The rebirth~завършен проект<3

Начало: Чет Окт 04, 2018 5:45 pm

"
We hide behind the crimson door
While the summer is killed by the fall
Alive behind the crimson door
While the winter sings:
"Your love will be the death of me" (Death of me)
"Your love will be the death of me"

Death served wine for lovers
Brought from the world where devils reign
And intoxicated angels with sorrow
They witnessed in the eyes of their slaves




В аудиторията днес бе оживено както никога преди. Бе някак неестествено, щом погледът ти пробяга по предните редици, които в твоите спомени са винаги празни, сякаш имунизирани срещу човешко присъствие. В най-смелите сънища на младия лектор това място беше пълно единствено по време на някой изпит, но за негово учудване това не беше сън, нито имаше бели листове с официални печати, прилежно поставени пред всяко заето място. Напротив, днес бе първата открита лекция за учебната година, ставаше дума за една доста обикновена човешка тема. Как за подобрим човешката комуникация и проблемите в разбирателството между хората. Без да показва внезапното си притеснение, което по принцип му беше чуждо, Хаомин деликатно попи дребните капчици пот от челото си и прочисти гърло. Не знаеше причината, но почти всички погледи останаха втренчени в него до самия край, а докато кристалните му сфери опитваха да удостоят всеки с внимание, не забеляза никой да се прозява или да спи на нечие чуждо рамо. Спомняше си как всичко това се беше случвало множество пъти в собствените му години в университета. Бяха изминали седем години, но му остана прясно в съзнанието, защото се готвеше да понесе същите неща, само че от другата страна на залата.
Часове след откритата лекция, Хаомин продължаваше да си мисли за вътрешното удовлетворение от работата си. За липсата от обвинителни погледи, искащи си обратно трийсете минути от живота.  За вниманието, с което го бяха удостоили и за няколкото прокрадващи се усмивки, които умилиха душата му по непознат досега начин. Днес за първи път се замисли дали не е преживял най-ценния момент в живота си – когато харесваш работата си и си успял да бъдеш истински пред съвсем непознати хора. Чувството беше сякаш си успял да ги  да стопиш хладното пространство, което те дели от редиците и да ги докоснеш. Нямаше да забрави тези редици, пълни с жадно търсещи погледи. Независимо дали бе чисто съвпадение, само един успешен ден, или това наистина бе призванието му, щеше да скъта спомена за тези хора в съзнанието си и да си го припомня с умиление.
Слизайки от метрото на забутаната източна станция, Хаомин закрачи ведро, навлизайки в мрачината на крайния квартал, затулен в мъглите на близките производствени фабрики. Това късче от града бе като друго, различно измерение. Никой не припарваше тук, освен ако не живее сред тези не обикнати улици, преплитащи се една в друга като лабиринт.
- Хайде, давай парите! – грубо се разнесе и замря между залостените врати и прозорци. Такива неща се чуваха редовно тук и всеки знаеше, че е най-добре да не се меси. Всеки, освен Хаомин. Той някак по инерция се отправи към гласовете, идващи зад ъгъла. Сияещата му аура прогони грозните сенки на изпочупените улични лампи. Локвите, изпълнили пукнатините и дупките на изстрадалия паваж свенливо отразиха слънчевата му мека усмивка. Мъжът се изтъпанчи привидно спокойно и уверено „на неподходящото място в неподходящото време“, както някои биха се изразили.
- Хей! – ведрото подвикване стресна групичката хулигани,наобиколили неизвестно лице, което не бе в обсега на Хаомин. Нямаше значение кого бяха решили да оберат този път, със сигурност бе невинно човешко същество, навярно изпуснало спирката и попаднало тук по нещастни стечения на обстоятелствата.  – Съветвам ви да се чупите оттук.
- О, така ли!? И ‘къв си ти? – главатарят на бандата зададе въпросът си след като се изхрачи някъде наблизо и загледа с пълно пренебрежение натрапника на чуждата веселба.
- Скивайте му костюма и чантичката, бандата му сигурно се казва „Да си задръстен е яко“.
- Покажете му, че греши! – отново се обади лидерът на групичката, която стичаше за своя територия четните номера в квартала. Все им забравяше името, защото бе нелепо, но помнеше другата банда. Тази, която си бе заплюла нечетните номера. „13“, простичко и чаровно число, така се наричаха те. И никой не искаше да се замесва с тях, дори тези изгубили пътя си младежи. За тяхна изненада Хаомин пръв се засили към тях, за да използва единственото си предимство. Умишлено се блъсна в тях, като успя да ги събори с нетипично широкия си корав гръб, към който вървяха и  чифт широки рамене, допринасяйки за несъразмерната му, но все пак чаровна визия. Удостои падналите с широка извинителна усмивка, макар да не съжаляваше за действията си.
- Нека ви информирам, че това е ул.Голямата риба номер 7. Имам се с „13“ и ако не се чупите, ще им изпея, че сте били тук. – реши да придаде малко хулигански колорит на последното си предупреждение, за да не остане случайно недоразбран.
- Мамка му, верно бе! Шефе, да изчезваме! – измучаха почти едногласно останалите трима, масажирайки задните си части с длан. Падането на пробит асфалт като този бе болезнено по неповторим начин.
- Хм! Късметът не е вечен за никой. – отвърна лидерът, който се отличаваше от останалите по коженото си яке и шала в командирско червено. Червеното като цяло бе забранен цвят за носене тук, защото бе приватизиран от лидерите на 2-те действащи улични банди. Не че имаше някакви закони тук, просто се покажеш навън с нещо червено, то бързо ще бликне и от някои части на тялото ти.
- Добре ли си? – зададе рутинния си въпрос Хаомин, докато все още не изпускаше от поглед отдалечаващата се банда. Дори все още не бе обходил щателно с поглед създанието, сполетяно от нещастието да попадне в тази част на града.[/size]

- Мамка му, защо трябваше да ми пипат очилата!? Казах им, че това е единственото нещо, което не желая да докосват. Шлифера ще го изпера от калта, скъсаното ще го зашия, но тези очила ги харесвах. Сега пак ще ме гледат странно по улицата. Мога да усетя аурата им, когато го правят. Къде, по дяволите, са смотаните очила? - Хан Ан продължаваше да си мърмори и да изрежда обичайните псувни и проклятия заредени в арсенала му. Това бяха любимите му думи и той не намираше използването им за обидно, защото не ги насочваше конкретно към някого. Бяха станали неговите паразитни думи и ги експлоатираше доволно без да му звучат изтъркано никога. - Сега ще трябва да отида до аптеката. Защо изобщо излязох, за да чакам отвън? Ще се загуби, казах си. Може някой да го нападне. За първи път идва на това място и може да се стресне. То всъщност не трябва да си съвсем с всичкия си, за да дойдеш да живееш точно тук. - Хан Ан не спря да мърмори дори и когато опипом намери очилата си. Най го доядя, че всъщност наемателят му беше тукашен, т.е. всичките му неволи можеха да се избегнат, но уви. Очите му сълзяха от нощния хлад. Много пъти се беше чудил, дали може да плаче като всички останали. Това беше най-близкото му изживяване досега и той си помисли, че вероятно бе способен. Може би тази част от него не беше засегната. Напипа счупената рамка на очилата и прибра и нея. - Страхотно, ще трябва да мина и през оптиката утре. Намира се чак на майната си. Защо все на мен се случват такива неща? - Той изпъна глава нагоре към небето в жест на неразбиране. Под шлифера бялата му манта бе поела от мръсотията и май помнеше, че обърса и наранената си ръка там. Усещаше все още игличките по нея. Болеше го. Падна с цялата си тежест върху й. Как можа да се препъне в шибания контейнер? Сутринта помнеше, че въпросното чудо не се намираше там. Мразеше някой да мести околните неща без да го предупреждава. Направо избесняваше, когато трябваше да зависи от някого друг, за да съществува. Затова и премахваше всичко, което му пречи. Още утре щеше да се погрижи контейнерът да се намира на бунището. Нека ненормалниците наоколо си хвърлят боклуците, където щат другаде. Изправи се. Поотупа се, изкашля се, изхрачи се и още веднъж се издразни на това, че се спъна така нелепо. Заради това, че падна и се нарани, сега проектът му свързан с пренос на материята в пространството щеше да се забави поне с няколко дни. Дни фатални за конференцията, на която трябваше да присъства. Зачуди се за пореден път, дали има нужда от друго същество наоколо. Не носеха ли другите повече проблеми отколкото решения? Вярно той нямаше да бъде постоянно наоколо и може би щеше да може да изтърпи временно присъствието му. Дали очите му щяха да виждат нужното за Хан Ан? В замяна на квартира младият научен работник беше пожелал човек, който да му помага с домакинството. Не му харесваше да знае, че някъде има петно, а да не може да го изчисти. Да, беше сноб. И какво от това? Изправи се и най-сетне благоволи да се обърне. Дъхът му излезе на снопчета от разранените му устни. Как удряха само, проклетите идиоти. - Закъсня. Трябваше да дойдеш в 21.00 часа. Това днешните хора изобщо не цените времето си. Влизай, преди да съм размислил. - Да, такъв си беше Хан Ан, гостоприемен и оптимистичен както винаги.

