Bad religion.

by **- declan -** Нед Дек 04, 2022 9:29 am

- Пусни ме, моля те ...

- Как да кажа - не. Май не си толкова бърз, за колкото се мислеше, а?

Деклан повдигна вежди много въпросително, сякаш наистина искаше да знае отговора на тоя въпрос. Изобщо не искаше да чува и думичка, която да излиза от устата на този хубавец. Затова грабна произволен плод и го натика в устата на вампира, който, естествено, отказваше до последно да си отвори устата и аха да го захапе, ама друг път.

- Май трябва да ти забия още някой кол някъде ...

Щеше да каже "в задника", но се въздържа от допълнителни разяснения.

- Сега трябва да ми кажеш къде ми е ... - тъкмо се беше обърнал с гръб към закования (буквално) на място вампир; размаха пръст и се обърна с невиждана усмивка. - Но не можеш ... няма проблем, ще си потърся сам, каквото ми трябва ...

Смигна му и се обърна пак. Чуваше някакво странно недоволство, но нямаше значение. Можеше да мрънка, колкото си ще, просто защото нямаше да може. Малкият проклетник беше му отмъкнал сравнително ценен артефакт и му беше провалил цялото ритуално пиршество. Не разбираше каква беше целта и не се интересуваше, просто знаеше, че някъде тук трябваше да му бъде вълшебния предмет, ама къде ли?

Ех, че добър въпрос.

В тая къща имаше прекалено много стаи. Беше кошмарно! Или пък много му се струваха, защото нямаше абсолютно никакво търпение, а? Сигурно заради това, да. Остави вампира да си виси там окачен на стената. Имаше си късмет, че Деклан не си беше размахал рефлексите, за да го очисти - така че да се радва, че е жив. Ами да. Точно така! Вампир не живее всеки ден, ха!

Беше уцелил някакво златно време да се появи, ама той добре го и знаеше. Все пак се беше постарал да си напише домашното. С много убеждения се оказа замесен в ритуал, в който да отърве едно новородено бебе от тежката съдба да е хибрид, който ще да свърши убит. Деклан собственоръчно би прекършил тънкото вратле, само да се покаже отрочето. Не че вярваше, че този ритуал щеше да помогне - нали беше изпитвано и преди. Но все пак трябваше да си въобразява, че може да е някакъв си там приятел ... тази дума дори не фигурираше в речника му в нормалния смисъл. Пълни глупости! Чудеше се вече защо се бе захванал с тази работа и защо този синковец беше решил да му краде нещата от собствения му дом. Какво искаше да постигне? Нямаше време да пита и без това. Но все пак би му било любопитно да знае. Отдавна не му се бе случвало да го лишават от нещо след първия път, ама явно нещата не работеха така за днешните младежи. Не че Деклан беше много стар. Той се виждаше като най-съвършеното същество и в това нямаше да има спор. Ако имаше, то е загубен за другите.

Натъкна се на друга стая, която непредпазливо отвори. Май трябваше малко повече да се потруди с проклетото домашно ... сега щеше да има повече отговори.

by **Marcel-** Нед Дек 04, 2022 12:36 pm

Марсел бе направил опит да си дремне в стария полиран ковчег от махагон, но без успех. Децата просто нямаше да се научат... на каквото и да е. Откъде да започне? Вече и см не знаеше. Дори не разбра къде бе сгрешил и кога връзката му с останалите се разпадна. Вече на семейните вечери идваше само Вики, или сестра Виктория, както все му напомняше да я нарича. Да, тя бе единственото му нормално дете откакто се бе събудил отново преди двеста години. Поне докато не реши да стане религиозна. Честно казано Марсел тайно се надяваше, че дъщеря му просто беше развила някакъв кинк към монахини и просто това си беше нейното предпочитание. Наистина не искаше да се меси в личните животи на никое от седемте си деца, но когато цели шест от тях бяха такава напаст... Нямаше голям избор.
„Баща ми... не чуваш ли, че този ме измъчва?! Даже викам повече, отколкото всъщност ме боли! Няма ли да ми помогнеш?!”
Едно от проклятията да създадеш свое семейство беше, че понякога потокът на мисли се предаваше със споделената кръв. Трима от децата му се бяха родили хора, но останалите развих телепатична връзка с него. Нямаше да крие, че на моменти беше полезно, но защо трябваше д е досадно през цялото време?
Вампирът наплюнчи пръст и разгърна страницата на със следващите ноти. Имаше няколко сантиментални привички, които бе решил да запази от живота си като обикновен смъртен. Нищо че вече почти не помнеше нищичко от него.
„Сериозно ли ще продължиш да ме игнорираш, баща ми?! Знаеш, че ще ми отнеме цели пет часа да се възстановя от това!”
Ръцете му рязко се вдигнаха във въздуха, но не се стовариха грубо върху клавишите на пианото. Кацнаха с присъщата им ефирна грация. Простряха се като красивите пера на птица и се развихриха в бурно, повдигащо духа алегро.
„Нищо ли няма да направиш?”
Беше почти в края на мелодията и възнамеряваше да я довърши, когато всички просто избухнаха в главата му.
„Ще престанеш ли с жалното кудкудякане, Силвен?! Орева целия свят, всички смъртни ще те чуят. Ама че позор!”
„Да, само аз съм толкова глупав да пазя честта на това семейство.”
„Като станеш веган ли? Иу, братко!”
„Мери си приказките, госпожичке! Какво си постигнала толкова, за да правиш сметка на другите?”
„Ха-ха, кажи го на всичките ми милион и двеста хиляди последователи!”
„Пет пари не давам за глупавата ти секта...”
„Хей, хора, аз още си вися тук, онзи простак ме остави...”
„Не ни прекъсвай, Силвен! Арсен, не искаш да си ги мериш с мен, повярвай ми. Затова се изнесох и почти не се прибирам. Не мога да дишам загубеняци като вас двамата!”
„Я да млъкнеш, за да се доизкажа..”.

„Стига!”
Не повишаваше тон на френски току-така, което бе последния му изпитан метод да спре напълно безсмислените скандали между децата си.
Пръстите все още стояха върху последната нота и потръпнаха, когато настана пълна тишина. Кой да знае, че човек може почти д получи оргазъм от малко спокойствие. По дяволите! Да имаш деца те караше да се чувстваш като старец на годините на цялата вселена.
„Ако още веднъж се скарате телепатично, ще убия всеки един от вас.”
По интонацията му си личеше, че не се шегува. Усмихваше се и това лесно си пролича в предупредителните му думи. Поне децата му вече знаеха какво означава точно тази усмивка. Бяха отвратителна напаст, но не бях тъпи. Това правеше нещата по-зле. Щеше му се да с тъпи, просто родени без мозък, с някакво си там увреждане. Но не. Те знаеха много добре какво правят и продължиха да го правят нарочно. Беше им омръзнал живота още на младини. Това не говореше добре за новите поколения. Толкова ли им беше трудно д си намират интересни занимания? Наричаха него изостанал и закостенял орех, а те пък какви бяха? Нищо не ги интересуваше, освен това да вбесяват баща си.
„Марибел. Арсен. Елате да освободите брат си. Семейно съвещание.”
Беше възможно най-кратък и ясен. Никога не ползваше този радио канал за друго. Мразеше безсмисления чит-чат, а и се опитваше да не окуражава вампирските си чеда да му намилат право на мозъка.
„Не, баща ми, моля ти се.. Не ги викай тук! Нищо ми няма..”
„Оф, защо ми трябваше да се обаждам..”
„Казах ли нещо?” – изръмжа им на френски и всички замлъкнаха.
Освободи тежка въздишка и постави пръсти от двете страни на челото си.
- Къде сгреших... Трябваше да подбера майките им по-внимателно. – отговори си сам и сурна столчето си назад. Стана от пианото и затвори книгата с ноти, запращайки я през прозореца. Без друго тази творба не му беше любима. Скоро можеше да изхвърли нещо по-вълнуващо оттам. Нещо живо, в което енергично бълбукаше красива червена есенция. Какъв силен аромат... Беше го срещал и преди някъде.
С влизането си в стаята му, Деклан намери празна стая с прилежно оправено легло и все още отворено пиано. От вдигнатите прозорци влизаше приятния нощен вятър, каращ завесите да затанцуват. Нищо интересно на пръв поглед, което накара демона да се извърне обратно към изхода, където от нищото изникна Марсел.
Вампирът наруши личното му пространство толкова рязко, че успя да проследи как стаява дъх за солидни няколко секунди. Харесваше му, имаше безброй начини да „открадне” дъха му, но този беше доста подходящ за случая.
- Това ли търсиш? – килна глава на една страна, показвайки му дървените колчета, които явно му бяха останали в резерва. Той дали беше наясно, че това далеч не е ефективно оръжие срещу неговата раса? Дори не болеше колкото например някоя метална тръба, заради дразнещите токсини, които отделяха повечето метали.
- Не? И аз така си помислих. – хвърли дървата без да отделя поглед от демона и те полетяха право през прозореца. – Чакай, ще позная какво е. – постави пръст близо до устните му, но не ги докосна. Бръкна в пазвата си и изкара на показ глупавата, захабен от времето кама, заради която се вдигна невиждана врява. В момента никак не му личеше колко е ядосан. Не можеше и да се каже, че е ядосан. Емоциите му винаги следваха странна линия, различна от тази на останалите. – Дошъл си неканен в дома ми за този боклук. – демонстративно го огледа пред очите на другия. – Искаш ли си го още? – подаде му го с искрена физиономия, но когато другия понечи да си го вземе, вампирът се изпари.
- Вземи си го. Какво чакаш? – дъхът му се разля по врата на демона. И двамата знаеха другия какво може, но това нямаше значение. Моралната дилема не съществуваше, Защото бе пределно ясно кой беше влязъл неканен тук и н чия територия се намираше в момента. Беше си играл със синчето му? Все едно, след като това бе един от начините на Силвен да получи вниманието на баща си. Марсел не толерираше като го занимаваха с глупости, макар и в това да имаше известна степен забава. Поне в момент можеше да се позабавлява малко. Не беше в грешка. Това бе домът му....и спалнята му. Нищо, че не спеше вътре, а само идваше да посвири. Беше си една от свидните му стаи и не бе канил сульо и пульо тук.
- Прости ми, това беше страшно детинско. Днес не ми е ден. – оправда се със звънкия си тембър и устните му образуваха в галантна усмивка. – Можеш да си вземеш камата и да си вървиш без да погледаш назад. – рече му сериозно, оставяйки странното впечатление, че имаше и друг неизказан вариант.
Почти постави артефакта в ръцете му, когато той се изпари, макар и вампирът привидно да не помръдна и на йота от мястото си.
- Упс... май и на двама ни не ни е ден. – изправи гръб и сви невинно рамене, сякаш и представа си нямаше къде се изпари чуждата вещ. Н него пукаше ли му? Не. Отново нямаше морална дилема. Триковете на Марсел не бяха свърни единствено с бързината му, или въобще със свръхчовешките умения. Той бе усвоил доста други неща, като отвличането на внимание. Това се случваше единствено без съзнанието на онзи, върху когото го прилагаш. Беше игра на тялото до известна степен. Кога ще приковеш чуждия поглед, накъде ще го примамиш да гледа. Беше си пълно изкуство и никой друг не го владееше както Марсел Франсоа Леско.
- Това е тоя, който ме упои с нещо и ме измъчва! – възкликна от вратата Силвен и оголи зъби.
Русокосият се подари кратка усмивка на госта си и прекоси разстоянието до сина си с нечовешка скорост. В момента дори нямаше да си прави труда за нищо. Беше прекалено излишно.
- Какво толкова има между теб и тия боклуци на сто хиляди години... – от устните му дори не прозвуча като въпрос.
- Мислех, че точно баща ми би оценил историческата стойност на...
- Няма да питам защо доведе демон в дома ни, но за в бъдеще, не ми търси работа. – хвърли поглед към Марибел и Арсен, които придържаха брат си от двете страни. Отнасяше се и за тях, но погледа му каза достатъчно.
- Не ме вълнува къде ще си завреш това чудо, но гледай следващата ти игра на криеница да не е в пределите на имението. – подхвърли играчката на сина си и направи жест на тримата да се оттеглят. Честно казано дори не знаеше как още изпълняваха каквото им заръча. Беше му ясно защо глупакът Силвен се бе оставил да бъде упоен и измъчван... Щеше и през девет слънца да мине, стига да получи цялото внимание на баща си. Марсел опитваше да му набие в кухия мозък, че мразеше такъв тип просене и жалване, но явно не бе подходящ за тази задача.
- Докъде бяхме... – вниманието му се насочи обратно към дръзкия демон, който и преди си беше позволявал да се пречка на семейството му. Тогава беше напълно различен случай, но отново иницииран от глупавите игрички на Силвен. – Вярно, безценната ти кама. Както видя, няма да си я получиш обратно без да се потрудиш.
Марсел приглади кичур от косата зад ухото си. Този тип не си беше научил урок след първия път вземане-даване със семейството му, а това значеше само едно.
- Ще ти трябва повече от няколко дървени колчета. – усмихна се, констатирайки факти и скри ръце в джобовете си. Високата му фигура закриваше напълно вратата зад него.

