Пропаст от чувства (Кратък разказ)

Ерико понечи да се изправи от студения под, да разтрие изтръпналото си тяло, но белезниците не ѝ го позволиха. Раздвижи се неловко, докато накрая се намести по дупе. Цялата се разтрепера. От нейно ляво някой изохка силно. Обърна се по посока на гласа. Недалеч от нея лежеше мъж, също окован с белезници за стената. Разпозна го почти веднага.

- Дайске-сан? – Попита разтревожено.

Той също се надигна бавно и застана лице в лице с ужаса в очите ѝ.

- Ерика! Какво става?? Къде сме??

Веригата затрака силно от опита му да се пребори с нея.

- Не знам...аз се събудих току-що... - По страните ѝ потекоха сълзи. – Дайске-сан, трябва да се махнем оттук!

---

Два месеца по-рано

Ерико пиеше лате в малко уютно кафене в Едогава. Беше си взела и четиво, с което комбинираше две от любимите си неща в едно. Често ходеше там, за да си достави необходимите след дълга работна седмица комфорт и спокойствие.

Така дълбоко се бе зачела, че се наложи няколко пъти да повторят името ѝ, за да се усети, че някой говори на нея.

- Ерико, как си? Радвам се, че те виждам!

- Оно Дайске-сан! Каква изненада! - На леко гланцираните ѝ устни разцъфтя широка усмивка.

- Не знаех, че посещаваш това кафене. Не е ли малко далеч от работата ти?

- Да, може да се каже, но не мога да устоя, още откакто случайно попаднах тук. Дайске-сан, седни, моля те, прави ми компания!

- Разбира се, благодаря.

Той се намести на отсрещния стол и остави напитката си.

- Какво четеш?

- Мангата, която си купих днес.

Дайске се засмя от сърце.

- Ти и твоите манги. Сигурно вече няма къде да ги побереш всичките.

Ерико също се засмя.

- Може да се каже.

Бяха се запознали миналата година след доста изтощителен, пълен със записи ден за Оно, който той реши да завърши в бар близо до студиото. Ерико бе посетила същия бар след зле протекла разправа с наемодателя си. Отдавна обмисляше да си потърси ново място за живеене и това ѝ даде допълнителна причина. Пиха заедно, изляха мъката си и поставиха начало на едно добро приятелство.

- Как върви работата по новото аниме? Кога ще мога да се насладя отново на гласа ти? – Попита Ерико с миловидна усмивчица, типична за флирта помежду им.

- Вече нямаш търпение, а? Не те обвинявам, анимето си го бива, но и записите не са никак леки. Ще трябва да почакаш още. – Намигна ѝ по момчешки и отпи от кафето си.

- Еххх... - Ерико въздъхна театрално и взе в ръка мангата си, отваряйки я там, докъдето бе стигнала.

- Какво правиш? – попита я Дайске учудено.

Ерико отмести поглед от мангата.

- Каза ми да чакам, това и правя. Знаеш, че не мога да стоя ей така, със скръстени ръце.

Дайске се засмя със сълзи на абсурдния ѝ отговор.

- Бая манги ще ти се наложи да прочетеш. – предупреди я.

- Това предизвикателство ли е? – повдигна игриво вежда.

- За теб – едва ли.

- Правилен отговор.

---

Късно вечерта правиха секс в хотел в Шибуя. Този път Дайске плати по негово настояване.

Лежаха потни и приятно изтощени. Вече беше средата на октомври и Япония започваше успешно да се отърсва от типичната за нея влажност.

- За мен бе удоволствие, командир Ървин Смит. – подразни го, описвайки с пръст малки кръгове по голите му гърди.

- Хей, това беше твое желание. – оправда се Дайске.

- Да, и се хареса и на двама ни, не можеш да отречеш. – целуна го по бузата и ъгълчето на устните.

- Предполагам. – Дайске избегна директен отговор, но си личеше, че се гордее със себе си.

- Кой ли да си избера за следващия път? – Ерико нацупи замислено устни, разгръщайки списъка с роли в главата си.

- Този път мога аз да избера, ако искаш.

- Звучи добре. Гледай да е привлекателен герой. – предупреди го Ерико със закачлив тон.

- Непременно.

Дайске я сграбчи и целуна страстно, което завърши с още един рунд.

- Става късно. Не трябва ли да се връщаш скоро? – попита го Ерико докато си взимаха душ заедно.

