Демонии/Родени в хаоса

Беше между петата и шестата луна от 3 326 цикъл на новото броене. Принадлежало на стотици поколения от рода Бихбаумдзен, парчето земя бе рай за животни и растения. Неговите пищност и красота граничеха с божественото. Не приличаше на нищо виждано досега. Говореше се, че самата Майка природа е обитавала някога този въздушен остров и затова той е така неповторим и в мир със себе си във времето.
Замъкът Сиркониум се намираше буквално в сърцевината на тази дивна растителност. Сега той тънеше в дебела синкава мъгла. Само върховете на кулите се виждаха в далечината с малките си бели флагове движени от нощния хладен полъх. Масивната постройка плуваше в дълбок среднощен покой. Дори запалените факли пред голямата двойна порта мъждукаха едва-едва.
Стъпките отекваха тежко по плочките на коридора, който изглеждаше безкраен. Дългата нощница шумолеше около босите крака. Дишаше шумно и насечено, а сърцето препускаше като див мустанг.
- Дай ми това! - изтръгна припряно светилника. Не можеше повече да търпи хленчещия прислужник, затова се отскубна от костеливата му ръка. Затича се колкото нозете позволяваха.
В стаята беше пълен мрак. Обитателят й не харесваше светлината, понеже тя променяше сетивата му. Персоналът отдавна знаеше, че не бива да дразни собственика, защото тогава смъртта щеше да им се стори самото избавление.
В мига, в който отвори вратата, усети натиска от стройното стегнато тяло, ръцете му на врата си и лекия отблясък на очите му, впити в белотата на лицето му. Той търсеше утеха и сигурност. Искаше да има на кого да се уповава. Искаше част от силата му. Искаше него.
Отстъпи една-две крачки назад, за да понесе изненадващата му близост. В суматохата изпусна светилника и той се строши на пода. Фитилът просъска възмутено, но после продължи да догаря лениво. Този път не беше просто кошмар. Страхът беше оправдан. Започваше се. И двамата го бяха усетили.
- Тук съм. Ще се погрижа за всичко. Вече съм тук.
Младото тяло се сгърчи от болка и после се отпусна вяло в ръцете му.
Навън се развиделяваше, но в стаята остана все така тъмно. Ритуалът щеше да бъде завършен съвсем скоро. Избраният вече бе определен и Лабиринта се готвеше да приеме Древните навярно за последен път.


шлапа* - дребна медна монета
ваатбудели* - същества живеещи в земята, пясъчни акули

- Изчезни от погледа ми, третокласно месо такова! - дебелакът го срита толкова силно, че малкото слабо телце едва не се прекърши. То се сви на топка, а съществото, неразличимо по вид, изплю в прахоляка всичките налични лиги, които допреди се намираха в устата му. Сухата кашлица мъчително раздираше дробовете му, докато с усилие се опитваше да си поеме дъх. Голотата му бе грозна и отблъскваща, наред със слаботелесието и мръсотията, впила се във всяка негова пора.
Канибализмът и свободната любов не бяха нещо ново за този свят. Жаждата за сладко хуманоидно месо се бе запазила хилядолетия напред, но сега бе по-скоро привилегия и удоволствие на богатите. Когато те си поръчваха от така наречените менюта в по-изисканите заведения, можеха да получат доста интересни и екзотични блюда. Можеха и да ловуват вечерята си и да вършат с нея всичко, за което перверзният им ум можеше да се сети, преди да я изядат. Това бе нещо като полулегален бизнес и порочен кръг. Срещу заплащане, по-бедните слоеве осигуряваха на богатите съответните забавления. И за двете класи животът явно не означаваше много, стига да не беше техният живот. Мелезът тук не ставаше за нито едно от изброените по-горе неща, и само след няколко мига щеше да бъде бракуван завинаги и оставен да бъде разкъсан от ваатбуделите.
Мазникът тръскаше крак, сякаш се опитваше да се отърси от отвратително усещане за досада. Нещото се свлече в нозете му, а миризмата, носеща се от въпросното нещо, можеше да ти докара спазми и мигрена едновременно.
- Пресен ли е? - провикна се доста силно, за да надвика шумотевицата от минувачите и тълпата, излязла от тържището. Приближи се, но изглеждаше крайно отегчена. Явно гледката на добре подрязаните й нокти беше по-интересна от ставащото. Когато не й отговориха в рамките на две мигвания, тя се втренчи в ядосания шеф-дебелак, а после кресна на бияча му: - Ей, ти! Спри да начукваш пържолата ми! Искам да е още жив, когато го дерат.
Биячът можеше да се закълне, че никога не бе изпитвал подобен смразяващ страх да пъпли така по плещите му, изправяйки се дори пред дузина мъже, а камо ли под погледа на сама жена. Пък той далеч не беше от плашливите.
Шишкото-шеф се зачерви още повече, готов директно да я отсвири, но вглеждайки се в детайлите, веднага му стана ясно, че е по-добре да смени подхода и то не само, за да отърве кожата.
- Този дънгълак ли? Та той е същинско рагу - мазнотата в гласа му можеше да граничи само с... не, всъщност нямаше какво да й съперничи. - Сигурно ще ви приседне. Защо по-добре не влезете с мен и не си изберете нещо от витрините вътре. Фина дама като вас не може да яде какво да е.
- Жалко. Трябваше ми нещо, което не е било обработвано с химикали. Но сте прав. Сега така като го гледам, - тя го вдигна от праха и повдигна брадичката му. Вгледа се в очите отсреща и прочете там всичко - май не си струва вниманието. Ще ми глътне сума ти пари, за да го оправя. Не си заслужава. Може би в съседното заведение ще имат нещо за мен.
Канна се врътна и ускори крачките си.
- А, не, не. Вземете го. Ще ви го дам само за две шлапи - дебелакът внезапно се оживи. Предпочете все пак да реализира някаква печалба, отколкото да остави шанса му да отлети съвсем.
- Една, и го опаковайте добре - промърка хищно с гръб към тях. В очите й блестеше особен блясък, предшестващ бруталното й задоволство от покупката.

Пристъпи в помещението сякаш го притежаваше, а не беше така. Беше красива отвън и мъртва отвътре. Всеки косъм от косата й знаеше мястото си, за да създаде перфектна хармония. Но тя не знаеше своето място. Заемаше онова, за което казваха, че й подхожда. Беше студена, понеже й повтаряха, че е такава. Властна, защото го изискваха от нея. Покваряваща, защото живееше на мястото за поквара. Всичко, което й налагаха, бе да бъде някого, когото не познава.


Усмихна се при мислите изпълващи ума й. Разиграваше сцена след сцена. И нямаше кой да улови играта й. Нямаше с кого да играе. Всички бяха просто консуматори. Никой от нейния сой. Никой, който да й подаде следващата реплика, ако я забрави. Публиката й си плащаше и очакваше да бъде забавлявана. Нямаше нищо против да ги забавлява по между другото. Но й беше скучно, когато самата тя не осъзнаваше целта на съществуването си. Подозираше, че бе важна за нещо предстоящо. И трябваше да пази себе си, за да може то да достигне до нея. Да може да го канализира в съзидание.


Истината беше, че Канна не знаеше коя е. Беше я страх и да разбере. Затова колкото по-малко говореше, толкова по-добре оцеляваше в този Содом и Гомор. Караше на интуиция как трябва да подхожда. Незнанието й не я правеше по-слаба. Нямаше предишните усещания каква е била като характер и емоции. И имала ли е изобщо емоции. Всеки я описваше като жестока кралица задоволяваща единствено егото си. Все още можеше да постави опонентите си на място с жестокост. Но ако преди това й е носило наслада, сега не значеше нищо.


Не удостои никого с поглед или кимване. Завъртя се с финес и тежката пелерина повтори движението й със замах. Вдигна високо ръка в знак да бъде последвана. Жестът винаги се отнасяше за един-единствен присъстващ. Обувките й отекваха дълго след като беше напуснала. Твърде студена, способна да те опари. И оставяща те твърде любопитен, дали би те изгорила докрай.

Гуей мина на две крачки пред нея, за да й отвори вратата, навел се под точния ъгъл показващ, че служи. За нея беше без значение. Сега когато бяха само те двамата, нямаше нужда от игри на сцената. Настани се в огромната мебел подобна на трон не защото харесваше покварата лъхаща на власт, а защото сегашното й аз я намираше удобна, уютна и някак я обгръщаше закрилнически. За миг потрепери. Студен повей премина през тялото й. Бодежи сковаха целите й крайници. И само за едно премигване тя загуби контрол. В следващия момент вече държеше Гуей прикован към стената с жеста си. Все още не му вярваше, дали иска да помогне или навреди. Но знаеше, че той не беше неин слуга. Може би я мислеше просто за ефирна превземка-не беше проблем. Стига да стоеше далеч от нея и да не я докосваше. Изпитваше ужас от досега му. Съзнаваше, че някога преди се е случило. И я болеше дори и сега.


Имаше котешки очи. Хитри, винаги леко развеселени. Все едно знаят нещо, което ти не знаеш. И във всеки един момент това ще ти изяде главата. Присвиваше ги леко и гъстите пепеляво-лилави мигли се спускаха отгоре им като ветрило, за да те разсеят за миг от магията на взора й. Не говореше. Оставяше мълчанието й да свърши всичко. Колкото повече тишина, толкова по-настоятелно изискваше отговор. Колкото повече чакане, толкова по-жестоко отнемаше избора ти.

***


***

Харесваше му непрогледната тъма, всепроникващата влага и студения дялан камък. Пръстите му пробягаха по черно-сивата дъска. За момент цветовете се сляха, а после изпод досега на ръката му започна да извира белота. Искряща и заслепяваща. Отклони погледа си и се огледа. Мракът или искрите не му пречеха да види всяко кътче от огромния скален куб, в който се намираше. Дишането му бе така сервилно и идентично, че дори капчиците пара от него сигурно бяха еднакви на брой. Беше студено, но недостатъчно. Тя идваше. Долавяше лавата във вените й. Дочу пропукване и моментално силен повей мраз премина през него. Целият монумент беше грозен и отблъскващ, в разрез с притежателя си. Красотата му не можеше да се побере в норма. Просто защото бе неподражаема. Не приличаше на нито едно същество бидещо от знайните светове. Седеше на обичайното място потънал в синкав мрак и чакаше.


Вятърът изгубен в дългите, тесни коридори отчаено се жалваше. Дюдюканията му ту отслабваха, ту се усилваха като на раздразнено дете, което нетърпеливо чака завръщането на родителите си. Движейки се по плочките добиваше чувството, че се вкостенява. В тялото й се впиваха безброй стрели и го парализираха. Свещниците окачени по стените горяха с вечен, но студен пламък. Те оживяваха за миг, но щом усетеха отминаването ти, мигом скъпернически скриваха своите светлинки. Показваше й пътя. Бе натрапник и той не я допускаше своеволно, но когато пожелаеше компанията й... Не, не беше желание. Желанието значеше да изпиташ удоволствие, копнеж по нещо. Той изискваше. Така че на теб да ти донесе болка и унижение, а на него не носеше нищо. Ето тук се губеше връзката. Логиката не обясняваше действията му. Сякаш не го търсеше умишлено, а просто така се получаваше. Много пъти се бе заблуждавала, че му харесва да я измъчва, или че няма да я остави да си счупи главата, но не. Беше като лош родител. Насоките му довеждаха до мъка и огорчение. Винаги беше там само, за да види как ще паднеш. Сякаш водеше статистика колко точно можеш да понесеш и после безпристрастно записваше данните. Не можеше да го разгадае. Той не криеше нищо. Даваше отговор на всеки въпрос. Шокираше с лекотата, с която разкриваше смисъла. Толкова естествен и открит, и така далечен и непознат. Тръсна глава. Логиката не важеше тук. Щом усещаше фрагментите, значи просто трябваше да освободи съзнанието си, за да види още от картината. Искаше да го накара да усети. Гнева й, омразата, жаждата, с която искаше да го убие. И тази, с която го желаеше. Дори само досегът с него й носеше наслада.


Пое си дъх пред вратата. Не чуваше нищо освен бунта на сърцето в гърдите си. Отново я предизвикваше. Унижението вече й беше пръв приятел. Това, че бе низвергната всъщност я закриляше. Тя беше единственото във вселената от пустота. Точно затова получаваше цялото внимание. Време беше да си поиграят. Отвори вратата и от това пръстите й се вледениха. Мразеше да използва човешките методи. За един кандидат бог беше обидно.