by **- declan -** Нед Дек 04, 2022 6:59 pm

Деклан вече започваше да се изнервя. Може би трябваше да отпуши устата на оня Силвен, за да му чуе все пак отговора. Паметта го озари в този момент. че той и преди се беше намирал на това място. Пак със същия идиот. Може би защото Деклан на първо място се бе оказал същия идиот? Прибели поглед. Ама той каква вина имаше, че някои постоянно му се бутаха за щяло и за нещяло? Да не би да ги беше канил? Естествено, някой друг трябваше да му е виновен. Иначе как циркът да е пълен с всичките маймуни?

Смяташе се за достатъчно предпазлив, докато не се оказа, че такъв филм не съществуваше в живота му точно в този епизод. Сигурно просто не му беше ден, защото изкара от врата си малка стреличка - едни богове знаят с какво беше напоена, Деклан дори не искаше и да пита. Беше се намерил да стъпи на съвсем неточно място, което беше задействало някакъв странен механизъм. Беше прекалено зает, за да издирва, че дори когато чу приближаващата се потенциална заплаха, не успя да реагира навреме. Хвърли я някъде на пода и продължи напред, сякаш не можеше да бъде обезпокоен отново. Просто искаше да си вземе тъпата кама. Кой знае кога пак щеше да се намери на това проклето място, което беше напсувал няколко пъти поне. Реши в крайна сметка да избегне някой от другите капани, които Силвен все пак беше съобразил да постави тук и там. Въпреки че вече нямаше значение. Тъпата отрова вече течеше някъде по кръвта му и все пак се съобрази, че можеше да се измъкне сега за всеки случай, но след скоростната му обиколка, прецени, че няма да умре от една стая повече или поне така се надяваше, защото не му се умираше. Животът му беше скъп. Но какво ли не правеше за така наречените "приятели". Безсмислени самоубийствени мисии. Дори нямаше сърцето на нормален човек, защото по същество не беше. Какво толкова имаше да се доказва? Само той си знаеше. Трябваше още в началото, когато Елора се появи пред него с тази належаща задача, да изтръгне бебето от корема й преди да им е навлякла неприятности, но не! Трябваше да държи на нея толкова много ... защото тя беше там, когато никой друг не искаше да бъде. Дължеше й някакви неща не защото тя ги беше поискала, а защото той искаше. Защото какво, ако отново изпаднеше в онова състояние, кой щеше да бъде до него? Мисълта бе повече егоистична. Искаше да запази това, което можеше да му бъде дадено, Искаше да вземе, колкото се може повече, макар че и това не затваряше бездната, в която изчезваше всичко, до което някак успяваше да се докосне. Не държеше да задържа всичко. Само това, което му беше нужно(.)

Разтърка мястото, което беше пробило кожата му. Не беше кой знае какво. Малката кървава точица беше засъхнала за нула време. Краката му изтропаха в друга стая, когато натисна бравата и бутна тежката врата. Защо му се струваше тежка? Това бе доста добър въпрос на който все още не намираше отговор, защото в ума му започваха да се случват всякакви странни неща - беше почти сигурен, че виждаше звездички, като вдигна погледа си към Марсел. Звездички около лицето на вампира? А какво правеше точно този вампир тук?!

Ох, да ... вярно ...

Отговори си сам на въпроса след сто години закъснение, което си беше много, след като беше почти на 300 или малко над 300, не ги броеше отдавна вече. Деклан проследи размахващата се кама пред очите му и повдигна вежди. Естествено, че това търсеше. Искаше да си я вземе веднага, но нещо му се струваше, че всичко се случваше прекалено бързо пред очите му - навярно получаваше халюцинации, защото почти всичко, което виждаше беше предметът, който му се искаше да си върне, дори пред очите му да изскачаха някакви други неща. Не можа да го регистрира като нещо неадекватно, защото сам по себе си се чувстваше неадекватен и без това вече. Можеше да благодари само на вампира за времето, което се движеше относително бавно, защото при всяко негово рязко движение на Деклан му ставаше лошо. Като онзи ден се бе оплакал от скучния си живот - Деклан определено не визираше, че искаше да му се случат всевъзможни неприятности за последната седмица! Започваше да си мисли, че на другият му е забавно да го поизпоти, защото в действителност по лицето на Деклан започваше да избива пот. Много добре виждаше и асимилираше какво се случваше, както всяка чужда дума, но беше неспособен адекватно да реагира. Само чу мрънкането на Силвен и видя усмивката на Марсел, на когото се усмихна, но усмивката беше много под въпрос дори и да беше много неадекватен и определено да не беше в положение да се заяжда, по какъвто и да е било начин; не че това го спирало някога и не че не му бе причинявало преди безброй много проблеми.

Деклан изтри потта с опакото на ръката си, докато се опитваше да се абсътрахира от множеството гласове наоколо - тези проклетници не се ли изморяваха вечно да приказват?

- Така ли мислиш? - незнайно как беше успял да улови вампира за дрехата, когато се беше обърнал отново към Деклан с цялата си осанка.

Може би последният просто знаеше, че нямаше какво да стане повече. На Деклан пък му идеше му да го запрати към някоя стена, защото искрено го изнервяше, но определено успя да се въздържи от излагащи опити.

- Ох, ще припадна ... - думите излязоха от нищото от устата му и буквално се подпря на другия.

Мислеше, че също щеше и да повърне, но не знаеше кое след кое щеше да дойде и кое щеше да е по-добре.

by **Marcel-** Нед Дек 04, 2022 7:24 pm

Ако си живял стотици години на този свят, вече нищо не ти беше чуждо. Ставаше все по-трудно да изпитваш силни емоции, или да симулираш влечение към нещо. Вече дори не се налагаше да си безсмъртен, за да усетиш тази вечна липса. Затова и толкова хора си непрекъснато търсеха белята. Хора или не, ако някъде дълбоко зееше празнота, първосигналния инстинкт на всеки бе да не се спре, докато не опита да я запълни с нещо. Понякога това водеше и до неосъзнато самоунищожение.
Марсел бе опитвал да запълни своята собствена празнина с какво ли не. Но неумолимата власт и мъдрост на времето му показа, че нищо не може да замести липсваща душа. На света все пак имаше невъзможни неща и пропасти, твърде големи, за да бъдат запълнени. Дали и знаейки това обаче, заклет романтик на старото време какъвто бе Марсел, би престанал да опитва?
След всяко свое събуждане от дълъг сън, вампирът откриваше някъде онази носталгична еуфория от това да се разхожда по света, сред смъртни и безсмъртни като него. Разбира се, раста му не се славеше с толкова престиж, колкото по-скоро най-древните от вида му се грижеха да запазят титлите и властта си, макар и почти потънали в забрава. Не че можеха да се похвалят с историята си. В самото начало бяха нищо повече от кръвожадни зверове, почти неспособни на самоконтрол и адекватно съществуване. Бяха чиста грешка в системата. Нетърсено отклонение в божествения план. Ако питаха Марсел, не беше неволното подхлъзване на еваримите причината, че неговият вид нямаха собствени души. Те си бяха замислени като нищо повече от обикновени марионетки, които да обслужват нуждите на господарите си. Нима биха дали душа на нещо, на които по начало не му беше нужна такава?
Колкото повече философи беше изслушал Франсоа, толкова повече си даваше сметката, че истинността на всичко, което чувства, беше просто отражение на човешките му спомени. Затова, когато се оглеждаше в огледалото, не виждаше липса на всякакъв образ. Откриваше смъртните си желания и чувства, онези човешки усещания, с които не би искал да се раздели никога. Защото без тях щеше да се превърне в зажадняло само за кръв зомби.
Не се смяташе за голям екстроверт, но не обичаше да е сам задълго. В началото бе толкова трудно да се контролира, че неволно убиваше изгорите си, но постепенно се научи как и кога да спре без да остави насладата и опиянението да му се изплъзнат.
За жалост Марсел никога не се влюбваше в подходящите смъртни. След третото му събуждане от столетен сън, беше му отказано от създателя да си има свой „вечен” спътник. Историята на онези, които бе водил при древните, за да бъдат превърнати, никога не свършваше добре. Накрая Марсел си беше заобиколно баннат от собствения си клан, защото вече не се ползваше с благоговението на създателя си. Макар че заслугите бяха по-скоро негови и на таланта му да прави сцени. Никой от сегашното време не познаваше онзи Марсел от предходните епохи. Той самият можеше да види следи от онова свое Аз в децата си сега, което бе причината да ги мрази и обича толкова едновременно.
Трудно беше да ти пука за последствията от действията ти, когато не те чакаше никакво морално лакомство за награда. Все пак, ако нямаш душа, къде е смисълът? Хората често правех добри дела от страх душите им да не бъдат наказани от боговете. Подмазваха им се, за да си спечелят тяхната благост и покровителство. Много светове навярно функционираха по тази система, изглеждаше най-ефективна там, където имаше нужда от някакъв ред и контрол.
Вампирите не усещаха нуждата да бъдат част от всичко това, или поне такъв бе случая с Марсел. Ако решеше, че се е уморил от настоящото време, просто спираше да се храни и потъваше в летаргия докато нещо не го събуди. Този път обаче нямаше ясен спомен какво беше онова, което му нашепваше, че е време за ново начало. Нямаше и капка дежа-ву за този момент, та трябваше да е било нещо съвършено различно от събужданията му в предходните епохи. Във всеки случай, бе много радостен да открие с какво този път го бе зарадвала еволюцията на вида му. Сега можеше да се напие, ако поиска. Можеше да остави сетивата си да се замъглят от различни видове опиати. Беше вълнуващо, докато не привикна и към това. Все още му харесваше, но сега се питаше дали нямаше да бъде една идея по-вълнуващо със страничните ефекти на другия ден.
Сега стоеше пред демон, който много бързо взе да дава реакция, че изпитва всичките тия странични ефекти. Бързо му се отщя да е на неговото място.
- Много жалко. – направи гримаса, хващайки китките на Деклан. Беше му запомнил името, защото явно предусещаше, че ще се срещнат отново при същите нежелани обстоятелства. Ако зависеше от русокосия, нямаше да е точно така. Знаеше, че имаше нескрит конфликт на интереси между различните безсмъртни раси, но все пак нямаше да крие любопитството си.
- Не е забавно, когато не можеш и да се съпротивляваш. – въздъхна и пренесе другия на леглото. Не бяха свършили, макар вампирът да не беше напълно сигурен какво бяха започнали. – По дяволите, синът ми е прекалил с отровата. – промърмори си на френски, очевидно засрамен от глупавите недомислени игрички на Силвен. Какво, беше си харесал точно този демон ли? Този път му го докара направо вкъщи. И таз добра!
Прокашля се и без да му мисли повече, свали горнището на демона. Нямаше друго под ръка. – В случай, че ще си изповръщаш червата. – обясни накратко и му простря блузата под главата. Не искаше да му замърсява дизайнерските мебели. Само Марсел имаше това право.
- Алехандро! – повика иконома си и той дойде сравнително бързо. Можеше да отчете припряното му, но ритмично придвижваше нагоре по стълбите на имението.
- Приготви ми една доза противоотрова. – заръча му и Алехандро се върна в стаята с инжекция върху малък позлатен поднос. Марсел му кимна благодарно и го отпрати.
- Спри да шаваш, или ще стане по-зле! – предупреди го с леко раздразнително ръмжене, притискайки го към леглото с едната си длан около врата му. Другата му ръка вече държеше инжекцията и беше проследил за нула време красивата вена. Не беше доктор, но можеше да твърди, че се бе специализирал в подобни неща, което не беше никаква изненада.
Бавно вкара острото тънко връхче и вдиша дълбоко аромат на прясно пробита кожа и животворна есенция. Беше толкова ударно, че сякаш му се зави свят, което не бе възможно. Марсел бе в пълната си концентрация и самоконтрол, че и не беше близвал капчица алкохол. Може би просто бе огладнял отново от изхабените нерви преди малко. А и по-рано не успя да си дремне. Каквито и причини да изброяваше в съзнанието си, отлично знаеше, че кръвта на този демон имаше съвсем различен строеж от тази на простосмъртните хора. Не знаеше как да го определи, но трябваше да се благодари, че няма как да се огледа в момента. Пронизващото синьо в очите му бе дало път на червени отблясъци, издаващи бурно желание да изкара и забие зъби в чуждата артерия.

