Работата на парамедик му стигаше, защо ли му трябваше вечно да се захваща с още сто неща? Ето как целия му живот се преобърна и заприлича на пълно фиаско. Дори не разбра кога се случи. По-точно не го осъзнаваше, тъй като използваше целия капацитет на мозъка си за работа и нищо друго. Но не си беше загубил паметта и преди всичко спомените бяха някъде там, за да му припомнят в даден момент защо му беше притрябвало сам да си стъжнява още живота...
- Алекс... - започна въодушевено, поставяйки ръка на масата. Беше я стиснал в юмрук, защото в нея се криеше ключ от апартамента му. Беше напът да предложи на Алекс да заживеят заедно и да се нанесе при него. Затова бе резервирал любимия му ресторант тази вечер. - Искам да ти кажа нещо...
- Така ли? Защото и аз имам нужда да ти кажа нещо... - прекъсна го Алекс и в този миг му се стори, че споделяше същото въодушевление като него... Само да си беше видял лицето по-късно, когато разбере колко бе грешал за ....ами, за всичко.
- Да, виж.. Аз много те харесвам...и мисля, че съм готов за следващата стъпка. - се сдържа усмивката си и в миг разтвори ръката си, протягайки я към Алекс. Червенокосия зяпна към ключа и рязко върна погледа си върху него.
- Чакай... това да не е...
- Ключ от апартамента ми. Ще се радвам да живеем заедно! - чаровната му усмивка извади на показ белите му зъбки, но бързо зачезна в секундата, в която червенокосия затвори ръката му, за да скрие ключа от погледа си, сякаш беше някакво плашещо насекомо, дето щеше да го изяде жив.
- Не, боже мой, Ник... - засмя се неловко насреща му, въпреки че не прибра веднага обратно ръката си. - Аз чаках тази вечер да дойде, за да ти кажа най-накрая..
- Да ми кажеш какво...? - каза с вече леко объркан поглед, напълно се беше изгубил. Може би защото не успя да види по-далеч от глупавите си фантазии за пореден път.
- Аз, ами...сгодих се за Дейв миналата седмица.
Настъпи определено неловка тишина, която трябваше да служи да осмисляне на нова информация, но Николас просто блокира.
- Ник? Ник...?
- Дейв...? - едва повтори името, което всъщност доведе някаква логическа връзка в съзнанието му. Другия му го бе споменавал неведнъж, но едва сега му светваше лампичката, че не е било просто някакво си „споменаване“ на човек, който му е приятен. - Дейв като фитнес инструктора? - бавно плъзна ръката си обратно към скованите си колена. Чувстваше се като...как му се викаше „пълен загубеняк“, „кръгла нула“, каквото там беше близо до това да си сляп идиот.
- Е, сега е вече йога инструктор, но да... Този Дейв.
- Сгодили сте се преди седмица... А откога сте... Не, не, знаеш ли, не ми влиза в работата.
- Ник...
- Не, наистина. Не ми отговаряй. Разбрах каквото трябваше. Няма нужда от да стоим на това проклето място, ще поискам сметката.
- Ник, моля те...
- И без друго костюмът ми боцка вече.. - тъмнокосия разхлаби вратовръзката си и откопча глупавите копчета на глупавата си риза.
- Ник, ще ме изслушаш ли поне веднъж?!
- О, да, извинявай... Колко грубо от моя страна.. Още ли имаш за казване? Аз мислих, че си приключил още с думите „сгоден съм за Дейв“. - изсмя се и в това време сервитьорът дойде с две чаши шампанско. Николас вдигна едната и я изпи на екс, но за да преглътне собствения си остър сарказъм. - Да отпразнуваме годежа ти тогава! - грабна и втората чаша, преди келнера да я постави на масата и изпи и нея. - Наздраве!
- Ник, знам, че си ядосан, но трябва да се успокоиш, моля те.
- Аз, ядосан? Какво е това, десерт ли? Не.. - хлъцна и се облегна назад, махайки с ръка, сякаш нищо не се беше случило. - Каква причина ще имам да съм ядосан? Поканих те тук, в ресторант, където чаша шампанско е десет долара...
- Да, наясно съм, Ник. Защото ме каниш вече от два три месеца и всеки път отменяш резервацията, защото си на работа. Винаги е работата...
