Wake Up (Гимназия „Ришин“)

Шин Е Гьонг написа:Защо винаги трябваше да има проблеми?
И ако това не беше един от вечните въпроси. Защо всичко трябваше да завършва или дори да започва с нов, непознат вид бедствие? Дали всяка работа бе такава или това да си мениджър бе неизменно свързано с всякакъв вид подобни налудничави "изненади". Не, надали бе така. Надали човек можеше да се измъкне толкова лесно от въпросните "бедствия", където и да се намира, какъвто и пост да заема. И въпреки, че го разбираше идеално, Шин Е-Гьонг не спираше да се пита защо, за Бога, всеки път, щом някой с радост си помислеше за "безгрижните" идни дни, нещо задължително трябваше да се случи. Нещо, което определено попречваше на въпросните идни дни да се нарекат "безгрижни". Да не би... да не би да бяха предизвикали съдбата с нещо? Защото наистина, винаги, винаги се случваше нещо. И, що се отнасяше до нейното мнение, никакви закони на Мърфи не можеха да го обяснят. Да, този горчив опит караше Е-Гьонг да вярва в суеверие като урочасването повече от всеки друг, който познаваше. И никак не я интересуваше, че дава повод на останалите около нея да се посмеят на чужд гръб, отказвайки да прави нещо, с което ще предизвика какъвто и да е било вид съдба. Стига да не се случваха неща като това. Защото това определено караше мениджърката да се ядосва на невъзможността да постигне вариант, в който всички наистина да прекарат няколко "безгрижни" дни. Разбира се, като се остави настрана и фактът, че освен ядосана, бе и доста притеснена. Не искаше да казва думата "изплашена" дори наум, тъй като тя нямаше как да си позволи да изпитва подобно нещо, имайки предвид, че бе, може би, една от най-възрастните и зрели хора в цялото това място. Ако тя бе изплашена, то не искаше да си представи какво бяха останалите. Така че можеше единствено да се притеснява и да опитва да разреши всяко "бедствие", което пречеше на плановете й. И това бе едно от тях.
Стигайки до същината на проблема, въпросното това представляваше черен пощенски плик, лежащ спокойно отворен, но сякаш усилено вторачен в нея, върху малка холна масичка. Гледаше я и й се подиграваше, надсмиваше се над начина, по който Е-Гьонг не можеше да измисли решение на проблема. А проблемът всъщност не бе толкова самият плик, колкото съдържанието му - малък, невинно бял лист хартия, върху който - изписани думи, всяващи наистина объркани мисли и чувства у мениджърката. Думи, които всъщност бяха предизвикали целия хаос в съзнанието на Е-Гьонг, докато трескаво опитваше да измисли какво да прави и, едновременно с това, се притесняваше за всички. Главно защото писмото не бе адресирано. Поне не и до конкретен човек. Нямаше получател, нямаше дори подател. Което правеше хаоса още по-объркан и неразрешим. Можеше да бъде за всеки. Всеки един член на групата. Всъщност, Шин Е-Гьонг не изразходваше много енергия в мислене дали пък писмото не се отнася за някой друг. За нея те бяха по-важни. И главното, което искаше да изясни тя в момента, бе дали това писмо бе изпратено до някой от тях. И какво означаваше. Естествено, въпреки малко по-малката си степен на популярност, момчетата от HOAX все пак получаваха писма. От фенове, от анти-фенове... Но те всички бяха адресирани. И бяха далеч по-мили от наличното такова. Или поне, ако не мили, то поне бяха по детинско му "агресивни". Това... това не бе детинско. Това звучеше почти... наранено. И наистина гневно. Въпреки, че не съдържаше никаква конкретна заплаха, мениджърката усещаше прекалено ясно негативността на подателя. И нямаше представа какво я бе породило. Ако изобщо се отнасяше за тях.
Тъмнокосата препрочиташе отново и отново думите върху листа, толкова малко на брой и същевременно толкова озадачаващи. Определено бе твърде кратко за истинско писмо. Приличаше по-скоро на бележка. Доста... гневна и накърнена бележка. Докато чакаше момчетата от групата да дойдат, както и останалите, които бе извикала, погледът на Е-Гьонг не можеше да не обходи още веднъж написаното.

"Ти ме накара да се почувствам жалък, по-нисък от себе си.
Ти ме третира като непознато улично куче.
Ти отблъсна най-спокойно всяка моя дума.
Ти не зачете съществуването ми, не сметна, че съм някой.
Ти нехаеше за чуждия живот, за моите проблеми.
Ти, по същия начин, ме обрече.
Ти опита да откраднеш мечтите ми, да завземеш целта ми пръв.
А ти... Ти потъпка и погреба живи болезнените ми надежди."

Както си повтаряше вече за пореден път, винаги трябваше нещо да се случи. В най-неподходящият момент. Та тя дори не бе успяла да разгледа. Щеше да се наложи да откъсне и момчетата от тяхната... каквото правеха. А какво всъщност правеха? Тя защо не знаеше? Или може би я хващаше параноята... За Бога, бяха пристигнали едва вчера. Предполагаше се да получават балони и сладки, по случай годишнината, а не заплашително-агресивни писма от незнайни получатели. Предполагаше се довечера всички да се забавляват като на едно истинско парти, а не да преследват потаен "писател", хулейки незнайно кого по незнайно каква причина...
Мислите й бяха ненадейно прекъснати от двама мъже в работни униформи, влезли във фоайето, в което се намираше и мениджърката, угрижено крачеща насам-натам. Познаваше ги. Е, доколкото можеше да познава двама души от фирмата, която бяха наели за тържеството, разбира се. Но... те също бяха отговорни за голяма част от организацията, така че трябваше да са наясно.
След тях, един по един, най-сетне пристигнаха и момчетата. Само тя ли мислеше, че всички се бяха забавили? И коя част от "спешна среща във фоайето" не бяха разбрали? Бе ги извикала всички, тъй като смяташе да покаже проклетото писмо. Може пък така да разберат по-лесно... каквото и да било. Един бърз поглед към певците й бе достатъчен, за да установи, че нещо с израженията им не бе както обикновено. Къде им бяха непукистките погледи или хитрите усмивки? Те пък защо бяха така угрижени?
- Да не би да сте спали? - бе първото, изплъзнало се от устата на мениджърката възмутено. Да не би това да бе причината за омърлушените им лица - беше им прекъснала дрямката? - По това време? Ах, както и да е.
Не затова ги бе извикала, нали така?
- Аз... изникна нещо, за което мисля, че трябва да знаете - тя обходи с поглед всички присъстващи, след което вдигна във въздуха белия лист, който все още въртеше из ръцете си. - Получих това писмо. Не е адресирано, не е написано и от кого е.