by **- declan -** Нед Дек 04, 2022 7:25 pm

Деклан усети как някаква сила го понесе нанякъде, която и да беше, искрено й благодареше, че го постави някъде на доста удобно, да легне, защото скоро започна да усеща как собствените му сили започнаха да го предават. Не можеше да знае на какво се дължеше това откачено състояние, но по дяволите?! Синковецът явно беше много прекалил. Не че и Деклан не беше много прекалил също, но що се отнасяше до неговата особа, естествено, че не виждаше нещата от тази гледна точка. Преди всичко се интересуваше основно от собствените си облаги, но и не точно след като се намираше тук, за да вземе нелепия артефакт. АртефактЪТ, да. Вярно, ето защо беше тук. Опитваше се да се залови за тази мисъл, за да запази някакво съзнание. Виждаше само черни петна пред очите си и в един момент бе спрял да чувства каквото и да е било, докато не се разтресе от странно познато усещане. Беше на странния опият, който със сигурност бе консумирал поне няколко пъти в живота си и всичките не завършваха много добре, защото по начално нямаше кой да му инжектира противоотрова. За разлика от този път. Тялото му нямаше нужда само да се оправя с токсините. Познатото агонизиращо чувство беше оставило устата на Деклан суха, тялото му се беше сгърчило поне няколко пъти, докато се опитваше да се върне в реалността, в която щяха да му останат само остатъчни ефекти.

Все пак съществото му не можа да се въздържи. Беше като инстинкт повече. Имаше само един начин да се възстанови по-бързо и той се намираше някъде между изкушението и нестихващото желание за разрушение. Всичко, което падаше в графата не добро за психическото състояние, се намираше в специалитетите, които съществото му можеше да предложи. Нищо хубаво, но и нищо, което да не искаш, един път докоснеш ли се. Беше се хванал сега за чуждото желание, сякаш то щеше да го издърпа скоростно от противното и принизително състояние, в което се намираше, до което от части може би и сам си се беше докарал.

Пръстите му още трепереха от микса химикали, които течаха по вените му. По цялото му тяло като цяло протичаха тръпки на неприкрито сега вълнение. Какво толкова се вълнуваше?! Както и да е. Нямаше време да мисли за това или по-скоро изобщо не можеше да мисли. Просто усещанията пускаха произволни тръпки, които нямаха нищо общо с желанието да си нахрани демонската същност или да си изхвърли токсините от тялото. Имаше и нещо друго, което беше отключило точно това особено вълнение, което ако не се намираше в тая ситуация, със сигурност нямаше да разбере. Сега просто го беше отхвърлил от мислите си. Нищо повече.

Искаше му се да улови вампира за русите коси и да го притегли към себе си само за да му достави повече достъп до онова, което желаеше, но със скоростта на охльов, нямаше да е толкова забавно дори и да беше се опитал да протегне ръцете си, когато другият беше изкарал спринцовката. Беше доловил чуждото желание почти веднага, но първоначално, докато още се тресеше, не знаеше какво да прави с тази информация. Сега обаче знаеше. Беше последната стъпка от това да изповръща отровата по-бързо и да се отърве от гнусното чувство, пък и някъде много дълбоко съществото му се забавляваше. Точно тази частица на забавление в момента го караше да пръска от собствената си отрова. Беше отчасти почти единственото, което можеше да предложи, но беше и почти всичко, което можеше и да предложи в същото време. Всяка неприятна реакция щеше да му свърши работа в момента. После щеше да си вземе още и още, всяка една частица, която щеше сам да породи. Искаше да има всичко ... и това беше най-големият проблем. Защото не можеше да го има. И нямаше да го има.

by **Marcel-** Нед Дек 04, 2022 7:25 pm

Хората често обозначаваха силните си емоции като слабост. Особено тези от днешните поколения, които твърдяха и че имат много мрачни души, та само черното може да ги отрази. Слабостта се криеше не в самите емоции обаче, а в това дали ще им се предадеш лекомислено и ще им останеш напълно подвластен. Слабост бе емоциите да водят теб з юздите, вместо обратното.
Марсел си спомни първите няколко години от пубертет на Марибел. Беше същинско изпитание за всички. Младата вампирка не съумяваше да контролира глада си, който заради бушуващите хормони само се увеличаваше, докато откажеше да я напусне. Тя просто не виждаше как да отдели всяко вълнение от жаждата си за кръв. Понякога импулсите ѝ я караха погрешно да вярва, че има нужда да пие още... и още...и още.
Една вечер баща ѝ я бе хванал в крачка, след като не я завари спяща в ковчега си. За сметка на това бе открил дневника ѝ. Да, знаеше, че е лично четиво и тя, за протокола, не му бе простила и до ден днешен, че бе изчел всичко вътре. Включително и силно притеснителните ѝ разсъждения за секса със смъртни люде.
- Аааа! По дяволите, изкара ми...вампирската душа! – беше се стреснала Марибел, когато под капака на сладкия ѝ лилав ковчег се показа Марсел. Когато излезе оттам, най-безцеремонно размаха дневника пред лицето ѝ.
- Какво, по дяволите?! Ти, какво, как... Прочете ли го...?! – бе изпаднала в двоен шок, навярно ситуацията тогава ѝ се бе сторила напълно неприемлива. – Върни ми го!
Марсел повдигна едва забележимо ръка, което бе достатъчно, за да не ѝ позволи д си вземе личната вещ обратно. Навместо това, вампирът разгърна на почти произволна страница и се прокашля.
- Лодкарят от езерото: „Кой ден сме днес? Мислех, че ще си отида през пролетта, когато цветята разцъфнат...”; „Жената с лилавите обувки: „Защо го правиш?”; „Брадатия мъж от парка: „Моля те, имам жена и две деца...”; „Някакво босоного дете: „Ще ми бъдеш ли сестричка сега, нали обеща...”
- Достатъчно! Спри! Стига! - изкрещя няколко пъти Марибел със свити в юмручета ръце. Беше осъзнала, че баща ѝ нямаше да спре със наказанието си, затова не ѝ оставаше друго, освен да играе театър. Разплака се, както можеше само един вампир, роден от човешко същество. – Аз, аз... съжалявам, неистово много съжалявам! Знам, че ми беше забранено...Не трябваше да излизам. Знам... Прости ми...
Марсел затвори дневника толкова шумно пред лицето на дъщеря си, че тя подскочи въпреки, че го очакваше.
- Qu'ai-je fais de mal? Бях толкова търпелив с теб, защото си ми скъпа. Защото вярвах, че това е отговора, търпение и разбиране. – не последва нищо, нито дори въздишка. Марсел умишлено отлагаше реакцията на всичкия театър, който дъщеря му опитваше да му приложи сега. Дори сега имаше дързостта да го гледа и лъже в очите. Беше се метнала прекалено много на него самия. Затова точно тази тяхна дрязга бе най-тежката им досега. – Разбиране, mon cul! – тежкия дневник с твърди корици се разби в главата на Марибел и тя захлипа вече наистина. Марсел най-добре можеше да каже кога играе.
- Как смееш! Как смееш да го пипаш, това беше лично! – когато вдигна поглед, в размитите от плач очи се вихреше невиждана досега озвереност. За първи път се осмели да използва вампирските си сили срещу собствения си баща. Опитът ѝ обаче едва го накара да залитне леко.
Франсоа от своя страна я сграбчи и повдигна във въздуха, запращайки я в близката стена.
- Какво е на вкус? – повиши отново тон на френски, пристъпвайки бавно към дъщеря си, която отместваше отронилата се мазилка от себе си. - Кисело ли е? Горчиво ли е?
Вампирът издърпа панталоните си нагоре, за да не се омачкат и приклекна до Марибел.
- Каквото и да е на вкус, все е предателство. – тонът му се бе изравнил с шума на шумоляща от вятъра трева. Пронизващия му поглед проследи пътя на една искрена сълза. – Нямаше да се стигне дотук, ако не беше решила да продължиш с лъжите.
Марибел изскърца със зъби.
- Лъжи? – засмя се през сълзи - Не мога ли да имам поне една тайна от теб?! И на толкова ли нямам право?! Чувствам се, сякаш нямам свой живот, всички в тази къща ме задушават и ме карат да ги мразя!
- Бела... – наведе се и взе лицето ѝ в шепи – Разбира се, че можеш да имаш тайни от мен, колкото и да ми се иска да продължим да си казваме всичко... – палецът му се вдигна да попие гневните ѝ сълзи, които продължиха да замъгляват красивите ѝ пъстри очи. – Но това, което става, през което преминаваш... Не можеш да се справиш сама. А аз не мога просто да те оставя да убиваш безразборно. Бих, ако щеше да има някаква полза, но ако продължиш с това, никога няма да се научиш.
- На какво да се науча..?
- На самоконтрол. Това да разграничаваш емоциите от нуждите си. Не го ли сториш, в един момент нищо няма да те различава от зверовете в джунглата. Дори те имат повече самоконтрол от теб в момента, скъпа Бел.
Беше странен миг на проблясък. Досега, припомняйки си онзи ден, Марсел се виждаше като някаква чудовищна фигура, която посмъртно не можеше д мине за бащинска такава, но сега за първи път почувства някакъв странен вътрешен мир със себе си в онзи момент. Може би не точно с действията си, но поне с думите си.... Може би все пак беше помогнал на своята Бел да преодолее пубертетската си криза, преди да е станало късно. Може би в крайна сметка не беше чак толкова зле като родител.
Вътрешният мир премина през него и го изпълни само за части от секундата, но и това мимолетно припомняне му стигаше да се осъзнае. Не можеше да каже, че бе способен да дойде съвсем на себе си, но поне знаеше какво иска да направи и от какво имаше нужда.
Бавно изкара спринцофката от ръката на Деклан. По изражението му въобще не се изписа цялото въодушевление от разкритието му. Остави желанието си на показ, защото знаеше, че това иска другия. И без това беше „хванат” в капана му. Смяташе да изиграе картите си до край. Дали ръката му беше да се хареса на демона, това бе отделен въпрос.
Половината доза от антидота остана в спринцовката и по нищо не си пролича, че е съвсем умишлено. Вампирът остави тъмнокосия да повярва, че е изгубил желанието си да чака, и че волята му да се контролира му се изплъзваше сигурно. Приближи се и остави зъбите да се покажат предупредително. Пробяга с устни на няколко милиметра от чуждата шия, оставяйки ледения си дъх си да се разпръсне, сякаш щеше да очертае карта на красивите артерии, криещи се под крехкия слой кожа. Езикът му си позволи да очертае пътя, по който кръвта преминаваше без почивка. Усети приятната пулсация с всяка фибра на тялото си, но знаеше, че ще се отдръпне и го направи. Зъбите му бяха одраскали повърхността на кожата, но дори не пробиха през нея.
- За глупак ли ме мислиш, ma chérie? – вдиша дълбоко от приятното опиянение на близкия аромат, облягайки се съвсем спокойно на стола си. – Опитът ти искрено ме обиди.
Вампирът затвори очи и подпря ръце зад гъстата си руса коса. Беше си променил решението след мръсната игричка на неканения си гост. Не стига, че имаше дързостта да дойде тук сам и почти невъоръжен, а сега и се възползваше от момента му на слабост. Искаше да използва Марсел да му изсмуче отровата и той самия да се дрогира... Толкова си беше повярвал, че имаше нужда някой да го свали на земята. Затова Леско нямаше да му даде остатъка от антидота. Щеше да го наблюдава как се гърчи колкото си иска. Не му беше проблем. Щеше лесно да си избере любимо мускулче от голата му гръд и да проследи всяко негово трепване и болезнено стягане, докато тялото на демона се бореше с химикалите и допълнителните активни вещества, които опитваха да изчистят организма му.