- А, да, извинявай, аз съм виновен, че е сезонът на торнадотата! Прости ми, Алекс.. - изсумтя и остави ръката си да тупне на масата.
- Затова не сме един за друг, не виждаш ли... Не ми трябва половинка, която няма да се прибере с дни у дома и ще ме остави сам по празниците. Съветът ми е да си намериш някой като теб, Ник. Искаше ми се да можех да ти кажа всичко това по-рано, но...не ти бях привилегия. Съжалявам...Платих сметката, когато дойдох тук, така че можеш да си поръчаш каквото поискаш. Аз ще тръгвам.
Тъмнокосият стоеше облегнат накриво на стола си, втренчен в давещата се в чашата малка мушичка. Бяха останали само няколко капки шампанско, на дъното... а малката мушичка продължи да се дави, неспособна да намери изход. Николас в даден момент престана да асимилира какво му казваше Алеск преди да си тръгне от заведението. Просто се чудеше защо това дребно насекомо не се избави от смъртта. Кой чакаше? Господ ли? На никой бог не му пукаше за някаква дребна мушица. Защо не можеше поне да доплува до стъклената стена на чашата и да се лепне там, да се покатери нагоре..Защо така бързо се бе предала и примирила със съдбата си?
Ник се протегна вяло и бръкна с вилица в почти празната чаша. Подпря малката мушичка и я изкара навън върху празната чиния пред себе си. Видя я как се замята наляво-надясно и въздъхна. Не му се стоеше да наблюдава какво ще стане. Някак си не искаше да узнае дали мушичката щеше да изкрета, или да вдигне крачета завинаги. Затова на свой ред си тръгна без да се обърне назад. Така приключваха повечето му връзки. Трудно можеше да си позволи да живее в миналото. Не и с неговата професия.
***
Графикът му беше претоварен, именно заради собствената му глупост. По-скоро заради силната нужда да не се връща в апартамента си. Всичко вътре гъмжеше от спомените му с Алекс. Техните снимки още си висяха закачени в коридора и на хладилника... Плюшената мечка, спалните чаршафи, ДВД-тата с любимите им филми... Никола имаше толкова малко време да си купува неща, с които да изпълни пространството в стаите, че повечето бяха донесени от Алекс. Това го побъркваше, но и беше нормално, предвид, че това бе най-дългата връзка,  в която въобще успя да се задържи с някого. Сега всичко това го скапваше повече от най-великото изтощение на работа...поправка, с настоящите му три работи. Все още поемаше смени като парамедик, но бе приел работата като стажант в новата програма на болница Света Ана и отделно с това работеше като помощник за разработването на нови медикаменти. Талантът му се  забелязваше на много места и затова всекиискаше парченце от пая. В случая бе адски нездравословно за младежа да се разкъсва на сто различни места, но кой да му обади... Беше се решил, че така му е добре. Нищо че едва преживяваше на моменти с 1-2 часа сън.
- Ник..?! Какво е това, какво правиш тук..?! - сопна се леля му, Саманта... Саманта Монтеро. Мда, за капак се оказа, че Никола се бе натресъл точно в болницата, в която работеше леля му... Ако беше разбрал по-рано, щеше да по-скоро да се хвърли от някъде, отколкото да приема стаж тук.
- Аз ли, не е ли очевидно? - промърмори, обличайки престилката си. - Отивам да работя.
- Не това...имах предвид...какъв е този багаж, който си домъкнал тук? Нямаш ли си апартамент, в който живееш???
- А, да, имам, но....дадох го под наем на приятел.
- Моля???
- Нов е в града и му трябваше спешно жилище, затова му го отстъпих. Без друго рядко се прибирам..
- Да се прибираш? Ти очевидно живееш тук! Нали знаеш, че това място не е хотел..
- Шшшт, тихо, де... Не живея тук, просто... държа багажа си тук, докато си намеря друго място, на което да го сложа.
- Не можеш ли да си ги държиш в апартамента?
- На приятеля ми му трябваше цялото място...музикант е. - сви рамене, пооправяйки косата си в импровизираното огледало, където бе окачил до леглото на два етажа.
- Уау, добре... Това е нелепо! Не можеш да живееш тук, Николас!
