Anatomy of Hell.

Николас не се беше обърнал към Зейдън за внимание. Самият той не можеше да асимилира адекватно нищо наоколо, но намери последно спасение в чуждото име, за да оправдание факта, че си говори сам. Може би бе сред малкото хора, които отбягваха да си говорят сами. Беше де превърнало в сравнително често явление на всички в този век и не значеше задължително, че са психично болни, но въпреки това Ник се почувства по-нормално да адресира думите си към някого. Зейдън просто се случи да е единственият човек наоколо.
Дори не отчете отсъствието му от помещението, в къдравата му глава вече бяха започнали да се сформират не само въпроси без логичен отговор, но и цели конспирации. Ако тръгнеше да ги записва и схематизира върху бяла дъска, и две нямаше да му стигнат.
Едва сега, като най-големия глупак, се бе запитал дали пък нямаше нещо гнило в работата за ТЕОС, от която дори не му изискваха препоръките при интервюто. Самото интервю беше странно, сега като се напът да прикани спомена в съзнанието си. Задаваха му въпроси за личния живот, които на пръв поглед нямаха общо с работата. Като това колко близки има, колко е голямо семейството му. Кой работодател се вълнуваше от подобни неща?
Беше му ясно от самото начало, че работата по иновативната формула е строгосекретна, защото компанията нямаше как да наложи авторско право върху нещо незавършено. Разбираемо, беше важно за ТЕОС да съхранят изследванията си до най-малкия детайл само в рамките на лабораторията. Николас просто не обърна внимание на повечето въпроси, свързвайки ги с факта, че сигурно искаха да узнаят в случай, че се разприказва, колко души биха могли да лийкнат някакво инфо. Но не...Сега, когато отново си припомни цялото интервю, а после и всичките протоколи за конфиденциалност, нещо вътре в него се обаждаше. Шесто чувство или друго, казваше чу, че има нещо гнило. И как можеше да няма, след като лабораторията беше взривена от нищото днес?! Нямаше как да е просто инцидент, нямаше как. Всички взривоопасни химикали стояха плътно затворени в специални контейнери, заключени в специални помещения. Николас трябваше да извървява три етажа до приземния всеки път, в който му притрябваше някой от силно реагиращите химикали за тестовете на формулата. Но по принцип не работеха с опасни вещества, поне не такива, които можеха да предизвикат взрив с такъв диаметър. Не беше възможно цялата сграда са бъде пометен от друго, освен умишлено планирана верижна реакция. Николас можеше да предположи, че първият взрив навярно беше малък и последван от много други в същата минута, които заедно бяха отприщили вулкана Везувий. Това, което видя от кратките шокиращи кадри по телевизията, далеч не беше в следствие на един единствен силен взрив. Все пак не ставаше дума за атомна бомба, а и полицията не бе открила никакви експлозиви. Нямаше какво друго да бъде, освен верижна реакция. Но Николас познаваше добре уредбата в тази лаборатория. Сам проверяваше местоположението на всичко, за да потвърди че средата е обезопасена. Никой луд не държеше опасни химикали и вещества, които реагират едни на други, в едно помещение и на един етаж. Трябваше да узнае повече... Трябваше да разбере... Какво, по дяволите, беше станало?!
Сграбчи се за тази важна мисъл, за да не се затрие в други по-мрачни такива. Като факта, че едва не умря днес. Ако беше отишъл на работа, сега нямаше да е на този свят. Но не беше времето дори да осмисля повече нелепата ирония на съдбата. Върна часовника върху китката си и пъхна телефона обратно в джоба си. Беше опитал да го включи, за да се обади на някого, но видя, че батерията му беше паднала. Нямаше как да остане тук сега.
- Не, аз.. няма нужда. - отвърна разсеяно, едва доловил повторната поява на Зейдън в помещението. Остави разсеяно пръстите си да преминат през меката и гладка козинка на кучето, което го побутна сякаш да се увери, че не се е сраснал завинаги с дивана на собственика му.
- Наблизо е, ще повървя. - отвърна с ясната идея, че най-напред трябваше да отиде в полицията. Някак си не се чувстваше в безопасност след това, което видя и факта, че бе единствения оцелял, работил по секретната формула на ТОЕС. Не само той, но и останалите никога не отсъствах от работа. Събираха се в лабораторията два пъти в седмицата и никой никога не си беше взимал отпуск. Просто го знаеше...Знаеше го, усещаше го. Не беше просто моментния шок от новината. Единствено не бе предвидил, че при криминално разследване, той без проблем можеше да се окаже главния заподозрян...
- Ще намина по-късно за багажа си, или ако... няма значение. - бързо добави след кратката си пауза. В момента не можеше да осмисли нищо друго. Пусна главата на кучето, която беше омачкал несъзнателно за някакво вътрешно успокоение и кураж, след което помаха някак нелепо на Зейдън и се изпари от погледа му. Сърцето му се надпреварваше с бързите му крачки надолу по стълбите.

