новия си партньор без сключен брак? - повдигна едната си вежда, но дори не успя да се насади на обърканото изражение отсреща, които си загуби речника за няколко секунди. Не, не го казваше неутрално, а с жив укор в гласа си както и трябва, когато някое от чедата на Бог прегреши. Ако не се беше преструвала цял месец на праведна католичка само, за да се издаде точно преди тайнството на Светото Причастие, може би Бог би ѝ простил.
- Как.. Следиш ли ме или какво? - сбърчи вежди в недоумение, а на езикът й като че ли загорча, сякаш бе погълнала малко от собственото си лекарство. Епископът само въздъхна и я заобиколи смирено, макар издържаната му изправена походка и висока стройна фигура да излъчваха естествено надмощие.
- Това ли беше първото ти предположение? - отвърна едва, когато стигна до иконите, подредени една до друга с множество отпечатъци от ръце и устни. Пресегна се за малкото парцалче и започна да ги почиства, сякаш беше негова работа. Обичаше да чисти, дори и преди него Грегъри да беше изтъркал всичко до блясък. Тази неделя реши да го остави да работи в градината. Знаеше, че това го кара да се чувства най-добре и му носеше допълнително вътрешен покой.
- и?! Откъде знаеш, ако не си ме следил?! - треперенето в гласа ѝ го обезпокои и реши да ѝ отговори, преди да се е разплакала. Не искаше сцени и нови неразбории.
- По-рано днес, преди литургията да започне, изпусна малката си дамска чанта си и едно дете я помисли за безплатна играчка. Когато избяга с нея се блъсна в мен надолу по коридора и всичко изпопада на земята. Когато помогнах на детето, прибрах нещата обратно в чантата и я затворих. Дадох я на детето и му заръчах да я върне на госпожицата, която я е изпуснала. - обясни спокойно, докато бършеше старателно иконата на Света Мария. Дочу шумното преглъщане на Клоуи.
- И...какво толкова видя...?
- Разпечатаната бележка с твоето име от камиона, който си наела за пренасяне на мебели. Противозачатъчни хапчета и такива против хъркане. Трябва ли да обяснявам връзката зад всяка улика, или...?
- Не, недей! Моля те, не... Ясно ми е... - вдигна ръце, закривайки лицето ми от срам, но след няколко минути мълчание, неловко само за нея, отново се прокашля, примирявайки се с временната си загуба.- Ще кажа само едно. Сгрешил си си призванието, отче! - прозвуча дотолкова убедена в думите си, че епископът прекъсна заниманието си и сгъна кърпичката на четири. - И още едно нещо... И без това няма смисъл от повече игрички. Щом си толкова умен, трябва да знаеш, че целта да бъда тук, не е малкия ти експеримент отец Грегъри. - осмели се да му намигне, макар гласът ѝ все още да трепереше от сдържан срам и раздразнение, а бузите ѝ да пулсираха в червено. Усмихна се като лукава лисица преди да се извърти и да напусне божията обител.
Реймънд въздъхна и внезапното вдишване на силния женски парфюм го накара да жадува чист въздух. Излзе през задния вход, водещ към градината, до която имаха достъп единствено свещените служители.
- “А когато изгря слънцето, те прегоряха и изсъхнаха, понеже нямаха корен...” - цитатът от Матео 13 отново излезе съвсем естествено между устните му, с почти напевния му лежерен тембър, докато пристъпваше към ученика си и наблюдаваше усърдието му. - Затова е толкова важно да пуснеш корените си. Само така ще имаш шанса да разцъфтиш. - усмихна се вяло и скръсти ръце зад гърба си, вглеждайки се във първите рози, които Грегъри бе засадил тук. Те тепърва още едва-едва свенливо разгръщаха цветовете си. Реймънд вдига дълбоко, докато не усети и аромата на прясно изкопана пръст. Един ден щеше да се слее с нея. Пръст в пръстта.

Църковният живот се бе оказал естествения път, по който животът бе повел малкото загубено момче. Някой трябваше само да му посочи правилния път, за да види колко добре би могло да бъде ...

Никога нямаше да си прости за това, което е, но човешката егоистична нужда да живее живота си, го бе принудила да грабне първата възможност, да се опитва всеки ден да открива спокойствието в смирението - безуспешно. Искаше да си прости, ала не можеше. Това правеше службата му вътрешно съмнителна. Всяко притеснение и възможен проблем създаваше напрежение в съзнанието му. Не можеше да остави всяка грижа на своя Отец, не можеше да се освободи от вътрешната болка, която свиваше гърдите му всеки път, когато някой го доближи. Вътрешно никога нямаше да бъде верен на религията, която проповядваше. Сърцето му никога нямаше да се отвори напълно за Бог дори той да беше толкова голяма част от ежедневието му на това място. Не и в онези малки промеждутъци от време, в които оставаше сам със себе си. Не беше достоен ... за прошката, за смирението, за любовта. Защото преди всичко не вярваше, че Той би му простил, затова Грегъри изплащаше греховете си, ония, които завинаги остават да гният в душата му. Накрая нямаше да остане нищо от нея. Щеше да е като съседната роза. Изгнила, мъртва. Тя не беше осъществила връзката си със земята, както Грегъри нямаше да я осъществи със своя Бог. Не и докато не му се довери.

Грегъри вдигна поглед към епископа и на ярката слънчева светлина, която заливаше чуждото лице, само премигна няколко пъти и бързо върна погледа си към земята, която сега внимателно буташе навътре, към корените. Ако се беше изправил, нямаше да има проблема на временното заслепяване. Но отново се съсредоточи върху действието. Пръстите му потънаха в меката земя, докато я притискаше плътно до храста.

- Виждам го - изрече, докато се взираше в живите примери.

До изгнилото още младо растение, листенцата на това до него зеленееха. Ниският сорт вече образуваше цвета си, но с по-бавни темпове. Розата беше засадена до умиращото растение, но то някак взимаше енергията му, затова се бе развило и разгърнало по-малко от обичайното. Не беше дал шанс на другото, както никога нямаше да даде такъв на себе си. До толкова, че този път се пресегна и изтръгна умрялото растение. Беше го чакал достатъчно, беше се грижил достатъчно. Или си мислеше, че се грижеше достатъчно, когато просто го беше оставил да умре, заменяйки го. Имаше ли шанс нещо така обречено?

Той беше получил такъв. Защото някой се бе погрижил за него в подходящото време. Епископът бе направил толкова много за Грегъри, беше му показал пътя, беше му помогнал и го беше спасил от обречения на нищо живот. Беше му дал смисъл, който тогава се беше загубил. Беше му осигурил място ... на което да живее живота, който бе също толкова обречен в началото, колкото тази роза. В противен случай някой по-скоро щеше да го изскубне от градината и да го остави да се слее с пръста - завинаги.

Грегъри старателно попиваше всяко знание и всяка мъдрост, която устните на отец Реймънд изричаха. Грегъри го обичаше. В очите му беше толкова повече от онова, което бе видял от родителите си, да бъде част от семейството на църквата беше нещо, което никога не си бе представял, че може да го бъде, но сега не съжаляваше. Църквата беше неговият дом. Затова не можеше да спре да се грижи за нея, когато имаше възможността. Мястото го правеше странно спокоен и най-вече изповедното помещение, където често се оказваше да бъде. От другата страна, където можеше да помогне на друг, след като не беше способен да помогне сам на себе си.

- Гладен ли си? - зададе обичайният си въпрос, като върна пак погледа си върху епископа за кратко.