Придърпа дръжката на черната си чанта нагоре към рамото си и килна глава в лека почуда. Обикновено никога не закъсняваше, но днес като чели наистина бе загубил пълна представа за времето. Не беше слязъл на точната спирка и се наложи да повърви до новата си квартира. Ако не беше чул врясканетото на бандата, имаше вероятност да не излезе от самовглъбението си. Когато собствените му мисли го теглиха надалеч, Хаомин бе почти безсилен да се съпротивлява. Сега се чувстваше немислимо виновен, че друг човек пострада поради закъснението му, но не можеше да стори друго, освен да последва новия си хазаин с извинителна и донякъде любопитна усмивка.
- Благодаря за гостоприемството. – отвърна искрено, защото не си спомняше друг да го е посрещал или очаквал някъде. Действията говореха твърде много, за да обърне внимание на думите. – Аз съм Хао Мин. Шу Хао Мин. – представи се за протокола, докато примигваше в мрачината на хладния като мазе коридор. Струваше му се като лукс в сравнение с мизерния гараж, който доскоро обитаваше. Сега, когато реално бе сбъднал мечтата си да преподава, гаражът не бе удобно място за подготовка. Нямаше дори бюро.
Коридорът му се стори толкова обширен, че си помисли за колело. Преди не смееше да си вземе, защото на другия ден щяха да го откраднат, но тук имаше толкова неизползваемо място, че човек неволно се размечтаваше. Мислите отново го запратиха в друго измерение и краката му превключиха на автопилот.
Присети се, че другия така и не отговори на въпроса му, но пък и Хаомин забрави да се извини за забавянето, така че може би бяха квит. Или щяха да бъдат, когато младият лектор използва единственото си умение, което караше хората да се почувстват по-добре. Не беше сигурен дали работеше пир всеки, но поне щеше да опита.
- Стигнахме ли? – откъсна се измежду устните му спонтанно, когато усети, че и двамата бяха спрели пред една врата, боядисаната в бодро с поне няколко прикрепени допълнителни ключалки. Да, кварталът определено имаше совите изискванията сигурност, но Хао Мин не беше виждал подобно нещо. В средата на вратата висеше напълно центриран и изгладен, йероглифът за „влизането забранено“, написан сходно на йероглифът за „късмет“ , който обикновено висеше по вратите и прозорците на китайските граждани.
А не можеше да се каже, че Хао Мин прилича на китаец, макар личната му карта да доказваше, че е такъв. Специфично очертаните му скули придаваха странна монголска дивост и суровост на лицето му, което контрастираше на спокойния му темперамент. В големите му стъклени тъмни ириси, премрежени от гъсти дълги мигли, проблясваше мистичен режещосив нюанс, който понякога можеше да се долови, но не и да се разгадае неговия проход. Няколко хаотично разположени лунички красяха ястребовия нос, но не си личаха особено на фона на мургавата му като на тибетец кожа. Странната му външност се допълваше от естествено оформените му с овално ъгълче вежди, един нюанс по-тъмно черно от косата му, която то своя страна той винаги вързваше с малко ластиче отзад. Плътните му устни често оформяха усмивка, дори без видима причина, но винаги непристорена.
Част от него напомняше на неопитомен жребец, а друга на смирен монах. Безкрайната яснота(чистота), това бе значението на името му, но никой човек не можеше да твърди, че познава Хао Мин. Колкото и пъти да бе успявал да докосне някого с искреността и смиреността си, никой не се бе осмелил да прекрачи към него и да го опознае. Винаги оставяше мътен и неясен за околните, но такава бе тяхната воля. Разбира се, това бе правилният избор, който всеки правеше на подсъзнателно ниво.
- Намира ли ти се аптечка тук? – не му бе удобно да разпитва толкова, защото току-що дойде, но не търпеше умът му да бъде терзан от каквито и да е въпроси твърде дълго. Погледът му стоеше прикован в новия му познат, който го загледа с леко присвити очи.

Никога не беше изпитвал нуждата да очаква някого. Това чувство не му харесваше. Стомахът му се бунтуваше. Кожата му настръхваше. Обикаляше затворен в лабораторията и инстинктивно се обръщаше по посока на прозореца, сякаш щеше да успее да го види. Защо толкова се вълнуваше? Непознат щеше да дойде в дома му. Не беше живял с никого от години. Беше забравил какво е. Силно изразените му триъгълни вежди се вдигнаха нагоре. Защо се подлагаше на това? Толкова време се пазеше от хората. Сега излагаше съществуването си на показ. Знаеше причината и въпреки това продължаваше да спори със себе си. Искаше да се довери поне на късче от света, който се бе отнесъл така негостоприемно с него. Усети болката в ребрата си и внезапно му стана трудно да диша. Старата травма се обаждаше, когато се развълнува. Застина и се опита да не си поема дъх, за да отшуми пробождането. Тогава чу раздвижването долу. Проклетниците пак хвърляха яйца по фасадата на къщата му. Как можеха така да разхищават храната? Възмутително.
Идея нямаше защо се юрна да тренира винг-чун. Сега поназнайваше нужното, но се притесняваше да го прилага, защото се опасяваше, че ще претрепе някого съвсем, съвсем наистина. Наемателят му закъсняваше и можеше да се натресе право на тях. Трябваше да се справи с това. Длъжен беше. Не искаше никой да пострада, когато бе избрал да му повярва. Не обичаше да излиза от вкъщи. Новостите в околното го изненадваха и плашеха. Едва наскоро преодоля фобията си да излиза. Къде си? Не идвай точно сега, примоли се. Усети топлината излъчвана от телата им. Зае позиция, направи крачка и тогава...
- Аййййх, шибаният му контейнер! Защо трябваше да бъде там точно тогава? - изкрещя извън себе си от яд и прокара ръка през косата си Хан Ан. - Извинявай, - каза по-меко на стрестнатия човек до него - наистина имах неудачен късмет тази вечер. Онези там са стари познайници. Ако ги срещнеш отново, предай им да го дух*т от мое име. Не, - размисли той - по-добре се прави, че не ме познаваш. Аз ще се справя с тях скоро. Изобретих нещо, което така ще им подпали задниците, че... - прокашля се - Преди не бях такъв смотльо и хубаво ги подреждах, но сега знаят слабото ми място и идват да се гъбаркат с мен. Постоянно разместват по нещо наоколо. - Хан Ан разтърка наранените си колене. Толкова често беше падал заради техните игрички, че раните му никога не зарастваха. И така беше още откакто се върна от болницата преди 17 години.
***
- Аптечка, да, но в нея има само лепенки, а сега ми е нужен бинт - Хан Ан направи няколко изненадващи крачки към госта си по посока на гласа му. Когато беше близо до някого можеше да усети енергията вътре в него. Този човек беше хармония до едно определено ниво и все пак имаше нещо заключено. Не беше наранен от събитията тази вечер и беше спокоен. Тайните, които носеше със себе си от миналото, не го интересуваха. Всеки имаше такива, реши хазаинът му. - Аз съм Хан Ан. Фамилия Фу. Трябва да го пише някъде отвън. - Колкото и да беше извън логиката, подчини в последните дни цялото си съществуване на това да го посрещне. Човек се сдобиваше с много свободно време, когато не излизаше от вкъщи. В банята имаше кърпи за госта му, четка за зъби, завивките бяха прилежно сгънати на леглото в спалнята. Във всекидневната имаше работен кът с бележка ''наемател'', а от рафтовете беше опразнено пространство, за да може Хао Мин да разопакова част от вещите си. Масата беше подредена като от декоратор. - Ако съм забравил нещо, попитай ме утре. Почини си. Денят сигурно е бил дълъг. - Пръстите на Хан Ан пробягаха по повърхността като водно конче по мекотата на водата. Взе портфейла си от масичката и го пъхна в джоба си. - Вечерята е на масата. Каквото остане, можеш да прибереш в хладилника. - Усмихна се. За последно беше готвил за дядо си. Съжаляваше, че няма да присъства, за да усети реакцията на Хао Мин от храната. Тогава щеше да разбере какво харесва отсрещният. - Ще отида до аптеката. - Ръката му докосна стената без да иска. Сподави шока и тялото му само извибрира от болката. Разпъна бялото си бастунче и излезе.

