Excuse me for dreaming

„Извънредни новини от света на науката. Германски туристи случайно се натъкнали на новопоявило се образувание в пещерата Стоунхолоу, образувала се от планинско свлачище преди хиляди години. Археолози вече разследват странните образувания и твърдят, че във вътрешността им се образувал вакуум, който можел да запечата всичко недокоснато във времето...”
Джонас седеше тихо и ядеше пудинга си, втренчен в съседа си по легло, който след неуспешен опит да намери дистанционното, сега опитваше всяко копче на телевизора, за да разкара новинарския канал. Беше странно, че го настаниха във фенси стая, предвид, че вече за трети път го караха да се връща на това място за наблюдение. Защо не, все пак бе прекарал цели десет години от живота си тук, вързан към система, която го поддържаше жизнените му функции. Какво бяха още няколко дена?
Беше припаднал след, което бе убеден, съмнително пиле с портокал от китайския ресторант в квартала му, но лекарите настояха, че може и да има епилептични пристъпи, докато тялото му опитва да се адаптира след дългата кома. Джонас искаше да я нарича „зимен сън”, но сериозните физиономии на хората тук го бяха отказали бързо. Трябвало да се отнесе сериозно към себе си и да е благодарен всеки ден на „чудото” да се събуди без нарушения в мозъка. Първата седмица от това „чудо”, мъжът прекара в непрестанни прегледи и тестове, преди да го пуснат у „дома”, където отдавна нямаше място за него. Беше се изнесъл сам, преди някой да му каже как не му е мястото там. Дори не опита да се връща в бащината къща. Там положението беше още по-трагично. „Имаш да навакстваш с много неща” му бяха казали. „Дай си време” му бяха казали.
Десет години кома му трябваха, за да осъзнае, че нищо в живота му нямаше смисъл. Колко весело.
- Ей! Какво правиш?! – чу ядосания глас на Владимир, чийто руски акцент и татуировки до врата подсказваха, че по-добре да не го закача. Сега по някаква причина се бе протегнал към неговата масичка и сега ядеше.. – Това е моя пудинг!
Двамата бяха прекрасни временни съквартиранти. Или Джонас наистина имаше повреден мозък и регистрираше погрешно сигналите, които му пращаше руснака, включително раздразнения му поглед и ръмжене в негова посока.
- Ти не мразиш ли пудинг, вчера го изхвърли на боклука. Аз просто го спасявам. – сви рамене, гребвайки нова лъжичка от почти безвкусния пудинг на другия. Видя го как килва глава на една страна и сякаш чу заплашителното изпукване на врата му. Влад беше приет тук след някаква „забавна” огнестрелна рана. Джонас много искаше да му вика Влад, но провери – на него никак не му допадна идеята.
- Кой ти каза, че можеш да пипаш храната ми?! – руснакът блъсна капака на телевизора, нанасяйки му фатални щети. Мониторът изгуби нормалния си звук и картина преди крадецът на пудинг да е мигнал.
- Бях в кома десет години. – каза от нищото, почти безизразната му гримаса така и не се промени, въпреки че не криеше възхищението си от силата на Владимир. Зачуди се той самия дали можеше да блъсне телевизора в апартамента си така, че да го накара да пуши от първия опит.
- Кво? Това какво общо има с пудинга ми?
- Не знам. – сви рамене и погледна към вече празната пластмасова кофичка пред себе си. – Май си прав, няма общо. И пудинг няма вече... Да го повърна ли обратно? – реши да предложи единственото, за което се сещаше, че да реши конфликта, но май нямаше да има полза. Другаря го изгледа объркано, после очите му се поразшириха, сякаш е видял мъртвец. Настина не можеше да му схване спатиите. Какво толкова размишляваше. А Джонас смяташе, че той се бе превърнал в дървен философ от събуждането си насам...
- Забрави. – отвърна му най-сетне руснака и се просна обратно на леглото си. Хвърли му още един странен поглед. – Десет години ли каза... Мамка му, това са бая години...
Направи опит да се ухили, но заприлича на психопат с разстройство на личността. Вече не знаеше как да реагира нормално на нищо. Особено на въпроси, които всеки му задаваше. „Как се чувстваш, как се справяш...”
Искаше почивка от всичко. Беше смехотворно, при положение, че организма му си беше взел десет годишен отпуск.
- Хей, пшт, вземи. – другаря му по легло хвърли нещо във въздуха, което секунди по-късно се приземи в скута му.
- Трева ли ми даваш? – попипа очевидното, макар да не бе напълно сигурен.
- Мен здравата ме отпуска, може да помогне и на теб. Гледай да я скриеш преди сестрата да е дошла!
- Благодаря, Влад! – възкликна с кучешки очички, внезапно излишно трогнат от малкото подаръче. Все пак не грешеше, двамата бяха братоци...
- Ако още веднъж ме наречеш така, ще ти разбия мутрата в онзи прозорец. – отвори само едното си око да го погледне с предупреждение, което не му трябваше след тези думи.
- Добре, де...Схванах, ясно. – прокашля се, пъхайки тревата под възглавницата си, след което се измъкна от стаята.
- Къде тръгна?
- Стомахът ми се разбунтува от пудинга... -  отвърна вяло, като излезе по-скоро за глътка различен болничен въздух. Този в коридора имаше различна мелодия... Колкото и странно да звучи, откакто се събуди от комата, възприятията му бяха полудели. Меко казано. Не си спомняше някога преди да е виждал цифрите и буквите в определени цветове, или да си е представял хората като мелодии, а мелодиите като форми. Също така можеше да се закълне, че този пудинг през цялото време му пя „Oops!...I Did It Again” на Бритни. Определено полудяваше, но щеше да почака резултатите от последните си изследвания преди да си вади прибързани заключения.
- „...I'm not that innocent” – още си припяваше по път обратно към стаята си, когато се натъкна на познат тътен в коридора. Веднага фокусира високата фигура, около която се беше скупчил половината персонал на болницата, в опит да я успокоят.
Джонас изкриви глава, за да види през всичките лекарски престилки разярения поглед на мъжа. Беше точно същия като онзи ден, в който имаше злощастието да се сблъска с него лице в лице, за да бъде почти изкормен от ръцете му. Бяха му задавани и същите въпроси, които мъжът и сега крещеше с пълно гърло. Говореше за някаква война или нещо такова, но не това привлече Джонас към лудия. Игнорира съвсем адекватната реакция на мозъка си, пращаш алармичка „Неприятности!”. Звукът от нея бе напълно приглушен от мелодията в съзнанието му. Беше я чул и първия път, в който този странник се изпречи на пътя му и за малко да го удуши. Все още чувстваше и ръцете му около врата си. Не знаеше откъде се взе с тази нечовешка сила, като че бе тренирал за войник, или по-скоро касапин... Не можеше да изтръгне мелодията от главата си. Беше като неговата собствена. Мелодията на изгубените.
- Пациент ли сте, отстъпете назад, моля! – една от сестрите го предупреди, че е опасно и му каза да се върне в стаята си. Джонас обаче си знаеше своята. Нямаше проблем да разбира какво му говорят, но нещо му беше прещракало малко преди да се събуди. Когато започна да чува всичко, докато е още в кома. Нямаше по-добър начин да опознаеш истината за живота и хората в него, докато не ги чуеш да говорят без преструвки.  
- Какво ще направите с него...? – полюбопитства някак без да му личи, когато видя как персоналът най-накрая забоде голямата спринцовка с приспивателно в кожата на бунтуващия се индивид. Наистина мязаше точно на машина за убиване, бяха нужни толкова много хора, за да го усмирят... Но дори да беше някой престъпник как изведнъж можеше да полудее и да разправя на хората пълни небивалици. Освен ако...Имаше ли шанс да говори истината? Звучеше напълно искрено, точно както гласовете, които Джонас чу преди да се събуди от комата си. Нещо го подтикна да направи това, което направи, без да мисли дали и колко лоша идея беше.
- Не открихме никакви документи за самоличност у него, прибрахме го близост до някаква пещера, май няма близки роднини, затова ще го препратим към психиатрията. По-добре се върнете в стаята си, господине.
- Момент. Аз го познавам! – отсече от нищото на висок глас, сякаш току-що си беше върнал паметта от временна амнезия.
- Нима? Познавате този човек..?
- Да, нали това казах. Да, той е мой... трети братовчед по майчина линия. – дори не разбра откъде мозъкът му си надроби някакви неща, но изглеждаше достатъчно убеден във фалшивите си спомени.
- Защо говори толкова странно?
- От Тексас е, но е отраснал в Румъния. Знаете как е, твърде много приказки за битки и Дракула... Английският му е малко... Ако го бяхте срещнали като тийнейджър...
- Добре, добре... Ъм, елате с мен, ще ви дам да попълните формуляр, с който може да го отведете у дома, щом се събуди. – сестрата си отдъхна, а с нея и целият персонал, препотен от опита си да въдвори ред и покой в болничното отделение. Май и без друго изгаряха от желание да се отърват от въпросния луд пациент без документи в себе си, та Джонас дори нямаше нужда да им наприказва всичките тези измишльотини. Все пак беше странно доволен от себе си, за първи път откакто се събуди нещо се случваше по негова воля. Определено беше ужасна идея, но беше късно за тази мисъл.

Тежките гривни дрънчаха по ръцете му. Вече отдавна нямаше господар, ала всяка гривна отговаряше на още по-отдавна извършен подвиг. Сега той беше този, който раздаваше символичните златни подаръци на онези, които искаха да му служат. Мирното време беше мит. Сключените дипломатически договори и дадените обещания не значеха нищо. Най-вече за Сийфрийд. Защото той не сключваше такива - освен в много крайни ситуации, в които основния гарант включваше предаване на пленници за определен период от време. Датчанинът беше плъзнал мрежата си от воини навсякъде по цяла Англия освен в Английска Мерсия и Уесекс, ала дори там си имаше хора, които му носеха подходящата информация. Знаеше за шпионите и на саксонците, но умело им подхвърляше грешна информация, когато прецени, в повечето случаи не го интересуваше. Следващата пролет очакваше да пристигнат още кораби от Дания. По онова време може би беше на почти четиредесет и от почти двадесет пречеше на болната идея на крал Алфред (днес познат като Велики - Сийгфрийд повръща) да обедини саксонците и бритите, да си върне загубените територии от датчаните и да се провъзгласи за крал на Англия. Само че тази идея се изплъзваше на християнския болнав владетел. Сийгфрийд много добре си вършеше работата в това отношение. Неговата мечта беше да вреже войските си в Уесекс и да придобие всяка територия на острова, за да я направи датска. Само можеше да си представи колко много съкровища се криеха в християнските храмове - не един път бе ставал свидетел. Имаше много какво да предложи на войните си - никой нямаше да се бие за него, ако нямаше стабилна плячка.

16 кораба.

Чакаше 16 кораба. Планираше това да бъде лятото, в което щеше да смаже за пореден път войската на Алфред, за да отнеме Мерсия от загубения му, жалък зет. Щеше да постави на мястото му произволен крал, който щеше да остави да "царува", лесно да манипулира и когато настъпи момента, да захрани армията си с още войни. Готови да убиват. Трябваха му истински войни. Жадни за плячка и опиянявани от звука на битката, от вкуса й. Безстрашни зад стената от щитове - изтласкващи и убиващи безмилостно врага, тъпчейки телата им - напред. Все напред. От първите редици на истински сражаващи се смели до последния слой на войската, където за обем обичайно се намираха обикновените хора, много от които рядко знаеха какво да правят.

Сийгфрийд щеше да устрои чудесно забавление на боговете. Своите богове. Тези, които разбираше и почиташе. Тези, които търсеха забавлението, което живите можеха да им предложат, а не онзи, християнския, който проповядваше тоталното смирение.

