Igniting in waves. (завършен проект 《3)

Положението беше тежко. Ноел Морисън се вживяваше като бъдещия Бил Гейтс или пък Стийв Джобс, защото бачкаше от сутрин до вечер в гаража си (на родителите му де). Той, четирите стени и разпределената изчислителна машина, за която беше бачкал цяло скапано лято. Беше се поизпотил преди да я изгради толкова мощна и силна. Трябваше му заради изкуственият интелект. Последно централизираната система, на която държеше сървъра, се беше прецакала жестоко и трябваше да приеме, че изхвърлил парите на родителите си на вятъра, след като високата повече дори от него точно тогава машина беше гръмнала на има-няма два метра от него. Просто мощността не беше издържала на цялото напрежение, въртеше безмилостно колелцата си на живота, за да възпроизведе желаната информация. След като трябваше да се спасява от избухналия пожар, родителите му решили, че предпочитат повече никога Ноел Морисън Джуниър да не се занимава с подобни глупости. Орязаха му банковата сметка и го оставиха на сухо. Та, наложи му се бързо да намери решение на този изключително неприятен проблем! Нима мислеха, че могат да го спрат? Разбира се, че не. Той имаше план. Играта трябваше да работи до проклетото изложение. Оставаха само няколко месеца, а перфектно събраните му данни бяха изчезнали, тъй като суперкомпютърът бе решил да гръмне, както стана ясно. Реши да смени тактиката и да използва разпределени изчислителни машини. Така поне ако нещо се случеше с едната, другите щяха да запазят данните. Освен ако не гръмнеха всичките, което се надяваше никога да не му се случва пак. Без малко щеше да се самоубие в опита си да спаси Клариса 1.0. Клариса. На майка му. Да не каже, когато някой ден Ноел станеше известен, че никога не я е споменал за този негов върховен успех, който тя така усилено ругаеше, когато разбра, че ще повтаря по няколко предмета още в първата година в прокелтия университет. Нима го интересуваше!? Имаше по-важни неща да върши. Постоянно мрънкаше за сметката за тока, ала какво да направеше той? Беше предпочел да си държи Клариса 2.0 вкъщи, защото така успяваше да свърши далеч по-бързо цялата работа. Но тя не разбираше. Не й ли беше казал, че щеше да иде на изложението, да изкара милионите и повече за нищо да не се тревожи!? Сякаш пък не бяха богати.

Беше чакал цяла вечност да довърши играта и всичко свързано с нея. Работеше по това от години, много, много години. Беше проклет интроверт, който не излизаше от вкъщи. Поне нещо полезно можеше да свърши. Като това да впрегне всичката си енергия към едно единствено нещо - Cursed Legends. Беше толкова горд от себе си. Чак беше нездравословно колко часове беше прекарал, колко нощи не беше спал - от модели на героите и цялата вселена, до реално 3D моделиране, различни плотове, после безброй курсове по бази данни, различни програмни езици, добавена и виртуална реалност, а пък и да не мислите, че тези огромни тежки компютри в гаража му от само себе си се бяха сглобили? ... а майка му си мислеше, че си губи времето с тези глупости! Нима не знаеше колко сложно беше всичко това!? Беше прекарал толкова много време в това да направи нещата съвършени. Някой му беше казал, че съвършенството е ужасно субективно понятие, но не му пукаше. Той гледаше нещата през собствената си призма. Не беше редно да не му пука какво мислят другите. Важното беше, че на него му харесваше много.

Тъкмо изтества един от последните компоненти, за да е сигурен, че всичко е наред. Беше играл играта безброй много пъти вече, за да е сигурен, че устройствата, които беше закачил за себе си - очила, ръкавици работеха в негова полза, улавяха всяко негово движение и като цяло наистина човек можеше да се потопи в тази различна реалност. Всичко беше добре. Така му се струваше.

- Хайде, Ноел!

- Ей сега, мамо! - викна на свой ред, не можеше да разбере защо продължаваше да се държи като хлапе, но както и да е; навярно, защото си беше.

Клариса 2.0 беше натоварена в камиона. Нямаше как да иде без сървъра си, където и да е било. Можеше просто да си плати за облачно съхранение, просто не му харесваше колко бавно се случваха нещата. Искаше машината да е близо до него, за да си върши работата като хората и да бъде достатъчно бърза. Ако някой ден се разпространеше, щеше да го мисли. Сега трябваше първо да стигне до проклетото изложение. Целият свят го мразеше, защото странеше от половината човешки същества. Мразеше хората и не искаше да има нищо общо с тях. Родителите му му бяха напълно достатъчни!


- Можете да си го начукате! - завъртя се и средният му пръст се извиси над главата му.

Проклети подкупени копелета! Другите проекти не струваха. В тях нямаше абсолютни нищо специално. Нямаше нищо различно. Имаше нужда от проклетото финансиране. Родителите му за нищо на света няма да му дадат по попилее толкова много пари за ... нима и те си мислеха, че играта му е безнадежден случай, когато графиката беше толкова съвършена благодарение на мощната изчислителна мощ, която използваше!? Героите в играта дори работеха на база дълбоко обучение, невронни мрежи - сами се учеха как да играят в играта и това ги правеше толкова съвършени. Алгоритъмът за говорене беше толкова добре работещ. Всички изглеждаха впечатлени, за да дадат парите на проклетницата Ийви Питърсън, която беше направила глупав уебсайт за идиотите, които не могат да се ориентират в университета. Кучката трябваше да направи мобилно приложение по-скоро, но явно само толкова й е акълът.

ТОЙ беше работил цели седем шибани години, за да постигне, каквото беше постигнал - за да му кажат колко са впечатлени и накрая да го поставят къде!? КЪДЕ МИСЛИТЕ!? На място номер ДЕСЕТ от дели ДЕСЕТ представители на различни проекти.

Беше му писнало от простотии. Искаше да се прибира, защото щеше да убие някой ... с поглед и думи, защото не възнамеряваше да лежи нито едно от онези глупави копелета.

- НЕ РАЗБИРАМ КАКЪВ ИМ Е ПРОБЛЕМЪТ!? - ритна силно колата и тя изпищя.

- По-спокойно, Ноел.

- По. Спокойно.

Погледна много внимателно майка си, сякаш щеше да я убие след малко. А може би точно това възнамеряваше и да направи. И тя беше пълна простачка като всички останали.

- Хайде, карай! - погледна напред и стисна челюст.

Наговори му още сто хиляди неща по пътя, сякаш много му пукаше. Всичко беше отишло по дяволите. Свалиха Клариса 2.0 с триста зора. Ноел остави очилата и ръкавиците за добавена реалност. Преглътна тежко. Мразеше колко е несправедлив животът! С какво онази глупачка беше заслужила да ...

Нямаше никого наоколо. Клариса 2.0 кротуваше, дори не беше свързана с тока. Реши обаче, че е крайно време да свърши тази работа. Дори не разбираше какво толкова не им беше достатъчно? Изглеждаха така сякаш много се бяха позабавлявали. Глупаци! Всичко в този живот беше нагласено. Нямаше търпение да завърши глупавия семестър и да се разкара един път завинаги. Не знаеше как щеше да гледа простачката Ийви в следващите няколко месеца. Сигурно щеше да предпочете да не я гледа. Машините около него заработиха. Пусна компютъра. пое си дълбоко дъх, докато зяпаше иконката на играта на екрана. Имаше си дори такава. На всяко възможно устройство. Наистина се беше постарал, мамка му! Изобщо не бяха способни да оценят неговия труд. Добре им беше казал да си го начукат. Нямаше ни най-малки угризения.

Успя да стартира играта, макар че точно в този момент не му се искаше да я гледа. Самото й съществуване го нараняваше по особен начин. Беше се потил пред всичките си възможни монитори толкова много пъти досега - беше псувал толкова пъти досега, беше се провалял милион пъти, беше търсил безсмислени очеизваждащи грешки ... и за какво!?

Дори сензорите работеха перфектно. улавяха всяко негово движение. Сложеше ли очилата всичко щеше да приключи. Просто си знаеше. Сега мозъкът му пушеше от напрежение. Ами какво ако играта наистина беше за боклука?

Не искаше да си мисли такива глупости.

Харесваше всичките си откачени герои, за които почти нямаше спасение. Затова бяха прокълнатите легенди. Повече прокълнати, но винаги достатъчно легенди.

Въздъхна. Сложи очилата си и се загуби. Всичко му се струваше съвсем адекватно и нормално. Както беше играл вече един милион пъти. Само дето не подозираше за мощния троянски кон, който работеше на машината му още в мига, в който доктор Закъри Уолкър приключи, сваляйки шлема от главата си, за да даде оценката си. Целта на атаката не беше нищо особено - само да открадне всеки възможен елемент от играта му, докато накрая не изчезне от компютъра на Ноел Морисън. Но как изобщо щеше да е възможно да знае за този дребен факт, когато Клариса 2.0 започна да изпушва непредвидено. Нещо се беше случило в реалността, но Ноел нямаше как да знае това, беше зает.

Защото се случи нещо друго.

Намери се точно, където беше нужно - ниво 10, защото беше поиграл достатъчно преди моментът на необяснимото сливане да настъпи. Стори му се по-реално, отколкото му се бе визуализирал пред очите някога в живота. Защото ставаше наистина. Не знаеше как. Не знаеше защо, но ...

- Мамка му ... това е ... жестоко!

Колко ли да е жестоко да се намираш на кораб посред буря и да трябва да си спасяваш задника някак!? Напълно беше забравил, че не беше си създал добри отношения с капитана на кораба по-рано, преди да се качи. Просто искаше да види какво би се случило ... в този случай. За жалост всичко тук се случваше наистина и навярно направените избори нямаше да са му никак от полза ... известно време ... за напред ...

Сега си мислеше, че е жестоко. Ако някой ден разбереше (може би щеше), че токът по цялата планета бе спрял, за да може Ноел Морисън да избяга от тегавата реалност, щеше да се почувства добре един път в живота си. За жалост този път врагът ще се окаже неизвестна единица, внедрила се в някой от героите. Щеше да му се наложи да го убие, за да спре разпадането и изчезването на света, който бе създал. Включително и това той самият да умре. Щеше скоро да заподозре.