Момчетата се спогледаха, след което върнаха угрижените си погледи върху мениджърката. Може би трябваше да го раздава по-мило, а не да ги плаши. Кой знае какво им минаваше през главата в момента.
- Не е това, което ме притеснява... - продължи тя с малко по-тих тон. - Съдържанието му е... доста различно. И мисля, че трябва да чуете.
Шин Е-Гьонг преглътна веднъж, след което се зае да чете на глас текста, който толкова пъти бе обходила наум, откакто бе отворила онзи плик. Думите, написани там, звучаха наистина странно от нейната уста, но пък те трябваше да знаят. Нямаше смисъл да крие нещо подобно. В крайна сметка, не бяха чак толкова малки. И тя трябваше да го приеме.
- Това е - рече, след като прочете и последното изречение от гневната тирада и продължи да държи листа. - Също както и чувствата на незнайния изпращач, пликът, в който го получих, бе черен. Не зная за кого е... мислех, че може би вие ще ми помогнете да разбера. Защото... защото може и да е за някого от вас.
- Аджоши - обърна се тя към единия от мъжете от наетата фирма. - Моля ви, ако още нещо пристигне, опитайте да разберете от кого е. Поне попитайте.
Мениджърката въздъхна, след като кимна вежливо на мъжа от уважение. Смяташе, че вече е казала всичко, което имаше да се казва. Не знаеше със сигурност какви точно ще са реакциите на момчета, но предполагаше.
След като не последва никакъв коментар от тяхна страна в продължение на няколко доста дълги секунди, Е-Гьонг ги погледна подозрително, опитвайки се да налучка какво, за Бога, им имаше. Защо не реагираха? Обикновено подобни новини биваха последвани от първични и доста необмислени, спонтанни коментари, ядливи реплики или пък стреснати физиономии поне...
- Какво - каза накрая тя. - Защо не казвате нищо? Какво се е случило?
Е, не това бе въпросът, който искаше да зададе. Ако не бяха обстоятелствата, тя би се засмяла на себе си. Определено й бе станало навик - да се притеснява и да смята всичко за потенциална опасност над момчетата, дори когато на практика нямаше нищо подозрително или тревожно наоколо. Е, освен едно писмо в черен плик, каращо цялата тази сцена насред затворената гимназия в планината да изглежда като част от сценария на филм на ужасите. Да, нямаше за какво толкова да се притеснява един мениджър.

Чой Сън-Ил написа:О, о, о...! Какво бе това? Какво наистина бе това?! О, изглеждаше толкова...различно и..интересно!
Да, разбира се..беше съвсем в рамките на нормалното, едно доста гневно и заплашително писмо, вероятно писано от човек в пълна депресия, да бъде истинско олицетворение на интересното и приключенското за един член на музикална група. Кой ли би се усъмнил в това? М,м,м? Кой?
Всъщност, ако не притежаваше своето любопитство в такива огромни и опустошителни тайфунни количества...то сега, Чой Сън-Ил щеше да бъде лидер на Hoax. И не бе просто предположение, а имаше истинска вероятност, тъй като момчето реално се бе разминало на косъм от възможността да се превърне в един от най-младите лидери в историята на корейската музикална индустрия. Но, както и да е..Това не стана, тъй като любопитството му го лиши от това да изглежда напълно перфектен и сладък за ролята. И в крайна сметка си оставаше просто малкото плашещо любопитно кимчи - Сън-Ил. Във всеки случай, далеч не се оплакваше от това, нито от странните прякори, които постоянно му лепката останалите момчета от групата, или пък анти-феновете му. Това оди го ласкаеше, защото...Ами, е, беше си интересно и вълнуващо! Да, точно както сегашната ситуация, която най-младия човек наоколо възприемаше, единствено, като средство за забавление и разсейване, което щеше със сигурност да го държи далеч от скуката. И колкото и налудничаво да звучеше, това хлапе бе имунизирано от всякакъв страх, като изключим страхът от скуката. Защото единствено това бе нещото, което можеше да го ужаси. Та той дори на няколко пъти се бе сблъсквал лице в лице със смъртта, но въпреки това излизаше от болницата със широка усмивка, сякаш се завръщаше от някакво вълнуващо приключение. Щеше да е хубаво, ако всичко казано до тук беше просто плоска шега, но не...тези момчета бяха наистина странни и бе важно да се внимава дори и с най-невинно и сладко изглеждащите. Това обаче не беше ясно на другиго, освен техният уважаван мениджър Шин. Тя бе една наистина влияна дама в този аспект, пък и не веднъж я бяха награждавали за „най-добър мениджър на годината“. Всъщност, всичко дотук, дори своята придобита степен на известност...момчетата дължаха на мениджър Шин, но въпреки това се обръщаха официално към нея само в моменти, изискващи стриктна сериозност. През другото време всички я наричаха основно „нуна“.
Но..сега не бе подходящ момент да говорим за разни обръщения или друг вид подробности, защото съвсем, съвсем наскоро Сън-Ил бе получил едно наистина сензационно писмо в черен плик... Нещо, за което дори не си бе и мечтал. Ха, не усещате ли лека ирония? Та във въпросното писмо, най-вероятно адресирано до него, имаше една наистина интересна бележка, заради която младежът бе прекарал в стаята си целия ден, лежейки в стандартната си позиция на леглото, с крака опрени в стената и...разбира се, поглед, впит в белия лист с нечии отчаяни излияния. Чудно защо, колкото и пъти да го четеше, не можеше да разбере нито чувствата, нито да отгатне целта на неизвестния автор на произведението...Но въпреки това..едно от изреченията някак спираше погледа му.
„Ти опита да откраднеш мечтите ми, да завземеш целта ми пръв.“
Беше лудост.. истинска лудост, но защо ли нещо вътрешно караше певецът да си въобразява, че тази част бе сякаш предназначена за него. Сякаш друго не присъстваше в това писмо.. наистина интересно. Сън-Ил бе убеден, че нямаше никой познат, или дори непознат...чиито мечти и цел бе откраднал, което не обясняваше странното чувство, че изречението е предназначено точно за него и никого другиго. Разбира се.. необяснимото тепърва започваше, а това за него не бе толкова повод за притеснения, колкото въодушевление, че ставащото позволяваше на преливащото му любопитство да използва думата „интересно“ при появата на всяко второ съществително.
Черен плик? Интересен плик. Неадресирано писмо? Интересно писмо. Намачкан бял лист? Интересен лист. Недобронамерена бележка? Интересна бележка.