Погледът му я притисна. Изпита физически натиска му върху цялото си тяло. Студът веднага опари кожата на врата й. Забравила бе шала и мигом съжали. Очите й се напълниха със сълзи, но те се смразиха причинявайки ужасни бодежи. Цялото й същество пожела да използва силите си, но знаеше, че това значи по-голямо наказание. Силите й бяха забранени в негово присъствие извън дуелите. Извади кърпичката от джоба си и я уви около врата си. С ядно движение изтръгна сълзите от миглите си. Сложи възглавничката на стола срещу него и седна. Очите й бяха кръвясали, но в тях блестеше ентусиазмът на звяр. Непримиримост и унищожителен инстинкт да бъде себе си, дори и това да я погуби. Такава беше другата обитателка в кулата на Лабиринта.


***

Мо Гуей не помнеше много от миналото си. Не защото паметта му изневеряваше, а защото предпочиташе да забрави по-голямата част. Животът винаги му бе напомнял, че принадлежи в калта под нечия лъскава обувка, защото такива като него просто бяха лишени от правото да са свободни. Но какво всъщност бе свободата? Беше ли съвкупност от права, като това да правиш каквото си щеш, или беше по-скоро усещане.
- Мислиш си, че на света има човек, който е свободен. Никой не е. – старчето му проговори онези мъдри думи, които и до ден днешен си спомняше. – Истинската свобода е да не принадлежиш никъде. За едно човешко същество това е най-голямото наказание. Не ти е притрябвала свобода.. – измърмори срещу малкото телце, увиснал на ризата си върху старческата тояга. – Сега изчезвай, докато съм още милостив. И да не съм те видял повече тук! – скастри го, изтръгвайки със сила малкото хлебче, което малчуганът опита да свие.
Да разполагаш свободно с живота си. Това представляваше свободата според групата на девиантите. Тези, които се бяха отклонили от стадото, събрали смелостта да избягат и вярата, че биха могли да се укрият от акулите. Те представляваха всяка заблуда, че е възможно да съществуваш извън жестокостта на йерархията. Робите и без това бяха маркирани от самото си раждане да бъдат нечия собственост да края на дните си, или да се превърнат в нечия сладка закуска. Когато се намираш на дъното на пирамидата, смяташ, че няма какво да губиш. Мо Гуей също бе станал част от девиантите, беше преминал през същия етап на заблуда. Сладката илюзия, че въпреки всичко човек може да направи избор. Няколко години бягаха, защото добре обучените акули успяваха да открият всяко скривалище в рамките на седмици. Стадо маркирани роби нямаше къде да се укрие задълго. А всички знаем и още един факт за стадото. Най-слабите и уязвимите бяха изоставяни, ако не успеят да се спасят сами и да настигнат другите. Мо Гуей не беше от най-силните, нито най-бързите. Не притежаваше кой знае какви способности, като изключим че правеше пясъчни замъчета с мисълта си. Но в него бе дълбоко заложено самоунищожението, за което дори си имаше автоматична ръчка. Неведнъж се беше хвърлял пред което и да е слабо агънце от стадото, за да понесе всичкия побой вместо него. Никой не мога да го научи да не се обръща назад, да не поглежда. Всеки боже път се обръщаше, поглеждаше, и се втурваше през глава, мятайки се под камшиците. Не бе имунизиран към болката, но можеше да я понася в неузнаваеми пропорции, щом сметнеше за нужно. Някак дори след неистов побой успяваше да избяга с тежкото си като олово тяло и това на слабото агънце от стадото. Всеки път му казваха, че това е грешния избор, който ще го отведе право в гроба един ден. Мисълта не му пречеше. Всички се бяха запътили натам. Осъзна го в деня, в който беше „спасен”.
Веждите му се извиха леко, а устните потрепнаха, когато чуждите ръце се стегнаха като менгеме около врата му. Очите му обаче останаха безизразни, с типичния си лек блясък на вече възмъжал и леко помъдрял младеж. Повечето си уроци научи от Канна. Включително това да не я поглежда своеволно и доближава без изрично позволение. Тя бе твърде особена, за да я опише с една дума. В главата му се редяха просто осезаемите емоции, които успяваше да долови от нея. Чуваше едни и същи епитети от останалите за нея,  но нищо не се припокриваше с неговите собствени наблюдения. Пнокяга обаче тя му даваше да разбере, че всъщност не я познава толкова, колкото си мисли. Или по-скоро тя отчаяно опитваше да запази визията си желязна и непробиваема. Гуей обаче знаеше, че бе много повече от това. Съвсем скоро свикна с времената си липса на въздух и тя можеше да отличи непобедния дух в ирисите му. Тази част от него, която независимо дали ѝ харесваше, никога нямаше да прекърши и развее победоносно знамето си. Можеше да прави каквото си поиска с всичката тази власт, от която вече й бе дошло до гуша, или да направи нещо наистина смело и за първи път в живота си да се довери. Изборът бе оставил изцяло на нея. Мо Гуей нямаше дори да опитва да се откъсне от хватката ѝ, защото знаеше, че тя ще го пусне скоро. А и отчасти вината бе негова. Леко забрави колко лесно Канна откачаше дори само да се доближат до нея, докато не гледа право към въпросния субект с тези нейни пронизващи очи. За да я убеди, че не е целял да я убие, Мо наруши очния контакт и я накара да проследи погледа му, където коравата му длан държеше сребърен поднос с любимия ѝ отпускащ билков чай. Ръката му остана замръзнала в тази позиция без да трепне и разлее горещата течност при неочакваната атака. Ако не друго, Мо Гуей доживя да усъвършенства рефлексите си около Канна.
- Чай? – най-сетне успя да каже нещо, когато тя разхлаби хватката си. За жалост не бе човек с маниери и никога не се извиняваше. Никой не го и беше научил. В стадото на дивиантите имаше само бягане и дребни престъпления, за да се прехранват...докато не им се наложи да оставят слабите агънцета на произвола на съдбата.

***

„Блажени са невежите. ”  Отлисти книгата на точното място, откъдето беше спрял. По нея нямаше следи от прегъване, или друг метод на отбелязване. Очите под дългите черни ресни бързо заподскачаха от ред на ред, сякаш черна дупка поглъщаше редица от перфектно подредени планети.  След около час затвори четивото си и се протегна за ново, по-обемно. Само след първата страница отгърна на последната.
- Знаех си. – промърмори с хладен дъх, който едва погалвайки нежната хартия, образува скреж, който закри всички букви.
Стъклените му ириси обходиха всичко наоколо. Което бе поискал. Което никога не му бе липсвало. И което отдавна не му носеше нищо. Не значеше нищо за него, колкото повече опитваше да буди някоя желана или нежелана емоция в съзнанието му. Знаеше, че може би някоя жичка в мозъка му даваше на късо. Откакто се помнеше усещането му за самия себе си бе като това на страничен наблюдател. Винаги можеше да се намеси, но никога не беше за добро. Поне така казваха другите. Още от момента, в който прислугата го бе намерила в огромната банкетна зала. Съвсем сам, насред безмълвната тълпа. Споменът си оставаше най-пресен за него. Единствено тогава си спомняше звънкия си смях. Сега не знаеше как звучи, но тогава... Смехът на мамчето, което се пързаляше върху заледените човешки фигури, завинаги замръзнали в последен танц... Тогава бе толкова свободен, изцяло в свои води.
- Сега вече мама и татко никога няма да се скарат отново... Никога няма да чуя писъците им. Не е ли прекрасно? -  ужасената прислуга дори не посмя да се доближи или отвърне нещо на малкия благородник, заради шока от видяното и страха да не би и те да свършат като запечатаните в лед стени, прозорци, завеси и хора.
Кайрон премина тихо като призрак покрай масичката със стъклен шах. Един единствен ход го делеше от победата.
- Защо... – въздъхна, когато пръстите му ефирно пролазиха по вледененото рамо. Фигурата в синкавобяла роба се прокрадна зад закования на стол играч. Неговия вечен спътник, който беше там да му напомня, че всичко е едно голямо разочарование. – Защо винаги ме оставяш да победя? Нима ми се присмиваш? Или просто искаш да направя шах и мат, за да се отървеш? – лекия досег на пръстите му накара леда да се стопи. Бащината фигура успя да размърда едната половина от лицето си колкото да му покаже поредната си молба. – Шах... – отсече Кайрон и думаха се появи във въздуха.  Буквите бързо се трансформираха в ледени остриета, които се врязаха в крехката мебел. Масичката понесе сериозни поражения, но крачетата все още я държаха. Напомняше му за някой. Изсумтя и разгледа настоящата позиция на шахматните фигури.
- След всичкото това време, не се ли научи как да спасиш кралицата си? Каква загуба на време... – с тези думи бързо се отдалечи, а зад него остана само леда, който се разрастваше като бурна клада.

Не можеше да знае какво смята за съдбата си тук. За някой като него беше лесно да използваш силата си както намериш за угодно. Да създаваш илюзии, да изолираш целия свят от себе си, да вменяваш страх, да унищожаваш или запазиш като в капсула... Със силата му можеше да се злоупотребява по всеки възможен начин. И той навярно бе опитвал почти всеки. Защо ли... Не му носеше нищо. Дори наслада. Искаше просто всички да го оставят на мира. Веднъж завинаги. Но все пак живееше в свят, все още писан по нечии чужди правила. Само ако станеше бог, би могъл да напише своите. Това за момента бе единственото, което му носеше някакъв приятен гъдел. Колкото до момичето, което постоянно се изпречваше пред погледа му... Не знаеше защо си причиняваше грешката отново и отново. Какво целеше? Смяташе, че е възможно да го победи като го докара до ръба на раздразнението? Искаше ѝ се да открие слабостите му и да ги използва срещу него, когато настане заветният час? Честно казано признаваше си, че успя да събуди частичния му интерес. Но той не искаше да знае отговорите. Така отново нямаше да има с какво да си убива времето. Не му харесваше тук. Нито виждаше друг смисъл в глупавата игра, която бяха заставени да изиграят до края.
- Една дума. Плячка. – очите му пронизаха нейните, оставяйки я сама да разтълкува новата им странична игра. Буквите на изречената дума се оформи от пресни снежинки и те се спуснаха да опарят бузите ѝ. Твърдата ледена пелерина се простла до вратата и обгърна цялата ѝ панта. Нямаше изход, когато някой решеше да прекрачи неговия свят.

''Намери го, Отрова'' - Шеймиъс зае ролята на живота си. Масивна като самия него, страшна като излъчването му. Изпълваща с тежка задушаваща възбуда, преплитаща нееднократно началото с края.

В стаята се лутаха безброй светлини и като малки искрици изхвърчаха от телата им. Същността на живота скътан вътре в тях се мяташе объркано и разтърсваше цялото им същество. Не подлежеше на контрол и обяснение. Просто се виждаше как изтича и ги кара да подпишат повторно присъединяването си към Прокълнатите. Незавидна съдба, която постоянно ти напомня, че си обречен, но с някакъв отпуснат срок на съществуване. 

Още от сега знаеше, че наравно с Избрания, щеше да се роди и опозиция, но не бе очаквал точно това. Промените започнаха по-бързо, отколкото бе очаквал, а страничните ефекти го белязваха завинаги със своя печат. Неговият род беше първият възроптал срещу единството на Древните, затова и сега играеше тази трудна роля в пъзела. 

Ноктите започнаха неконтролируемо да растат. Лицето се изпи и очите хлътнаха в орбитите. Гъсти косъмчета плъзнаха по брадата. Само за няколко вдишвания косата стигна до кръста и започна да прокарва сребърни нишки по тила. Тленната му обвивка необратимо се изменяше. Остаря с десет цикъла с едно мигване, а това бе едва началото.
- Намери го, Отрова - Шеймиъс зае ролята на живота си. Масивна като самия него, страшна като излъчването му. Изпълваща с тежка задушаваща възбуда, преплитаща нееднократно началото с края. Гласът му отекна в малкото помещение и се разнесе удряйки се по всички ъгли. Беше вик, грохот, заповед. Безапелационен в искането си. Можеше да общува с него и мисловно, но сега щеше да бъде разбран без грам доза съмнение.

Шеймиъс беше по-големият и по-едрият. Мургав, с ости черти и тъмни, студени, почти черни очи. Винаги сериозен и съсредоточен. Ясно показващ превъзходството си, погазващ всякакви възражения. Беше се специализирал в преговорите. Годините го бяха научили да бъде успешен в своя свят, но успехът в един момент те повличаше. И ако не му се подчиниш, би загубил всичко. Сега вече живееше живота си машинално. Нямаше истински желания. Просто към многото богатства добавяше още богатства и в това се изчерпваше разбирането му към света. Нахакан, упорит, играещ твърдо, напасващ се към ситуацията. Надиграваше първи, за да не бъде надигран. И все пак в света му имаше неписани правила, които не биваше да се нарушават. Най-важните от които бяха свързани с обитателя на тази стая. Момчето пазено в златна клетка - Дарилик.