Капитан Езра Коен се беше изкачил до средата на мачтата и се развяваше с дисагите си като едно от почти невидимите черни платна, които вятърът блъскаше в лицето му. Обожаваше време на буря. Никой от екипажът му вече не вземаше тези моменти особено на сериозно, защото знаеха, че ще се справят. Това бе ежедневието им, все пак. Бяха преживели заедно буря след буря, абордаж след абордаж. Нищо не можеше да ги спре! Или поне така вярваха всеки път, преди проклятието на Черното петно да им напомни за съществуването си.
Някаква непонятна врява се случваше долу на палубата, но Езра нямаше как да различи какво точно. Знаеше само, че нямаше как да не е част от каквото и да ставаше там. Купонът не вървеше без него. Въздъхна, потвърждавайки мисълта си и грациозно се спусна по въжетата на мачтата. Приземи се с едно грандиозно салто на палубата точно пред причината за всичката тази врява.
- Какво става тук? Кой този? – кимна срещу това, което му изглеждаше като младо момче, облечено в странни дрехи.
- Не знаем, капитане! Появи се от нищото на палубата ни, решихме, че е някакво привидение! – викнаха почти в един глас няколко от работниците, изоставили задачите си, за да привикат и съберат главния екипаж наоколо.
- А кой ви каза да спирате работа?! – капитанът прокара ръка през брадата си и всички, освен четирима души се втурнаха обратно към рутинните си занимания. Корабът беше като живо същество. Бебе, което постоянно трябваше да се поддържа и държи на правилния курс. Езра не търпеше мързеливци под своя команда.
- Какво ще правим с него, капитане?
- Може ли аз да го хвърля зад борда? Мой ред е. – обади се Дара, която иначе рядко продумваше нещо. Ножовете ѝ тракаха един в друг както обикновено, докато ги размяташе в ръката си по навик.
- Да, да нахраним акулите с него! – обади се и Джошин, за да я подкрепи. На Езра леко му се гадеше от тях последно време. Или по-скоро не му се гледаше отчаяния опит на Джо да свали единствената жена в екипажа му. Очевидно нямаше шансове, но бе сред хората, дето не схващаха отказите, дори да опиташ да им прережеш гърлото.
- Да бе, зад борда ще го хвърляме! – изсумтя срещу четиримата и упорито опита да запали лулата си в дъжда, което нямаше как да се случи. Само дето който познаваше Езра Коен поне мъничко, щеше са знае, че той притежаваше такава упоритост, която преодоляваше някои закони на физиката. – В тая буря няма да видим никакво шоу. А и тази традиция нещо взе да се изтърква. – изфъфли, докато държеше лулата между зъбите си и най-накрая някак си успя да я запали. Напомняме, насред дъжд и бурен вятър. Първата дръпка му донесе онова жадувано удоволствие от успеха.
- Без друго ни е скучно в момента, може би той е дошъл да ни позабавлява малко. – рече, поемайки лулата между пръстите си и поглеждайки към къдравелкото, чиято уста екипажът му беше запушил с бяла кърпа, а останалите му крайници бяха завързани с въже. – Например да ни потанцува... -  добави след малко Езра като извади сабята си и направи няколко разреза сякаш във въздуха. Чу се разпорване на капки дъжд и заедно с това въжетата около тялото на неканения гостенин тропнаха тежко на дървения под. Капитанът му се усмихна миличко, което незадължително вещаеше нещо добро. Прибра сабята си и махна кърпата от устата на момчето. Подканителният му поглед явно не беше достатъчен.
- Танцувай! – викна с пиратски ентусиазъм, вадейки бързо пищова, който носеше на кръста си. Започна да стреля в определен ритъм по палубата в краката на неканения гост, при което го накара да заподскача като котка на горещ ламаринен покрив. Като не щеше да танцува доброволно, това също вършеше работа. Когато за първи път полудя така, докара останалите от екипажа си панически пристъп, защото ами...тогава те не бяха светнати за проклятието, тегнещо над този кораб и в тяхното съзнание Езра беше ненормален самоубиец, който дупчеше собствения си кораб, за да потъне заедно с всички на борда. Всяка повреда по това бебче обаче бързо се възстановяваше, макар и цената да беше жестока. Веднъж стъпил на този кораб и станал част от екипажа, се сдобиваш със уникалното му проклятие, резервирано само за членовете на клуба.
Всеки път щом луната се вдигнеше точно в средата на небосвода, Черното петно бе обгръщано от гъста мъгла, която караше целият главен екипаж да изчезне без следа или предупреждение. Телепортираше ги в някакво странно извратено измерение, където всеки път се превръщаха в различни същества или се оказваха в различни тела и всеки следващ път ставаше по-трудно да оцелеят пред този един час, в който траеше гаврата. Проклятието сякаш започна точно, малко след като Езра стана капитан на този кораб, но кой знае, може би не беше от него, или пък наистина някой вещер го бе урочасал.
Не си спомняше някога да е имал различен живот, всичките му спомени бяха свързани с непрестанното грабене на кораби и издигане в престъпното общество, докато накрая не се превърна в легендата, днес позната като Черната ръкавица.
- Виждате ли, момчето е забавно! Харесва ми! – възкликна, изумявайки се, че все пак издържа на лудата му стрелба, макар че реално не целеше да го убие, а само да позабавлява себе си и екипажа. Въпреки това повечето на негово място свършваха с поне 3-4 драскотини по краката от куршумите на пищова му. Този тук се беше разминал май само с една, или николко. Езра веднага отчете уменията му и на своя глава си реши вместо него съдбата му.
- Приветствайте го в екипажа! Ще е част от малката ни дружина. Какво по-хубаво? – смигна на останалите, които го погледнаха с увисвали ченета. Поне физиономията на Дара беше безценна.
- Аз все още гласувам да го хвърлим зад борда. Мой ред е. – напомни тя на капитана си отново, но той само се ухили заплашително, оголвайки зъби насреща ѝ. Всичките бяха устати, но никой реално не би се осмелил да се противопостави на своя капитан. Познаваха го достатъчно добре, за да знаят, че няма смисъл. Не толкова защото нямаха шанс да направят преврат, а защото нямаше да намерят по-добър заместител от него. Просто не съществуваше друг, дето би могъл да му е равен. Той винаги се грижеше за екипажа си и това да подбере най-сочната и добра плячка за грабене. Беше им дал всичко реално погледнато. Слава и богатство във вече седем морета и няколко въздушни мъглявини, както наричаха еквивалентите на морета в небето.
- Нааа, хвърляме само скучните зад борда. Този тук е различен. – каза и доближи стряскащо близо лицето си до това на къдрокосия. Вдиша от аромата му като хрътка, надушила екзотично месо. Ръката му рязко се заключи около бузите му и ги стисна, придърпвайки го по-близо до екипажа си. – Вижте му само сладкото бебешко личице. Не съм виждал някой с такава кожа, не е ли вълнуващо? – късата му кама премина през лицето на къдрокосия, докато в погледа му се четеше огромен ентусиазъм да одере тази красива гладка кожа и ясното съзнание, че ще го стори, ако момчето опита да го предаде някога.
Пусна го също толкова рязко, колкото и се беше доближил и размаха ръце.
- Запознай се с останалите.- започна да посочва към четиримата, които седяха зад него. – Това е Чой, касапин и майстор готвач на кораба. Джошин, аз си му викам Джо Суетния, до него е немия Рудолф, на който му зашиха устата един копелета... и това е самотната ни кралица Дара.
- Майната ви на всички мъже.
- Мдааа, тя носи титлата на мъжемразка, избила най-много от мъжкия пол. Странно, че е тук, нали? – сви рамене извивайки устни в иронична почуда. На капитан Езра Коен никак не му пречеха женските ѝ настроения, тъй като бе наясно, че просто изживява вечен емо период. Нямаше идея откъде знае това и дори какво точно е „емо период”, но карай да върви.
- Аз съм капитан Езра Коен. – добави накрая, насмалко забравил да представи самия себе си официално.
- Не го слушай. Моят прякор е Лудия Джо, а капитанът е известен насред седем морета и мъглявини като Черната ръкавица! На всеки абордаж отсича ръката на водача, изгубил в битка с него, после одира кожата, боядисва я в черно и я пришива към знамето! Това е запазения му знак! Черната ръка...
Не можеше да не се усети бликащия ентусиазъм и респекта, който ясно се изразяваше в гласа на говорещия. Езра подбели очи в знак на досада.
- Наааа... Какво ти казах за прякорите? Мразя ги! – прекъсна Джошин с провлачване на всяко изречение. – Освен това вече предпочитам само „Ръкавицата”, стига с това „черно”, много неща станаха черни... Корабът ни се казва „Черното петно”, преди да метнем предния капитан зад борда, тя пък се казваше „Черната Ан”, каква е тая мода с черното? – поклати глава, събирайки вежди. По някаква причина гледаше право към новопоявилия се на борда му без покана, сякаш очакваше той да му отговори. – Честно казано възнамерявам да сменя името просто на „Петното”. Кратко и запомнящо се. Какво мислиш, къдравелко? – края на дългия му пищов се опря в брадичката на новия член от екипажа му и я извъртя и в двете посоки, сякаш, за да огледа по-добре новото си попълнение. Обичаше да си колекционира разни неща, носеше му радост. Мразеше когато всеки му лепеше разни етикети. Както всички, които имаха злощастието да се срещнат с него и да оцелеят, за да разкажат. Някак си бе оставил впечатлението, че единственото му хоби са „ръкавиците”, които оставя след всеки абордаж. Това беше единствено ритуален сувенир, за да се знае кой пиратски кораб превземаше въздуха и водата. Пък и така като бродираше кожата от ръката на всеки бивш капитан върху знамето, лесно разпознаваше през къде е минал вече. Беше си неговия начин да си води бележки. Самият Езра обаче беше много повече от „Ръкавицата”. Затова ненавиждаше глупавите прякори. Нищо че очевидно беше традиция да се дават на хора като него.

Чувстваше толкова осезаемо вятъра, капчиците дъжд - не си спомняше да бе слагал чак такива специални ефекти. Имаше нещо гнило в цялата тази работа, просто нямаше как ... да няма.

Вярно, имаше време, в което толкова играеше, за да изтества всеки случай, който написаните с код тестове не можеха да покрият, та дори в съня си сънуваше някои случките. Дали пък и този път не сънуваше? Сигурно сънуваше. Нямаше как иначе да чувства всичко толкова съвършено, нали? Какво още трябваше да се случи, за да се убеди, че не живееше във виртуална реалност, а в реална реалност? Не беше си представял дори в най-сметлите си мечти толкова съвършено добре героите. 3D моделите му бяха добри и мощността на графичната карта беше достатъчна, за да позволи да се визуализират съвършено, но може би умът му си играеше шегички с него, защото можеше да се закълне, че всичко, което му се бе случило, всеки допир на някой от героите беше толкова реален, че нямаше ... какъв друг да е? Дори можеше да подуши миризмата, която се отделяше от лулата на капитан Езра Коен.

Най-хубавото на изкуствения интелект бе, че колкото повече моделите се обучаваха спрямо определени алгоритми, толкова по-добре се справяха в играта си. Само че на Ноел не му се вярваше това да е причината за объркването му. Беше си свършил чудесно работата с коденето, обаче това живо съвършенство ... не си го спомняше. Беше невъзможно всичко това да се случва ... нали?! НАЛИ??? Да, ама тогава защо си мислеше, че тези куршуми спокойно можеха да го убият? Трябваше много бързо да спре да си мисли, че живее в някаква откачена илюзия или сън, защото това бе реалността, която заплашваше да го убие. За щастие, инстинктите му за самосъхранение работеха добре. Поради тази причина успя да не се намери свършен и изхвърлен във водата. Поне сега ръцете му не бяха вързани и устата му не беше запушена - ама и това беше толкова истинско, мамка му! Знаеше много добре как беше програмирал всеки компонент и как беше написал всяка функция, за да знае, че такова нещо като да го завържат рандъм някъде нямаше как да съществува.

