Some things have to end for the next one to begin.
2 posters
Страница 1 от 1
Some things have to end for the next one to begin.
Партито беше фенси. Не и хората ("и хората").
Анора зяпаше отегчено в една точка, вече беше спряла да се чуди какво ли прави тук с всичките тези идиоти - за първи път бе решила да прави някакво парти след изложение на колекциите й. Идваха разнообразни обикновени същества, с които само се поздрави и после се помоли никога повече да не ги види до края на вечерта. Започваше да си припомня защо й беше толкова досадно - освен че си имаше проблеми, които във всеки момент можеха да се покажат и да ексалират, съществата тук просто бяха тъпи. Вече се чудеше откъде ги беше намерила - самият факт, че ги познаваше, беше достатъчно притеснителен.
- По дяволите! - изсъска сама на себе си и ако нямаше толкова много хора наоколо, сигурно щеше да си разбие главата в стената.
Не че щеше да й дойде малко повече акъл. Мразеше как допускаше едни и същи грешки. Беше си обещала, че ако не можеше да контролира изборите, които нямаше право благодарение на вампирската си вечна болест или проклятие, или и двете! щеше по е да се научи да контролира изборите си в живота. И сега защо беше поканила същите загубеняци!
Едва стигна до бара незабелязано. Беше си сложила тъмните очила, защото светлината я изнервяше, под каквато и да е била форма. За жалост никой еварим не бе успял да й създаде от онези глупави магични дранкулки, че да може да излиза на слънцето. Вече беше забравила какво е. Не че де оплакваше. Най-много да й излязат бръчки от проклетите лъчи. Не че не беше безсмъртна, но това си бяха факти, които не можеше да оспорва, но и използваше за опора, за да не си мисли понякога колко й липсваха някакви неща.
Ръцете й трепереха от време на време. Беше си взела от обичайната порция кръв. Просто си седеше затворена в ателието и работеше нон-стоп, за да избегне всичките си проблеми. Преди не й бе толкова лесно да се контролира
...
- Мартини ли?
За кой пореден път щеше да я пита? Анора свали очилата си малко и те съвсем се опряха на носа й, за да погледне косо досадния човек. Проклет човек ...
- Идва, идва!
Средният й пръст бутна нагоре очилата и пръстите й потракаха по бар плота.
Чудеше се какво ли щеше да стане толкова, ако просто решеше да си върви ...
Някой изобщо щеше ли да забележи? Сякаш всичко тук не бяха дошли за безплатното пиене.
- Скучна вечер, а? - Анора си беше сменила аутфита преди да се появи тук.
Не че това променяше нещата, макар че й се искаше с едно преобразяване да приключи с всякаквите въпроси, но като толкова искаше, защо сега постави един? Не се обърна по посока на другата жена. Зяпаше напред, където барманът й правеше напитката. Искаше вече да се намира в ръцете й преди да е удушила някого.
Анора зяпаше отегчено в една точка, вече беше спряла да се чуди какво ли прави тук с всичките тези идиоти - за първи път бе решила да прави някакво парти след изложение на колекциите й. Идваха разнообразни обикновени същества, с които само се поздрави и после се помоли никога повече да не ги види до края на вечерта. Започваше да си припомня защо й беше толкова досадно - освен че си имаше проблеми, които във всеки момент можеха да се покажат и да ексалират, съществата тук просто бяха тъпи. Вече се чудеше откъде ги беше намерила - самият факт, че ги познаваше, беше достатъчно притеснителен.
- По дяволите! - изсъска сама на себе си и ако нямаше толкова много хора наоколо, сигурно щеше да си разбие главата в стената.
Не че щеше да й дойде малко повече акъл. Мразеше как допускаше едни и същи грешки. Беше си обещала, че ако не можеше да контролира изборите, които нямаше право благодарение на вампирската си вечна болест или проклятие, или и двете! щеше по е да се научи да контролира изборите си в живота. И сега защо беше поканила същите загубеняци!
Едва стигна до бара незабелязано. Беше си сложила тъмните очила, защото светлината я изнервяше, под каквато и да е била форма. За жалост никой еварим не бе успял да й създаде от онези глупави магични дранкулки, че да може да излиза на слънцето. Вече беше забравила какво е. Не че де оплакваше. Най-много да й излязат бръчки от проклетите лъчи. Не че не беше безсмъртна, но това си бяха факти, които не можеше да оспорва, но и използваше за опора, за да не си мисли понякога колко й липсваха някакви неща.