by **- declan -** Нед Дек 04, 2022 7:25 pm

От устните на мъжа се откъсна някаква въздишка, която определено можеше да значи много неща точно в този момент. Главата му почти се беше сляла с меката възглавница, а капчиците пот, които се стичаха до преди малко от тялото му, попиваха в сатененото покривало под него. Не можеше и да предположи, че временното фалшиво успокоение на тялото му, нямаше да продължи дълго. Точно в този момент не беше съвсем на себе си, за да регистрира всяка възможна чужда стъпка, а и не го намираше за нужно, всъщност, беше дори доста скучно да разчита на обичайния развой на събитията. Не че не се разочароваше, когато това му се случваше почти в едно деветдесет и девет процента от времето, в което трябваше да си го прави забавно, за да умре от скука една идея по-бавно.

Този път обаче имаше нещо забележително. Беше толкова забележително, че разсеяната му натура (поради ред причини) в този момент, успя да отрази. Просто беше невъзможно да лиши съзнанието си от вълнуващото знание. Беше го усетил само от чуждия дъх по кожата си. В ледените тръпки, които рецепторите му прихващаха, имаше нещо, което опитваше да си намери, но просто го нямаше. Човъркаше ли, човъркаше. Нищо. Не намираше нищо. Знаеше къде да търси, просто някой му беше затворил вратата не пред очите, а направо в лицето. Въртеше зениците си само по посока на вампира, който толкова нагло му се измъкваше от клопката. Не беше помръднал само защото искаше да проследи всяко чуждо движение и да запамети детайлите, но само с цел да ги припомни на това нагло същество, когато моментът настъпи. Не че Деклан не беше единственото нагло създание в тази стая, всъщност - най-вече не беше на своя територия, преди всичко - че използваше едва-едва преживящите си силици. Изпита странното желание да дръпне кръвопиеца за косите и да му покаже как се хапе, след като явно беше забравил как се прави, или каквото там правеше ... а, да! Не се правеше на глупак. Разбира се.

Деклан извъртя очите си от отчаянието, което мъдрото старо поколение му носеше. Пръстите му още прогаряха от студената кожа, до която се беше докопал, докато вампира така ефирно преминаваше по кожата му с езика си. Пръстите му, едва докосващи чуждите коси, трепнаха когато другият се отдели. Раздразнението по красивите черти на лицето на Деклан не закъсняха. Внезапното му неразположение започна да си проправя път, но за момента не му обърна внимание, надигайки тяло от леглото само за да се облегне на възглавницата зад него.

- Извинявай, не знаех, че вампирите си губите вкуса толкова скоро - повдигна рамена, опитвайки се искрено да игнорира напрежението, което се намести обратно и се стовари върху тялото му.

Съвсем осъзнато изрече големи думи. Бяха се срещали и преди и дори да не се познаваха толкова отблизо, колкото се опознаха ей сега преди нищо и никакви минути, На Деклан никога не му убягваха чуждите копнежи, защото беше негова работа да ги привлича и да ги превръща в реалност, от която да си взима, колкото си иска, а този Марсел защо сега му саботираше работата? Не стига, че му беше разпалил желанието да си "хапне" от всичките емоции, които можеше да породи, накрая го оставяше просто гладен за нещо, което представяше като недостижимо.

Беше вдигнал погледа си към русокосия вампир, който не седеше и на един метър разстояние, толкова близо му се струваше. Побърза да си припомни защо беше тук и какво беше видял преди Марсел да хвърли камата на синчето си. Лично щеше да обезглави това копеленце, само да му паднеше отново. Имаха си странна забежка още от преди сто години (или по-малко, кой да ги брои?). Още тогава русокосото хлапе беше оставило съмнително впечатление, но беше решил да загърби този факт, са да си направи живота една идея по-интересен - след онзи съдбоносен момент, в който се бе оплакал. Трябваше все нещо да прави с живота си, но открадната кама определено не влизаше в плановете му.

- Нещо за пиене няма ли да ми предложиш, така и така ще си поседим тук - каза го с ясното съзнание, че пак почваше да му става лошо и можеше да се закълне кой е виновника за това - освен самия себе си, разбира се.

by **Marcel-** Нед Дек 04, 2022 7:26 pm

Самоконтролът беше всичко за Марсел. Нямаше причина да го крие. И причината не се коренеше в отчаяната му нужда да е над нещата и да им власт над ситуацията. Не му пречеше да отстъпва и да подава топката на другия, стига да си я заслужи. Този самоконтрол, който бе градил през епохите, се явяваше единственото постоянно нещо в живота му. Мост, който свързваше цялото му съществуване. Единственото, което никой не можеше да му отнеме, което нямаше как да загуби.. или поне вярваше, че е така, докато този мерзавец пред него почти не го убеди в противното.
Единственото, което бе градил и не се рушеше след всяко следващо събуждаше, а напротив – ставаше по-силно и издръжливо, сега се бе разклатило стабилно в миг на слабост. Беше такъв мимолетен порив, но дори отровен, демонът успя да се залови за него и да го използва като перфектната примамка. Трябваше да му го признае, беше страхотен майстор на дарбата си. Но също както тя бе такава неизменна част от него, тази нужда да се нахрани с чуждите емоции, така силна бе и нуждата на Марсел сам да решава кога ще поддаде. Знаеше, че ще стане евентуално някога, защото всяка частица от празнината в него бе приятно погъделичкана с далечни общения. Но не, нямаше да бъде сега.
Упорството му беше странно, предвид факта, че точно Марсел беше цар на удоволствието, не го оставяше да му се изплъзне и винаги му се отдаваше, грабейки с пълни шепи колкото може. Този тип удоволствие обаче се наричаше „забежка за една нощ” и приключваше напълно след краткия споделен миг на страст. Докато наблюдаваше всяко изкривяване и трепване на лицевите мускули и асимилираше изречените думи насреща си, нещо не му се искаше да превърне това в някаква незначителна забежка, за която ще забрави още на другия ден. Може и да не му личеше, но си имаше свои принципи. Все някак трябваше да пресява нещата, които преживява. Разбира се, никой не бе останал достатъчно дълго до него, за да го познава толкова добре.
- О, казвали ли са ти колко си очарователен, когато си... – протегна ръка и я постави под вирналата се брадичка. Приближи лице до чуждото, но го премести бързо, правейки се на разсеян от рационални мисли – Помогни ми, експерт по емоциите. Изнервен? Жаден? - обходи го с поглед и си позволи отново червени пламъчета на изпълнят ирисите му - Възбуден? Всичко в едно? – усмихна се, отдръпвайки се отново. Не си играеше на нищо в момента, това беше наистина колкото ново за другия, толкова и за него самия. Дори не опитваше да скрие изумлението си, нито целеше думите му да принизят красивото създание в леглото му. Забавно беше, че още от сега можеше спокойно да твърди, че го е вкарал в леглото си. Все пак... лежеше си на него и се чувстваше като у дома си.
- Когато се подаваме на първичната си нужда от мимолетна наслада, понякога изпускаме истинското удоволствие. – почти се оплете сам в изречението си, докато червените багри не се оттеглиха отново от очите му, възвръщайки им пъстро синия цвят. – Можеш ли дори да преброиш пътите, в които си разпалвал чуждите копнежи, за да се нахраниш с тях? - погледът му не се отдели от чертите на лицето насреща си. Два от пръстите на вампира продължиха да се разхождат по краищата му, вяло преминавайки през брадичката, челото, препотените гарвановочерни кичури. - Тези безбройни пъти, в които приготвяш перфектната кукичка и я пускаш. Рибата я вижда, хваща се в капана ѝ, а ти възтържествуващ, засищайки глада си. Не знаеш името ѝ, една от многото риби в морето. Незначителна, веднъж изпълнила предназначението си. Забравена, също както минутите на засищане. - галантният му тембър звучеше като потънал в транс. Може би бе изпаднал в излишни философии, но това му помагаше допълнително да не налети на Деклан тук и сега. Той дори несъзнателно, все още опитваше да го накара да се върне обратно на кукичката. Това дразнещо гъделичкане... Искаше да го прогони и да му се подчини едновременно. Може би беше само игра за другия, но дори и да останеше такава, Марсел щеше да спечели поне този рунд.
Изтръгна китката си, която Деклан бе сграбчил някъде към края на философстването му. От разтворените му устни отново се показваха острите като бръснач зъби. Вампирът бавно прокара език по тях и те се прибраха отново.
Изправи се от стола с типичната си грация.
- Ако се престорим, че си ми дошъл на гости, етикетът повелява да ти предложа напитка. – не беше ясно съгласява ли се или какво, но след непроследимото му изпаряване, се върна с малък поднос в ръка. Донякъде приличаше на престижен иконом. – За неочаквани гости разполагам само с изворна вода и O отрицателна. – усмихна се и му подаде чаша с вода.
- Това ми позволи да помисля над проблема ти. – визираше времето, което прекара в носене на поднос с бутилка вода и чаша с лед. Може и да бяха само две секунди, но за Марсел бе предостатъчно да се върне с предложение за „мир”. – Ако обещаеш повече да не припарваш до емоциите ми, ще ти върна онази кама от времето на прабаба ти. Как ти се струва?

by **- declan -** Нед Дек 04, 2022 7:26 pm

Деклан не свали любопитните си очи от наглото създание. Как смееше!? Облегна се още назад, защото усети неприятното тресене отново, но стисна зъби, когато усети чуждата ръка да обхожда лицето му. Челюстта му изтрака, но дори да не беше търсен ефект, го остави да бъде. Какво значение имаше? Другият все пак си беше изградил някаква представа. Деклан с удоволствие ще я строши пред очите му, ако това щеше да значи да накара многознайкото да млъкне! Реши, че е напълно безсмислено да казва, каквото и да е било. Можеше да каже прекалено много неща, но щяха да бъдат предимно глупости, които щеше да си остави за след малко. И щеше да ги предаде по различни канали. Защото просто знаеше как. Това беше негова работа. И не съжаляваше, че му беше отредено да я върши. Това беше същността му, която можеше да изсмуче всяка отрицателна емоция и да я превърне в храна за себе си. Игра на оцеляване. В нея човека от отсрещната страна нямаше да му остане нищо освен болезнена празнота там, където се намираше липсата от скороизгубеното, безвъзвратно загубеното. Деклан усещаше подобна липса, когато настъпеше мига да поднови адекватното си съществуване. Изгаряше от желание да си открадне от изкушението, което разчиташе в чуждите очи. Дишаше толкова тежко, че имаше чувството, че през няколко къщи го чуваха. А тази беше достатъчно отдалечена, което говореше много за състоянието на демона в този момент. Поне успя да възпре чуждия допир до себе си, като моментално го беше уловил, на този етап отказваше да разбере какво толкова му имаше на проклетото създание, защото иначе нямаше въобще да изпада в излишни разяснения; за голямото му съжаление, не можеше да причини всичко, което му се искаше на русокосия красавец, Не че всъщност се оплакваше ... другият беше изредил перфектно състоянията на Деклан и ако не се чувстваше толкова смазан от повтарящия се агонизиращ цикъл, щеше да му една идея по-забавно. Не че това беше кой знае каква пречка. Глупостите все отнякъде щяха да избият - най-вече от устата му, разбира се. За момента липсата на всякакви задръжки, беше единственото, с което разполагаше.