Завъртя се няколко пъти, като успя да огледа стаята си и едновременно с това ръката му да претършува в огромната черна чанта за нужните неща. В главата му се бе оформил леко объркан и сложен алгоритъм и това може би го забави прекалено. Все пак усмивката и не слезе от лицето му, а дори се увеличаваше, докато погледът му забелязваше детайлите и неочакваната прилежност, която Хан Ан бе вложил в тях. Устните му трепваха на места, от несдържан признак на изненада. Странен трепет завладя душата му, а в стъклените очи заблестя пламъче на благодарност. Когато видя подредената маса за вечеря и разнообразието от ястия, изпита сходно на онова умиление от по-рано, но въпреки това усещането бе различно. Емоциите за днес му дойдоха в повече и докато се осъзнае, вече не виждаше хазаина си в помещението. Кога бе успял да излезе?
Хао Мин разтърси глава и остави малката си импровизирана аптечка на масичката, за да може да последва другия. Само някой луд би излязъл в това състояние по това време, но от друга страна се свикваше да живееш насред хаос като този, където властваха единствено законите на шайка индивиди, които не знаеха какво правят с живота си. Едва сега Мин осъзнаваше колко ужасно е за свикнеш с нещо подобно.
Докато прескачаше стълбите като състезателен кон, дори не забеляза как малкото черно ластиче се скъса и остави косата му да левитира в пространството като пипала на октопод в океана. Тук човек дори не можеше да намери свестен фризьор да се подстриже, какво да говорим за друго. Почти никой не смееше да отвори какъвто и да е легален бизнес в квартал „Северен вятър“, но за сметка на това кътчето беше снабдено с всичко онова, с което един китаец не можеше да се сдобие в така строго охранявана държава. На две пресечки от старото „жилище“ на Хао Мин се намираше склада за внесени от Русия оръжия и крадени коли, собственост на единствените чужденци в града. Братя Владимир и Никита Базилевски бяха типични руснаци с бяла кожа и яркосини очи, но тук нямаше кой да ги похвали за това. Дори бандите предпочитаха да не се навъртат около тях, заради плашещите им татуировки. Мнозина вярваха, че са лежали поне пет години в затвора и някак си са заличили досиетата си, за да избягат в Китай, където надали ще ги потърсят. Противно на очакванията, бяха превърнали Хао Мин в техен човек, след като той бе така глупав да спаси Никита от сигурна смърт. Никой не го беше карал да спира при полумъртъв съмнителен чужденец и да промива и превързва огнестрелната му рана. Но ето че го направи, и сега се чувстваше странно задължен да пие чай с братята веднъж месечно в невероятната съспенс атмосфера на мълчанието. Никой то двамата не бе разговорлив, макар китайският им да се разбираше. От онзи ден Хао Мин си блъскаше главата каква услуга да поиска от тях, за да станат квит и да се разделят без лоши чувства. Никита бе единственият случай, за който младият лектор бе изпробвал познанията си по традиционна и модерна медицина.
- Почакай! – извика към Хан Ан с леко пресипнал от лудия бяг глас, щом успя да го настигне и дори да улови с два пръста ръкава на дрехата му. Успокои се, когато видя другия да се спира на мястото си. – Нали знаеш, че единствената отворена аптека по това време е на 20 минути път оттук? – трябваше да прозвучи леко обвинително, но не му се получи. – Хайде, върни се горе, аз ще ти услужа с нужното. – рече и дръпна леко ръкава на шлифера му, след което го остави на мира.
***
- Седни и си съблечи мантата. – нареди му съвсем несъзнателно, като по стар навик, запазвайки мекия си тембър. Зае се да отваря малката кутия, в която държеше бинта и импровизираните си лекове за рани. Подбра две малки стъклени бутилчици и се обърна към хазаина си. Поне това можеше да стори, да се погрижи за пресните наранявания, които бе получил заради него. Не че го правеше просто, защото се чувстваше отговорен. Искаше го. Не бе светец, но никога не подминаваше ранени хора. – Две години лекувах селяните в Дафо. – наруши тишината по едно време, сякаш за да успокои другия, че знае какво прави. Пръстите му деликатно посипаха върху раната малко от цветния прах в едното бурканче, след като я дезинфектира с домашния спирт с екстракт от алое. Всички лекове в личната му аптечка Хао Мин бе направил сам, защото държеше да знае точно какво поглъща и с какво се маже при възникнал проблем. Интересът му към медицината се бе появил доста преди краткия му престой в провинция Гансу. И макар да не бе успял да се отърве то белезите на гърба си, успя да помогне на много хора, което му стигаше. След като свърши с отворените рани и ги превърза, намаза синините с хладния мехлем от хвощ, магданоз и няколко китайски билки с неприятен аромат, но силно действие. Трябваше да изчезнат само след няколко намазвания.
- Можеш да се облечеш. – добави накрая и започна да прибира всичко на мястото му. По принцип се случваше лесно да се разсее и запилее нещата си, затова си напомняше да връща всичко на където трябва, преди да е изключил напълно.
- О, това е великолепно! – възкликна, щом усети миризмата на задушено пилешко Хуанмън и се надвеси над парата, идваща от варения ориз отдолу. Обожаваше това ястие, затова реши да го нападне без втора покана. Още преди да стовари задните си части на стола, грабна клечките и подбра перфектната първа хапка – малко парченце от пилешкото и ориза, попил невероятния сос на месото и подправките. – Невероятно! Вкусотия! – мърмореше между хапките си, осъзнавайки, че е изгладнял като мечка.

При досега до друг човек, когато не очаква тялото му се свиваше. Спомняше си някакъв страх, предателство, мъка. Загорчаваше му. Съзнанието му опитваше да премахне агресора. Отбраняваше се. Посегна инстинктивно, но се спря. Не знаеше защо има тази реакция. Не беше уплаха единствено заради изненадата. Имаше и нещо друго, което все още не можеше да изплува. Дори не разбра как се бе озовал отново в къщата. Каква магия му приложи този човек? Защо се подчиняваше послушно като агне? Кога съблече дрехите си? Онези парчета плат скриващи прозрачната му кожа. Показващи повечето вени в тялото му, които като пътни артерии не спираха трафика си и му доставяха все още живот. Отново част от спомен. Паат! Нещо се разби в стената, но само в съзнанието му. Сега този човек го докосваше. Усещаше пръстите му върху пулсиращата рана. Косата му докато се навеждаше облизваше рамото му. Можеше да усети и фрагменти от дъха му заради близостта. Наистина умееше да плаче. Ако в този миг беше усетил, че сълзите му капеха право върху ръката на Хао Мин, щеше да си умре от срам веднагически, но той беше потънал толкова дълбоко в емоцията, че дори не осъзнаваше, че солените капки се търкалят по бузите му. Беше застинал в някакво време-пространство между отминал спомен и настояще. Главата му бе склонена надолу и косата скриваше лицето му. Както бе тогава така и сега. Внезапно подсмръкна и разтърка носа си, излизайки от уединението си. Прокашля се. Винаги той се беше грижил за околните. За майка си, за дядо си. Изпрати и двамата в последния им път, но не помнеше да е плакал. Мислеше, че със загубата на зрение беше загубил и това. Свикнал бе да прави всично сам. Защо Хао Мин нарушаваше баланса му? Не биваше. Тази сладост, която усещаше, когато някой друг се грижеше за него, тя заразяваше цялата му същност. Сваляше толкова бързо защитите в него. Плашещо е. И най-страшното-събуждаше спомените му. Не чака втора покана, за да се облече. Беше толкова експедитивен, че в армията биха му завидели на сръчността. Изводът, който си извади беше: стой далеч от наемателя. Той е много, много опасен човек. Естествено пет минути по-късно все още мислеше така, но и някак му симпатизираше и се присламчваше към него. Ник'во чувство за самосъхранение, баси!
***
При всяка хапка се разнасяше специфичен аромат. Хан Ан можеше да усети вкуса, който усещаше и Хао Мин, така сякаш бе в устата му. Бе подпрял брадичката си с двете си ръце и се взираше в съзерцание. Приличаше на дете, което се възхищава на нещо, което вижда за първи път. По едно време се усети, че е странно. Първо, че той всъщност нищо не виждаше. Второ седеше с полуотворена уста пълна със слюнки и едва смогваше да преглътне, за да не покапят по покривката. Трето без очилата очите му изглеждаха абсолютно черни и големи като маслини. Повечето хора се плашеха. Така се беше родил. Бялото в очите му почти липсваше и затова от малък понасяше една камара подигравки. Приличаше на онзи нощен тип животни с големи, кръгли като топчета очички. Дори и сега, когато не виждаше, можеше да усети реакцията на хората. Дочуваше удивеното ахване и затова предпочиташе да носи постоянно тъмните си очила. Фигурата му леко се беше попрегърбила. Беше висок 1.75 м., строен, но не хърбав. Не беше много висок, но заради добре оформеното си тяло приличаше на... На какво приличаше наистина? Спомни си някакво отдавна забравено усещане. Вода. Имаше много вода. Рееше се. Паметта му невинаги беше услужлива и моментите идваха често накъсани в неразбираем пъзел.
- Защо не ядеш бамбука и гъбите? Не ги харесваш ли? - чу се да изплясква от нищото Хан Ан. Прииска му се да се шамароса през голямата уста. Беше неучтиво така да пита госта си.

