Declan

Деклан внимателно разлистваше древната книга, която се беше озовала някак си в ръцете му. Видимо необезпокояван преминаваше по всеки един ред, изглежда с особено внимание и неприкрит интерес.

- Какво ще кажеш да спреш да пипаш нещата ми, а, Деклан? - думите на жената разцепиха пространството, докато шумните й токчета всяваха допълнително смут.

Мъжът присви вежди и допи уискито, което вече се намираше на дъното на чашата. Беше съвсем празна, когато тупна на малката масичка. Деклан съвсем необезпокоявано разлисти следващата страница.

- Книгата ти е очарователна, Елора, не знаех че пишеш подобни любовни глупости - дългите пръсти на жената сграбчиха вековната книга от ръцете на Деклан, който я изгледа видимо учуден, сякаш не бе очаквал точно това да му се случи.

- С всяка наша среща ставаш все по-нагъл, знаеш ли?

- Старая се.

Жената се извърна рязко и метна първото възможно нещо по посока на мъжа, но полза, никаква. Все така неточен мерник. Вековната му най-скъпа приятелка така и не можа да се научи на някои елементарни неща - нищо, че винаги се оправдаваше с думите:

- Следващият път няма да ти се размине.

- Не се ядосвай, Ел. Което не ти се отдава на теб, ми се отдава на мен - брюнетката му хвърли изпепеляващ поглед, защото знаеше как завършваше това изречение - фукльото просто искаше да каже, че му се отдава всичко, което нямаше връзка с реалността.

- Глупак! За какво си дошъл?

Деклан повдигна вежди в опита си да разбере дали това е някакъв реторичен въпрос, защото нямаше смисъл от него в съзнанието му.

- Открих момчето ти. Можеш да се позабавляваш с него, ако искаш.

- Как ...

Деклан си свали краката от табуретката, където безцеремонно ги беше качил по-рано.

- Кога ...

- Завързах ти го за леглото, за да не ти избяга този път - мина на милиметри от лицето й само за да й се усмихне преди да се насочи към изхода..

- Много забавно ...

- Беше.

Изчезна почти в мига, в който затвори вратата зад гърба си.