Деклан грабна водата, която му беше подадена и стисна чашата, за да възпре повторното треперене на ръцете му. Наклони глава настрани. Мозъкът му все още отказваше да асимилира начина, по който му беше подействал чуждия допир и защо кожата му не беше спряла да настръхва. Сигурно, защото не се чувстваше добре и противното му състояние се чудеше откъде да избие. През годините бе имал достатъчно избор и време да си п0дбира любовниците. Затова никога не бързаше с избора, но в момента имаше смесени чувства относно това защо си мислеше за това. Хич не му влизаше в работата на този етап.

- Да не припарвам до емоциите ти? - отпи глътка от водата и примлясна няколко пъти. - Какво искаш да кажеш? - повдигна вежди, сякаш не разбираше.

Но всъщност беше точно обратното. Много добре разбираше. И да използва дарбата си беше най-малкият проблем. Можеше да достигне до чуждите желания и без да го прави; истинският професионалист може да работи с всичко, което има под ръка.

- Знаеш ли какво .. - потта обратно се беше намерила да се стига от лицето му.

Ставаше за нула време и не можеше да го изконтролира, но не беше нищо важно за момента и без това.

- Нямаш ли нещо по-твърдо? - разклати чашата пред очите на вампира преди да я спусне надолу заедно с погледа си.

Погледът му само за няколко секунди застина там, където се намираше чуждия пакет.

- Примерно, като уиски? - върна погледа си на чашата и раздразненото му желание за още вода, го накара да изпие цялото съдържание.

Беше странно да иска такива неща, но когато отварите работеха върху него, не можеше да си помогне. Явно ставаха за очовечаване.

- А колкото до това дали съм съгласен ... - вече започваше да заваля думите и му идеше да си шибне шамар, но вместо това изтърва чашата и тя се търколи от леглото, но не успя да се счупи; нямаше да се учуди, ако изобщо не беше и стигнала до пода, след като поне един от тях поне имаше някакви по-адекватни рефлекси. - ... и да не съм съгласен, пак ще си я взема - ръката му се намери на чуждото лице за няколко секунди, в които неадекватно го потупа с дланта си. - Но ще трябва да съм съгласен - смигна му преди да усети неприятното разтрисане пак.

by **Marcel-** Нед Дек 04, 2022 7:27 pm

Бе настанала известна тишина от последните думи на Деклан насам. Звънкият смях на вампира се сля с песента на вятъра с леко закъснение, но същевременно съвсем когато трябва. Очите му, все така обхождащи обезоръжения демон в леглото му, се усмихваха доста отпреди това.
Не очакваше красавецът, това си състояние, да разбере какво се криеше зад предложението му. Рано или късно щеше да открие отговора сам. Ако не друго, то Марсел му правеше голяма услуга, потискайки желанието си в момента. Двамата и без друго щяха да се срещнат отново. При по-различни обстоятелства, надяваше се. И дори да свършеха, подавайки се всеки на своето мимолетно изкушение, демонът със сигурност щеше да разбере... Отпиването на емоциите му щеше да му коства много. Спорно беше дали въобще си заслужава. Беше буквално като да вкусиш от бездънна празнина, приятно замаскирана с апетитни емоции и страстни желания. Той би могъл, разбира се, да разшири тази празнота, но тя и без друго с годините вече бе станала толкова необятна, че имаше ли значение кой ще добави още едно зрънце в пустинята, която представляваше бездушевната му космическа есенция?
Предателства, загуби, несподеленост... Празнината си беше негова и я познаваше болезнено добре. Никой друг не можеше да я разбере, както той, когато в съня си заставаше на ръба и се оглеждаше в бездната. Понякога крещеше само, за да чуе собственото си ехо, летящо обратно към него като кух бумеранг.
Всеки път си казваше, че може да има повече, много повече. И всеки път опитваше да го намери, но след това му оставаше единствено да се взира в уличаващата се празнина. Какво я възпираше да се отприщи и излее върху света като черна киселина, разяждаща всичко по пътя си? Копнежите. Марсел обичаше, когато нов копнеш го изгаряше отвътре, нашепвайки му да го превърне в нещо по-голямо и по-вълнуващо, отколкото му обещаваше да бъде.
- „Ще трябва да си съгласен” – не се сдържа да повтори чуждите думи, макар и с френския му акцент звучаха не толкова забавно, колкото от устата на първоизточника им. Все още се забавляваше на чуждата неадекватност, макар не това да бе искреното му желание.
- Искаш да се натровиш още повече? – отвърна с нотка на изумление относно молбата му, но усмивката не напусна устните – Кой съм аз, че да те спра? – рече напевно, смигна му на свой ред и извърна тяло към вратата, подарявайки на другия добра гледка към задника, извивката на талията и русите си коси. Доста често носеше бяло и днес не беше изключение.
- Алехандро! – повика наново иконома си и той пъргаво се появи на вратата. – Изпрати насам бутилка Глен Морей и Б отрицателна. – заръча и направи жест с ръка, че това е всичко. Най-ценното уиски и най-емоционалната кръв. Марсел определено опитваше да остави силни впечатления у този демон. Може би дори се престараваше. Бе изпълнен с всички тези желания и не знаеше кое е истинско и кое негово дело, но нямаше да падне в клопката. Ако беше отново на двеста години, навярно щеше, дори по онова време вече да бе имал добър контрол над действията си.
Съвсем скоро в спалнята влезе не Алехандро, а висока жена с дълги къдрици и карамелена кожа. Тя крачеше босонога и почти се спъваше в дългата си до земята рокля. В ръцете си държеше гравирана табла с бутилка уиски и две чаши, която се поклащаше заедно с нея, докато не я остави на масата. Напълни една от чашите със спиртната напитка и се доближи до Марсел.
Едно от първите му деца преди няколко столетия, му бе дало идеята за други начини тези от неговия вид да си набавят храна, освен чрез личен лов или отвличане. Не че това не бе най-естествения и забавен начин, но бе отлично да си имаш и сигурен снакс наблизо през цялото време. Така се бяха зародили и първите вампирски клубове. Марсел натрупа цяло състояние, когато откри начин да привлече хора, дето съвсем доброволно биха обслужвали нуждите на неговата раса. Беше странен шок за мнозина, че такъв тип хора с особен афинитет да даряват кръвта си, реално съществуваха. Вампирите освен това отделяха съвсем различни феромони от смъртните, което караше вторите да изпитват още по-непреодолимо влечение, а желанието им да се подчинят само нарастваше с течение на времето.
Марсел знаеше, че няма нуждата да се храни, но все пак реши да прави компания на госта си. Защо да го остави да пие сам? Имаше прекалено силно изразени джентълменски обноски.
Русокосият мъж направи място на брюнетката да се настани в скута му, след като бе подла уискито на Деклан. Тя послушно седна върху колената му с гръб към него, привеждайки се леко. Марибел навярно си бе гризкала от нея, което си личеше не само по пресните следи от зъби на китката ѝ, но и по не съвсем координираната походка, с която влезе в стаята.
- Б отрицателна има вкус на всякакви емоции, най-вече еуфория и страх, примесен с желание за още. – промълви, спускайки пръсти по оголеното рамо на своето питие. Преметна къдрите коси, за да си даде достъп до крехката шия, откъдето най-ясно се чуваше как кръвта шурти през вените.
Гръдта на девойката се заповдига от неконтролируемата ѝ нужда да си поеме дъх. Но дъхът ѝ беше секнал само при мисълта, че Марсел бе напът да пие от кръвта ѝ. Изгарящото желание и страх я накара да затрепери като листенце в ръцете му.
Погледът на вампира обаче не се отмести от този на Деклан, а сякаш дълбаеше още по-надълбоко в него. Ясните му сапфирени очи запазиха цвета си и след като зъбите му се намериха впити в карамелената кожа. Докато отпиваше обаче, очите му се спуснаха към врата на демона и артерията, която преди малко си бе набелязал с език. Оттук можеше да види как бе одраскал мястото, сякаш си го маркирал за по-късно. Когато отново върна поглед върху този на Деклан, освободи шията на жената и изви гръб назад към облегалката. Преглътна вкусната напитка, облизвайки вяло алените си устни, за да възпре една капчица да му избяга.
- Защо не пиеш? Това е първокласно уиски. – попита го, сякаш не беше наясно защо другия бе забравил, че чашата уиски с лед почива в ръката му.

by **- declan -** Нед Дек 04, 2022 7:27 pm

Деклан изглежда вече беше токова не на себе си, че когато чу чуждата поръчка, не можа да разбере Глен Морей какво точно беше? Оприличи го на някакъв човек, който и да беше той, а Б отрицателна му звучеше като нещо, с което определено би се изкъпал, ако му липсва сапун. Нямаше никакъв смисъл в тези мисли, но не можа да ги прогони. Дори не можа да се опита да си помисли за нещо нормално, защото вече нищо нормално не се случваше в главата му на първо място. Освен че пак виждаше звездички посред бял ден - дори и да не беше ден - това, че някакви лампи светеха, определено не значеше, че е?

Навярно обаче все още бе сравнително добре, след като успя да си забие погледа в чуждия задник, сякаш нямаше много за какво да се хване друго. Като например прогарящото чувство, което се намираше в гърдите му и се надигаше заплашително всеки път. Чак чувстваше топлината по стените на тялото си, защото определено не усещаше как капчиците пот бяха започнали да се стичат отново п0 кожата му. Беше прекалено експресивен за човек, който можеше да пукне съвсем скоро. Сигурно нещо се чупеше по веригата по начало от факта, че преди всичко все пак не беше никакъв човек. Това, разбира се, в някаква степен трябваше и да значи, че е една идея по-разумен от човеците, но в този момент не можеше да си намери разума. А и преди всичко трябваше да си върши работата дори и на предсмъртния одър, който изведнъж започна да му се струва много близък. По начало се оказа учуден от новата фигура на малката сцена. Помисли си, че смъртта не изглеждаше толкова лошо, макар и добре да знаеше, че младото момиче нямаше нищо общо с образа й. Все пак я беше виждал единствено и само в образа на Одеон и размитата представа го накара да се разсмее, без да има особена причина. Богът на смъртта му се струваше далеч по-привличащ от онова, което виждаше. Защото вече знаеше, че не е смъртта, а нещо друго. Не че смъртта му беше и специалитет, имаше си своите предпочитания, що се отнасяше до забавления.

