„Светлината на слънцето, подклажданата жар на силен огън — тези неща биха могли да ме унищожат. Но пък може и да не успеят.”
Няколко крачки разкъсаха тишината. Ръката бавно се протегна към единствения източник на светлина в коридора. Умишлено оставената дупка в тавана, която по принцип стоеше затворена, сега даваше път на естествения му враг.  Марсел понякога дръпваше ръчката и стоеше отстрани да наблюдава тихият убиец. Често броеше прашинките, които се открояваха така ясно в рамките на това смъртоносно поле светлина. Понякога се случваше и да си припомня колко от вида му се бяха спуснали към същото това поле и бяха се превърнали в пепел. Пепел без някакъв определен аромат и без особено епичен ефект. Дори виковете им не бяха нищо особено. Нито грозни, нито красиви.
Смъртта не беше вариант. След нея нямаше нищо. Това му бе прошепнало някакво гласче в главата му тогава. Не че и преди не живееше както му харесва. Но след първия път, в който видя как умират тези от неговия вид, реши напълно да обгърне собствената си природа и онова, което му бе отредено. След като никой не можеше да промени генетиката си и онова, което го очаква, трябваше да намери максимума и д го изживее. Марсел го бе намирал. Много пъти, всъщност. Толкова, колкото навярно не можеше и д преброи вече. Бе живял живота на Марсел Франсоа Леско толкова много пъти. При това се стараеше всеки път, в който отново животът го събуди, да изживее курса си различно. Кой не обичаше разнообразието?
В един момент може да си тук,  а на следващия – да те няма. Беше доста просто, но философите обожаваха да разтеглят и усложняват понятия като „смъртта”, за да придадат отчаяно някакво значение на живота и действията си тук и сега. Хората все още вярваха в Рая и това, че душите им ще отидат на по-добро място, че всичко ще продължи и след като последната частица живот отлети от тялото им.
Марсел беше наблюдавал смъртта на много същества. Знаеше, че тези като него така или иначе нямаха своя душа, затова дори нямаше нужда да осмисля човешките философии и религии. Беше чисто любопитство. Затова невинаги се хранеше, защото беше гладен. Не беше и точно забавление, макар да не отричаше, че влизаше в уравнението. Бе като експеримент. Водеше бележки в главата си и после често ги записваше в дневника си. Дневниците бяха единственото, което взимаше със себе си, ко се наложеше да смени местожителството си. Може би един ден щяха да станат бестселъри, знае ли човек. Който си докопаше до тях или щеше да се травмира, или да остане очарован.
Не беше писал от много дълго време. Беше се намерил в някаква странна вампирска криза. Всичко го изнервяше прекалено лесно. Новото му семейство, с което бе прекарал само половин век, вече го докарваше до ръб на лудостта прекалено често. Непрекъснато търсеше някакъв начин да оправи нещата. Знаеше, че може. Философията твърдеше, че за всичко има „отговор”.  Трябваше уж само да го намери някъде, или да му дойде с висше. А дотогава?
- Свършила си чудесна работа, скъпа Аста. – промълви с искрено хвалебствие, докато погледът му се разхождаше върху непокътнатата му порцеланова кожа. Беше странно да я съзерцава на слънцето, бе почти отразителна. Когато усети, че преодоля инстинктът да отдръпне ръката си, прекоси сенките и застана целия под слънчевия „прожектор". Остави се светлината да го обгърне и не принуден смях се откъсна от гърдите му.
- Къде е синът ми?! – насечения глас на жената го откъсна от неизпитаната досега еуфория, но той все пак долови лекия уплах в гласа ѝ. Живееше за точно тези детайли. Бяха толкова дребни, но те издаваха толкова лесно.
- А, да, къде са ми маниерите? – постави ръка на гърдите си и се извъртя към Аста, подарявайки ѝ една от снизходителните си усмивки.
Тази жена наистина не му бе оставила особен избор, след като отказа да изпълни една много простичка работа. Не просто отказа, а и пожела да го убие. Не че не му се беше случвало и преди. Само онези, които не го познаваха добре, имаха смелостта да го провокират. Или онези негови „близки”, на които сигурно даваше много повече шансове, отколкото заслужават.
Вампирът за миг се бе озовал до килера в края на коридора и демонстративно се подпря н стената. Отвори решетъчна врата на килера и просто остави тялото на Джем да се стовари на пода. Винаги беше смешно. Някои моменти просто не остаряваха.
- Можеше и да не е толкова трудно, колкото поиска да бъде. – сви рамене и внимателно подхвана младежа за яката на тила му. Довлачи тялото му до майката и се усмихна миличко.
- Беше удоволствие да съм ти клиент. – рече, отново съвсем искрено, пускайки сина ѝ. Тя го улови и веднага провери за пулс. – Държа на обещанията си, моля те. – въздъхна, но погледът му отново се загледа в пръстена на ръката му. Доста добра работа, наистина. Беше точно както си го представяше.
С това денят му започна по-добре от очакваното.

***ПРЕДИСТОРИЯ***