Предвид факта, че не се беше движил от цяла вечност, беше учудващо, че се бе измъкнал само с едно дребно одраскване на крака, което нямаше да го има, ако беше успял да подскача в края малко по-високо. Беше същинско успокоение, че другият беше спрял, защото Ноел Морисън ... той щеше да припадне. Едно на ръка, че се хранеше нездравослосвно - слава на бързия му метаболизъм, но обичайно дори кожата му беше ужасно бледа, защото не излизаше от гаража - основно - трябваше да има някаква много сериозна причина, за да го направи това, обездвижването не беше приятно особено когато изведнъж човек бе принуден да се ... пораздвижи. Беше приклекнал и опитваше да си поеме въздух, подпрял се на колената си и се надигна едва когато Коен го доближи. В крайна сметка реши, че е по-добре да се притеснява за живота си, защото ... колкото и откачено да беше - май наистина се намираше в играта. В собствената си игра. Но как ... как така!? Преглътна едва, като опули очи срещу камата на пирата, която минаваше по лицето му.

Какво по дяволите!?

Би се ощипал, за да разбере дали случайно не сънува, но вече го бяха ощипали и знаеше, че ... не сънува.

Какво по дяволите!? 2

Това ... няма как да е вярно, нали? Наистина не можеше да повярва. Ноел Морисън не вярваше в подобни откачени неща. Той беше човек на науката. Работеше само с общоизвестни и общопризнати факти. Ъм ...

- Ааа! Ами ... "Черното" става ... така де ... "Петното" - беше в шок от собственото си откритие повече, отколкото беше в шок от ... това, че можеха да му приключат живота още тук и сега, ако не внимаваше в картинката.

Можеха ли да го убият? Можеше ли да умре? Имаше само три живота. Можеше да си запази живота, ако се бие срещу враговете си и по този начин успяваше да събере кръв, с която да му се пълнеха трите живота, но за да има смисъл, не трябваше да му нанасят щети или поне не прекалено много, защото ако не внимаваше, можеше да умре от раз. Да рискуваше ли да се самоубие? Рискуваше ли му се? И другите си имаха животи. Хм ...

ХМ!?!??!

- По дяволите! - можеше да се хвърли през борда и да се удави, щеше ли да е добра идея?

В думите му нямаше никаква логика. Изглеждаше като паднал от друга планета и не знаеше какво му се случваше, което обаче си беше живата истина. Беше се появил от нищото дори на този кораб. Дали пък беше сигурен, че не сънува?

Не отричаше, че беше жестоко, всичко беше толкова истинско, че не можеше да спре да зяпа другите.

- Аз съм ... Ноел - ъм ... да, наистина нямаше логика в нищо, което казваше, едно се случваше, той асимилираше с мозъка на някакъв охлюв.

Как изобщо се беше случило всичко това?! Нямаше ... едно логично обяснение. В началото всичко му се струваше като обичайна игра. Обаче със случилите се действия, вече знаеше, че май не е ...

Може би пък да сънуваше?

Защо пък не!? Трябваше бързо да пипне нещо, за да провери пак.

Между множеството мисли и кратките интервали между думите му, се чувстваше като съвсем побъркал се. Пръстите му набързо се докоснаха до пирата, вплитайки се основно в брадата му, другият все още си беше насочил оръжието толкова плътно към Ноел, че можеше да почувства как ... малко му трябваше, за да го приключат наистина.

- О, боже! Ти си истински! - още малко и щеше да е единственият откачен на това прокълнато място, подскочи назад като попарен от откритието, което и по-рано беше направил.

Не можеше да повярва! Това беше ... някаква откачена лудост!

Хммм. Ставаше все по-любопитно. Кой да предположи.
Първосигналата реакция на капитана беше да опре отново кама си срещу гърдите на момчето, но го остави да направи каквото направи, защото му беше интересно. Черното петно наистина привличаше всякакви откачалки, съдейки по главния му екипаж, но Езра не беше виждал никой да се държи толкова странно, сякаш буквално падаше от друг свят... Ха, друг свят?!
- Ти.. Как смееш да посягаш към капитана, изродче! – Чой извади брадвата си отнякъде и понечи да замахне, но Коен вдигна ръка към него без да отделя поглед от къдравелкото, провъзгласил се за Ноел. Не беше чувал за никакъв човек с такова име, а бе обиколил почти целия свят. Приглади брадата си, която другия си бе позволил да докосне. Никой не пипаше без позволение, което доведе до един от екипажа му за малко да разсече хлапето както си седеше в шок от...някакво неизвестно за останалите открие, може би. Езра не беше глупав, присвитите му очи около очертани с тънка линия от черен въглен, бяха забелязали чуждата неадекватност. Нещо го притесняваше, а друго неистово го забавляваше в този Ноел. Изглеждаше му толкова шокиран, че дори не го беше страх да бъде разсечен на две от Чой. Всеки друг на мястото му би побягнал с писъци до небето.
- В този има нещо гнило, капитане! Съгласен съм с другите, да го хвърлим на акулите!
- Шъш! – сбърчи вежди срещу Чой. Много мразеше някой да му прекъсва мисленето. И без друго не му беше сред любимите неща, за които да си ползва енергията. – Оспорваш решенето ми, това ли е? – вирна глава и дори нямаше нужда да се доближи до Чой, за да му стане ясно колко беше сгафил.
- НЕ, КАПИТАНЕ! – викна веднагически и отстъпи назад, заедно с брадвата си. – Добре дошъл да е Ноел... Ама ще му кажем ли за проклятието?
- Какво проклятие? – направи се на ударен Езра и другите се спогледаха мълчаливо. Сега всички бяха объркани какво да правят. Без ясна заръка от капитана си, бяха напълно изгубени в опита си да разгадаят какво му е щукнало на Коен.
- Много врява за нищо. Вървете да пиете за новия ни другар! Хайде, чоп-чоп! – четиримата си обмениха последни погледи и с обща въздишка се разотиваха да си вършат техните работи.
Добре че беше още рано сутринта, въпреки мрачното небе, създаващо илюзията за пълен здрач. Корабът приятно се носеше по все още бурните вълни. Езра погледна към небето, замижавайки леко от все още проливния дъжд. Сетне отново сне поглед към Ноел, правейки крачка в посоката му. Изтракването на ботушите му приглуши пороя, сипещ се над главите им. Другият отстъпваше назад, но остана все така втренчен в него. Не беше от онези ненормални хора, дето бяха фенове на пиратите и затова все опитваха да се присъединят към пиратския живот. Можеше да каже разликата. Пък и всички, които бяха чували за него, Черната ръкавица, или го ненавиждаха и се ужасяваха от него, или му се възхищаваха и се ужасяваха. Никога не вървеше без частта с ужасяването. Този тук изглеждаше напълно загубен в шока си, сякаш още се чудеше как точно трябва да се чувства. Езра си спомни за бутилчицата на старата вещица, чието село веднъж ограбиха с екипажа му. Пощади я, защото му беше пробудата разни интересни нещица, а капинатът си имаше слабост към колекционирането. Едното беше много странно. Или поне описанието, което старицата му даде за него. В малко шишенце се съдържаше запечатан вечно аромат, който няма да действа на никой от този свят. Вещицата каза, че ако някой ден срещне създание не от „техният свят”, това ще може да потвърди съмненията му. Езра се беше изсмял в лицето ѝ, защото не видя никаква логика във всичко това. Тогава...наистина му звучеше нелепо. Но след всичко, което му се случи оттогава и с проклятието на Черното петно... Все по-лесно се убеждаваше в неща, в които нормалните люде не вярваха каквото и да им покажеш.
- Ела насам, къдравелко. – приканителният му поглед и убедителен глас бяха придружени с отмерено движение на показалеца му, който привикваше другия да не му бяга. Не че имаше реално къде да избяга. Бяха на кораб, та избора не беше голям. Или щеше да си докара задничето при него, или да го подари на акулите в морето. Когато Ноел се доближи достатъчно близо, Езра го придърпа още по-близо и побърза да му даде да подуши шишенцето от старата вещица. Поне щеше да разбере дали бабичката е шарлатанка. Може би пък тя беше прокълната екипажа и кораба му. Нелепите ѝ приказки се бяха потвърдили, когато момчето се свлече в ръцете му в момента, в който подуши каквото и да криеше това шишенце. Ерза беше опитал да долови някаква миризма, но нищо. Ставаше му все по-чудно.
Беше го замъкнал в капитанската си каюта и го беше оставил на блажения сън, или каквото там беше. Провери за пулс и се оказа, че си беше още жив. Междувременно отиде да прегледа картата на седемте морета и легендарното осмо, което все още нямаше късмета да открие, ако въобще съществуваше. Не се беше отказал.. Щеше да стане официално цар на всички морета и мъглявини.
След известно време и вече изсъхнал от проливния дъжд, капитанът се върна в другия край на каютата си, където Ноел сладко си пускаше лиги на възглавницата му. Придърпа един стол и си седна съвсем спокойно, кръстосвайки крака върху единия край на леглото. Запали отново лулата си и дали аромата от нея, или пък шума, който вдигна, накара момчето да се събуди. Езра му хвърли един дълъг поглед, докато си дръпваше продължително от лулата.
- Кажи ми, момче... Откъде идваш и за какво се бориш? -  любопитството му надделя в маслинените му очи, но тембърът му си беше сериозен и проникновен, сякаш не търпеше отвъртания. Какво ако се окажеше, че къдравелкото е златният му билет към легендарното море на Басмал? Някои говореха, че е на границата на този и друг свят. Дали пък този странник не идваше оттам. Трябваше да знае.

Трябваше да се притесни, че брадвата щеше да полети към него, но изпитваше странното въудошевление да разбере дали щеше да умре. Сякаш беше някаква шега това. Не трябваше да я приема за такава, защото умреше ли тук, край с него и в живота. Нямаше да има връщане назад и щеше да изчезне в небитието, където никой дори нямаше да си помисли да го търси.

Дори не можеше да повярва колко много се бе развил светът му ... този, който бе създавал няколко поредни години. Нямаше представа, че дори докато спеше, задвижвани от тока, на героите се бяха случвали безброй много неща. Бяха живели живот. Който вирусът щеше да им отнеме. Не се знаеше кога щеше да се сети, че нещо разяждаше така познатият и в същото време толкова непознат свят. Ала тогава щеше да направи всичко възможно, за да унищожи онова, което съсипваше светът му. Неговият свят. Той беше негов. Дори и да идваше от съвсем различно измерение. Беше свършил чудесна работа и го знаеше. Идиотите на изложението просто бяха пълни загубеняци.

Можеше да види съвършенството толкова близо до себе си. Искаше да огледа всичко наоколо. В друг случай би отказал да се прави на Дора Изследователката, но всичко тук ... беше съвсем друго нещо. Не беше възможно съвсем да се задвижва от моделите му с перфектно качество, беше се случило нещо много странно, което не можеше да обясни, защото всичко тук бе приело нормалната си форма - такава каквато човеците я познаваха. Ала идеята беше само и единствено негова. Дори не осъзна кога капитанът му набута да надуши проклетата коварна течност, чийто примамващ и унасящ мирис принуди съзнанието му да заспи. А беше зает. Искаше да разгледа всичките детайли по другия. Ноел ги познаваше. Нали ги беше моделирал преди толкова много време ... но сега беше толкова различно. Чак беше магнетично. Толкова нереално. И прекрасно. И може би дори ужасяващо, но последното едва го чувстваше.


