*in the middle of nowhere* (Japan)

Yuzo. написа:Далечният тътен на барабани отекваше в ушите му. Без да разбира какво се случва пръстите се обвиха около острието, забодено в гърдите му. С едно движение изтръгнаха парчето метал, което бе успяло да го убие. Захвърли го настрани, дишайки тежко. Мигом потъна някъде в обграждащия го мрак. Очите му още не можеха да свикнат с обстановката, която сякаш се бе променила коренно само за няколко секунди. Когато успя да се изправи и започна да се озърта около себе си, тъмнокосият генерал с изумление откри само купчина от...книги.
– При това прашни книги. - изкашля се, щом го заля прахолякът от току-що отвореното четиво в ръцете му. Той я погледна съмнително, връщайки я на рафта, откъдето я беше взел. Преценяващият му и подозрителен поглед продължи да обхожда странното помещение, в което сега се намираше. Приличаше му доста на библиотека, но бе някак различна от онези, което бе посещавал през живота си. Който си въобразяваше, че воинът прекарва цялото си време на бойното поле, се заблуждаваше дълбоко. Матсуяма беше много повече от един воин, той винаги бе бил пример за подражание и на подчинените си, и на останалите генерали и стратези в цялата империя. И, разбира се, това малко или много предполагаше, че бе любимец на императора и той възлагаше най-големите дела именно на неговия остър ум и непоклатима лоялност към империята. Всичко това разказваше за един живот, изпълнен със слава и безброй величествени победи. До настъпването на един миг.
Мигът, в който Матсуяма Юзо се оказа предаден от собствените си довереници. Те бяха негови ученици, негови непрестанни в добро и зло. Другари, на които можеше да се довери, въпреки онова правило никога да не вярваш сляпо никому. И ето че се оказа самата истина. Най-големите ти врагове всъщност бяха именно тези, които са най-близо до теб. Онези, които сега пазеха гърба ти, утре щяха да го пробият с мечовете си.
Матсуяма сви гневно дланта си в юмрук, който запрати в един от рафтовете до себе си. Нестабилното старо дърво се заклати и скоро след това всички книги се оказаха разпилени на земята. Генералът замръзна на мястото си, посягайки към ножницата, закачена на кръста му. Дочу някакво мрънкане, придружено от приближаващи се стъпки. Скоро вратата на помещението се отвори и някой влезе. Не можеше да чака смъртта си по този начин. Или по-скоро втората си смърт. Все още не разбираше какво се бе случило с него и как така изневиделица бойното поле с хиляди мъртви тела бе заменено от тази прашна библиотека, но... Не можеше да рискува отново.
С елегантно и светкавично движение Матсуяма извади красивия си меч, отсякъл главите на хиляди предатели и врагове, след което се обърна с едно ефирно движение и се оказа точно пред току-що нахълталото момче. Острието му опираше точно в гърлото му и той нямаше как да направи и крачка повече.
– Кажи ми, момче... Къде е това място? - заговори с остарелия си официален стил на общуване, впил ледените си очи в лицето на младежа. Не долавяше никаква лиризма на опасност от него, но все пак предпазните мерки бяха препоръчителни. И що за странни дрехи носеше? Ето още нещо странно. Не беше виждал друг в империята да се облича по подобен начин.
Острият поглед на Юзо бързо премина отново в преценяващ, и докато очакваше да получи отговор на въпроса си, мъжът оглеждаше всяка част от тялото му. Хм, имаше слабо и кекаво телосложение, нямаше начин да е минал обучение в армията. Вероятно беше някой беден чирак от селото. Или където се намираха въобще...

akiraan написа:Очите на русокосия се бяха разширили. Студения метал една докосваше кожата му, но той можеше да почувства как се врязва в него. Студена пот изпи по челото му. Не смееше да помръдне, едва дишаше.
- В Токио. - прошепна съвсем леко момчето.Сякаш опитвайки се да не предизвика човека пред себе си, но в същност просто гърлото му пресъхна от близката среща със смъртта. Не можа да се сети за нищо друго. Добре, че не го пита кой ден от седмицата е. Тогава със сигурност нямаше да може да отговори. Златистия поглед на Акира зашари из стаята, но накрая отново се озова на непознатия. Студените му очи го пронизваха точно както мечът му би направил. Сякаш виждаха през него. Не приличаше на човек, но нищо не даваше признаци, че не е.
- Б-би ли свалил оръжието? - насили се да се усмихне момчето.