Нали? Надали имаше персона, от тези, които знаеха за тази черта на младока, която да не смяташе, че любопитството му отдавна е превишило и последния стадий и скоро е възможно Сю дори да полудее...Мениджър Шин също се тревожеше за това, но не смееше, като другите от групата...да му нарежда да ходи по разни доктори и да се изследва. И все пак не искаше да си помисля до къде би довело въпросното му любопитство, ако не се вземеха истински мерки срещу него. Хубавото бе, че на моменти стихваше, но....никога не се знаеше, кога ще избухне отново, като уж недействуващ вулкан.
И ето, че сякаш бе уцелило перфектната ситуация.
Насред суровата зима, в гимназията, заклещена в планината Гангуон. Ах, колко познато...Ммм, приличаше...Приличаше наистина много на подходящ сюжет за хорър филм или някакъв трилър. О, нима не бе достатъчно достоверно? Идеята не бе никак лоша и Сън-Ил дои смяташе, че ще е жалко, ако някой режисьор не се възползва от нея...Мястото наистина си беше достатъчно огромно и всяващо респект през деня, а също и това зловещо и потискащо през нощта. Във всеки случай, от това можеха да излязат много печеливши истории, пък кой знае...може би реално нещо такова щеше да се случи.
А за бога..Нима не се случваше в момента? Нищо ли не се случваше?
- Ей...Кажи нещо, караш ме да се чувствам, като че си говоря на стената. - внезапно, Сън-Ил обърна внимание на собствените си думи, въпреки че вече няколко минути не спираше да плямпа глуповати подробности относно очарователността гимназия Ришин...на своя събеседник, когото следваше. Разбира се, че бе нормално лидерът винаги да събира всички, но не ставаше ли малко изтъркана традиция? Пък и щом изкара първо Сю насила от стаята му...защо сега мълчеше? Тишината сякаш правеше дългият коридор да изглежда...още по-дълъг. А и какво бе това изражение? О, коридорът явно бе безкраен! Всъщност, истината е, че Сн-Ил стъпваше за първи път в това прочуто училище, но като се замислеше, му се струваше наистина прекалено...жестоко. Съчувстваше на бившите и настоящи ученици, вероятно се чувстваха съвсем изолирани от света и всичко живо.. със сигурност не би било лесно да учиш тук. Но най-странното беше, че гимназията основно приютяваше деца с таланти...а такива деца имаха нуждата често да пътуват, аз ад се развиват и естествено...качват на сцената, споделяйки мечтите си с публиката. Но.тогава защо ли бе така изолирана? Любопитно, наистина. Дали не бе поради факта, че половината от нея се занимаваше с учение на деца-гении? При това, доколкото бе разбрал Сън, ги избираха специално и ги водеха тук...Ъх, потръпваше при мисълта как ли са били принуждавани да се борят за челните позиции..Такива деца определено не свършваха с всичкия си. Да си твърде умен въобще не беше забавно..нито здравословно.
- Какво? Почакай малко..нека се съберем. - изневиделица отговор, отронил се твърде късно от устата Красавеца, се блъска в силно загряната главица на най-младият от младите. Тъй като бе достатъчно скучен и незадоволителен обаче, Съни не можеше да остави нещата така. Той продължи да поддържа същото темпо, но прибра ръце в джобовете си и през секунда време се подхилваше някак подозрително. Всъщност, изглеждаше истински подозрително.
- Какво сега? Какв..Защо се хилиш? - разбира се, това подейства, тъй като в кая на краищата бе всеизвестно, че лидерът не може да трае подобни номера.
- Айшш, мразя, когато правиш така.. - изкоментира Джин-Йон, редувайки няколко различни гримаси, отнасящи се до младото кимчи. Първа победа - Чой Сън-Ил!
*.*.*.*.*.*.*.*.*.*.*.*.*.*.*.*.*.*.*.*.*.*.*.*.*.*.*.*.*
Снегът се сипеше разстилаше небрежно своята покривка, обграждайки всичко, до което можеше да се докосне някоя от поданиците му - белите снежинки. Не, нищо не можеше да се измъкне нито от този пейзаж, нито от суровата зима, която носеха Студовей и Ледодух. Не сте ли чували тяхната история? Тя...бе любимата кратка и ненатоварваща зимна приказва на членовете от групата. Хах, нима не си я чувал?
В късен следобед, като този обаче...някъде нещата не предвещаваха просто един пореден суров зимен ден.
Вътре, в Ришин преобладаваше винаги нормалната стайна температура. Не бе нито студено, нито твърде топло. Но..в момента реално на никой не му пукаше за стайните температури защото събралите се хора в едно от големите обширни помещения на гимназията...бяха заети с разрешването на друг, очевидно далеч по -сложен и неотложен проблем от времето навън.
На един два дълги луксозни дивана, покрити с наистина скъпа, тъмночервена тапицерия...се бяха разположили седем младежи и една дама, очевидно по-голяма на възраст от тях. В близост до вратата пък, стояха тихомълком и двама мъже в работни униформи, върху които бе щамповано логото на въпросната фирма, към която принадлежаха. Очевидно бе, че двама липсваха...и то точно потенциалните посрещачи на гости и мними организатори на парти. Мда, също толкова очевиден бе и факта, че тишината, носеща се безтегловно в това помещение, превръщаше цялостната атмосфера в доста напрегната сцена от особено мълчалив филм. За щастие не беше трудно..Не беше кой знае каква инициатива някой да се захване и да наруши този така безизразен пейзаж от еднакво изглеждащи лица.
- Случайно...някой друг от вас да е получавал писмо в черен плик..? - внезапно някой, някак, някога се бе обадил...Да, това бе леко треперещото и плахо дихание на Хуан Ши-Ри. Кафявите му ириси внимателно обхождаха всички налични лица по трасето, по което се движеха, надявайки се,че не са единствените питащи се вече изказания въпрос.
- ...който съдържа неизгладен бял лист... - сякаш като игра на верижка... фантомът неканено се намеси, очаквайки и някой след него да продължи, защото...беше интересно.
- ..Върху който е написана бележка...- включи се и Странникът - Го-Нам.
- ..В която почти всяко изречение започва с „Ти?! - възкликна с леко подигравателен и ироничен тон Асп.
Бе настанала минутка на мълчание, през която младежите се споглеждаха с нелепи погледи и надпреварващи се невярващи усмивки.
- В кое училище сте учили? Пропуснахте да споменете най-важното..Крайната липса на „Адресат“ и „Адресант“, както и факта, че авторът е страдал от остро психическо разстройство, докато е писал тази бележка. - дойде му времето и Юн-Шик да се намеси, играещ ролята на „умникът сред глупците“. Да, той много обичаше да играе тази роля. Може би му бе забавно...кой знае?