Грегъри далеч не обичаше да губи времето си, когато не беше ангажиран или по време на дневните молитви. Искаше да бъде полезен на близките си, затова винаги правеше всичко възможно. Поне с това не изневеряваше на религията си.

Отец Реймънд бе приел титлата епископ точно след като навърши 35, което беше най-ранната възможна възраст, в която можеш да приемеш тази роля, по законите на църквата. Датата просто се случи да е няколко месеца след ужасния пожар на стария манастир, в който енорията пребиваваше, ръководена от отец Емъри. Той несъмнено бе бил добър учител, но не за всички бе бил грижовното родителско лице, от което всички под крилото му имаха нужда. Той бе известен с това, че си събира “счупените”. В момента, в който намери малкия Томас облян в кръв, едва тогава го поиска. Пожела да го отведе със себе си и го отведе. Реймънд не беше тръгнал с него защото чувстваше, че няма друг избор. Беше хванал ръката му доброволно, защото онези две очи яха първите такива, които не го бяха погледнали с ужас и отвращение. Той беше първия човек в живота му, който го увери, че и в “счупеното” се крие красота. Че там няма всъщност нищо гнило, че това бе нормалното състояние на човешката природа. Всички хора се раждаха грешни, около всички кръжаха демони, всички бяха еднакво уязвими на земята. Тук беше мястото да се греши и търси опрощение. Не в Ада или Рая, а на земята. Тук, в този живот, това беше шанса на душите да намерят пътя си, да грешат, за да се учат от грешките си.
В това се беше заклел и Реймънд онзи ден.... Не точно в деня, в който прие свещенското тайнство, а в деня, в който намери учителя си върху младия новопостъпил при тях отец Йоаким. Двамата бързо се бяха сприятелили въпреки сравнително голямата си разлика в годините, затова Реймънд го търсеше онази вечер. Искаше да му сподели мнение за поемата, която бяха чели по-рано в библиотеката, но не го намери там, което му се стори странно. Познаваше Йоаким като книжен червей, който единствено в книгите намираше бягство от проблема си. Затова Емъри го беше прибрал и му бе предложил да следва пътя на Бог към избавлението и пречистването. Пък и в манастира нямаше как да предозира отново с лекарства, нямаше и от кого да открадне. Рей му бе помогнал да премине през най-ужасяващия период на детоксикация, в които той единствен остана в същата стая през нощите на кошмарни писъци, които останалите млади свещеници не можеха да понесат. Реймънд не беше сред приказливите, докато попиваше от чуждите страдания. Беше останал тихомълком да попива потта от лицето на Йоаким и дори го бе оставил да впива нокти в ръцете му като удавник, загубил разум и надежда. Молеше се на Бог за него, докато кръста на броеницата му попиваше от кръвта на драскотините, които Йоаким му оставяше след всяко събуждане. Успя да го задържи там, в тази стая, защото знаеше, че успее ли да излезе, нищо друго, дори божията воля, не би могла да го спре да се завърне към жалкия си живот на наркоман. Знаеше добре колко претъпкани бяха вече рехабилитационните центрове в града, както знаеше, че някой като Йоаким не би могъл да си позволи дори началната вноска за лечението си там.
Отец Реймънд знаеше всички тайни на учителя си. Някак бе усетил схемата му още от самото начало. Той колекционираше счупеното, не за да го “поправи”, а по-скоро да се възползва от него. Нима Бог би одобрил негов служител да се възползва така от ролята си? Да, свещеничеството не беше титла, а роля. Беше тайнство. Беше обричане и преклонение да служиш, а не начин да задоволяваш демоните си. Реймънд по-добре от всички знаеше, че дори не беше начин да държиш демоните далеч от себе си. Не беше онзи златен шанс за личностно избавление, каквато бе причината на почти всички да се пресягат към Господ. Никой не искаше тук, за да стане негов служител наистина. Понякога му се искаше да не го усещаше у всекиго толкова ясно. Когато спаси Йоаким от изнасилване, си беше позволил да поиска нещо. Беше му казал, че иска да му бъде учител вместо отец Емъри. Разбира се, тогава нямаше тази титла, защото Емъри все така се страхуваше от него и все така отказваше да препоръча името му някъде, дори да го допусне до изпита. Той бе бил хитър хищник предрешен в расото на закрилник, само че не беше предвидил едно. Не беше предвидил, че Рей през цялото това време бе наблюдавал и също се беше учил. Знаеше, че един ден ще надмине учителя си и този ден настъпи. Когато манастирът изгоря, се бе почувствал едновременно наказан и благословен. Едва тогава бе усетил истинската си вяра и отдаденост. Едва тогава бе избран наистина да служи на Бог и усети, че му бе дадена власт отвъд всякакви титли и канони. Отвъд всичко, което се намираше в светото писание. Беше се превърнал в пратеник на Бога и щеше да му служи вярно. Щеше да достави благословията наравно с гнева му. Но преди всичко не трябваше да забравя, че е човек. Грехът, който бе извършил Йоаким, беше и негов грях. Осъзнаваше го съвсем ясно и бе поел отговорност. Никой не можеше да проследи палежа до тях. Божието наказание също нямаше да оправдае греховете им, но щеше да ги опрости. За Реймънд нямаше значение дори да не бъдат опростени, той знаеше, че вършеше работата на Бог, както и трябва. Не го вълнуваше къде ще отиде душата му, след като бе изпълнила предназначението си.
- Да вървим. - промълви директно вместо отговор към въпроса на младия Грегъри. И той, като всички заблудени люде, бе дошъл тук да търси собственото си избавление и да държи демоните си заключени. Ала това нямаше да трае дълго. Беше го предупредил още в началото. Това не беше скривалище от нищо, не беше път за бягство.
Великденските пости бяха притъпили допълнително апетита на епископа и той пожела само обичайното. Чаша прясно мляко и къс хляб. Обичаше аромата на пресен хляб може би дори повече от вкуса му.
- Нали знаеш, че няма нужда да си способен да си простиш, за да ти бъде простено? - промълви, докато все още бяха почти сами на масата. Останалите свещеници още не бяха приключили с молитвите си или останалата работа. В кухненското крило бяха само Тобиас и Августин, които си разделяха задачите в готвенето. - Защо продължаваш да се фокусираш върху онова, което знаеш, че не можеш да промениш? - епископът отпи глътка от млякото и го постави обратно на дървената повърхност, оставяйки ръката си да почива до чашата.
- Беше грешка от моя страна да те поставям в такова положение, в което не ти се налага да променяш нищо. - почеса се под брадичката си, сякаш търсеше решение. Всъщност отдавна го беше взел. Фактът, че бе променил правило само за да може в началото да даде някаква пълна сигурността на Грегъри далеч не означаваше, че щеше да му позволи да я кара по този начин. - Време е да започнеш да водиш и неделната служба. - рече с все същия си плавен и спокоен тембър, но сякаш гласът му става още по-плътен и дълбок. Не търпеше възражения.
- Обичайната литургия, но ще поканиш по един човек всеки ден, който да прочете края на пасажа заедно с теб на подиума, преди общата молитва. - ярките му исири се разходиха по парата, която се издигаше от късчето хляб и протегна ръка да си откъсне залче. Винаги му оставяха най-голямото парче, след като отделяха по едно за Исус и Дева Мария. Дори да не беше приел титлата на епископ и да не беше си спечелил правото да бъде учител на енорията, пак щеше да бъде учител. Сега го знаеше. Не можеше да бъде друго.