Усещаше топлина и уют, досега непознати за него. Едва два часа, откакто бе прекрачил прага, сърцето му биеше спокойно, отмерено, движенията му бяха лежерни, а погледът изпълнен с удовлетворение, често се промъкваше към човека пред него. Интуицията му подсказваше, че той можеше да го види много по-добре с отсъствието си на зрение. И по-лошото, да го опознае. Може би пред него стоеше единственото създание на света, способно да преодолее бариерата, да разнищи драскащата жилетка, под която удобно си лежеше Хао Мин. Странно, но липсващата сигурност не успя да породи нужното обезпокоение у него, а само да предизвика едното ъгълче на устната му, което се изви нагоре. Все още не вярваше, но тръпката му доставяше приятно гъделичкане. Замисли се, че идвайки тук сам бе се бе подложил на един вид предизвикателство.
- Обожавам ги. Затова си ги оставям за накрая. - отвърна, а ъгълчето на устната му си остана вдигнато.
- Знаеш ли, напомняш ми на Сами. - изтърва моментната си мисъл като задържа твърде дълго погледа си върху Хан Ан. Изведнъж осъзна, че го е казал на глас и трябва да си доразкаже мисълта. - Един много сладък дългопет, който намерих веднъж в Дафо. Нямам представа как беше сигнал до пустинята, но едва се държеше, когато го взех при себе си. Щом укрепна го отнесох в резервата във Филипините, където принадлежи. Кой да знае, че ще ми е толкова трудно... - смотолеви накрая, напътвайки всичкия бамбук към устата си със замислени очи. Започна да дъвче шумно и се почувства наистина глупаво. Споменът за тази животинка го изпълни със забравената топлинка на взаимността, която никога не бе изпитал с някой човек. Сами го гледаше с огромните си очи, пълни със същата благодарност и привързаност, която се отразяваше и в тези на Мин. Но да се привържеш към нещо може да бъде наистина болезнено, когато то престане да е част от живота ти.
- Благодаря за храната! - усети, че трябваше да го каже още преди да й се нахвърли, но нали по-добре късно, отколкото никога? Щом изпразни и последната чиния, чевръсто нареди всичко едно върху друго и с насочи към мивката.
***
След като едва не заспа под душа, започна да изпитва известни притеснения за хазаина си. Прилежният оглед на къщата го накара да осъзнае, че стаите им бяха една до друга, но все пак отделени с твърда стена, което бе някаква утеха.
- Трябваше да видя къщата, преди да се съглася да се нанасям... - размишляваше на глас пред огледалото. В отражението си виждаше и избледняващия отпечатък от шамарът, който си заби, за да се задържи буден, докато стигне стаята си. - Да не си посмял да направиш нещо, няма да ти го простя!
Разбира се, не можеше да лежи на тази кълка. Делеше един покрив с друго живо същество. Не можеше да прояви безотговорността и да остави всичко на съдбата, както в онзи невзрачен гараж без любопитни съседи наоколо.
- Мина много време. - въздъхна с крива усмивка, когато закопча китката си за леглото. Затвори очи, щом чу изщракването на белезниците. Силно се надяваше това да свърши работа.

Абсолютно същото правеше и той. Винаги си оставяше най-хубавото за накрая. Не, не можеше да си позволи да го харесва повече. Не искаше да си го причинява. Обичаше бамбук и гъби. Значи щеше да му бъде конкуренция. Точка по въпроса!
Нима току-що сравни хазаина си с маймуна. И еновременно с това го оприличи на сладък. Край! Определено не го харесваше. Беше обидно и противоречеше на годините, които тежаха на мястото си, а именно цели 28. Беше 28 годишен мъж, а не маймуна. Макар, че като се замислеше, опипвайки брадата, а после и косата си... Всъщност мразеше този човек. Утре трябваше да се подстриже и обръсне. Никакви маймуни повече.
Сега му трябваше баня. Надяна един найлонов ръкав, за да предпази наранената ръка и стопли вода. В къщата нямаше все още поточна топла вода, затова душът представляваше накрайник с прикрепен резервоар към него. Не можеше да се бавиш за дълго под струята. Пусна първо Хао Мин към банята, а той хапна междувременно. Подготви и продукти за закуската утре.
Когато си сляп и постоянно е тъмно, не ти трябва много време за спане. Клепачите ти трудно натежаваха, за да се предадеш в царството на съня. Или може би не беше слепотата, а многото тревоги. Облече любимата си пижама. В магазина забрави да попита каква декорация беше му се паднала, иначе щеше да знае, че е от дамския сектор в розово и бяло и е с огромно Хелоу Кити отпред. Харесваше му, защото е мекичка и пухкава.
Спъна се в една табуретка и изруга. Недостатъкът да живееш с други хора беше, че те местеха предметите в пространството без да ти кажат и после само теб те болеше от този факт. Познаваше всяко нещо в къщата като петте си пръста. Освен петната. Тях не ги познаваше. Появяваха се все нови и нови и мисълта, че ги има, а не може да ги изчисти, го побъркваше. Точно затова имаше нужда от помощ. Никоя фирма за почистване нямаше да припари до този квартал, никоя порядъчна жена също, затова тази чест се падаше на Хао Мин. Въздъхна.
***
Можеше да усети емоцията. Дори и да не виждаше отскоро, знаеше какво чува. Тези звуци. Това беше усещане на екстаз. Знаеше, защото и той беше издавал същите упойващи трели в ръцете на Бао Дан. Ниският, гърлен стон засядащ в гърлото ти, докато пореден неслучаен тласък не го освободи. Слюнката стичаща се от устните ти и езикът ти неспособен да я задържи. Можеше да усети смесването на потта между двете тела, защото и той е бил така вплетен в любовната игра. Щеше му се да можеше да ги види. Не за да повярва. Знаеше на какво е попаднал, но искаше да види лицето на човека, който му беше отнел Бао Дан. Опипа превръзката си. Искаше да я махне. Помъчи се да се пребори с нея, но беше толкова усърдно стегната. Досадно стегната от обичния му Бао Дан. Но най го заболя, когато чу думите. Същите думи, които беше използвал и когато се любиха те двамата. Само за миг унищожи всичката силна любов, която цъфтеше в сърцето на младото момче. Тогава беше на 17. Тъкмо преживял катастрофата, в която беше загинала майка му и Бао Дан беше като глътка свеж въздух. Само той се спираше да си поговори с него, да му подари смеха си, да го погали. И сега пак той заличи всичко. Значи за него е бил поредният, и щеше да има и други, както бе имало и преди него. Най го болеше от грижата на Бао Дан. Той обичаше да поправя счупени неща. Обичаше да те вземе тогава, когато си най-счупен и да те изправи на крака. Вдъхваше ти живот, а след това ти духваше под опашката. Показваше ти най-цветните моменти от живота, а после ти ги отнемаше. Защо помнеше най-добре този, когото най-много искаше да забрави? Изсумтя и се обърна в леглото си удряйки стената с юмрук. Проклетник! Как можеше да се спи, когато всеки път, като си легнеше мислеше за тези ръце. Когато до днес не бе усещал други да го докосват така.

Събуди се от болезнено изтръпване в зоната на китката. Приплъзна добре оформените си задни части назад, повдигайки се до седнало положение. Едва отвори очи, за да установи една добра и една не особено добра новина. Добрата беше, че стаята изглеждаше в същия порядъчен вид, в който я помнеше преди да заспи. Другото обаче го хвърли в моментен тих ужас, който бързо прогони. Знаеше,, че става по-слаб, когато се страхува. Колкото повече се страхуваше, толкова повече вярата му се разклащаше. Вяра, която пазеше със зъби и нокти, в която се бе вкопчил с цялото си същество и с която заедно цял живот крачеха по тънък лед. Не, нямаше да я даде на никой, категорично не. Най-малко на Него.
Използва свободната си ръка, за да свали медальона с ключето от врата си. Щом освободи другата си длан, разтърка китката си, докато отново я почувства. Личеше си, че се е борило за надмощие. Понякога не се случваше с дни и всичко бе плашещо нормално. Но Хао Мин знаеше, че спокойствието не трае вечно. Сега искаше само да се добере до мехлема си, но се сети, че го съхранява на хладно в кухнята. Силно се надяваше да не обезпокои хазаина си и призраците на това място.
Дотърти се като мумия до кухнята и тъкмо когато стигна до заветната кутийка, го полазиха тръпки, а косъмчетата по гърба му настръхнаха. Усети как някой буквално го пронизва, нечии очи преминаваха през него и сякаш стиснаха душата му, блъскайки я в стените на клетката, в която сама се бе заключила. Щом се обърна, видя Хан Ан да стои като дебнеща сова на столчето зад него. Този тип не спеше ли? Беше едва пет сутринта. Хиляди сенчестите мисли му пробягаха през главата, но за щастие ги спря на време и просто продължи със заниманието си, докато не си свърши работата.
- Хм...След като и ти си буден, ще пиеш ли чай с мен? – дори не знаеше защо го попита, при положение, че така или иначе щеше да направи чай и за двамата. На подобно нещо никога не се отказваше, всеки китаец го смяташе за обидно. След още секунда тършуваше в кутията си, Хао Мин извади оттам домашния тибетски чай Галеаш, който бе подходящ за консумиране сутрин и вечер. Действието му бе много благоприятно и наистина прочистваше организма, но Мин щеше да спести тези неща на хазаина си, защото не искаше да звучи като провален актьор от телевизионна реклама. Докато разучаваше кухнята, се сети за дългото споразумение, което му бе изпратено от Хан Ан относно стриктната подредба на всяко нещо и петната. За миг се почувства гузно от скорошните си вероятни прегрешения и фокусира вниманието си върху настоящия момент. Поне сега можеше да не се издъни. С прецизните движения на гейша, Мин отмери внимателно нужните пропорции и температура на водата, а миг по-късно в помещението се разнесе наситен аромат на билков букет, от който всяка една билка можеше спокойно да бъде различена.
- Това е тибетски чай, опитвал ли си? – замлъкна след глупавия си въпрос, за да не изстреля още по-глупави. Искаше да разбере кога другия излиза за работа, и ако е възможно да знае дори за тоалетните му навици...Колкото и нелепо да звучеше, трябваше да е нащрек,а това незнание го побъркваше. Имаше нещо в другия, което го караше едновременно да се чувства спокоен и притеснен. Не си спомняше подобни резки аномалии в атмосферата. Очите му застинаха върху палеца на мъжа, който бавно се вдигна над ръба на чашата. Проследи донякъде изпъкващите му вени и усещайки измъчваща жажда в гърлото си, бързо отпи глътка от чая си. Течността прогори вътрешностите му, но не беше достатъчно. Чувството не си отиде.