- Казах ти...временно е.
- И още как. Ще ти намеря ново жилише, а дотогава ще останеш при мен с децата.
Николас се беше запътил да излиза от стаята, но изпадна в тих ужас, когато чу думите на Саманта. Това звучеше като истински кошмар, от който съдейки по тона ѝ, нямаше измъкване.
- О, не... Няма да живея с теб. Достатъчно подозрение събуди у колегите ми, когато започна да фамилиарничиш с мен от първия ми ден... Казах ти, не искам да ме асоциират с теб, а разберат ли, че си ми леля...
- Какво толкова? Не е нищо невиждано.
- Нали те помолих нещо? Не искам всички други стажанти да си мислят, че са ме вкарали тук с връзки, ясно? Достатъчно ми е безмълвното им обвинение, задето съм „несправедливо“ умен. - направи гримаса и изсумтя умолително. Наистина не искаше една такава дреболия да му стъжнява толкова живота. Достатъчно скапано беше, че трябва да търпи леля си залепена за задника му през цялото време. Където и да отиде да асистира, тя все се показваше отвсякъде да съди работата и методите му. Знаеше, че е перфектционистка до мозъка на костите си, но това му идваше в повече.
- Не търпя възражения и не приемам „не“ за отговор! Довечера след партито с колегите да си си събрал багажа, ще те взема с колата в 12, ясно?!
- Не, чакай, моля, какво... Саманта! - викна тихо след нея, защото въпреки всичко не искаше да се разбира, че леля му е дошла да го търси тук... И таз добра! Започваше да мрази живота си...
***
Барът беше по-малко оживен, отколкото се очакваше в петък вечер. Напоследък нямаше особено интересни пациенти в болницата, нито при спешните обаждания... Странен и необичаен период на затишие навсякъде. А междувременно Ник напрано не го свърташе на едно място. Почти не можеше да си седне на задника, или по-скоро не искаше.
- Една бира... - поръча сухо на бармана, когато бе избутан нататък от двама колеги. Те обаче бързо се заговориха помежду си и го зарязаха върху високия стол. Ник поклати глава, въздъхна и се извърна обратно към бара.
- Нека е.. Лонг айлънд – каза отново на бармана, но го видя, че пак не помръдва. Размаха ръка пред лицето му, но и това изглежда не помогна, затова продължи да изброява различни напитки в очакване на реакция.
- Три шота текила! - извиси глас този път, но насреща му мъжът продължи да забърсва плота пред него и да гледа нанякъде с празен поглед. Не че бе толкова опитен доктор, но можеше да каже, че не е задаващ се инфаркт, а просто човек, който беше тук само телом, но не и духом.
Съмненията му бяха потвърдени.
Николас се усмихна несъзнателно чаровно на бармана, когато най-накрая получи вниманието му. Трябваше да си признае, че се посмя на негов гръб, поръчвайки половината му известни питиета, преди да го изкара от транса му.
-  Един.. Куба либре...моля. - поръча си вече сериозно, но не можа да прогони издайническата си усмивка от лицето си. Ако не беше сам недоспало кълбо от нерви, може би би бил добър самарянин и би попитал бедния човек какво го тревожи, но в момента не искаше нищо да го вълнува. Бе дошъл да се понапие и като нищо щеше да поръча половината меню след малко.

Николас се замисли без да иска за човека, потънал в мисли допреди малко. Запита се просто така какво ли си имаше той на главата. Изглеждаше му достатъчно възрастен и улегнал, сигурно си имаше семейство и постоянни тревоги за тях. Замисли се какво ли беше да не съществуваш единствено за работата си и тя да е всичко, което си имаш в този живот. Нямаше много как да знае наистина... Не съжаляваше за нищо, но понякога изпитваше лека носталгия по бунтовническите си години, когато беше просто глупав уличен танцьор и си вършеше всякакви идиотщини без много да му мисли. Не че се бе дрогирал и станал част от мафиотска банда, но бе някак мечтателско да преследва концепцията за пълна „свобода“. Като повечето тийнейджъри, и Ник беше някакъв пълен инат, който се противеше срещу всяка неправда и глупаво правило, което обществото искаше да му наложи. Като това да има истинска работа, защото видиш ли уличните танци дори не бяха нещо реално, или особено легално. Състезанията се провеждаха в много тъмни задънени алеи, където и плъх не стъпваше, в разни съмнителни клубове, в евтини жилища, където живееха по петима думи в една стая и прочее... Но въпреки това това време носеше все щастливи спомени на Николас. Сам не можеше да си обясни защо, очевидно призванието му беше да спасява животи, беше повече от влюбен в тръпката... Но това не значеше, че е щастлив, едното нямаше много общо с другото. Тази негова страст не беше задължително здравословна. Като че ли никога не си падаше по здравословните връзки, уви.