Ръцете й трепереха от време на време. Беше си взела от обичайната порция кръв. Просто си седеше затворена в ателието и работеше нон-стоп, за да избегне всичките си проблеми. Преди не й бе толкова лесно да се контролира
...
- Мартини ли?
За кой пореден път щеше да я пита? Анора свали очилата си малко и те съвсем се опряха на носа й, за да погледне косо досадния човек. Проклет човек ...
- Идва, идва!
Средният й пръст бутна нагоре очилата и пръстите й потракаха по бар плота.
Чудеше се какво ли щеше да стане толкова, ако просто решеше да си върви ...
Някой изобщо щеше ли да забележи? Сякаш всичко тук не бяха дошли за безплатното пиене.
- Скучна вечер, а? - Анора си беше сменила аутфита преди да се появи тук.
Не че това променяше нещата, макар че й се искаше с едно преобразяване да приключи с всякаквите въпроси, но като толкова искаше, защо сега постави един? Не се обърна по посока на другата жена. Зяпаше напред, където барманът й правеше напитката. Искаше вече да се намира в ръцете й преди да е удушила някого.
my heart's in
- exile -
I need you to touch me 'Cause I want what you do
- annora -- Брой мнения : 7
Join date : 04.12.2022
Re: Some things have to end for the next one to begin.
A Vapor Disguise
Look again-->>I'm on the outside (Lookin in) I feel the heat rise (On my skin, on my skin)
D'Arcy Bloom- Брой мнения : 7
Join date : 04.12.2022
Age : 299
Re: Some things have to end for the next one to begin.
Анора не чуваше добре. За жалост всичките й вампирски сетива не бяха съвсем наред и трябваше да живее с проклетата участ. Не че не можеше просто да прободе сърцето си с кол, но само онези, така наречени псевдо егоисти, могат да се самоубият просто така. Вампирката бе претърпяла поредица от несгоди в живота и въпреки това не се бе отказала да живее в собствения си ад. Даже напротив - опитваше се да го направи дори по-уютно място. За жалост тези работи не работеха толкова лесно.
Дочутите гласове, които нарушиха концентрацията в скуката на вечерта, я подразниха. Беше досадно да не можеш да чуваш, беше досадно да не можеш да помирисваш и докато тичаш със скоростта на светлината почти да се запъхтиш по средата. Можеха за най-лесно да я нарекат най-лошият експеримент правен някога, но пък щеше да е единствена? Колко дефектни ще да имаше? Не че имаше значение. Всъщност по същество много малко неща имаха изобщо някакво значение. Дори миналото не бе толкова важно макар и да изглеждаше цялата същност. Вампирката някак се бе научила да не се обръща назад. И без това там нямаше да намери нищо привлекателно. А сега? Разбира се, тя беше привлекателна и вечно млада, можеше ли да иска нещо повече предвид човешките си корени? Не че не се нервираше, докато слушаше какво се случваше наоколо. Цялата работа й убиваше следенето. Затова не можеше да ловува. Просто си пазеше банки кръв за just in case макар и понякога да повръщаше от лошата кръв. За жалост, отново не ставаше дума за никакво предпочитание. Всичко бе започнало прекалено отдавна и всеки ден вампирката намираше по нов дефект. Именно съществуването на всякакви дефекти бяха причината на подземния етаж в ателието си да бе създала купища разнообразни костюми, чиито ефекти да притъпят всеки дефект. Такива днес нямаше на модното ревю, тъй като те бяха за съвсем специални клиенти. Не всеки може да се добере до толкова специални кройки.