- Добре ... - отвърна просто на чуждите думи, докато продължаваше да се взира в екрана. - Да, ела ... - отвърна малко преди другия да бе излязъл от помещението.

Облегна се рязко назад на дивана и си пое дъх. Дълбок и продължителен. Лари се качи на дивана при него и го последна с големите си любопитни очи.

- Да се разходим, Лари? - попита кучето и то мигновено скочи.

Беше му време, а и Лари винаги му помагаше в търсенето на Лиса. Не искаше да бъде отново сам в това ...


Може би обикаляха цял ден. Нямаха особено голям резултат. Единствено Зейдън към края на деня остана официално без работа. Щеше да си взима трудовата книжка тези дни. Естествено, че само това му липсваше ... а и от клиниката не му звъняха, за да му дадат някаква информация. Така и не се замисли да се спира там. Обикаляха с колата и слизаха на любимите й места, както и на любимите им. Лесно успяваше да я намери преди така. Но не и този път.

Лари скочи от колата, когато Зейдън отвори вратата и заедно тръгнаха по крайбрежната ивица. Нямаха много други варианти. Само това им оставаше. Щеше да продължи утре с търсенето. Не беше звънял на полицията, защото знаеше, че обичайно не вършеха никаква работа. А и ако я свършеха, от клиниката му звъняха.

Кучето душеше наоколо. Знаеше добре какво търсеха. Зейдън беше помрачил идеята за истинска разходка и животинката сега внимателно душеше наоколо. Изведнъж спря и се огледа. Няколко секунди застина така преди да залае и да се затича напред. Нощта падаше и се виждаше все по-малко. След кучето се затича и Зейдън. Животното не посмя да залае. Само тичаше напред.

Започна да лае едва когато в далечината забеляза женска фигура. Зейдън беше събул обувките и захвърлил ги на произволно място, за да може да тича по-лесно по мокрия пясък. Жената се наведе и кучето я подуши за по-сигурно. Облиза лицето й и направо я събори от щастие. Тя също изглеждаше щастлива да го види, но беше различно когато срещна погледа на Зейдън. Тя вдигна поглед към него и усмивката й помръкна. Лари продължаваше да се радва, но тогава тя се изправи рязко.

- Какво правиш тук!?

- Въпросът ти е нелеп ... - знаеше, че не беше добра идея да й отговаря така, но беше умрял от притеснение цял ден, както всеки път се случваше.

- Трябва да си вървиш.

- Не и преди да те върна, Лиса.

- Не! Не искам нищо от теб. Не направи ли вече достатъчно, Зейдън? - въпросът й остана без отговор.

Мъжът й я гледаше просто объркано, както всеки път, но тя знаеше перфектно ... всичко й се беше изяснило.

- Имаш ограничителна заповед. Скоро ще си я получиш по пощата. Не смей! да ме доближаваш - жената изсъска и се обърна в другата посока.

- Чакай, какво!? - зададе вече и вербално въпроса си.

Побърза да я настигне и да хване ръката й.

- Какво!? Какво ли ... нека ти напомня кой ми даваше хапчета последните няколко месеца, за да се почувствам по-добре! - още по-ясното объркване ядосваше жената още повече. - Защо се държиш като пълен нещастник, Зейдън, какъвто, всъщност, си си!? - зададе му директно въпроса и повдигна вежди. - Не подадох никакво друго оплакване към теб в полицията, но и много бързо ще се разведем, не се тревожи!