- Ехей..Стана още по-интересно. Кой ли автор, страдащ от подобно нещо, би удостоил точно нас с изчерпателните си любезности? - зачуди се Сю, все така усмихвайки се по детски..х, лицето му изглеждаше толкова безгрижно, сякаш душата му летеше някъде из облаците и някаква странна магия я държеше далеч от земята. Вероятно никой не намираше инфантилното му поведение за нормално в такъв момент, но...му бе наистина интересно, какво можеше да стори?
След последното загатване, единствено лидерът извърши някакво действие. Надигайки се от диванът, той изкара своят черен плик от задния си джоб и го хвърли на масичката, където в момента се излежаваше белия лист на мениджър Шин..И като заговорихме за еня.. очевидно тя все повече се озадачаваше от ставащото, което не беше добър знаменател. Все пак нямаше друг възрастен човек наоколо, дори да вървиш с километри...Е, изкламя двамата мъже с работни униформи които се грижеха за предстоящото парти...ако въобще то някога щеше да се състои. А щеше ли, наистина? Нещо човъркаше всеки от присъстващите, че такова парти няма да има. Поне не и докато не се разреши проблемът с негативното писмо, очевидно пратено до седемте членове на групата и тяхната мениджърка.
- Какво чакате още? Последвайте примера му. - внезапно Сън-Ил подкани останалите да последват примера на лидера, хвърляйки и своето писмо, което в последствие се озова сред малката купчинка други. Да, вярно беше...
- Значи..Всички ние сме получили това писмо? - опита хладнокръвно да обобщи Красавецът, но тук ранга му на лидер не оказа нужното внимание и думите му бяха почти игнорирани от Дан Со-Бин, който с неприязън стрелна осемте черни плика на масата.
- Най-неотложният въпрос сега е, дали това е истина, или просто просташка шега. Не знам за вас, но аз не бих го възприел, като друго, освен опит за обида. Но..ако е шега. То тогава аз лично ще накажа виновника, който е решил да се ебава с нас и проклетите ни планове за „приятна ваканция“. - изказването на гневливия бе сякаш повече от категорично и след него новата волна на мълчание бе почти изцяло неизбежна.

Шин Е Гьонг написа:Какво... Това не беше добре. Това определено не беше добре.
Сякаш й бе станали навик да нарича случващото се в момента "това". Като че ли не можеше да намери други, по-подходящи думи за да опише... "писмото" и дори своите чувства относно него.
Всички. Всички бяха получили писмото. Естествено, не броеше възрастните мъже от фирмата, която бяха наели. Пратката определено бе предназначена само за членовете на групата. И не само. Беше предназначена и за нея, очевидно. Отначало смяташе, че писмото се отнася само за тях, но просто е пратено до мениджъра им. Но не. Явно и тя бе на мушка. Който и да го бе написал. Но, замисляйки се, установи, че това далеч не я интересува. Каквото и да се случваше, както и да го мислеше, мениджър Шин се притесняваше само и единствено за момчетата. Каквото и да се случеше. Нямаше представа какво бе развило тази нейна привързаност, не беше мениджър за пръв път. Напротив - отдавна се бе утвърдила на тази позиция. Само че тази група сякаш притежаваше нещо повече. И имаше чувството, че скоро няма да се раздели с тях. И това чувство й харесваше. Беше... беше й като дете, всъщност. Ах, колко ли странно бе това? Да се привържеш към тези седем души толкова силно, и то - изцяло платонично, разбира се. Явно жените в този бизнес далеч не бяха по-зле от мъжете. Жените се привързваха повече и това ги правеше много по-отдадени на работата си. Както и загрижени.
Като в момента. Защо всеки, всеки един от тях го бе получил? Това започваше да става плашещо. Поне за нея. Но гледайки тях, тя не откриваше кой знае какви признаци на страх в очите им. Особено в тези на Сю. Ах, Сън-Ил - такова дете беше понякога! Е-Гьонг не разбираше как може той да не се притеснява от абсолютно нищо. Вярно, все още бе малък, но не бяха ли тийнейджърите тези с най-големи мелодрами? Ах, както и да е. От всичките седем младежи, единствено Джин-Йон и Со-Бин показваха някаква неприязън към случващото се. Към това. И бе напълно нормално да бъдат раздразнени и ядосани. Все пак, това бе тяхната почивка. Тяхната годишнина. Нима бяха минали две години? Толкова малко, но пък, същевременно, изглеждаха като цяла вечност. Сякаш мениджър Шин бе с тях от цяла вечност, така се чувстваше. И в момента това я ядосваше. Като оставеше настрани страха, тъй като той определено нямаше да й помогне. Ядосваше я. Не можеше да приеме факта, че някой заплашва (ако изобщо това бе някаква заплаха, а не просто нечие болно желание да излее мъките на живота си и да ги стовари върху техните глави) именно тези момчета. И то в такъв момент. Как... кой... Айшш! От момента, в който групата постави на масата своите писма, Е-Гьонг изпитваше непреодолимото желание да цапардоса някого. Силно. Що за наглост? Този човек - който и да го бе пратил - нямаше ли си живот? Искаше да умре ли? Защото тя бе готова да му помогне, ако това бе желанието му.
Добре, спокойно. В момента избухливия й закрилнически нрав нямаше да бъде от полза. Колкото и да се ядосваше, в момента трябваше да мисли за решение. Все пак, който и да бе виновен, те се намираха по средата на нищо, за Бога. Надали някой щеше да стигне дотук. Нали? Нали?
- Всички... - Е-Гьонг пусна една доста дълбока въздишка, опитвайки да успокои напиращия гняв. - Всички сте го получили? Добре... То тогава това... се отнася до всички ни.
Включително до мен. Както и да е.
Тя отново все своя лист и се вгледа в него. От доста време нещо опитваше да си прокрадне път в съзнанието й. Нещо в това писмо подсказваше всичко... Какво бе, какво бе...
А! Ето го. Ето какво бе толкова озадачаващото, но същевременно, толкова явно структурирано.
- Вижте - пое отново тя. - Всички изречения започват с едно и също. Съмнявам се всички да се отнасят само за един човек. Той... който и да е... надали щеше да започва всяко изречение с "Ти"... Нали?
Тя погледна момчетата, излегнали се на дивана, двама от които явно раздразнени. Което, в случая на Со-Бин не я изненадваше. Не я изненадваше и начинът, по който Сън-Ил се въртеше любопитно около нея и листа, който държеше, опитвайки да си намери още някое интересно занимание. Това дете... Наистина ли не се изморяваше. Приличаше на някое любопитно животинче, което се върти из краката ти, докато накрая не го помилваш или не му дадеш нещо, с което да си играе. Това често я забавляваше, всъщност. Никак не й беше досадно това негово поведение. Радваше се, че има някой, който да разсейва от време на време стресираните й мисли относно... всичко.