Тъкмо отпи от коктейла си, без да сваля очи от присъединилия се към него барман, когато последния му проговори и той почти се задави с глътката си. Не му се беше случвало да зяпа някого без да осъзнава толкова дълго... Добре че този до него май не беше достатъчно адекват, за да забележи втренчения му поглед. Не успя да го свали от него, но поне го посмъкна надолу и го върна обратно върху отсрещния, когато прецени, че май да го гледа в очите беше най-доброто решение. Пък и имаше някак приятно тъжни очи. Имаше странен чар в точно тази тъга, която тъмнокосия виждаше там.
Вдигна чашата си и я чукна леко в тази на бармана, но май забрави да каже „наздраве“ на свой ред. Стори му се,че казва нещо друго, може би му се представи с името си. Гласът му звучеше далечно на самия него и не се слушаше особено какви ги приказва. Едва малко по-късно осъзна защо толкова концентрирано се беше втренчил в човека до себе си и бързо протегна ръка, но я спря във въздуха, сочейки му нещо. Прецени, че не е удачно да докосва непознатия, тъкмо си бе взел почивка.
- Имаш нещо в косата си... ето тук... - остави протегнатия си показалец да посочва, докато другия прокара пръсти през черните си кичури. Изражението на Ник се стегна и той сви устни, защото му се искаше едновременно да изписка и да се засмее като малко дете на неуместното страдание на пораснал човек.
- Боже, съжалявам... Май е било сметана... - прехапа устна с извинителен поглед, грабвайки салфетка от бара пред себе си. Извърна се отново към другия и този път си позволи да обере размазаната сметана от косата му, поне доколкото можа. Въпреки че ползва салфетка, малко остана по пръстите му и младежът се засмя неловко. Защо ли вечно само правеше нещата по-зле? Вървеше му само и единствено в работата и в нищо друго.
- Направих каквото можах. - усмихна се накриво, все още гузен, че изобщо бе повдигнал темата. Можеше да си стои с малкото топче сметана, което беше като копче в косите му, а сега кичурите му седяха леко слепени и изключително бляскави. Поне не беше нищо фатално, нали някои хора даже ползваха мляко и яйца в маските си...
Николас тъмно се върна към питието си и беше напът да повдигне някакъв по-нормален разговор, когато един от вече доста пийналите му колеги го потупа силно по рамото.
- Хей, Ник! Ще ни кажеш ли най-сетне тайната си?! - каза досадника Кевин и Ник се извърна само за да срещне противната му ехидна усмивка. Определено не беше трезвен.
- Не знам за каква тайна говориш.. - отвърна му напълно искрено.
- Охо, на важен ли се правиш пак...Всички забелязахме как Саманта те следва навсякъде! Как я накара да ти обръща токова внимание, я кажи! - думите му накараха Николас да издиша шумно и да подбели очи, обръщайки гръб на Кевин. Не, това нямаше как да му се случва... Никой не искаше да му даде почивка от глупостите. Нямаше намерението да се занимава с тях.
- Хей, трябва да ни кажеш!
- По-рано я видях да отива към стажантската стая! - провикна се Мелани неуместно клюкарски с пиперлив тембър. Николас направо се хвана да главата...
- Охоооо, Ник! Чукаш ли я!?!
... Сега му се искаше да влезе някой терорист и да го застреля право в черепа.
- Не ви влиза в работата! - обърна се към всички и не се сдържа да им повиши тон. Беше обаче много повече засрамен и му беше досадяло всичко това, но нямаше енергията и да им се ядосва наистина... Просто защо не искаха да оставят това, а само задълбаваха още повече?!