По-важното бе, че не се оказа никак разочарована, след като й бяха отнели възможността да се фокусира върху ставащото около нея. Не помнеше някой да я бе целувал толкова скоро. Просто защото преди всичко Анора не даваше вид на жена, която всеки може просто да пипа. Дори понякога прекалено разголените дрехи не бяха причина някой да се опита да се докосне. Можеше да каже, че едновременно й харесваше, но я и отегчаваше за смърт. Естествено, че в края щеше тя да избере с кого да бъде, но по начало никой с нищо не бе спиран. Може би просто НЕ-то беше отпечатано на лицето й, затова никой не щеше да я доближава. Но пък ето, че никой не беше я използвал в опита си да се скрие от нещо. Оказа се прекалено заета да мисли вместо да се целува, което беше другото нещо - мозъкът й работеше перфектно, но ако не беше настроен да прави дадено нещо, просто мислеше за други неща. В случая фокусът беше съвсем другаде и дори езикът й съвсем необезпокоявано да се разхождаше в чуждата кухина, просто не беше същото като да се пусне по течението и да се удави някъде там, защото какво пък друго да остава?
- Имаш късмет, че фризьорката ми не е наблизо, за да те види какви ги вършиш ... - Анора въздъхна и повдигна поглед, след като облиза устните й; ако рецепторите й не я убиваха в случаите, в които й се искаше да усеща нещо повече от обикновено, би могла да каже, че Дарси имаше чудесен вкус.
Пръстите й се бяха вкопчили в яката на коженото яке на непознатата. И преди да я пусне я оправи.
- Като получи поканата си не видя ли какъв е дрескода? - закачи жената и си грабна мартинито, без да чака втора покана. - Направи ни по още едно, Хю ... - махна на бармана, без да му обръща повече никакво внимание. - Знаеш ли ... така облечена ще трябва да те скрия от чуждите погледи, защо направо не дойдеш с мен, докато приятелчетата ти заблудено те търсят? - Анора забрави за новопоръчаните напитки, но и без това си изпи поредната доза, която даже успяваше да й замае главата леко. - Ела ...
Дочутите гласове, които нарушиха концентрацията в скуката на вечерта, я подразниха. Беше досадно да не можеш да чуваш, беше досадно да не можеш да помирисваш и докато тичаш със скоростта на светлината почти да се запъхтиш по средата. Можеха за най-лесно да я нарекат най-лошият експеримент правен някога, но пък щеше да е единствена? Колко дефектни ще да имаше? Не че имаше значение. Всъщност по същество много малко неща имаха изобщо някакво значение. Дори миналото не бе толкова важно макар и да изглеждаше цялата същност. Вампирката някак се бе научила да не се обръща назад. И без това там нямаше да намери нищо привлекателно. А сега? Разбира се, тя беше привлекателна и вечно млада, можеше ли да иска нещо повече предвид човешките си корени? Не че не се нервираше, докато слушаше какво се случваше наоколо. Цялата работа й убиваше следенето. Затова не можеше да ловува. Просто си пазеше банки кръв за just in case макар и понякога да повръщаше от лошата кръв. За жалост, отново не ставаше дума за никакво предпочитание. Всичко бе започнало прекалено отдавна и всеки ден вампирката намираше по нов дефект. Именно съществуването на всякакви дефекти бяха причината на подземния етаж в ателието си да бе създала купища разнообразни костюми, чиито ефекти да притъпят всеки дефект. Такива днес нямаше на модното ревю, тъй като те бяха за съвсем специални клиенти. Не всеки може да се добере до толкова специални кройки.
По-важното бе, че не се оказа никак разочарована, след като й бяха отнели възможността да се фокусира върху ставащото около нея. Не помнеше някой да я бе целувал толкова скоро. Просто защото преди всичко Анора не даваше вид на жена, която всеки може просто да пипа. Дори понякога прекалено разголените дрехи не бяха причина някой да се опита да се докосне. Можеше да каже, че едновременно й харесваше, но я и отегчаваше за смърт. Естествено, че в края щеше тя да избере с кого да бъде, но по начало никой с нищо не бе спиран. Може би просто НЕ-то беше отпечатано на лицето й, затова никой не щеше да я доближава. Но пък ето, че никой не беше я използвал в опита си да се скрие от нещо. Оказа се прекалено заета да мисли вместо да се целува, което беше другото нещо - мозъкът й работеше перфектно, но ако не беше настроен да прави дадено нещо, просто мислеше за други неща. В случая фокусът беше съвсем другаде и дори езикът й съвсем необезпокоявано да се разхождаше в чуждата кухина, просто не беше същото като да се пусне по течението и да се удави някъде там, защото какво пък друго да остава?