Острието на Змийски дъх проблесна, след като го изтри в дрехата на давещия се в собствената си кръв Ерик.

- Още някой ще се пробва ли? - разпери ръце, докато продължаваше да държи меча в ръката си.

Изглеждаше така, сякаш не му костваше никакви усилия да носи тежкото оръжие. И навярно след толкова години, беше точно така. Погледът му се ширеше по струпалата се тълпа. Датчаните обичаха зрелища. Сийгфрийд не ги винеше. Той също ги обичаше, най-вече тогава, когато някой си въобразяваше, че може да оспорва властта му. Нямаше какво да доказва, но никой нямаше правото да опетнява репутацията му.

- Така си и мислех - усмивката му проблесна преди да му направят път да се измъкне от кръга, който човеците бяха създали с телата си.


Дебелият леден слой започваше да се пропуква. Сийгрийф беше заключен в ледниковите стени от около дванадесет века, ала нямаше как дори да подозира за това. Просто защото сякаш времето бе протекло като миг - който мъжът дори не бе почувствал продължителен. Пропукването пропукваше и отдавна спрялото му да работи съзнание. Крайниците му се опитваха да се размърдат, ала самият опит беше неадекватен, сякаш бе забравил как точно се правеше. Мозъкът му пращаше сигнали, но тялото му не реагираше. Строполи се на земята, когато силните ледени стени вече не придържаха тялото му. Премигна няколко пъти, но и без това в тази тъмнина нищо не виждаше. Последното, което си спомняше бе, че на това място бе прекарал последната си относително спокойна нощ с един от многото си любовници (защото моногамията е за слабите!) преди да се отправят с цялата си сила към границите на Мерсия, където щяха да ги чакат саксонците.

Светлината в края му носеше странно усещане. Стискаше мечът здраво в ръката си. Сякаш беше забравил как точно се изисква от него да функционира. Краката му едва го слушаха, когато бе успял да се изправи. Пръстите на ръцете му болезнено се свиваха и отпускаха. Изпука врат. Подпря се на меча си и се ... огледа?

Пое си дъх, цялото му тяло беше посиняло от студа и почти не чувстваше нито една част от тялото си. Мозъкът му опитваше да мисли някакви неща, но просто не се получаваше. Дишането му беше тежко и на фона на топлото време навън, от гърдите му се измъкваше ледено студен дъх. Тялото му трепереше от хилядолетния шок, който му се бе наложило да изживее, но когато чу някакво шумолене не далеч от себе си, чувството за самосъхранение се роди. Не виждаше лагера навън. Както не виждаше нищо ... познато. А си спомняше много добре всичко - сякаш бе точно вчера.

Тия дървета кога по дяволите се бяха появили?

Сви се навътре в пещерата, чуваше някакви гласове. Ей сега щеше да разбере ...

КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ СЕ СЛУЧВАШЕ!?

Гневът му беше перфектно гориво сега. Той щеше да запали кожата му и да раздвижи крайните му, за да разбере каквото му трябва да знае. Имаше битка за водене. Голяма и сериозна, ръмжеше тихо, докато се опитваше да координира дишането си преди да ...


Ако не го оставеха на мира, щеше да убие някой след малко. Бяха му взели всичко - мечът, дрехите, гривните. Ама те къде си въобразяваха, че се намираха!? Всъщност ... това беше въпрос, който той трябваше да зададе, защото сам не знаеше КАКВО ПО ДЯВОЛИТЕ БЕШЕ ТОВА МЯСТО!?

Тези странни глупаци се ебаваха с него.

Мислеше ги за луди точно колкото и те намираха него, но пък НЕГО те какво мислеха не го интересуваше. Колко пъти трябваше да повтори, че имаше РАБОТА за вършене. Глупаци!

Пълни некадърници!

Дори не разбираше за какво му ръгат това остро нещо постоянно, но вече започваше да разбира - само така можеха да се отърват напълно от него. Изобщо не разбираше какви ги вършеха. Знаеше само че е бесен.

Бесен го приспиваха, бесен се отспиваше и като цяло всичко се въртеше в този омагьосан кръг, в който разбра само че ВСИЧКИ СА ЛУДИ! Как изобщо и защо беше попаднал в този откачен свят? Само това не разбираше. Беше изпочупил половината за него си непознати неща, защото издаваха странни звуци, които го напрягаха извънредно много.

Трябваше да се измъкне от тия загубеняци и да си свърши работата един път завинаги. Мамка им!

Редеше всевъзможни обиди и псувни, по-тежка битка от тази с тези откачалки не беше водил. Нямаше измъкване от проклетата игла. Забиваха му я толкова неочаквано, че не можеше да асимилира да избегне този удар, не и без да размаже нечия физиономия. Още малко и щяха да го опандизят за леглото, че да не мърда и да не излиза.


Пак се събуди на обичайното място от последните ... не знаеше и той колко вече подред събуждания, но пулсиращото желание да пречука някой се беше появило съвсем на място. Както всеки, всеки път, откакто се бе измъкнал от студения ледник, който го обгръщаше отвсякъде. Всъщност, имаше див късмет, че знаеше малко английски. През дългия си живот бе успял да понаучи нещо, защото му беше омръзнало постоянно да си намира някой да му превежда. Имаше драстични разлики и половината думи не ги разбираше, но това бе съвсем естествено. Беше изпуснал векове, векове, ВЕКОВЕ на градация!

Вече не знаеше за кой път се будеше днес и дали не предпочитаха просто да го приспят за вечни времена и да се приключва вече историята, но очевидно трябваше да живее и излишно да се мъчи и да ги мъчи. Толкова ли беше трудно просто да го оставят на мира? Просто искаше да умре на бойното поле, ако ще умира. Не искаше никак много. Просто достойна смърт, след която да пирува с другите си войни и войни-врагове във владението на Один - Валхала. Ама само колко се беше объркал. В този скучен свят нямаше да може да умре по начина, по който му се искаше. Изобщо няма да коментирам, че му бяха взели всичките вещи и откраднали скъпоценните гривни, които обърнати в пари, щяха да струват много, МНОГО! Беше си загубил цялата идентичност за няколко дни и това ги изкарваше извън нервите му.

Трябваше да избяга от това проклето място. За жалост, всичко наоколо беше откачено и постоянно пищеше. Тук всичко издаваше странни звуци. ЗАЩО НЕ МЛЪКВАШЕ!?

В този случай беше цъкането на нещо. Нещото беше химикалка, но дори не можеше да направи асоциация с някакво перо (но те дори не работеха така!!!), защото така и не се бе научил да чете и пише. Отвори очите си рязко и се надигна така, че главата му се тресна с нечия чужда. Ако успокоителните не му бяха съсипали адекватните рефлекси, щеше даже да знае, че някой му дишаше срещу лицето или ... наоколо някъде ... от достатъчно дълго време насам, че да го сграбчи и да го удуши преди да се е превърнал в поредния, който искаше да го убие. Струваше му се, че онези ... каквито там бяха ... наистина това целяха.

Адекватно беше да изохка, но вместо това изръмжа и се опита да фокусира, погледът му беше замъглен и му беше трудно да разбере какво вижда пред себе си и какво става, какво му се говореше. Наистина трябваше да спрат да му наливат в кръвта тези евтини боклуци, от които Сийгфрийд нямаше абсолютно никаква нужда. Колко пъти вече беше повторил какво трябваше ДА ПРАВИ!? Сигурни ли са, че той не беше единственият нормален тука!?

Ръката му се стрелна напред и пръстите му уловиха дрехата на другия мъж и го притеглиха право срещу лицето му - почти за още един удар. Фокусира непознатото същество пред себе си.

- ПОМОГНИ. МИ. ДА. ИЗЛЯЗА. ОТ. ТУК - изговори много внимателно думите през зъби, докато дъхът му се блъскаше по чуждата кожа.

Възможно ли беше просто да не го разбираха? Струваше му се, че говореше съвсем нормално и адекватно - ЗА РАЗЛИКА ОТ ВСИЧКИ ОСТАНАЛИ НА ТОВА МЯСТО!