Грегъри свали ръкавиците си преди да влязат в помещението си и побърза да измие ръцете си преди да сложи чистите си ръкавици, които се намираха от вътрешната страна на расото му, преди да остави поисканата храна на масата, както и последната малка тава с каша от нахут, която бе единственото, което липсваше на масата.

Грегъри някак бе предусетил, че ще е добра идея да седне. Още не беше чул какво епископът имаше да казва, но обичайно, когато разговорите започваха така, нещата не отиваха на добре. Грегъри се беше отказал от почти всичките възможни технологии и беше толкова изостанал от света. Неговият свят се бе оказало това пространство - църквата и манастирът бяха толкова близо, че дори нямаше нужда да излиза от едното, за да иде в другото. Толкова удобно беше да преминат през свързващата ги градина. Грегъри наистина се чувстваше в пълна безопасност на това място и това му беше напълно достатъчно. Защото знаеше, че собствената му безопасност беше преди всичко чуждата такава макар и тук да имаше други свещеници. Грегъри бе предпазлив, защото преди всичко не искаше да преглъща погледи на отвращение, а и без друго хората често го гледаха съмнително заради плъзгащите слухове.

- Това е лоша идея - каза, докато се взираше в пространството, отнесе се и обичайно живите му ириси помръкнаха.

Не отговори на нищо друго от чуждите думи, защото много добре знаеше как стояха нещата ... също знаеше колко е недостоен да съществува, но вярата му изобщо не толерираше убийството. Не искаше да греши повече. Усмихна се мрачно, докато наблюдаваше как другия отчупва от хляба на масата.

- От другата неделя ли? - въпросът на Грегъри изведнъж накара кожата на лицето му да почервенее, затова отказа да вдигне поглед към епископ Реймънд; изправи се от мястото си и нареди чиниите и приборите, които просто бяха оставени на масата.

Сърцето му внезапно заби толкова силно, че едва успя да си поеме дъх. Грегъри странеше само защото се страхуваше да не нарани някого, но, всъщност, винаги се вълнуваше при всяка изчетена псалма. Харесваше му връзката с хората. Често обичаше да ги наблюдава, когато се качваше етаж нагоре в църквата. В нея постоянно имаше някакви хора и да ги гледа извън църквата или във вътрешността как кръжаха наоколо, му доставяше удоволствие. Често му се искаше да слезе при тях и със свободата си на обикновен човек, с обикновени проблеми да се присламчи към компанията си.

Мечтаеше.

И все пак му се искаше отговорът на въпроса му да се отложи във времето. Много далеч във времето ...

Отец Реймънд слушаше внимателно отговора на Грегъри. Без да го поглежда отдавна вече беше доловил силното му притеснение, което разбира се беше нещо типично за момчето. Съмнението, че не е достоен не само за тази задача, но и ролята си на свещеник. Той просто не разбираше, че всеки път, в който му отвръща така, поставя под въпрос въобще решението на епископа да го посвети в светото тайнство и въобще добрата му воля да го прибере в манастира. Дори и да беше истина, че целият свят би то искал мъртъв, отец Реймънд не можеше да се интересува по-малко. Съдбата на един единствен не беше фокусът му. Той се тревожеше еднакво да всички покварени чеда на своя Отец. А те бяха много... Прекалено много.
Докато изслушваше колебанията на Грегъри, му стана ясно, че очевидно беше игнорирал проблема прекалено дълго време. Или поне по-дълго от нужното. Просто времето му в последните няколко години бе преокупирано от всякакви други задачи. Не можеше да предостави много от времето си само на един ученик, а не искаше никой да се чувства пренебрегнат за сметка на друг. Мразеше онзи шаблон с “любимците”. Дори само защото Грегъри беше получил известно специално отношение в сравнение с останалите свещеници, вече го правеше достатъчно съмнителен в чуждите очи. Най-малкото, което Реймънд искаше като глава на енорията, бе да направи от младото мишле истинска мишена за тормоз. Затова и никога не си позволяваше да му обръща повече внимание от на останалите, които беше прибрал под крилото си. Може би се беше учил прекалено много от покойния отец Емъри, но следваше своите си принципи що се касае до това да ръководи. Отказваше да дели хората на счупени и здрави. Отказваше вечно да търси гнилото и да търси само това у хората. Достатъчно му вадеше очите погрешното схващане на повечето, че религията е нищо повече от път за бягство от кошмарите, травмите, въобще личните демони. След Грегъри вече не можеше да приема повече такива хора под крилото си. Фалшиви вярващи, страхливци, криещи се зад расото и молещи се пред разпнатия Исус...за себе си. Да, не за другите, а за себе си. Отец Грегъри най-често се молеше само за себе си и с право. Защото Бог щеше да го накаже рано или късно, за това, че вярата му бе напълно престорена, както и затова, че не можеше да си прости и да приеме себе си. Реймънд му беше казал и нямаше намерението да се повтаря. Човек, който не е готов да приеме себе си, няма как да приеме Бога. Грехота, че оставен без насоката и контрола му, Грегъри не можеше да си върже и връзките на обувките, камо ли да се изправи срещу най-големия си страх - самия себе си.
- Да, от другата неделя. - въздъхна, след като преглътна залъка си. Погледна към младия човек пред себе си, който очевидно не искаше да прекара целия си живот в самоизолация, но не можеше да предприеме нещо без принуда. Реймънд помълча отново за момент. Допи си млякото и остави другия в неговите си размишления. Изчака го да се унесе в мислите си и тогава рязко тупна чашата си обратно върху дървената маса. Когато другия се стресна, Рей се беше изправил над него.
- Спомни си колко пъти репетирахме и нищо страшно не се случи. - каза му с увещаващ поглед, протягайки ръка към рамото му. Постави я там точно като загрижен баща, но малко по-късно го стисна леко, сякаш за да докаже на другия, че е далеч по-опасно да циклиш на едно място вместо да опитваш да се придвижиш напред. Това беше нещо, което блондинът научи от многото си посещения в Тибет, където будизмът учеше именно да постоянство и прогрес. Само така се постигаше вътрешен мир. Не като се предадеш на времето и миналото, а като не спираш да даваш всичко от себе си във всеки настоящ момент.
Отдръпна ръката си също толкова бавно и спокойно приседна обратно на мястото си.
- Ще подновим старите упражнения, ако пожелаеш. Но очаквам да видя пълна отдаденост от теб, Грегъри. - едва след думите си прекъсна очния контакт и се извърна към прииждащите от коридора гласове. Останалите свещеници скоро се присъединиха на трапезата при тях.
Амбицията на Реймънд да църквата, която бе съградил, не спираше само до постепенно отваряне към света, противно на това искаше тук фанатици. Искаше хора, истински вярващи, искаше хора, готови днес към света. Той нямаше да промотира религията, нямаше да превърне това място в някоя фанатична секта, на се отдадат напълно на Бога, готови на жертви, готови на всичко, за да почувстват любовта и подкрепата на своя Отец.
Не му трябваха преструвки, не му трябваха половинчати истории. Искаше всичко или нищо за тази църква. Искаше да я превърне в истински олтар, пред който щяха да се случат многобройни чудеса и пред който хората щяха да станат свидетели на божието правосъдие. Защото светът бе далеч от справедлив. Но не... Бог не беше безпричастен към хорското страдание и не желаеше да вижда онеправданите без нищо, дори правда.
На вечерята стрелна с кратък поглед Йоаким така, че само той единствен да го види. Беше ясна заръка, че епископът искаше то него да остане и да го последва дискретно навън, когато всички се разотиват.
Само с него се виждаше извън пределите на светата обител. Само на него можеше да довери някои от тайните си. Двамата не просто си бяха близки приятели от години. И двамата си нямаха друго семейство. Това на Йоаким го беше заклеймило и не искаше дори да чува името му. Дори когато той опита отново да осъществи връзка с тях и да им покаже, че се е променил за добро, че вече не е пропаднал наркоман, майка му дори не пожела да го прегърне. Реймънд бе отишъл с него за морална подкрепа в онзи ден и видя всичко от края на тротоара, където бе застанал тихомълком. Йоаким дори не бе поканен отвъд прага на стария си дом. Нямаше късметът да бъде обичан, затова и очите му виждаха само един човек.
Реймънд го изчака в колата си, стар син шевролет, който му беше всъщност подарък. Също както повечето неща, които притежаваше. Тъй като изпращаше половината пари в сметката си към болници и благотворителност, немалко спонсори се свързваха с него. Искаха да си кооперират, но Реймънд понякога беше по-недостъпен и от папата. Рядко приемаше каквото му се предлага на златен поднос, ако не виждаше смисъл или достатъчно изгода за църквата. Не му трябваше реклама и празни обещания, трябваха му истински благородни дела, държеше на хората, които си спазват думата. Затова до такава степен ценеше лоялността на отец Йоаким. Това се казваше истинска отдаденост. Беше му позволил да остане да живее в манастира, въпреки че работеше в друга църква на около пет километра оттам. Виждаше го от прозореца си как напуска още в късни доби с колелото си, за да стигне навреме за сутрешната литургия.
Не продума нищо през целия път. Дори не удостои Йоаким с поглед, а потегли в мига, в който другия се качи и закопча колана си. Беше се вглъбил в собствените си мисли, докато не откъсваше очи от пътя напред. Зелените дървена, които подминаваха, успокояваха донякога притеснението, загнездило се като коварен тумор в съзнанието му. Определено не му хареса какво му каза онази репортерка Клоуи. Не му харесваше, че продължаваше да души наоколо. Колкото и да вярваше, че нямаше какво да крият в тази църква, преди всичко Грегъри работеше там. И най-малката заплаха току-виж провокирала дарбата му. Добре че все още не се чувстваше допълнително заплашен от конкретен човек, но това не променяше факта на какви подмолни трикове бе способна госпожица Силвърлайн. Не я искаше наоколо, дори само за да заплашва покоя и опорочава божията обидел. Преди всичко това беше неговата църква! Не можеше да търпи хора, които не разбират от добра дума.
Реймънд отключи таванското апартаментче, бивше ателие на известен покоен художник, след което пристъпи вътре и направи жест на Йоаким да го последва. Мълчанието му не беше нищо ново, двамата си бяха мълчали с часове преди, това дори не предполагаше, че нещо не е наред. Епископът съвсем спокойно свали расото още, щом влезе в общото помещение, съдържащо хол, спалня и кухня в едно. Остави само кръста върху себе си, защото никога не го сваляше. Надяна белия си анцуг и се настани върху дървения стол до издължения диван. Този диван беше за гости. Никога не сядаше върху него. Бяха го посещавали прекалено много непокръстени и невярващи хора през годините, за да пожелае да използва това място. Всеки път, в който го погледнеше, му се повдигаше дори.
Погледна най-сетне към Йоаким, който го беше последвал дотук също толкова мълчаливо. Въздъхна и му посочи да седне на отсрещния стол. За миг затвори очи и облегна врат назад. Пръстите му се шмугнаха в джоба на бялото долнище и изкара оттам кутията с тънки цигари, което вече беше знак, че напрежението кипеше във вените му. Постави една между устните си, но не я запали. Остана така достатъчно дълго, за да чуе как Йоаким се изправя от мястото си и се приближава към него със запалка. Пресегна се рязко и успя да закрие ръката му със своята, преди другият да щракне за огънчето. Усети чуждите пръсти под своите, стискащи запалката. Пожела да я измъкне оттам, но не го направи. Отказа да пусне чуждата длан.
- Името Клоуи Силвърлайн говори ли ти нещо? - попита съвсем спокойно и отвори очи, за да погледне Йоаким. - Искам информация за нея. - рече и бавно си присвои чуждата запалка. - До сряда. Всичко, което можеш да намериш. - каза и отдръпна пръстите си от все още протегнатата длан, за да запали цигарата си. Понякога не  я палеше, просто я държеше между устните си, за да се увери, че има контрол над единствения си порок. Всъщност това не беше истински порок, но можеше да се счита лесно за такъв, ако го оставиш да те контролира. В момента можеше да я запали, а можеше и да не я запали. Нямаше значение кое ще избере, но обичаше да избира обратното на нужните си. Не я палеше тогава, когато изпитваше нуждата на изпуши една. Сега не я усещаше и реши да се възнагради.
Хвана тънката цигара между пръстите си и издиша дима встрани.