Емолар беше голяма планета и в представите на Ноел Морисън беше съвършена. Картата на светът сам по себе си беше огромна. Изискваше много изчислителна мощ, за да може да се зареди и след това, за да може плавно да се преминава през нея. Едно петдесет процента от нея бяха острови, населявани от всевъзможни и различни племена по религия, традиции и начин на живот. Някога островите били част от огромни континенти, ала топенето на ледниците бързо покривало земята. Всякакви бедствия заплашвали светът от унищожение. Плодородните земи били обгърнати от мрак, а почвата на места отровена, опасните местности били във властта на бродниците - мъртъвци, които нападали и убивали всичко живо. Дори морските дълбини криели опасна разруха от митични познати и непознати същества. Никъде не било безопасно. Затова и само в представите му всичко беше толкова привличащо.

Не знаеше колко време беше прекарал в заспалото си и отнесено състояние, но явно вече спеше прекалено леко, когато чу и усети размърдване около себе си. Не беше съвсем регистрирал на какво се дължеше състоянието му от преди малко, но като върна лентата назад, разбра. Беше толкова истинско, че преди да заспи беше успял да долови аромата не само на съдържанието в шишенцето.

Чувстваше се като у дома си. Не можеше да лъже. Така не се бе чувствал дори в собствения си дом. Затова ли толкова сладко си спеше!? Трябваше да се тревожи, за бога! Само че не тревожеше, което не беше много добре. Никак ... никак даже не беше добре.

Отвори очи и си пое дълбоко дъх преди да се надигне от леглото, на което лежеше. Обърна поглед към капитан Езра Коен и се усмихна. Сигурно изглеждаше като пълна откачалка. Навярно такъв си и беше.

- Хъм ... - този въпрос го хвана неподготвен, затова присви вежди преди да реши да отговори, докато гледаше право към мъжа срещу себе си.

Изпитваше желанието да се изправи и да го огледа от всеки възможен ъгъл. Искаше ... да види всичко.

- Идвам от планетата Земя. Скучно местенце - призна си, докато вече наблюдаваше другия с по-сериозно изражение. - Не би ти харесало - ами да, разбира се, че нямаше.

Беше скучно. Отвратително. И може би имаше логика, че точно когато най-много го презираше, беше успял да стане част от личното си творение. Единствената си гордост. Погледът му продължи да обикаля наоколо. Съвсем скоро щеше да знае за какво се бореше наистина. Прехвърли краката си от другата страна и те опряха пода.

- Вие накъде точно плавате? - след като щеше да е част от екипажа, трябваше да ги знае тези неща.

Не че не можеше да предположи, все пак знаеше как би трябвало да протекат събитията. Ако всичко вървеше по план, скоро силите им щяха да се сблъскат с тези на капитан Роланд Ирвин. Но реално погледнато не можеше да знае. От момента, в който влезе в играта, много неща се бяха случили ... не по план. Знаеше, че Езра Коен желаеше да стане властва над всички морета и всъщност Ноел можеше да му помогне. Но не смяташе да издава до колко беше запознат. Скоро щеше да разбере, че със сигурност вече събитията нямаше да протичат по обичайния им начин. Което щеше да е опасен сигнал, че нещо съвсем не е наред.

„Планетата Земя”...
Тс, на Ерза това не му говореше нищо. Изражението му издаде някакво разочарование от отговора на другия. Никак не го задоволяваше, но все едно. Усещаше, че крие още нещо, което няма да му каже, но по-скоро трябваше сам да го разбере. Продължи да пуши лулата си, опитвайки се да си създаде някаква представа за друга планета. В съзнанието му нещата от една страна не стояха толкова сложно построени, но от друга пък бе напълно способен на абстрактна мисъл. Значи все пак идваше от далечен свят, различен от този тук. Не това вълнуваше обаче Черната ръкавица. Единствено му се искаше да прецени с какво къдравелкото щеше да му е полезен. Все пак го бе вкарал в играта още с появяването му. Можеше да отличи някакъв странен хъс и потенциал, но неизвестно за какво. Щеше да си проличи много скоро.
- Югоизток. – отговори кратичко на въпроса му, изправяйки се от стола. Запъти се към другата част на каютата, където стоеше картата на седемте морета. – Остров Малина. Красиво място. – рече с привидно не търпение да се върне отново там. Животът му бе изпълнен с всякакви дивотии и премеждия, но там бе единствената суша, където се чувстваше донякъде като у дома си. – Имаме да разтоварим една стока. – подсмихна се под мустак, защото под „стока” имаше предвид няколко заложници от един от корабите на капитан Ирвин, който последно бяха плячкосали и после примамили право към един водовъртеж. Ерза от дълго време го обработваше и предизвикваше да дойде лично да си премерят силите, но въпросния знаеше, че не му е в категорията и като повечето страхливци се криеше зад името си. Е, никой не можеше да се крие вечно, не и от него. Всеки си въобразяваше, че само на Коен животът му не му беше скъп и му е все тая дали и как ще умре. Напротив. Именно тази луда страст към живота, която кипеше във вените му, го правеше толкова опасен. Не можеше да се спре никъде задълго. Затова и истинският му дом завинаги щеше да остане този кораб. Защото Езра Коен беше нищо без Черното петно.
Под думата „разтоварвам”, пиратът имаше предвид, че ще продаде хората на Ирвин за роби на черния пазар в Малина. Там имаше голямо търсене. Като едно от най-цивилизоавните и богати племена, меномите си имаха роби да им вършат най-тежката работа. Затова и строяха прекрасни палати и кули за толкова отрицателно време. Всеки следващ път това екзотично местенце ставаше все по-привлекателно за окото.
- Дай да те видя какво можеш. – извърна се рязко към къдравелкото, който го досега вървеше по петите му и се беше спрял да оглежда картата на писалището му. Отново се оказа толкова близо, че го накара да залитне назад и почти да загуби равновесие. Това го развеселяваше и забрави за незадоволителния отговор, който бе получи. Може би се надяваше да е наистина близо до осмото море, в чието съществуване почти никой, освен него не вярваше. Но отново.. дори този тук да опитваше да го заблуди, нямаше нищо против. Още по-голяма забава щеше да го чака в края на всичко това. Защото Езра винаги се смее последен.
Ръцете му опипаха съвсем необезпокоявано Ноел от главата до петите, но въпреки че го претърси щателно, не откри никакви оръжия у него. Ама той сериозно ли?
- Дошъл си на чужда територия без никакво оръжие..? – възкликна, отново защипвайки чуждото лице между пръстите си. Не знаеше как да подходи с това извънземно. Кой за бога не си вземаше оръжието със себе си. Дори да беше попаднал тук „случайно”, или с някаква магия... Кой не държеше оръжие в себе си за всеки случай? Ерза започваше да се чувства обиден, че някъде там имаше по-луди и смели хора от него. – Не отговаряй! Беше реторичен въпрос. – спря го, преди да му е казал нещо от рода на „не ми трябва оръжие”. Не му се виждаше толкова заплашителен, че да оцелее без такова. За неговата планета не знаеше нищо, но поне в неговата можеше да му гарантира, че някой щеше да го застреля като патка, ако не може да се пази и не ходи въоръжен. Като се замисли, къдравелкото си спеше толкова сладко до одеве, сякаш никаква заплаха не можеше да го застигне. Капитанът бе напът да заключи, че или щеше да се окаже някой магьосник, или светът му реално беше толкова скучен, колкото сам му каза, и нищо никога не се случваше. Все още не можеше съвсем да побере втория вариант в главата си. Коен спеше с едно отворено око още, докато беше в утробата на майка си. Нямаше и една секунда, в която да не е нащрек. Веднъж се бе отдал на плътски удоволствия в един палат и проби черепа на един, който си въобрази, че това ще е перфектната засада. Сякаш пък беше беззащитен, докато чука някого. Пълни глупости.
- Дръж. – отдалечи се до съседната стена и подхвърли един меч на момчето. Премигна объркано, когато другия го изтърва, сякаш беше врял картоф. Питаше се дали се подиграва с него, или не знаеше да държи оръжие. Все забравяше факта, че не е оттук. В неговия свят всеки можеше да си служи с оръжие. Не можеше да игнорира едно. Струваше му се, че Ноел не бе никак шокиран от нещата, което виждаше, а по-скоро, че ги виждаше пред себе си и можеше да се докосне до тях. Беше странно, но не му звучеше никак изненадан от заобикалящото го такова, каквото е. А уж за първи път стъпваше тук. Не го попита какво е нищо от това, което виждаше. Спомняше си и първата му неадекватна реакция. Какво щеше да рече това „ти си истински”?! Определено нещо му убягваше в цялата тази мистерия.
Внезапно чертите на лицето му се отпуснаха и той се подсмихна, оставяйки лулата си на писалището. Приближи се до момчето за кой ли път и врътна меча в ръката му, нагласяйки пръстите му в така, че по-лесно да разпредели тежестта на оръжието в ръката му и да му помогне да го задържи там. Все така му се струваше, че другия бе напълно наясно какво държи и как да се служи с него, обаче нещо не му се получаваше. Нямаше как да знае колко забавно нелепа беше истината и как на планетата, от която другия идваше, всичко това се задвижваше с натискането на бутончета. Е, ако не беше пикантната щипка мистерия, къдравелкото щеше да е станал храна за акулите, така че само печелеше с тази своя очарователна тромавост.
- Какво ме зяпаш? Замахни към мен. – подкани го отново за направи нещо с оръжието в ръката си, но малко по-късно съжали. Спря го навреме, преди да е отрязал собствената си глава. – Остави, ще си извадиш очите така. – взе си обратно меча, който без друго отказваше да се подчини в треперещите ръчички на Ноел. Хвърли му още някой-друг подозрителен поглед, но въпреки удивлението си, можеше да каже че няма шанс да се преструва до такова съвършенство. Не си беше служил с оръжие и това беше факт. Може би трябваше да го научи... Като си замисли, никога не бе попадал в подобна ситуация, че да трябва да учи някого на нещо. Поне така си мислеше. – Изумително е как си оцелял досега. – прошепна, запленен от остатъчното удивление колко спънат беше младежа с оръжията. Може би имаше добър прицел и щеше да се справи с някой пищов, но честно казано не искаше да опитва. А и още не можеше да задържи най-лекия му меч в ръцете си без да затреперят, значи нямаше шанс да вдигне и да се прицели добре с тежък мускет.
- Ще трябва те поизпотя по-късно. – своеволно стисна едната ръка на другия при бицепса и установи, че беше мек и хилавичък като китчица. Езра не се бе подвел но външния му вид, но явно реално нямаше нищо за подвеждане. Този тук не бе тренирал никога в живота си, нищо че беше млад. Може би трябваше да спре да му се чуди толкова. Щеше да е голяма ирония, ако някой ей така клъцне вратлето на нови член на екипажа му, затова трябваше ад измисли нещо. – Не мисля, че ще оцелееш дълго с нас, затова най-добре да останеш на кораба. Как си с навигацията? – попита Езра, надявайки се другия поне да знае как се управлява кораб, че да го остави с останалите работници и Дара, докато с момчетата отидат да си свършат работата на острова. Ако го вземеше със себе си, щеше да му се наложи непрестанно да го варди, а честно казано това не му се виждаше като забава, а чисто мъчение.