В крайна сметка обаче веднага надуши онова, което го беше привлякло повече от карикатурата в главата му. Беше уловил чашата в ръката си и дълго време не знаеше, че в действителност я държеше. Имаше нещо друго, което го привличаше повече. Може би щеше да каже чуждата непреклонност, ако госпожицата, която виждаше като смъртта до преди малко, не пръскаше толкова много разнообразни емоции. Изгаряше от желание да ги абсорбира, но някъде дълбоко в него се обади чувството за самосъхранение. Какво си мислеше, че прави!? Не трябваше дори да си помисли да изсмуква от емоциите й. Не трябваше дори да мисли за тези и на вампира. Точно в това отчаяно състояние на тялото му, не беше редно изобщо и да се замисля, че това щеше да бъде някакво решение. Можеше да си грабне емоциите на другия, за да се пречисти с тях по-бързо, но когато си го бе помислил, несъмнено се чувстваше далеч по-добре. Сега можеше само да обърка пътя на отровата навън. Сега зацепи, че другият май не беше много учтив, че да му налее целия антидот във вените. Не че го винеше, но определено го укоряваше от гледната точка на гърчовете си.

Започваше да му става лошо само от смесицата химикали във вените и смесицата от аромати. Бяха му прекалено силни. Успяваше да улови миксът на кръв, алкохол, който сякаш му беше на-близо, нечии аромати. Започваше все по-малко да вижда вече. Тялото му се беше сгърчило на няколко пъти, защото искрено го принуждаваше да си грабне самоубийствената есенция от страх и копнеж. По дяволите! Не му трябваше.

Дори не усети, когато чашата в ръката му се пукна, а след малко и счупи и стъкълцата се забиха в кожата. Външните наранявания бяха най-малкият проблем, но при състоянието си, определено щяха да останат малко по-дълго да му красят кожата. Честно казано въобще не ги обичаше тези рани. Намираше се за съвършено красив без каквито и да е било белези и се радваше, че такива не му оставаха. Алкохолът сега попиваше в слабо кървящата му ръка и Деклан изстена от нещо средно между болка и негодувание.

- Изпих си го ... - съумя да каже по между другото.

Нищо не беше изпил, но вече го нямаше, нали? Значи се броеше за изпито.

by **Marcel-** Нед Дек 04, 2022 7:27 pm

Марсел си насилваше късмета. Не че не го осъзнаваше, но попадна в клопка, по-страшна дори от тази на всеки демон. Собствената си самоувереност.
Съвсем подобно на Деклан, който бе решил, че съвсем спокойно ще влезе в дома му, ще измъчва сина му и ще си вземе откраднатата вещ, след което ще си излезе напълно невъзпрепятствано. Е, това случи ли се? Въобще и без да имаше пресния пример пред себе си, не би трябвало да му е трудно да се досети какви бяха шансовете това да се случи. И въпреки това, Марсел си бе наумил да игнорира всяка червена лампичка в главата си. Това да си повярва прекалено, може и да беше съвсем типична черта на Деклан, но определено не беше същия случай за вампира.
Един единствен път на Леско му бе хрумнала ужасно лошата идея да се втурне подир нещо, отвъд способностите му. После не само, че съжаляваше, ами и едва се бе събрал в буквалния и преносен смисъл.
Бе далечно лято и жаркото слънце напичаше всяко ъгълче отвъд дебелите мраморни стени на големия луксозен жилищен комплекс, в който живееше създателя му и неговите приближени. По това време лорда вече не таеше особено благи чувства към Марсел, заради вече всеизвестния му лош избор на спътници. Беше му омръзнало да му създават проблеми. По онова време на всички им се налагаше да внимават много и най-малката грешка на новосъздаден вампир костваше живота му и позор за клана, към който принадлежи. За Франсоа обаче правилата изгубваха значението си, когато беше влюбен. Това му бе проблемът. Даваше всичко, също както очакваше всичко в замяна. Сигурно обичаше по прекалено егоистичен начин, затова и нямаше как да получи нищо от никой. Не го бе осъзнал до онзи ден, в който се срещна с лорда си, за да го умолява да пощади живота на спътника му. След като му бе отказано, направи най-голямата грешка в живота си. Показа пълно неуважение и налетя на създателя си, макар и с ясната представа за нищожните си шансове дори д го одраска. Е, бе успял да остави следи от ноктите си по лицето му, но се прости с едната си ръка. Израстването на нови крайници беше изключително болезнен процес. Може би най-ужасното състояние след това да пиеш кръв на мъртвец и да повехнеш като спаружена стафида.
Дори и в агонията на болката си, Марсел потърси своя спътник. Искаше му се поне да се сбогува. Завари го напът към килията, чийто таван щеше да бъде вдигнат, за да може светлината бавно да изпепели вампирското тяло. Истината бе, че Марсел не беше глупав или сляп. Отдавна бе осъзнал, че не си струваше чакането. Че то бе за загубеняците, че не водеше до нищо повече от мизерия и отчаяние. И все пак търпеливо чакаше. Даваше достатъчно свобода на този до него, не оспорваше изборите му, освен ко не се наложи. Знаеше, че не бе способен да промени никого. Ала той дори не искаше да променя каквото и да е . Единствено искаше едно и то му бе отказвано толкова много пъти.
- Казах ти, че не искам да те виждам! Не искам да си последното нещо, което ще запечатат очите ми.
- Не... Не говори така!
- Дойде да молиш за живота ми? Пропилял си си времето.. – горчива усмивка оголи вампирските зъби на прегладнелия вампир. – Върви си и ме остави да умра.
- Всичко това е заради Еленор. – дори нямаше нужда да пита, беше повече от очевидно, просто го бе игнорирал през цялото време – Предпочиташ да умреш, за какво, в нейна памет?! – засмя се гърлено в усилен опит да възпре горчивите сълзи на предателство, които опитваха да го задавят. – Междувременно аз чаках... Чаках толкова дълго да ме обикнеш, както аз те обичах...
- Никой няма да те обича. Това твоето не е любов. Върви по дяволите!
Яростен вик бе разкъсал тишината и завладян от точно онова отчаяние по напразно загубеното време, Марсел бе блъснал собственоръчно спътника си в килията, за да чуе и неговите крясъци.
Вярваше, че си е научил урока. Не вярваше да е станал по-добър с времето, но поне можеше да твърди, че се бе научил да пуска всеки, който би могъл да извади най-грозното у него. Беше чисто и просто защитен механизъм, който досег си действаше безотказно. От столетия насам Марсел не си бе навивал някоя саморазрушителна идея на пръста. Какво, по дяволите, го беше прихванало днес? Демоните да го вземат! Точно така, този Деклан можеше да се завре обратно в дупката, от която бе изпълзял и да не му се мярка отново пред очите!
Внезапното му раздразнение, което сега варираше в различни вариации, се развихри в мига, в който ноздрите му вдишаха пресния аромат на демонската животворна течност. Прокълна всички богове, задето трябваше да е толкова влудяващо. Нямаше представа за причината да му действа така, но не му храсваше! Никак даже.
Зъбите му се бяха показали отново, по-остри от всякога, щом проклетия демон успя д се пореже със стъкълцата от чашата. Дори и аромата на есенцията му да бе замъглена от токсините в нея, вампирът бе способен да си представи омайващото ѝ съдържание в чиста форма. Моментално зарови зъбите си в шията на младата девойка в скута му, която безгласно му нашепваше, че иска да бъде източвана още. За жалост, противно на очакванията ѝ и сляпата ѝ вяра, не ѝ бе късметлийския ден. В съзнанието на Марсел се разхождаше единствено представа за вкуса на демонската кръв, вълшебната ѝ арома полепта по чувствителните му ноздри и щеше да остане там по-дълго, отколкото му се искаше. Знаеше, че вкуси ли от кръвта на този демон, нямаше да може да спре. Само мисълта за това запращаше тръпки по гръбнака му.
Момичето в ръцете му изначално извика от удоволствие, сякаш благодареше на боговете, че това ѝ се случваше реално. Изглеждаше готова да умре от ръцете на господаря си. Но беше едно нещо да вярваш, че нямаш против да умреш по този начин и съвсем друго, когато смъртта реално те застигаше.
- Не! – можа едва да изкрещи, сега писъците ѝ се бяха превърнали в последна отчайваща молба на внезапно пробуждане за реалността. Девойката с последните си сили бе вкопчила нокти в придържащите я силни ръце на Леско.
Отказа да спре, усещайки, че и без друго почти я бе източил напълно. Съпротивлението ѝ също единствено доразпали желанието му да достигне до онези няколко най-сладки последни капки, изсмукващи блясъка в очите. Това как се беше вкопчила в живота си в последния възможен момент само покачи въодушевлението му, макар да не бе нейната кръв, която го накара да стигне дотук.
Не можеше да се познае. Не искаше и не смееше, всъщност. Дръпна последна спасителна ръчка на оф-суича си, щом вълнението от пиршеството отмина. Сега щеше да усещаше само лекото приятно изтръпване на езика си, докато се взираше в празнотата отново. Защото тук може би очакваше и Деклан да го разбере. Не следваше ли точно това и при него, след като утоли жаждата си и отнеме всяка чужда емоция? Нима бе сгрешил, че си приличаха поне в това?
Изправи гръб и изпука врата си. За няколко секунди бе затворил очи и бе изпуснал тежка въздишка, щом отново ги отвори. Ръката му едва побутна карамеленото тяло от скута му и то успя да се свлече безжизнено на пода, изцедено и от последната си капка живот. Хвърли безизразния си поглед някъде там и се изправи от мястото си. Когато стигна до вратата, приглади оцапаната си риза и се извърна.
- Когато си върнеш силите, знаеш къде е изхода. – тембърът му бе по-студен от зимна нощ – Ще изпълня своята част от малката ни сделка. – отбеляза, защото не му се искаше Деклан да реши да се завръща тук, за да му причинява още нетърсени проблеми.
Фигурата на вампира се скри в сенките на коридора. Имаше да води дълъг вътрешен монолог със себе си.

by **- declan -** Нед Дек 04, 2022 7:29 pm

Деклан вече съвсем се беше се загубил в собственото си желание. Типично за него си, далеч не се интересуваше от чуждото неразположение. Не и в неегоистичния аспект. Даже напротив. Беше го пожелал още преди да знаеше, че проклетникът не му беше инжектирал цялата противоотрова. Само дето сега имаше един детайл, който не можеше просто да избегне - не можеше да си го позволи. Не можеше да си грабне от чуждото раздразнение не можеше да си грабне от страха на жената в ръцете на Марсел - нито капчица от изкушението, което толкова добре се разливаше по двете тела не много далеч от него. Деклан до толкова се бе загубил в необходимостта да не абсорбира чуждите несрети, че стискането на завивките, плувнал в пот, не помагаше - никак даже. Беше се загубил някъде в разтърсващата болка и силното непоправимо желание. Нищо не можеше да му помогне така, както можеше той самият да си помогне на себе си. Не че беше много способен, когато го бяха разтърсили по толкова много начини. Кръвта му беше попила в чуждото одеяло и Деклан едва долови чуждите думи, когато всичко беше приключило. За първи път дори нечия смърт не го накара да се осъзнае и да изключи мощния радар, който искаше да се улови за чуждите емоции. Дори не беше, защото искаше да се спаси. Беше просто лукс, от който през годините не се беше научил да се отказва. Разбира се, знаеше си напълно границите и силите си. Иначе досега да беше свършил мъртъв - не че не беше на път да му се случи нещо подобно преди може би пет минути. Парещото му тяло още трептеше от непоправимото желание. Защо трябваше да е толкова влудяващо ... може би, защото не беше толкова лесно?