Когато стана на сутринта приличаше на панда. С огромни черни очи, още по-огромни черни кръгове под тях и с тебеширено, пребледняло лице. Мъка! Цяла нощ бълнува как Хао Мин продължи тръпнещо да го докосва нагоре по ръката, минавайки като паяк по заобленото му рамо. Стискащ леко мястото между рамото и тила той впи зъби в образувалата се сгъвка и буквално изсмука цялата воля на Хан Ан. А продължението беше толкова жежко, че дланите му се бяха изпотили и си припомни какво е да се будиш сутрин с ерекция. Насън Хан Ан ще да е издавал някакъв сластен звук, защото когато се събуди осъзна, че продължава да го издава. Добре, че наистина не можеше да вижда, защото, ако срещнеше дори един-единствен път очите на Хао Мин, щеше да умре от изчервяване до смърт. Само, ако знаеше, че все още се подвизава с пижамата на Хелоу Кити, щеше да се бъгне съвсем.
Наслади се на напитката си. Върху небцето му танцуваха такива вкусове и усещания, че имаше чувството, че е обиколил поне 10 държави и опознал техните специфики. В чая му с всяка следваща глътка се разкриваха нови нотки дълбочина и наситеност. Уникално човече! Имаше ли нещо, което да не може да прави този негов наемател? Насочи глава към него, за да усети енергията му. Хао Мин не страдаше от липса на апетит. По звука на дрънчене в купичката му можеше да отсъди, че си беше изял всичко. Прехапа долната си устна прехвърляйки задачите си за днес.
- Да, имам купища чай из шкафовете, - посочи неопределено нагоре - но нито един не може да се сравни с този. Сега след като знам какъв трябва да бъде вкусът, никога вече няма да искам да ги пия - прокашля се, защото искаше да добави още нещо и се чудеше как да започне. - Съжалявам, че ще ти се наложи да се съобразяваш с толкова много неща докато си тук. Знам, че на останалите хора промените не им правят впечатление, но за мен е трудно да се движа свободно из къщата и да намирам вещите си, ако те сменят местоположението си. И моля да не слагаш нищо странно из хладилника, което да ме отведе до болницата. Няколко пъти ми се е случвало. Дядо ми имаше навика да държи жива стръв вътре и... уцелих кукичка. Да не говорим как разпилях животинките из цялата стая. Бррр! - потрепери и млъкна сконфузено.
***
- Готов ли си? - изчурулика твърде бодро за човек борил се с доста голямо количество еротика, която му се насъбра нощес. Хладният сумрак прониза костите му и обрули лицето му с лапите си. Направи първите три крачки и тогава се усети. Беше си присвоил част от Хао Мин. Беше преплел ръка с неговата и мушнал пръстите си в джоба му. Прокашля се и мигом издърпа непослушния си крайник обратно. - Съжалявам - твърде често му се налагаше да се извинява откакто вече не живееше сам. - Когато излизахме, водех така дядо, за да не се изгуби - гласът му почти изчезна към края на изречението. Беше унизително да споделя детайли от миналото си с почти непознат. Беше и срамно да се оправдава по този начин. Дочу щракване, а после и още няколко. Трябваше му секунда, за да осмисли ставащото. - Извинете, снимахте ли ни току-що? - насочи се към трите девойки, защото от тях дочу своето описание.
- Да - с присъщата откритост на китайците каза едната ученичка.
- Защо? - искрено се удиви Хан Ан.
- Приличате на любимата ни двойка герои от новата уебтун драма ''Звезден час''.
Двойка, тя двойка ли каза? Каква двойка? Момичетата се изкискаха и хукнаха нанякъде оставяйки го в недоумение.
- Какво искаш за вечеря тази вечер? - Хан Ан се насочи към мястото, където беше зарязал Хао Мин, но се оказа, че той вече не е там и хазаинът му говори пет минути на 90-годишна дама тренираща тай-чи. Задъхано дотърча по посока на гласа на Хао Мин само, за да повтори въпроса си. Усмихна се. Беше забравил какво е да си навън. Какво е бузите ти да се багрят в румен цвят нащипани от бръснещия студ. Как дори в неговите невиждащи очи може да се отрази красотата на света, да проникне свежестта на деня до душата ти и да те накара да се усмихнеш. И не само това, смя се с глас, така както не беше правил от години. Не знаеше защо се смее. Харесваше му да чува леко хълцащия и заглъхващ тембър. Смя се докато очите му не се насълзиха.
- Хан Ан, ти ли си?- Сякаш го удариха с камших през гръбнака. - Запазил си все същия живец. - Можеше да се закълне, че мъжът се усмихваше. - Отдавна не си идвал в кабинета ми. Ела, когато имаш време. - Потръпна. По-явна покана за секс не беше чувал. Нагъл си. Признаваше, че няколко пъти тялото беше предавало сърцето му поддавайки се отново на порока наречен Бао Дан, но всеки път излизаше от леглото му все по-празно откъм емоции. Получаваше някакви временни усещания за близост, но после те измамно изтичаха в канала под душа в банята. Щом излезеше от там двамата отново бяха непознати.
- Смених болницата - Хан Ан неочаквано се беше озовал зад гърба на Хао Мин и отново най-нагло си беше присвоил ръката му. Тази среща го свари неподготвен. Позволи си да се отпусне само за миг и веднага беше наказан за дързостта си. Заради този човек го беше страх да излиза. Всеки път му предлагаше отрова, която не съумяваше да откаже. Хао Мин се оказа неговата инстинктивна защита. Стискаше толкова силно китката му, така беше впил пръсти в нея, че сигурно другият вече усещаше иглички по кожата си. Събра смелост да доотговори. - Доктор Мао е по-близо до къщата ми и... - стой далеч от мен, гадино! Ще се науча да съм силен. Да не потръпвам от присъствието ти. Да не отмаляват краката ми. Да не усещам онази сладка премала в корема си. - ...съм доста зает напоследък. - Запъна се.
- Когато се освободиш, намини. - Не се отказваш, нали? За теб опцията, ''не'', не важи. Какво още мислиш, че можеш да оправиш в мен, освен тялото ми? Колкото и да го пълниш със семето си отвътре няма да избие цвете. Душата ми е черна дупка след теб.
Сбогуваха се набързо с неочаквания стар познат и продължиха. Не знаеше кога беше пуснал Хао Мин. Изпадна отново в своя вътрешен транс. Обърна се към него едва когато чу името си повторено неколкократно. Бяха стигнали до оптиката, но Хан Ан беше замръзнал все още на последния си въпрос, затова и пак той се изтръгна от посинелите му прехапани до кръв устни:
- Е, какво искаш за вечеря?