Югоизток!? Остров Малина?! - това беше грешен отговор. Ноел Морисън все повече започваше да се изненадва от това, което се случваше. И щеше да му става къде-къде по-забавно с всяка изминала секунда ... ала забавно не в добрия смисъл! Не беше много добър актьор, затова всяка реакция се изписваше на лицето му, беше си съвсем искрен, което нямаше да го докара до нищо добро. Ала след като беше напсувал комисията по-рано днес, нямаше какво друго да го спре. За свое съжаление, може би, бе свикнал да си казва всичко, което мисли. За него преструвките бяха нещо непонятно. Само пречка в общуването. Пък и той така или иначе не излизаше кой знае колко често от дома си - взаимоотношенията с хората не го интересуваха. Навярно и това щеше много бързо да се промени. Много лошо. Интровертът в него крещеше. Непонятно му беше защо границите на картата бяха различни от тези, които сам беше начертал - от гледна точка на територия, всичко друго изглеждаше, както си го спомняше. Не беше лесна работа да изгради сам този свят. Беше прекарал много безсънни нощи и сега се чувстваше изключително странно заради непредвидените различия. Изгаряше от желание да попита капитана какво се бе случило ... ала само се досещаше колко подозрително щеше да звучи това. Мозъкът му опитваше да измисли нещо, но очевидно не беше толкова умен, колкото си мислеше, че е. Всъщност, беше компютърен гений и си го знаеше, но нещо му убягваше в момента. Най-същественото, разбира се. Но как се очакваше изобщо дори да предположи, че онзи нещастник беше включил флашката си в компютъра на Ноел, за да инсталира вредната програма??? Бяха го оставили с впечатлението, че не им харесваше това, което виждаха, когато истината беше точно обратната - знаеха това, което и Ноел сам знаеше - естествено, че беше гений.

- Знаете ли какво, капитане - започна, трябваше да мисли за собственото си спасение.

А то можеше да е само едно за момента - искаше да разбере дали имаше още промени и какви бяха те. Щеше ли да ги срещне по пътя на Тъмното Петно? Истината беше, че познаваше този свят по-добре от себе си и това го правеше перфектното средство. Все пак незначителната рана на крака му от по-рано, която от самосебе си спря да кърви, го караше все още да куцука от време на време, очевидно, че беше реална и не се регенерираше, както иначе би трябвало макар и да си бе починал. Зачуди се в този миг дали пък наистина нямаше точно един живот и си бе изиграл много зле картите по начално? Каквото и да беше положението - трябваше да се погрижи за собственото си съществуване. Просто за всеки случай. Пък и щеше да му отнеме време, за да се научи какво да прави с тези мечове, ако изобщо някога се научеше, беше безнадежден случай - той пишеше код, не се биеше, мамка му! Ако знаеше, че такъв момент щеше да настъпи в живота му, навярно щеше да вземе някакви мерки. Него дори не го закачаха в училище, че да се защитава. И не го закачаха, защото той не ходеше почти. Учеше задочно. Освен в университета - там беше редовно, но пак не ходеше. В края на краищата трябваше да си издейства да не умре по един или друг начин - за всеки случай.

- Не знам как точно да го кажа ... - Ноел беше паднал от земята, хабер си нямаше какво точно ставаше. - Аз ... може и да не мога да се бия, но ... - трябваше ли веднага да си изкарва картите?

Може би да. Иначе щеше да свърши при акулите. Още не беше пробвал да се самоубие. Тоест, беше пробвал де, докато размахваше меча над главата си. Толкова се радваше, че другият му го беше взел. Върна се няколко крачки назад, за да погледне към картата.

- Знам всичко за нея - обърна поглед към пирата срещу себе си.

Не се шегуваше. Знаеше всичко - беше изрекъл думите си толкова убедително. В действителност картата беше единственото нещо, което щеше да остане относително непроменено. Освен новите очертания на териториите, но това нямаше да е голяма драма. Вече беше схванал какво се случва. Имаше логика по такъв начин да са се развили нещата. Просто играта не беше създадена, за да следва подобен странен ход.

- Тоест. Там, откъдето идвам, имаме информация за Емолар. Всичките й граници, племена, създания по вода и суша, въздух. Не знам точно как се озовах тук, но ... познавам в съвършенство всяко кътче. Изучавам го от години. Виждам, че има промени от последния път, в който гледах картата, но ... мога в това отношение да съм от полза. Познавам и територии, които не са отбелязани - това беше по-важното. - Дори такива, в които никой не вярва - още по-важното.

Иначе не можеше да кара кораб, абсурд, по-скоро щеше да намери начин да ги удави. Все пак не беше казал всичко, което имаше за казване. Трябваше да намери начин и да се върне на Земята - нещо странно се случваше и трябваше да знае какво. Но щеше да отнеме време, докато стигнеше до този момент. До тогава трябваше да се опита да остане поне жив, другото щеше да го мисли.

Капитан Езра стоеше със скръстени ръце и му се прииска да има къде да се облегне, докато слушаше какво му се говори от другата страна. Неканеният гост на кораба му. Твърдеше, че има информация за Емолар. Изучавал е този свят от години? Ха? Слушаше и... му се искаше да не вярва на ушите си. Ако другия го лъжеше, за да остане жив, щеше да му улесни много работата. Просто щеше да задоволи желанието на Дара да го хвърли зад борда на Петното и всички щяха да погледат шоу.
Много неща преминаха през съзнанието на пирата и за разлика от всеки друг сценарии, в който чуе подобни нелепости, този път не се засмя. Не се засмя, защото вече установи, че другия не го лъжеше. Сега не беше по-различно отпреди малко. А и бутилката на оная стара гарга си свърши работата. Потвърди съмненията му, че този тук въобще не е от тук.
Да го пита ли как, по дяволите, беше изучавал от години Емолар, а сефте се оказваше насред територията му? Всичките му твърдения бяха колкото истинни, толкова и в тях имаше нещо гнило. Или не му казваше цялата истина, което ставаше все по-голям вариант. Коен не се оставяше да бъде взиман за канарче. Имаше си работа с нещо, отвъд неговия контрол и дори навярно въображение, кое от кое по-лошо и сам не знаеше. Очевидно съдбата му се беше пресякла с тази на друг свят, а намесата и на други светове в уравнението му ставаше вече много сложна работа. Сякаш си нямаше достатъчно грижи досега... И враговете си му стигаха, не се оплакваше никога от нищо. Защо всичко заплашваше да се преебе от само себе си. Появата на къдравелкото определено не беше добър знак. Дори да беше тук, за да му помогне, не пречеше и да има някакви си свои още скрити намерения. Независимо от всичко, Черната ръкавица винаги се подсигуряваше позицията му да е кристално ясна.
- Уау.. – възкликна, оставяйки очите си да се разширят и веждите му да се вдигнат с няколко сантиметра нагоре. Всичко, което чу си заслужаваше ахването. – Значи съм късметлия, че попадна на моя кораб. – закима с глава, но буйната му коса и брада затанцуваха някак заплашително. В тембърът му се четеше нищо повече от искрено изумление и асимилиране на фактите. Този тук без проблем можеше да се превърне в най-голямото оръжие за враговете му. Попадне ли в техните ръце, с него и плановете му беше свършено. Ако си го задържеше при себе си, както и се надяваше, момчето можеше да се окаже именно златния билет към скритото море, което с години търсеше.
Приближи се до писалището, на което се беше подпрял въпросния Ноел. Късата кама се озова в ръката му толкова бързо, че другият дори не разбра какво и как се случи. Коен отряза кутрето му и го пое между пръстите си, докато къдрокосия изкрещя като ужасена девойка. Не, всъщност, крещеше си много добре за случая. Даже по-приятно от повечето хора, които Езра някога беше поучавал. Значи сгреши, все пак можеше да е много добър учител. Неслучайно всички в Емолар знаеха името му. Но той не го правеше за славата, за да знаят всички кой е. Грам не му пукаше кой го познава. Искаше само да е ясно, че той ще се превърне в най-страшният кошмар на всеки, дръзнал да опита да го излъже, заблуди, или предаде. Не понасяше тези трите под каквато и да е форма.
- Шшшшт, къдравелко, това е само едно мъничко кутре. – каза, изтънявайки гласа си повече от обикновено като беше ударил шамар на тъмнокосия, за да не припадне. Само да посмееше... Не бяха приключили работата си. – Подпиши тук. – каза с рязка сериозност, защото това не търпеше отлагане за него. Бързо изкара от чекмеджето малък лист, деклариращ клетва, че другия ще служи само на него и няма да си отваря устата пред никой друг без изрично позволение. Езра пое дясната му ръка и му връчи собственото му кутре, с което да се разпише на посоченото място. Вледеняващата му аура нямаше да му позволи да припадне до второ нареждане. Поне не и ако наистина иска да остане жив, както му пролича преди малко. Затова си беше казал каквото имаше да казване, нали? Е, сега беше ред на пирата. За жалост доникъде нямаше да стигне, ако само си говореше сладки приказки с другите изроди, кръстосващи седемте морета. Мне, тази игра не се играеше така. Тук той налагаше правилата, ако нещо го засягаше пряко. Иначе сякаш си подписваше смъртната присъда. Това всъщност представляваше този свят. Щом момчето го беше изучавало с години, защо ли сега изглеждаше толкова шокиран и чак сълзи шурнаха от очите му?
Докато другия подписваше с трепереща ръка и едва сдържано хлипане, капитанът взе парче чист плат и го уви около липсващото кутре на лявата му ръка. По-добре щеше да е да свиква с тези неща от сега, или тук нямаше да му хареса. Когато Ноел успя да подпише декларацията, Коен взе кутрето му и го пъхна в едно малко бурканче с течност.
- Успокой топката, не е краят на света. Ще ти го върнем обратно, щом стигнем Малина. Там могат да се погрижат за всичко. – каза, оставяйки бурканчето на рафта до останалите, повечето от които вече празни. Ръката на Езра, па която се открояваха всякакви татуси и която не бе покрита от дреха, беше я губил 3 пъти в битка, но едно минаване през шаманите на Дайна и пак си беше като нова, прикачена обратно към собственика ѝ. Нещо или му убягваше на него, или на Ноел, или може би и двамата имаха своите си неизвестни. Ако толкова добре познаваше Емолар, то тогава нямаше да оревава света за едното си кутре, или все пак имаше неща, дето беше пропуснал по трасето. Все тая, нямаше да си хаби излишно мозъчните клетки. Май толкова му стигаше за днес.
- Сега ме слушай внимателно. – обгърна чуждото все още треперещо лице с длани и прикова погледа на другия. Снижи глас, за да е ясно колко секретна тайна беше това. Тайна, която на всяка цена трябва да си остане само между тях двамата. – Никога повече няма да повториш това, което ми каза току-що. Ще си остане нашата тайна. Ясно? Оттук насетне няма да си отваряш устата пред никой друг, ако не ти кажа иначе. Ясно? – бързо получи и второ кимане, защото както можеше да си представи, другият си беше глътнал езика. За щастие само в преносния смисъл, иначе щеше вече да е ритнал камбанката. – Добре дошъл в екипажа, Ноел! – викна жизнерадостно в пълен контраст с преди секунда и му удари една голяма целувка по бузата, преди да го пусне. – И зарежи това „Вие”, казвай ми Езра. – добави, преди да върне лулата между устните си.

По дяволите!