- Не разбирам за какво говориш, Лиса ... наистина не разбирам ... - опитваше се да не й повишава тон, но ставаше все по-трудно всеки изминал път, в който имаше произволни изблици.

- Ще имаш време да си помислиш за това, вместо да се правиш на загрижен - изтръгна ръката си от тази на Зейдън и продължи напред.

Лари изскимтя и седна на земята до Зейдън. Той си пое дълбоко дъх и набра номера на жената от клиниката, за да й каже къде могат да я приберат - най-малкото.


Прибра се привидно навреме, макар че нямаше никакво желание за това. Знаеше какво ще види там. Прекалено много спомени, които и без друго го измъчваха достатъчно, защото преди всичко искаше да я обича.

Пое си дълбоко дъх и затърси ключовете. Сети се, че не беше дал такива на момчето. Както и не му беше оставил номер и нищо друго. Мозъкът му просто искаше да се отърве от всички други мисли. А трябваше и да изкъпе кучето ... не че имаше някой, който наистина да им се скара вече.

- В банята, Лари! - рече и кучето послушно застана пред вратата.

Зейдън заключи вратата по навик. Пусна Лари в банята и кучето директно скочи във ваната и официално седна там. Поне с животното не трябваше да се бори.

Николас потракваше със зъби, сякаш му беше студено въпреки че навън бе слънчев пролетен ден, типичен за Лос Анджелис. Трафикът беше ужасен, затова и се благодари, че тръгна пешачката до първото му познато полицейско управление. Познаваше квартала достатъчно добре, макар и рядко да имаше време или енергия да излиза и да се размотава насам-натам.
Прибрал ръце в джобовете си, забеляза уличен телефон и се спря, връщайки се до него. Не се знаеше кога ще успее да си зареди телефона, а искаше възможно най-скоро да се обади на леля си Саманта. Трябваше поне на нея да каже, че днес няма да се вясне на работа в клиниката. Щеше да се постарае да не звучи откачащ от параноя, за да не я тревожи с още от проблемите си. Навярно вече целият му живот беше само това – един голям проблем. Точно когато за момент си позволи да повярва, че нещата започваха да се нареждат бавно, сякаш всичко отиде по дяволите. Като че всичко се беше взривило заедно с лабораторията. Беше странно, това лошо усещане. А дори не беше стигнал до мисълта, че познаваше всички колеги и се спогаждаше добре с тях, дори беше тръгнал да се сближава с Вики. Само с тях преди всичко можеше да обсъжда нещата свързани с работата  им за ТЕОС. Формулата ги побъркваше в последните няколко седмици. Дори когато не работеха по нея, тя присъстваше в мислите им и заемаше голяма част от мозъчната им дейност. Самият Ник си блъскаше главата как да я направи по-стабилна, за да получат обещаващо близки резултати при всяко тестване и тъкмо беше предал последната си идея на лидера на екипа им, когато... Господи... Днес трябваше да се види с колегите, отговарящи за тестването и да обсъдят дали идеята му беше дала никакъв ефект. Да, добре си спомняше, че срещата им бе насрочена за днес. Сега повече от всякога трябваше да разбере... Трябваше да узнае какво се е случило. Параноята му нямаше да отмине, докато не се увери, че всичко беше просто един ужасен инцидент.
- Господине? - жената в антрето го повика няколко пъти, но не получи отговор и отиде до него. - Господин Монтеро, нали?
Николас се сепна и подскочи леко при допира на блондинката, който усети върху рамото си.
- Ъм, аз? Да, да. Да! - отвърна в опит да си върне адекватността и получи снизходителния поглед на сините очи отсреща.
- Детектив Джонсън е свободен да ви изслуша. Шестото бюро надолу в лявата редица. - любезно му посочи посоката, в която да тръгне и отново вдигна папката си, насочвайки се към бюрото си.
- Ъм, благодаря! - каза, въпреки че тя вече му бе обърнала гръб и побърза към уреченото място.
Паниката кипеше още по-силно във вените му сега, след като не успя да се свърже със Саманта. Нищо че тя беше хирург и бе силно вероятно да е в операционната. Докторите не приемаха обаждания, ако не са по спешност. А и кой би вдигнал на уличен телефон?
- Седни. - старо лице го посрещна, захвърляйки вестника, който четеше настрани на бюрото си. - Какво е станало? Не ми казаха, че си тук да докладваш престъпление, или да се изповядваш за такова. За какво си тук тогава? - старият детектив скръсти ръце пред гърдите си и по тонът му си личеше, че все още не знае дали да взема този пред себе си на сериозно. Николас едва си припомни как се диша нормално, поради някаква причина и погледа насреща го изнерви допълнително. Зачуди се дали наистина имаше смисъл да идва тук.