- Имаш късмет, че фризьорката ми не е наблизо, за да те види какви ги вършиш ... - Анора въздъхна и повдигна поглед, след като облиза устните й; ако рецепторите й не я убиваха в случаите, в които й се искаше да усеща нещо повече от обикновено, би могла да каже, че Дарси имаше чудесен вкус.
Пръстите й се бяха вкопчили в яката на коженото яке на непознатата. И преди да я пусне я оправи.
- Като получи поканата си не видя ли какъв е дрескода? - закачи жената и си грабна мартинито, без да чака втора покана. - Направи ни по още едно, Хю ... - махна на бармана, без да му обръща повече никакво внимание. - Знаеш ли ... така облечена ще трябва да те скрия от чуждите погледи, защо направо не дойдеш с мен, докато приятелчетата ти заблудено те търсят? - Анора забрави за новопоръчаните напитки, но и без това си изпи поредната доза, която даже успяваше да й замае главата леко. - Ела ...
my heart's in
- exile -
I need you to touch me 'Cause I want what you do
- annora -- Брой мнения : 7
Join date : 04.12.2022
Re: Some things have to end for the next one to begin.
A Vapor Disguise
Look again-->>I'm on the outside (Lookin in) I feel the heat rise (On my skin, on my skin)
D'Arcy Bloom- Брой мнения : 7
Join date : 04.12.2022
Age : 299
Re: Some things have to end for the next one to begin.
- Спорен е въпросът - като жена, която несъмнено се съмняваше и в собственото си съществуване, можеше да каже, че тази работа не беше никак лесна.
С приятелствата. С липсата на голяма част съмнения. С какво ли не. Животът просто не се бе стекъл по правилния начин, за да убие всичката тази константна предпазливост. Вече беше свикнала. Просто проблемът бе, че това няма как да е решение. Беше по-скоро вечното бреме. В крайна сметка нямаше как да пожелае и да не живее. Животът понякога беше прекрасен. Просто прекалено рядко. Но пък все трябваше да е забавен, затова просто се беше включила абсолютно съзнателно в нещо, което не й беше никак ясно, но това беше част от истинската забава. Ако знаеш всичко, няма ли да е прекалено скучно? Дори богът на знанието отказваше понякога да си спойли онова, което иначе можеше на мига да разбере, та тя ли нямаше ...
Пусна чуждата ръка, когато се намериха зад колисите, и плъзна погледа си към няколкото облечени манекена, докато с ъгълчето на окото си следеше преобличащите се модели. Ревюто беше приключило, но те вечно се кипреха до побъркване. Не можеше да каже, че не ги разбира, защото обичайно правеше абсолютно същото.
Обърна се рядко по посока на чуждия глас и по устните на Анора се изписа усмивка. Тя продължи, докато жената пред нея се приближаваше. Анора не бе направила и крачка назад, защото по начало не се изискваше. Слухът й долавяше различни шумове, които я накараха да сбръчка чело, затова се опита да се фокусира върху друго.
Беше запазила мълчание първите няколко секунди, в които пръстите й се бяха оказали заровени в червените коси. Несъмнено отиваха на така наречената Дарси Блум. Само трябваше малко да се понаместят. Вечният перфекционизъм просто не закъсня.
- Коктейлен и в червено ... - отговори накрая и пръстите й се промушиха под коженото яке само за да го свалят и то да се свлече на земята. - Какво ще кажеш за това? - за секунди се озова опряла гърди в чуждия гръб и дъхът й погали чуждото ухо.
Това беше просто любимата й рокля от днешното представление, имаше само един екземпляр и беше рисково, но нямаше значение.
- Пробвай я!
С приятелствата. С липсата на голяма част съмнения. С какво ли не. Животът просто не се бе стекъл по правилния начин, за да убие всичката тази константна предпазливост. Вече беше свикнала. Просто проблемът бе, че това няма как да е решение. Беше по-скоро вечното бреме. В крайна сметка нямаше как да пожелае и да не живее. Животът понякога беше прекрасен. Просто прекалено рядко. Но пък все трябваше да е забавен, затова просто се беше включила абсолютно съзнателно в нещо, което не й беше никак ясно, но това беше част от истинската забава. Ако знаеш всичко, няма ли да е прекалено скучно? Дори богът на знанието отказваше понякога да си спойли онова, което иначе можеше на мига да разбере, та тя ли нямаше ...