Yuzo. написа:Токио. Токио.. Токио... Името не му говореше нищо, но не направи друго, освен да потвърди опасенията му, че някак си се бе озовал на някакво непознато място. Неуважителният странен стил, в който момчето общуваше с него, го бе подразнил, но въпреки това остана привидно спокоен. Може би бе на прекалено далечно място и тук не знаеха, че е прочутият генерал Матсуяма Юзо, прославил Япония неведнъж със смелостта си. В такъв случай не можеше да се сърди на момчето. И все пак нещо не се вързваше. Откъде изобщо знаеше японски, ако не се намираха в Япония?
Въпреки обърканите си мисли, Юзо бавно свали меча си, прибирайки го обратно в гравираната му, позлатена ножница. Можеше да се каже, че беше по-тежка и от самото му оръжие, но той никога нямаше да се раздели с нея. Беше му подарък от самия император и бе въпрос на лоялност и чест да я използва. Не че сега някое от приспособленията му бяха нужни. Както по всичко личеше бе далеч от дома, или поне така си мислеше, а другарите му вероятно бяха останали там, на кървавото бойно поле, сред предателите, които го убиха. А дали бяха успели да го убият, или не, все още се питаше. Съзнанието му бе някак замъглено и не знаеше дали е заради внезапната смяна на обстановката, или заради това, че е вече в отвъдния свят.
– Навярно не знаеш кой съм аз... - въздъхна тихо и отново погледна странния момък, който сега го обхождаше с не по-нормален поглед. Какво му имаше? Да не бе заради кръвта, с която доспехите му бяха изцапани? Може би не беше виждал преди воин, завърнал се току-що от войната. Тази мисъл бе малко вероятна, но все пак бе сред възможните отговори.
– Знаеш ли поне как да стигна до Едо? Въпросът е на живот и смърт, момче! Кажи ми колко далеч от тук е Едо!? - в настояването си той направи крачка напред и с лекота издърпа към себе си русото момче, което сякаш остана вцепенено от внезапното навлизане в личното му пространство. – Докладвай!
В очите му затанцува огнен пламък, алармиращ за голяма опасност, но тонът му остана равен и делови, а устните му образуваха плътна права линия. Неслучайно бе наричан Спящият дракон. Може и да имаше красиво лице, но зад маската на тази красота се криеше плашещо с размерите си чудовище. А то, като всяко чудовище, имаше две лица. Драконът беше символ на сила и смелост, но също така и на мъдрост и справедливост. Едното водеше до безпощадност към враговете в свирепите битки, а другото до отстъпление и пощада на невинния. Това, коя от двете везни ще натежи, зависеше единствено от отсрещната страна.

akiraan написа:Едо? Замисли се момчето. Не бе сигурен дали говори за Токио след като вече му беше казал къде се намират.
Дори след като прибра меча си Акира се чувстваше не по малко застрашен. Лицето на мъжа пред него беше почти безизразно, но изглеждаше някак...объркан или паникьосан. Може и двете.
Имаше възможност да е от онези странни актьори, които се вживяваха в образа си прекалено много в опит да го опознаят.
- Не съм сигурен за какво говорите. Намираме се в Япония...в Токио. Вярно е, че преди се е наричало Едо, но не мисля че дядо ти е бил роден тогава. - каза момчето, избягвайки погледа на чернокосия в опит да игнорира липсата на достатъчно разстояние между тях.
- Мисля, че ще е най-добре са напуснете библиотеката. Мога да ви дам карта, ако наистина сте изгубен. - каза момчето след малко като леко се отдръпна - Мога да ви покажа изхода. - в интерес на истината Акира не помнеше мъжът да е влизал. Тук рядко идват хора и най-често са възрастни хора или майки с деца.