Слаб младеж с черти лишени от вдъхновение към живота. Жилав и безмълвно упорит. Лице с изпити скули и остра брадичка. Можеше да се загубиш в очите му, толкова неразбираем беше за света. А може би и той не разбираше заобикалящото го. Имаше само Шеймиъс и той беше неговата опорна точна. Целият му свят. Двамата не си приличаха, но се преливаха като личности. Шеймиъс беше гласът, който Дарилик нямаше.

Часовете минаваха, а мъките на момчето не секваха. Тялото ту безволево се отпускаше, ту неконтролируемо се разтрисаше. Приличаше на парцалена кукла подмятана от старческите пръсти на съдбата. Лицето бе цялото запотено, бледо и толкова крехко. Косата на мокри кичури се стелеше по него, но не можеше да попие жежкия огън. Устните първо бяха сини, а сега белееха като на мъртвец. Напръхнали те се цепеха от температурата, която го изгаряше вътрешно. На моменти виковете му ставаха толкова ужасяващи, че пронизително се плъзваха чак до дълбините на подземията.

Време беше. Остаряваше прекалено бързо, за да чака повече. Остави полека тялото на Дарилик и се изправи. В полусенките хвърляни от светилника, нощницата тихо прошумоля и падна в нозете му. Прекрачи бавно нейното морално ограничение. Хълбоците му подскочиха и плавно се понесоха обратно. В голотата му имаше нещо готическо, благородно, красиво, твърдо и мъжествено. Походката му бе като на праземен елен. Излъчваше спокойствие, а в очите му имаше решимост. Приклекна. Задържа дъха си и взе главата на Дарилик в скута си. После извади кинжала от ножницата висяща на врата му. Огледа отблясъка на острието и видя празнотата на отражението си, миг преди да го използва.


***


***

- Някога във вселената Плумакс, третата планета от Лунния каньон съществувала земя със седем велики раси. С течение на времето те станали известни като Древните. Дошли времена, в които ги завладяло чувство за надмощие и власт. Не искали повече да са равнопоставени, а само една раса да властва над всички останали. Разприте им разсърдили създателя на този свят и той ги проклел. Запечатал клановете им в древна мантра и ги изолирал от останалия свят, в който те всявали само смут и разруха. Започнали множество дълги и кръвопролитни войни, които довели до гибелта на пет от тях. Останали само тези със знака на огъня и тези с водния символ. Проклел ги да водят битки докато не се избият взаимно. Последният пристигнал в края на Лабиринта член от клан, обричал расата си на гибел. Сега хиляди цикъла по-късно битката е по-ожесточена от всякога, но който и да победи той завинаги ще е белязан с печата на Прокълнатия носещ само печал и мъка - разказвачката на приказки поповдигна полите си и намести кокалестия си гръб по протежението на напуканата стена от кал. Гърбавото й тяло се поизопна, но от това гледката не стана по-приятна. Изпитото й съсухрено лице, голямата бенка под дясното й око сбръчкана както и сивата й повяхнала кожа, косата подобна на клечки и развалените зъби можеха да отблъснат почти всеки, но децата бяха склонни да слушат историите й, а срещу няколко монети тя бе склонна да ги разказва. Нейното време наближаваше, но тя не помръдна от мястото си. Сърцето я стегна, но тя продължи облизвайки сухите си треперещи устни. - Носи се слух - прошепна доверително притуляйки устата си с ръка - за предстояща битка. Дошло е времето за двубоя на Прокълнатите. Съвсем скоро всичко ще се реши. Остава само Избрания да... - тя се изправи пламенно завладяна от емоция, въпреки треперещите си крайници и тялото й хвърлено в огън. Очите й побеляха и тя престана да вижда настоящето, но само за миг видя бъдещето. Бъдещето на нейния клан. - Много скоро... - прошепнаха за последно устните й.



Съседната планета, третата от Лунния каньон се наелектризира и проблясна само за миг освобождавайки мощна енергия. След това от нея изригна лъч червена светлина, който проряза пространството.

Тялото й падна възнак в прахта насред тълпата деца на пазара, но никой не обърна внимание. Камъкът Аурора се бе задействал и бе издигнал Лабиринта. Всеки отказал да вземе своят пропуск за него, се обричаше на смърт. Всеки влязъл вътре най-вероятно също.

- Дарилик...? – чуваше това име многократно, докато миглите откриваха и закриваха ирисите на крехкото тяло, в което се разполагаше сега. Смяташе, че ще му е по-широко, но бе по-неудобно и от представите му. Трябваше някак да свиква с това, след като си го бе избрал. Внезапно го обляха хиляди емоции, с които нямаше представа какво да прави. Никога не бе изпитвал такова силно вълнение преди. Дългите слаби пръсти се забиха в топуркащото му сърце... Бяха създали хората с толкова дребни жизнени органи, чак страх да те хване. Можеше да го усети и дори чуе. Дудумкаше като барабани пред война.
- Кой си ти. – излезе между устните му, но не като въпрос. Беше така странно да проговори с тези устни за първи път. На този така простичък земен език. Усмихна се.
- Разбирам. – кимна на всичката информация, която получи от все пак божествената нишки на съзнанието си. Макар това простосмъртно тяло да нямаше капацитета да издържи на всеки трик, който му се искаше да опита, изживяването си струваше жертвите. Изправи се на крака и се огледа наоколо. Грабваше всяка вещ, до която стигнеше погледа му, удивлявайки се на факта колко голямо изглеждаше всичко през тези недоразвити очи. Все пак истинската форма на едно божество бе с размерите на най-големия океан. Вероятно отвъд въображението на всеки човек, предвид че ги почитаха с някакви мижави човекоподобни статуи. Или беше поради други практични причини...
- Шеймиъс... Слушай. – все още разучаваше начина, по който хората се предполагаше да общуват помежду си и формулират изречения. Определено му трябваше някой спътник, който да го просветли как да мине за човек. От една страна „кацането” му тук бе рисковано, защото нямаше да се хареса на другите. Не и с цялата им „не се месим директно в хорските дела” философия. Затова и най-добрият вариант бе да се слее доколкото може с останалите смъртни и да го играе по-предпазливо.
- Кажи ми всичко, което знаеш за Дарилик. – опита се да не звучи заповеднически, а по-скоро като приятелска молба. Погледът му обаче оставяше силно предупредително усещане, че е най-добре да изпълнят заръката му. – Знам само, че това е името ми. – допълни, доближавайки се до огледалото в единия край на помещението. Опасяваше се, че нищо не бе оцеляло от Дарилик. Дори спомените и усещанията му се бяха затрили след тяхната „среща”.
***
Червени като ягодово вино ириси проследиха котката, гонеща плячката си из двора. Двамата присъстващи вече бяха станали свидетели на първата ѝ жертва по-рано. Пред тях се простираше и друга гледка, далеч по приятна за повечето. Святото езеро, което зимата бе облякла в бяла премяна. Тук се извършваше най-важния ритуал на селото. Тук се ставаше „жена”.
- Цветовете са почти разцъфнали. Виж. – по-възрастна и накипрена от нея приклекна и изтръгна едно кокиче от снега. – Пролетта идва. Когато езерото се размрази...
- Уби го. – промълви с тих, но твърд тон девойката с винено червени очи без да чуе края на изречението. Добре ѝ беше ясно какво следваше. Защо всички я смятаха за глупаво дете? Мразеше всичко това. Всичко, което беше да си жена на това място, а и след като го напуснеш. Всъщност тук просто те подготвяха за бъдещето.
- Скарлет... – промълви отново жрицата и се изправи отново. Малките звънчета на медальона ѝ издрънчаха хаотично.
- Знам. – побърза отново да каже, но не успя да бъде достатъчно убедителна, както я бяха учили. След толкова години тренировки как да е перфектната смирена и отговорна жена, все още се проваляше главоломно. Но вече поне започваше да долавя пропуските си на секундата. Не можеше да спре да си спомня последния ритуал, на който присъстваше. Алина бе нейният идол, на който винаги опитваше да заприлича, за да премине изпитанието. Но когато настъпи часът ѝ и жриците я бутнаха в езерото, из дълбините му се наддаде онзи ужасяващ вой, който всички се надяваха никога да не чуят отново. Не се бе случвало от стотина години, спрямо най-старата жрица в селото. Скарлет затвори очи и разтърси глава, но не успя да прогони този смразяващ рев от съзнанието си. Продължаваше да кънти в ушите ѝ също както в деня, в който Алина бе издърпана под повърхността на езерото и повече никой не я видя. Сетне настана гробна тишина, когато бистрата вода се размъти от алено червено.
- Знам защо съм тук. – каза сухо Скарлет, прикривайки желанието си да остане сама. Насили се да погледне към жрицата, която я бе обучавала. – Не се притеснявай. Ще се справя! – каза решително и това породи снизходителната усмивка на събеседницата ѝ.
- Ако не друго, поне добре те научих да лъжеш. – въздъхна, за миг затваряйки очи. Абаносовите ѝ коси погалиха мургавите бузи, когато се приведе над нея. – Помни първия урок. Ако не можеш да се промениш сега, преструвай се. Преструвай се колкото е нужно. Докато лъжеш другите, рано или късно ще излъжеш и себе си.
Скарлет не отвърна нищо, все още опиянена от мелодичния глас на жрицата. Лекото ѝ кимване най-сетне накара жената да се отдалечи и да я остави сама с мислите ѝ. Остана задълго на мястото си, обвила едната си длан с другата, втренчила поглед в замръзналото езеро. В един момент ѝ се стори, че видя светлина да я вика изпод дебелия слой лед. Премигна и я загуби, смятайки че си въобразява, но след секунди я видя отново. Косъмчетата по ръцете ѝ настръхнаха, когато стъпи върху езерото. Светлинката ставаше все по-ярка и се въртеше като неспокойно животинче. Скарлет спусна плитката си и огнените ѝ коси се разпиляха в посоките на снежната виелица. Падна на колене в средата на езерото и прогори дупка в леда с длани. Светлинката изчезна, но тя намери нещо друго. Медальонът на Алина. Едната от петте реликви на Забравените. Изчезналите отдавна от лицето на земята раси.
Ледът започна да се топи под краката ѝ преди да успее да стигне до брега. Тялото ѝ беше пламнало отново от всичкото вълнение. Знаеше, че няма да си върне контрола и побърза да преплува до другия край, оглеждайки се за други хора. Слава богу единствения свидетел на всичко бе котаракът, заинтригуван от играта с плячката си.

-----

- Сигурна ли си, че искаш да избягаш? Не е ли твърде рисковано? – попита я Инеж, прекъсвайки целувката им. Скарлет я погледна с най-истинския си поглед досега. Беше решила.
- Не е бягство, ако следвам сърцето си. Знаеш, че с теб не принадлежим тук, рибке... – пое брадичката ѝ между пръстите си, но тя постави длан да я отдели.
- Не ме наричай повече така. – прошепна и сериозността в гласа ѝ стресна Скарлет.
- Инеж... Защо... – поклати глава в отказ да приеме знаците. – Не ми казвай, че не искаш да дойдеш с мен.
- Ти не разбираш, Скарлет...
- Не разбирам какво? Че предпочиташ да отричаш себе си до самия край? Че вместо да избягаш с мен, избираш да предадеш нас и да се вречеш във вярност на някой глупак?! Какво пропускам, кажи ми?
- Не сме еднакви, Скарлет. – гласът ѝ остана все така печален, светлинката от догарящата свещ, в която бе забила поглед, очерта горчивия отблясък в мътно зелените ѝ очи. – Ти си тази с предци-воини. Ти си тази с лъвското сърце. – изтри сълзите в крайчето на ръкава си. – Затова те обичам толкова.
- Инеж...
- Така е, чуй ме. – обърна се към нея и пое ръцете ѝ в своите. В усмивката ѝ се четеше как не искаше да се сбогува, но трябваше. Скарлет добре познаваше тази усмивка. Знаеше, че не беше насилена, но в нея се четеше онази саможертва в името на подкрепата. Искаше да извърне поглед от нея, но не можеше. Обичаше я във всеки момент, дори когато гледката раздираше гръдта ѝ като с милион остриета. – Няма нищо лошо в това да избягаш оттук, за да следваш мечтите си. Отдавна чаках да събереш смелостта да го направиш. – стисна още повече ръцете ѝ, възпирайки я да каже нещо. – Няма нищо лошо и в това да останеш, както ще направя аз. Наясно си с решението ми от самото начало. Знаеш защо искам да стана жрица. Това е моят път.
- Достатъчно, Инеж.
- Не, остави ме да довърша. – за първи път приковаваше погледа ѝ с по-голяма притеглителна сила от всяка гравитация. -  Решенията ни няма да променят чувствата ми. Нищо няма да ме накара да те обичам по–малко. Винаги ще си моята Скарлет. Моето огън-момиче. – постави чело върху нейното и прошепна две думи на техния таен език.
- А ти моята русалка. – добави Скарлет, споделяйки топлината на пламналото си лице с отсрещното. В този момент осъзнаваше, че никой не можеше да има всичко. Но и знаеше в сърцето си, че те щяха да се видят отново.
- Ще те намеря! – последно промълви Скарлет преди с неволя да се откъсне от топлата прегръдка с опияняващ аромат на свежи билки и ранна роса.