Джонас бе потънал в необичайните си обичайни за новото му състояние разпилени мисли, които колкото и да опитваше, че можеше да събере на едно място и да получи каквато и да е логическа връзка от тях. Толкова неща му се губеха от предишния живот. Онзи, който бе живял преди инцидента преди десет години. Същият, който сега му изглеждаше толкова чужд и далечен. Но някак си една документалка, която беше гледал в гимназията, изникна в съзнанието му от нищото. Точно тогава изготвяше проект за грешното диагностициране на психични проблеми у хората и как ги превръщаха напразно в зеленчуци в психиатричните заведения. Странно защо си спомняше нещо толкова конкретно точно сега. Нямаше никаква връзка с каквото и да е. А може и да имаше, но просто не разбираше каква.
- Братовчед ви наистина ли се казва Сийгфрийд? - беше му зададен един от всичките въпроси, които мъжът наистина се надяваше да избегне като по чудо. Всъщност бе изненадан, че му бе поднесена такава блажена тишина, през която да измисли достатъчно глупости, които да въведе в бланката пред себе си. Стори му се, че поне няколко минути стоеше и мигаше насреща в опит да накара мозъка му да работи. Спомни си името, което другия крещеше, след репертоара му „Как смеете?! Не знаете ли кой съм?!”
- Да, фамилията му е доста старовремска... Обичат си традициите. – смотолеви Джонас с върховно хладнокръвие в лъжата си, защото реши, че веднъж хванал се на това хоро, щеше поне да го изиграе до края. Беше лесно, след като нямаше нужда и да прави очен контакт с никоя от сестрите в помещението, защото се ме фокусирам върху документа в ръката си. Никога не би предположил, че искат толкова много информация, за да отпишат пациент без лична карта в себе си. Навярно дори не беше легално да му повярват, без Джонас да им предостави някакъв официален документ, но решиха че думата му им е достатъчна. Можеше да види колко отчаяно искаха да се отърват от проблемния си пациент. Сигурно му бяха направили какви ли не тестове и не му бяха открили никакъв проблем. Джонас можеше да го усети. Не знаеше как, но бе убеден в налудничавото си предчувствие, че с този човек ставаше нещо напълно различно. Ала кой беше Джонас, че да твърди такива неща? Психолог ли беше? Не, далеч от това. Събудил се една преди седмица от дългогодишна кома технически инженер. Кой знае от какъв дявол беше тръгнал да помага на който и да било, след като още не знаеше какво ще прави със себе си. Може би точно от това искаше да избяга. Поемаше отговорност за откачен непознат, за да избяга от отговорността върху собствения си сбъркан живот. Ако въобще още имаше такъв. Отлагаше момента, в който да седне и да направи тази равносметка, за да види какво му беше останало сега. Не, благодаря. Това можеше да почака...  още неопределено време.
- Готово. Попълних всичко. – подаде обратно бланката на сестрите, когато лекарката влезе в кабинета и бързичко прошепна нещо на едната си помощница, подавайки ѝ документа за Сийгфрийд.
Джонас присви леко очи, но друго предчувствие го спря от това да попита дали има нещо, което трябва да знае. Вместо това се изправи и уж тръгна към изхода, когато му казаха, че може да отведе мнимия си братовчед у дома. По пътя си обаче се престори, че се спъва във връзките си и бутна някакви проби от лабораторията, които стояха на съседния шкаф.
- Господи, много съжалявам! – привлече вниманието на всички в стаята и те отидоха да се разправят с бъркотията, която беше създал. Джонас не успяваше съвсем да разпознае откъде идваше поведението му в момента, защото никога не бе бил такъв. Или поне не се помнеше такъв. Все гледаше да е примерен гражданин и да живее по нечии чужди правила. Дали тези на родителите си, на семейството си, на конституцията... Откакто се събуди в него дращеше някакво странно желание да... разбере какво е да наруши някои етични правила. Не знаеше защо, но просто искаше да знае какво ще се случи. Както трябваше да знае какво написаха тези хора в официалния картон на онзи човек.
В суматохата изтича до бюрото и направи снимки с телефона си. Разгледа ги и откри разликите чак, когато побърза да излезе от помещението, преди да са забелязали, че е още там и снове наоколо като хрътка.
Странно нещо бяха спомените. Внезапно нов изскочи в съзнанието му. Вярно, веднъж един много мистериозен тип бе задържал асансьора в компанията, където Джонас работеше и когато вратите се затвориха, му направи вълнуващото предложение да стане шпионин за друга компания. Да подслушва и предава секретна информация за продуктите им. Нищо от това не би било проблем за Джонас, който отговаряше именно за сигурността, макар и да беше повече по техническата част. Може би това му беше липсвало, не знаеше. Никога в живота си не беше правил нищо лекомислено, камо ли рисковано. Малко след като отказа онова предложение да направи едно такова нещо, се случи и инцидентът. За тогавашния Джонас сигурно беше нещо немислимо да си вре носа където не трябва, защото това водеше до неприятности. Но сега, сега бе различно. Сега осъзнаваше, че почти беше умрял и не бе изпитал никакво силно вълнение през целия си живот. Че що за живот беше това? Не знаеше какво да го нарече. Сърцето му мълчеше ли мълчеше, когато опитваше да си спомни което и да е от чувствата, които уж беше имал и с които беше съществувал толкова дълго. Мълчеше напълно когато се прибра у дома си. Мълчеше, когато видя жена си и прегърна децата си. Когато се изнесе, за първи път почувства някакви проблясъци на спокойствие и странно облекчение. Затова не чувстваше угризения, беше направил правилното нещо. В момента се чувстваше по същия начин, въпреки че всичко изглеждаше лудост.
- Това... – премигна няколко пъти, когато мозъкът му най-сетне регистрира какво се случваше. Вече, разбира се, се беше върнал в стаята на.. Рийд. Май така щеше да го нарича. Вече бе забравил, че досега подмяташе химикалката, която забрави да върне на медицинската сестра, докато без да иска не я изстреля то ръката си. Въпросната вещ се приземи някак точно върху чатала на все още спящия заподозрян.
„Защо ти трябваше да си я вземаш, Джонас?”
Нещо изкрещя в главата му, когато се намери придърпан от вече будния мъж със силата на разбиваща се комета. Наистина загряваше бавно като руски реотан. Отне му толкова време да намери речника си, докато му дишаха в лицето, че се усети разтресен от същата тази ръка, която бе смачкотила в юмрук дрехата му.
- Това правя! – изстреля накрая, събирайки вежди. Прозвуча раздразнен, но тази емоция беше отправена по-скоро към самия него си. Какво му ставаше? Май другия имаше прекалено твърд череп и когато челата им се удариха, Джонас бе получил временно сътресение.
Внезапният звук от приближаващи се стъпки успя да го стресне достатъчно, за да се завърне в напълно реалността.
- Просто... Просто не казвай нищо и ме следвай, докато не останем сами, става ли?! - погледна го предупредително и за всеки случай реши да повтори най-съществената част от плана си. -  Недей да казваш нищо... – с това повдигна вежди и побърза да се откъсне от чуждата хватка, което не се оказа лесен процес. Залитна назад, когато другия отпусна юмрука си, но поне не събори нищо наоколо. Приглади тениската си и се усмихна на лекарското лице, което влезе в стаята.
- Добре, можеш да отведеш ъм..братовчед си у дома. Отписахме го, но ще те помоля да го наблюдаваш за тези симптоми. – мъжът пое листа, който му беше подаден.
- А къде са му нещата?
- Там има малък проблем. Сред тях имаше оръжие. Меч... Но не беше реквизит, затова се наложи да го конфискуваме. Ще може да си го вземе когато се върне с лична карта и разрешително за притежанието му.
- Момент. Нали ви обясних, че е актьор. Това му е работата. А това, че е объркан, казах ви, че има такива моменти.. Влиза твърде навътре в ролята си.
- Казахте, че е косплейър...
- В свободното си време! Не могат ли актьорите са имат сходно хоби? – приглади косата си с ръка в опит да не се изнерви на жената, която опитваше да обори купищата глупости, дето допреди малко им приказваше. Какво можеше да стори? Да им каже, че Рийд е паднал от друго измерение и/или време? И двамата щяха да свършат като съкилийници в лудницата, ако не я караше на свободно съчинение.
- Виж, правилата са си правила. Не можем да му върнем вещите от съображение за сигурност.
- Позволи ми да попитам нещо, в такъв случай... – прокашля се веднага Джонас и побърза да извади телефона си. Беше си купил нов, защото старият отдавна не работеше. Не му трябваше много време да свикне с обновените технологии на новото десетилетие. Но някак усещаше, че този на леглото мразеше всичко, сред което се намираше. Можеше да го прочете в очите му. - Докато бях в офиса, не можах да не забележа, че има едно разминаване в цифрите на писмения доклад и това, което въведохте после в онлайн формата. – отне му известно време да открие къде са снимките, които направи, но щом ги намери се доближи до лекарката и ѝ показа нагледно за какво иде реч.
- Виждате ли, ето тук... предписанието е било за 2 кубика хлорпромазин, а вие сте инжектирали 4 кубика... При положение, че пациентът не тежи повече от 80 килограма, това е много по-голяма доза от препоръчаната.
Очите на жената се разшириха и тя отвори уста, от която не успя да излезе нищо.
- Мислех си да подам официално оплакване от болницата ви, нали се сещате... Не е просто сгрешена дозировка, но и подправяне на документи. – килва глава с ясното съзнание, че тази битка бе спечелена още щом повдигна въпроса. Това щеше да е края за лечебното заведение и целия му персонал, ако подобен скандал се разчуеше. – Затова направих снимки, да имам доказателство в съда. – сне плоския уред от лицето ѝ и го погледна, сякаш му беше много трудно да каже следващите си думи. Наистина не знаеше откъде идваше този Джонас, но поради някаква причина му харесваше. За първи път се чувстваше толкова уверен в това, което прави. Дори да не беше съвсем по правилата или съвсем етично по много параграфи.
- Това... Беше станала грешка! – едва изрече медицинското лице и той върна погледа си върху картата на униформата ѝ.
- Знам, че и на вас не ви е лесно тук, д-р Флеминг. Спасявате животи по цял ден, карате двойни смени... Затова бих могъл да направя компромис веднъж, всеки греши, нали? – пръстът му се плъзна по снимката и остана на милиметри от бутона, потвърждаващ изтриването ѝ от мобилното устройство. Жената видимо трепна и преглътна тежко.
- Разбира се. Веднага ще донесем всички вещи на братовчед ви. Почакайте тук.
Върху лицето на Джонас разцъфна мила усмивчица, криеща скрито задоволство. Беше странно, че не можеше да се види отстрани, но все пак усещаше този нова страст, кипяща във вените си. Щеше тепърва да я опознава.
---
Дори не си спомняше колко пъти трябваше да дърпа масивното тяло на странника, за да не го прегази някоя кола по пътя. Май не беше много добра идея да вървят пеша, въпреки че апартамента му беше само на три пресечки от болницата. В края на краищата се случи чудо и успя да го доведе до апартамента си, преди да се е самоубил без да иска. Отдавна бе забелязал, че много неща го нервират, но по пътя им насам му ставаше все по-ясно. Сийгфрийд наистина изглеждаше като човек, който е попаднал в грешната гадина. Оглеждаше се толкова нервно и шокиращо наоколо, всяка светлина и звук го караше да оголва зъби и да иска да извади меча си... Трябваше да му конфискува оръжието... Нямаше представа как, но беше твърде опасно. Щяха да го арестуват, ако размахваше истинско острие така фриволно навсякъде.
- Добре... Моля те, просто седни тук и не пипай нищо. – хвана раменете му и го застави да седне на проклетия диван, преди да се е нервирал повече от гостенина си. Завиваше му се свят да го гледа как обикаля като муха без глава и опитва да разруши собствеността му...или по-скоро тази на хазяина му. – Нека изясним ситуацията. Знаеш ли, че се намираме в Англия и годината е... чакай коя беше, по дяволите... – изпсува невярващо и ръката му премина през лицето, приглаждайки разрошената от вятъра кестенява коса. Сам беше забравил в коя шибана година се събуди. – Да, 2022ра... Двадесет и първи век. – взе вестника с днескашна дата и го размаха пред другия, за да се увери, че не си измисля. Беше странно, че не някак не стана обратното. Джонас просто знаеше кога хората си измислят, или изричат лъжи. Едно от странните му нови качества, които нямаше представа откъде придоби. Всъщност, имаше бегла такава. Но сега други въпроси бяха на преден план в главата му. Нямаше представа дали това разяснение щеше да е от каквато и да е полза за Рийд, но... това му хрумваше на първо четене.

Всичко в обкръжаващата го среда опъваше нервите му много. Много.

Искаше да знае какво правеше в този свят пълен с малоумници? Как можеше на тази проклета плоска планета Земя да няма едно адекватно същество.

ПОНЕ ЕДНО! Различно от Сийгфрийд Сийгфрийдсон. Не беше обичайно да е единственият адекватен човек (противно и на всичко типично за онова време - единственият винаги трезв - освен когато бе опиянен от битка, но тогава е позволено!) в обкръжението си, но това, което в момента се случваше, минаваше границите на всичко възможно нормално! Единственото нормално нещо беше само и единствено той самият! Точка.

Не можеше да асимилира какво точно се случваше, но беше изпитал внезапно спокойствие, когато излезе от предишното толкова агресиращо тясно пространство, за да се намери в друго - което му носеше още повече напрежение, но поне, ако решеше, можеше да шибне другия мъж и да побегне на някъде. Например, някъде към планината, която се ширеше пред него и която му беше позната, но в момента не. Всичките тези неща, които бяха изхвърлени от човека, беше попаднал в някаква откачена цивилизация, която много му се искаше да размаже. Да я опожари и да я унищожи, що за огромни сгради?! И какви бяха тези дрехи, с които другите бяха облечени!? Добре, че си беше върнал своите собствени. Добре, че оръжието му беше в ръцете му, та без малко щеше да посече една внезапно появила се от ъгъла майка с количката и бебето си в нея - и други подобни едни такива забавни историйки. Беше му все едно, да не се изпречваше на пътя му, окей!? В момента не беше в настроение. Ама никак не беше в настроение. Въобще не му се коментираше, че гривните му ги НЯМАШЕ. Беше изгледал много на кръв сестрата (друга странно облечена жена), която му ги върна по-рано и само с един поглед вече знаеше, че му ги беше взела точно тя. Глупава беднячка! Нима си мислеше, че просто така щеше да й се размине? Скоро щеше да я потърси, за да си вземе, каквото тя му беше взела. Мислеше си, че щеше да остави нещата така?! Обаче НЕ! Грешеше. Много, много, МНОГО се беше объркала. Беше успял да надуши аромата й, да запамети чертите на лицето й и дребната й фигура. Щеше да я намери. И навярно да отреже ръцете й. Така нямаше никога нищо чуждо да вземе, нали така!? Толкова добре работи този метод. От опит Сийгфрийд знаеше. Не случайно толкова малко се крадеше най-вече в Дънхолм, където най-здраво и най-добре издигнатата крепост, почти непревземаема (хаха, нали я беше превзел!) крепост се издигаше с целия си блясък. Само някой достатъчно хитър би могъл да влезе в нея. А ако успее да премине границите й, не се знае дали изобщо ще излезе. Не случайно никой не я доближаваше. На няколко пъти се бяха опитали да ги уморят от глад и тогава вече да си върнат загубеното. Само че графство Дърам беше негово. За съжаление на англичаните.