Пусна чуждата ръка, когато се намериха зад колисите, и плъзна погледа си към няколкото облечени манекена, докато с ъгълчето на окото си следеше преобличащите се модели. Ревюто беше приключило, но те вечно се кипреха до побъркване. Не можеше да каже, че не ги разбира, защото обичайно правеше абсолютно същото.
Обърна се рядко по посока на чуждия глас и по устните на Анора се изписа усмивка. Тя продължи, докато жената пред нея се приближаваше. Анора не бе направила и крачка назад, защото по начало не се изискваше. Слухът й долавяше различни шумове, които я накараха да сбръчка чело, затова се опита да се фокусира върху друго.
Беше запазила мълчание първите няколко секунди, в които пръстите й се бяха оказали заровени в червените коси. Несъмнено отиваха на така наречената Дарси Блум. Само трябваше малко да се понаместят. Вечният перфекционизъм просто не закъсня.
- Коктейлен и в червено ... - отговори накрая и пръстите й се промушиха под коженото яке само за да го свалят и то да се свлече на земята. - Какво ще кажеш за това? - за секунди се озова опряла гърди в чуждия гръб и дъхът й погали чуждото ухо.
Това беше просто любимата й рокля от днешното представление, имаше само един екземпляр и беше рисково, но нямаше значение.
- Пробвай я!
my heart's in
- exile -
I need you to touch me 'Cause I want what you do
- annora -- Брой мнения : 7
Join date : 04.12.2022
Re: Some things have to end for the next one to begin.
Дарси понечи да каже нещо, но замълча. Стори ѝ се, че преследвачите ѝ се доближават, бяха точно от другата страна, пред подиума. Сигурната суматоха не закъсня, но по разговорите, ангелката успя да отличи и нечий чужд. Всъщност обратното на чужд, до болка познат. Повече, отколкото ѝ се искаше. Това несъмнено беше еонът на красотата. Един безкрайните. И поредният бог, който скромната ѝ персона ограби, но не успя да убие. Голям пропуск от нейна страна, но хей, безгрешни нямаше...
Този еон сам по себе си не представляваше чак толкова голяма заплаха, освен отличителната. Всеки, прекарал прекалено дълго в присъствието му, навярно би умрял от криндж. Проблемът бяха така наречените му “рицари на красотата”. Те се оказаха най-лоялните от всички, които се биха за своите богове във войната. Естествено, след като вместо мозъци, имаха единствено сляпата си вяра и пълна отдаденост. Такива бяха създадени, всъщност. Дарси вече бе поздравила еона по този повод. Ако не друго, нямаше да умре сам... когато настъпеше моментът да убие и него.
Този момент обаче определено не беше сега, докато бе така уязвима и броят на издирващите ѝ пристискаха в ъгъла. Трябваше да се покрие за известно време и го знаеше. Стига някак първо да се измъкнеше оттук под носа не само на онези главорези, а самият Еон на красотата и лъскавата му армия.
Шах. Не бе предвидила точно тези несъвместими помежду си създания да се съюзят срещу нея. Враговете си бяха намерили по-неотложен общ враг.
Усмихна се нервно, когато усети дъха на жената, чието име все още не знаеше. Той галантно пропълзя по врата ѝ. Лекото изправяне на косъмчетата там я върна към малкото изтичащо време, което ѝ оставаше, за да измисли нов план. И точно тогава го усети... Последният вик на умираща душа. Проклятието, което сега я освети като най-голямата благословия.
Усети сърбежът по кожата и бълбукането под нея, но още преди това знаеше, че ще се случи в рамките на няколко секунди.
Когато бе обявена за изменница и богоубийца, не промяната в ранга, а още самото извършване на престъплението, самото опетняване на душата ѝ донесе това проклятие. Това да поема облика на всяка изстрадала душа, на която е трябвало да помогне приживе. Въпреки, че бе напуснала предречения си път и оказа да служи на боговете, това далеч не я освободи от дълга ѝ по рождение. Ангелите като нея имаха души, на които да помагат, но тя се бе отрекла от това призвание. Не го искаше. Никога не го бе усещала свое. Преди всичко... кой някога се бе вълнувал от нейните нужди и желания? От нейните чувства... Винеше създателя си, който навярно я бе създал в миг на слабост. Съдбоносна грешка, но не нейната.