***

Градът беше като мъничка карта разграфена от невидими линеали. Ала колкото незабележими бяха тези линии, толкова повече никой не смееше да ги престъпи. Всяка организация си бе извоювала собствено парче територия, което ръководеше. Имаше поглед над всичко, ставащо там - от новонастанилите се жители до ежедневните тъмни сделки. Докато за първото тя не се вълнуваше, то за последното беше изцяло замесена и движеше умело, за да захранва с пари цялата мрежа. Черен бизнес имаше и в гето териториите и в тежкарските райони. Разликата беше, че в едните отвличаха здрави хуманоиди, а в другите доставяха органите им за трансплантации. В едните отвличаха млади момичета, а в другите ги предоставяха като меню в ресторантите. Такъв беше животът между тъмната и светлата страна или така наречените Ин и Ян.

Токовете от обувките й потропваха в бялата тишина. Липсата на шум бе по-скоро предател отколкото прикритие. Не бе възможно да няма никакви признаци на живот в този час. Глъч или някакво стенание, изпусната бутилка от някой пияница, шум от превозно средство. Изпаренията от каналите се просмукваха по паважа и мокреха с нечистотия улиците. Но мръсотията тук бе по-скоро в сърцата на хората, отколкото в обстановката.

Сградите грозно се гушеха една в друга като скупчен рояк буболечки. Мазилката им бе с онзи лайнян цвят присъщ на многото години експлоатация. Осветление имаше само от една далечна лампа. Всички други бяха стратегически изпочупени.
Засада.
Усмивка.
- Я виж ти, кого довлякла котката/стар архаичен лаф изразяващ пълна безвкусица/. - Мъжът бе с толкова обезобразено от акне лице, че приличаше на нагризана изгнила ябълка. Мазната му кафеникава коса си отиваше с воднисто размитите сближени очи в същия цвят. Кривите зъби и почупените им ръбчета загатваха за множество сбивания. Определено бързо се палеше. Хуманоидът бе висок, но много кльощав и леко прегърбената му стойка правеше ръцете му да изглеждат несъразмерно дълги спрямо тялото му.

Кога хората щяха се научат да си спазват обещанията? И защо, когато ги наказваш, те никога не разбираха грешката си? Винаги се надяват на втори шанс, на прошка. Какво значат тези думи? Че се огъваш пред нечия некадърност, несериозност водеща до загубата на ценното ти време, на ресурси и търпение. Нямаше смисъл същите тези индивиди да губят нечие време и занапред.

Трябваше да й го доставят, а не да я карат да си цапа ръцете. Глупаци. Едно движение. Едно примигване... Остана още един за когото да се погрижи-ловецът на роби.

Временното й разсейване бе породено от моментен спомен. Погледна Гуей и всяко негово движение целеше да й вдъхне сигурност. Гърдите така я стягаха от болка, че чак бяха спрели дъха й. Макар и мимолетно почти усети, че умира. Знаеше, че това приравняване не беше случайно. Лабиринтът я привикваше. Беше толкова изморена да носи смърт за утеха. Никога не успяваше да донесе утеха на себе си. Само още и още празнота.

Отпи от чая си, като не отклони поглед от Гуей. Все още беше просто една страхливка. Ритуалът всеки път беше един и същ. Щеше да пожелае среща с Ричи. И щеше да поиска Гуей да я подготви за това.

***

За първи път виждаше малкия макет да оживява. Той се материализираше малко по малко. Фината му изработка и конструкция се надигаха от дебрите на сиво-черната повърхност. Отвътре ситни точици мъгливо се движеха от едно място към друго. Някъде присветваше, другаде угасваше. Кайрон приплъзна към нея дъската. Никога преди не й бе давал този достъп. Почувства тежестта на отговорността на раменете си. И емоциите й веднага взеха връх. Измъчваше я за пореден път. Оставяше съдбата да носи нейното име.
- Искам, наистина искам да го направя - сълзи опариха бузите й отново. И накараха Ципадора да се обърне с гръб към едрата фигура в дъното. Бе толкова лесно. Толкова лесно да я накара да се загуби в чувствата си. Да загуби пътя си и да вижда само него в необятната тъма. Неговото черно не се сливаше. Не можеше да го сбъркаш с нищо друго. Нямаше как да го забравиш. Нямаше как да не го поискаш. Алчно и грешно. Сладостта му щеше да се разлее в теб и да опиани съществото ти, заставяйки те да й се подчиниш. Затъвайки все повече в неговите опитни ръце. Вгледа се в изящните пръсти и се плъзна на възглавничките им. Бяха леко издадени като малки капчици, с едва забележимо връхче. Толкова чувствено докосваха, че й се прииска да е подвързията с книга. Нищо, че щеше да бъде поне с 1 500 години по-стара. Едва подтисна стона си преди да продължи. - Но 'искам' и 'мога' са две различни неща. Искам да те разбера, но не успявам. Ти си труден за търпене, камо ли за нещо повече. Понякога твоята грубост ме наранява, но ако друг ме нарани, знам, че твоята безчувственост, твоето безразличие, ще ме утешат. Ти неизменно, безмълвно ще ме посрещнеш. Ще впиеш погледа си, ще разчетеш всяка моя интимна мисъл и отново ще ми внушиш, че да се предам ще направи теб единствен. Не съм готова да ти подаря тази победа. Не съм готова да те отърва от присъствието си. Да те оставя сам да властваш над съдбата. - За миг думите замряха шоково в гърлото й. Беше го направил. Беше направил нещо изумително човешко, за което само беше чела из прашните папируси. Палецът му ненадейно бе оказал досег с езика му. Облиза се така естествено и разгърна следващата страница с наплюнчения пръст. Толкова усилия, за да направиш нещо така гнусно. На колко точно беше това 'старче', което седеше там зад бюрото в своята обител и правеше нещо по същия сложен начин както нявга бе правил древен негов прародител. Ципадора усети, че той напълно сриваше и размиваше силата на речта й, но поне пред себе си тя трябваше да покаже постоянство, затова продължи: - Знам, че съм слаба. Дразнещо допълнение, което тежи и занимава времето ти, но не съм толкова глупава да си мисля, че съм безсмислена грешка на Създателя. Ти ме търпиш и зад този факт има конкретна причина. Усещам те постоянно в света си и това ме вдъхновява да се боря, да стана по-силна. Да те победя - пое си дъх примирително. Бе като да говори на вратата. Трябваше да смени подхода. Шепотът му накара власинките по кожата й да затрептят като зряло жито. Умело можеше да пренебрегне присъствието й. То не пречеше на заниманието му да разучава ново чудновато заклинание. Гласът му, не бе чувала този глас, но бе убедена, че щеше да бъде изключителен като всичко останало в него. Такъв, от който да сънува кошмари и да го желае още повече. - Нищо не ме влудява повече от силата ти - докосна ръката му малко под лакътя и потрепери от енергията пропълзяла между тях. Най-сетне онова, което устните му оформиха достигна до нея. Само след миг и с една последна дума казана полугласно, тя се оказа заключена обратно в стаята си. - Проклетник - изруга ядно удряйки постелята си.

***

Устните му чувствено се извиха в противовес на студената му същност.
- Всичко, което знам за Дарилик? Моята гледна точка е твърде ограничена - опитваше се да събере мислите си и да сдържи бушуващите емоции. - Когато си толкова привързан към някого, че неговата болка е и твоя болка, неговата тъга е и твоя тъга. Дните на щастие са безвъзвратно отминали и е останала само жестоката привързаност. Ето това е моят живот. Никой не ме попита, дали искам да го живея. Никой не ми даде правото да откажа. Никой не ми каза, че така ще живея. Плеснаха ме по дупето, щом се родих и дробовете ме заболяха неистово, затова заплаках. И сега плача. Дробовете ми се разкъсват в безброй накъсани хълцукания - солените капчици задавяха гласа му. - Плача, защото осъзнах точно колко обичах човека срещу себе си. И ми се приисква да откажа своя живот, ако това значи, че той ще живее отново. Дарилик заслужава да бъде обичан. Това е всичко, което знам за него. Не се бой, няма нужда да се опитваш да си като него. Никой от персонала не е имал досег. Той не излизаше. Аз се грижех да има всичко нужно. Не ми се иска да го опознаваш. Не искам да станеш него. - 'Прекалено ще боли', му се щеше да добави, но се въздържа. Дори само да произнасяше името му, щеше да боли оттук насетне. Защото Дарилик вече го нямаше. Направи крачка към вратата. - Моля, последвай ме. Новата ти стая те очаква. Така или иначе след ритуала от тази не остана много. Ще се погрижа престоят ти тук да е удовлетворяващ. Щом всички поспим, - каза го знаейки, че няма да мигне - ще ти помогна с адаптацията. - Не желаеше да отблъсква, но горчивината личеше в гласа му. Сега тялото на Дарилик седеше по друг начин, главата му стоеше под друг ъгъл, дишането му беше различно. Светът беше различен. Как се очакваше Шеймиъс да се примири? - Знаех, че ще дойдеш и въпреки това не бях готов. И още много цикли да се беше забавил, все така щях да си остана неподготвен.

Остави новия гост в новата му стая. Затвори помещението и осъзна отново колко бе остарял. Краката му отказаха да го слушат. Но не беше само това. Сълзите пак напираха. Свлече се пред вратата в безмълвни ридания.

Създателя и Божествените, първият създал хората и животните, а вторите създали всяко земно кътче на природата, никога не бяха стъпвали там. Създателят сам бе поставил това като единственото правило на всички богове. Нямаше особена причина за това, освен тази, че създаването на каквото и да е върху този малък и крехък свят отнемаше десетилетия, а само дъхът на един от тях би довел до пълното му унищожение.
- Дарилик. – прошепна името, което вече си бе присвоил. Някъде там се прокрадваше божествения еквивалент на носталгията и тъгата. Нямаше връщане назад. Но никой не би искал да се върне там, където нищо в бъдещето не може да бъде спасено.
Направи първите си крачки към коридора, залитайки няколко пъти от новото внезапно изправяне. Крехките му дълги ръце опитваха интуитивно да намерят опора в стените и дръжката на открехнатата врата. Усещаше се напълно безпомощен и девствен в тази обвивка. Сякаш някой бе отрязал останалите му седем ръце и двете му опашки. Всеки първичен инстинкт, всяка даденост, като пазенето на равновесие, сега бе поредното предизвикателство. Коства му неистови усилия да концентрира силите на това тяло в точните места, за да му се подчини и да поеме в желаната от него посока. Беше му казано да последва другия. Главата му се въртеше на всички посоки, защото зрението бе прекалено ограничено, за да обхване всяко кътче наоколо. Искаше да знае, да разбере. Ала всяка негова крачка му подсказваше, че това ще е най-трудната част от уравнението.
- Аз... – няколко пъти опита да продума нещо, но всеки път спираше сам себе си толкова често, колкото и другия. Накрая осъзна, че няма нужда да казва каквото и да е. Но сякаш и това не беше достатъчно. Нищо не беше. Стаята стана прекалено празна в момента, в който компанията му напусна помещението. Съвсем малко светлина надничаше едва-едва през тежките завеси. Изведнъж се почувства като в капан, но навярно бе отново тясното пространство, което обитаваше. За миг затвори очи и опита да усети нещо, каквото и да е. Долови нечий недалечен плач и открехна вратата.
- Шеймиъс? – опита да фокусира свляклата се до вратата фигура. – Сега разбирам...Поне така мисля.  – излезе с лека въздишка на умора и облекчение. Не беше свикнал да полага подобни усилия дори за всяко свое вдишване и извиване.
Приведе се над другия, опитвайки да приклекне, но вместо това колената му тупнаха шумно на теракотения под. Игнорирайки болката в капачките, протегна ръка към дланите на Шеймиъс, прикриващи лицето му като броня. Отдръпна ги оттам и видя насълзеното изражение, завладяно от скръб. Не му трябваше дълго да разбере защо този човек плачеше. Това бяха сълзите на загубата и обичта по загубеното. Човешките сълзи бяха едно от най-красивите и функционални творения на Създателя. Протегна се и показалецът му бавно открадна една такава сълза от бузата на Шеймиъс. Придвижи я без да откъсва поглед, докато пръста му не я постави върху собственото му лице. Едно от малкото неща, които липсваха на Божествените. Един от даровете, дето им се искаше да притежават. И те имаха емоции. Усещаха радостта от творенията си, както и гнева и скръбта от загубата им. Но какво ставаше с техните емоции? Как те се справяха с тях? Не можеха да плачат и тъгуват докато преживеят всичко и продължат нататък. Божество, завладяно от гняв и тъга, трябваше да отреже свой крайник, за да предотврати загубата на контрола си. Най-често ръката, с която бе създал творението си. Оставеше ли се на емоцията, се превръщаше в галактическа заплаха. За щастие божествата се регенерираха. На мястото на отрязаното, щеше да порасте чисто ново. Но никога нямаше да е предишното. Само чрез тази крайно болезнена рутина, боговете се „справяха” със силните емоции. Убивайки ги още ранен стадий.
- Не е възможно... – отдръпна пръста от крайчето на окото си, където бе оставил чуждата сълза. Стори му се, че сълзи напират от собствените му очи. Но нима бе така лесно да се остави на която и да е емоция да го завладее? Нима можеше да си го позволи, дори и в това смъртно тяло? Не зърна нищо друго, освен засъхналите останки на откраднатата сълза. Засмя се тихо и задавено, задавайки команда на тялото да се изправи отново. – Моля те, изведи ме оттук. – каза без да поглежда към другия.