Не казвай нищо. Не пипай нищо. - Am I a joke to you?!

Буквално!? Тези хора май наистина не знаеха КОЙ БЕШЕ ТОЙ! Разбира се, той бе живял във време, в което рядко някой познаваше владетелите си и като цяло, който и да е било друг. Ала репутацията се носеше, а истински страшните типове, които могат да те пречукат - те също се знаеха - дори в онези села, толкова отдалечени и малки, в които хората не познаваха настоящия си владетел и не само - понякога дори в невежеството си назоваваха свои стари владетели, царували преди, например, век. Случаят с Сийгфрийд беше друг. Той беше жива човекомелачка. Беше убивал толкова много, беше се насладил на всяка смърт, беше се насладил на всяка спечелена битка и на всеки момент, в който опустошителната сила бе му донесла страхопочитание. Спокойно можеше да се назове бог на войната и хората така да го запомнят. Много жалко, че хората го бяха запомнили в края по друг начин. Битката, която бе готвил да проведе преди да бъде, очевидно, замразен, бе оставила кошмарно петно върху рода Сийгфрийдсон - върху него и двадесетте му деца. Половината, от които рано срещнали смъртта си поради различни болести. Малко от тях наистина бяха успели да оцелеят, което мъжът не го разбираше. Почти всички бяха от различни жени макар и да си имаше съпруга. Държеше на семейството си. Обичаше всичките си деца и еднакво страдаше за починалите. Наистина не разбираше защо смъртта ги бе достигнала толкова рано някои при положението, че сам той беше здрав и силен мъж. Жените му също изглеждаха добре, обичайно с широк таз, способни да родят и износят много деца. Единствено обаче се бе притеснявал за бременностите на Тира - съпругата му. Имаха само три деца, но за него нямаше по-голям страх от това бременността да я погълне и да я убие, както често се случваше.

Та! Бяхме на репутацията. Мда ... беше отишла някъде на майната си, когато Сийгдрийд се бе намерил замразен, някъде на още по майната си. Ала според мнозина бе избягал от решаващата битка, която бе сложила края на датската инвазия към Уесекс, а в резултат на това бе създаден така нареченият "Дейнлоу" - простираща се английска земя от Уесекс до Нортумбия с върховенство на датките закони, но все пак англисйка. Разбира се, следват неприятни последствия, сред които прозвището на Алфред Велики, заедно с уверението, че е англо-саксонски крал. Следват и поредица от други отстъпления, които навярно нямаше да бъдат, ако Сийгфрийд бе на чело на собствената си многохилядна армия. Но не. Той си почиваше цели дванадесет шибани века! ЯВНО!

- Какви ги говориш!? - главата му съвсем изпуши, когато чу думите на другия.

Буквите пред очите му от вестникът, който се размахваше пред погледа му, докато седеше на дивана, нищо не му говореха. Не можеше да чете! Дори не знаеше какво да гледа. Дори не знаеше какво гледаше!? Какви бяха тия странни букви, защо бяха толкова ситни?

Не познаваше истинската страна на кошмара, докато не се намери в тази откачена ситуация. Тежкото оръжие още беше в ръката му. Сграбчи тази непонятна за него си хартийка, смачка я и я хвърли на някъде преди рязко да се изправи. Без време спъна другия мъж и той се озова проснал се на земята. Пое си дълбоко дъх и погледът му се разходи наоколо, докато ръмжеше като някакво загубено животно. ЕДНО АДЕКВАТНО НЕЩО НЯМАШЕ ТУК, МАМКА МУ! Мечът му бързо опря чуждото гърло, когато почти веднага другия се размърда и се опита да се изправи.

- Омръзна ми да слушам простотиите ви. Затова по-добре веднага да ми кажеш какво точно се случва и как изобщо попаднах тук преди да съм ти изкарал езика през гърлото - устните му се изкривиха в усмивка преди да се изхрачи и плюнката му точно уцели смачканата хартийка не далече от тях двамата.

Чу звъненето на телефона, вече започваше да схваща откъде идваха тези странни звуци. Точно този бе от единия джоб на мъжа.

- Накарай. Го. Да. Млъкне - изръмжа, отвратително беше!

Всички тези странни неща го стресираха ужасно много и наистина му идеше да изпотроши всичко наоколо, би го направил с най-голямо удоволствие!

Нямаше и едно нещо в поведението на другия, или пък външния му вид, което да подсказваше преструвка или фалш. Дрехите, оръжието, начинът по който се носеше... Това насилие, което изриваше от него. Никой, абсолютно никой, роден в двадесет и първи век не би излъчвал подобна свирепост. Джонас можеше и да не се слави с много акъл, поне не повече от нормалното за средностатистически човек, но беше ходил да работи всяко лято, за да спестява за колеж. И за разлика от повечето тийнейджъри, които отиваха да работят по морето, Маккартни се беше грижил за хора с психически увреждания. Така се бе научил да различава клинично лудите от останалите хора. Знаеше, когато човек е луд, или просто много объркан. Рийд беше второто, в най-буквалния смисъл на думата. Не беше виждал по-объркан човек от него. Дълбоко в себе си го беше страх, дори да не го осъзнаваше. Тъмнокосият искаше да му помогне, но дори опита му да се вдигне от пода беше спрян. Преглътна шумно, когато усети чуждото острие да опира заплашително във врата му. Косъмчетата по тялото му се изправиха. Не беше изпитвал подобно нещо никога в живота си. Но имаше нещо в тези свирепи сини очи, които го гледаха от горе с някакво чувство за превъзходство. Не беше властта, която другия вярваше, че притежава, не беше суетата. Имаше още нещо, което не беше срещал у другите.
Бързо разкара почудата си, защото трябваше да вземе някакво решение. Очевидно не можеше да се бие с този скандинавец – най-сетне разпозна странния му акцент. С думи пък едва се разбираха взаимно. Единият използваше някакъв развален архаичен английски, а другият май прекалено нови речникови думи. Но някак, без значение как, трябваше да открие общ език с Рийд.
- Не и преди да се успокоиш и свалиш оръжието си. – каза с възможно най-равния си тембър, сякаш топката беше у него, а не у високата свирепа фигура, опряла средновековен меч в гърлото му. Джонас беше взел някакво, надяваше се адекватно решение, че или щеше да стане на неговата, или тук щеше да е края му. Какво беше най-лошо, което можеше да му се случи? След този десет годишен сън.... може би друг 20 годишен? Ха, едва ли. Рийд не му изглеждаше като някой, който само си развява гривата. Определено щеше да го убие, ако реши. Но в такъв случай Джонас трябваше да го убеди, че му е нужен. Ако не друго, поне имаше чар.
Бавно изкара телефона си от джоба, за да го изключи демонстративно. Действията му бяха бдителни като на звероукротител, който без да иска е попаднал в клетката на изгладнял лъв. Не искаше още нещо да раздразни скандинавеца, който държеше живота му в ръцете си.  
- Виж, не искам да ти бъда враг. – изрече може би най-мъдрите слова, което неговия мозък можеше да роди, преди на свой ред да се усмихне в краен контраст със ситуацията, в която се намираше. Може би лекарите не го бяха изследвали достатъчно за мозъчен тумор. Мръдна леко глава, позволявайки на чуждото острие да отреже част от наболата му брада. Леле, сега вече се убеди, че всичко това е реално и наистина се случва. А  мечът на Рийд беше по-остър от бръснач. – Може би си чувал фразата „si fueris Romae, Romano vivito more; si fueris alibi, vivito sicut ibi”. – каза единствената фраза, която знаеше и на стар латински. – Когато си в Рим, прави като Римляните. Повярвай ми, ако излезеш оттук сам, ще те хванат и тикнат в някоя килия до края на живота ти. Аз съм ти нужен, използвай ме.
Не знаеше доколко сега думите му се доближаваха до неговия език, но усмивката не слезе от ъгълчетата на устните му. Те трепереха, но не позволиха на гласът му да се предаде на страха. А може би дори не осъзнаваше, че вече не се бои от смъртта както преди. Това беше нещо ново, върху което мозъкът му отказваше да размишлява.

Искаше да прободе малкото тънко нещо ... каквото и да беше това. Каквото и да беше всичко наоколо, мамка му! Как беше попаднал на това скапано място? Кой и защо ...

Не, това не можеше да продължа.

НЕ, НЕ! НЕ МОЖЕШЕ да продължава. Не така. Не сега. Беше абсурдно. Защо не си теглеше ножа още сега и да се приключва вече, а!?

Луд ли си, нали знаеш, че няма да те погребат с меча и няма да отидеш да пируваш във Валхала? - самоубийството наистина не беше вариант. Не знаеше за по-противна смърт от тази - да не умреш с оръжието си в ръката ти, значи че никога няма да достигнеш до мечтания и обещан от Один рай - този на достойните войни.

Стискаше челюст, докато все още оръжието му беше насочено към другия. Сърцето на Сийгфрийд биеше силно и още нещо изписка наоколо. Не разбра какво. Не разбра защо! Само че положи ужасни усилия да промуши чуждата глава и да приключва с този ... проблем. Или решение!? Нямаше да се оправи в това грешно, но много напреднало технологично време. Дванадесет века ... можеше да смята, поне това, макар че първоначално едва успя да извика 2022-ра в главата си, за да се справи с уравнението. Дори не можеше да си представи колко много време беше това. Но явно достатъчно, след като всичко изглеждаше толкова шантаво.

- Никой не иска - усмихна се в отговор, но в усмивката му нямаше абсолютно нищо красиво.

Значеше, че все още беше насочил меча си срещу другия и малко ще да му трябва да му посече главата. Мозъкът му трябваше да заработи в негова полза. Поне този тук не го бодеше с онези неща, от които му се виеше свят, после погледът му се замъгляваше, докато тъмните петна не се появяха и губеше съзнание. Или все още не го правеше, кой да знае?

- Аз ще преценя това - все пак отмести меча, не го остави, никакъв шанс; не и на това място, абсурд!

Да го използва? Беше много особено понятие, което щеше да разбере по своя си начин ... още сега.

- Ако не можеш да готвиш, ставаш ненужен. Умирам от глад - подсмихна се, а малко след това металът удари бедрото на непознатия, за да се размърда вече, веднага. - После трябва да си върна гривните - лицето му веднага си промени изражението за части от секундата; нямаше представа точно как щеше да я свърши тази работа, но многознайкото щеше да му каже, явно, в този ред на мисли го прескочи и го остави сам да се оправя, както си знае.

Просто трябваше да приеме, че не съществува такова нещо като логично обяснение - затова трябваше да спре да го търси, но беше ужасно трудно да се абстрахира. Всъщност, не искаше да пипа нищо наоколо. Освен ако нямаше да го счупи, тогава ставаше. Може би ако в крайна сметка след толкова дни в онази странна, миришеща ужасно сграда, вземеше, че се наядеше, щеше да се почувства една идея по-добре и да почне да мисли с тая глава?

Не знаеше. Но след толкова много истерични изблици, нито един не му идваше в главата, че да го изкара наяве точно в този момент. Започна да обикаля наоколо. Противно на седни тук - никакъв шанс. Но със сигурност нищо нямаше да пипа. Какви бяха тези магични предмети, това място беше като някакъв ужасен, ужасен, УЖАСЕН лош знак. Нищо нямаше да върви, както си му е редът, просто го знаеше вече много добре. Очеизваждащо!