- При това - тя отново се вгледа в писмото. - Изречения са осем. Ние, всички, сме единствените, които са го получили.
Господи, сигурно звучеше параноично. Шин Е-гьонг владееше тона си, както винаги, само дето, изскочеше ли нещо подобно, започваше панически да обяснява всякакви очевидни и ненужни, може би, за казване неща. Въпреки, че го осъзнаваше, не спираше да дърдори, коментирайки всичко, което имаше да се коментира по един лист хартия с осем изречения.
- Има голяма вероятност... Всъщност, вероятно наистина е така.. Всяко изречение да е предназначено за някого, конкретно...
Тя продължаваше да гледа думите в писмото, сякаш щяха да й кажат нещо повече от това.
- Само че за кого, за Бога става въпрос... - промърмори, почти на себе си накрая.
- Аджоши - обърна се тя към единия от мъжете, стоящи настрани и наблюдаващи случващото се не особено заинтересовано. - Може ли да ни оставите за малко сами... и, моля ви, следете кой идва и какво носи тук вече. Благодаря ви.
За какво беше тази любезност от нейна страна...? А, да, вярно - бе прекалено любезна с хората понякога, което й навличаше огромни неприятности. Другата страна на характера й се проявяваше само ако нещо представляваше потенциална опасност за нея, момчетата или другите й близки. Така че, ако никой не се опитваше да дразни "шефката", тя си бе едно мило и любезно същество. Надяваше се...
Така де, поне опитваше. Двамата мъже очевидно нямаха връзка с това и нямаше причина да стоят повече там. Пък и искаше да обсъди това насаме с групата, не беше нужно да се разчува допълнително. В такъв момент на тях не им трябваше нещо подобно. Щяха да се измъкнат от "проблема" и да продължат нататък. Стига само да не се случваха подобни неща в бъдеще. Защото тогава лично щеше да отиде и да се разправя с държащия да остане анонимен писател.
- Вие... - тя отново се обърна към групата полу-ядосани, полу-развеселени младежи. - Сигурни ли сте, че не си създавали проблеми с някого? Че не сте подразнили някого или нещо такова? Сигурна съм, че не е така, но все пак...
Не, надали това бе причината. Защо тогава щеше да получава и тя писмото.
Ами тя... Е-Гьонг? Тя сигурна ли бе, че не бе виновна? Дали пък не беше тя причината?

Дан Со-Бин написа:Колкото и опити да правеше Со-Бин да изкара някоя свястна и прилично логична мисъл, в главицата му се въртеше единствено мисълта, че е огромно облекчение, че сестра му не успя да се присъедини към тяхната компания за "парти". Да, това бе наистина достатъчно голямо облекчение, че реално на змията да не му пука къде и в каква ситуация се намира. Неговата нуна беше в безопасност - това бе важното. На първо място.
И всеки път, поглеждайки през прозореца, виждайки кака снега се сипе...и представяйки си нуна далеч от тук, на по-безопасно място от едно запостяло училище за таланти и умници...Со-Бин наистина чувстваш облекчение. Чакай малко...Навън наистина не беше особено цветно. Тоест, всичко беше толкова бяло, че чак да те заболят очите..И не само това..Сякаш се виеш истинска снежна буря. В това време...
- Мисля че...- започна да говори, но собствения му глас, появил се изневиделица в тишината, леко успя да го стресне и накара да спре. Защо въобще имаше нужда да говори? Може би всичко беше твърде ясно..а може би не? Както и да е, във всеки случай не биваше отново да изпада в крайности, макар и тонът му вечно да си беше като на отровна змия.
- Ами...Според мен "изпращачът" е някой от нас. Помислете малко..Не е възможно да е иначе. Пристигнахме вчера сутринта, получихме ги вечерта... След това снежната буря...която продължава и сега, дои по радиото съобщиха за блокирани пътища. Но все тая...важното е, че предполагам..не е възможно изпратилият писмото да е напуснал това място все още. - след като свърши с краткото си разсъждение, което даваше леко по инерция..Со-Бин стана и отиде до огромните остъклени стени, откъдето още по-ясно се виждаше въпросната снежна виелица, разиграваща се навън. Поне беше красиво, а те имаха безплатен билет за "представлението".
- Ха-Мин! Къде отиваш? - чуха се няколко внезапни възклицания, което накара Бин да се извърне към средата на помещението. Още едно място на един от фотьойлите се бе изпразнило, след като негова милост Фантомът бе решил, че никой няма нужда от компанията му.
- В стаята за танци съм, ако случайно ви потрябвам...- отвърна господинчото на общия въпрос, зададен му от останалите.
- Ще танцуваш? Дори не сме завършили разговора си. - учудено се включи мениджър Шин.
- Разговор? Той приключи с последното мнение. Знаех си..още от самото начало всичко ми изглеждаше прекалено абсурдно, че да е истина. Някой от вас просто си прави шега. Макар и доста...нестандартна шега. - очите му пробегнаха по цялото редица насядали членове, а сетне се спря върху най-младия от групата.
- Мен ли подозираш? - ахна някак невярващо Сю, но същевременно сякаш му бе изключително забавно..всичко това. Окачалка.
- Както и да е..Не мисля да съм част от вашата "шега" - каза Фантомът с крива усмивка на лице, основно отправена към Сю, след което обърна гръб на останалите, отправяйки се към своето уединено кътче от гимназия "Ришин".
- Ха! Какво му става напоследък? - измърмори Шири и отново се вкопчи отчаяно, в намирането на реално несъществуващо петно по дрехите си..
- Един ден при него ще долети пеперудата на любовта и ще си стане отново същия размекнат сладурчо с топло държание. - разбира се, Странникът винаги намираше правилните думи да уталожи всички отрицателни емоции в помещението. В интерес на истината не бе казал нищо грешно.
След около две минути мълчание, някой най-сетне се реши отново да подхване темата с тайнствените писма и това естествено трябваше да бъде Юн-Шик.
- Со-Бин има право. Няма друг вариант, осен този, някой от нас да е изпрати писмата. Няма кой друг да е. Между другото...някой да е виждал Кан и Хелиос? - запита с напълно приравнен тон. Чудно как почти никога не се долавяше емоция от него ,освен онази ирония, която твърде често използваше за почти всяко нещо.
- Май преди да дойда мярнах Хелиос в столовата...- сви рамене Хуан Ши....