- Чухте ли, хора?! „Не ни влизало в работата“! Смея да кажа, че ни влиза и още как...И ние искаме парченце от пая! - изсмя се Кевин и се спогледа с другите, с които си закимаха във взаимно съгласие.
Николас на свой ред поклати глава, сякаш се предава и върна вниманието си върху бармана в почивка.
- О, не знаех, че имаш компания! - глупакът не се отказа и се подпря на рамото на Ник.
- Да, точно така... Имам компания, това е...приятел...Зейдън! - силно се надяваше ужасната напаст зад него да се изпари след това, но и туй не го отказа.
-Аз съм Кевин, колегата на този секс бог тук. - намигна и си допи бирата, сетен потупа отново рамото на Николас, който отново въздъхна с досада. - Хей, я кажи как е Саманта в леглото...Някой-друг съвет какво ѝ харесва..? - зашепна му до ухото на колегата си.
- Разкарай се, преди да пипна отит! - отсече го отново и опита да го избута от себе си. Мразеше да му навлизат такива индивиди в личното пространство. Не беше кой знае какъв върл защитник на въпросното си лично пространство, но не и когато се държаха толкова инфантилно. Наистина му омръзна и всичката вина за това беше на леля му. Защо не можа да уважи молбата му и да го остави на мира да си върши работата?! Какво им ставаше на всички?!

Още не беше дошъл в проклетия бар и вече му идеше да се прибира. Само дето „прибира“ значеше, че Николас трябваше да се пренесе в дома на леля си Саманта, което далеч не му беше желана опция. Той, пораснал човек на 27, с работа и достатъчно спестявания да си има свое жилище, някак си не усещаше, че има някакъв голям избор в живота си.... Беше стигнал дотук как точно? От собствения си инат и глупост, какво друго!
Не беше готов. Просто не беше готов да се изнесе официално, защото наемеше ли си ново жилище, трябваше да положи някакво „ново начало“, а не го усещаше. Просто такова нямаше. Дните му се повтаряха, а той прескачаше от работа на работа само и само да си държи мислите окупирани единствено с това. Може би не бягаше само от чувства, които не си и бе позволил наистина да излее от себе си. Може би бягаше то друго, по-плашещо усещане. Имаше нуждата да е полезен някому прекалено много, имаше нуждата да вижда, че има смисъл... Не можеше да се спре, просто си беше такъв. Нищо че това сигурно щеше да го убие, или по-лошо.
В момента едничкото му съкровено желание бе всички да се изпарят и да го оставят на мира. Николас не беше интроверт, но за първи път в живота си не искаше никого около себе си. Всеки опитваше да се бърка повече от нужното в личните му неща, сякаш имаше кой знае колко останали такива... Ако не искаше да се върне в стария си апартамент, просто щеше да го остави на онзи музикант! О, чакай... Вярно, че си бе измислил историята, за да разкара Саманта от главата си. Само дето тя бе по-лепкава и от паразитчетата, които много хора си отглеждаха в неведение. Наистина нямаше да се откаже, докато не го завлече в дома си. Николас усещаше накъде отиват нещата... щеше да се сдобие и с четвърта работа, тази на детегледачка.
Бе направо принуден да избира между това да тръгне на обиколки за нов апартамент в 3 през нощта, или да се примири и остане при леля си. Нито една от опциите не му се нравеше, ама никак. Той си беше човек, който обичаше да оставя нещата да се случват по-естествено... Затова дори и не се усети кога просто остана да спи в крилото на стажантите, което бе предвиденото само за кратки дремки в натоварени смени. Стаичката беше малка, но на Ник му допадаше стерилния аромат там. Нямаше спомени, които да долитат в съзнанието му и да го будят нощем. Нямаше снимки, окачени по стените. Нямаше хиляди подарени жестове. Ник можеше да изхвърли или изгори всички материални вещи на  Алекс от апартамента си, знаеше това. Но просто нямаше смисъл. Повечето неща не бяха нещо, което магически ей така щеше да се изпари от там. Мястото беше неспасяемо. Младежът никога не бе предполагал, че раздяла след дългосрочна връзка нямаше да му понесе много добре... Понякога се питаше дали въобще беше обичал, или беше някаква чисто човешка нужда, изградения навик, причината да виждаш този човек наоколо, да го държиш наблизо заради подкрепата, приятните топли прегръдки на дивана, страстните ласки, и въобще всичко, каращо те да се чувстваш желан от някого. Колкото повече мислеше по въпроса, толкова по-зле ставаше. Ето затова Ник официално се бе превърнал в заклет работохолик. За да не мисли...за тези неща. Работата му изискваше пълен фокус и това бе единственото му спасение.