Рязко протегна ръка и свали панделката на червената рокля, която мистериозната жена ѝ бе поднесла да облече. Побърза да завърже очите ѝ, за да не я ослепи с преобразяването си.
Все още нямаше времето да се развесели от приятната ирония на съдбата. Винаги се измъкваше между капките, но този път... щеше да пие за триумф като този. Не само щеше да се измъкне оттук... Щеше да целуне ръката на онзи, който повече от всичко я искаше заловена, в която от диамантните си клетки.
Между смяната на облика, Дарси засия като най-ярката звезда в небето. Добре че не излъчваше и еквивалентна топлина, защото би изгорила до основи всичко около себе си. А някак си я дразнеше дреболията, че новото ѝ запознанство все още не бе завършила с узнаване на чуждото име. Единствено дрехите по самата нея се бяха стопили до последната прашинка плат. Жалко, защото харесваше кожените си панталони.
Направи само една крачка назад и вече усети малко по-налятата си фигура. Застана пред дългото огледало, сякаш щеше да позира за еротична фотосесия.
- Недей. - изрече с новия си глас, но почти не забеляза промяната там, тъй като все още звучеше като себе си. Интонацията ѝ не се променяше. Погубената завинаги душа ѝ бе оставила единствено лекия си славянски акцент като малък сувенир. - Не още. - настоя, когато другата жена зад нея постави пръсти върху панделката, скриваща очите ѝ.
Не ѝ бе дала никакво обяснение, защото преди всичко нямаше време, но за да сме честни, нямаше и намерението да дава такова. Дори и двете да бяха стари познати.
Сграбчи червената си перука и с едно движение я смъкна от главата си, оставяйки я да падне в краката ѝ. Пожела да огледа новата си версия добре, за да свикне веднага. В самото начало се стряскаше от отражението си при всяка трансформация, макар да я беше страх да си признае.
Направи каквато физиономия се сети, след което остави плътните си устни намира. Чертите ѝ се отпуснаха да си починат и падналият ангел се врътна назад. Подхвана панделката с връхчето на пръстите си и я развърза, освобождавайки зрението на компанията си.
- Заеби дрескода. - каза и си присвои червената рокля от ръцете ѝ, само за да я постави обратно на закачалката. Нещо кожено веднага грабна окото ѝ и дори не попита за позволение, преди да го облече. Приличаше повече на костюм за някое разкрепостено поп изпълнение, но това не я вълнуваше. Бързото ѝ око просто прецени, че ще ѝ стои прекрасно. Кожените панталонки с висока талия без друго си пасваха с все оцелялото ѝ кожено яке. Дарси накрая се наведе да си го вдигне от земята и отново върна вниманието си върху безименната.
- Да се махаме оттук. Имам повод да черпя. - усмихна се “невинно”, докато завързваше кожените си ботуши. Добре че трансформацията този път не я замая толкова. Можеше да кара и помнеше къде е паркирала мотора си. Но първо... не се шегуваше. Щеше да мине през целия подиум и да целуне ръката на един от безкрайните.
Този еон сам по себе си не представляваше чак толкова голяма заплаха, освен отличителната. Всеки, прекарал прекалено дълго в присъствието му, навярно би умрял от криндж. Проблемът бяха така наречените му “рицари на красотата”. Те се оказаха най-лоялните от всички, които се биха за своите богове във войната. Естествено, след като вместо мозъци, имаха единствено сляпата си вяра и пълна отдаденост. Такива бяха създадени, всъщност. Дарси вече бе поздравила еона по този повод. Ако не друго, нямаше да умре сам... когато настъпеше моментът да убие и него.
Този момент обаче определено не беше сега, докато бе така уязвима и броят на издирващите ѝ пристискаха в ъгъла. Трябваше да се покрие за известно време и го знаеше. Стига някак първо да се измъкнеше оттук под носа не само на онези главорези, а самият Еон на красотата и лъскавата му армия.
Шах. Не бе предвидила точно тези несъвместими помежду си създания да се съюзят срещу нея. Враговете си бяха намерили по-неотложен общ враг.
Усмихна се нервно, когато усети дъха на жената, чието име все още не знаеше. Той галантно пропълзя по врата ѝ. Лекото изправяне на косъмчетата там я върна към малкото изтичащо време, което ѝ оставаше, за да измисли нов план. И точно тогава го усети... Последният вик на умираща душа. Проклятието, което сега я освети като най-голямата благословия.