Тъмнокосият въздъхна и подбели очи от нерви и облекчение. Това беше близо.. Не, беше си на косъм. Дори не знаеше сам какво ще прави по-нататък. Как въобще се предполагаше да помогне на средновековен воин да се върне обратно в кървавото си време... На преден план му идваха разни глупави идеи, но съзнанието му на слабо религиозен и не много суеверен човек бе силно скептично дали нещо ще сработи. И все пак, след като бе почти напълно сигурен, че Рийд не е от неговото време, трябваше наистина да започне да работи по въпроса как евентуално да го прави обратно преди някой да пострада. Най-вече той самият. Тепърва щеше да му се струва, че всичко е против него тук. Джонас нямаше как да се постави съвсем на мястото му, но имаше някаква бегла идея какво е да се събудиш и животът ти да не е нищо от това, което си спомняш, че е бил. Навярно нямаше място за сравнение. Скандинавецът беше съвсем сам на враждебна непозната земя и дори нямаше как да поиска помощ от някого, защото просто щяха да го сметнат за луд.
Имаше голям късмет, че Джонас беше по-зает да смята самия себе си за луд. Колкото повече опитваше да подкара отнякъде живота си, толкова повече затъваше в затрупан тунел без изход. Не можеше да започне на чисто, преди да се погрижи за толкова много неща, които му висяха на главата. Не можеше и просто да се върне към каквото и съществуване да бе водил до момента на инцидента. Опита второто и беше пълна катастрофа. В момента се намираше някъде по средата и нямаше решение за нищо. Добре се беше наредил да разнищва проблем на потенциален пътешественик във времето.
„Прелест, Джонас, просто прелест.”
Въздъхна, когато тялото му механически се изправи и запъти към кухнята. Явно трябваше да се благодари на почасовата си работа през онези лета в гимназията. Грижата за хора с ментални проблеми включваше и да им готви. Беше като иконом на повикване и отделно асистираше на медицинските служители, които подготвяха лекарствата на всеки.
Колко странно, че не си спомняше да е готвил за някого просто така. Не беше готвил дори за семейството си. Жена му Кейт вършеше всичко в къщата, защото той все работеше. Връщаше се толкова рядко вкъщи, но двамата не говореха за тези неща. Дори тогава знаеше... Едва сега се запитваше защо почти не си говореха. Защо дори не я беше попитал нищо, когато подуши чужд мъжки парфюм в спалнята им. Всеки спомен, който се връщаше в съзнанието му го караше да му се гади. Червата му се преобръщаха, задето едва сега бе способен някак да се види отстрани, онова предишно свое амплоа. Сякаш откакто се беше оженил животът му бе протекъл на някакъв нелеп автопилот.
С Кейт се познаваха от гимназията. Той беше най-отличаващият се технически нърд в класа, а тя най-красивата и известна гимнастичка с отлични оценки и много приятели. Беше странно, че не си спомняше да я харесва, но я виждаше често, защото родителите и на двамата бяха доста близки по приятелски. Дори празнуваха Коледа заедно. Кейт постоянно правеше опити да му намекне, че го харесва, докато най-накрая, един ден... Джонас пак не схвана посланието, но единствения му най-добър приятел го светна за какво иде реч. Беше такъв дебил...и май такъв си остана. Никога не му се отдаваше социалния аспект от живота. Или поне не си спомняше за момент, в който да е било по-различно... Останалото беше като в някоя пародийна романтична комедия. Двамата с Кейт станаха крал и кралица на бала, разделиха се само докато завършат университет, но после семействата им си ги понатиснаха да се оженят и... И много години по-късно Джонас осъзнаваше, че всичко е било огромна грешка. Грешка или не обаче, какво можеше да стори сега? Нямаше как да върне лентата назад и да си избере живот, който да живее за самия себе си. Бе дотолкова свикнал да следва нечии чужди правила, че не знаеше друго. Тогава. Но сега не беше така. Вече нямаше да оставя някой друг да пише историята на живота му. Беше крайно време да го живее за себе си.
Подскочи като пъргава сърничка до банята и взе спрея за коса, който отдавна не ползваше, сетне грабна една от запалките в кошничката до шкафа в коридора и побърза да намери Рийд, преди да е унищожил безвъзвратно произволна вещ. Щеше да му се наложи да свикне, иска или не. Но не беше познал кой с кого трябва да се съобразява. При спомена за предишното си Аз, на Джонас така му беше причерняло, че наистина се реши да сложи край. Никога не беше късно... дори след някакви шибани десет години!
- Преди да ти сготвя... – показа се пред другия с предупредителен поглед – Трябва да се разберем веднъж за винаги, защото мразя да се повтарям. – каза, поемайки си дълбоко дъх като детегледач, на който му беше писнало да бяга подир лапетата и да им чисти кашите. Не че Рийд беше направил нещо кой знае какво...засега. Ключовата дума беше именно „засега” и Джонас знаеше, че има достатъчно неща на главата си на този етап, за да припка и разчиства и след този жив музеен експонат. Нямаше да стане точно както си я мисли, превантивните мерки бяха наложителни. Чак сега осъзнаваше, че колкото по-мил и добричък беше с хората, те толкова повече щяха да му се чакат на главата. По дяволите, затова и десет години по-късно все още бе абониран за списанието „Ловна дружина”. Нямаше търпение пак да почукат на вратата му тези хлапета, за да я затръшне под носовете им.
- Ти си в моят дом. Моят дом значи моите правила, капиш? Първо правило – прибери си меча в ризницата и не го вади повече пред очите ми! - тембърът му излезе дори по-повелително, отколкото си представяше, че би могъл да го докара. Нямаше нищо общо с липсата му на търпение или купчината му опънати нерви, беше съвсем друго. Отстояваше себе си за първи път в живота си и се чувстваше... добре. Поправка, чувството беше върховно. И когато другия запрати към него вледеняващия си поглед и понечи да отправи меча си към рошавата му кратуна, Джонас протегна ръка и щракна запалката. Малкото огънче първоначално накара Рийд да спре от объркване, но когато тъмнокосия използва спрея срещу огънчето и то се разрасна като буен пламък, друговремецът веднага се отдръпна назад, сякаш бе видял някаква черна магия. Нямаше да се учуди, ако му изглежда така.
- Недей да искаш война, когато ти предлагам мир. – угаси пламъците в пространството, които остатъчно се отразяваха в кестеново-зеленикавите му очи. Знаеше, че без това няма как да мине. Все някак трябваше да се укроти тази ходеща бомба със закъснител. Как да му обясни, че оръжията отдавна бяха забранени и ако просто възнамеряваше да кълца нечии глави и други крайници наляво и надясно с този меч, много бързо щеше да свърши, където вече го предупреди, че ще свърши. – Без ненужни прояви на насилие и без оръжия. Това са правилата тук. Ясно?

Не можеше да разбере защо всичките тези вещи изглеждаха толкова странни. Дори книгите, които той познаваше, не приличаха на тези, които виждаше в момента на етажерката. Можеше да се сети какво точно беше предназначението й, но мозъкът му не отчиташе съвсем на сто процента някакво подобие на позната вещ. Всичко наоколо беше достатъчно странно-цветно за вкуса му и като цяло всичко познато. Най-вече успяваше да разгадае предназначението на масите и столовете, но дори техния цвят беше особен, изглеждаха леко захабени от страните си. През ума му премина спомена за съдовете, в които му сервираха храна в болницата - формите можеха да го накарат да направи асоциация, но се чупеха по-лесно от тези, които знаеше, материалът беше съвсем различен. Диванът беше прекалено мек, даже много при положението, че той седеше винаги на дървени, рядко съществуваше мека повърхност - дори не се бе замислял, че има по-удобни начини, живееше си, с каквото си беше свикнал. Асоциирането нямаше да го спаси, но изпитваше успокоение от това, че някои работи му бяха поне малко понятни. Естествено - точно пет неща от пет хиляди, но пак е нещо, нали!? Можеше и да е без хич съвсем. Не можеше да повярва, но все пак имаше нещо, което ужасно го притесняваше - изобщо не знаеше дали щеше да намери начин да се върне там, откъдето е дошъл - ако изобщо беше възможно. Беше изкаран от зоната му на комфорт толкова рязко ... само рязко му се струваше, бяха минали години, години, ВЕКОВЕ! преди този момент да настъпи. Но за него бяха един незначителен миг. Затова съзнанието му още работеше в отминалото вече време. Отдавна отминало ... беше наистина стресиран. Особено пък сега, когато изглежда, че нищо не заплашваше животът му - всички уж се опитваха да му помогнат, после да се отърват от него и сега този някакъв никакъв, дето дори не го знаеше как се казваше, искаше да му помогне. Наистина не разбираше какво става, само че иска да се разкара от тук на мига, по дяволите! Просто отказваше да му личи какви точно силноизбухващи емоции вилнееха по цялото му същество. Все още си беше ядосан на цялата Вселена, за дето беше решила, че има правото да го поставя в това ужасно неудобно положение, но ако искаше да намери начин да се спасява, щеше да му се наложи да се научи да оцелява. Нямаше да му е за първи път. Но беше различно да се учиш да оцеляваш в своя си свят и изведнъж да се наложи да го правиш в някакъв много по-различен. Много по-различен!? ХА! Та то едно с едно адекватно няма.

Почувства чуждото присъствие някъде около себе си. Беше неизбежно. Сетивата му работеха на толкова, колкото никога преди. Обърна глава към другия, който се беше появил пред него, но до този момент Сийгфрийд беше зает да гледа всичките тези странни работи, които се намираха в обкръжението му. Проследи другия много внимателно. Повдигна вежди, докато гледаше странните предмети в ръката му, които след малко щяха да бъдат използвани срещу него - в началото му се бе сторило нелепо, съвсем глупаво - какво толкоба можеше да му направи? Първо, не можеше да си представи, че огънче може толкова бързо да се възпроизведе от толкова малко нещо - дали не сънуваше просто някакъв много продължителен извратен сън? Нещо - навярно всичко щеше да е нещо, докато разбереше предназначението и значението, името на даденото нещо. Не че искаше. Не го интересуваше грам. Искаше да се върне на своя си територия и да не отнася никакво знание от това откачено напреднало време, което не разбираше. Още по-малко успя да асимилира какво, как и защо бе успяло да създаде толкова буен пламък. Инстинктите му за самосъхранение го накараха да отстъпи назад и встрани. Кръвта му закипя и се качи в главата му. Всичко, което го заплашваше, го изнервяше много - оставаше с впечатлението - може би пък всъщност нямаше нещо, което да не го заплашва, което го връщаше една идея към предишния му живот - това нямаше как да е толкова зле? Шокираният му поглед се насочи към другия. Чувстваше се като пълен глупак и това го дразнеше още повече. Не че в своето време се бе интересувал от нещата, които не го интересуваха пряко, по-скоро действаше на база много опит и известни (за жалост) провали, които обаче му помагаха да не повтаря мизерни грешки. И сега трябваше да се въздържи от това да направи още една такава.

- Хубаво - пое си дълбоко дъх и прибра меча; мразеше нещата да не стават по неговия начин.

