Магията да си майка (Кратък разказ)

Джийн тъкмо беше оставила дъщеря си в училище и бе на път за работа. Още отдалеч чу спора, който се водеше от, както пролича, баба и внучето ѝ. Въпросното момче изглеждаше крайно недоволно от нещо и повишаваше глас, а бабата просто бе уморена от поведението му и вървеше напред, повтаряйки неща от сорта на „Ти си знаеш, само да не се оплакваш после.“
Така и така вървеше в същата посока, Джийн ги настигна и се обърна към момчето.
- Хей, здравей. – Усмихна му се топло. – Как се чувстваш?
Момчето ѝ обърна гръб. Напълно нормално. Не всяко дете обича да разговаря с непознати.
- Баба ти ли се грижи за теб? Добре те е научила.
Отново не последва отговор.
- Знаеш ли, ние големите понякога се ядосваме за незначителни неща, но, тъй като имаме много отговорности, е по-лесно да се ядосаме, дори когато нямаме достатъчно добра причина.
- Аз си имам причина. – Момчето се обърна към нея. Напредък.
- Ще я споделиш ли с мен?
- Искам да ходя сам на карате, като другите момчета, но баба казва, че е прекалено опасно и не иска да се притеснява за мен.
- Разбирам. Да ти кажа ли какво си мисля? Смятам, че си много смел, но също така разбирам и баба ти. Има лоши хора, които не желаят доброто на другите. Но, знаеш ли? Може и да има решение на проблема.
- Какво решение? – попита момчето подозрително.
- Ти искаш да покажеш на баба си, че вече порастваш, за да може тя да ти се довери. Започни с малки неща – ходене до близкия магазин сам, да поемаш инициатива за дейности, които баба ти досега е правила вместо теб. Също така може да разговаряш повече с нея. Покажи ѝ, че си голямо момче и ще се изненадаш от резултатите. Всички майки и баби са притеснителни по природа, просто защото страшно много обичаме децата си и не бихме понесли да им се случи нещо. – Джийн му се усмихна отново.
- Знам това. – Момчето отговори леко натъртено, но си пролича, че обмисля думите ѝ. – Сега трябва да вървя.
- Разбира се. Пази се. – Джийн му махна и продължи по пътя си.
След като ги подмина, бабата излезе от унеса си.
- Бабо, знаеш ли какво?
- Само да не е пак за каратето… - измънка тя изтощено.
- Неее. Днес аз ще изхвърля боклука! – Извика гордо.
Баба му го погледна учудено.
- Сигурен ли си?
- Напълно! – Ухили се широко.
Джийн подочу целия разговор. Остана доволна от постигнатото. Тя имаше дарба – умееше да спира времето на възрастните, за да разговаря с децата им. Когато ѝ се отдадеше възможност, опитваше да помогне по най-добрия възможен начин. Най-много от всичко ѝ се искаше да постигне разбирателство между възрастни и деца. Това бе от огромно значение за нея. Крехките връзки между различните поколения се нуждаеха от много грижи и любов, но понякога една от двете страни забравяше това, или фокусът бе изместен на различно място. Тогава Джийн ги побутваше – лек тласък в правилната посока, за да се върнат балансът и топлите чувства.  Семейството бе едно от най-важните неща и тя го знаеше прекрасно. Преоткриваше го с всеки изминал ден, в който наблюдаваше и разговаряше с дъщеря си. Времето, което прекарваха заедно, ѝ беше адски ценно.
Минаха се няколко дни и Джийн стана свидетел на друга подобна случка, само че в един от големите вериги магазини. Бе виждала това повече пъти, отколкото ѝ се искаше. Малко дете, което не може да приеме, че няма да му се купи желаното. Джийн не обичаше да си набелязва виновни в ситуацията. Историята винаги имаше повече от една версия, но в едно бе убедена – по този начин и двете страни не постигаха нищо хубаво.
Използва километричната опашка и се опита да поговори с детето.
- Здравей. Аз съм Джийн. Как е твоето име?
Момичето я погледна продължително, преди да се върне към пищенето.
- Мама не може да те чуе в момента. – Джийн каза достатъчно силно, в резултат на което момичето отново я погледна, а след това и майка си.
- Какво направи на мама?! – Извика силно, блъскайки по непознатата с юмручета.
Джийн просто се усмихна. Реакцията ѝ хареса.
- Мама просто спи. Почива си за малко.
- Никой не спи с отворени очи! – възпротиви се детето.
- Понякога сме толкова уморени, че можем да заспим дори прави.
- Мама никога не заспива така!
- Майка ти трябва да е много силна, за да не е показвала такава умора пред теб. Ти също си много силна, щом можеш да я защитаваш така.
- Разбира се, че съм силна. Мама ми готви най-вкусната храна!  - Момичето каза гордо-гордо.
- Това е чудесно. Знаеш ли, че за да може майка ти да готви вкусни гозби, тя трябва всеки ден да пазарува от магазина, а някои продукти струват много пари.
- Мама не ми е казвала това.
- Защото е искала да те предпази, за да можеш да живееш щастливо детството си. Но аз мисля, че ти си достатъчно голяма и силна да разбереш това, което ти казвам. Нали?
- Мисля, че разбирам. – Детето я загледа малко объркано.
- Сигурна съм, че това, което искаш мама да ти вземе сега, тя ще ти го купи когато наистина има такава възможност. Кажи ми, дали можеш да изчакаш малко? Дотогава тя ще продължава да ти готви вкусно с парите, които ще ѝ останат.
Момичето потъна в дълбок размисъл. Загледа се в играчката, за която плачеше до преди малко.
- Ако съм търпелива, мама ще ми я купи?
- Точно така, но не е хубаво да викаме толкова силно, не мислиш ли? По-добре помоли мама и тя сама ще ти обясни. Какво ще кажеш?
- Добре. – Момиченцето кимна. – Ще бъда голяма и силна.
- Благодаря ти. Мама също ще ти бъде благодарна. Майките обичат децата си най-много от всичко.
- И аз обичам мама! – Детето се усмихна широко.
- Не забравяй да ѝ го кажеш. – Джийн също се усмихна и ѝ помаха, връщайки се обратно към покупките си.
Щом се отдалечи, времето отново тръгна за възрастните на опашката. Майката спря да чува писъци и се загледа изненадана в детето си.
- Искам да ям вкусна храна! – Каза то силно и прегърна майка си.
В нейните очи се образуваха сълзи и тя отвърна на прегръдката. Сърцето на Джийн се стопли от гледката. Да помагаш на останалите по този начин носеше страшно удовлетворение. Бе решена, че откъдето и да беше получила този дар, щеше да е вечно благодарна за него и да го споделя с тези, които имаха нужда от това.