Значи сега със сигурност знаеше, че всичко е реално и можеше да умре. Никакви самоубийствени мисли и идеи за мисии наистина, защото щеше да му е за последно! По дяволите! Вече се замисляше, че това, което беше създал, можеше преспокойно да го унищожи ... добре, че поне си беше осигурил някакво място на този кораб. Нямаше си идея как се беше развила жестокостта на героите. Обаче нямаше шанс да са милички и добрички. Сякаш не ги беше забъркал всичките в тази каша. Ама осъзнаваше ли, че вината беше негова!? Ами не! Той нямаше вина - те дори не трябваше да са истински!? В този момент се чудеше как се очакваше да пише код, ако нямаше да ползва всичките си възможни пръсти!? Уверението, че ще си върне кутрето, нямаше да е достатъчно, докато не се случи. Съвсем не беше добре с главата, след като си ги мислеше тия неща, а!? Нямаше значение къде и при кой от героите щеше да се вясне, тъй като навсякъде щеше да се срещне с жестокост. Е, сега поне щеше да е способен да види какво наистина бе сътворил - все още искаше да знае, просто точно в този момент мозъкът му отказваше да се държи изобщо адекватно за една наносекунда и да си даде сметка какво точно се беше случило, беше прекалено шокиран, очите му сълзяха, главата го болеше, мислеше си, че ще умре и ...

ПО ДЯВОЛИТЕ!

Нямаше му пръста ... щеше да припадне и да повърне едновременно. Сигурно щеше да свикне ... по някое време - на кървища и липсващи крайници ... ама не и сега. Лицето му беше пребледняло повече от обичайното - то вечно си беше бяло, защото някой все отказваше да излиза и да събира витамин D. Ох, но това беше много кръв - може би пък да не беше много, ама така му се струваше. Беше направил голяма бъркотия наоколо. Толкова му се виеше свят и толкова зле му беше ... о не! Много много кръв си беше и на едно място не беше виждал никога чак толкова в живота си. Струваше му ли се, или тя не спираше да шурти от липсващия му пръст като някакво извиращо изворче?! Кърваво изворче. Ил ...

Край с мене!

Изповръща в краката на капитана без предупреждение, но пък той му отряза пръста без предупреждение, така че ...

Ето така благодареше Ноел Морисън, че бе приветстван на борда на кораба. Нищо и никакво възпитание нямаше, ха!

- Ще ... си подремна ... пак ... - едва изрече, когато вече главата съвсем му се мотаеше, но поне в корема му не бушуваше нищо - всъщност, ето, разбираше, че няма морска болест, само кървава - това май беше по-лошият вариант.

Беше му причерняло за някакво незначително време. Незначително, но пък напълно достатъчно, за да се без малко пребие и самоубие. Не беше добра идея произволно да припада тук и там, ама то никой не го питаше него какво иска и какво не иска.

Проклятие.. Май наистина направиха пълна каша тук. Едва на второ четене на ситуацията, капитанът отбеляза вече твърде очевидния факт. Добре де, все още не виждаше къде и с какво беше прекалил. А, да, вярно, че къдравелкото не беше от този свят и си нямаше идея как работят нещата тук. Не беше наясно и след години от каквото и да беше разузнавал за Емолар, очакваше някой да го потупа любезно по рамото? Може би Езра трябваше да го покани на следобеден чай и двамата да облекат по една лятна рокличка. Какво по...
Въздъхна, все пак отчитайки похвалните опити на къдравелкото да не повърне още преди няколко минути. Значи така щеше да е, а? Беше толкова безпомощен, че трябваше да го смали с магия и да си го скрие в джобчето, за да не го смажат някъде като мравчица. С неговото красиво личите в най-добрия случай щяха да го продадат като проститутка в някой бардак. Мне, той вече беше само негов. Никой не биваше да припарва до ценния му билет към Рая. Или Ада, зависимост от гледната точка. Коен беше чувал много неща за легендарното море на Басмал. Носеше името точно на още по-легендарното морско чудовище, което бе потопило красивите висящи дворци на Новелик. Езра Милър беше чел този книга стотици пъти и още от момче си мечтаеше да стигне до това море и да предизвика чудовището в битка на живот и смър. Искаше ако някога умре, то поне да открие онова, което никой друг не е успял. Беше чудесно да си имаш някаква цел в живота, дори всички да ти повтарят колко невъзможна е тя. За капитан Езра Коен колкото по-невъзможна целта му – толкова по-добре.
Брадатият мъж остави момчето да седне на стол, извади кърпичка и избърса камата си с нея. В крайна сметка трябваше да направи нещо, ако не иска да загуби златния си билет.
- Ноек Арзе. – каза три пъти като мантра, оглеждайки се в проблясващото острие. В миг отражението му се размърда и му се усмихна саркастично насреща.
- Кво стана, брат? Отдавна не си ме търсил... – оригиналната версия го погледна под вежди и се разбра какво иска от него. – Ох, пак ли... Защо все ме викаш за това... – възнегодува Арзе. Беше малко сложно да опише този вид магия, която бе усвоил през престоя си на един далечен остров. Там бе останал пленник в една странна пещера, цялата съставена от огледални сталагмити и такива чудатости, но най-стрнаното беше, когато малко по малко вярваше, че полудява, защото отражението му бе придобило своя собствена самоличност и владееше някаква магия. Това с остана неговата лична тайна, защото не можеше да го нарече точно „умение”, но всъщност не бе далеч от истината. На самия Езра не му беше особено полезно, след като можеше един вид да прехвърля разни неща от това в огледалното измерение, но това имаше доста изключения, а и после не можеше да върне нищо обратно тук. В крайна сметка не го бе разучавал чак толкова и го ползваше при някои спешни случаи... Може да си представите колко рядко му се налагаше д спасява нечий чужд задник. Ами..май никога досега, но нали за всичко си имаше първи път.
- Покажи ми. – промълви отражението и Езра завъртя огледалното острие към ранения и все още мъмрещ нещо в полусъзнание Ноел. Беше му напълно безполезен в несвяст! Но кой да знае, че едно малко кутре ще го докара до това състояние. В негова защита, все още опипваше почвата и нямаше идея къде му е прага на болката. Явно въобще нямаше такъв. Другият път щеше да опита да духне с перце до ухото му, май и това щеше да му е достатъчно, за да откачи.
Ноек Арзе се зае с магията, която не бе съвсем понятна материя на капитана до ден днешен. Беше му се налагало да има досег с нея много пъти, но той си падаше по-скоро по суровата и груба сила, беше най-просто и ефективно. Очевидно не във всеки случай, което му идваше като шокиращо откритие. Отново в негова защита, откъде да знае как се презастраховаха мижитурките от планетата на име Земя...
- Хей, зайче... – махна пред лицето на другия, чиито клепачи все още потрепваха като в транс. Езра махна плата, който бе уви около ръката му и раната наистина беше зараснала. Кутрето там още липсваше, но това си беше поправимо. Нали му каза, като стигнат Малина. Стига да не го застрелят някъде по пътя... Може би имаше решение, което щеше да хрумне на капитана, преди да пуснат котва там. – Хайде, къдравелко, събуди се. – потупа го по бузата с цялата нежност, на която бе способен...или не бе способен, кой знае. Беше му трудно да прецени сам вече. Реши да изведе горкото хлапе от каютата си и да викне някой да я почисти, че беше пълна кочина. Довлече Ноел навън да подиша малко чист въздух и го остави да седне на дървения под. Приятният морски бриз разведри и Езра, който се чувстваше някак си изтощен да не стига до никъде с хлапето. Както и да е, все някога щеше да се оправи и с това, какво можеше да му се опре?
- Започвам да вярвам, че светът ти наистина е толкова скучен. – промърмори, подпирайки ръка на коляното си. Седна до другия на палубата, след като му правеше сянка от слънцето докато се събуди. Май в панетата, откъдето идваше, и слънце нямаха, предвид бледата му като порцелан кожа. Тук ще не ще човек хващаше тен за нула време.
- Пийни си. – подаде му манерка с вода, защото противно на много вярвания, пиратите не ходена нон-стоп натряскани с ром. Как можеш да си пазиш гърба, ако си вечно насвяткан до козирката? С другите от екипажа се събираха само вечер да пият по едно, стига да се завърнеха отново от поредната вечер на проклятието.
- А, да, трябва да ти кажа още нещо. Корабът ни е прокълнат от известно време. – рече, облягайки гръб на дървената повърхност зад себе си. На лицето му пролази усмивка, сякаш наистина се наслаждаваше на хубавото време. Прекрасен ден беше да си жив.

Нямаше никакво шибано логично обяснение. Мозъкът му работеше на пълни обороти дори когато беше в безсъзнание. Или спеше. Или дремеше. Или каквото и да е, което включва да "изключиш" за миг съществуването си. Нямаше такъв филм, в който главата му да спира да функционира. Будеше по нощите, за да решава "неразрешимите" проблеми, за които обаче бе намерил отговор в съня си. Понякога сънуваше как решава определени задачи, как създава определени алгоритми. Друг път отговорът се криеше в абстракция, която не разбираше, но затова се будеше по нощите отново, за да я скицира, да я премисли и да я разбере. Мислите му го преследваха постоянно - затова за него нямаше покой. Освен в онзи момент, в който се излежаваше в леглото на капитана, след като му бе поднесена странната отвара.

Беше се облегнал на нещо? Не можа да отчете, че беше навън. Но тогава далечно чуваше думите на другия. Сегашното му принудително приспиване не му беше повлияло особено добре на ума. Още не можеше да асимилира, че всичките тези неща се случваха. Мразеше да не може да открие едно проклето логично обяснение! Ноел Морисън беше много против тоя факт, че имаше неща, които просто не можеха да бъдат обяснение. Не, напротив! Всичко можеше да бъде обяснено, окей!?

Беше започнал да идва в съзнание и тогава манерката се появи пред очите му, та успя да фокусира, за да я грабне и да си оправи вкуса от повръщаното (ама друг път), чу думите на другия и без малко не се изплю, за сметка на това се задави и щеше да умре от себе си отново.

- Какъв е корабът!? - успя да пита, когато се прокашля сто хиляди пъти, за да се оправи и да може да диша нормално.

Върна на мига манерката с водата. Изправи се на краката си.

- Прокълнат как!? - беше скочил толкова бързо на краката си.

Абсолютно с разрез с всичко, което беше показал от себе си до този момент - поне сега от това рязко движение главата му не заплашваше да се пръсне - друго напрежение го заля обаче.

- Откога? - друг въпрос, който навярно щеше да прозвучи странно, но не можеше да мисли точно за това сега кое как звучи.

Преглътна едва. Погледна към вълните. После си погледна ръката и остана шокиран, че пръстът не си го виждаше между кръвта, която беше попила и засъхнала в кожата му, но това точно в този момент не беше особено важно.

- Чакай, чакай! - някакъв странен и познат адреналин протече по тялото му от нищото, както се беше разпаднал преди малко, сега мозъкът му започна да отделя разни вещества, които стимулираха цялото му същество и най-вече всичката логика се събираше в главата му, за да отговори на проверки - точно като една програма, некадърно написана, използваща само и единствено условия - къде нужни, къде ненужни.

Нещо не беше наред. Вече му беше ясно.

- Кажи ми - спря срещу другия, след като не спря да снове наоколо, и се обърна рязко, опитваше се да не си гледа липсващия пръст по сто пъти в наносекунда, но поне вече не го болеше и не кървеше, нали така?

Как и защо!? Не знаеше. Не можеше да мисли и за това сега.

- Имал ли си някога усещането, че разни неща се повтарят отново и отново? - погледна другия абсолютно сериозно, колкото и нелеп да беше въпроса му.