Събра няколко пожълтели листа, попаднали в косата на Хан Ан и остави вятъра да ги отнесе далеч. Усмихна се, когато пръстите му преминаха през меките кичури на другия. Известно време скришно наблюдаваше как слънчевите лъчи огряваха същите тези няколко кичура и нямаше да крие, прииска му се да ги погали отново, без причина. Собствената му коса не бе така мека заради твърдината на косъма. За момент в съзнанието му Хан Ан се превърна в плюшено животинче, което не беше добре, защото Хао Мин си умираше да ги гушка.
- Не бих отказал нищо, приготвено от теб, но хуогуо-то ми липсва. Последно ядох в Юннан.- отвърна каквото му беше наум, но не упоя да прецени дали не фамилиарничеше прекалено. Поради някаква причина имаше чувството, че двамата с хазаина му се познаваха от векове, бяха започнали да си говорят на "ти" от самото начало и вероятно нямаше проблем за никого. От друга страна, за Хао Мин беше нещо ново. Единственият му нормален досег с хора до този момент, бе единствено по работа. Всички го величаеха прекалено и винаги му говореха с Вие форма, сякаш се намираше на някое недостижимо място като Нефритения дворец. Винаги него го стягаше в гърдите, че хората преиначават нещата, идеализират ги прекалено, никой не бе успял да види в него обикновения човек с обикновени желания. Някъде дълбоко в себе си дори той таеше мечтата да бъде обичан. Да бъде оценен като човека, а не "всезнаещия и всеможещия". Никога не бе лекувал хората, за да покаже познанията и сръчността си. Сега не бе избрал да преподава, за да се изфука с знанията си, а за да ги сподели с някого. Отдаван му беше казано, че не заслужава да бъде обичан. Но дори някой да ти втълпи подобно нещо, ти самият били се отказал тайничко да копнееш за това? За нечий малък жест, за нечия топла усмивка, за нечия близост?
Сега за първи път като че му бе дадена онази мечтана зелена светлинка. Тя проблясваше в самотата на душата му, даваше му нова глътка свеж въздух, но не обещаваше нищо. Затова и Хао Мин се чувстваше така комфортно компанията на Хан Ан. И дори когато почувства напрежение у него преди малко, не се възмути, усмивката не слезе то лицето му. Напротив, усмихна се още повече, когато усети вкопчването на чуждата длан в китката си. Усмихна се и на лекото пренебрежение, с което го погледна непознатия човек, който очевидно бе наранил Хан Ан. Младият лектор не беше толкова недосетлив, но реши да не се меси по никакъв начин в разговора им. Просто доближи тяло до това на Хан Ан и продължи да се усмихва невинно. Трябваше да признае, че за първи път нечие пренебрежение го радваше. Навярно защото не виждаше да има причина за него. След всичко преживяно в далечното минало, сега бе почти невъзможно да се почувства обиден от нещо.
***
Днес можеше да си отдъхне малко, защото в аудиторията нямаше толкова хора. Само две редици бяха пълни и това позволи на Хао Мин да се поотпусне малко и дори да подхване диалог със студентите си. Щеше му се да ги опознае по-добре. Или поне тези то тях, които биха се престрашили. Тъй като още не бяха навлезли в дълбочината на традиционната медицина, реши да ги попита по-общ въпрос.
- Колеги, дайте ми пример за традиционни методи за укрепване на духа и тялото. Не се замисляйте прекалено, просто кажете каквото ви дойде наум.
- Тичане, йога... - няколко студенти запознаха да изброяват различни спортове.
- Разнообразно хранене, избягване на транс-мазнините. - започнаха да изреждат други .
- Логично. Нещо друго? - добави очаквателно Хао Мин и се обърна към единствената студентка, която не се бе включила в дискусията.
- Секс! - изстреля и мощния й тембър накара всички да замлъкнат. Възцари се гробна тишина на фона на заглъхващото ехо. В главата на всеки присъстващ сякаш се появи образ-асоциация и погледите им станаха някак далечни, запечатани. И поради незнайно каква причина Хан Ан се появи пред очите на Мин. Това траеше само пет секунди, но бе предостатъчно за наситената сценка, в която Хао Мин попиваше с тържествуващи очи голото възбудено тяло на Ан и дочуваше отсрещните стенания "Направи ме свой, Сяо Мин! Не мога да чакам повече!".
Топлото неудобно усещане в панталона го накара машинално да прикрие слабините си папката лекции за китайските билки и техния ефект. Зачуди се дали не е объркал чайовече сутринта, но от тогава минаха поне 3 часа и нищо необичайно не се бе случило. Дори да бе доктор-аматьор, Хао Мин знаеше, че човек не можеше да получи халюцинации в рамките на един ден, ако не е приемал никакви опиати. При Мин липсваха обичайните симптоми, затова и не можеше да си обясни тази жива и цветна фантазия. Защо трябваше да е точно сега?!
- Добре ли сте, учител Шу? - попита един от студентите му.
- Да, разбира се! Всички отговори са чудесни, не бих ги оспорил! - побърза да разсее мислите си, защото имаше още поне двадесет минута до края. Беше му некомфортно заради горещите вълни, които го обливаха докато се скрие зад учителското бюро и вече не е нужно да прикрива възбудения си член. Тъкмо беше свикнал с идеята, че е асексуален индивид, а сега това се оказа истински мит. С гръм и трясък Познатата му комфортна зона около всякакви живи същества бе нарушена. Но не биваше да губи самообладание.
- Трябва да знаете, че тук говорим за традиционни методи в медицината, които едновременно лекуват различни физически проблеми и укрепват човешкия имунитет. Научихте ли вече от колежката Джули кои са "дяволите" в медицината?
- Съвременните фармацевти! - отвърнаха почти в един глас всички и Хао Мин посреща отговорът им с усмивка.
- Научили сте си домашното! Сега и производителите на лекарства се стараят да подбират вещества, които имат моментален ефект върху организма, но същевременно отслабват значително имунната система. Този тип медикаменти пораждат неестествени процеси в тялото и в следващите няколко лекции ще разберете защо и по какъв начин от тях страда организмът.
***
Чувстваше се емоционално изтощен и физически дезориентиран. Не схващаше какво му има, да не хващаше някакъв налудничав вирус? Почти веднага отхвърли тази теория, защото с грижеше добре за здравето си и за вирусите бе като връх Еверест. След като протри изтривалката с обувките си, влезе в новата си квартира, пристъпвайки като призрак. Сещаше се поне една основателна причина да не иска да се сблъска с хазаина си точно сега. Ако имаше късмет, щеше да го види чак утре на закуска.
Но нямаше.
Тъкмо беше прекосил безопасно коридора и в неговия край се показа Хан Ан, при това осъществявайки инцидентна близост с него. Не, в случая Мин си беше виновен, че не гледаше дали хоризонтът отпред е чист. Сблъсъкът си го биваше. Мин подхвана талията на другия, за да го предпази от падане, но така събори цяла саксия. Откъде се беше взело това растение, един бог знаеше, но навсякъде се разсипа пръст.
- Аз..аз наистина съжалявам! Веднага ще почистя! - изстреля, докато шареше с поглед наоколо и последва грандиозното му изчезване от помещението в търсене на престилка и метла.
Донякъде бе благодарен на глупавата папрат.

Щом се прибра, на секретаря имаше три бели съобщения. Нямаше нищо на тях, но бяха държани до края на записа. Знаеше от кого са. Знаеше и какво значат. ''Ела веднага''! Бао Дан не оставяше следи, но и не можеше да се стърпи. Забелязал, че Хан Ан му се изплъзва, той се опитваше да затегне хватката си. Можеше да изтърпи да се виждат рядко, но не и да го загуби завинаги. Не беше свикнал да му отказват. Същински лидер в секта. Можеше да има всички, но никой от тях не можеше да има своя воля. Не биваше Хан Ан да е щастлив по друг начин. Да е щастлив с другиго. Не и когато Бао Дан беше пробудил тази страст в него. Когато той го беше култивирал. Беше му задал стойности, честота. Беше го направил такъв какъвто му харесваше. Неговата играчка. Не пипай! Но Хан Ан нямаше да се върне. Той се отврати усещайки аурата на детето в количката и жената стояща до Бао Дан. Повече не би могъл да падне в очите му. Създал семейство за пред хората, а все още съблазняващ свои пациенти. При това Бао Дан остаряваше, а момчетата в кабинета му бяха все така тийнейджъри. Потръпна и се отказа да иска каквото и да е повече от него. Дори и обяснение. Косата му падаше на снопове. Умееше да се поддържа сам, но винаги когато работеше по проект се замърляше. Лявата му ръка все така го болеше. Искаше още от същото лекарство на Хао Мин. Макар, че самият Хао Мин беше лекарство. Обра силно косата си отстрани. Остави я въздълга само отгоре. Така му отиваше. Когато се избръснеше щеше да се открие един коренно различен човек. Не толкова във визията му, колкото в излъчването отвътре. В него се появи една увереност. Лека усмивка заигра по устните му и той за първи път реши, че ще се справи с бъдещето.
На котлона вечерята се досготвяше. Постара се да бъде поисканото. Имаше специален начин да се сдобие с нужните продукти, за да сготви така, че да си оближеш пръстите. Смътно си спомни играта на наемателя с косата му. Откри, че обича да го пипат по главата. Това неистово го успокояваше. Реши, че вече няма да ограничава съществуването си. Душата му беше започнала се самолекува. Нещо, на което стана свидетел днес. И знаеше кой беше отговорен за това. Цял ден се опитваше да се убеди, че реакцията му спрямо Хао Мин беше стандартна. Че се бе превъзбудил в резултат на дългата си изолация от хората. Че навярно и всеки друг индивид би му подействал така, но се разубеди след проба-грешка експеримента. Не усети нищо, когато докосна служителя в оптиката. Нарочно докосна и част от персонала в маркета. По рамото, за ръкава, по тила. Накрая побърза да излезе, преди да са го обявили за смахнат перверзник олигофрен. Нищо! Нямаше нищо общо с усещането, което Хао Мин оставяше да догаря в него. Онова живо въгленче, което тлееше и го изгаряше. Докато Бао Дан изпразваше тялото му от емоции, Хао Мин го пълнеше с такива ярки цветове, че бе неспособен да ги поеме на един път.
Каза си, че трябва да довърши стайлинга си като се и избръсне. Тъкмо се беше насапунисал, когато зацепи, че бръсначът му беше притрябвал за един експеримент и го беше оставил в лабораторията. Приджвапа да го вземе и тогава някой връхлетя отгоре му. Изкрещя само:
- Внимавай! - след което острието се заби някъде в стената. Позна го по аромата. Хао Мин успя да счупи любимата саксия на майка му с ръчнорисувана керамика и да избяга с половината част от крема му за бръснене върху лицето си. - И ти ли искаш да се обръснеш? - прошепна Хан Ан едва-едва с изкаран акъл и въздух. Ръцете му още бяха вдигнати стреснато над главата, а не можеше да се изправи, защото някакъв нерв страхотно го беше захапал отзад. Хич не му вървеше напоследък. Така го намери и Хао Мин, когато героично се завърна.