Реално обаче наистина не беше на своя територия. Нямаше какво да иска и да изисква, защото дори нямаше какво да предложи в замяна, за да има каквито и да е претенции - колкото и да не му се искаше, понякога всяко нещо си имаше своите граници. Беше абсолютно сам и това не го притесняваше толкова. Не му се бе случвало за първи път да е на чужда територия и сам, но в своето си време бе напълно различно, защото всичко му бе познато - тук не само предметите бяха различни, хората също бяха странни и не ставаше дума само за дрехите им. Тук всичко минаваше границите на всичко позволено и допустимо, на всичко нормално за собствените му възприятия. Освен това можеше да скърши врата на другия и без оръжие, ако реши. Само още един път щеше да го изчака да му размята тези огньове пред очите, но нямаше да го предупреди за това по никакъв начин. Спокойно щеше да го приключи, докато спи, примерно. Или пък по всяко друго време. Имаше ли някакво значение!? Дано се окажеше поне толкова полезен, за колкото се мислеше.

Пое си пак дъх. Нервите му бяха изпънати до краен предел, когато нещо пак иззвъня и го накара да се озъби, докато се заоглежда какво по дяволите сега пък!? Входната врата. Нямаше край! Този ад нямаше край!!!

Джонас примигна няколко пъти, сякаш не вярваше в собствения си успех. Той, Джонас Маккартни, бе успял да накара някой да се съгласи с исканията му... Не просто някой, а човек от друго много по-свирепо време от неговото. Дори вече не помнеше какво му беше казал, но знаеше, че е подействало  това беше важното. Вирна главица и кимна, по-скоро на себе си, като прибра запалката в джоба си и се запъти към кухнята, този път наистина.  Направи жест на другия да го последва и да мине през вратата пръв. Нещо предпочиташе да не върви пред него, защото да чувства дъхът му по врата си изпращаше остри ледени тръпки по гръбнака му. Не можеше да се отпуска в присъствието на някой, който също никак не му вярваше и очевидно можеше да го прати на оня свят без особени усилия. Поне някак го накара да спре да си размахва меча. Отбеляза точка и това си беше цяло чудо.
Не беше ходил да пазарува скоро и нямаше много неща в хладилника си. Нещо, което установи едва, когато го отвори за първи път тази седмица. Беше прекарал повечето време обратно в болницата за нови изследвания, преди да се отпише заедно с „братовчед” си и да се върне отново в тази къща. Поне хазаинът му беше разбран човек. Дори го взе на работа в страничния си бизнес. Малкият автосервиз се намираше точно до сградата му и беше много удобно. Джонас не изгаряше от желание да се показва много много в заобикалящия го свят. Всичко му напомняше за неотложните и все още неразрешими проблеми, които го задушаваха. Предпочете да си даде почивка, или поне да опита. Затова и реши да не излиза от квартала, ако не се налага.
- Игнорирай звъненето, скоро ще се откажат. – каза на Рийд с изненадващ непукизъм и внезапно спокойствие. Беше добре, че поне той не се чувстваше изнервен в момента. Не му се искаше да иде и да отвори вратата си, за да го ядоса някой друг. Останалите му нерви щяха да са му страшно необходими, докато гостенина му привикне с новите за него неща.  
- Името ми е Джонас. – вметна, присещайки се че още не се бе представил на другия. Хвърляше му чести погледи, между наглеждането на котлона и търсенето на някакви подправки. Не сложи кой знае какво, защото нямаше идея как са готвили едно време. Но пък сега това нямаше значение, така и така беше в неговото време, щеше да опита от неговата храна. Единствено го тревожеше дали случайно Рийд беше алергичен към нещо, та затова реши да играе по-безопасно. Направи кюфтета и картофена салата, защото без друго пасваше на оскъдните продукти в хладилника му. Предполагаше, че в онези времена препитанието не беше лесно за всеки и дори опитните ловци невинаги се връщаха с обещаваща плячка. Нямаше представа доколко верни бяха нещата, които даваха по документалните филми, но скоро щеше да разбере. И все пак какво можеше да сбърка с месо? Нямаше как да не са яли предимно това в средновековието, или откъдето идваше Рийд. Добър въпрос, май беше добре да разбере откога точно идва. Но колкото и въпроси да имаше, може би щяха да почакат. Не му се говореше в момента, чувстваше се емоционално изтощен. Това да направи нещо нетипично за себе си и да отстоява своето източи повечето му енергия за комуникиране. Защо беше толкова трудно, по дяволите!
Поне звънецът спря след шест последователни иззвънявания и другия някак го бе изтърпял без повече възгласи. Чак не беше за вярване. За жалост, дори да имаше добри намерения, Джонас нямаше как магически да накара всичко, което нервира другия, да се изпари. Трябваше да го научи... как да се оправи тук. Но това изискваше чуждото съдействие и някакъв етап от време.
- Опитай това. – беше гребнал от соса, който направи за кюфтетата с останалата сочна мазнинка от месото, чесън и няколко домата. Духна веднъж в лъжицата, за да не пари толкова и я подаде на Рийд. В момента изключи другите си мисловни процеси, защото само го напрягаха. В стаята вече вирееше достатъчно напрежение. – Не е много солено, нали? – попита иронично нормален въпрос, сякаш беше в някакво готварско предаване. Беше опитал от соса и сам, но не можеше да прецени добре ли е.

Звънене!? Знаеше, че е звънене. Скоро ще се откажат?! Какво и защо ще се отказва?

Не, не искаш да знаеш, забрави ли, че не ни интересува какво се случва тука???

Мда ... то че не се интересува не се интересува, ама сигурно щеше да му се наложи да разбере как работят нещата отчасти. Да регистрира в паметта си някакви неща и да ги извиква ... каква е тая шибана шега!? Него го интересуваха точно две, максимум три неща и мислеше само за тях. В неговия си мозък всичко стоеше съвсем нормално и обикновено. Просто. Там, където трябваше да мисли повече, да прави планове, да преценява и да включва стратегическото си мислене, там, където беше нужно да рискува - нещата бяха сложни, но когато е нужно. Сега всичко му беше много сложно - някак дори излишно, не можеше ли да прескочи тази точка от плана просто? Мразеше мисълта, че беше нужно да премисля всичко. Дори като премисляше тактиките си, не му се налагаше толкова да си напряга мозъка. В един момент човек просто много добре знае какво трябва да прави. Сега ... нямаше идея. Нямаше как да не е притеснително това. Но щеше да намери начин. Нямаше такова нещо като няма начин - щеше да има. Знаеше и кой трябваше да потърси, за да му помогне. Мозъкът му заработи в други насока сега. Ако изобщо този някой беше толкова вечен, колкото разправяха всички възможни истории.

- Сийгфрийд - каза просто защото не се бе представил официално и честно казано не му се влизаше в подробности за всичките си възможни титли.

Вече си беше крещял едно сто пъти името и титлата, всичките си възможни постижения - толкова, колкото и по време на бой не беше, което си бе притеснително - ама и битката с онези медицински лица не беше лесна работа, ех! Тъжно, но факт - по-сериозна борба не бе водил в живота си никога.

Беше се изправил от мястото си - е, да вярно, че беше казал, че нищо не го интересува наоколо, но всъщност не беше точно така. Още повече, че беше си променил решението - нямаше да позволи на тази проклета реалност да го плаши повече. Не знаеше колко щеше да му се наложи да бъде тук, но трябваше да се превърне в хамелеон на това непознато за него общество, ако наистина искаше да оцелее - беше прекалено егоистичен, за да не иска да живее. Застанал отстрани, гледаше право в ръцете на другия. Първо, защото ... не разбираше какви ги върши съвсем. Чудеше се колко пък малко му трябваше, за да стане част от този свят? Дори за малко. Не искаше да се впуска в някакви подробности. Това помещение му се струваше по-странно от всички други. Разбираше, че е кухня, но той живееше във време, в което една пещ беше напълно достатъчна, един огън беше напълно достатъчен - стига да има какво да се сложи там, всичко е наред. О! Как щеше бързо да си промени мнението за това, че това е най-странното помещение от всичките, когато се срещнеше с тоалетната - при положението, че обичайната му спирка за това е някой храст, пък ако няма храст, без, естествено и глинени гърнета по стаите, но това пък беше наистина в много критичните случаи, в които оставаше прекалено дълго време затворен между четири стени. Имаше си по-интересни неща за вършене от това да е постоянно у дома си, например. Сийгфрийд наистина обичаше децата си, но е факт, че е всичко друго, но не и добър баща - от гледна точка на това, че всичките му задължения спират до направата им. Следва, че си познаваше кое кое е, коя е майка му, но до там. Щеше да им помогне да се издигнат, но беше ясно, че нямаше да е до тях, за да ги гледа как растат. Това не му влизаше в задълженията. Той имаше други работи да върши. Освен това като са много, не е лесно!

Беше успял да се абстрахира от звъненето на звънеца, макар че до умът му достигаха мисли за това също - колко дразнещо беше. Не разбираше на какво се дължеше, просто знаеше, че го нервираше много. За щастие, беше зает да гледа други неща - беше странно как се надигаше парата. Тя се разбиваше горе, в друга шумяща машина, която щеше да бъде наречена по-късно абсорбатор. Относно храната мозъкът на мъжът работеше елементарно - или му харесваше, или нямаше да го яде, но разбира се и последното беше много особена прищявка. На него достатъчно често му се бе налагало да яде, каквото има. Не винаги храната достигаше, когато се водеше война - а понякога тя бе междучовешка на обща територия, само и единствено за оцеляване, не винаги годината беше плодородна и златото тогава не помагаше. Лошата реколта, природните унищожения - те рефлектираха не само върху хората, чийто поминък е унищожен, но и върху животните, които нямат също с какво да се хранят - а лошо нахранените животни, значат бързата им смърт, малко месо, неспособност за износване на нови малки. Внезапно появилите се болести най-вече по животните, значеха, че наистина няма да има какво да се яде до следващата година поне. Всичко се отразяваше от най-ниският слой в обществото - робите, до най-високият - този на Сийгфрийд. Беше неизбежно. Дори той и войните му да се изхранваха основно с война и от там да идваха средствата им, както и да отиваха в същото време, някои неща създаваха трудности - пренасянето на някои хранителни стоки от далечна точка до друга далечна може да значи седмици без храна и накрая храната да се сервира развалена. Нямаше си ни най-малка представа хората, в чието време живееше колко лесно се справяха с тези свои проблеми. За сметка на това те пък си имаха други си де.

В случая отново се намираше в една такава особена ситуация, в която нямаше много избор, позамисли се дали му се пробваше, но не беше лъжа - умираше от глад. Мъж като него ядеше наистина много. Миришеше добре. Имаше достатъчно време, за да подуши всичко наоколо, докато чакаше ли чакаше. Всъщност чакането и хубавият аромат го караха да огладнява още повече. Вече почти не можеше да мисли за нещо друго освен храната. Е, и съответно належащите си проблеми, разбира се - те го заобикаляха нон-стоп.

- Става - беше първият му отговор, когато успя да вкуси от храната. - Странно е - беше вторият, докато сетивата му се опитваха да асимилират какво точно беше опитал.

Не знаеше кое точно беше странното - винаги зависеше кой го готви, но не беше само това. Сийгфрийд различаваше съставките само че това не помагаше, имаше нещо прекалено особено, което не разбираше. Навярно причината се криеше в много неща. Най-вече в странния начин на приготвяне - Сийгфрийд знаеше как да готви, когато нуждата изискваше, но такова нещо не беше нито виждал, нито правил в живота си. Беше нелепо да продължава да се изумява, тъй като трябваше да настрои мозъка си, че всичко ще е различно - само че нещата не се получаваха по план.

- Вашето време чувало ли е за Мерлин ... - как се казваше сега ... - ... Джонас - две секунди по-късно, след които си избърса с опакото на ръката си устата си.

Въпросът изискваше сериозен отговор. Защото Сийгфрийд не знаеше кой друг откачен друид може да е причината да го застигне подобна беда. Отказваше да вярва, че причината се крие в християнския бог. Може би, защото не му вярваше въобще.