Усети сърбежът по кожата и бълбукането под нея, но още преди това знаеше, че ще се случи в рамките на няколко секунди.
Когато бе обявена за изменница и богоубийца, не промяната в ранга, а още самото извършване на престъплението, самото опетняване на душата ѝ донесе това проклятие. Това да поема облика на всяка изстрадала душа, на която е трябвало да помогне приживе. Въпреки, че бе напуснала предречения си път и оказа да служи на боговете, това далеч не я освободи от дълга ѝ по рождение. Ангелите като нея имаха души, на които да помагат, но тя се бе отрекла от това призвание. Не го искаше. Никога не го бе усещала свое. Преди всичко... кой някога се бе вълнувал от нейните нужди и желания? От нейните чувства... Винеше създателя си, който навярно я бе създал в миг на слабост. Съдбоносна грешка, но не нейната.
Рязко протегна ръка и свали панделката на червената рокля, която мистериозната жена ѝ бе поднесла да облече. Побърза да завърже очите ѝ, за да не я ослепи с преобразяването си.
Все още нямаше времето да се развесели от приятната ирония на съдбата. Винаги се измъкваше между капките, но този път... щеше да пие за триумф като този. Не само щеше да се измъкне оттук... Щеше да целуне ръката на онзи, който повече от всичко я искаше заловена, в която от диамантните си клетки.
Между смяната на облика, Дарси засия като най-ярката звезда в небето. Добре че не излъчваше и еквивалентна топлина, защото би изгорила до основи всичко около себе си. А някак си я дразнеше дреболията, че новото ѝ запознанство все още не бе завършила с узнаване на чуждото име. Единствено дрехите по самата нея се бяха стопили до последната прашинка плат. Жалко, защото харесваше кожените си панталони.
Направи само една крачка назад и вече усети малко по-налятата си фигура. Застана пред дългото огледало, сякаш щеше да позира за еротична фотосесия.
- Недей. - изрече с новия си глас, но почти не забеляза промяната там, тъй като все още звучеше като себе си. Интонацията ѝ не се променяше. Погубената завинаги душа ѝ бе оставила единствено лекия си славянски акцент като малък сувенир. - Не още. - настоя, когато другата жена зад нея постави пръсти върху панделката, скриваща очите ѝ.
Не ѝ бе дала никакво обяснение, защото преди всичко нямаше време, но за да сме честни, нямаше и намерението да дава такова. Дори и двете да бяха стари познати.
Сграбчи червената си перука и с едно движение я смъкна от главата си, оставяйки я да падне в краката ѝ. Пожела да огледа новата си версия добре, за да свикне веднага. В самото начало се стряскаше от отражението си при всяка трансформация, макар да я беше страх да си признае.
Направи каквато физиономия се сети, след което остави плътните си устни намира. Чертите ѝ се отпуснаха да си починат и падналият ангел се врътна назад. Подхвана панделката с връхчето на пръстите си и я развърза, освобождавайки зрението на компанията си.
- Заеби дрескода. - каза и си присвои червената рокля от ръцете ѝ, само за да я постави обратно на закачалката. Нещо кожено веднага грабна окото ѝ и дори не попита за позволение, преди да го облече. Приличаше повече на костюм за някое разкрепостено поп изпълнение, но това не я вълнуваше. Бързото ѝ око просто прецени, че ще ѝ стои прекрасно. Кожените панталонки с висока талия без друго си пасваха с все оцелялото ѝ кожено яке. Дарси накрая се наведе да си го вдигне от земята и отново върна вниманието си върху безименната.
- Да се махаме оттук. Имам повод да черпя. - усмихна се “невинно”, докато завързваше кожените си ботуши. Добре че трансформацията този път не я замая толкова. Можеше да кара и помнеше къде е паркирала мотора си. Но първо... не се шегуваше. Щеше да мине през целия подиум и да целуне ръката на един от безкрайните.
A Vapor Disguise
Look again-->>I'm on the outside (Lookin in) I feel the heat rise (On my skin, on my skin)
D'Arcy Bloom- Брой мнения : 7
Join date : 04.12.2022
Age : 299