- Не и днес. Казах ѝ, че ще съм с Хироши. – Дайске разтри раменете ѝ нежно, отмятайки мокър кичур коса.

- Ясно...

Добре, че беше с гръб към него, за да не забележи той разочарованието и колко разстроена бе от този факт. Едва ли не го знаеше, но никой от тях не говореше по темата табу повече, отколкото беше наложително. Той сваляше халката докато беше с нея, в замяна тя не му натякваше и се задоволяваше с това, което може да ѝ даде. Нещо като устно подписан договор.

Това не правеше нещата по-лесни за Ерико. Коя жена не би искала мъжът, когото харесва, да е само неин? На моменти забравяше напълно за ситуацията, потънала в прегръдките му, но горчивото усещане се завръщаше рано или късно. Ако не държеше толкова на Дайске, отдавна да бе сложила край.

- Много си замислена, буболече. Всичко наред ли е?


Гласът му я издърпа от пропастта на мислите – онова, на което никога не би могла да устои. Влюби се най-напред в гласа, а след това в мъжа. Нищо чудно, все пак с това си изкарваше прехраната Дайске.

- Всичко е прекрасно. – излъга набързо и се обърна, за да го погледне. – Дори повече от прекрасно. – Усмихна се фалшиво и се зае да насапунисва косата му. – Споменах ли, че смятат да ме повишат? – Подметна ей така, за да смени темата.

- Това е чудесно! – Дайске реагира с типичния за него свръхпозитивизъм.

- Да, така е. – Отговори простичко Ерико. – Отдавна се надявам на това. Обърни се и наведи глава назад.

Дайске изпълни поисканото от нея послушно и се наслади на старанието, което влагаше.

- Искаш ли да измия и твоята коса? – Предложи ѝ след като тя приключи с неговата.

- Няма нужда. Направих го тази сутрин.

- Трябва да ми позволиш някой път да я измия вместо теб.

- Може би, защо не.

---

Седмица по-късно се засякоха в метрото. От първата им среща насам се сблъскваха случайно къде ли не. Това беше и една от причините почти никога да не си организират срещи. Оставиха всичко на произвола на съдбата. Така бе далеч по-вълнуващо, а съдбата се оказа изненадващо добра сватовница. Единствено се уговаряха за хотелите, в които се срещаха най-често късно вечер, освен ако работата или допълнителни ангажименти не налагаха другояче. Камия Хироши, най-добрият приятел на Дайске, беше наясно с нещата, но не отвори разговор за тях повече от веднъж. Остави приятеля си сам да взема решения за собствения си живот.

Греховната им за много хора връзка траеше вече няколко месеца. В началото Дайске беше изключително резервиран, но омекна значително при първата поява на чувства към Ерико. Сега двамата бяха като на таен, обвит в балон на самозаблуда и хормони меден месец. Това, че се харесваха си беше истински факт, но и бягство от реалния живот. Бягство, което само чакаше да достигнат пределите му, а това щеше обезателно да се случи.

Ерико не бе виждала съпругата на Дайске, и още по-добре. Това би развалило илюзията на равновесие. Никога не питаше, не искаше да знае абсолютно нищо за нея. Така бе по-добре и за двамата.

---

- Какво е това? – попита Ерико, щом Дайске ѝ подаде цветен пакет.

- Малък подарък.

- Но, нали се разбрахме...

- Без подаръци, знам. Това е нещо съвсем дребно , което раздадоха на всички ни. Не се притеснявай толкова.

Ерико разтвори опаковъчната торбичка. Вътре намери копие на мангата, по чието аниме работеше напоследък Дайске. Отвори набързо на първата страница и, както и предположи, там присъстваше подписът на автора, заедно с кратко послание.

- Това...това не е никак малко! – Запротестира Ерико, сдържайки сълзите.

Бяха си обещали да не си подаряват нищо, защото това можеше да усложни нещата, но как би могла да устои на такъв жест?

- Убеден бях, че ще останеш доволна. – Дайске ѝ се усмихна топло.

- Иска ли питане! Нямам търпение да я прочета и да ѝ намеря подходящо място!

Дайске се замисли колко симпатично изглежда така, по детски щастлива. Не биваше да обръща прекалено много внимание на подобни детайли. Особено тук, в хотела на грешниците.

---

- Понякога замислял ли си се за смъртта?

- Много рядко. А ти защо мислиш за такива неприятни неща точно сега? Само не ми казвай, че сексът беше толкова зле, че ти докара самоубийствени мисли?