- Но.. Мениджър Шин също може да е права. В смисъл...Изреченията на листа наистина са осем, сякаш всяко едно си има своя притежател. Но...Не мисля, че някого, когото съм подразнил, би направил това...По-скоро би ме ударил или нещо такова. А докато чета това, написаното, стигам до извод, че сякаш психическото състояние на този писател не е било особено стабилно в момента на писане. Дали греша? - бе крайно време да се включи и Лидерът на скромната компания, която ставаше все по-объркана, колкото и да й се искаше да си разясни ставащото. Мда, единствено лицето на Со-Бин изглеждаше по-напрегнато, докато погледът му бродеше по чуждите лица. Останалите за сега опитваха някак да прикрият обърквацията, настанала и в техните глави. Информацията и мненията по въпроса сякаш се различаваха прекалено, че да се стигне до един цял и логичен всеобщ отговор на загадката.
- Значи не само на мен това ми изглежда по-скоро като "прощална бележка", отколкото като писмо..? - Странникът кръстоса крачета, като първата клюкарка и прокара поглед по черните пликчета на масичката.
- "Прощална бележка" ли? Какво ще рече това? - попита Ши някак озадачено, сякаш не бе очаквал подобен развой на събитията..или по-скоро го хващаше истински страх.
- Означава, че някой от нас вероятно е в скрита депресия и е възможно всеки момент да извърши някоя глупост. - отвърна Джин-Йон, като при последните му думи и неговите черти започнаха да се напрягат.
- В-възможно ли е да е Ха-Мин? Държи се наистина странно...- едва продума уплашения тъмнокоско Хуан, след което някак спонтанно се вкопчи в Съл-Ил.
- Ако пипате мен няма да е зле да проверим..? - вметна Со-Бин отделяйки се от остъклението, а снежната буря вече бе останала някъде зад него...

Бек Кай-Ним написа:- Со-Бин...- прошепна тихо и някак ласкаво на сантиметри от лицето му. Дъхът му, превъплътил се в малко бяло облаче, пролази върху нослето, изчезвайки в някоя неизвестна част от кестенявите кичури на момчето. Ха, сякаш едва доловимо потрепери след това. Очевидно бе, че ставащото доста го стряскаше. Да, в момента.
Свободната му ръка, едва успя да окаже някакъв натиск върху чуждата гръд, щом нарушителят на личното пространство се оказа достатъчно близо че да допре устни с неговите. Какво ли си мислеше в този момент? Как ли можеше да прочете мислите му... Единственото, което знаеше, бе това, което се канеше да каже, но не успяваше. Устните му, останали леко влажни след подобието на целувка, бяха леко притворени, дори потрепващи като есенен лист, повяван от вятъра, ала бяха така безмълвни и неспособни да издадат какъвто и да е звук. Думите "Какво правиш?", по всяка вероятност с леко глуповато сричане от изненада, така и не излязоха на бял свят, ала не беше нещо нужно. Защото провокаторът на всичко това разбираше всичко. Ала това, което му ставаше най-ясно и същевременно го озадачаваше, беше фактът, че както по всичко личеше, другият не бе ужасен или отвратен от действията му - даже напротив - мда, харесваше му. Харесваше му, но подобно нещо не бе чак така лесно за осъзнаване, поради което лицето му сега бе до толкова пребледняло, а речникът му като че потънал в океан от забравени съкровища.
- Какво? Нима искаш да ме спреш..? Защо? Защото си прекалено изненадан, или защото вече ме мразиш? - задаваше въпросите бавно, сякаш отворите бяха очевидни, а въпросите - просто реторични. Ако самият Кай трябваше да се замисля върху ситуацията, то надали щеше да стигне до дам да се затормозява с излишни въпроси. Просто бе повикал един стар приятел, за да го разведри..може би. Знаеше какво бе преживял и просто искаше да е до него, но искаше присъствието му да е единственото нещо, което да присъства в съзнанието на другия тъмнокоско. Искаше съвсем, ама съвсем, да разсее Со-Бин от последните три събития.. Първо шофьорът им, който се самоуби; после убийците; а сега и един от групата напусна завинаги...Работата ставаше все по-тревожна, събитията все по-печални, а слуховете - все по-мрачни и безрадостни. Защо ли го бе повикал отново тук..Точно тук, където се случиха първите две изброени събития? Вероятно, защото мястото бе точно това, от което другия имаше нужда - точно толкова отдалечено и изолирано от останалия свят, където новите пресни клюки кръжаха от уста на уста и съсипваха ежедневието на това момче. Кан..никога не беше виждал Бин в подобно състояние. Никога. Не го бе виждал така западащ, така унил, сякаш силуетът му бе напълно насочен към една непрогледна бездна...Сякаш тоз човек потъваше безмилостно в нищото. Съдейки по вида, в който го бе намерил в апартамента му..по дрехите, не сменяни от няколко денонощия, по счупената чаша с вода и приспивателните...Очевидно още нещо се бе случило. Защото той не бе от хората, пречупващи се лесно. Имаше нещо, което оставаше неизвестно, може би бе и скрито от медиите, за да не се получат излишни скандали и разтягане на опечалени локуми от полудели фенове. Не знаеше какво, все още не знаеше, но осъзнаваше колко сериозно би било, щом бе довело приятелят му до подобно жалко състояние на отчаяние и безсъние. Благодарение на него всъщност сега вече по-мязаше на жив човек, ала все още не приличаше на себе си. На този Дам Со-Бин, когото Кан познаваше. Именно това бе същността на задачата, която сам си бе поставил - да върне стария Со-Бин. Да го върне сред живите.
- Знаеш ли..радвам се, че наистина дойде. Не мислех, че ще го направиш. Хм, всъщност..защо го направи?
Бше странно да му задава въпроси, които всъщност трябваше да му бъдат на него зададени, но..както и да е. Кай си бе такъв и такъв щеше да си остане. Като добавим и новооткритата му перверзност, натурата му не можеше да се счита за по-объркана.
Без да дочака някакви отговори на вече остарелите за него въпроси, чернокосия Кан с лекота премести чуждата ръка от гърдите си, която почти хипотетично го възпираше от по-дръзки действия, след което своеволно пъхна своята под изчистената бяла блуза на Бин, окопирвайки с длан всяка част от торса му. Хмм, имаше толкова гладка, сякаш бебешка кожа..
Кан обичаше гладките неща.
Хей, беше лесно...Защо ли беше толкова лесно да прави всичко това? Да задоволява с такава лекота стария си таен копнеж да се докопа до подобна възможност..Защо ли? А защо ли точно с този свой приятел? Не беше просто, за ад го разсее от нещастията - това играеше роля на претекст. Просто го искаше. Искаше това да се случи. При това от доста отдавна. Странното бе, че го знаеше наполовина през цялото това време. Не, едва ли имаше по-нормално обяснение, но карай.
- Ти..Благодаря ти, че дойде. Сигурно не е било лесно. - дъхът му се намери в ухото на другата персона, а едва в следващия миг тъмнокосият потърси устните му. Съвсем сам. Той ги потърси. И ги намери.