Перфектно знаеше в какви интервали течеше времето в играта и през колко време се сменяше денят с нощта, нали го беше програмирал. В едно нормално земно денонощие се съдържаха 1440 минути. Беше намалил времето в играта 60 пъти, при което всеки час отговаряше на 1 минута. Което значеше, че един ден в играта може да протече най-много в 24 минути.

- А имал ли си усещането, че всичко изведнъж е спряло да действа по ... нормалния си начин. Без повторения? - знаеше много добре, че звучи неадекватно и прекалено запознато, но трябваше да знае, веднага. - Можеш ли да ми кажеш от колко време насам е ... различно ...

Изкуственият интелект можеше да се развива по различни начини, но въпреки това работеше в определени граници, определени нива и си ги познаваше. Чудеше се дали това, което виждаше, изобщо имаше нещо общо с интелекта?

От изложението досега бяха минали само 10 часа.

10 часа са 600 минути. Ако в един ден има 24 минути, това значи 25 шибани дни.

Чакаше отговор. Мозъкът му едновременно беше на мястото си, едновременно беше някъде, където щеше да направи по-горните сметки на мига. Само че в обратен ред. В който 25 шибани игрови дни са 600 минути, които са 10 часа, а той само от 4 си беше у дома преди да се загуби в играта - и знаеше колко беше часът.

18:30. До 22:30. Изложението бе започнало в 12:30, когато онзи глупак свали шлема и вкара вируса в играта. Един отговор му трябваше само за да си направи сметките. Не знаеше как изглеждаше в очите на пирата, но мозъкът му работеше страшно бързо за тези неща. Можеше да забравя всякакви други глупости като рождени дни, годишнини, някакви други тъпи празници, можеше да пропуска Коледа и Великден, защото си пишел код в гаража или правил последния модел на OP чудовището, което пазеше осмото море, или пишеше къде нужни, къде ненужни тестове за определени функционалности, точно за това! Защото беше толкова отдаден на науката, за да забрави, че е живо същество, което би трябвало да се социализира и да си живее живота, никой не можеше да го измами в сметките му. Освен това точно тази сметка щеше да е относително елементарна. Никога не бе бил под такова огромно напрежение. О! Грешка ... погледна си пак пръста на ръката. Поне сега не му идеше да повърне и ... може би не и да припадне.

Оу... Оууу... Опа.
„Какво направих пък сега?”
Капитанът опита да проследи движенията на къдравелкото, който в момента подскачаше наляво-надясно точно като надрусано с чай зайче. Много скоро му се зави свят само докато го гледа. Дали не прекали с магията този път? За бога искаше го буден, а не... в каквото и състояние да беше изпаднал. Никак не му се занимаваше и ако на кораба можеше наистина да се довери на друг, овен на себе си да такава степен, щеше да наеме някой да му бъде детегледачка. Друг е въпросът, че надали някой от работниците му ставаше за тая деликатна работа. Дори за капитан Езра Коен това се оказваше най-голямото предизвикателство в живота му. Ако оцелееше това, значи наистина нищо нямаше да му се опре. Добре, добре. Challange accepted!
Въздъхна и отвори очите си, на които беше кратка почивка, за да спре да му се вие свят. Фокусира Ноел, който все още подскачаше като зайче и ту гледаше към него, ту към липсващия си пръст. Още ли откачаше заради това? Мина цял час от тогава! Поне не се беше изпуснал в гащите изобщо, както много други преди него, които за добро или зло оцеляваха след среща с Езра, за да разказват. В неговото си съзнание той просто правеше необходимото, за да си пази гърба, защото в този свят никой нямаше да го стори вместо него. Коен не бе от хората, които забравяха откъде са тръгнали. Помнеше и всяко свое премеждие по пътя си, не само победите и празненствата. Честно казано усещаше, че може би трябва да обърне внимание на приказките, дето му говореше Ноел, но просто не беше в настроение за това. Сериозността му се изчерпваше до проявата му на жестокост преди малко. Освен това, да гледаш прекалено сериозно на живота не беше забавно. Носеше само главоболия.
Капитанът се вдигна от наскоро излъскания до блясък под и пристъпи бавно към къдравелкото. В стремежа си да не го стресне или изплаши, май постигна само обратния ефект. Другият замръзна на място, сякаш очакваше да се лиши с още някоя част на тялото си. Ако трябваше да сме откровени и тази блазнеща мисъл премина през съзнанието на Коен. Но този пророк, или какъвто там се предполагаше да бъде, му беше нужен. Трябваше да се постарае да не си загуби ума, преди да е изпълнил предназначението си.
Погледът му говореше достатъчно, а когато ръцете му стиснаха чуждите рамене и бавно заставиха другия да си седне на заника, посланието нямаше как да е по-ясно. През живота си му се беше налагало да се разправя с много различни изроди и напълно изгубили си ума индивиди, но този тук беше в различна категория. Нервираше го, че грам не схваща логиката в нещата, които му говори. Да, знаеше, че му е известно нещо, за което той бе в пълно неведение и да, не го лъжеше и в момента, но майната му! Как смееше да го кара да се чувства като някакъв неандерталец още с появата си?! За какъв се мислеше, за някакъв откачен Бог? По-добре, че Езра не подозираше колко точна бе последната му мисъл всъщност. Защото ако бе разбрал сега, че този тук е създателя на света му, сигурно сам би се хвърлил зад борда.
- Първо, я се успокой малко, зайче... – подхвърли повелително, скръствайки ръце пред гърдите си. Звучеше му като съвсем нормално искане, въпреки нещата, дето бяха сполетели Ноел в последните часове – Толкова си се впрегнал, че още малко ще почнеш да акаш диаманти. – каза един от много си пиратски жаргони и въздъхна.
- Не знам какво точно визираш под „нормален начин”, но май ще избера момента, в който ти се появи тук. – стрелна го отново с вледеняващия си поглед. Нали искаше да му отговори сериозно на въпросите? Е, по-сериозен нямаше как да стане.
Нищо, че другия му беше задал още хиляда въпроса, те до един се припокриваха и всеки следващ беше нещо като обяснение към първия. Езра не беше малоумен, че да му трябват толкова пояснения, но си признаваше без бой, това всичкото бе извън неговата специалност. В допълнение, не му пукаше, дори и да беше нужно. Сигурно трябваше и да го е страх, но това не беше сред емоциите, дето можеше да изпитва.
Сигурно темата беше подходяща да му каже за единственото, което си спомняше като странно явление. Ама наистина странно. Имаше един етап от живота си, в който се чувстваше често с вързани ръце. Като че имаше много повече сила и капацитет, който можеше да използва, но нещо не му позволяваше. Нещо вечно го възпираше. Тогава бе изживял най-ужасните мигове и провали в живота си, но това само го беше направил по-силен...и както се виждаше по-жесток. В даден момент сякаш невидимите окови се скъсаха и Езра Коен за първи път се чувстваше, че има пълен контрол над действията си. Беше лудост, но това странно усещане се запечата в съзнанието му. Преди не се беше чувствам съвсем истински точно заради него, усещането, че няма пълна власт над решенията си. Това обаче беше нещо прекалено лично, за да го споделя на този етап с когото и да било. Не за друго, просто не виждаше причина.
- Сега за проклятието... – махна театрално с ръка, извръщайки поглед към морските вълни. Някога постигаше пълно спокойствие на кораба си, а сега сякаш имаше някаква инвазия на извънземни, заплашващи да разрушат света му и да не оставят нищо цяло. Колкото и жесток на беше Коен, имаше все някакво чувство за справедливост. Май сега започваше да долавя някакви общи сигнали в чуждото откачане преди малко. Сякаш една сега бе отразил частица от чуждото притеснение. Ако наистина нещо заплашваше този свят... то капитанът пръв щеше да извади оръжието си и да се бори да го спаси. Обичаше всичко, защото му беше познато, беше неговия си уют. Обичаше жестокостта и разврата, също колкото красотата и спокойствието. Обичаше колко голям е този свят и как макар да нямаше нищо перфектно, всяко парченце си пасваше до съвършенство на мястото. Обожаваше всеки звук, всеки полъх. Предизвикателствата, странстването, всичко. Неизчерпаем, това беше думата. Този свят бе толкова неизчерпаем. Винаги имаше нови места, които да посетиш. Нови същества, които да срещнеш и нови чудовища, с които да се справиш. Дори старите места никога не бяха същите, когато се завърнеш там отново.
- Всяка вечер, когато луната е високо в небето, някъде там – мъжът посоки с показалец към небето – не знам какво и как се случва, но всички в главния екипаж изчезваме.. Сякаш се пренасяме в някакво друго измерение. Ненормална работа е, винаги изглеждаме различно. Веднъж Чой се превърна в брадвата си, а аз в сервиз за чай... Опитай да бягаш от изригнал вулкан, разчленен на 5 части – чайник и четири чашки. – поклати глава в отрицание. Мда, не беше забавно.
- По някаква причина само аз си спомням точно какво ни е сполетяло след това. Останалите не си спомнят нищо, освен чувството... Нали знаеш, онова странно чувство, че нещо не е в ред и си изживял някакъв кошмар. Няма да им казваш нищо. – довърши, дръпвайки от лулата си. Не можеше да повярва, че заради Ноел имаше нужда от питие точно сега. Поне се радваше, че другите от екипажа му нямаха това бреме да помнят всичко случващо се. Беше ги оставил в тази неосъзната късметлийска позиция и дори около тях се преструваше, че също не помни нищо в детайли. Така освобождаваше съзнанието си от тези мисли.

Ноел си чакаше отговорите на въпросите. Трябваше да знае. На мига! Скръсти своите ръце пред гърдите си на свой ред, защото и без това така нямаше да си гледа пръста, окей? Не можеше да го гледа. Нямаше да го гледа. Точка. Трябваше да гледа пред себе си брадатия пич със страх (логично, нали му беше отрязал пръста!?), но, всъщност, се изнервяше. Дали беше създал някой по-нормален, за да иска обяснение от него? Как смееше да му казва, че толкова се бил впрегнал!? Как нямаше, а? Вярно, с това личице никой нямаше да го приеме на сериозно. Защо ли изобщо се учудваше!? Пое си дълбоко дъх. Изглеждаше като ядосана животинка. Нищо повече. Беше толкова странно - трябваше да оцелява в собствения си опасен свят, роден от болните му амбиции, пъстрите му фантазии ... а дори не можеше да се справи със своя собствен, който не бе чак толкова опасен - поне не привидно.

Беше ли възможно всичко да се е объркало от мига, в който бе влязъл в играта. Колко часа изобщо бяха минали!? Ден, два? Другият нещо не му казваше. Просто го знаеше. Не знаеше как. Не знаеше защо. Беше му обаче кристално ясно. Хич не му помагаше! Ноел усети силна болка в главата си. Това неведение щеше да го убие. Не държеше да знае всичко. Държеше да знае какво се случваше, мамка му със света му! Емолар беше негов. Единственото нещо, което беше успял да изгради от нулата, беше посветил голяма част от съзнателния си живот и нямаше да позволи на никой и нищо да го унищожи. Не бяха само усилията. Беше привързан към всеки герой и историята му, всяко място - познато или не. Всяко чудовище му се харесваше дори сега да предполагаше, че навярно наистина щеше да го схруска, отколкото сам да се опита да го убие. Не искаше да убива и съсипва нищо. Беше перфектно. Но тук идваше проблемът - нещо го съсипваше.

- От колко време се случва? - попита веднага, след като чу думите на другия.