Yuzo. написа:"Преди" бе думата, която се вкопчи в решетките на съзнанието му и задращи подлудяващо с острите си нокти, докато не докара славния генерал до пълно объркване. Преди, преди? Как така преди? За какво говореше този сбъркан младеж? Да не би това да беше някаква странна тактика, с която целеше именно да го накара да се почувства несигурен и да се поддаде на слабостта си? Не, очите му не издаваха нищо друго, освен подобно на неговия "какво става тук" въпрос. Юзо бе човек с дълъг опит и макар да беше младолик, за което всеки му зазиждаше, не можеше да сбърка нищо, което интуицията му долавяше. Очите. Те издаваха най-много. Издаваха всичко, стига да знаеш какво да търсиш в тях.
Вятърът внезапно нахлу през отворения прозорец и разлисти страниците на една от многото разпилени книги по земята. Матсуяма по навик се извърна рязко, изваждайки отново меча си. Но и този път се оказа, че няма да му влезе в употреба. Усети да го облива плашещ порив на разочарование. Прекаленото спокойствие на всичко наоколо правеше самия него нервен. Беше настроен да ознаменува поредната си голяма победа във войната с манджурите, ала бе жестоко предаден от своите хора и сега тънеше в паяжини и прах в някаква измислена библиотека. И ако единственият му събеседник беше прав и Едо бе предишното име на Токио, значи... Токио беше бъдещото име на Едо. Или с други, също толкова нелепо изглеждащи, думи - Матсуяма се бе озовал в бъдещето. В бъдещата Япония и бъдещият Едо. Но това не обясняваше нищо. Даже напротив.
Докато стоеше, застинал на мястото си и потънал в мисли, русокосият заотстъпва назад с надеждата, че опитът му за бягство няма да бъде забелязан от генерала. Това обаче беше най-голямата от грешките му дотук и скоро щеше да разбере защо. А дори да не разбереше, щеше да съжалява за постъпката си. Всъщност при изцяло нелепата ситуация, която се бе създала, на Юзо изобщо не му беше до никакви живи твари, обаче знаеше едно. Трябваше да подхожда умно и да стъпва внимателно. И ако наистина се намираше в чужд за него свят, то трябваше да има под ръка някой, който принадлежи към въпросната епоха и място. Засега преценката му, а тя рядко лъжеше, отбелязваше факта, че това момче е достатъчно подходящо за негов пленник, в случай, че някой от този свят поиска да го унищожи. Освен това бе прилично информиран и щеше да му помогне. Разбира се, че нямаше да го моли. Нямаше време за тези формални прояви на обноски. Трябваше веднага да намери начин да се измъкне от бъдещето и да се върне в своето минало. Все още предполагаше, че там някъде течеше неговия живот. И навярно там някъде все още течеше битката, която бе негова и не можеше да изостави.
Придвижи се съвсем незабелязано, прокрадвайки се иззад момчето. Тъкмо в мига, в който понечи да излее от прашната библиотека, той стегна дългите си пръсти около крехката му китка и го издърпа обратно назад. Русокосият изгуби равновесието си и залитна, озовавайки се право в хватката на дългокосия. Много наподобяваше, като че го бе взел в обятията си, но всъщност другия не можеше да помръдне и гръбнакът му бе моментно парализиран. Стига да знаеш точките на енергиен заряд, които притежаваше всяко едно човешко тяло, спокойно можеше да си играеш както решиш. За Матсуяма това не беше игра, но въпреки всичко той притежаваше онова, присъщо за всеки прочут воин нарцистично властолюбие, и макар никога да не би престъпил обета към родината си, подобни завоевания на лична основа му носеха скъпи моменти на наслада. Почувства, че момчето, което държеше в ръцете си, щеше да се превърне в едно от тези завоевания.
– Има едно неприятно недоразумение между нас, което трябва да изчистим. Отсега нататък ТИ ще бъдеш мой пленник. - устните му оформиха лека усмивка при опита на другия да се откъсне от опасната хватка. Нищо, че не му достигаше много сила, той дори се опита да одере лицето на красивия генерал. Това някак разпали кръвта във вените му и в следващия миг Юзо си позволи волността да открадне дъха на русокосото момче, впивайки устни в неговите. Езикът му страстно си проправи път между меките устни в кратка закачка. Това сякаш постави момчето в двоен шок, но този път не намери сили да продължи съпротивата си. Единствено упорито опитваше да избягва властния му поглед.
– Чуй ме добре... Въпросът касае оцеляването ти. Ще правиш това, което ти кажа и ще отговаряш на всичките ми въпроси! - прошепна в ухото му. Сладкият му, но леден дъх накара чуждата кожа да настръхне. Незнайно как всичко това се превръщаше в едно голямо предизвикателство за Генерал Матсуяма, на което той не смяташе да отказва. Бе решил да налага своя контрол над ситуацията, независимо с какво се сблъскаше зад тази врата. Независимо какъв бе този Едо, в който бе попаднал.