- Глупчо! – Ерико го плесна по рамото. – Няма такова нещо и ти го знаеш много добре.

- Вярно е. Едва ли би могла да изиграеш такова удоволствие. Аз съм актьорът тук. – Озъби се самодоволно Дайске.

В резултат получи още един шамар, този път по голата гръд.

- Имам чувството, че имаш нещо против изключително мъжествените ми гърди. – Дайске се изпъчи гордо. – Ръцете ти са все там.

Ерико се засмя.

- Не бих казала мъжествени. По-скоро удобно меки и с търсещи си белята привлекателни зърна.

Тя разходи върха на показалеца си по едното от тях, последван от езика ѝ. Дайске не скри колко му хареса.

- Хей, това е по-скоро комплимент за женски гърди! – Нацупи се наужким

- Твоите са по-големи от моите! – Възкликна Ерико.

И двамата избухнаха в шумен смях. Ако не бяха всички допълнителни усложнения, сигурно щяха да са идеалната двойка.

- Относно смъртта – Дайске поднови темата – не мисля, че е чак толкова страшна. Във всички случаи, ще дойде рано или късно. Единственото, което ме притеснява... - замисли се дълбоко, преди да отговори – е, че може да ме хване в неудобен момент.

- По време на секс? – направи първото дошло ѝ предположение Ерико.

- По време на записи за БЛ аниме.

И двамата прихнаха отново в общ смях. Горкичкото сърце на Ерико – съдбата му не бе никак лека.

---

Не знаеха рождените си дни. Въпреки това, Ерико си подари най-желаното от нея – среща с Дайске. Използва за случая добре дошлия ангажимент, който отлагаше със седмици – сгъваема масичка за хранене, с която да смени прекалено старата ѝ и вече клатеща се такава. Също така се нуждаеше от нова лавица за вече грандиозната си колекция от манга. Въпреки че от половин година живееше в нов апартамент, ако продължаваше в същия дух скоро щеше да ѝ се наложи да си търси по-голям. Имайки предвид средствата, с които разполагаше и не толкова привлекателната ѝ заплата, това не беше много препоръчително. Да не говорим, че беше малко възможно, така или иначе. Налагаше се да се въздържа повече в бъдеще.

За нейна радост, Дайске се съгласи на срещата. Ерико прекара абсурдно много време в избор на тоалет, докато най-после се усмихна на резултата.

- Извинявай, че закъснях. Задържаха ни в студиото. – Дайске пристигна половин час след уреченото време. – Сигурно си премръзнала. Нека се раздвижим.

Ерико се бе раздразнила не малко, още повече, че наистина ѝ беше станало студено, но, щом го видя, като че ли всичко това се изпари.

- Още малко и щеше да пазаруваш с ледена скулптура. – Подразни го, докато се придвижваха към мебелния магазин, който Ерико бе споменала.

- Убеден съм, че щях да намеря начин да те разтопя. – Намигна ѝ закачливо.

- Глупчо! – Побутна го игриво и нарочно притича надолу по улицата.

Дайске загледа след нея няколко секунди, преди също да се затича. Ерико спря едва пред магазина и опита да си поеме дъх. Бе се нагълтала с бая студен въздух.

- Намерих...начин...да се стопля! – Извика задъхано, щом Дайске я приближи.

- Жалко, надявах се да те поканя да изпием по кафе след шопинга.

- Разбира се, че приемам! – Побърза да каже Ерико.

- Не съм те поканил. – Подразни я Дайске.

- Но скоро ще го направиш. – Усмихна се самодоволно Ерико.

- Но скоро ще го направя. – Съгласи се Дайске и влязоха заедно в големия магазин.

Пазаруването там се оказа цяло пътешествие и крайният избор не беше от най-лесните, но Ерико остана доволна. Бе изпълнила досадната задача по приятен начин и се беше забавлявала. Какво по-хубаво?

Даде адреса си, плати за покупките и доставката им и излезе след Дайске. Той, обаче, я посрещна с вид, който не ѝ се понрави и едва ли щеше да хареса следващите му думи.

- Извинявай, буболече, налага се да се прибера по-рано. Ще се видим скоро, става ли?

- Предполагам... - промърмори под нос Ерико.

Дайске се усмихна и ѝ помаха, преди да се изгуби в посока за метрото.

- Честит рожден ден на мен... - Измънка тихичко Ерико, трудно сдържайки сълзите си.

Този, с когото най-искаше да прекара празника я беше оставил сама и се бе прибрал...при съпругата си.