Все още си беше сериозен, сега още повече, след като беше проследил движенията на мъжа и бе чул думите му.

- Щом си спомняш, трябва да имаш груба представа - още седеше на земята.

Защото това, което чуваше, беше нелепо! Нямаше нищо общо с проклятията, които сам беше замислил. Не питаше с изследователска цел, беше притеснен и му пролича. Навярно нямаше логика за някой, който сега се появяваше, но истината беше, че той винаги бе бил тук, душата му дишаше в цялата игра и се тревожеше, че ... вече не беше игра. Не и неговата.

- Наистина е важно да знам - изправи се сега и погледна към другия, след като го беше приближил, все още не беше спокоен, нямаше и да стане.

Необичайно беше този кораб да страда от подобно проклятие. Може би трябваше да започне с такъв въпрос, вместо да бръщолеви глупости и да се дава ненужни определения.

Езра пушеше от лулата си по-агресивно от преди, защото имаше нужда малко да си успокои нервите. Май Ноел всъщност имаше отчаяна нужда от малко вълшебно прахче, което да го успокои. Наистина му мязаше толкова напрегнат, че очакваше главата му да експлодира и мозъчето му да се разпилее в пространството като конфети. Не знаеше какво друго да направи, че да го успокои малко и вече се беше отказал от мисълта. Загубена кауза му изглеждаше, поне засега.
- Струва ми се, че е така цяла вечност... – отвърна му, замисляйки се над настоятелния му въпрос. Ясно беше, че къдравелко нямаше да млъкне, докато не му се отговори. - Но май започна някъде преди около месец. – каза, вече по-убеден в представата си за време, с което рядко имаше проблем иначе. Малко му убягваше обаче кога наистина бе започнало проклятието. Защото вярно, не бе капитан та този кораб от дълго време, но му се струваше същевременно достатъчно дълго, тъй като така добре познаваше всяко кътче от него. Езра винаги бе имал силна връзка с корабите си, но този беше някак различен. Освен това беше най-бързия възможен кораб с тези си размери и предвид шестте оръдия на борда. Това го правеше перфектния пиратски кораб. Черната Ан само пилееше потенциала му, затова пък Езра се внедри сред хората ѝ и ги убеди да направят преврат. Беше красиво. Спомени.
Нещо внезапно разтресе палубата под краката им и докато капитанът просто се улови за едно от корабните въжета до него, то далеч по-неподготвения и параноичен Ноел скокна на крака и веднага се завайка, но трусовете продължиха и той разбира се, не успя да запази равновесието си. Корабът се олушваше наляво-надясно, подхвърляйки и тъмнокосия все по-близо до ръба на палубата. Когато се наклони отново рязко наляво, направо си полетя към морето, но изкара късмет, че Езра го улови за ръката, преди да е излязъл от границите на кораба му.
- Гледай да не се изпуснеш в гащите. Още нищо не е станало. – каза му утешително, или поне това бе неговия си начин да утешава хората, което очевидно не работеше на този принцип за това момче. Е, брадатият мъж друг начин не знаеше, идеите му се изчерпваха. Още малко и щеше да се наложи да му чете приказки за лека нощ, че да може да заспи и най-сетне Коен да може да получи някакъв покой.
- Капитане! Май си имаме компания от макàра! – Джошин притича навън, заедно с Дара, които първи бяха усетили трусовете, или по-скоро им пукаше достатъчно за това, че да се включат в забавата. За екипажът на Черното петно, това си беше точно забава. Пиратите си умираха от скука, ако имаше дори един единствен напълно спокоен ден, в който нищо не се случваше. Трябваше да имат нови истории за разказване, когато стигнат сушата отново. Лично капитан Езра мразеше да се повтаря и никога не разправяше една и съща история по два пъти, както правеха доста жалки подобия на пирати. Повечето си кротуваха и печелеха слава на гърба на явления, които с нищо не ги засягаха или реално не бяха преживели те самите, а на абордаж отиваха само срещу дребни риби, като търговци с малки лодки, пренасящи стока между близки пристанища. Почит никой н се вясваше в дълбоките води на океана, защото неща си го кажем, трябваше да имаш корави топки за едно такова приключение. Много корави.
- Не, това не е макàра. – провиква се насреща им капитан Езра Коен, който много добре знаеше, че няма как да сбърка никое създание, което някога бе срещал в това море. Освен всичко друго, макàра представляваше по-гущероподобно морско чудовище и затова се шляеха по-близо до скалистите морета на Тибал. Те плаваха в съвсем друга посока. - Това може да е само китозавър.. – каза с леко замислен глас, който прикри огромното му въодушевление, докато опитваше да долови звука, който предусещаше, че се задава. Ревът на това чудовище причиняваше такива огромни вълни, че без проблем биха могли да погълнат почти Черното платно. За щастие капитанът винаги се подсигуряваше и сега не бе изключение. – Съкровищницата, бързо! – зададе команда на Дара и Джошин, които веданга схванаха какво иска от тях и тръгнаха към най-долното отделение на кораба, където беше и съкровищницата. Там имаше таен механизъм, който при активиране задействаше специални остри като бръснач зъбни колелета, които също така имаха и моторна сила, с която можеше да се увеличи скоростта на кораба. В екстремни условия беше едно от най-полезните неща, които капитан Езра някога бе изобретявал. Точно така, той също обичаше да твори, по своя си начин. Неговите изобретения винаги бяха свързани с подобряване на корабите му, но Петното беше с предимство.
- Дръж се здраво, къдравелко! – предупреди го някак развеселен от тръпката, но все пак напълно сериозно, а другия му отвърна с объркан поглед „За какво?”
- За мен! Дръж се за мен! – извика, когато чудовището вече наддаваше своя рев и подхвана Ноел пред талията, като другата му ръка здраво бе сграбчила едно от корабните въжета. Сабята му разсече един от възлите на палубата и двамата в миг полетяха право нагоре към върха на мачтата. Корабът се издигна рязко нагоре, следван по петите от огромна вълна, която иначе със сигурност щеше да ги помете. Китозавърът вече беше усетил режещите остриета и Езра знаеше, че планът му щеше да успее. Успя да отчете раздвижването във водата, беше примамил чудовището встрани от кораба, за да го запази цял. В следващия момент екипажът му изстреля дълго въже с прикачена кука, което Коен улови във въздуха, след като се отблъсна от мачтата с бърза засилка. Беше правил това и преди, макар и само един единствен път, но с много по-малък кораб. Затова бе така уверен в успеха си, макар и сърцето му да биеше като лудо в гърдите от цялото вълнение и адреналин дали няма да сбърка някъде. Тук всяка секунда можеше да ти коства живота, но пък това беше риска в неговия „занаят”. Добре че слабото тяло в ръцете му не тежеше особено, та само добавяше малко допълнителна щипка трудност към предизвикателството.
Точно както и предполагаше, китозавърът се показа на повърхността, жаден за отмъщение. Идеално! Езра замахна с въжето и се прицели в горната част на гърба на това масивно чудовище, сетне с все сила хвърли куката, която се заби в хлъзгавата люспеста кожа на създанието. В следващата секунда Коен вече яздеше огромната вълна, теглен от чудовището. Сега само трябваше да успее да улови и следващите въжета, които екипажът щеше да изстреля и още няколко куки по-късно щяха да си имат храна за седмици наред, както и трофеи за всички.
- Жив ли си още?! – извърна се за миг към вкопчилата се в него коала. Хубаво, че се беше хванал за кръста му, защото за Коен беше важно да освободи и двете си ръце сега.

МЕСЕЦ!?

- МЕСЕЦ?!

Цял шибан месец ...

Сега сметките тръгнаха отзад напред ... и не! Това, че всичко се е объркало, не е достатъчно оправдание, за да му тегли майна и да продължи да си съществува там безцелно. Нямаше как да съществува, без да има причина. Всичко беше изчислено. Планираше да умре на около 55-60, за да избегне всичките мъки на старческите години, когато дори и мозъкът му щеше да откаже да работи, заедно с крайниците му и всичко останало там, защото той си знаеше - с неговото бездействие до никъде нямаше да го докара.

Ама както и да е! Защо изобщо обсъждаше тези работи със себе си точно в този момент? Това не беше важно!

Защото всичко наистина беше прецакано. На какво изобщо се дължеше това? Някой друг ден можеше и да му светне. Ама лампичката май беше изгоряла. Трябваше да я смени, за да може да я включва, когато му е нужна и да я изключва, за да не хаби излишно ток, когато вече нямаше да му трябва. Той пък сега какво взел да се прави на много eco-friendly?

Последвалите събития щеше да отчете като най-екстремните в живота си. Което нямаше изобщо да е лъжа. Все пак Ноел Морисън не излизаше. При нищо и никакви обстоятелства. Трябваше да има много валидна причина, която да го хване за краката и да го издърпа от бюрото и компютъра му. Не знаеше какво точно значеше да се страхуваш наистина за живота си до днеска.

Още повече, че не можеше да разбере защо действията се развиваха по този начин? Знаеше как свършва историята. Не много добре за всички, защото Ноел беше малък проклетник, но това е друга работа. След малко щеше да види някои от хората на Ирвин и да си изкара акъла, защото вече всяка следваща случка му потвърждаваше все повече, че нищо не е наред! И трябваше да спре да си въобразява, че нещо ще да е наред. Ама той мразеше нещата да не стават по неговия начин! Колко клавиатури беше потрошил и колко монитори, за дето нещата не ставаха, както му се искаше. Единственото насилие, което беше прилагал, бе върху компютъра му. Нямаше шанс да оцелее на това място с всичките му възможни познания по самозащита: 0. Ако трябваше да си представи статистиката си, щеше да изглежда по-зле и от един обикновен герой, който тепърва влиза в играта. Толкова неадекватен беше! Ама както каза и на капитана - за сметка на това познаваше много добре този свят. Очевидно защо.

- ЖИВ СЪМ! - потвърди с вик, обаче му влезе вода в устата и това го заглуши, пак щеше да умре, без да иска, водата го блъскаше от всичките му страни.

Не знаеше защо викаше, сигурно от ужас и удивление, и от адреналина, който преминаваше по тялото му - три в едно. Щеше да е пълна лъжа, ако не си признаеше колко яко му беше всъщност. Забавляваше се някак. Само не и в онези моменти, които му се струваше, че щяха да са му последните - значи в почти всичките. Но това не променяше фактите - преживяването щеше да си остане върховно. Искаше да се успокои, че поне ще умре супер яко, ама истината беше, че това не го успокояваше - та, обезпокоен щеше да си остане.

Успя да отдели главата си, която беше забил в кожените одежди на капитана, за да се опита да се огледа какво става наоколо.

Никакъв шанс да пусне другия мъж. Иначе щеше да умре. И това, че като по чудо можеше да плува, нямаше да го спаси заради вълните, които чудовището създаваше, те щяха да го пометат. Ако не се притесняваше, че ще умре, ако се отпусне поне за малко, за да докосне люспестата повърхност на чудовището от чисто и просто любопитство, щеше да отпусне едната си ръка, ала се движеха с такава скорост, че по-скоро нямаше да рискува. Не. Още не беше готов да рискува, но и това щеше да се промени. За сега можеше само да вика от кеф, ужас и там всичко останало, което чувстваше при всяко рязко движение на пробитото с куката чудовище - тоест, всяко негово движение.