akiraan написа:Какво по дяволите се случваше!? Някакъв странен и..ъмм...огромен тип се бе появил в работата му. Това cosplay ли беше? Първо го заплашваше със смърт, а сега го целуна, а след това отново го заплашваше със смърт. Може би беше някакъв фетишист. Трябваше да намери начин да се измъкне и то веднага. Окада погледна дългокосия в очите. Събра слюнка в устата си и го наплю. Това не бе най-умното, което можеше да направи, но шокиран от постъпката на момчето Юзо пусна ръката му и посегна да избърше лицето си. Акира това и чакаше. Побягна с всички сили към изхода. Излезе от библиотеката и тръгна на където му видят очите. След известно време спря в една уличка. Огледа се дали има някой наоколо и се строполи от умора.
Около 2 минути по-късно дишането му се нормализира. Русокосият се отпусна на стената до него.
Още усещаше устните му върху своите. Мамка му! Сигурно щяха да го уволнят. Ако баща му разбереше....Не, той нямаше нужда да знае.

Окада не искаше да се връща още. Фетишиста може би го чакаше. Дали не е добре да звънне на полицията, но телефона му остана в библиотеката. Въздъхна и прокара ръка през косата си. Денят наистина беше отвратителен. Момчето се засмя леко. Все едно се присмиваше сам на себе си.

Yuzo. написа:Не очакваше да остане неразбран след като така ясно и категорично бе притиснал другия с властната си натура. Не разбираше защо всичко, което действаше безотказно в неговия свят, тук сякаш се смяташе за празна приказка. Един генерал, роден във времена на безспирна война и безгранична поквара, на чиновническа корупция и подмолни номера, нямаше как да осъзнае колко ментално болен изглеждаше в очите на избягалото току-що момче. Но играта продължаваше и най-трудното ниво щеше да се окаже именно адаптацията на генерал Матсуяма към сегашното време и пространство. Все още не бе видял най-шокиращите чудеса на бъдещия Едо, а вече нищо не му се харесваше. Знаеше, че изглежда като мисията невъзможна да се впише сред странните човеци, които сега населяваха родината му. Осъзна поне факта колко различно бе мисленето му в момента, в който русокосото момче наистина си помисли, че щеше просто така да избяга от него. Всъщност сега спокойно си стоеше на четири преки от библиотеката и вярваше, че Юзо го чакаше да се върне. Велик генерал като него да чака? Каква странна шега.
Тъмнокосият реши да смени за малко тактиката си. Сливаше се със сенките, опознавайки новия терен наоколо. Архитектурата, материала, светлините навън... Всичко беше толкова различно и необяснимо и все пак с уменията си и добре тренираното му тяло, дори тук можеше да се разхожда спокойно без никой да го забележи. Сега бе "кацнал" на един стар балкон в същата тази малка уличка, в която беше русокосия. Матсуяма го наблюдаваше от сравнително висок етаж, но орловото му зрение долавяше дори всяко негово вдишваше и издишване. Очите му отразяваха единствено многобройните миниатюрни светлинки, с които бяха обсипани главните улици. Недалеч оттук чернокосият забеляза странни движещи се предмети, в които влизаха и излизаха хора. За миг наклони глава на една страна, проследявайки курса на едно от тия чудати работи. Струваше му се, че това бе сегашният начин на придвижване от едно място до друго. Това можеше да обясни и липсата на коне. Докато скачаше по покривите се бе оглеждал за кон, но така и не си намери такъв. Не беше свикнал без своя верен жребец Черен облак. О, защо и той не беше тук с него сега?
За миг генералът се почувства самотен. Чувството да бъдеш толкова чужд на света и да не се вписваш в интериора, не му беше познато досега. Нощният вятър повя тъмночервеното му наметало и въздългите му кичури коса, които се развилняха във всички посоки.
Именно тази празнота, която чувстваше тук, пораждаше копнежа възможно най-скоро да се завърне у дома. Там, където му беше мястото. Там, където принадлежи.
Все още не бе измислил начин как да се появи пред хлапето без да го накара да тича отново. В крайна сметка реши просто да го следва тайно. Беше преминал на наблюдателната тактика. Очевидно най-мъдрото решение бе първо за направиш разузнаване на противниковия лагер, а сетне да удариш там, където бе слабото място на врага.