***

В тишината на нощта, сладките мокри сънища на благородника бяха прекъснати от нещо, което никога не би могъл да предскаже.  „Рожденият” белег в задната част на врата сякаш прогори кожата му. Разтърсен от всепомитащата болка в тила си, Ричи се оказа почти в лице с пода. Ръцете му инстинктивно бяха намерили упора в плюшения килим с ориенталски завъртулки.
- Габриел! – извика, усещайки как нямаше да успее да се изправи сам с треперещите си крайници. Очите му дори не можеха да примигнат, дори когато започнаха да се зачервяват от сухота. – Габриел! – извика отново заповеднически и можа да си отдъхне едва, когато дочу забързаните крачки да ехтят в коридора.
- Мога ли да вляза? – попита задъхан от другата страна на вратата.
- Да, но ще трябва да разбиеш... – започна Ричи, но се оказа безсмислено да завършва мисълта си. Габриел бе почти възмутително едър и набит, макар че колкото и да тренираше, някак запазваше пухкавото си овално лице, гърди и корем. Никой не знаеше колко силен беше всъщност, стига да поиска. Самият Ричи постоянно забравяше. Габриел просто имаше способността да остане напълно невидим, освен когато се обаждаше от нищото без да са го питали.
- Защо се забави толкова... – почти изскърца със зъби, опитвайки да се бори с остатъчната болка, докато устреми поглед нагоре към Габриел, който прескачаше тъжните останки от вратата, за да стигне до господаря си. Беше странно че в крайна сметка не бе избрал друго, а това да му служи и да върши каквото и да е. Сякаш не той бе спасил Ричи в лабиринта, а обратното.
- Добре ли си? – прислужникът му го вдигна със силните си ръце, само секунди по-късно да го стовари върху близкия диван като чувал с картофи. Ричи измърмори нещо преди да извади главата си, заседнала между двете възглавници на канапето. Част от него мразеше това, а друга го обожаваше. Тази проста липса на нежност и съобразителност, което изграждаше Габриел без да го прави и частичка ужасен човек. Та той никога не би имал ни една лоша или задна мисъл за каквото и да било. Това го превръщаше в единственото създание около което се чувстваше сигурен и нямаше против да покаже всяка своя слабост.
- Вече да.. Така мисля.
Ричи се изправи до седнало положение и ръката му се стрелна да докосне белега му. Всеки като него си имаше подобна уникална маркировка. Единствено Канна и Габриел знаеха какво значи. И макар Ричи да не бе споделял цялата история с Канна, защо, кога и как бе отказал да е онзи някой в контролната зала, тя знаеше повече за лабиринта и механизмите му от всеки друг. Поредното доказателство, че животът те заставяше да играеш мръсно, дори да не искаш.
- Какво се случи? Лабиринтът? – предположи Габриел, все още чудейки се какво да прави сега.
- По-лошо, опасявам се... – едва преглътна Ричи. Създателят му, един от боговете, бе манифестирал сред тук на земята. Нямаше представа как това би могло да е възможно, но го усещаше във вените си. Цялото му същество пареше, а белегът подигравателно му напомняше за задълженията, от които един ден безцеремонно бе вдигнал ръце. Вместо в създаването на смъртоносен капан и живи оръжия, които сетне да гледа как умират заедно с участниците вътре, Ричи последва своеволието си да сътвори кътче, противоположно на това. Райско кътче за всички, които искаха да забравят за съществуването на лабиринта. Докато всички те бяха тук, нямаше да бъдат привикани или да умрат, отказвайки да последват съдбата си. Но разбира се, дори това райско кътче се бе оказало не по-малко затвор. Ричи го знаеше дълбоко в себе си. Можеше да предложи единствено това тук, но в момента в който някой предпочетеше да си тръгне, навън го очакваше същата тази съдба, предначертана от боговете. Дори той нямаше как да направи повече. Да победи лабиринта. Никой не можеше, щом това бе волята божия. Но отново, това далеч не значеше, че нямаше друг начин.
- Седни тук.
Ричи посочи мястото до себе си и прислужникът му най-после си седна на задника. Беше трудно да се концентрира върху мислите си, докато ходещ гигант търчеше наоколо.
- Добро момче. Стой тихо, имам нужда да помисля. – промърмори с още шарещи пъстри очи и прехапвайки устни, тупна главата си върху меката коремна област на Габриел. Комфортната топлина му подейства така успокояващо, че се почувства най-големият  късметлия. Сгуши се още повече, като изплашено кутре, затваряйки очи. Не му се мислеше защо някой от божествените ще слиза тук долу, но се съмняваше причината да е той. Иначе отдавна да са го убили само с едно щракване на пръста си. Беше нещо друго,  в което не му се искаше да рови, а може би трябваше.
- Момичето с медальона... Трябва да я намерим. – прошепна някак далечно. Знаеше, че не само той опитваше да събере реликвите.

Самият Шеймиъс твърде изтощен и съсипан, нямаше как да убеди себе си да докосне повече Дарилик тази нощ. Не и, когато сега в него бе дошъл непознат. Трябваше му малко време, за да озапти виещата болка в себе си. Забеляза трудностите в придвижването, дезориентацията. Всеки притежател на това тяло трябваше поне веднъж да изпита последствията, за да оцени после по-добре дадения шанс. Богът не правеше изключение.

Дори в скръбта си, осъзна разликата. Преди Шеймиъс имаше нужда от Дарилик. Сега беше обратното. И не защото тялото нямаше да укрепне, или притежателят беше слаб. А защото така пожелаха от другата страна. 'Грижовност' беше първото име на Шеймиъс. Ако му отнемеха това, значи отнемаха смисълът му на съществуване.

Успя най-сетне да фокусира чертите отсреща. Там се биеха зачатъци от различни емоции. Преплитаха се твъде сложно и неразгадаемо засега. Сълзите му върху това лице бяха красиви. Опитите на притежателя да разбере-жестоки.

Студена резервираност. Това беше бизнес профилът му за пред света. Но сърцето и тялото му бяха жежки. Методите му за постигане на цели-сурови и безскрупулни. И нежен към всяко цвете в градината.
- Боли ли те все още  - докосна мястото, където беше влял енергия при прехвърлянето. Да го изведе. Къде? Навън, за да усети Лабиринта? Или в подземията, където страданията значеха избавление от живота? Разтри мястото между врата и рамото. Мускулите бяха се превърнали в стегната топка, която пулсираше. - Затвори очи - пълна липса на реакция. Тялото на Дарилик бе отпуснало тежестта си върху неговото. Шеймиъс усещаше драпане в гърлото си. Прочисти гласа си и кротко донади. - Моля те - не можеше да позволи да действа, ако очите отсреща продължаваха да го гледат така. Самият той притвори очи. Пръстите му заголиха още от кожата надипляйки яката на дрехата. Изви глава и се приведе напред. Зъбите захапаха мястото и стиснаха. Тялото се изключи. Дарилик премина в покой.

В стомаха му премина контракция. Знак, че трябва да прекъсне контакта с него. Резците напуснаха мекотата на кожата, оставяйки я зачевена и настръхнала. Твърде първичен метод, но по-добър от това да използва игли. Наблюдаваше признаците на живот, докато собственото му тяло отново бе завладяно от скръб и тъга. Конвулсиите продължиха, а сълзите на Шеймиъс отново срещнала лицето на Дарилик. Този път, не беше по волята на последния.

***

Докосна го преди да се усети. Подпъхна длани под завивката и надигна съненото тяло. Постави отсрещните ръце на раменете си и наметна тила му с одеяло. Понесе го нанякъде. Положи го във водата с билки. Все още тялото беше в скута му. Ръцете му не отпуснаха нито за миг, но досегът им беше нежен.
- Ш-ш-шт - Пръстите му съвсем леко докоснаха полуотворените устни, докато напъхваха там двете хапчета. Години наред тялото на Дарилик се беше подготвяло за ролята си. Без специални практики, то не беше способно да приеме бог в себе си. С практиките също нямаше да успее за постоянно. Очите на Шеймиъс търсеха нюанси в отсрещните. Разрешение. Тялото беше твърде немощно и слабо да откаже милувката му. Затова той никога не си позволи да я даде. Но можеше да гледа в тези очи с настъпването на всеки изгрев. Да докосва бледата топла плът. Да трепти до сърцето му. Да усеща дъхът му плъзгащ се по врата му. И да иска да спре да е толкова слаб в чувствата си. По-силният беше Дарилик. Понасяше цялата отговорност, без да каже нито дума. Шеймиъс беше закъснявал едва два пъти за процедурите и момчето не протестира. След втория път обаче тъмнокосият се зарече, че следващ такъв няма да има. Всяко забавяне докарваше страшни болки в тялото. Първия път се забави по невнимание. А втория път Дарилик беше залостил вратата. Шеймиъс така и не разбра причината, поради която момчето се наказваше. Наложи се да измаха всички възможни пречки за в бъдеще. Защо тази душа не искаше да живее? Защо обичта на Шеймиъс не беше способна да я задържи?

Прекара цялата нощ пред вратата. Влезе и се зае с рутината си.
- Дарилик - изрече името толкова интимно. То затрептя на устните му, миг преди да отлети. Подпъхна длани под завивките. Взе го на ръце и тогава усети разликата. Тогава се опомни. Тялото не беше вече така леко както преди. Нито така безволево. По нищо не показа, че прави разлика. Нямаше да позволи тъгата да проличи. - Трябва да изпиеш това - пръстите подеха хаповете към напуканите устни. Те се подахоха леко напред и направиха досег. Шеймиъс даде чашата пред тях и изчака да отпият. Знаеше, че гостът прекрасно можеше да чете вибрациите в тялото и всяка разлика ще бъде засечена. Като например тръпката, която сега премина по гърба му, усещайки студеното ходило директно върху голия си корем. Мускулите се присвиха спазматично. Толкова позната реакция на това тяло, на което винаги му беше студено. Добави собственоръчно и другото ходило там, след което започна да масажира глезените и прасците, за да подобри циркулацията в тях. - Ще трябва малко време, докато заякнеш и започнеш да ходиш без чужда помощ. - Положи ръцете на врата си и без да спира да попива погледа му, го понесе към ваната с билки. Остана на колене и нито за миг не отпусна захвата си. Остарялото му тяло вече се изтощаваше по-лесно, но волята остана все така желязна. Дарилик трябваше да бъде обичан. Това нямаше да се измени. Но името му, щеше да се постарае повече никога да не го изрича така.

***
***

Ханшът й се повдигна за сетен път. Дъхът навлезе с мощно свистене в дробовете й, по-силен от предишния, но все така крайно недостатъчен. Главата й направи полукръг назад и червените едри букли обсипаха гърба й. Ездата й продължаваше своя вихрен танц. Плътта й бе жадна още да вкусва и да попива като пустинна земя от тази под себе си. Голотата й бе красива. Призрачните нощни светлосенки лудееха по елегантните й нежни извивки, прилични на окраска на рядко и диво животно. В помещението навлизаше хладен вечерен бриз и развяваше големите бели платнища, които се спускаха на ефирни талази с лекотата на пера. Леглото бе голямо и се намираше точно в средата, сякаш бе сърцето на тази обител. Масивно, бяло и пулсиращо от насъбрана възбуда. То ги бе примамило в обятията си подобно на сирена омайваща моряк. Снопът черна дантела спускащ се от купола му й даваше нужната опора и тя често го бе използвала за малките си палави игрички. Не правеше това за първи път. Нямаше и да е за последен. При всеки опит мислеше, че организмът й няма да понесе насищането, но в следващия миг осъзнаваше, че не би го заменила за нищо друго.