Въпросът на Рийд го накара да се замисли. За това как трябваше да отговори. Въобще как се предполагаше да общува с него? Начинът, който му идваше, навярно би обидил не само времето, от което госта му идваше, но и всичко, в които хората му вярваха. Не можеше да е чак толкова несъобразителен. Но и виждаше различията в начина им на мислене, все пак епохите бяха толкова различни. Въздъхна и сне поглед от пронизващите му сини очи обратно към тенджерата. Продължи да си бърка соса, защото това беше единственото, което не изискваше да влага никаква мисъл. Монотонното действие отново го успокои и му помогна да си събере думите.
- Има много легенди за Мерлин... – започна и изключи котлона, преди соса му да загори. – Но историята не е оставила доказателство, че е съществувал наистина. – опита се да е възможно най-съобразителен в подбора си на думи, но когато върна поглед за миг върху другия, изражението му никак не му хареса. Прокашля се шумно с надеждата да замаже положението. – Имам предвид, че никой не знае къде е... – опита, наистина опита, но беше против природата му. Не можеше да лъже. По дяволите, кой мъж не можеше да лъже! Защо трябваше да е толкова безполезен... Прокле се наум няколко пъти, преди да въздъхне тежко и да премести храната на масата. Може би ако нахранеше стомаха на госта си, щеше да му е по-лесно да смели каквото се канеше да му каже. От друга страна... Джонас пропускаше много важен факт, който се намираше точно пред очите му.
- Моля те, нека първо ядем. – посочи му отново стола, на който Рийд отказваше да си настани задника и само обикаляше около него и му се пречкаше. Джонас опита да игнорира и това, но му беше трудно, а и не обичаше да го зяпат толкова. Той самия опитваше да не зяпа друговремецът, което никак не беше лесна работа. Зарови едно много странно желание дълбоко в себе си. Желанието да прокара пръсти по тази руса плитка на главата му и добре сресаната му брада. Историческите романи за скандинавците наистина били верни. Викингите имаха все пак изявен моден стил и бяха нетипично чистоплътни за времето си. Беше чел някъде, че се къпели всяка събота, което си е доста за средновековието. Очевидно наистина държаха и на външния си вид. Може би беше част от цялото име и слава, които си бяха изградили.
- Знам, че ти е трудно да възприемеш всичко наоколо... – започна неизбежната тема на разговор и заля със соса кюфтетата в чинията на Рийд, за да остави да яде пръв. Може би наистина щеше да говори сега, че да има по-малки шансове другия да го убие. Ръцете му щяха да са заети с друго. – Светът сега е воден от напреднала технология и наука. Хората са спрели да воюват, силно казано, но да кажем, че живеем в сравнително мирни времена, където вече нещата не се решават с насилие. Вече конфликтите се решават с компромиси и много пасивна агресия – не се сдържа да изсумти накрая точно това, което мислеше за проклетото си време. Ако другия смяташе, че на него самия много му харесва да живее в този век, се лъжеше. Ако трябваше да му изброява всички проблеми на съвременното общество, нямаше да знае и откъде да започне, но така или иначе на Рийд живота нямаше да му стигне да го изслуша. – Прости ми. „Пасивна агресия” се нарича когато казваш обидни думи, замаскирани с любезност. Да...не ти трябва да знаеш... – махна с ръка, щом видя изражението на другия, който го гледаше объркано с пълни бузи. Все едно си беше взел чихуахуа. Веднъж гледаше това на сестра си и то не се спираше на едно място. Постоянно тичаше наоколо, буташе разни неща, стряскаше се и оголваше зъби от всеки шум. И ядеше много... Оставаше Рийд да пие водата от тоалетната и наистина нямаше да има разлика.
- Глупаво е да говоря за неща като факти и наука... Дори сегашните „просветени” учени трудно биха обяснили твоята поява тук. Щом последното, което си спомняш, е от живота ти преди хиляди години, значи някак си попаднал директно в тази година. – опита се да намери каквато и да е логика, но вместо това изказа единствения очевиден факт, който знаеха до този момент. Смътно му се струваше, че по новините беше чул нещо, което може някак да е свързано с появата на скандинавеца тук, но му бягаше от ума. – Помниш ли мястото, на което се появи? Точното място. Дори да не знаеш как да се върнеш там, може би ако го опишеш, ще го намерим... Ако се върнем там, може и да намерим някаква следа. – каза, докато разсеяно чупеше кюфтето си в вилицата. Някак си не можеше да отлепи поглед от скандинавеца. Сега, когато не беше подивял и не се опитваше да го убие, поне можеше да го разгледа по-добре. Тогава му дойде и един от най-неотложните въпроси за решаване. – Ще трябва да ти дам нормални дрехи. – промърмори несъзнателно на глас и разбира се беше чут, защото чуждата вилица полетя към очите му. За щастие имаше учудващо бързо чувство за самосъхранение, щом успя да я улови, преди да остане сляп.
- Хей, какво ти казах за правилата тук?! – напомни му, събирайки вежди – разбра ме погрешно. Много си стилен с всичките тези кожи, но ако се разхождаш така в това време, всички хора ще се зяпат и ще те снимат. Няма да ти хареса. – каза му, но секунда по-късно осъзна, че другия нямаше представа какво значи последното. Бързо извади телефона си и щракна една снимка на Рийд, който премигна насреща му и го погледан на кръв. Май щеше да свикне с този му поглед. Джонас ставаше все по-убеден, че има мозъчен тумор, защото вече му се струваше сладко как го гледа друговремецът. Мда, беше толкова очарователно някой да иска да те убие почти във всеки момент.
- Ето, това се нарича „снимка”. – показа му екрана на устройството, което гостенина му беше намразил от първия момент на пристигането си.

Имаше безброй много работа да свърши на този непонятен за него свят. За жалост. За жалост изобщо, че трябваше да се намира тук, но трябваше все пак да е доволен, че наистина прилична компания го беше отървала от жалката съдба, която предвещаваше само да го друсат с приспивателни, докато накрая не го предозираха с тях и не умреше по най-възможно нелепият начин на света.

Не можеше да разбере какво точно вършеха в този век, след като дори и войни не водеха като хората, но знаеше само че не му харесваше. Тоест. Имаше едно нещо, което относително му допадаше и това бе фактът, че беше измъкнат онова отвратително място и се бе озовал на друго, което беше малко по-неотвратително.

- Беше много конкретен - на лицето му се появи усмивка.

Но разбира се. Каза - прибери си меча. Това, разбира се, само по себе си означаваше, че трябва да използва нищо, което можеше да се превърне в оръжие, но нямаше как да избяга от това. Сам по себе си той беше оръжие. Нямаше измъкване от този съвършен факт.

Малко му беше и писнало от празни приказки. Навярно имаше смисъл в чуждите думи. Просто на Сийгфрийд му беше писнало да слуша - просто се оправдаваше сам пред себе си, защото не асимилираше напълно, което чуваше. Искаше да действа. Разбира се, да си човек на действието изисква преди това да си помислил за всеки друг невъзможен и възможен вариант. Или поне би било добре, ако не искаш да се пречукаш някъде по пътя. И все пак ... не можеше да отрече, че част от думите на другия имаха някакъв смисъл.

Обаче остана шокиран от това ... което виждаше, защото знаеше какво е малко огледало. Това, което не разбираше е как това нещо беше способно да има толкова много функции и защо изображението пред очите му не се движеше? Всичко тук го шокираше и вече започваше да посвиква. Беше прекарал достатъчно време с вечното чудене. Разбира се, обаче не си бе променил мнението за странното нещо пред очите му. Все още му се искаше да го счупи. И малко щеше да му трябва, за да я свърши тази работа. Точно пред очите му беше. Другият имаше късмет, че го свали, защото щеше много бързо да остане без телефон. Кожата на Сийгфрийд беше настръхвала като на подплашено животно, което обаче би те пречукало, ако не внимаваше какви ги вършиш -
точно като една котка, например.

Трябваха му няколко секунди, за да се пресегне от другата страна и ... и да се позабавлява на чуждата реакция, не можа да го скрие. Другият имаше право да се безпокои за живота си покрай Рийд. Не го отричаше. Всъщност, все повече започваше да му допада. Грабна вилицата, която с малко не късмет от страна на другия, щеше да се е обагрила досега с кръв и щеше да е създала интересно забавление за ... обяд? Така му се струваше. Обяд трябваше да е?

- Първо, както споменах, ще трябва да си взема гривните - беше чул какво другият му беше казал. - От онази, която ми върна вещите - беше толкова убеден, той не грешеше за тези работи.

Мястото можеше да е много различно, но реакциите на хората - те говореха достатъчно, а той умрели успяваше да различи онези, които се намираха между страха.

- След това може да се върнем ... - върнем, ами да, нямаше избор, иначе би свършил цялата работа сам, но тая нямаше да го бъде.

Мозъкът му спря да работи. Беше изял всичко в чинията си, затова можеше да не се пресяга да си взема вилицата и без това. Спря да работи видно мозъкът. Вътрешно се случваха някакви неща, но изглежда, че празното му изражение не приемаше никаква информация. За сметка на това въртеше странно изглеждащата вилица. Беше виждал и преди. Просто обичайно не ги използваше. Явно тук всичко се правеше по различен начин. Не знаеше защо продължаваше да се учудва (а си бе помислил, че започва да свиква уж), но щеше да мине време преди да свикне, че това ще му е константното състояние. Но не за това млъкна, чудеше се как изобщо бе стигнал до тук, как щеше да стигне до пещерата? Ъм ...

- Прав си, от там можем да започнем - ето пак ... пое си дълбоко дъх.

Беше толкова досадно, че му трябваше гледачка ... буквално!

- Стоунхолоу - никаква логика нямаше между сегашната му дума и предишните.

Обаче имаше късмет, че поне имената на някои местности не се променяха с годините.

- Пещерата - реши да си каже за всеки случай.

Искаше му се да приключва по-бързо с всичките тези работи. Освен това имаше нещо, което му беше убегнало. Мерлин обичаше да си играе, затова подозираше, че след вековното му събуждане и размразяване, щеше да му е оставил наистина някаква следа. В повечето случаи загадка, над която да си блъска мозъка сто години. Е, ама то какво са сто години, ако бяха минали 1200? Близо.

- Тръгваме сега - гледаше другия съвсем сериозно и в думите му нямаше такова нещо като предложение, имаше елементарно искане, което трябваше да се изпълни, колкото се може по-бързо. - Приключвай по-бързо - погледна към чинията на другия.

Сега щеше да е той този, който щеше да наблюдава. Не му беше убегнало как другият не сваляше погледа си от него. Не че можеше да го вини. Преди малко той правеше същото. Поради някаква причина искаше да попие чуждите движения. В тях имаше елементи, които Сийгфрийд никога нямаше да е способен да придобие или поне така му се искаше. Беше учудващо любопитен и любопитството му се концентрираше единствено и само към другия. Можеше спокойно да прецени на какво точно се дължи.