akiraan написа:Акира потрепна. Слънцето се бе скрило и това се отразяваше на температурата. Не знаеше колко време бе седял в тази уличка, но със сигурност достатъчно. Момчето се изправи и бръкна в джоба си. Заля го облекчение - ключът му беше там.
Отправи се към най близката спирка на метрото. Пътува около 40 минути. Живееше в забутаните кварталчета. Помията на града се събираше там. Полицията дори не и се занимаваше да обикаля. Единствено една пътрулка се движеше наоколо. Окада пресичаше градинката между блоковете от която винаги, или поне до 22, се чуваха весели детски гласове, когато едно малко момиченце се хвърли към него.
Русокосия рязко се обърна и на лицето му се появи нежна усмивка. Той клекна до детето.
- Акира-ний!! - усмихна се широко то. - Виж, виж, виж! Патна ми зътчето. - каза момичето и отвори уста, показвайки раничката образувана на празното място в устата и. Името и бе Сая. Семейството и живееше до тях и често я оставяха на грижите на Акира.
Черната и дълга коса бе вързана на две плитки. Краката и церите бяха издрани от тичане и падане насам-натам.
- Това значи, че порастваш. - погали я по главата Окада. Сая кимна.
- На теб колко зъби са ти паднали? - попита все още усмихната тя.
- Всичките. - привидно гордо заяви русокосият.
- Значи си пораснал. - с възхищение заяви момиченцето, а Акира кимна. Някой отзад към площадката се извика Сая и тя се затича натам, махайки на Окада.
Русокосия обичаше това дребосъче. Вероятно тя беше най-важният човек в живота му. Той и помаха в отговор и продължи. Качи се по външните (единствени) стълби и спря пред апартамент 24 на етаж шести. Отключи и влезе.
- Тадайма! - извика той и забу обувките си. Отиде в хола от където се чуваше телевизора. Баща му седеше на дивана, загледан в някакъв филм.
- Татко? - говореше достатъчно високо, че да бъде чут въпреки телевизора. Мъжът се обърна изненадан. Беше по бял потник, на когото се виждаха няколко лекета, и зеленикави боксерки. Косата му, принципно черна, сега бе прошарена. В стаята смърдеше на алкохол а до дивана се търкаляха бутилки. На масата имаше 4 нови, които чакаха да бъдат изпити. Нямаше да оцелеят дълго. Русокосият си даваше сметка за това.
- Акира!? - възкликна изненадан баща му и стана, изпъшквайки. Отиде до сина си и постави едната си ръка на рамото му, а другата на лицето му. Беше пиян.
- Леле..колко приличаш на майка си. - усмихна се глуповато той. - дъха му смърдеше на алкохол. Усмивката му бързо се изпари и на нейно място се изписа гняв - Тази мизерна кучка... - беше нещото което каза преди да запрати русокосия в земята и да започне да го рита.
- Тя ни изостави, Акира! Разбираш ли!? Заряза ни тук и ни остави да се оправяме! Изтри ни от живота си, все едно не сме били там! - след известно време се измори и отново седна на дивана. Погледна към сина си, който се изправи бавно, подпирайки се на стената.
- Ще направя вечеря. - каза той. Не беше нещо ново да е бит. В началото се съпротивляваше, но вече му беше все тая. Знаеше, че щом събере пари, щеше да се махне от тук.