В съзнанието й се взриви ослепяваща вселена от светлина и за миг тя се изсели от тялото си. Усети как олеква и се извисява. Ако скоро не вземеше нещата в ръце, екстазът й щеше да я обрече на гибел. От налягането костите й започнаха да се чупят, а тялото й да омеква. Енергията се впи във вените й и започна бясно да ги разяжда. Стаята се обагри в червено. Кръвта й изби като малки гейзери във всички посоки. По стените се разля упойващ аромат на феромони и морт. Все още не бе готова. Бе повтаряла процеса стотици цикли, но пак имаше нещо, което не достигаше. Защо и сега се провали? Още имаше обекти, които се оказваха алергични към нея. Това водеше до взаимно отравяне на енергиите им и те започваха да се самоунищожават. Щеше ли някога да може да се докосне до този, който желаеше, без да е пагубно и за двамата? За нея бе начин на съществуване, но тя копнееше да не е само консуматор. Искаше и да дава. Засега единственото, което даваше бе блажена смърт. Това доказваха димящите останки на мумифицирано тяло, лежащо в балдахина. Някогашната усмивка се бе превърнала в зловещо озъбване. Кокалестите пръсти се бяха вкопчили в ръцете й предизвиквайки изгаряне. Когато тя се размърда, те се разпаднаха до нивото на фини прашинки. А някога, всъщност само до преди малко, това бе бил красив, снажен албарон.

Чернина, това бе истинската същност на Конечи Ципадора.

*Албарон - капитан на боен кораб ''Карда''-движещ се по въздуха, а не във вода и защитаващ въздушните острови.

***
***

- Хмм - усмивката затрептя по устните му, тръгвайки си тази нощ от покоите на Ричи. Черното беше негова природа. Важеше за всички аспекти от него. Ако масата по начало смяташе, че си черен, каквото и да стореше, хората никога не биха посмели да ти дирят сметка. Така или иначе, винаги бяха предубедени, че ще видят най-лошото от теб. И не спираха да го очакват с притаен дъх. Поредното зрелище, което да изпълни безсмисления им живот. Шеймиъс го беше привикал. Кой пък беше тоя и за какво се бореше? Не му пукаше, ако плащаше добре. Пъхна декоративното яйце струващо цяло състояние от купата в джоба си, подсвирвайки. На Ричи едва ли щеше да му залипсва чак токова. Не и ако искаше да си позволи услугите на Отрова-та отново.

- Дарилик, Ди - името достигна като мантра - Уморен ли си?  - докосна челото му. Беше леко топъл, но нищо притеснително. Озадачаваха го реакциите отсреща. Те продължаваха да са нюанси от различни наченки, но никога цяла завършена емоция. - Единственият начин да разбера какво мислиш, е да ми кажеш. Аз съм като ученик в момента, който чака учителят да му каже как ще протече урока. - Нещо премина през главата на Шеймиъс и се появи леко едва забележимо помръдване на устните му. Усмивка? Самият той изненадан от пробягалата идея, реши да я сграбчи и разгърне. Погледът му забит досега в ръцете на Дарилик, се плъзна нагоре и закова пламъчетата си в очите на бог.
***
Главата му пулсираше от кора до кора. Попитаха го дали е уморен. Регистрира въпроса, но не последва отговор. Все още опитваше да разбере как се използваше това тяло. Чувстваше се като първолак, изгубил учителя си. Тук се бяха подготвяли за пристигането му с години, а той самият дори не знаеше, че ще го направи до вчера. Не знаеше дори, че това е пълна лудост. Нямаше и беглата представа какво точно прави. Ако сега другият го попиташе за причината, поради която беше тук и той трябваше да е до болка откровен с него... Просто искаше да избяга. Както всяко същество, почувствало се в капан. Щяха да го убият, след като чуха предложението му да премахнат вековното проклятие, тегнещо над расите. Смяташе, че има и други като него, други, които се опасяваха, че скоро всички седем раси ще изчезнат. Оказа се, че това бе първоначалния им план. Че Създателят се бе уморил от предишните си гениални творения и имаше нужда от смяна на гледката.
- Скоро ще разбереш. - единствено успя да отвърне, надигайки се от ваната. Внезапно си припомни защо е тук. Прозрението проясни мъгливите му очи.
***
Времето течеше, независимо, дали искаш или не. И с отминаването му, практичната част надделяваше. Фучащата болка биваше овладявана само до остро пробождане в сърдечната област. Останал сам в нощта той бе имал време за всичко. И беше взел контрола над стария Шеймиъс доста успешно обратно. Времето беше ценен ресурс. Не можеше да се пропилява в циклене на миналото. Беше тук, за да служи. И мислеше, да го направи добре.
Пръстите му се плъзнаха толкова освободено и естествено. Така както бяха правили винаги досега. Никога не им бе трябвало разрешение да докоснат. Това бе част от работата му. Наметна тялото, подсушавайки кехлибарените водни струи.
- Предполагам разходката в градината се отлага. Накъде? - Оправи яката на дрехата отсреща. Тази сутрин бе разкопчал първите няколко копчета на пижамата, след което се беше поколебал за миг. Дарилик не беше реагирал. Шеймиъс реши да продължи да слуша тишината за колкото дълго е нужно. Да се осланя на инстинктите си за промяна. В един момент, ако богът имаше някакво отношение по темата, той щеше да отвърне. Тогава това така и не се случи. Както и сега.
***
Нямаше нужда от заблуди. Досега единственото, което смяташе да прави, е да се крие като страхливец, докато уцели "подходящия момент". Какво ако моментът никога нямаше да е подходящ? Останалите знаеха че е тук от самото начало. Все пак бе скочил долу пред очите на Създателя, отказвайки да го подкрепя в лудостта му. Избра да следва собствената си лудост. Кой можеше да го вини?
- Към лабиринта. - излезе твърдо между устните му, изведнъж сдобили се с цвят. Намери и концентрира божествената си енергия, приготвяйки се да я използва. Ако някой искаше живота му, трябваше да го последва в пропастта. Но знаеше, че никой от останалите не би слязъл в човешко тяло тук долу, сред собствените си творения. Само мисълта за това ги ужасяваше. Затова им служиха чернините. Да вършат всичката им мръсна работа. Богът не можеше да го отрече. Гледайки света през тези две малки очи, беше ужасяващо. Но тръпката, която изправяше всяко косъмче по тялото му си струваше всяка секунда тук.

***
***

Кайрон потупа неподвижното рамо с връхчетата на пръстите си.
- Стани. - зададе първата си команда и се отдръпна леко да наблюдава. Хуманоидното създание се изправи на двата си крайника, без да направи нищо повече. Дори не отвори очи. Кайрон подбели своите в лека досада.
- Пълен провал. - две ледени висулки се стрелнаха към очите на хуманоида, повдигайки клепачите му. - Дори това е безсмислено.. - прошепна, килвайки глава на една страна, когато острият лед проби очните ябълки и продължи да задълбава. - Знаех си... - въздъхна с разочарование - Дори не можеш да изпитваш болка, за да ми дадеш този миг. Каква полза... - остави ледените си остриета да се размножат и умъртвят всяко късче от творението му. Работата отдавна не му носеше удоволствие. Кога ли бе последният път?
- Ричи... - името избяга с гневна въздишка между зъбите му. Не можа да изпълни плана си и единствения виновник за това бе този предател. Не му позволи да се измъкне, но някак бе успял, докато Кайрон остана в капан на това място и извършваше убийство след убийство, което дори не му носеше наслада. Тръпката му умря тук, в името на това да служи най-добре. Да е най-свидния на боговете. Бащите си, които никога не беше срещал. Всичко, което имаше, бе този смъртен смешник, когото поддържаше жив под магичния си скреж, за да вижда болката, отразена в очите му.
Лабиринтът изрева като току-що събудено чудовище. Това успя да изкара дори Кайрон от мислите му, защото беше нещо нечувано досега. Всяка основа се разтресе под краката му.
- Какво е това..?! - запита се, тръгвайки надолу по коридорите. Подът пред него се срути изневиделица и той направи пътечка от лед, по която се изкатери и продължи към стаята на Ципадора. Нима тя правеше това? Нима бе успяла да го победи?
***
Щеше да си плати за дързостта. Този й опит щеше да й струва скъпо. Всеки нейн провал бе следван от унижение, при което би предпочела да умре и да възкръсне хиляди пъти отколкото да срещне присмеха в онези бездушни ириси.
Съществуването й зависеше от набавянето на енергия, от нощните й палувания с много и различни мъже. Не можеше да отрече, че нямаше нищо против да обменя тази енергия с тях при сливането им. Почти не се намираше мъж, който би отказал да опита една Чернина. Носеха се легенди за усещането да бъдеш покорен от някоя. След това мъжете буквално полудяваха от копнеж. Бяха имали рая и вече нищо не би имало същата стойност. Пък това и вече не бе важно, защото те продължаваха да живеят със спомените за рая.
Проблемът идваше когато се провалеше. Смъртта на партньора й бе тежък удар за нея. Ако не подвиеше опашка и не се преклонеше, щеше да завърши живота си умирайки от раните. Не знаеше дали и мъжете Чернина си служеха със същите средства, за да си набавят енергия. Никога не бе забелязвала и помен за това. Той сякаш бе неизчерпаем източник на обработена енергия. Искаше да се вкопчи в него и да не го пусне, докато не източи и последната капка. Но знаеше, че всяка такава би й струвала къс от душата. Никога не бе изпитвала такова страхопочитание и омраза. Искаше този мъж и заради това бе готова да убие още много други. Искаше да прекара една-единствена нощ с него, през която да го убие с любов.
***
Леденият мост го понесе право към желаната посока, макар мислите му за първи път да бяха разсеяни от отломките, които се налагаше да избегне. Имаше проблем с неща извън контрола му. Това място, което се явяваше уюта му от десетилетия, сега също го предаваше. Разпадаше се бавно, но славно около него. Всичко, което можеше да види в този миг, не беше прозорчето за бягство и евентуална "свобода". Бе отчаянието от поредното нещо над което вече нямаше контрол. Също както се случи с Ричи. Години наред вярваше в тяхната клетва. Вярваше, че държат нещата под контрол, заедно. И щяха да избягат оттук заедно. Да покорят света. Нищо от това не беше истината. Двамата имаха коренно различни планове за този свят. Кайрон не виждаше защо да иска да защитава някого. Не виждаше смисъл да се прави на спасител. Искаше просто да усети съществуването си извън това място, този безкраен, повтарящ се лабиринт.
- Ти... - започна с твърда закана, спускайки се по леда към центъра на стаята, където намери Ципадора. За момент наистина повярва, че беше тя. Неговата гибел и спасение. Но тази халюцинация се намираше само в нейната глава. Кайрон не беше сляп, виждаше всичките ѝ опити. Беше наясно какво оставяше след себе си. Единствено не разбираше какво я караше да вярва, че ще успее да изсмуче енергията му. При положение, че и двамата бяха едно и също. Приличаха си много повече, отколкото тя може би подозираше. Повече, отколкото Кайрон би си признал.
***
Знаеше, че той ще я накаже. Докосването му почти я беше убило. Силата му бе много по-масивна отколкото си бе представяла. Нямаше възможност да се задържи в този свят, да оправи баланса си, дори само временно да го закрепи, ако той не спреше атаката си сега. Дори не успя да даде обичайните признаци на отравяне. Просто увяхна и се сгърчи като парцалена кукла. Той прекъсна контракта с шията й, а последвалият удар на шокираното й сърце, се разби в тялото й като кораб в скали. Цялото й същество застена от енталната болка вливаща се невидимо в нейната тленност. От оцъклените й очи се откъсна безпомощна сълза и се търкулна по побелялото й лице.
Сенките едва доловимо се раздвижиха или просто бе заблуда на съзнанието. В сивотата на стените бавно започнаха да се оформят по-тъмни очертания. С всеки свой стон, с всяко тежко вдишване и дрезгав хрип тя сякаш пробуждаше тези сенки. Гладът им скоро се усили. На фона на смрачаващото се небе те изглеждаха като призрачни същества прокрадващи се в съня ти. Ала никой в тази стая не спеше. Напротив. Тук ставаше нещо колкото чудно, толкова и древно. Уви, тя не го знаеше. Не разбираше страданието и унижението, на което е подложена. Единствено усещаше смъртта, която бе толкова близо. Осъзнаваше, че съществуването й като Чернина може да бъде прекратено само от едно единствено нещо. От него - друг Чернина.
Един ден те щяха да се изправят един срещу друг. Накрая само един щеше да остане. Но дотогава всеки път, в който тя сгрешеше, той щеше да я кара да й се иска да умре. Тук и сега. Отново щеше да го позабавлява. Всъщност вероятно да му досади. Ако вярваше, че беше способен да чувства, би предположила едно от двете. Но той беше твърде далеч от подобни низости. Сякаш съществуваше просто, за да стои на горното стъпало и да надъхва немощната Ципадора.
Сивотата на стените се оживи по-осезаемо. Сенките се пробуждаха с протяжен вой. Големите им черни усти, които в началото приличаха на прозявки, в момента зееха и с пронизващи писъци поемаха изливащата се енергия от нея. Те се блъскаха и втурваха една през друга, сякаш искаха да излязат от стената, която ги задържаше. Превъзбудени от нейните стонове, от неравномерното биене на сърцето й, от мириса на пот оросил слабото й тяло. Ароматът на страх изпълнил цялото й същество им действаше почти влудяващо и подпалваше техния хъс за още и още. Буквално опитваха да изтръгнат душата й. Парчетата от нея не им стигаха.
Борбата й обаче не беше с тях. Дори да бяха цяла плеяда, те бяха просто пажове, слуги, плебеи. Този, от когото искаше да избяга, бе всъщност и нейното спасение. Надвесен отгоре с невиждащи очи, чиито орбити бяха побелели от дълбокия транс.
Кайрон беше всичко друго, но не и представата за мъчител. Дългите му чувствени пръсти барабаняха отчетливо по опъната й пулсираща кожа. Много отдавна й бе показал, че е прекалено безчувствен, за да му харесва да радва или натъжава. Въпреки това вълнуваше всяка частица от ума и тялото й. Емоциите за него не значеха нищо. Болката й в момента бе нищо. Дали ще живееше тя или не, бе нищо повече от маловажна подробност, която щеше да узнае съвсем скоро.
От стената се протегна дълга сенчеста ръка и докосна сълзите по застиналото й лице. Затвори очи очаквайки края. Всичко утихна изведнъж. Ушите й бучаха, затова не можеше да оцени миговете тишина и мир. Отвори отново очи невярваща, че още съществува, само за да прочете устните му.
***
- Идвай с мен. - промълви ѝ, оглеждайки я за кратко, след което се извърна и добави нов слой лед по който да тръгнат. - Ще е жалко да не получиш обещаното си и да умреш тук. - добави без да се обръща. Преосмисли нещата и вече му се искаше да я види как се опитва да докопа сладката му разрушителна енергия.