Йоаким остави погледа си да се загуби между тънкия дим, който се носеше от цигарата. Можеше да подуши познатия и някога сред любими аромати. Поради непредвидени обстоятелства под одеждите си носеше куп неща, които много често не му трябваха, но ето сега беше измъкнал напълно навреме запалката, за да услужи на епископа. На думите му не отговори с нищо повече от обичайното кимане. Беше напълно естествено за Йоаким да знае куп неща, които също не му трябваше да знае, но се намираха внимателно подредени в съзнанието му. Можеше да повика всяко необходимо знание и да го използва, както можеше да си открие всеки предмет, който му бе нужен в определена ситуация.

Да бъде предвидлив и да преценя всяка възможна ситуация бе един от многото резултати на отдавнашните зависимости. За да компенсира предишните, трябваше да има други - в статус: не чак толкова вредящи, макар и също съсипващи съзнанието. Йоаким се беше разделил с наркоманските си истории отдавна, но понякога получаваше непредвидими абстинентни пристъпи, които не беше способен да контролира, но сега съзнанието му разбираше: удоволствието не може да е лек на болката, защото са взаимосвързани. Да имаш едното, означава неизбежно да имаш другото. А колкото повече имаш удоволствието, толкова по-малко би ти стигало то. Липсата и недостатъчното съществуване винаги ще са проблем ... Йоаким бе от онези хора, които винаги искаха повече. Затова когато откриеше нещо, което живо го вълнуваше, се впрягаше в него до толкова, че нищо от него не би могло да му е достатъчно.

Като допира на чуждите пръсти ...
Като онова, което можеше да получи при всяка задача ...

Йоаким на няколко пъти сви пръстите си на ръката, върху която бе усетил тези на епископа и се отпусна назад на стола, обичайното му място.

- Опитват да преустановят строежа на манастира в периферията на града, тъй като проектът нарушава рядката, почти изчезваща фауна - глупост, произтичаща от желанието на кмета да продаде теренът на хотелиерска фирма, която да започне строежа след година-две, колкото да умре измислената фауна - Йоаким се вгледа в пространството пред себе си и премигна няколко пъти.

Чертите на лицето му не трепваха дори докато говореше. Йоаким, всъщност, беше сравнително мрачен свещеник на външен вид, но вършеше сравнително повече работа за хората, когато имаше какво да направи по въпросите им. Още един заместител на друг вид необходимост ... не случайно прииждаха много хора в църквата. Винаги имаха какво да вземат, а Йоаким - винаги какво да им даде.