Yuzo. написа:Наблюдавайки част от живота на странното русо момче, в съзнанието на генерала се появяваха нови въпрос и отговори. Имаше твърде много противоречия. Сякаш заедно с кяра на войната, бяха потъпкани всички морални ценности, които притежаваха хората в Едо. И все пак живееха в мирно време. Въпросът бе кой оценяваше този факт...
Моментът, в който бе видял щастливата усмивка на лицето на малкото момиче, разперило ръчички като свободна птичка. За първи път осъзна колко нещастия преживяваха хората заради войната. Колко ли детски усмивки бе заличила тя, колко ли родителска топлина и обич бе отнела... Никой никога не говореше за това. А когато Матсуяма пристъпеше стените на някой вече превзет град, пометен наскоро от врага, сърцето му винаги се свиваше, макар да нямаше право да го покаже. През последната война, която още не бе приключила, бе намерил сред отломките на изгоряла къща, една малка кукличка от слама. Косата ѝ бе направена от копринени нишки и бе мека на допир. Но той така и не намери някой, на който да я върне. И все пак я бе взел със себе си. Дори все още се намираше у него.
С бавен поглед тъмнокосият мъж проследи русокосия, който тъкмо се беше сбогувал с малкото дете, а когато то бе извикано от родителите си, Юзо тихомълком го последва от разстояние. Докато никой друг не гледаше, той се бе прокраднал зад голямата катерушка, до която малката си играеше.
– Сая, малка Сая! - прошепна тихо, с някак приключенски дух, което веднъж привлече погледа на момичето. То се огледа и изтича към него.
– Откъде знаеш името ми? - попита и го погледна с невинното детско любопитство. Мъжът се усмихна и ѝ смигна леко.
– Аз не съм от този свят, затова знам много неща, които иначе не бих могъл да зная.
– Наистина ли!?
– Да, но нека си остане нашата тайна, става ли? Вземи. - подаде ѝ красивата сламена кукла с коса от копринени нишки.- Това е подкупът ти.
Момиченцето я взе от ръцете му и я огледа с радостна възхита.
– Уаа, колко е касива. Не съм я виждала по магазините. Багодаля! - каза и с блестящ поглед притисна малката кукла към сърцето си. Когато отново бе повикана от родителите си, генералът побърза отново да се скрие в сенките, без да оставя следа след себе си.
Моментът, в който видя неоправданите изблици на един баща, не притежаващ качествата на такъв. Обля го нещо по-различно от разочарование. Навярно бе разочарование, примесено с тъга и гняв. Но не обикновен гняв, а породен от непримиримостта, че всичко морално и важно в човешките отношения бе заличено с времето. Само от времето и хората. Навярно нищо не беше толкова просто. Но сега виждаше нещата една идея по-ясно от преди.
– Мисля, че живееш в по-странен свят от моя. - заговори с равен тон, когато момчето влезе в кухнята. Генералът се бе облегнал на стената и стоеше в тъмното помещение със скръстени пред гърдите си ръце. Когато другият индивид пристъпи и накара стаята да бъде осветена, Матсуяма се загледа учудено в тавана, откъдето идваше бялата светлина. Трябваше да признае, че беше по-силна от тази на свещите, но и някак дразнеше очите му. Сигурно защото просто не беше свикнал с проклетите новости.
Веднага щом забеляза, че другия се кани за изкрещи, Юзо се озова пред него и постави показалец на устните му.
– Спокойно, не е нужно да издаваш нечленоразделни звуци, или да бягаш. - увери го доколкото беше възможно, тъй като отсрещният надали бе очарован от внезапното му посещение в собствения му дом. Усещаше, че му беше най-малко до него, но истинският мъж винаги се реваншираше за грешките си, дори да не ги признаваше на глас.
Юзо внимателно хвана двете длани на момчето и ги заразтрива по специален начин, упражнявайки древната техника на акупресурата. Тя целеше да хармонизира енергийните точки на тялото, с което да облекчи и нормализира функциите му. Юзо умишлено наблягаше на масажа в средната част на подножието на дланта, както и мястото между палеца и показалеца. Тези две точки отговаряха на коремните мускули и стомаха, където момчето сега изпитваше болка от скоро нанесените му удари.
– Отпусни се. - промълви със заразяващо спокойствие, което успя да повлияе и на "пациента" му. След няколко минути дългокосият приключи с масажа и пусна чуждите длани. Знаеше, че болката му вече бе отминала и навярно за първи път в живота си чувстваше тялото си в подобна хармония.
Генералът бръкна в пазвата си и изпод издращената си броня изкара една платнена кесия. Винаги носеше със себе си резервни пари за военни провизии, но принципите повеляваха да даде и парично обезщетение задето по-рано беше прекалил с властта си.
– Вземи. Не са много, но поне в Едо с тях може да се купи цял един кон. - рече, поставяйки в ръката му четири златни монети. Разбира се, Матсуяма дори не подозираше колко редки екземпляри бяха точно тези монети, и че в тукашния свят струваха цяло състояние.
Мъжът се поклони леко и се обърна и запристъпва към открехнатия прозорец на кухнята, през който възнамеряваше да си тръгне. Нямаше представа къде ще отиде сега. Нямаше представа дали отново някога щеше да може да се върне у дома.