Внезапно. Така внезапно. Никога преди не му се бе случило някой да го изненада по какъвто и да е начин. Но за всяко нещо си имаше първи път, нали така? Приятна въздишка се откъсна от него, щом момчето се вкопчи съвсем в избледнялата му риза и отказа да отели устните си от мястото на което те все още се намираха. Какво е това? Модерен начин за признание ли? Не че имаше значение, разбира се.
След около минута обаче, целувката бе прекъсната със странен звук от изпукване. Кай сне поглед към земята, където съгледа последния опит на момчето да се надигне на пръсти. Вярно, че вече бе доста по-височък от него..поради което другия дори успя да изкълчи глезена си...
*** *** ***
След като успя да настави вечния сърдитко да седне на белия фотьойл до него, Кай-Ним качи ранения глезен върху колената си и внимателно постави лечебния мехлем на синкавото място, контрастиращо върху снежнобялата кожа на звездата от ляво. Странно защо не се дърпаше. А още по-странно..защо самият Кан правеше нещо, което хи не бе в стила му. Всъщност...май нищо не се броеше, че бе в стила му, но с това вече може би леко попрекали. И все пак..не биваше да го остави така, нали? И то при положение, че бе изкълчил нежния си глезен заради него. Поне това трябваше да направи, независимо колко невеж бе, щом се наложеше да дава първа помощ на пострадали.
- Кхъм... - прочисти гърло, за да не изглежда чак така нелепо и да разкара неловката тишина от още по-миловидната и неловка ситуация. И въпреки това си действие, продължи да усеща чуждия поглед върху себе си. тотално вкопчен, втренчен и...да. Струваше ли му се или не, но чувстваше, че сега приятелят му изглеждаше по-сбъркан и от него. Как по смърфовете* бе възможно това?
*Не знаеше защо, но обичаше да заменя "дяволите" със "смърфовете". Дали харесваше смърфове или не, един бог знаеше, но просто не казваше "Какво по дяволите", а "Какво по смърфовете". Между другото, бе го чул в едно смърфско филмче и от тогава насетне го използваше като велик джентълмен. Ха. Не че "джентълмен" е понятие в което въобще нещо от характера на Кай би могло да се вмести, но...
- Толкова лесно ли те сполетяват такива "произшествия"? Не знаех, че си толкова чуплив.. - измърмори младежът, щом вече приключваше с великото мацане на глезен с мехлем.
- Хм, мм, мисля, че свърших. Свободен си...всъщност, не съвсем. -довърши и внезапно от никъде на лицето му цъфна крайно неописуема усмивчица, не принадлежаща към никакво писателско или известно на хората определение. Усмивка, променяща посланието и значението си през половин секунда. Важното беше, че тя бе отправена към ранения момък и се отнасяше напълно и само за него, така че можеше и да си остане неясно..какво означаваше тя всъщност.

Дан Со-Бин написа:Защо бе повикан тук? И то точно от Кай? Защо?
Смяташе, даже беше повече от сигурен, че щом пристигне, ще си отговори и сам на този въпрос, но уви... Отговорът му ставаше все по-далечен и с всяка изминаваща секунда имаше странното чувство, че няма никога да го разбере. Може би се дължеше на състоянието му, което бе далеч от цветущото, а може би ставащото го объркваше достатъчно, че да забрави вече и факта, че се намира на над 500 км от дома, точно на мястото, където се бяха случили не особено приятни събития, довели до тоталното не разпознаване на личността му. Наистина не приличаше по нищо на себе си - такъв, какъвто винаги се помнеше, какъвто си беше по природа. Сам забелязваше, че няма сили дори да се ядосва за почти всяко нещо, както преди правеше - дразнеше го и най-малкото и винаги се разсейваше предимно с това от настъпващите проблеми или неприятни ситуации. Щом сам не можеше да се разпознае, то положението му бе повече от трагично. Щом премина пред коридора на мъжките общежития, той бе съгледал отражението си в едно голямо огледало и се бе изплашил почти до смърт. Тъмните сенки под очите му не бяха нещо ново, и преди ги бе имало - било то от преумора или просто липса на пълноценен сън, ала сега те не бяха просто сенки - бяха остри полукръгове от мрак, сякаш канещи се да завземат цялото му лице, да погълнат всичко от него - парче по парче. Стряскаше го и косата му - която въпреки че бе привел някак си във възможно най не плашещ вид, стоеше прекалено изкуствено - караше го да заприлича на кукла, бездушна и безжизнена. И в допълнения с празния поглед, вперен сякаш в нищото...картинката ставаше ясна. Досущ като някаква зловеща зомбирана кукла, за която човек не би могъл да каже жива ли бе или мъртва. Всичко в него стоеше като нарисувано от ръката на мрачен, но изкусен художник, имащ проклятието да създава най-голямото изящество, ала лишено от цвят, от топлината на естествената красота, която природата например притежаваше.
Той не беше такъв. Не можеше да бъде. Затова и подмина огледалото спокойно, напълно отричайки образа там да е той. Ала нищо не свършваше до тук. Момчето продължаваше да се изумява от себе си, или по-точно от действията си. Конкретно от нищожният опит за съпротивление, оказал срещу стария си приятел, както и разбира се..последвалите му действия, които дори успяха да изумят не само него, но и Кай-Ним. Честно казано, младежът не знаеше какво точно се случва. Мда, звучеше като най-смешното оправдание в случая, но бе самата истина. Сякаш бе попаднал на тъмна сцена, където осветени бяха само конците, свързани за него, дърпащи го и каращи го да върши разни..неща. Непонятни за него неща. Като това да търси нечии устни, които никога преди не бе и помислял да потърси.
Надигайки се на пръсти, съвсем несъзнателно, устните му намериха чуждите и настойчиво опитаха вкуса им. Беше кафе. Вкусът. Кафето със специфичен мек аромат, което Кай си правеше винаги сам, по негов си начин. От също толкова бялата му кожа пък, се отделяше съвсем леката и почти неосезаема арома на кокосово мляко, примесена с по-осезаемото ухание на почули, кехлибар и замразен мускус.
- !!! - момчето внезапно направи някаква физиономия, изразяваща високо и остро ниво на болка, едновременно с това отделяйки устни от чуждите. Тялото на тъмнокосия младеж бързо се сгромоляса на пода, като Бин сви едното си коляно, за да се докопа до източникът на въпросната болка - глезенът му. Притискайки с ръце изкълченото място, само можа да си докара още повече болка и да се почувства като съвсем безполезно малко хлапе, паднало от колелото си, докато си състезава с другарчетата си. Всъщност, точно в този момент му се прииска причината да беше точно толкова невинна и обяснима, но уви..Уви, реалната причина бяха конците, които като че сами го управляваха и го караха да се надига на пръсти, само за да...кхъм...За да краде от вкусът на нечии устни?... Страхотническо, няма що.