Епископът се бе облегнал назад и периодично дръпваше от цигарата си. Бе потънал отново в мълчание, но този път погледът му не блуждаеше, нито беше закрит. Пъстрите му ириси се разхождаха по Йоаким съвсем необезпокоявано, сякаш искаше да му каже нещо, но изчакваше някакъв определен момент. Понякога започваше мисълта си с името на другия, както направи сега.
- Йоаким... - не довърши и след новата дръпка на цигарата си. Знаеше, че иска имаше нещо, което влудява стария му приятел, то това беше мълчанието му, когато не се предполагаше да има такова. Когато накрая бе попитан “Какво?” и прочете стреса, изписан върху чуждите черти, леко сбърчи вежди, сякаш сам бе забравил мисълта си.
- Нищо, продължи. Говореше за някакъв строеж... - направи жест с ръката, в която придържаше цигарата си, сякаш подканваше другия да му дообясни каквото можеше за случая.
- ...на манастира.
- А, да. На манастира. - закима няколко пъти и внезапно замръзна на мястото си. Така прикова чуждия поглед, сякаш искаше да извърши един от най-страшните смъртни грехове.
Изражението му обаче бързо се промени и само остави Йоаким да се чуди дали и с какво бе сгрешил.
Имаше една източна поговорка, която гласеше, че не можеш наистина да познаваш друг човек. Реймънд много пъти се беше замислял докога ще има Йоаким на своя страна. Знаеше, че го познава като петте си пръста, но понякога му се струваше, че не беше никак взаимно. Никога не бе изтъквал помощта, която бе спасила живота на побратимия му, и го бе измъкнала от най-мизерното и жалко възможно съществуване. Нито веднъж не му бе поискал нищо в замяна, а напротив. Беше му предложил много повече. По-висша цел от тази на всеки друг обикновен смъртен. Да пренася Божието наказание на земята. Заедно с него, да се превърне в божий пратеник, в апостол, който ще донесе справедливост за онеправданите. Предложил му беше не просто истинска и значима цел, с която да съществува, а нещо величествено.
- Знаеш ли, Йоаким... - поде отново, гласът му леко далечен. Оттласна плавно гръб от облегалката и се наклони към стола, на който седеше другаря му. Постави цигарата на ръба на пепелника в ляво от тъмнокосия и го погледна без да крие разочарованието си. Хвана ръката му и я вдигна във въздуха - Понякога мисля, че споделената ни кауза не означава нищо за теб. - изпъна чуждата длан в своята и отчете чуждото поклащане на глава. - Какво, не е така? - засили изпънатата длан на Йоаким и я остави да полети към едната му буза, докато вече се бе отдръпнал леко. Плесницата закънтя засрамено в помещението и Реймънд се наслади на леко зачервената буза насреща си.
Подсмихна се хладно, след което отново се пресегна, този път да стисне чуждата челюст. Трябваше да вземе мерки. Напоследък всичко му се изплъзваше от контрола и това въобще не му се харесваше. Можеше да прежали донякъде Грегъри и младежката му свян, но не и Йоаким. Там не можеше да направи и един компромис. Нима не му беше споделил, че това, което вършат, божията работа, за него беше всичко?!
- Вече сам си търсиш работа? Службата в църквата ти доскучава прекалено? - бавно започна да се надига от стола си, докато говореше, а пръстите му сякаш все по-силно затягаха хватката си. Чувстваше паренето върху зачервената буза на Йоаким и се молеше на своя милосърден Бог да му даде силите да не добави още една плесница там.
- Мислех, че се познаваме добре, Йоаким... Мислех, че знаеш колко велико е делото, което вършим. Не е някаква детска игра, не го правим, за да задоволяваме своите собствени желания или да храним демоните си. - рязко пусна другия и черните коси закриха зачервената му страна, сякаш му подсказваше, че има от какво да се срамува. - Ще го кажа още само веднъж! Бог е този, който решава кого иска да накаже! Ние само изпълняваме волята му! Знаеш каква е твоята задача и се надявам да не водя този монолог отново. - отсече и вдиша дълбоко, вече съвсем изправил се до стола на Йоаким. Надвеси се в близост до главата му и стисна чуждите рамене.
- Ако си се разкаял от постъпката си, можеш да ме последваш.

Йоаким беше нетърпелив. Въпреки че рядко му личеше. Също рядко на лицето се изразяваше, каквато и е била емоция, друго изражение, различно от това, което така или иначе имаше по default. Носеше лъжливото усещане, че не е особено надежден свещеник. Около него също се бяха въртели различни драми преди, но беше поработил достатъчно върху името си, за да може то да свърши цялата работа в по-далечен план лично и само за него.

В случая Йоаким наистина бе открил истински проблем, върху който си заслужаваше да се поработи. Само че поддържаше тенденцията да смесва полезното за църквата с всичките удоволствия, които вървяха ръка за ръка с тях. Грехът щеше вечно да лежи на плещите му. Вечно щеше да го боли. Вечно щеше да е сладко.

Свещеникът извърна погледа си към епископа, без да откъсва поглед от мъжа до себе си. Йоаким вършеше чудесно работите си, но когато ставаш дума за специалната дарба, която получаваше всеки път за кратко, не можеше да си вземе достатъчно; дори най-вече когато не ставаше дума за такава. Искаше да усеща гъделичкащата го сила винаги. Носеше му особено удоволствие, толкова години наред, но когато работата му понамалееше или подобна не изискваше да има някакви специални умения, като научаването на разни неща за репортерката, Йоаким оставаше на сухо ... това беше единственият му начин да получи истинското си удоволствие в живота. Скритият му страх, че ако не си върши задачите бързо, никога нямаше да получи още от дозата, често го принуждаваше да действа бързо-безотказно. Не можеше да се наслади напълно, когато усещаше силата да тече във вените му, но всяка следваща дарба, до която се докосваше и така лесно манипулираше - това несъмнено бе част от същността на удоволствието - че ще има следващ път, че този никога няма да бъде последен.

Свещеникът усети как сърцето заблъска в гърдите му от внезапно появилото се напрежение, когато след дългата пауза отново чу гласът на епископа. Наблюдаваше всяка дръпка от цигарата и димът, който го достигаше единствено и само физически. Познатите му вредни навици отдавна не означаваха нищо; те не бяха достатъчни. Защото си имаше друг.

Шамарът му дойде изневиделица. Не че не си го заслужаваше и не беше някъде сред очакваните изходи от текущата ситуация, ала някъде вътрешно живееше с убеждението, че ситуацията няма да се превърне в разочарование, че той не би могъл да е разочарование, но не това прочете в очите на епископа, когато го бе приближил. Този поглед ... беше още нещо, от което трябваше и се страхуваше.

Краткото безгласно оправдание не беше нищо там, където действията и желанията говореха. За Йоаким споделената кауза беше много повече. Само че сам не подозираше колко наясно с този факт беше Реймънд. Той знаеше по-добре от всеки друг, той щеше да е единственият, който щеше да знае. Дори нямаше нужда да го изрича, когато дългите му пръсти се затегнаха около челюстта му.

Отецът изпусна тих стон. Кожата му продължително настръхваше при всяко затягане на захвата. Пръстите му се затегнаха около подлакътниците на стола и почти щеше да се строполи на земята, молейки епископа за прошката, която не заслужава.

Сърцето на чернокосия запрескача бързо в гърдите му, когато рязко се върна назад на стола. Тъмните му коси не криеха несъществуващия срам, а дълбокото желание, което често го навестяваше в сънищата му. Преглътна грешното си желание, както всяко друго следващо. Стисна очите си и успя да се съвземе. Почервенялото му от срама лице, сега се обърна към чуждото такова, усещайки силните ръце върху раменете си.

- Да ... - отговори, без да се замисли, оставяйки се да бъде поведен към следващото си прегрешение.

Всяко по-сладко от предишното. Тежеше му, но не можеше да спре. Без това щеше да му тежи много повече.