Не беше ли същинска ирония. Като че зрението на Хао Мин го правеше в пъти по-небрежен от хазаина му. Да кажем, че днес не му беше ден, пак ще излъжем донякъде.
- Не мърдай оттам за момент! - каза донякъде извинително, макар че другия нямаше подобно намерение. Мин отказваше да погледне към него и домашната му стара, разкопчана риза. Неистово харесваше старите дрехи. Те бяха попили аромата и сякаш част от същността на собственика си. носеха негови преживявания, сътворяваха нови спомени заедно с него. Дори да бяха вече раздърпани, надупчени или разнищени, те винаги те изпълваха с някакво незаменимо чувство на комфорт. А ризата, с която бе облечен сега Хан Ан му изпращаше такова количество от неговия аромат, че едва смогваше да не мисли за него и кратката си фантазия. Чувстваше се животински възбуден за първи път откакто се помни и фактът, че едва познаваше този мъж, допълваше вътрешния му шок. Докато събираше парченцата от саксията и разсипаната пръст, познати хладни тръпки пролазиха по белезите на гърба му, напомняйки му защо не заслужаваше да бъде обичан.
"Какво си ти? Кажи го!" - баща му се бе постарал да го обучи добре. Минаха много средства, преди да признае вината си. Вина, която не чувстваше. Шу Ман бе опитал първо с колана си, но нищо. А с всеки следващ метод гърбът на Мин само заякваше. И накрая трябваше да опита с изгаряния, които да му напомнят вечно за деянията.
"Кажи го!"
"Убиец. Убих мама, убих сестра си.. Хао Мин е чудовище." - бе принуден да изпълни волята му, за да забрави за него. защото прозря, че ако вече не е в центъра на чуждото ежедневие, ще успее да избяга някъде далеч...където може би щеше да се почувства отново човек. Да, може би беше повече звяр, но с времето се убеди, че хората изначално бяха най-жестоките в йерархията на света. Най-погубващата природна сила.
Стъклените ириси пробягаха по стената и едната му ръка се стрелна да изкара бръснача. Това чудо си беше остричко. Мин въздъхна и поклати глава.
- Ела с мен. - промълви с равен и тих глас, помагайки на хазаина си да се изправи. Не можеше да го остави сам с нещо толкова остро, въпреки че се бе справил похвално с прическата си. Може би това не бе първата по важност причина. На Хао Мин му допадаше брадата на Ан. Придаваше му някак интелигентен вид и... Да речем, че с малко оформяне, щеше да подчертае чара му. Ако и на Мин му ходеше толкова брада, навярно би си пуснал, но като се замислеше върху това, трябваше да чака с години, за да му поникнат 3 косъмчета на брадичката. За компенсация на гривата на главата му бе въздълга и затова винаги си я вързваше на мъжки кок. Сега направи същото, за да може да вижда добре, докато работи върху Хан Ан.
- Довери ми се. - каза с мека усмивка, докато нанасяше крем където липсваше и визуализираше идеалната форма, която щеше да подхожда най-много. Щеше да направи изчистено игриво заоблено катинарче. Захвана се, кимайки на избора си. Знаеше, че другия ще остане доволен, дори да не може да види отражението си. Щеше да го почувства. Лекотата от намаляването и свежестта от промяната.
Езичето на Хао Мин се подаде навън и преминаваше бавно като часовникова стрелка по устните му. Това му даде по-добра концентрация, но изглеждаше странно отстрани.
- Мисля, че си готов! Да те измием. - възкликна с нескрит ентусиазъм. Обратно в Дафо имаше един дядо, който постоянно искаше да експериментира с брадата си и я поверяваше в ръцете на Мин заради прочутите му сръчни ръце. Все му повтаряше "Някой ден ще ощастливиш някого с тези ръце", което тогава звучеше непонятно на Мин, но май прозрението го осени, малко след като съдбата го стовари пред прага на Хан Ан.
- Съвършен си... - едва успя да промълви нещо, след като няколко пъти бе попита нещо от другия. За миг си загуби граматиката и можеше само да се взира в отсрещното лице. Усети въздишката на Ан, която раздвижи аромата му в пространството. Пръстите му бавно се приближиха да усетят резултата. Почувства приятното боцкане на все още леко влажното му катинарче. Как можеше да изглежда толкова добре, така съвършен със всичките си несъвършенства. Мургавите му пръсти преминаха и през устните му като в бавен валс. Палецът и показалецът му прихванаха брадичката и я придърпаха към себе си. Ментовият му дъх, останал от бонбона който схруска по-рано, сластно се разнесе върху току-що измитото лице на Ан.
- Притежаваш необикновена красота, Лао Хан. - прошепна на милиметър от устните му. - Носи я с гордост. - добави с благодарствена усмивка и се изправи. Пръстите му бавно се плъзваха по брадичката, като на забавен кадър, повдигайки я нагоре. Хао Мин излезе от банята и побърза да провери пулса си. Не му се беше сторило, че се учестява. Ставащото с него му се струваше на границата на реалността и илюзията.