akiraan написа:Акира стоеше вцепенен и се взираше в монетите, намиращи се в ръката му. Изглеждаха истински, но как бе възможно? Погледа му се премести към дългокосия. Осъзнавайки намеренията му, Акира пристъпи напред, поколеба се, но не спря. Хвана ръката на непознатия и го обърна към себе си.
- Кой си ти? - беше сериозен. В очите му нямаше колебание, но може би малко страх. Какъв беше този човек? Защо му помагаше? Какво направи с ръцете му? Дали просто се опитваше да се отърве от монетите? Може би бяха крадени. Но как изобщо бе влязъл у тях? Дали не трябваше наистина да се обади на полицията?Всъщност дали щяха да дойдат в този квартал? Вероятно не. Или щяха да минат часове до тогава.
Всичко това можеше да почака. Трябваше да получи отговор първо.

Yuzo. написа:Щом усети чуждия допир, сне ръка от прозореца, който се канеше да отвори широко, за да успее да се провре с цялата си бойна екипировка. Не остана изненадан от въпроса, който му беше зададен, но и не беше очаквал да предизвика чуждото любопитство. С непроницаем поглед проследи чупката, която бяха оформили устните на русокосия. Имаше наистина меки устни. Мъжът се прокашля шумно, за да прочисти гърло, а също и някои неприлични мисли, които за миг завладяха съзнанието му.
– Аз съм първи по ранг генерал на имперската армия. Името ми е Матсуяма Юзо. - представи се както подобаваше на етикета от ранния период Едо. Винаги рангът и службата към родината бе на първо място, след това името и самия човек, стоящ зад него. Така всеки бе длъжен да се представя и на своя враг на бойното поле. Дори и там се отдаваше нужната почити уважение, независимо кой щеше да излезе победения и оцелелия. Защото в една всъщност победител нямаше. Победител беше родината, оставила най-малко жертви във войната.

akiraan написа:Русокосият остана изненадан от дългия отговор на мъжът, но още по-изненадан от името. Беше чел в учебникът си по история за него. Не много. Историята беше интересна, но тогава нямаше време за училище толкова. Този човек ставаше все по-странен. Вероятно е луд, но не. Не знаеше какво, но нещо му показваше обратното. Може би заради помощта му се бе заблудил.
- Окада Акира. - представи се момчето. Беше объркан. Нямаше представа какво се случва, но реши да го остави просто да се случи. Пък каквото стане. Надяваше се да не умре само. Щеше да е добре.

Yuzo. написа:Мъжът отново отвърна с лек поклон и съвсем обърна гръб на прозореца, останал леко открехнат. Приятно хладният въздух продължи да нахлува в помещението и да гъделичка успокоително кожата. Генерал Матсуяма се позачуди дали вече бе поканен да остане, или не. Но все пак нито му бе останало нещо, което да губи, нито пък имаше друго място, където да отиде. Част от него не искаше да го приема, но вероятността да остане в този свят му се виждаше твърде вероятна. И все пак се надяваше по някое време да се събуди от всичко това и отново да се озове на бойното поле - там, където му беше мястото. С тежка въздишка тъмнокосият мъж свали трите части от бронята си и ги постави върху масата в непосредствена близост до себе си. Тежаха прекалено много и макар за него да беше чест да носи броня, дадена му от самия шогун, не виждаше смисъл от всичко това, щом не е на бойното поле. В момента се чувстваше като изкуствено присъдено дърво в средата на пустиня. Досущ като да изкараш златната рибка от аквариума ѝ и да я мъхнеш в тясна стъклена бутилка, която по нищо не ѝ пасва.
– Болката утихна, нали? - зададе някак реторичен въпрос, почесвайки се зад врата. Не умееше да започва нормални разговори, а и рядко му се налагаше да опитва. Никога не приказваше празни приказки, а все или предлагаше военни стратегии на шогуна, или изнасяше официални речи пред императора, отдавайки му сърдечните си почести. Когато общуваше с обикновените люде в повечето случаи просто им помагаше и питаше от какво имат нужда. В повечето села винаги имаше излишък на нещо, понякога Матсуяма се занимаваше и с разпределяне на заграбените във войната ресурси. Общо взето с всяка изминала секунда в този свят се чувстваше като истински чуждоземец. Питаше се кое е по-приятно. Момчето да продължи да го смята за луд и да не вярва на думите му, или да му повярва и да започне да гледа на него като пришълец от друга планета, или прашна стара антика. Нищо не му звучеше добре откъдето и да го погледне, но не виждаше друга светлина в тунела, освен русокосото момче пред себе си.
– Кажи ми още нещо...Коя епоха е в момента? - попита с риск да затвърди лудостта си пред другия, но сметна, че иска да си направи една равносметка колко точно беше времевата разлика. Не бе сигурен, че иска да го знае, но нямаше да стане нищо, ако се информира поне за тези неща. За миг отново отправи поглед през прозореца.
– Токио, а...? - измърмори на себе си, опитвайки се да възприеме въпросното име.