Расото не беше за всеки. Всъщност не ставаше дума дали и колко вярващ си, което си беше чиста обида според Реймънд. Неговият единствен учител му беше казал, че осъжда хората прекалено лесно. Обикновеният човек може да изпита единствено състрадание, но не може да е истински съпричастен към чуждото страдание и неволи. Може да изслуша, но не и истински да разбере тревогите и мъките на побратимя си. Не можеше да му даде съвет, който наистина да проработи при него. Улицата бе еднопосочна. Капацитета на обикновения човек бе единствено да говори за себе си и собствените си негодувания от живота.
Не просто изслушване, а истинска утеха и насърчение, смъкване на товара от крехката душа, за да стане тя по-силна и неподатлива на изкушенията, което предлагаше Сатаната. Подсилване на вярата и отхвърляне на съмненията. Това беше работа на един свещеник. Расото не беше повод да се изолираш от всичко и всички и да се молиш ден и нощ за собственото си спасение. Точно обратното.
Реймънд гледаше с известно съжаление към миналите думи на учителя си. Емъри така и не бе видял, че той най-добре от всички знаеше каква е ролята му. Имаше висша мисия на този свят и отдавна знаеше, че щеше да посвети живота си на нея.
Не беше осъдителен, просто преценяше прекалено добре хората. Един от многото му таланти беше да разчита какво се крие в погледа на събеседника му. Не случайно казваха, е очите са огледало да душата.
Реймънд умееше да чете между редовете, но сам той предпочиташе да бъде директен. Беше се спрял на този метод, след като установи че е най-ефективен и му спестяваше много време. И той, подобно на своя най-близък побратим, обичаше когато работата се върши бързо и без спънки.
Преди всяка от мисиите, на които изпращаше Йоаким, разбира се, се изискваше кратък момент за подготовка. Най-малкото преди всичко трябваше да му каже коя е следващата им мишена.
- Последната ми среща с останалите от енорията не мина като по вода. - сподели епископът, когато се бе изправил и запътил към една от закритите стаи в апартамента. - Но ми даде много материал за размисъл. - допълни след кратка пауза, когато се спря и остави Йоаким да мине пред него и пръв да пристъпи навътре в помещението, което бе преобразено в офис. Понякога го преотстъпваше на партньора си, но този път епископът сам се беше заел с това разследване. Прецени, че е достатъчно голямо и значимо, за да го поверява на когото и да било.
- Седни. - заръча на тъмнокосия и затвори вратата след себе си.
Издърпа чекмеджето и измъкна оттам папките с всичката мръсотия, която бе успял да изрови за отрицателно време.
- Знаеш ли какво изповядваме, Йоаким? - зададе реторичния си въпрос, докато с почти призрачна лекота се завъртя и пристъпи към приятеля си. Знаеше, че скъпия му другар от толкова години няма как наистина да си помисли друго. Не и за това, което те двамата вършеха, а то беше Божието дело. - Искам да кажа, какво всъщност представлява...Какво е религията? Сляпа вяра? Страхопочитание към Бога? Не! - направи пауза и разтресе леко папките в ръката си, сякаш за да ги подравни. - Това, което изповядваме ние, то е нещо много повече. Единствено то може да изгради едно по-светло и сигурно бъдеще. - епископът снижи глава и дъхът му почти достигна до лицето на тъмнокосия при следващите му думи. - Ние поставяме основите, Йоаким. Винаги сме ние! Винаги сме били и ще бъдем ние! - повиши леко тона си, единствено с цел да натърти на част от монолога си. Днес не беше излишно приказлив и го знаеше. Трябваше да покачи не само морала в подчинението на Йоаким, но и да го мотивира допълнително. Искаше да бъде зарадвам с нови резултати. И то скоро, почти веднага, може би.
- Но за света... Ние сме църквата. А за съжаление, църквата не сме ние. Не... - поклати глава, след което папките изтропаха тежко в скута на Йоаким. - Има много грешници на този свят, Йоаким. - повтори името му и ръцете отново се озоваха на раменете му. - Да си грешен в мислите си, да имаш човешки желания, не това те прави грешник, а действията ти. - уточни, макар и двамата добре да разбираха какво значеше думата. - Погледни... - едва изрече следващото, сякаш гласът му щеше да се пречупи от отвращението, което дори не криеше в погледа си. Чу разгръщащите се листове и тихо въздъхна.
- Това са случаи на хора, които използват властта на Църквата за своя изгода. Недопустимо е. - едвам намери някакви думи, които да прозвучат по-малко оскърбителни. Интонацията му достатъчно издаваше доколко на прицел беше взел тези долни изверги. - Какво правим с онези, изгубили пътя си към Бога? - попита и кимна утвърдително, когато получи очаквания отговор.
- Точно така. - потупа чуждите рамена и се отдръпна от Йоаким, минавайки пред полезрението му. Наведе се над обсипаното с книги бюро и включи черния екран пред тях, който досега отразяваше лицата на двама им като затъмнено огледало.
- Ако искаме да пречистим този свят от злото, Йоаким, трябва да започнем с Църквата. Защото това се асоциира с нас, с каузата ни. А те... Такива като тях я опетняват. Стъпват върху всичко, което ние с теб градим. - поклати глава и отново се изправи зад стола на Йоаким, сякаш му беше надзирател.
На екрана се пусна видео от запис на скрита камера. Скрита в плюшено мече, което епископът беше подарил на малката Саша по-рано днес. Той знаеше добре какво ще се случи там, на записа. Знаеше го още преди да се случи. Не просто бе имал дългогодишни подозрения за отец Колбри. Беше го знаел през цялото време. Нямаше как нещо подобно да избяга от погледа му. Реймънд надушваше грешниците от километри. Ала отец Колбри, той... Той беше нещо различно.
- Чудовище. - процеди през зъби в чуждите уши, когато гледаха как Колбри влиза в стаята при седемгодишната Саша и плъзга ръка по крачетата ѝ- Демон от ада. - нов гневен шепот се откъсна между устните на епископа, преди тези от гласа на записа “Готова ли си?”. Видеото свърши внезапно, когато вратата се отвори и отец Реймънд прекъсна поредния ужасен грях, който Колбри се канеше да извърши с детето. Русокосият беше наясно какви неизлемичи белези и каква непреодолима травма можеше да остави едно такова събитие върху крехката обвивка на дете. Не само върху обвивката, а и вътрешността, особено вътрешността. Децата бяха с най-чиста душа и самата мисъл да пожелаеш да я опетниш лесно можеше да те направи чудовище.
- Колбри и от нашата енория, Йоаким. - спря изречението си, сякаш отново бе променил посоката на мисълта си. Вече бе изказал достатъчно силно възмущението и погнусата си, че трябваше да посрещне грозната реалност около себе си. Колко черни всъщност бяха тези най-близо до него. Носеха същото расо, но бяха толкова различни.
Можеше единствено да съжалява, че не беше започнал мисията си оттук, от прогнилата вътрешност. Тук трябваше и щеше да е новото начало.
Отец Реймънд заобиколи стола и приклекна пред все още седналия Йоаким. Вяла усмивка се разля по устните му, сякаш го уверяваше в нещо, в което нямаше нужда. Знаеше, че тъмнокосият би го последвал във всичко и дори не би задавал въпроси.
- Утре. - промълви и взе едната му длан в своята, стискайки я силно. - 3 следобед. - другата си ръка протегна и постави върху чуждото чело. - В същата стая. - кимна в посока на вече замръзналия екран, но не отдели очи от отсрещните, докато новата разтърсваща вълна гъделичкащо преминаваше по вените му и се вливаше в чуждите. Така усещаше всеки нов трансфер на способност. - Ще бъдеш Саша. - заръча като с едно деликатно движение постави късата компактна кама в ръцете на Йоаким. Той я беше виждал и преди, но рядко мисиите му включваха и нейната употреба. Случаят очевадно го повеляваше.
- Ще чакаш командата ми. - добави съвсем сериозно, преди да остави чуждите пръсти да хванат хладното оръжие.