- Аз не... Дойдох защото видях новините. Сградата, която днес изгоря... Лабораторията на ТЕОС. - гласът му замлъкна за момент, сякаш не знаеше какво точно искаше да каже.
- Да, наясно съм. Поискаха хора от всички участъци да се отзоват там, ако са в близост. Мой колега е още на мястото. Имаш някаква информация за случая ли?
-  Аз.... не. Не точно. Всъщност, не съм сигурен.
- За бога, хлапе, кажи защо дойде тук. Нямам цял ден. - острият и леко сопнат поглед на детектива се стрелна към килията със заподозрени за разпит.
- Добре, вижте... Аз работех в тази лаборатория. Днес не бях на работа, но когато видях новините...Не знам, реших, че трябва да говоря с някого. Не трябва ли да ме разпитате? - почти се прокълна след последното си изречение. Кой за бога говори така на полицай?! Ако преди него мислеха за заподозрян за нещо, то сега навярно щяха да го тикнат направо в ареста.
Докато се оглеждаше нервно наоколо чу тихия смях на детектив Джонсън и вдигна объркано поглед в негова посока.
- По-спокойно момче, ще намокриш гащите.
- Простете? - премигна няколко пъти и изражението му се сдоби с обидена нотка – Нещо смешно ли казах?!
- Не, разбира се. - старото куче изправи гръб и постави длани на бюрото си, връщайки си сериозното изражение. - Виж, момче... Тук се идва с полезна информация. Ако нямаш такава, препоръчвам ти да се прибереш и да изпиеш един чай за успокоение. Или каквото пиеш, когато си в това състояние. Съжалявам, ако бях груб, тук не обичаме да ти губят времето.
- Да...Разбирам.
- Не е нищо лично, ясно? Колегите ми за се заели със случая и когато стигнат до теб, ще ти се обадим и ще те извикаме. Дотолкова, ето, вземи. - Джонсън му подаде визитка с номера си и се облегна обратно на кожения стол. - Ако получиш информация за случая, обади ми се и ще си уговорим среща.
Николас пое визитката с все още същото колебание, с които дойде тук. През цялото време се бореше със себе си и се питаше дали е редно да издаде нещо от секретната информация за проекта, по който е работил, но накрая мисълта, че бе подписал договор за поверителност надделя и младия мъж само пое визитката на детектива и кимна в съгласие. Беше най-добре да си мълчи засега. Ако всичко се окажеше просто инцидент, а се беше разприказвал за секретния проект и формулата, щеше да има доживотен дълг, който никоя работа нямаше да може да изплати. Нарушаването на договор за поверителност на голяма компания като ТЕОС несъмнено костваше повече от половината ѝ акции.
Николас прекара остатъка от деня в едно интернет кафе, където успя да си зареди телефона и да се свърже с леля си. Слава богу, поне Саманта беше добре и всичко в клиниката  изгелждаше наред. Въпреки че „наред“ беше силно казано предвид драмите, които стажантите създаваха при всеки удобен случай. Монтеро бе опитал да влезе в работната система, където се пазеха дигитални копия на всички разработки, които правеха по формулата, но както предположи, нямаше как да получи достъп извън пределите на лабораторията. Всички файлове бяха достъпни само там или в главното звено на ТЕОС, поне доколкото му беше известно. По дяволите, наистина искаше да се подсигури с нещо, да провери дали всичко беше както го помнеше... Цялата тази безизвестност го побъркваше, но и не смееше да доближи мястото на инцидента и да души наоколо за повече информация. Накрая реши, че е най-добре да послуша съвета на детектив Джонсън. Усещаше, че човека бе живял достатъчно, за да даде полезен съвет в неговия случай.
Когато се сети къде му беше всичкия багаж, Ник въздъхна и докато се осъзнае, вече стоеше пред вратата на Зейдън. Разбира се, трябваше да позвъни или почука, защото с въздишки не ставаше. Просто не беше сигурен, че ще бъде нормална компания за когото и да било, още повече пък за Зейдън. Човекът очевидно си имаше други проблеми, освен това да му чисти кашите с леля Саманта.
- Леля ми ти праща много поздрави. - ухили се, когато Зайдън отвори вратата и погледите им се срещнаха. Кога, за бога, бе успял за натисне глупавия звънец?! И какво беше това изречение... Идеше му да се удари по челото.
- Ами аз..така де, дойдох за нещата си. Багажът ми е още тук. - сви рамене, сякаш беше нужно да повтаря едно и също по различни начини. Беше по-полезно дори да замълчи.