---

Взе телефона и го остави обратно около петнадесет пъти. Спря да брои след петия. Искаше да му звънне, но не трябваше. Имаха си правила, уговорки. Всеки спазваше своите, за да няма усложнения и проблеми, за да продължат така наречената си връзка. Идваше ѝ да се застреля, заедно с въпросната връзка.

- Ерико, не си пипнала обяда си.

Добрата ѝ приятелка и колежка Маки започваше да се притеснява.

- Нещо не съм гладна. – Ерико побутна кутията с храна.

- Ще припаднеш, ако продължаваш в същия дух. Не си спала добре, не се храниш. Натоварването в работата ще те довърши. Поне ми кажи какво става. Може да ти олекне.

Ерико я изгледа продължително, претегляйки всички „за" и „против". Не че нямаше вяра на Маки, но подобна история не се разказваше току-така.

- С приятеля ми...имаме проблеми. – Това бе най-безопасната и лесна за възприемане версия на нещата.

- Предположих, че е нещо такова. Дори не знаех, че имаш приятел.

- Нещата между нас са малко...сложни.

- Харесваш ли го? – попита Маки.

- И то много. Дори мисля, че го обичам.

- А той чувства ли се по същия начин?

- Всъщност, не съм сигурна...Не сме отваряли тази тема.

- Мъжете по-трудно признават чувствата си от жените. Нормално е да не си наясно с тях. Може би това, което му трябва, е ситуация, в която да осъзнае чувствата си.

Ерико погледна приятелката си странно.

- Знаеш, като по филмите. Мъжът изведнъж разбира, че не може да живее без нея и признава любовта си. Нещо такова.

- Гледаш прекалено много драми, Маки. – Ерико поклати глава и се усмихна леко. – Странно, но да говориш по тема, която ти тежи, наистина действа терапевтично.

Остатъкът от разговора им беше далеч по-жизнерадостен и двете потеглиха обратно на работа, след като довършиха обяда си.

„Такъв тип ситуация, а?" – Замисли се Ерико, докато вървяха заедно.

---

- Напоследък си все по-замислена, буболече. Какво става в главата ти? – Дайске преметна крак през слабичкото ѝ тяло и я прегърна.

Ерико надигна глава от възглавницата и го погледна.

- Мисля си за бъдещето. Ти не мислиш ли за такива неща?

- Понякога, но, честно казано, съм толкова зает, че не ми остава време за размисли.

- Представял ли си си живота си така?

- Имаш предвид работата ми? Не съвсем.

- Не, това че си женен и...се срещаш с мен.

- Не мисля, че който и да е мъж си представя нещата точно така. Но се случва, и то често. Не се тормози с такива мисли. – Издърпа я върху себе си и я целуна дълго и настоятелно.

Ерико беше наясно, че така просто избягва темата, замазват си очите един на друг. Знаеше го много добре, но го обичаше. А когато си влюбен всичко друго отива по дяволите.

---

Няколко часа по-рано

- Случило ли се е нещо? Звучеше много щастлива по телефона.

Дайске седна до нея в малкото ресторантче и също поръча рамен.

- Може да се каже, но е изненада. – Ерико опита от собствената си порция и издаде възторжени звуци. – Обожавам рамен, особено в студеното време!

Дайске се засмя на сладката ѝ страна.

- Не бива да го ядем късно вечер. Ще напълнеем.

- Аз нямам такива притеснения. Движа се достатъчно. – отбеляза гордо Ерико.

- Също така си по-малка. – контрира Дайске.

- Възрастта няма нищо общо.

- Имах предвид по размер. – подхилна се Дайске.

- Това има още по-малко общо!

- Ще си поговорим след някоя и друга година. – засмя се той.

Сърцето на Ерико подскочи. Дали наистина влагаше в коментара си това, на което се надяваше тя?

Мислите ѝ бяха прекъснати от сервитьора, който донесе рамена на Дайске.

- Итадакимас. – Плесна с ръце той и опита, като остана също толкова доволен.

Ерико го наблюдаваше влюбено. Дали не бе ревнувала излишно? Искаше ѝ се да го вярва.

Щом приключиха с късната вечеря, излязоха да се поразтъпчат.

- Каква е голямата изненада? – полюбопитства отново Дайске.

- Не е нищо кой знае колко особено... - опита да избяга от темата Ерико. Тогава го видя. – Дайске-сан, внимавай!