Изпита странна благодарност, когато се оказа сам. Издаде звучна въздишка преди да се завърти в леглото. Неприятните тръпки несъмнено нямаше просто така да изчезнат, затова, далеч от копнежа, усещаше ударното въздействие на отровата, която се вряза в тялото му. Викът му огласи цялото пространство, не можа да го възпре, но и едва ли щеше да го помни.

~~~

Успял най-сетне да изповръща отровната есенция, Деклан успя да се изправи от мястото си. Потта беше попила в кожата му, когато най-сетне се оказа осъзнал се. Не можа да се върне назад в миналото и да възпроизведе думите на вампира, но веднага знаеше кога купонът е приключил и трябва да си ходи преди да е станало прекалено неловко. Изобщо не се съобрази да си почисти след себе си - преди всичко за състоянието му основен виновник се оказваше вампира. Разбира се, на първо място Деклан сам си беше виновен, но щеше да пренебрегне този факт, сякаш изобщо не съществува. Остави му най-вече попилата кръв за спомен.

Горната му дреха беше останала някъде на земята, но не можа да отчете. Беше прекалено зает да се връща в пълното си съзнание. Или поне частично.

Оказа се учуден, когато пред очите му се появи някой, който определено беше видял поне един път, но обърканото му съзнание не можа да отчете този факт. Все пак се беше подготвил психически, ако трябва да нападне. Преди всичко искаше да се измъкне от тази къща. Скръстените ръце на иконома останаха така известно време, преди рязкото му движение да беше привлякло вниманието на Деклан. Несъмнено странното същество държеше онова, което му трябваше и му го поднасяше просто така ... ах, да, вярно, че се бяха разбрали нещо. Деклан несъмнено смяташе, че заслужаваше златен медал само защото се бе въздържал да не се самоубие ...

Грабна камата от чуждите ръце, осъзнавайки че вече далеч не се намираше в жалкото си състояние, можеше да се измъкне за части от секундата.

Точно така и беше изчезнал.

~~~

- Тези места не са за теб, Деклан ...

- Кой ти каза, я виж колко добре изглеждам в костюм? - намигна на брюнетката, на която много набързо й беше отнето личното пространство само защото предчувстваше, че разговорът щеше да поеме п0 посока, която нямаше много да му хареса.

- Нямах предвид това. Тук има прекалено много ... емоция. Последният път когато се намираше на подобно място, не беше свършил особено добре ... - Деклан слушаше разсеяно всяка чужда дума, докато сваляше сакото си.

- Съветвам те, като говориш за безрасъдство, да не забравяш ситуацията, в която се намираш - някой грижливо го пое от ръцете му.

- Пак ли започваш, Деклан?

- Дори не знам как да спра, Елора, просто е много смешно.

Брюнетката въздъхна с цялото си въздържание, за да не запрати Деклан в някоя стена. Роклята й беше прекалено разгърдена, за да си позволява подобни действия - затова реши да спазва благоприличие, но не пропусна да придърпа демона към себе си.

- Казах ти за всичко това, защото държа на теб, а ти, единственото което правиш, е да се забавляваш ...

- Не ми е забавно, отчаян съм и меко казано разочарован. Освен това нека не ти напомням, че трябваше да търся шибаната стара кама толкова дълго време, за да спася нищожното ти копеле ...

Брюнетката остави отпечатъка на ръката си върху чуждото лице и несъмнено няколко любопитни погледа се обърнаха към тях. Чудесно. Обичаше да е в центъра на вниманието дори да беше някъде в периферията този път. Деклан само извъртя очи. Не беше особено впечатлен, защото преди всичко знаеше, че прекаляваше, но и тя добре знаеше мнението му; в контраст с всеобщото знание, че жените винаги са прави ... не и този път!

- Знаеш ли какво ... от тук нататък продължавам сама!

- Успех ти желая с намирането на друг демон, който да ти помогне - повдигна вежди и с брюнетката поеха в напълно различни посоки, но несъмнено последната щеше да го гледа на кръв до края на вечерта.

Явно майчинството променяше някои неща, защото жената изглежда бе станала далеч по-скучна сега, когато носеше ненужно бреме. Сякаш не знаеше ... трябваше ли да й разказва за закона? Лично дори трябваше да се самоубие заради тази проклета дързост, но не. Искаше да се прави на някакво подобие на светица. Не знаеше как беше способна да обича този мелез ... Деклан определено си имаше крайно мнение по въпроса, но такива именно като безмозъчната му приятелка, създаваха безброй проблеми на вида им. И за какво? За създание, което дори нямаше да има силите да оцелее. Нямаше смисъл ... толкова ли трудно беше да си направи демонско бебе, след като й е толкова зор да има някакво си? Със сигурност просто не разбираше странните майчини инстинкти, но в момента му се виждаха като загубена кауза.

Нави ръкавите на ризата си. Лицето му щеше да гори още няколко секунди преди видната следа от чуждата ръка да изчезне. Искаше да му сипят нещо по-твърдо. Нямаше да му замъгли преценката и щеше да види много зор, ако решеше да се напие, затова отдавна се беше отказал, но хубавото уиски просто беше някаква част от вкуса в устата му. Не непременно неразделима, просто харесваше вкуса на кехлибарената напитка.

Срещна погледа на жената в другия край на залата и вдигна чашата си, наглото обръщение беше съпроводено от невъзмутима усмивка. Знаеше, че напоследък прекаляваше, но нямаше да й даде подкрепа, когато не го заслужаваше. Ако си нямаха вземане-даване дори нямаше да се намира тук и да си търси намери нещо ... по-конкретно на това място със скъпо облечени хора. Всъщност по-малко хора, но повече разнообразни същества. Би казал, че искрено съжаляваш, за дето се намираше тук по работа, а не, за да се позабавлява. Все пак бързо откри причина да му се прииска ... беше се облегнал на бара само защото подозираше, че много скоро след първата чаша, щеше да си сипе още едно. Не знаеше кой беше решил, че е чудесно да си направи купона в манастир, но Деклан определено подкрепяше с две ръце това оскверняващо решение. Не разбираше в какво вярваха толкова хората по тези места, но и не го интересуваше особено. Беше прекалено зает да се разсейва от същността на събитията.

Чуждата нежна длан, която не беше много нежна преди пет минути, се озова обгърнала лицето му. Естествено, че беше необходимост да го принуди да се фокусира другаде, защото, без да знае, беше прекарал скандално дълго време във взиране в Марсел Франсоа Леско; не можеше да каже, че съжалява.

