Кенопсия (Кратък разказ)

Кенопсия – зловещата атмосфера, която се излъчва от напълно изоставено място, което някога е приютявало много хора и е било изпълнено с шум и разговори.

Чел съм статията, наясно съм с това, което правя, и, все пак, защо? Защо, хиляди дяволи го взели, съм тук?? Толкова ли е трудно човек да стои далеч от нещо, за което знае, че няма да му повлияе добре? Бива ли да сме чак толкова саморазрушителни...?

И, все пак! Нека разсъждавам логично и хладнокръвно поне веднъж в безразсъдния си живот. Това е училищна сграда. Нищо повече от школо, което в момента е малко...е, добре, де, много занемарено и крайно изоставено. Не е като да съм дошъл късно през нощта. Не изпълнявам нечия приумка или предизвикателство. Освен своето собствено...предполагам. След като, така и така, съм тук мога поне да разгледам, само за мъничко.

Правя несигурна крачка и парче стъкло се пропуква под маратонките ми. Добро начало. По стълбите към главния коридор е постлан килим от разрушени тухли, натрошено стъкло и мазилка. Изглежда така, сякаш някой е имал за цел да събори сградата до основи, но нужният труд му се е видял в повече.

От мое дясно има тясно помещение с малка дървена маса, която може да се види добре заради почти изцяло липсващото вече стъкло. Вратата виси на една от пантите. Предполагам това е била стаята на охраната. Влизам вътре и съмненията ми се потвърждават. На масата, покрита с каша от дебей слой прах и мазилка, послушно седи табелка „Охрана" заедно с името на някогашния пазач. Чудя се що за човек е бил.

Отляво на стаичката се намира стълбище за втория етаж. Забравям за него временно, тъй като ми се иска засега да приключа с първия. Поемам по дългия коридор. От двете страни има равен брой помещения – стая за чистачките отляво, склад отдясно и, разбира се, класни стаи, номерата на някои от които са или начупени, или направо си лежат по земята. Дали по празните, обелени сега стени, са висели я грамоти, я картини? Дали тези разстояние между класните стаи са помещавали гордостта на училището, усърдния труд на не малко ученици? Спомени за собствената ми гимназия нахлуват в главата ми. Хубави времена бяха.

Въздъхвам шумно с вяла усмивка. Липсват ми учителите, поне голяма част от тях, липсва ми, колкото и нелепо да звучи, бързането по коридорите за следващия час. Както подобава, някои от тях се провеждаха в специализирани за това кабинети. Бях кръгла нула по Химия, но как обичах стаята с всички наредени във витрини по стената епруветки. Когато не ме пържеха на бавен огън по време на изпитване, де. Важна подробност.

О, също така и кабинетът по Физика! Как можах да го забравя? Само как си падах по учителя по Физика...Опасна тема!

Изтиквам подобни мисли в дълбоките двери на съзнанието си, там, където им е мястото. Не дойдох тук, за да си припомням миналото. А с каква цел по-точно дойдох? За да докажа на себе си що за идиот съм? Право в целта!

Избирам произволна класна стая и отварям вратата, която се сгромолясва силно и ми изкарва ангелите. Докато се отърсвам от шока, покрай мен пробягва подплашена от шума мишка. Прелестно, сега съжалявам още по-горчиво за гениалното си решение. Откъде, по дяволите, се взе тази мишка, така или иначе? Имам съмнения да открие каквато и да е храна точно тук.

Прескачам проснатата на стената дървена врата. Класна стая като класна стая, нищо кой знае колко особено. Бюрото на учителя, голямата черна дъска, редовете от чинове, шкафчетата за ученически вещи в дъното на стаята. Повечето от тях са изненадващо затворени. Само едно стои открехнато. Да не би от там да е изскочила мишката? Минавам покрай чиновете и внимателно, молейки се поне тази вратичка да е по-стабилна, отварям шкафчето напълно.

Вече се моля за съвсем друго. Защо въобще се моля?? Трябва да се махна от тук, и то незабавно! Знаех си, че това е лоша, много лоша, ужасна идея! Който и да е убил човека, набутан в шкафчето, е много възможно все още да се подвизава наоколо. Колкото и да страдам от носталгия по гимназиалните дни, не това си представям като подходящо завръщане в училище!

- Опиташ ли да побегнеш, момче, ще заболи много повече.

Мамка му! Заковавам се на мястото си, или по-скоро се парализирам. Мъжът се приближава с отмерени крачки. Не виждам да носи оръжие, което нищо не гарантира. Дали бих могъл да се преборя с него и да избягам? Може би, ако спра да треперя!

- Нека позная. Тук си заради глупаво предизвикателство. Я ТикТок, я някоя друга подобна простотия. Вие, младежите, не си научихте урока. – Убиецът поклаща разочаровано глава.

Инстинктивно извръщам поглед и го насочвам с нежелание към обезобразеното тяло в шкафчето.

- Точно така. Добър усет имаш. Позволих си да преподам на член от твоето поколение мъничък урок. Ти ще го последваш.

Мъжът се ухилва и изкарва окървавен нож от единия джоб на протритото си яке и метален бокс от другия. Първата ми реакция при вида на оръжията е да извикам за помощ. Изключително умно в изоставена и напълно неохранявана сграда. Но това така и не се случва. Сякаш нещо е заклещено в гърлото ми. Гласът ми отказва да излезе. Паникьосвам се още повече, а мъжът се приближава ли, приближава заплашително. Усмивката не слиза от лицето му. Понечвам да побягна на другата страна, но той прескача един от чиновете и отрязва пътя ми за бягство.

- Безмислено е, момче. Часът започна. Всички трябва да са седнали по местата си!

Металният бокс проблясва, докато лети към лицето ми.

Събуждам се, плувнал в около литър пот. Оглеждам се из стаята като подплашен заек. От отворения прозорец лъха хладен сутрешен вятър и издува ефирното перде, подарък от майка ми. Изтривам потта от челото си и разтърквам слепоочия. Телефонът ми се мъдри до възглавницата. Веднага го грабвам и без капка колебание затривам почти всички социални мрежи.

По-късно същото се случва и със статията за изоставени сгради, която съхванявах на лаптопа си. Кенопсия ли? Не и в този живот!