akiraan написа:- Защо питаш? - отговори на въпроса му с въпрос Акира. Кой по дяволите пита нещо такова? Не се сещаше за името на психичното заболяване с което се описва това, но дрехите и монетите го убеждаваха, че може би този човек е със разума си. Чу се шум от другата стая. Той трябваше да направи вечерята! Съвсем забрави. Русокосият се заоглежда. Отиде до хладилника и извади няколко яйца. Нямаше време за друго. Включи котлона и сложи тигана отгоре като постави едно парченце масло вътре. Хвърли поглед към Юзо, който наблюдаваше движенията му с любопитство.
- 21 век. - въздъхна той - Виж просто иди в стаята ми. Тя е надолу по коридора. - посочи Акира - И бъди тих, моля те! - прошепна момчето.
След около 25 минути яйцата и салатата бяха готови. Той занесе една чиния на баща си заедно с едно одеяло, защото той обикновено спеше там.
- Ти си такова добро дете. - засмя се мъжът и отпи една глътка от ракията до него преди да започне да яде. Акира не му обърна внимание, а се върна в кухнята, взимайки останалите две чинии и понасяйки ги към стаята си. За какво изобщо му каза да остане. Не се ли опита да го убие тази сутрин? И не проникна ли в дома му? Наистина нямаше никаква мисъл в действията му или имаше прекалено много.

Yuzo. написа:21 век... Бе попаднал в 21 век!? По неговите груби сметки времевата разлика се състоеше в почти четири столетия, което обясняваше защо Едо се бе променил толкова драстично. Трябваше да свиква с изненадите, които въобще не харесваше като замисъл. Та той още се бореше с това да запази самообладанието си в моментите, в които Акира го стрелваше с невярващия си съжалителен поглед. Не знаеше какво проклятие тегнеше над него, но не можеше да се примири, че е чужденец в собствената си родина. Сега какво? За да излезе сред останалите "нормални" хора, трябваше да се облече в техните дрипи? Изглеждаха му по-раздърпани и от платнените чували, в които слагаха труповете на мъртвите селяни. Не виждаше нищо стилно, или представително. Върви обяснявай на някой от 17-ти век за нашумелите модни тенденции.
Проникна в стаята като в някой свръхсекретен лагер, а ирисите му непрестанно шареха наоколо, изучавайки интериора. На едната стена имаше нарисувани(?) някакви хора в малък размер. Поредното нещо, в което генерал Матсуяма не улови какъвто и да е смисъл. Никой от тях не приличаше на русокосия, така че изключваше да е картина на семейството му. Воинът продължи предпазливата си разходка из неголямото помещение, докосвайки повечето от нещата, които не беше виждал досега. Приличаше на котарак, маркиращ територия, само дето навярно той би бил една идея по-ориентиран и наясно какво същност прави.
Внезапно стаята се огласи от натрапчив шум, наподобяващ от части мелодия, придружена с мъжки тембър. И тъй като нямаше как това да се доближи и малко до музиката, която можеше да разпознае Юзо, в пристъп на паника той извади катаната си и сряза на две черната кутийка, откъдето идваше звукът. След като се порадва на симетричните две половинки, които бе сътворил с майсторския си стил, незнайно защо го налегна чувство за вина. Имаше смътното усещане, че нещо не е наред. Чувстваше се като дете, което без да иска е направило беля, но не бе сигурно дали майка му щеше да повярва на думите "Стана случайно!"