Джулияна Стийл събираше малките парчета от отдавна забравена история.
Там, където се намираше безполезната Клоуи Силвърлайн, се намираше и Джулияна.
Вината преминаваше в нестихващо безумие.
Един отдавна закрит случай.
Една отдавна взета значка.


- Ти ще дойдеш в църквата!?
- Не искам да си сама, а и брат ти ми е годеник.
- Искам само да се върне здрав у дома ...
- Аз искам същото.

Минаването през църковните пейки оставяше тягостно усещане. Максилия придърпа Джулияна и седнаха заедно на една, криввайки от правия път.
- Днес ли щеше да е сватбата ви?
- Да. Много държеше да е точно в тази църква - Джулияна погледна към църковния олтар.
Украсената църква беше с повяхващи цветя, които някой вече беше започнал да събира.
- Тук сме изстастнали ...


Разтвореният куфар побираше повече дрехи, но те бяха за полу-мъртвец. Надеждата не беше нищо. Имаше просто угоден момент, за да открие папката с документите, които Лорен беше преметнал няколко пъти пред очите й. Същите сега прибра в голямата си чанта преди да приключи с дрехите, които щяха да занесат в болницата ... на един мъртвец.

Спомни си колко пъти репетирахме и нищо страшно не се случи.

Грегъри преглътна едва малко преди да излезе на подиума пред надошлите люде. Притеснението трябваше да изчезне от погледа му на момента. Всеки път преминаваше излишно през критическата за психическото му състояние фаза. Пръстите му се бяха изпотили под кожените ръкавици, през които не можеше да се докосне до никого. Това трябваше да е достатъчно. Нищо нямаше да се случи, ако някой се доближеше до него ... знаеше. Трябваше да е така.

Грегъри седеше зад мястото, което едновременно трябваше да го приближава до хората, но още повече го раздалечаваше. Дистанцията му допадаше макар и да знаеше, че днес трябваше да я наруши. Такава беше волята на епископа.

Свещеникът се изправи от мястото си, разгръщайки внимателно страниците на остарялата библия. Ръцете му потрепераха за миг и мъжът притисна ръката си към първия ред. Вдигна погледа си към синовете и дъщерите на Бога. Подходящия момент сам дойде, когато участващите в днешното четене-слушане замлъкнаха. Църквата се изпълни с типичната тишина.

- Четенето на Писанието тази сутрин е от От Иоана Свето Евангелие, глава Първа. Ще го намерите на страница 75 от Библията пред Вас - гласът на свещеникът наруши тишината.

Остави необходимото време, докато чуваше единствено прелистването на страниците. Пръстите му вече не трепереха, както успя да изконтролира трептенията на гласа си.

- От Иоана Свето Евангелие, глава Първа - повтори, когато края на приятната симфонията се навърза с гласа на русокосия. - Нека чуем думите на Господ.

Свещеникът погледна към добре познатия текст и пръстът му се плъзна по първия ред.

В начало беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото.
То беше в начало у Бога.
Всичко чрез Него стана, и без Него не стана нито едно от онова, което е станало.
В Него имаше живот, и животът беше светлината на човеците.
И светлината в мрака свети, и мракът я не обзе.
...

Ясният глас се разнесе из пространството. Грегъри от време на време отместваше погледа от Светото Писание, но не се разконцентрираше. Дори да знаеше текстът почти наизуст, не смееше да осквернява Божествената книга с отклонение. Тонът му предаваше ясно емоцията, възпявайки величественото творение.

Последно Грегъри вдигна глава, оставяйки пръста си да трепне върху един от последните редове на главата. Беше се загубил в написаното за момент, почти забравяйки какво трябваше да стори сега. Устните му продължаваха да се разтварят, докато погледът му не забеляза отново ...

А Натанаил му рече: от Назарет може ли да излезе нещо добро? Филип му казва: дойди и виж.

Грегъри прекара няколко секунди в съмнително мълчание, докато още наблюдаваше червенокосия, с когото бе засякъл погледа си на няколко пъти. Имаше няколко причини за това. Не случайно в погледите на свещеника се намираше и частица укор, която иначе не можеше да отдаде на никой друг в залата.

- Ще имате ли нещо против да довършите пасажа с мен? - момчето срещу него се огледа, но бързо осъзна, че на него се говореше.

Жената до него, навярно майка му, му прошепна нещо и свещеникът кимна леко одобрително, когато момчето се изправи и се измъкна от църковните скамейки. Всички го проследиха. Нечии погледи определено не бяха одобрителни и Грегъри не можеше да не е съгласен. Свещеникът искаше да скрие голите рамена на червенокосия от 20 минути насам поне. Затова когато момчето застана до него, Грегъри без колебание хвана края на елека и го вдигна нагоре. Това трябваше да е още една победа, защото понечи да се докосне до някого ... дори не наистина, само през черните си ръкавици.

- Заповядайте ... - изрече и подкани с жест другия.

Пръстът на свещеникът се оказа на точното място, не беше забравил, дори за момент да бе успял да се разсее.