***
***

Канна държеше под око Гуей постоянно. Във всеки един момент от подготвянето на детайлите за срещата й с Ричи. Всяка, от която беше трудно организирана и осъществима. Ричи бе достъпен само по време на оргия. И само тогава и бе сговорчив. Но с него имаха да обсъждат материя неподходяща за дискусии между повече от четири уши.
Гуей приключи с папката и я подаде. Кана я взе с едната си ръка, а другата подложи под ръкава на Гуей. В нейно присъствие той винаги спазваше етикета. Ричи може и да имаше едно разбиране за дрес код, тя имаше свое. Единият от ръкавелите зашит хлабаво се изхлузи и тя го улови без усилие. Беше под формата на малък прозрачен овал. Способен да закупи храната на цял квартал за поне един цикъл. Тук парите не бяха необходимост, а условие. Те ти позволяваха безопасност. Едновременно с това те отделяха от всички други. Ти им ставаше чужд и студен. Канна остави ръкавела на масичката и излезе. Не искаше да вижда съжаление насреща си. Това в нея самата напълно й стигаше.

Лабиринтът бе напът да се отвори и да посрещне белязаните от съдбата. Скарлет знаеше, че времето ѝ изтича. Не, времето на всички им. Беше ѝ отнело прекалено дълго да съблазни краля на Тевят, дори и със силата на медальона. Биваше я във всичко останало, но не и в това да сваля някого, докато вътрешно ѝ се иска да му прекърши врата. В момента, в който най-сетне получи пръстена на покойната кралица, реши да е милостива към краля и го уби в съня му. Бързо и тихо. Сетне се изпари като сянка в нощта и никой не я видя повече. Не и в образа, който си бе изградила с трансформираща способност на медальона. Найра, екзотичната тъмнокожа принцеса от древен благороднически род, никога не бе съществувала.
Пристъпи внимателно в храма на Ворк. Чувството да е тук, в храма на божеството, почитано от жриците, изпращаше странни тръпки по гръбнака ѝ. Отчасти не искаше да е точно това място, но нямаше връщане назад. Отдавна беше спряла да изпитва колебание. Част от наивната ѝ младост бе умряла в мига, в който заплати в натура за една от седемте реликви. По някаква причина кръвопролитията не я караха да се разтрепери така, както нежеланата интимност. Гадеше ѝ се от погнуса, докато успя да се изключи. Да спре да усеща тялото си като свое в тези мигове. Насладата и стоновете, кожата и сетивата: всичко чуждо и далечно.
Бе преживяла прекалено много, за да не довърши мисията си. Концентрира се върху новия си образ, срещайки погледа на фигурата до олтара.
- Братко... - между устните излезе дълбок мъжки тембър, в който се четяха белези от няколко войни.
- Ах, Ферналд... – едва разбираема въздишка се откъсна от гърдите на фигурата, преди да се извърне с лице към нея. За миг това я накара да застане нащрек. Вгледа се в очите, опитвайки да разгадае какво крият. За първи път не успя навреме. - Брат ми е наистина жив... – ръцете я задушиха в кратка, но силна прегръдка. По-силна от необходимото. Едва успя да си поеме дъх.
- Прочете ли писмото ми? – попита, отдръпвайки се достатъчно, за да прецени изражението насреща си. Остави ръката си на чуждото рамо.
- Да, несъмнено го прочетох... – получи неколкократно кимване – Обясних си защо си оставил всички да те мислят за мъртъв и не си могъл да се върнеш при семейството си. – кимна след бързия си преразказ – Но сега, когато си тук, пред мен... – ръката обви бузата на мнимия му брат и се спусна към врата му - Не мога да си обясня защо ме нарече „братко”! – натъртавайки на думата, която заехтя и се удари в стените на храма, в ръката на мъжа се появи кинжалът на Ворк. Очите на Скарлет светнаха, възвръщайки оригиналния си червен цвят. И без друго предусети, че прикритието ѝ беше разкрито. Изплъзна се от атаката и опита да си присвои острието, но магията му я запрати право към дървения олтар. Изпъшка от сблъсъка, но бързо се съвзе и грабна тежката икона с метална рамка. Не искаше да използва силите си тук, не и на това място. От останалото си уважение към жриците. Не забравяше лесно. Преди бе една от тях, бяха я спасили и отгледали. И там себе си срещнала с Инеж. Нейната Инеж.
- Май е нямало кой да те научи да не си играеш с остри предмети! – подсмихна се, стоварвайки импровизираното си оръжие върху мъжа. Секунда по-късно осъзна, че негодникът наистина използва телепортация. Явно знаеше някое друго заклинание, което правеше положението по-напечено. - Предай ми кинжалът! – извика заповеднически през зъби. Нямаше начин да загуби от този клоун. Битката привърши с няколко счупени ребра и от двете страни, докато опонентът ѝ не се телепортира на косъм от тила ѝ, прорязвайки милиметри от кожата ѝ с кинжала. Острието моментално прогори плътта, карайки енергията да драска по стените на съзнанието ѝ във внезапна жажда да изригне. Изкрещя не толкова от болка, колкото от опита да задържи огъня в себе си. Не искаше да изгори мястото до основи.
- Мислиш ме за толкова малоумен, така ли?! Ще ти кажа една тайна, която да отнесеш в гроба със себе си. – острието се впи малко още милиметър по–дълбоко в кожата. - Ферналд никога не ме е наричал „братко”, но не затова знам, че е мъртъв. – чу шумното подсмихване в ухото си. – Глупакът умря от същото острие, което ще погуби и теб.
Не чу нищо повече. Струйка кръв опръска лицето ѝ и в моментния си шок повярва, че е нейната собствена, докато не чу тялото да се строполява зад нея. Обърна се със забит в земята поглед. Лежеше там в опит да каже нещо, кинжалът в ръката му се плъзна от прерязаното гърло и падна в покой на гърдите му. Гледаше как се дави в собствената си кръв. Така и не разбра последните му думи. Нещо друго я извади от моментния транс.
- Огън-момиче. – усети познатото присъствие едва след като гласът закънтя акустично на няколко метра. Вдигна поглед бавно, за първи път се колебаеше дали иска. Разбира се, че искаше. Нямаше как да сбърка този глас, нали? Това трябваше да е нейната русалка, нейната Инеж, нали?
- Инеж... – копнежът отново да изрече името ѝ се изтръгна болезнено красиво от гръдта ѝ, но останалото се задави някъде в гърлото, оформяйки топка. Зелените очи, в чието отражение обожаваше да се оглежда... Къде бяха избягали тези нейни любими зелени очи? – Нима.... – едва прошепна насреща на любимото същество, което все още разпознаваше, но което сега усещаше болезнено далеч от себе си.
- Да. – простичко отвърна, правейки крачка към нея. Значи беше стигнала до края. Бе станала не просто новата жрица, но бе избрана от Воркс, едва втората в историята, избрана от самия бог. Значи той ѝ бе отнел зеленото. Сегашните ѝ ярко жълти очи бяха способни да те ослепят без усилие, навярно дори да поемат контрол над сетивата и ума ти. Скарлет отново погледна към безжизнения труп в краката си. Но я нямаше грижата, чистотата, пролетта, песните на птиците... Бяха ѝ отнели Инеж. Жената, с която свърза сърцето и душата си.
- Чаках те да дойдеш, скъпа моя Скарлет. – всяка нейна дума болезнено пронизваше ушите ѝ, защото все така звучеше като нейната любима и нищо друго. Но тези две ръце, някога сплитали косите ѝ, сега забърсваха кръвта от кинжала на Ворк. - Очаквах те, за да ти помогна.
- Да ми... – преглътна тежко в опит да прогони възела в гърлото си – Да ми помогнеш... Как?
- Исках да поема поне част от товара ти...
- Като се превърнеш в убийца заради мен и каузата ми? Никога не съм искала подобно нещо от теб! Не бих...
- Не знаеш колко исках да избягам с теб тогава... – вяла усмивка пролази по устните ѝ – Бях изкушена. Да обърна гръб на селото, на всички нуждаещи се от мен, на бога, на който се заклех да служа... Само за да избягам с теб. Да хвана ръката ти и да те оставя да ме водиш.
- Инеж...
- Но знаех, че не мога. Не бях силна като теб, Скарлет. Нямаше да оцелея в света, към който ти избяга с безстрашието на воин. За мен имаше само един път. Да бъда избрана или да умра в езерото, отхвърлена от ритуала и бог.
- Не... Не, не е вярно! – поклати глава, избърсвайки сълзите с опакото на дланта си. – Аз щях да те защитавам, с мен щеше да си в безопасност! Но ти направи своя избор...
- Обичам те, мила Скарлет! Но и двете знаем, че щеше да ме гледаш как умирам пред очите ти и никога нямаше да си простиш. И аз не бих могла. – за миг затвори очи, скривайки сияещите ириси белязани от бога. Скарлет не искаше отново да среща погледа ѝ. Странно чувство на гняв загорча в устата ѝ. – Но сега съм достатъчно силна, за да мога да оцелея и да понеса част от бремето ти. Единственото, което мога да сторя без да прекрача волята на Ворк. – протегна ръце с кинжала, чието острие проблесна славно и подигравателно пред очите на Скарлет.
- Ще ми дадеш реликвата, оставена от самия Ворк? – една сдържа горчивата ирония в гласа си. – И после какво? Знаеш защо събирам седемте реликви, Инеж. Кажи ми какво ще стане, когато се изправя срещу армията на боговете. Ще ме чакаш на предните редици?
- Късно е за мен да наруша клетвата си. Вече съм избрана и ще следвам Ворк до смъртта си.
Скарлет рязко пое кинжалът от ръцете на Инеж и я погледна за последно с мрачна усмивка. Острието пламна в ръката ѝ.
- Защо дойде тук тогава? – отсече реторично – Очакваше да те убия още тук? Не знаеш колко си жестока.. – кратък смях прекъсна разпилените ѝ мисли. – Отказвам. – поклати глава, поемайки си дълбоко дъх. – Отказвам саможертвата ти. Ще завърша всичко сама, както го започнах. Където и да приключи... – изгаси пламъка си и прибра кинжала във вътрешността на дрехата си. – Обичах те, Инеж.
Обърна се и побягна, оставяйки напиращите сълзи да се изпарят срещу течението на въздуха.
Медальонът на Верн, пръстенът на Заар, гривната на Ахас, камъкът на Таел, кинжалът на Ворк, флейтата на Окра и... яйцето на Рокс. Разбира се, яйцето на Създателя. Беше толкова близо. И знаеше къде да го намери.