Джонас не се изненадваше колко бързо госта му излапа всичко в чинията си. Получи странни проблясъци за времето, в което работеше в дома за хора с ментални проблеми и се сети как повечето оставяха поне половината си храна, защото нямаха апетит от лекарствата, или пък се лигавеха всякак и трябваше да чисти трохи и други течности навсякъде. Може би все пак положението, в което се вкара на своя глава не беше чак толкова лошо. Трябваше само да си припомни добрата утешителна поговорка „може и да е по-зле”. Естествено, че можеше да стане по-зле във всеки момент. Скандинавецът можеше да откачи и да го убие, нещата щяха да свършат дотам за него. Нямаше да знае никога какво му се върти в главата, но все още знаеше как иска да му дръпне плитката. Ако продължаваше да го зяпа, може би щеше да го стори...и да си подпише смъртната присъда така.
- Стоунхолоу... Стоунхолоу... – мърмореше името на въпросната пещера като мантра, защото му се струваше, че беше чувал името ѝ неотдавна. При положение, че се събуди от кома преди седмица, със сигурност го беше чувал последните дни. Мозъкът му обаче отказваше да се фокусира над друго, освен над дупката, която другия в момента прогаряше на лицето му с този свой див поглед... Най-сетне намери точната дума. Имаше много, много див поглед. Не искаше да му личи колко му завижда... (макар това да не беше завист, а нещо съвсем друго). Джонс и в своя си свят много често не се чувстваше като истински мъж, пък сигурно там, откъдето Рийд идваше, щяха да му говорят съвсем като на женчо. Мразеше миналото си Аз и наистина не искаше никога да се връща към него. Дори не проумяваше как е възможно да е бил с това усещане... Вечно толкова слаб, отказващ да отстоява себе си. По дяволите! Сети се...!
- Сотунхолоу! – ръката му тропна върху масата толкова внезапно и с такава сила, каквато нямаше идея, че притежава. Чашите вода се обърнаха и търкулнаха на земята, където се разпиляха на много парченца. – По дяволите... – каза, едва регистрирайки какво се беше случило, но без друго му трябваше оправдание да се измъкне от чуждото зяпане (беше в грешка, че ще стане). – Не мърдай! Има стъкла навсякъде... – измърмори и побърза да стане, за да грабне метлата и да помете, където видя стъкла.
По някое време му се наложи се надупи точно пред погледа на Сийгфрийд и пот изби на челото му, когато периферното му зрение регистрира, че другия никак не беше спрял да го зяпа. Какъв му беше проблемът пък сега? Какво искаше от него? Да не прави грешки? Беше човек като всички останали... Дори не знаеше защо се нервира в момента, след като другия не беше нарушил никое от правилата, за да го ядоса. Сигурно му връщаше задето и Джонас го позяпа малко, докато яде. Да, добре, де. Добре... Не беше любезно и се беше оставил на любопитството, но защо госта му трябваше да е такава гад... Дотук с гостоприемството му!
- Не! Няма как да тръгнем сега. – отсече, когато се изправи да го погледне и се подпря на дръжката на метлата. Този път щеше да спечели играта на втренчено гледане. – Чух по новините, че хората са открили нещо странно в тази пещера и това значи, че там ще има много учени и няма да допускат който и да е да се шляе наоколо! Ще те заведа там вечерта, когато е по-вероятно да няма никого и е безопасно! – натъртваше на всяко изречение, сякаш редеше военен кодекс. Така понесе надяваше да му набие разума в този рус мозък. Кръвта му все още кипеше без видима причина, защото не осъзнаваше въпросната причина, която всъщност си бе съвсем адекватна. Беше се почувствал като сексуален обект с всичкото това зяпане, а това крещеше защитния му механизъм при заплаха. Все пак беше мъж, който определено си вярваше, че е хетеросексуален. Нямаше си на представа за допълнителната заблуда, в която бе живял. Поне сега имаше какво да захранва гнева му, за да се отстоява в компанията на този дивак тук.
- Сега ще дойдеш с мен да ти покажа как се къпем и ходим по нужда в 21 век... после ще ти дам дрехи и ще се погрижа да ти върнем гривните. Това ще стане! В точно този ред! – пое си въздух след като каза всичко почти на един дъх и дори не можа да излезе от моментния си шок след това. Щеше да си му остане непонятно какво го бе прихванало пак, така че мозъчния тумор му звучеше все по-реална възможност.
Едва се сдържа да не тресне вратата на стаята под носа на гостенина си. Или това, или щеше да реагира като жалка засрамена девойка и да преглъща едва-едва, докато някой зяпа задника му... Отказваше!

На Сийгфрийд изведнъж му стана много забавно, както досега си нямаше абсолютни никакво настроение - дойде му. Обичайно беше сериозен и не показваше до колко се забавляваше в даден момент. Мозъкът му мислеше сценарии за напред и като цяло беше сериозен мъж, който мислеше за много неща и не можеше да си позволи да се разсейва от различни забавления. Нормално за себе си - щеше да се възползва от качествата си - кои наследствени, кои по-късно придобити. Струваше му се, че световете на двамата с Джонас можеха да са много различни, но му се струваше, че човекът си беше човек и като цяло нямаше голяма разлика. Което беше чудесно, разбира се. Притесняваше другия и това беше още по-забавно. Защо да спира? Нямаше. Очевидно едно хубаво нещо си имаше на този свят и щеше да си се възползва от него.

Не каза нищо на другия относно думите му, защото нима Сийгфрийд не бе казал точно същото в този ред, като се изключи къпането, нуждата и дрехите, които не беше сигурен щеше ли да облече, но от къпането щеше да се възползва. Основно поради една причина, вече знаеше. На лицето му се появи усмивка, която не можа да скрие, когато другият вървеше пред него. Не беше породена само заради перфектната гледка на задника му, имаше и нещо друго, което някак си го привличаше. Пък той не отричаше такива неща. Беше правил достатъчно секс през живота си. Ако искаше да чука някого, просто щеше да го чука. Край на историята.

Знаеше, че времето напредваше и през прозореца можеше да се ориентира в коя част от денонощието се намираше и смееше да твърди, че времето напредваше. Което значеше и нещо друго - не трябваше да губят време. Не можеше да асимилира все още, че придвижването тук ставаше с онези бръмчащо странни машини, които хората в днешно време наричаха кола. Единственото превозно средство на Сийгфрийд беше кон. Друго не му трябваше на него.

Преминаха по коридора, който вече му беше познат и не му бе направил кой знае какво впечатление, докато не се озоваха в банята и Сийгфрийд умело замаскира изражението си, когато другият мъж се обърна към него. Беше му толкова забавно, че за първи път сякаш не успя да прикрие усещането си дори в очите си в момента - беше трудна задача да замаскира до толкова емоции, но той умело успяваше да прави това. Не и този път.

- Значи, казваш, започваме с къпането? - повдигна вежди към другия.

Гледаше го много внимателно, единствено и само в очите, след като беше направил обиколката си около мястото, не асимилираше много кое къде е освен че само една част му се струваше като голям леген, в който навярно щеше да се къпе?

- Свали ги - изрече думите си съвсем сериозно и разпери ръце, докато продължаваше да гледа другия сериозно.

Той какво искаше!? Сийгфрийд сам да се събличаше ли? Имаше си хора за тази работа, ако реши. Естествено, не ги използваше, защото не беше някакво голямо бебе. Целта беше просто да се позабавлява пак на реакцията на другия. Освен това нямаше нужда да се къпе, бяха го къпали безброй много пъти вече в болницата като за месец напред, ако не и повече.

Не можеха да му дадат почивка, нали? Не! Никога.
Тези десет години не се брояха за такава, как беше възможно да се броят? Джонас се събуди от комата с разбиващо се по всяко кътче на мозъка главоболие, пълно объркване и загуба на всякаква реална представа за нещата. Моторните му способности също бяха закърнели от факта, че бе проспал цяло десетилетие. Добре че баща му беше религиозен и отказваше да спре системите му и му беше осигурил сестра да поддържа някак тялото му в изправност през всичкото това време. Иначе дори да се беше събудил, то сега сигурно щеше да е станал инвалид отвсякъде. Все още на моменти се чувстваше неоправдано отпаднал и крайниците му отказваха да го слушат съвсем. Но лекарите му казаха, че и това е нормално, макар че не му беше голяма утеха.
По повод чуждата каша, която се бе заел да оправи при все, че неговата си го чакаше в целия си мизерен блясък... Дори нямаше вътъка да се цапардоса сам. Сега стоеше пред Рийд, който напълно игнорира обясненията му какво къде е в банята и как се ползваше душа и мина директно към нещо, което по-късно щеше да се окаже, че е било любимото му забавление тук.
Джонас скръсти ръце пред гърдите си. Пак тази игра на втренчено гледане, която този път със сигурност нямаше как да спечели. Беше си изразходвал повечето гориво за деня, никой не питаше какво им беше на интровертите! Почти му се искаше да каже нещо, за което сигурно ще съжалява после.      
- Разбира се! Никой не се къпе с дрехите си! – изрепчи се насреща му леко саркастично, сякаш си беше съвсем в ред на нещата да го моли да го съблича, все едно е двегодишно. Джонас обаче възприе всичко това като предизвикателство, което му беше наложено и с което Рийд вярваше, че няма да се справи. Няма ли? Само гледай. Беше му ежедневие на лятната работа да преоблича хората с най-тежки психически проблеми, дето не можеха да функционират нормално в света.
„Сякаш не съм виждал гол мъж през живота си...”
Започна да си мърмори наум, видно обиден, че го вземат за някаква монахиня, само защото почти се беше изчервил преди малко. Просто не беше свикнал някой да го зяпа така, ясно?  
Сграбчи кожуха от чуждите рамена и го свали с излишно припиране, все едно се готвеше да ходи на война. Развърза кожения колан около кръста на другия, към който беше пришит и кобур за къс нож. Тук нямаше да му трябва този нож, беше го светнал какви са правилата. Остави колана върху коша за пране до кожуха и се върна към заниманието си, запазвайки професионалната си нагласа. Никога не беше вършил нищо с такава решителност, сякаш искаше да докаже нещо на някого, когато всъщност нямаше нищо за доказване.
Изненада се леко, когато установи, че горната част от дрехата бе нещо като туника и бе отделно от долната, но намери как да свали и двете. Част от него искаше моментално да избяга от стаята. Какви ги вършеше? Този пред него изобщо не беше пациент в психиатрия, а той отдавна не работеше това така или иначе. Защо се връзваше на чуждите номера?
По дяволите! Не беше правил секс от поне десет години. Можеше ли да го някой да го вини, че погледна...към всичко?  Точно с това си обясни факта, че от нищото беше привлечен към друг мъж. И като каза „поне” десет, сериозно не си спомняше кога за последно го направи с жена си Кейт. Откакто се беше събудил, нито веднъж не си помисли за нея, имаше си личните причини за това. Никак не му се искаше да я вижда пред себе си.
Внезапно се усмихна някак мрачно, макар гледката, която се разкриваше пред него без съмнение да му бе оставила много материал за размисъл.
Прехапа устна, за да игнорира горчивия вкус в устата си. Толкова ли забавно им беше на всички да си играят с него? Дръпна грубо ръцете на Рийд без да среща погледа му и започна пъргаво да развързва кожените ръкави, добре пристегнати за допълнителна подкрепа. Трябваше да признае на скандинавците, че качеството на дрехите им беше по-добро от сегашното, поне носеха само неща от естествена кожа. Сега имаше всякакви изкуствени материи, дето ти задушават кожата и запушват порите. Въпреки ненужната сила, която Джонас влагаше в този процес и навярно изглеждаше нелепо от страни, поне не успя да скъса нищо от чуждите одежди, защото иначе нямаше да му се размине леко сигурно.
- Ето, готов сте, Ваше височество. – изсумтя иронично Джонас и му се усмихна миличко, поредната му защитна реакция. Поне се надяваше другия да се беше насладил на момента, защото нямаше да се повтори! Врътна се към ваната и я пусна да се пълни, като запуши сифона, за да не изтича вода. Ако зависеше от него, предпочиташе да не срещна отново чуждия поглед, сърцето му все още си имаше собствено мнение колко силно да бие и отказваше да спре с глупостите си. Чак му беше причерняло за момент, та се хвана за металната поставка за хавлии на стената.