Не можеше да каже, че има такова в момента. Всичко стана дяволски бързо, но все още усещаше ръката, която бе хванала неговата. Премигна няколко пъти, защото не знаеше иска ли да реагира някак на ставащото. Сигурно трябваше?
Едва накрая зацепи какво му беше щукнало на Зейдън.... Преглътна тежко, когато погледите им се засякоха. По дяволите, защо?! Не беше казвал на никой от недораслите си колеги, че е гей. Така си беше преценил, не защото искаше да крие кой е. Не му пукаше, в този век нямаше да го заколят за това, просто му се искаше да се отдели напълно от личния си живот. Особено с тези маймуни около него, някак си не усети, че ще си станат дружки, че да си прави труда да им се обяснява какъв е. Бе прекалено изморително да излизаш от гардероба отново и отново и...така до безкрай, защото всеки нов човек изискваше това. Много им здраве!
Знаеше, че барманът навярно имаше само доброто намерение да го избави от нежеланите натрапници, но планът му не му помогна особено...поне не в първия момент. Въпреки това бе единственото, с което Николас разполагаше, затова не се дръпна, както и не отдели поглед от този на Зейдън. Без дори да погледне към бара, просто се протегна и награби питието си, за да го изпие на екс. Писна му от всичко и всички...и да, защо не? Щеше да танцува...ама наистина. Плъзна празната чаша обратно на бара и даде знак на Зейдън да го поведе към дансинга.
Кевин за миг си беше изгубил речника и показа неминуемо отвращението си като един хомофоб, какъвто си беше, но докато двамата се отдалечаваха, успя да си върне досадната подигравателна усмивка.
- Не е ли малко стар за теб? По татенца ли си падаш?!  - провикна се от бара, но за свое нещастие бе останал отразен само от гвардията си „мажоретки“, които бяха не по-малко пияни от него.
- Ще повярваш ли, че преди осем години бях напът да танцувам в „Авликейн търси талант“, а сега съм в стажантска програма с онези идиоти... - изпелтечи и се засмя сам на себе си, вече леко замаян от внезапното раздвижване на алкохола в кръвта му. - Приготви се! Ще ти покажа някои опасни стъпки... - преметна една ръка през широкото рамо на бармана и му се усмихна многозначително. Дори не беше пиян, по-скоро опиянен от факта колко бързо забрави за всичките дразнители в живота си, защото окончателно реши да се забавлява.
Танците му пробудиха у него онази закърняла страст, която все още притежаваше. Тя си гореше в него, но под различна форма сега...и все пак... беше я забравил. Но младата му кръв бе достатъчно добра в това да му припомня разни неща. Въпреки че не бе танцувал от много дълго време, сега сякаш притежаваше музиката. Няколко захласнати по танците девойки се бяха отдръпнали, за да наблюдават и периодично му пробутваха безплатни питиета, които Ник без колебание изпиваше на екс, без почти да прекъсва заниманието си. Беше сигурно, че е напът да се самозабрави, защото даже не знаеше вее колко изпи, или колко песни бяха минали. Нищо, че навярно бяха само 3-4.
- Хей, хей...Зейд.. - сграбчи чуждата блуза и придърпа мъжа обратно към себе си – Къде тръгна? Не сме приключили! - каза като някое детенце, което искаше и пастичка към детското меню, но родителите му опитваха да го отведат вкъщи. Навярно горкия човек искаше просто да си вземе почивка, но Ник не искаше да танцува сам тази нощ. - Къде ти е якето? - попита с все същата си очарователна неадекватност, сетне сне поглед към земята, където се намираше якето на Зейдън. Дори не си спомняше, че сам му го свали по едно време...Но пък беше секси да го направи.. като част от танца! Поне разбра, че на гледащите им се хареса, тълпата подсвиркваше като навидяла.