-    Шеймиъс. – направи знак с ръка, бавно забавяйки крачка. Другият спря по команда и дочу единствено тиха въздишка по време на едноминутната последвала тишина. Въздишката криеше много неизказани неща. Неща, за които богът предпочете да не мисли. До които в крайна сметка заключи, че не бива да има досег. Опасяваше се, че може да му хареса прекалено. Може би дори да му се прииска да остане. Беше време за сблъсък с истината. Нямаше къде да избяга, затова поне щеше да опита да си тръгне с по-малко вреди от вече създадените.
-    Независимо от усилията ти, това тяло няма да издържи. – каза без да може да си обясни защо в този миг бе така бързо да се обърне и срещне погледа на другия. Този човек бе опитвал да се подготви за всичко това толкова дълго. А сега му казваше, че е било почти напразно. – Ще довърша започнатото и ще се оттегля преди да е станало късно...да го спасиш. -  завърши без да уточни нищо повече. Щеше да му остави малък сувенир когато приключеше тук. Бе телепортирал и двамата достатъчно близо до лабиринта, за да задейства плана си. Ако имаше нещо, което можеше да го унищожи, това би бил Пазителя на древните. Триглавата химера. Чудовището с божествен ум, заклещено живо дълбоко под основите на лабиринта. Богът приклекна в човешкото си тяло и постави ръка върху прашната земя.
-    Събуди се, Еркила. – частица божествена енергия пропълзя през вените и се изстреля в земните недра. Последва нова порция тишина. И после рев. Заглушен, едва чуваем, но достатъчно мощен, за да разтресе платформата под краката им. Радиусът на последвалите трусове бе огромен.
-    Вземи това. – обърна се отново към Шеймиъс, давайки му известна опора с божествените си сили. В следващата секунда отново се намираха в неговата обител. Странно, че наистина му се искаше да остане. Не знаеше защо ли си бе въобразил, че е възможно. Мястото му не беше тук. И някак от това болеше най-много. Защо ли точно тази истина от всички други... – Сферата съдържа късче от душата на Дарилик. Всички негови усещания за света са тук. – постави внимателно малката прозрачна топка между чуждите длани.
Постара се да я създаде здрава и трудночуплива, колкото и да се съмняваше, че Шеймиъс би се възползвал. Знаеше, че няма как да бъде очарован от сувенира му. Но нямаше значение, защото богът не търсеше нищо такова. Не търсеше ничие признание и разбиране, камо ли благодарности. Главата му и без това беше каша, какво по-напред можеше да побере в този отчайващо тесен контейнер? Бързо му стана ясно защо така лесно хората губеха разсъдъка си. Но едновременно с това го възхити колко трудно се пречупваха. Колко трудно беше да убиеш духа им. Макар и кратък, престоят му тук го бе научил на много. Съзнанието му бе пропътувало всички земи и бе наблюдавало чедата на Създателя, както го наричаха тук, докато човешкото тяло почиваше в леглото. Затворените помещения не представляваха интерес за бога. Караха го да се чувства крайно клоустрофобично.
-    Ще оставя ритуалът отпечатан върху тялото му. Ако решиш, че искаш Дарилик обратно, просто прочети думите. Да, той няма да почни нищо. Паметта му бе отдаван изтрита. Няма да помни дори кой е. Но първото, което ми каза, е че заслужава да бъде обичан. Няма да ти отнемам този шанс. – отдръпна се от Шеймиъс, пристъпвайки към градината. Беше по-добра идея да напусне това тяло насред някакво отворено пространство. Подготви се да събере усилията, които щяха да му трябват да го остави да падне цяло върху  влажните листа.
***
Шеймиъс спря за момент. Тишината най-сетне бе разсечена. Истината казана. Оцени честността. Реши да отвърне със същото:
- Смяташ, че си първият в това тяло? Заблуждаваш се. Мислиш ли, че съм станал толкова добър в грижата само от подготовки? Или, че той бе първият Дарилик, когото обичах така? - Думите режеха. - Всеки от вас вдъхваше надежда, че ще успее. С проклятието. С Лабиринта. И после много бързо забравяха как да се справят. И как да се борят. - Отвори вратата, но зад нея нямаше изглед към градината. Нито път, по който да си тръгнеш. - Снощи Отрова се погрижи да бъдеш при нас максимално дълго. Възползвай се от гостоприемството ни. И се бори, ако решиш, че искаш. Това тяло и всички други като него са като мухоловка. Създадено е да унищожи наемателя си. Ние и Отрова можем да забавим процеса, но не и да премахнем всички последствия. Така Съветът се справя с Боговете от дълго време насам. С капани. Сваля ви един по един. Търпеливо и методично. С вяра в успеха. - Шеймиъс затвори вратата зад Дарилик и зае мястото си на подиума. В помещението имаше дълга заседателна маса и глъч, която секна в мига на появяването на тези двамата. После скоропостижно започна нов нервен шепот. Мургавият тъмнокос мъж изглеждаше още по-масивен, когато позволи на отдаването на чест да го изпълни. Той нагласи звука така, че да се чува от всички и пусна още веднъж болезнената истина да живее в пространството. - Знахарката, Древната вода загина - сведе глава в знак на уважение. - Нека се подготвим за предстоящото, братя и сестри. От стотици цикли клановете се опитват да премахнат Избраните мислейки, че така ще сложат край на Прокълнатия печат, но истината е, че това няма да промени нищо. Този Комитет е създаден, за да опази Избраника и да потърсим заедно изход от кризата, която ще последва. Светът, такъв какъвто го...
- Света Ана, как ме цепи главата - изсумтя ниско и сбърчи нос обхванал с ръце лицето си. - Е, при кого спах тази нощ? - Дармара влезе с пъргав ход като хала, търсеща си белята. Предизвикваше бурите, но последствията винаги оставаха за другите. Той излизаше чист от водата. Шеймиъс потисна раздразнението и гнева си. - Честно казано нямам ясен спомен как точно пристигнах - пронизващите му сини очи със стоманеносиви нотки се взряха изпитателно първо в единия чифт очи горе на подиума, а после и в другия до вратата. Когато не получи отговор, бързо загуби интерес. Необезпокояван от втренчените погледи на всички присъстващи в стаята и гробното мълчание, което се бе възцарило след изненадващото му нахълтване, той си наля от черната, живителна течност сервирана на масичката. Шумно отпи от малката чашка. Скъпата напитка се разля меко в гърлото му и силно тръпчивият й вкус премина надолу затопляйки тялото му. Беше хубаво. Дяволски хубаво. Макар да водеше до силно пристрастяване, този вкус му харесваше и не един човек и нечовек го бе опитвал за последно в компанията му. Плътните, чувствени устни се отделиха от хладната порцеланова повърхност с такъв финес. Всички бяха убедени, че дори неодушевената чашка бе безкрайно щастлива в този миг, че е именно без душа. Иначе тя би отлетяла безвъзвратно, къде от щастие, къде от страх. Досегът до тези устни подпечатваше смърт необратимо, ако пожелаеше и печално напомняше, че техният притежател е Отрова и нищо друго.

***
***

Никога не се връщай назад. Не поглеждай. Не се обръщай. Защото направиш ли го-загубен си. На това верую я учеха. Канна направи няколко крачки в коридора, преди да чуе отварянето и после затварянето на същата тази врата. Отмерените му спокойни стъпки следващи нейните. Той винаги беше там. До нея. За него би се върнала винаги! И това болеше.
Много пъти също както и този, когато излизаше й се щеше да му каже, че знае. Знае, че той никога не би й навредил. Гласните й връзки все така не се бяха възстановили, затова оставаше безмълвна. Когато си ням, се научаваш да слушаш повече. Да чуваш стъпките му, дори и когато са едно с твоите. Би платила и много повече и много по-скъпо, за да може той да се намира тук в безопасност. Цената да върви към стаята на Ричи беше даже направо смешна пред замъгления й поглед.
Коридорът беше безкрайно дълъг. Десетки стаи и свивки зад ъгъла. Въпреки всичко времето никога не беше достатъчно. Какво щеше да й каже и колко щеше да премълчи Гуей? Винаги се чудеше. Попиваше гласа му като благодат. Перфектно осъзнаваше, че той можеше да съществува без нея, но тя без него...
Обърна се. Масивната рокля направи завъртане и се разтвори като разцъфнала роза. Краищата прошумоляха около глезените. Усмихна се ослепяващо, както всеки път преди да го остави. Направи крачка към него. После още една. И още една. Обеците й вибрираха с всяко следващо грациозно поклащане. Ръцете й се обвиха малко над кръста му и стегнаха. Усети сърцето биещо в гърдите му със своите собствени. Вгледа се в лицето му и показалецът й потъна в яката на ризата му. Придърпа го надолу. И после ефирно остави своята милувка. Челото му беше топло, а устните й студени. Досегът с него все така болеше.
Никога не се връщай назад. Не поглеждай. Не се обръщай...
***
Гуей потъна в облялата го топлина без да изпитва нуждата да задава въпроси. Без да изипитва нуждата от нищо повече. Пое близостта, която тя си бе позволила с отворени обятия, оставяйки се допира на ледените устни да прогори челото му като горящ въглен. Беше също толкова болезнено за него, колкото и за нея. Потънал в плашещо пристрастяващ комфорт, от който никога не бе знаел, че има нужда... В такива моменти забравяше, че стояха на тази земя като равни въпреки всичко. Че с поглед се бяха разбрали да останат заедно във всичко това, заедно като един. Забравяше, че никой не трябваше да се жертва за другия, да лишава другия от себе си вместо да посрещнат края заедно. А точно това щеше да ги чака от другата страна. Краят или ново начало. В този момент обаче, Гуей искаше да се изправи с рев на диво животно и да се превърне в нейния щит. Да поеме всяко острие и отрова, всяко разрушение вместо нея. Това, в което беше най-добър. Да поеме всичката болка на света, за да не я вижда в очите ѝ и да я чува в неизказаните ѝ думи. Въпреки, че знаеше, че тя никога не би поискала това. Навярно дори би преследвала духа му и в Ада, за да му отмъсти.
Плътните му устни се разтеглиха в кратка усмивка. Колко ужасяващ и същевременно безценен беше комфорта от близостта ѝ. Как искаше да го запази някак, да го поеме в дланите си и да го задържи завинаги. Без да се бои, че ще го изпусне и увреди. Без да се изниже между пръстите му като шепа пясък. Откакто започна да следва Канна, осъзна колко лесен бе бил животът му преди. Живееше за мига, но беше по-скоро страничен участник, отколкото главния герой във филма си. Беше този, който не взема решения и не мисли, а просто се втурва с рогата напред. Вярваше, че може да понесе болката вместо другите. Физическата – да, но не това бе единствената възможна болка. Сега за първи път усети, че трябва да живее живота си, правейки реален избор, който носеше реални последствия със себе си. Решение за самия себе си като главното лице в живота му. Нещо, което щеше да повлияе не само на него. Защото вече не беше сам. Можеше да се закълне че видя болезнено подобен ужас и в нейните очи. А може би бе видял отражението си.
Бавно се изправи до нормалния си ръст и този път срещна погледа ѝ смело. Не се съмняваше в избора си, дори и тя да му даваше последен шанс да го промени преди да е късно за това. Ръката му бавно се спусна към лицето ѝ, докосвайки го едва с възглавничките на пръстите, след което внимателно отмести къдриците от пътя си, оставяйки ги да лежат само върху едното ѝ рамо. Без да помръдва от мястото си, Гуей намери знака на същото място, на което го беше видял за първи път. Нямаше нужда да поглежда задната част на врата ѝ, за да знае. Съзнанието му носеше достатъчно пресен спомен за маркировката, обричаща те да се връщаш в лабиринта. Стисна зъби, затваряйки очи. Нямаше да я остави да мине през същото и този цикъл. Щеше да е различно, вярваше го колкото и глупаво да беше. Не го интересуваше, че ритуалът не обещаваше нищо. Дланта му се отпусна върху меката шия и без усилие я придърпа, докато двамата не допряха чела едно у друго. Едва тогава отвори очи и каза нещо.
-    Знаеш защо искам да го направя. Да, искам да го направя заради теб. Също го правя и заради себе си. Но е нещо, което искам. Няма да променя избора си. И аз имам твоите страхове и както аз не искам да остана сам с тях, така и няма да оставя теб сама с тях. Поне не и този път. – поклати леко глава, без да се оттегля от нея. Усети пръстите си да милват косите ѝ, връщайки къдриците в първоначалното им положение.