Скочи пред нападателя. Той я събори на земята и се насочи към Дайске , който опита да се пребори, но също се срещна шумно с цимента и изгуби съзнание.

---

Настоящият момент

- Кой, по дяволите, би направил подобно нещо?! – Дайске направи пореден безполезен опит да се измъкне.

Ерико го гледаше с уплаха. Никога не го беше виждала толкова ядосан. Напълно в реда на нещата за подобна ситуация. Понечи да пропълзи до него, но веригата я дръпна обратно назад. Плачеше ѝ се безкрайно много.

- Ерико, недей, буболече. Ще измислим нещо. - Опита да я успокой Дайске, размекнат от сълзите.

- Страхувам се, че това е малко възможно.

И двамата погледнаха към покрития с качулка силует, който се приближи до тях.

- Махай се! Махни се оттук! Не се доближавай! – развика се Ерико.

Мъжът се подсмихна под маската, която носеше.

- Не ти решаваш това.

Грабна я за косата и Ерико извика силно.

- Разкарай се от нея! – Дайске продължаваше да се бори с белезниците. Веригата дрънчеше оглушително.

- Каква картинка сте само. Прелюбодеец и побъркана – лика-прилика сте си. – Мъжът се засмя гръмогласно.

- Не така се разбрахме. – Изсъска през зъби Ерико.

Младият мъж ѝ удари плесница.

- Мръсните ти пари не могат да ме поблазнят. Единственото по-мръсно от тях си ти самата.

Дайске слушаше разговора им с шокирано изражение. Дрънченето на веригата спря. Маскираният мъж се обърна към него.

- Не мога да повярвам, че си толкова изненадан. Нима не забеляза досега? Та ти се чукаше с нея, по дяволите. Жал ми е за теб...да, бе! – Отново се засмя силно и пусна косата на Ерико, която се просна безжизнено на земята.

Не можеше да повярва, че е стигнала чак дотук. Кога...кога се случи това...? Кога позволи на ревността, на болката, на безсилието да ѝ прошепнат тези грозни слова, да я подтикнат до такива долни деяния? Нима наистина се бе заблудила, че ситуация като тази ще събуди любовта на Дайске? Че ако я преживеят заедно, след това ще са щастливи!

Идиотка! Глупачка! Той беше прав, изгубила си е ума. Да го бе осъзнала по-рано...

- Прави каквото ще правиш. – Гласът на Дайске я стресна. Тонът му бе равен и студен, думите отнесени към фалшивия нападател.

- Много бързо се предаваш. – Мъжът се премести до Дайске. – Само не ми казвай, че наистина си се влюбил в тази. Имаш ужасен вкус.

- Личният ми живот не е твой проблем.

- Така е. Прав си. Не би могло да ми пука по-малко. – Непознатият изкара малко ключе от задния си джоб и свали белезниците на Дайске. – Работата ми тук приключи. А! Преди да забравя. – Бръкна в джоба на суитчъра си и след няколко секунди изсипа значително количество банкноти върху Ерико, която трепереше и не смееше да мръдне. – Задръж си ги.

Едва когато той излезе от мазето, сълзите на Ерико потекоха отново. Не можеше дори да погледне към Дайске. Не заслужаваше. Той постоя мирно, белезниците лежаха в краката му, ключът за тях държеше все още в ръка, там където го бе пъхнал другият мъж. Може би му остави избор.

Дайске стана от студения под и пристъпи към Ерико. Тя ридаеше все така неутешимо. Не бе сигурен какво се предполага да чувства в момента. Съзнанието му беше празно, сърцето също. Може би щеше да заболи много по-късно. Може би щеше да си спомня за този момент с мъка, да проклина и себе си, и нея. Може би, но не сега. Сега му беше безразлично.

Наведе се и подпря коляно в земята, хващайки ръката на Ерико. Тя най-после го погледна с невярващ поглед и зачервени от плач очи. Съвсем нищожна искрица надежда можеше да се прочете в тях.

Дайске отключи белезниците, пусна ръката ѝ и се изправи отново. Загледа се в Ерико болезнено дълъг момент. След това извърна очи и се запъти към вратата на мазето.

Ерико протегна ръка към отдалечаващата се фигура на този, когото бе обикнала, сякаш това можеше да го спре. Гърлото ѝ пареше от думите, които искаше да изрече, но се спираше да го направи. Нямаше право, вече не. Разруши го цялото из основи. Можеше единствено да наблюдава наказанието си, докато вратата не се затвори с глух трясък.