Ти-Джей и място не можеше да си намери тук. Беше му страшно некомфортно тук. Едната страна на скамейката му убиваше зверски, но не искаше да се намира чак толкова близо до майка си. Хьо-Рин и нейната фикс идея вече му лазеха по нервите. Никога не беше повишавал тон на родителите си. Просто в последно време правеше каквото си иска. Вероятно заради това, че оцените му залязваха, майка му най-накрая беше усетила, че нещата не са добре. Дори не му се вярваше наистина да се тревожи за здравословното му състояние. Или поне не извън представата ѝ, че синът ѝ го чака блестящо бъдеще. Тя единствено трябваше да се погрижи за това и нищо повече. Все пак как щяха да летят до Корея за новогодишната вечеря, ако Хьо-Рин нямаше с какви нови постижения на сина си да се похвали? Изключено.
Усети как беше сръчкан с лакът за пореден път, за да спре да шава насам-натам и да миряса, само дето това му беше като мисия-невъзможна. Още повече, че вече сякаш усещаше упрекващия поглед на свещеника да прогаря дупка в слепоочието му. Не бе посмял и да вдигне погледа си отново, защото и без това се чувстваше достатъчно не на място тук. Само че очевадно Бог имаше други планове.
Целият потръпна, когато се усети, че някак бе осъществил нов очен контакт с младия мъж пред иконостаса, чийто глас почти бе приспал палавината зала. Тембърът му беше равен и странно успокоителен. Само дето съзнанието на Те Джин откачи, когато осъзна какво бе поискано от него.
Защо просто всички не можеха да го оставят на мира?
- Върви! Хайде... ! - сръчка го дискретно майка му за сетен път.
- Не искам... - възпротиви се момчето на корейски, но сам се изправи и запъти към подиума, въпреки мрънкането си. Не се бъзикаше, наистина не виждаше защо му е да се излага, но.. какво значение имаше?
Пристъпи напред и макар да не отлепи поглед от мъжа в расото, усети как всички хора от двете му страни го зяпат. Редиците бяха затихнали напълно и червенокосият ясно можеше да чуе собствените си стъпки. Това беше най-дългия път, който му се стори, че някога е минавал. От скамейката до подиума.
Всяко мускулче по тялото му се стегна и иначе разпуснатата му стойка се изправи почти в команда “мирно”, когато усети неочаквания допир на свещеника. Почти пожела да заеме някаква защитна позиция, но се оказа, че другия просто намираше облеклото му за крайно непочтено. Нали беше църковен служител, явно и това му влизаше в работата.
Те Джин почти изсумтя под носа си, но отказа да остава с нещо длъжен на непознатия. Преди всичко не беше дошъл в църквата му съвсем по своя воля.
Единствено кимна леко на мъжа до себе си и разтърси леко глава, сякаш за да фокусира къде му сочеше чуждият пръст.
- Иисус видя...- започна и се запъна леко, защото бе отвикнал да чете на глас.
Добре че английският му беше добър, макар все пак не съвсем изчистен от акцент. Проблемът му в момента се оказа, че не схващаше абсолютно нищо от написаното в това четиво - ...Натанаила да отива към Него и казва: ето истински... - от следващото му запецване нататък, свещеникът му помогна и едва тогава Те Джин направи ясната разлика между гласовете им. - израилтянин, у когото няма лукавство.
Когато той заговореше, май едва си мрънкаше под носа, но това далеч не беше случая с мъжа до него. Тембърът му се извисяваше до тавана, ясен и изразителен. И въпреки акустиката тук, приятно се разливаше по всички извивки на стените и стъклените прозорци. Те Джин не успяваше да прочете и едно изречение с подобна уверена изразителност и издържаност, но това се дължеше главно на факта, че сам не съумяваше да открие смисъл в думите. Чувстваше се като някой... лъжец.
Въпреки това упорството му го накара да престане да се запъва като някой третокласник и можа почти да довърши пасажа сам.
- И казва му: истина, истина ви говоря: отсега ще виждате небето отворено, и Ангелите Божии да възлизат и слизат над... - очите му бяха започнали да блуждаят и към редиците от хора, когато забелязаха нещо нередно и тялото му реагира почит като на автопилот. Гласът му секна точно, преди да завърши пасажа, а библията полетя от ръката му и се стовари право в тила на сравнително нисък мъж, който тъкмо се канеше да напусне църквата.
В залата се възцари хаос само за секунди и повечето представляваха упреци по негов адрес.
- Хулиган!
- Осквернител...
- Така не се хвърля библия!
Дори не беше осъзнал, че бе замерил човека с библията в ръката си, но когато се опомни, побърза да обясни.
- Мисля, че този човек ти открадна портфейла... - наведе се повече към микрофона, почти избутвайки свещеника до себе си. Вярно, че Те Джин нямаше особено понятие за съобразителност, но не беше сляп. А и имаше известен опит в кражбите...от предишни наблюдения. - Да, лелката с лилавата шапка. - добави, въпреки вече я беше посочил, което навярно също не беше в реда на маниерите.
Въпреки че врявата и възмущението продължиха да царят, няколко души се изправиха и двама от тях повдигнаха човека, за да го претърсят. В дълбоките джобове на якето му откриха няколко откраднати портфейла.
Не беше нужно и да си детектив, че да забележи колко пъти този съмнителен тип се намираше на различна скамейка, най-малкото.
- Извинете го... Простете, извинявам се от негово име!
Някъде из тълпата и хаоса, видя и майка си, която се покланяше типично по корейски му и се извиняваше на всеки за обидната постъпка на сина си. Така докато не се добра отпред, за да се извини и на мъжа в расото.
Те Джин подбели очи и просто зачака неизбежното.
- Трябва да помогнете на сина ми! - промълви Хьо-Рин, след купищата извинения, докато подаваше библията на мъжа. Беше я вдигнала от земята при първа възможност.
Въпреки че бяха корейци, семейния род на Джин си бяха католици до десето коляно. Родителите му бяха достатъчно религиозни хора, най-вече майка му. Или поне когато ѝ се наложеше да бъде такава, както с повечето неща.
- Вярвам, че го е прокълнал някой демон!
- Стига, мамо... - възропта на корейски, само че и това не помогна. Тя бързо сграбчи ръцете му и свали надолу гривните, които до този момент прикриваха белезите от “безобидния” му експеримент в банята.
- Това не е синът ми... - жената поклати глава и извади най-отчаяното изражение, на което беше способна. - Моля Ви...поне.. поговорете с него!
Червенокосият изтръгна ръцете си с тежка въздишка.
- Сигурен съм, че човекът си има достатъчно работа. - отвърна саркастично и едва се сдържа да посочи поредното преиграване на майка си. Тя вено си беше такава, какво да се прави. Никоя сила не можеше да я разубеди, ако си беше втълпила нещо.

Свещеникът видя в чуждия поглед нещо познато; може би дори малко плашещо познато. Причините на Грегъри да се отдаде на свещеничеството в основата си бе свързано единствено и само с идеята да не се докосва до никой и никого - беше по-скоро малкото му прикритие и понякога му личеше. В моменти като тези, обаче, заучените нрави го принуждаваха да прави именно това - докосването. То не му донесе никакви тръпки този път, тъй като беше сигурен, че не би трябвало нещо да е възможно да се обърка.

И докато си мислеше това, не можа да изконтролира последвалата ситуация. Учудването му беше до толкова, че му се наложи да премигне няколко пъти - макар и наоколо да крещяха някакви хора. На червенокосия до него, после на жената, която избутаха и насила изкараха извън църквата няколко човека. Другите, напълно потресени, си застягаха багажчетата, за да си ходят преди покривът да се е стоварил върху главите им заради това богохулство. Очевидно, това и щеше да е краят на Четенето макар и Грегъри да не го бе обявил официално. Всичко след това би било излишно.

Грегъри завъртя глава по посока на момчето, но причината се загуби в погледа му, когато фокусът му падна върху жената, която почти изскочи от нищото. Отецът успя да стане свидетел на няколко потресаващи гледки в рамките на няколко минути и само изцъка преди грабне свещената книга от ръцете на жената. Грегъри имаше думите за ситуацията, но беше изключено да остави хаоса в църквата, която малко по-малко се изпразваше. Свещеникът може би разбираше - знаеше какво беше да не могат да те разберат и да те набеждават, че си прокълнато от чудовищно същество. Но това, което също бе видял, пресните следи от скорошно дълбоко разрязване, не можеше да толерира. Беше променил напълно мирогледа си от последния път, в който си бе позволил да е наистина безразсъден.

- Можеш да си вървиш - каза на жената след малко, оставяйки Библията, чиито страници се бяха разкъсали на места.

Огледа я за кратко преди да продължи:

- Ще поговоря със сина ти.

Думите му определено означаваха, че щеше да го направи и сам. Навярно трябваше да изгони другия, но странното усещане в гърдите му, не му позволи.

- Много Ви благодаря ...

Беше последното, което се чу от устата й, преди да се отдалечи, обръщайки се в посоката на няколко пъти. Няколко погледа, които не разбираха ситуацията, погледнаха свещеника с не особено добро око, но той беше прекалено зает за това.

- Редно е да ми помогнеш да разчистим тук - изрече след малко.

Грегъри би бил много щастлив, ако имаше кой да го измъкне от неговата ситуация още като дете. Той не бе чул директно тези думи, ала можеше да си представи как родителите му ги изричат многократно. А и може би това хлапе не беше толкова лошо, след като бе забелязал очевидната измама. Просто методите му не бяха подходящи за Божия дом. И точно тук Грегъри щеше да го задържи още малко.