by **Marcel-** Нед Дек 04, 2022 7:29 pm

Марсел едва беше дошъл на съвсем на себе си и силно се надяваше, че дрогираното съзнание на Деклан не беше отчело много от случилото се. Не че щяха да се видят отново, след като вече нямаха причина... Разбира се, че „не”.
Отдалечаването на вампира от опияняващия аромат на демонската кръв определено му помогна много да проясни съзнанието и да успокои мислите си. Или поне в промеждутъка преди да проведе неизбежния разговор със сина си.
„А, не! Не мисля.” – отсече дори без още да е чул целия въпрос на баща си и преди да са се озовали в една стая. Май го беше разглезил прекалено, защото никак не му беше до това да си практикува игричките и върху него.
„Тъкмо вечерях, баща ми. Пълен съм с енергия, мога да бягам цял вечност...”
Надуваше се в мислите си, докато караше баща му да го „гони” из имението. Нямаше оправия с него. Марсел мразеше да прави сравнения между децата си и по принцип им даваше равни шансове да спечелят благоразположението му, но нямаше да ги гали по главичката, когато минават границите с него.
„Казвам ти, няма да ме хва...”
Ръка се подаде от сенките в коридора и прикова момчето към стената с такава сила, че щеше да остане сравнително дълбока вдлъбнатина във формата на фигурата му.
- ...неш. Ау-ау-ау, май ми разби главата. – все пак довърши Силвен и изтри малко от кръвта, стекла се по челото му.
- Добре. И без това нямаш мозък, за който да се тревожа. – рече с известна доза сарказъм и отдръпна ръка.
- И какво като ме хвана? Пак няма да ти кажа къде е... Искам да го видя отново. – промърмори последното по-скоро на себе си, докато изтупваше отронилата се стена от себе си.
- Да го видиш... Не ми казвай, че става дума за онзи демон.
Нямаше и смисъл да пита, всъщност. Отлично знаеше, че е така. Особено, след като сам го беше срещнал. Но едно не му се хареса, никак даже.
- Силвен... – започна, за първи път несигурен как да формулира думите си. – Не ти се бъркам често, но този път ще го направя. Кръвта на този тип е опасна за нас...
- Не ми пука за кръвта му. – изсумтя Силвен и заобиколи баща си. – Следя го вече от известно време. Сладък е. – добави, сякаш беше нещо незначително, просто факт.
Факт, който поради незнайни причини накара Марсел да застине на мястото си в опит да осмисли какво беше чул току-що. Извърна се бавно към сина си и закрачи с него.
- Значи всичко това, тези детски игрички, не са били, за да ми лазиш по нервите, а заради този демон..? – попита с искрено недоумение. Никога не беше виждал синът си заинтересован от други живи същества, които не свършваха като храната му. Минаха достатъчно години, за да покаже такъм към някого...но нещо в дълбините на съзнанието му драскаше „Защо трябва да е точно Деклан?!”
- Не всичко е заради теб, колкото и да ти се иска! – извъртя поглед към него Силвен с крива усмивка. Марсел само повдигна многозначително вежда. – Добре, де. В началото беше единствено, за да те дразня. Но вече не ми пука за това...
- Съветът ми е да си намериш своето нещо. Скуката при вампирите не води до нищо добро.
- Какво, ако моето нещо е Деклан? – рече замислено, с леко далечен глас.
- Тогава действай по въпроса. – беше искрен като баща, но му се наложи да насили усмивката си. Потупа Силвен по рамото и се разделиха тук, всеки към своята стая в приземния етаж. Слънцето изгряваше скоро и Марсел трябваше да поспи, за да избяга от всички мисли, от които поиска да избяга. Някъде по пътя пръстите му пробягаха по стените от двете страни на по-тесния коридор и ноктите му оставиха дълги линии, които да му напомнят после за този прекрасно-ужасен ден.
***
Седмици по-късно в имението пристигна неочаквана покана от не кой да е, а сестра Виктория. Марибел му гостуваше по това време и му я прочете на глас, или поне опита. Беше пълна с някакви странни църковни термини на места, които да си признае честно, дори на Марсел не бяха много ясни.
- Това... Sounds lame. – беше се засмяла звънко, в очите ѝ проблесна идея – Трябва да отидем!
- Току-що каза, че е „lame”. – цитира думите ѝ, но погледа му пробяга развеселено по лицето на дъщеря му, която бе скочила от мястото си и бе уловила широките му длани с тънките си пръстчета.
- Любопитството ще ме убие! Трябва да видя какви ги върши Розали. Измина цяла вечност. – отпусна се за секунда, тупвайки върху рамото на баща си като провлачи последната си дума.
- Права си. Очаквах, че това нещо със сестринството ще е някакъв период. – съгласи си се и разтръска поканата, която придържаше с двата си пръста. – О? Погледни. - пусна Марибел и я извъртя в посока на новите думи, които се бях появили на мястото на старите.
- „Спокойно, Марибел, няма да е лейм” – прочете момичето на глас и ахна, изгубил речник си.
Марсел избухна в неудържим смях.
- Знаела е точно какво ще кажеш. – едвам отбеляза и можеше да се закълне, че чак сълзи му бяха избили в крайчетата на очите.
- Ха-ха! Много смешно! – Бел изтръгна поканата от ръката му, едвам преборила се с желанието да я скъса. – Сега непременно трябва да идем! Хайде, приготви се, имаме парти за разваляне! – врътна се грациозно почти на пръсти и тръгна нанякъде.
- Партито е утре, нали знаеш. – провикна се все още през смях Марсел, опирайки дупе на дивана. Трябваше да поздрави Вики, когато я види. Много добре се посмя. Познаваше всички по-добре, отколкото те самите се познаваха.
***
Манастирът, в който все по-често посещаваше Розали, сега изглеждаше съвсем различно. Ако беше зле с ориентацията, навярно би си помислил, че е сбъркал мястото.
Няколко странни девойки от сестринството ги посрещнаха и поеха поканата им. Марибел бе хванала баща си под ръка и се оглеждаше с нескрито любопитство наоколо. Видът ѝ бе безупречен както винаги, но нямаше особено значение какво ще облече, освен з нея самата.
- Не виждам никой от последователите си тук. Това е страхотно! Ще мога да покажа на тези маймуни тук как се купонясва като хората. – прошепна му на уше и само Марсел знаеше какво точно има предвид. Говореше съвсем буквално.
- Умолявам те, не го прави. – отвърна силно притеснено и направи кратка гримаса на отчаяние. Веднъж кажеше ли нещо, никой не можеше да я спре. Отлично знаеше това и единственото, което би могъл да направи, бе да не се отлепя от дъщеря си, докато са тук. Беше се случвало няколко пъти вече. Чудно как вампирът забравяше защо престана да казва на дъщеря си за сбирките, по които ходи. В самото начало тя си кротуваше и се представяше любезно на всеки от гостите, показвайки безупречни маниери и очаровайки всички около себе си...Докато не решеше да откачи, да се напие и да тръгне да танцува полу-гола върху скута на пълен непознат. Беше прекалено, дори и за Марсел. Нямаше против да е каквато си поиска, но някак си предпочиташе той да не е там, особено ако покана бе на негово име.
- О, чаках този ден откакто съм се родила, тате. – промърмори едва забележимо, докато се усмихваше на който видят очите ѝ.
- Тоест от вчера... – поправи я, дръпвайки я рязко настрани, поради причина, която предпочиташе да не назовава... Дъщеря му я назова вместо него.
„Кой е Деклан?” – попита веднага телепатично, доловила възклицанието в мислите на Марсел. По дяволите! Не му се обясняваше нищо в момента.
„Никой.”
Все още така стискаше ръката на дъщеря си, че щеше да ѝ подари временна синина. Беше зърнал демона само за част от секундата, преди той да стрелне погледа си в неговата посока. Беше му извънредно трудно да устои на изкушението да върне очите си там отново. В негова защита, не очакваше, че следващата им среща ще е точно тук, в манастира на съмнително религиозната му дъщеря.
„Как така никой? Току-що каза името му. Какво беше пак.. Дек...Декан...Деклан? Звучи като марка на мъжко бельо.”
Марсел смъмри дъщеря си на френски, грабвайки чашата алкохол от ръцете ѝ. Тя само се усмихна и взе втора от следващия сервитьор, който се разхождаше с поднос маргарити в ръка.
- Тази вечер няма да пиеш.- каза съвсем сериозно, крадейки и втората чаша. Беше му трудно да се концентрира върху дъщеря си, когато усещаше как чуждия поглед прогаряше дупка в лицето му чак от другия край на помещението.
- Може да склоня, ако ми кажеш кой е мистериозния модел на бельо. – скръсти ръце пред гърдите си, за да не се пресегне към чашите с маргарита. Наистина изгаряше да вкара това изкушение в гърлото си. Но женското ѝ любопитство надделя.
„Не го ли разпозна? Беше в дома ни онази вечер, когато те накарах да измъкнеш Силвен”
„Демонът, който докара брат ми до онова състояние? Сериозно? Изглежда дост по-добре от преди”
„Защото Силвен го беше поотровил...”
- Колко забавно. Трябва да ме представиш! – възкликна и с бързата си грациозна походка се спусна между тълпата. Марсел дори не можа да осъзна кога бе успяла да се откъсне от хватката му. Може би когато сам я беше пуснал, събирайки коктейлите маргарита от ръцете ѝ.
„Марибел!” повика я настоятелно в съзнанието си, защото тук беше забранено да използваш свръхестествените си способности. Ако двамата с дъщеря му бяха обикновени смъртни, то тя определено би му се изплъзнала. По всичко личеше, че Марсел бе твърде стар за тая работа. Протегна ръка да улови подскачащите ѝ къдрици, но те му се изплъзнаха отново и пръстите му се свиха в юмрук. Защо поне веднъж не можеше да си стои на задника това момиче?!
- Хей, видях те как зяпаш баща ми. Аз съм Марибел. – усмихна се на Деклан и безцеремонно изпи уискито в чашата му, както си го държеше в ръката. Едва след това ѝ изпълнение Марсел я настигна и издърпа към себе си.
- Ça suffit! – скастри я тихо, но тя съвсем игнорира раздразнението му.
- Упс, сори за това. Бях много жадна, а баща ми тук не ми дава да пия. – побърза да възнегодува, макар по всичко да личеше, че се забавлява неистово. Не беше глупава и усещаше някакво интересно напрежение да изпълва пространството наоколо. Затова се подпря с лакти на масичката до Деклан, което да подскаже на татко ѝ, че остават да подосаждат на демона.
- Хей, ако ти ни поръчаш питиета, ще мога да се напия най-сетне. Баща ми не би отказал такъв жест,..нали? – сръчка Деклан и накрая обърна въпроса си към Марсел, който допреди това разтриваше слепоочията си. Защо проклетия демон се появяваше на местата, където най-малко очакваше да го види? Не беше съвсем подготвен за това, но въздъхна и го посрещна смело. Проклетия сексапилен поглед, който и без друго усещаше върху себе си вече известно време. Повдигна леко брадичка, докато обхождаше преценително Деклан с пъстрите си ириси. На свой ред постави длан върху масичката и прочисти гърло.
- В интерес на истината с Деклан не сме приятели и не мисля, че има някаква причина да ни черпи. – направи умишлена пауза, връщайки погледа си върху този на демона. – Освен ако не греша? – очите му издадоха странна провокация, преди да се преместят върху дъщеря му. – Скъпа Бел, имаш няколко буби в косата си. – каза тихо, с грижовния си тембър, което направи реакцията на Марибел още по-очарователна. Очите ѝ се разшириха и тя се оттласна толкова силно от масата, че я разлюля. В следващите секунди вече се беше втурнал към тоалетните. Това беше любимият тригър на Марсел, но не го бе използвал отдавна.
- Работи безотказно всеки път. - усмихна се в посоката, в която дъщеря му се бе изпарила, сетне върна погледа си върху него. – Мога ли да попитам какво правиш тук? – пръстите му се разпериха в кратък жест. – Едва ли си дошъл само да ме зяпаш, макар бе не бих възразил. – помаха към бармана, защото нямаше все пак да откаже питие. Не мислеше да се напива в присъствието на точно този демон, но поне би желал да не мисли за катастрофалния край на предходната им среща. Точно така, беше ужасно засрамващо!

by **- declan -** Нед Дек 04, 2022 7:29 pm

- Внимавай да не изгориш - брюнетката остави следа от червените си устни по бузата му преди да изчезне заедно с аромата си.

Беше проследила погледа му и дори да не знаеше какво се случваше, имаше нещо друго, което познаваше и това беше добре познатото изражение на лицето на Деклан. Държеше да му напомни, че ако не искаше да изгори в действителност в манастира, трябваше да внимава какви ги върши. Напусна сцената само защото имаше по-важна работа за вършене тук. Хората не биваше да забравят за известността й в средите. Деклан само се замисли колко лесно можеше да се съсипе чужда репутация. Все пак предупреждението беше много в реда на нещата. Имаше нужда от него, макар че никога не би си признал. Нито на нея, нито на Марсел, който наблюдаваше под изследователския си поглед, нито пред себе си, нито пред когото и да е било ...

Гледката му се бе отчасти закрила от дребничкото тяло на една от дъщерите му. Изгледът му към красивите черти на вампира, останаха на разположение достатъчно дълго, за да накарат усмивката по лицето на Деклан да разцъфти. Не пожела да я скрие, защото преди всичко искаше да бъде там. От своя страна си беше направил проучването и дори знаеше, че се намираше в манастира, в който една от дъщерите му служеше. Информацията беше доста съмнителна, но не се намираше тук с цел да отговори на въпросите си, макар че бе отговорил сам на съмненията си - изглежда, че мацката все пак с това се занимаваше. Не знаеше какво да си мисли по въпроса, но и нямаше особено значение за момента, защото виждаше приближаващата се апетитна хапка. Можеше да каже, че си бяха разменили достатъчно красноречиви погледи дори и Марсел да отказваше да го погледне повторно.

- Деклан - издекламира си името в мига, в който вампирката му се представи с ослепителната си усмивка, макар че подозираше, че няма нужда от представяне вече.

Остави я да му открадне питието, В крайна сметка ресурсът за момента не бе чак до такава степен изчерпаем, пък и не беше като да не може без уиски -* просто беше нещото, което обичайно му липсваше в дневното меню, но ако някой ден просто изчезнеше, нямаше да полудее. Деклан подпря лакти на свой ред на масичката, която не се намираше много далеч от бала и лицето му се оказа на едно ниво с това на Марибел.

- Баща ти несъмнено е жесток тип, не съобрази ли да ти поръча сокче поне? - повдигна вежди по посока на момичето преди да вдигне поглед към Марсел за малко повече от миг.

Съществото му трепна, спомняйки си за опасната им последна среща. Деклан несъмнено не я намираше по друг начин освен като вълнуваща. Имаше детайли, които не му бяха убягнали дори и да се намираше в онова противно състояние на ума и тялото. Момичето несъмнено го изгледа подозрително, тъй като по нищо не си личеше, че се шегуваше. Ненужно си беше придал сериозност, която чертите на лицето му бързо освободиха, когато вниманието му се насочи отново към Марсел, чувайки думите ми след предложението на Марибел.

- Не грешиш - отвърна на провокацията, без да се замисли особено. - Но въпреки това ще ви почерпя - смигна на момичето преди баща й така безцеремонно да се отърве от нея.

Даваше му само зелена светлина за собствените му желания.

- Остави я да се забавлява - Деклан се надигна и се извърна към бармана. - Дай ни още една чаша и ни остави бутилката направо, ще се самообслужим - каза, като остави изпитата от Марибел чаша на плота.

Нямаше нищо против да се налива с безплатните коктейли, но предпочиташе да си даде авликите и да пие, каквото иска, пред това да пие, каквото има. Имаше си просто вкус и достатъчно пари, за да не мисли дали може да си го позволи.

- Определено не очаквах да те видя тук, на първо място - чаровната му усмивка не пропусна да се върне на лицето му, когато чу потропването на чашите почти зад гърба си.

Обърна се само за да грабне две от трите пълни чаши и подаде едната на Марсел. Подканително потропваше с пръста си по стъклото, докато вампира не я взе от ръцете му.

- Наздраве - рече и отпи от известно количество от течността.

Беше затворил очите си от внезапното удоволствие, което му беше донесено. През ума му претича мисълта, че имаше друго удоволствие не много далеч, което можеше да си грабне. Не взе за нужно да крие внезапното си желание. Знаеше, че не беше моментът да се разсейва, но пръстите му побързаха да се плъзнат по чуждата студена кожа преди да му е избягала възможността. Беше се пресегнал към другия през масата и пръстите му обрисуваха невидим път по чуждата шия преди да минат отзад и да оправят яката на вампира дори и да нямаше конкретна нужда.

- Пийни си, тук не мога да те изкушавам така - погледна другия почти миличко, сякаш думите му не бяха долна лъжа.

Можеше да го изкуши по много други начини, защото му се искаше. Тогава какво чакаше? Изкушението не е подходящо в никой момент, но може да е необходимото бягство. Или решението на някои проблеми ...

- Можем да се разходим, дъщеря ти ще види сметката на уискито и без това - каза и се обърна пак към бара, протегне се, за да остави бутилката в средата и другата пълна чаша.

by Sponsored content

Bad religion.

Bad religion.

Re: Bad religion.

Re: Bad religion.

Re: Bad religion.

Re: Bad religion.

Re: Bad religion.

Re: Bad religion.

Re: Bad religion.

Re: Bad religion.

Re: Bad religion.

Re: Bad religion.

Re: Bad religion.

Re: Bad religion.

Re: Bad religion.

Re: Bad religion.

Re: Bad religion.