Хао Мин го поразкърши наляво-надясно докато понамести кокалаците му, но истински прероден се почувства, когато получи още от мехлема на този чудотворец за ръката си. Сега вече можеше да понесе всичко, освен присъствието на същия този чудотворец, който му действаше фрустриращо. Прехапа устна, както правеше, когато обмисля нещо. Бульонът за бъдещото хуогуо къкреше кротко и той скълца и добави шепа ароматни треви. Не само наемателят му боравеше свястно с билките. Всъщност повечето билки бяха и подправки, затова двамата можеха да обменят ценен опит кое и как. Намери начин да се сдобие с богато разнообразие от всякакви ядливи грудки, корени и треви расли високо в планините, близо до самия Буда.
Беше усетил някаква особена вибрация у Хаo Мин. Освен доза вълнение имаше и нещо негативно, което го бе накарало да застане нащрек преди малко. Не му харесваше, когато човекът до него ставаше сериозен. Това не беше неговата същина, но явно му се бе налагало да бъде силен против волята си. Това винаги пораждаше непредвидими последвия след себе си. Всеки носеше своя собствен воденичен камък, ех.
Окосмяването на Хан Ан го разсея и той успя с радост да забележи, че това носи на навонаемателя му охолно доволство. Сваляше тревогите и напрежението от него.
- Момент - Хан Аз задържа ръката на Хао Мин. Учудващо за слепец той можеше да определи с точност къде се намира тя - Мини полека от тук. Има бенка, но не се вижда заради пяната - прихвана чуждата ръка и я поведе леко напред. Синхронът в това кратко движение беше върховен, именно защото уцелиха един и същи миг, но не чрез магия, а с вещина. Показваше му мястото, но не му оказваше натиск. Остави го той да свърши работата като само му беше навигатор. Нито един от тях не трепна, въпреки че и двамата го усетиха. Единен тътен, сякаш някой бе ударил по огромен барабан някъде дълбоко в тях. За миг в телата им се разля болка, но отмина преди изобщо да произведат външна реакция. Само някакво остатъчно чувство за принадлежност се закотви. Интимност, това беше думата. Надали би позволил на някого друг да държи бръснач до изпънатото му млечно гърло, но го правеше за Хан Ан. Знаеше, просто знаеше, че можеше да му повери това. Сякаш вече го беше правил някога преди. Единият принадлежеше на другия и обратното. Съдбовност, предопределение, да вярваше ли на тези усещания, щом доказателства все още липсваха?
Когато приключиха Хао Мин видя в огледалото още една, но повдигаща се малка бенка под дясното око на Хан Ан, една широка, искряща усмивка и две също толкова лъчезарни трапчинки. Волева остра брадичка с лека вдлъбнатинка, бузи, които ставаха като две алени топчета, когато се смееше, правилен нос заемащ централното място в лицето на своя притежател, а веждите в силно изразена тригълна форма изпъкваха много и придаваха жизнерадостна почуда на лицето му. Приличаше на 15-годишен хлапак.
Думите на Хао Мин преминаваха през ушите му като страничен шум. Беше прекалено развълнуван опипвайки лицето си, за да успее да ги оцени, но времето щеше да мине и с отложена реакция, той щеше да прозре какво признание всъщност носеха те. Осъзна обаче с пълна сила близостта му още сега. Осъзна, че, ако се надигне само още милиметър-два щеше да се случи. Разбра, че другият човек изпитва същото. Беше ли привличането обаче достатъчно, за да извърви отново онзи път? Не искаше пак първо да слуша тялото, а сърцето му вечно да догонва нагона и мислите му. Искаше да помисли преди всичко за себе си и своята безопасност. Да, можеше да си позволи да бъде егоист, но дали щеше да удържи слабите си ангели дотогава?
Съществуваше само тук и сега и тъкмо сега остави шанса си да целуне тези така пулсиращи устни да му се изплъзне. Но не пропусна шанса да отърка върха на носа си в отсрещния. Не можа да се въздържи да получи поне малка награда за това, че беше добро момче днес. После с всичкото си достойнство порядъчно излезе от ситуацията:
- Искаш ли да гледаме уебтун тази вечер? Мисля, че доста ще се посмееш на приликите с действителни лица - намигна му и мъничката бенка потъна леко в една от ситните бръчици около очите му. - Дай ми минута да махна тези дрехи. Пълни са с космърляк. След малко ще дойда, за да вечеряме.
Вратата изскърца. Дочувайки заглъхването на стъпките, лицето му пламна като на ученичка. Да усеща възглавничките на тези пръсти върху цялото си лице, да подпалва този Хао Минов поглед всеки сантиметър от откритата му кожа изучавайки го. Да проследява преглъщането на адамовата му ябълка, премигването му, или да отбелязва кога Хан Ан затихва и не посмява да вдиша упоен от близостта му. Искаше да го опознае, но не така както само тялото му желае. Искаше да го опознае с душата си, но за тази цел трябваше първо да приключи със собственото си минало. Хан Ан далеч не беше цвете за мирисане, затова и не съдеше за миналото на другите, но вече повече от всичко ценеше спокойствието си, а се оказа, че имаше неприключени дела за разрешаване. Искаше да престъпи линията чист пред Хао Мин. Принадлежащ единствено на него, независимо, дали после той ще пожелае да остане или не. Лошото на помислите и делата е, че бяха две съвсем различни неща и понякога, когато си помислиш ''а'' на глас изричаш ''я''. Съвсем скоро щеше да осъзнае този факт.
***
Съблече дрехите си и се обля с поизстиналата вода. Полуоткрехната недозатворила се врата предоставяше интересни гледки. Можеше да се видят тесните рамене и ханш на гъвкавото му тяло, големия белег започващ от лявата му лопатка и преминаващ по част от ребрата, тънките прасци, дългите бели бедра завършващи в стегнат и малък глутеус максимус. Плосък корем с леко изпъкнал пъп, резултат от неправилно отзязана пъпна връв, татус на змия на десния хълбок, която при движение на тялото му сякаш пълзеше. Отворените му устни в опит да си поеме дъх и после затворените клепачи в миг на покой, възбудената част от него, която не знаеше, дали може да контролира. Можеше да се види, но само, ако поискаш.
***
Сигурно се беше бавил цяла вечност, но за него бе като миг. Затегна зеления си халат имитиращ крокодил и закрачи бодро към миникухнята. Всъщност Хан Ан беше подредил предварително блока. Само смъкна котлето и се настани срещу навярно умрелия от глад Хао Мин. Хан Ан също бе гладен за калории. Стомахът му свиреше най-тъжната си мелодия.
- Е, да ядем! - Той сръчно потопи парченце говеждо във водата, за да промени цвета си и после го придвижи до тъмния соев сос с наситнен на дребно див лук и лимонена трева. Накрая го оваля в лют червен пипер и в устата му избухна експлозия. Издиша като огнедишащ дракон и очите му се насълзиха от удоволствие. Следващата хапка на късче зелен боб с парченце маринован джинджифил и щипка кардамон направо го запрати в небесната дъга. Очите му се присвиха в неприкрит екстаз, а от затворените му устни прозвуча само едно протяжно ''ммммм''. Другата хапка беше удостоена с "ооооо'', а последвалите с "уааааа", "хммммооо", и мляскащи, съскащи и хъхкащи звуци и междуметия достойни за озвучаване на всеки самоуважаващ се порно филм. Изобщо не се усещаше. Беше потънал в своя си свят и действително наистина правеше любов с храната си. През цялото време не се чу звук от купичката или приборите на Хао Мин. Странно.
***
Беше всепомитащо. Отпусна се назад в стола издавайки мързелив мъркащ звук. Кракът му все още бос съвсем непреднамерено докосна коляното на Хао Мин леко премествайки бедрото увеличавайки едва разкрача му. Хан Ан се оказа така пиян от толкова многото днешни емоции накуп, че не можеше да се предвиди беззащитен или опасен щеше да го играе сега.

За първи път му беше трудно да реши как да постъпи. Горчивият опит го бе научил на това бърза до намира изход от всяка ситуация, но сега усещаше как контролът бавно му се изплъзва, като накланяща се към пропаст кола. Въпросът в случая не бе дали е способен да се довери на Хан Ан, когото познаваше от два дена, а дали може да се довери на самия себе си. Никой друг не познаваше онази тъмнина в него, за да му даде съвет. Може би някой друг би му казал просто да се пребори с нея. Звучеше толкова лесно.
От посока банята се разнесе задушлива пара с екзотичен аромат, която обгърна лицето на Хао Мин. Изкаран от мрачната си размисъл, той се изправи и тихо закрачи по тъмния коридор. Хан Ан нямаше нужда от светлина, за да се придвижва и покрай него Хао Мин бе усвоил умението да се прокрадва безшумно в мрака като гладна пантера между дърветата. Инцидентът със саксията по-рано не се броеше. Концентрацията му бе заминала на почивка на Хаваите.
Мин знаеше, че зад открехнатата вратичка на банята се криеше гледката, която вече си бе представил. Всяка част от Хан Ан без дрехи, в цялата му прелест. Напълно естествен и непресторен, под мощта на водните струйки, стичащи се по извивките му. Често пътуващия Хао Мин веднъж бе танцувал почти гол заедно с едно африканско племе и тогава бе осъзнал излишните товари и табута, които развитата цивилизация си поставяше.
Моментът бе освобождаващ, почти като сега. Не, Мин не пристъпи към примамващата пролука, а остана на прага и се подпря на стената. Предпочиташе да си го представи сам. Докато настъпи моментът това тяло и тази душа сами да се разголят пред него. Сами да го пожелаят. Подсмихна се на мислите си и се върна обратно в кухнята, за да дочака заветната вечеря. Масата бе отдавна подредена, а Мин можеше само да се възхищава на перфектния ред в помещението. Всички носещи духа на ястието подправки сега се стопяваха в бульона. Стъклените ириси се наслаждаваха на богатия вкусов букет и сякаш устните можеха да го вкусят чрез танцуващата пара.
Щом Хан Ан се насади пред него с динозавърския си халат породи тихата усмивка на Хао Мин, която пък прерасна в изумление малко по-късно. Небрежната стойка, която другия бе заел и сладкият начин, по който поглъщаше храната, остави в него едно топло чувство. Гледаше го със зяпнала уста, но топлината в него нарастваше. Другият така се бе отпуснал в компанията му, че дори навярно не го осъзнаваше. Нямаше и как да знае какво голямо значение има това за Мин. Бе забравил дори да се храни, сякаш вкусваше същите хапки, които Хан Ан поглъщаш като лакомо мече. Едва когато другия остави пръчиците да си починат, мургавелкото се сети да опита от любимия си таханов сос. Взе едно тънко парченце телешко и го ложи в къкрещия бульон. Секунди по-късно го потопи в соса и го мушна в устата си. Издаде на свой ред звук на наслада и се облиза. В следващият момент усети чуждия допир небрежно да го закача и за малко да изпусне японските гъби, които тъкмо бе стиснал в клечиците си.
- Е, за какъв уебтун спомена по-рано? - попита с открито любопитство докато дъвчеше, без да се издава, че не бе от типа хора, които гледат сериали. Той по-скоро ги преживяваше, затова не смяташе за нужно да се товари с измислени драми. И все пак не отказваше предложението да прекара повече време в компанията на хазаина си.