Е, поне нещо на-сетен успя да го ядоса и макар все още да не можеше да започне да буйства, да чупи или хвърля разни неща, както и да започне да бие виновникът на ставащото..на лицето му се бяха появили негодуващи трапчинки, веждите му бяха сключени, а устните - леко присвити, в гримаса на раздразнение. Макар изражението му повече на мязаше на цупенето на някоя разочарована девойка, все пак бе някакво начало.
- Ха? "Чуплив" ли? Аз? Кой си бе счупил крака, опитвайки да прескочи една стълба и да се направи на готин? - напомняйки една доста стара случка от ученическите години, Бини успя да докара на навъсеното си лице лека самодоволна усмивка. Обичаше да натяква на хората за подобни минали преживявания, когато бе раздразнен от нещо по свой адрес. Непоправима негативна черта, която едва ли само той притежаваше. И все пак успя да се позамисли за секунда-две и да се сети, че доста от времето си като ученик, бе прекарал заедно с тъмнокосия до себе си. В същата ситуация, която току-що спомена, бе прекарвал повечето време от дните си в болницата, и така, докато крака на Кай не оздравя и не го изписаха. Спомни си как рисуваше разни смешни лица върху белия гипс, спомни си как на два пъти се канеше да му донесе сладолед, но все се спъваше в развързаните си връзки, а после приятеля му все му напомняше, следващия път да не забрави да ги завърже. Спомни си стария чин, на който седяха двамата с него - само той се отличаваше по цвят, от останалите в стаята и на него бе издълбано "Да живеят Пандите и Природозащитниците!". Към края си спомни какво правеше, когато не искаше да обръща внимание на типичните свалки на момичетата. Бързаше да сложи слушалките, но не си правеше труда да включи музиката на плеъра си - това бе нещото, което Кай винаги правеше вместо него. Спомняше си толкова неща от преди изминалите 4-5-6 години..Неща, които никога преди не си припомняше. Неща, аз които до сега не си бе помислял. Дали защото не му оставаше време да погледне към миналото? Или защото защото не бе счел, че подобни спомени са особено значими..?
Бе странно, но изпита нуждата да си припомни допира на хладните пръсти върху глезена си. Допирът, който вече не усещаше от няколко секунди насам. Прииска му се да си го припомни и очите му незнайно защо се навлажниха леко. Какво ставаше с него? Защо бе дошъл тук? Защо, наистина?!
За да избяга от проблемите? Да, те бяха твърде много. Като изключим известните на всички, се тупаха още и още..Не спираха да се трупат и да заплашват животите на потенциалните потърпевши. Малко след като HOAX издадоха последния си албум, започнаха слуховете, че лидера на групата си има приятелка. Бин беше твърде зает с това да опитва да помогне на Ха-Мин да престане с наркотиците и ходенето по непристойни места, но инициативата не се увенча с особен успех. Момичето, което преследваше Юн-Шик научи адреса му и вече каже-речи се пренесе да живее в полянката срещу дома му. Го-Нам сключи договор и с друга агенция и бе отдал цялото си време върху първия си самостоятелен сингъл, след това пък започна да се готви за втори, същевременно заминавайки към други страни в Азия, за да изнася концерти. Сю единствен се мяркаше по-често около Бин и му помагаше - на него и мениджър Шин. Хуан Ши-Ри се върна съвсем различен от чужбина и просто напусна групата, без да им даде по-голямо обяснение от два реда на кръст и една пет минутна пресконференция. От тогава бе под въпрос дали групата HOAX щеше да просъществува, а агенцията, както и мениджър Шин, започнаха да получават заплахи и тогава върху главата на Бин се стовари новината, че лидерът Хо има връзка със сестра му. Естествено, че не остана доволен, всъщност това за сега бе черешката на тортата. Собствената му сестра се срещаше с лидера - за който се носеше истинската слава на плейбой. Но това, което притесняваше и биваше Со-Бин бяха непрестанните заплахи чрез писма и снимки на сестра му и лидера. Те го навеждаха на мисълта, че се случваше именно това, което Бин се надяваше никога да не се случва. Сестра му да бъде замесена във всичко това...Господи, ако статията някога се появеше на бял свят, тя просто бе обречена. А глупакът Хо не изглеждаше да търси начин да я защити. Не, беше прекалено. И един ден, опитвайки за сетен път да намери някакво решение на трезва глава, настигна го и го погълна пълен мрак и отчаяние, довело до загубата на съзнание. После не поменеш какво се бе случило с него, даже кой го бе намерил. Мениджърката му каза само, че е по-добре да си почине. Не да избяга, а да си даде почивка. Нещо като пауза, след която може би щеше да изникне някаква светлинка в тунела. И тогава бе получил съобщение от Кай, че го чака в гимназия "Ришин". Че ще го чака, докато не дойде..Не знаеше защо, но веднага реши да отиде. Не се бе трогнал от внезапната покана на стария си приятел и някогашен съученик, просто му се стори като чудна възможност да размисли и да остане насаме със себе си...или поне почти насаме. И ето го тук..Ето какво се оказа.
- Хей, добре ли си? - запита с нетипична и странно звучаща нотка на тревожност Кай, наблюдавайки малките прозрачни капки, излизащи от очите на приятеля му. - Много ли боли?
- Да. Много. - отвърна след известно време, успявайки да срещне чуждия поглед. Странно, но вече не му се струваше така далечен, както преди. Не му се струваше, че Кай-Ним живееше в един различен от неговия, някак непознат свят. Струваше му се, че бе така близко да него, че светът му по нищо не се различаваше от неговия. И двамата бяха на едва възраст, имаха едно и също минало, имаха дори разкъсващи ги тайни, които не можеха да споделят с никого. Бин така и не си отговори защо ли проумяваше чак сега колко много си приличаха и двамата. Естествено, те бяха две съвсем отделни личности..Но същевременно Со-Бин го чувстваше. Чувстваше, че единствен Кай ще може да го разбере. Всъщност той постоянно го разбираше. И в миналото, и сега.
Момчето изтри с ръкав сълзиците си, след което се премести точно до Кай и прилепи плътно лице към рамото му. Бавно вдиша аромата на праната избледняла блуза, която мигновено попи остатъка от влажните следи по бузите му.
- Негодник. Кога успя да станеш по-висок от мен? - констатира дразнещия го факт с бегла усмивка, като продължи да вдишва аромата на момчето. Аромат, каращ го да се чувства някак по-добре. По-малко самотен.