Зейдън седеше на дивана и се взираше в черния екран на телевизора. Тишината му харесваше сега и единственото, което чуваше, беше лекото дишане на изкъпаното и изсушено животно. Чувстваше се странно виновно след всичко, което се беше случило днес. Защото преди всичко изпитваше дразнещо успокоение ... сякаш отдалечаваното му от Лиса трябваше наистина да го успокоява. Сякаш просто щеше да снеме отговорността ...

Само мисълта, че я приемаше за вече константно бреме някак го караше да потръпне. Дори не се фокусираше върху страничните ефекти от разговора. Не беше редно да се чувства по този начин. Той наистина я обичаше ... а може би я бе обичал, някога, в минало време. Сега не беше нищо повече от отговорността, която трябваше да поеме за някой, който далеч не беше същия. Но нали това проповядваше брачния живот - в добро и зло, винаги ...

Зейдън отпи голяма глътка от бирата, която си беше отворил преди минута. В крайна сметка не беше толкова хубава, колкото я помнеше. Горчеше му в устата, но не заради алкохола. Пое си дълбоко дъх и облегна глава назад към дивана. Преглътна глътката си и притвори очи. Дразнещото спокойствие започваше да става все по-приветливо.

Докато звънеца не звънна.

Така го стресна, че вдигна рязко глава и кенчето излетя от ръката му и се търколи на земята. Малката локвичка остана там и мъжът изпсува. Кучето този път само помръдна, но не пожела да стане от мястото си. Зейдън се изправи и наведе, за да вземе бирата и да я остави на масата. Щеше да изчисти после.

Замисли се дали трябваше да чака някого? Ала бързо реши, че беше безсмислено да мисли и просто щеше да отвори глупавата врата.

Когато видя познатата физиономия срещу себе си, спомените го връхлетяха много бързо. Явно днешният ден си беше забравил мозъка някъде. За щастие, поне можеше да се върне към тях все още.

- Прати и на нея - каза и усмихна в отговор на чуждата усмивка.

Отдръпна се, за да направи път на Николас да мине напред, но последвалите думи го накараха да присвие поглед.

- Чакай? Да си ги взимаш? - зададе объркано въпроса си, сякаш в главата му до този момент се разиграваше съвсем друг сценарий, в който момчето щеше да живее тук.

Разбира се, че не помнеше достатъчно от внезапния по-ранен шок как се бяха развили събитията.

- Нямаше ли да ми ставаш съквартирант?! - затвори вратата и я заключи, след като пропусна Ник да влезе. - Иначе са в стаята, в която се събуди ... - допълни след малко и след още малко кучето, явно събудило се от чуждото присъствие, се появи при тях и се прозя.

То седна кротко настрани и наблюдаваше двамата мъже, които се запътваха към въпросната стая.

Параноята бавно си проправяше път в мозъчните клетки на къдрокосия и бързо я почувства като напаст, от която нямаше да се отърве скоро. Беше неизбежно да не си съставя купища всевъзможни сценарии, които мисълта му едва смогваше да настигне. За съжаление не можа да избегне повечето да бъдат все негативни със силно изразен катастрофален характер...
През целия си път обратно до дома на Зейдън, Ник не гледаше къде върви и дори но няколко пъти дочу резките спирачки и шумни клаксони на разгневените шофьори. Псувните им така и не достигнаха до съзнанието му, напълно погълнато от вълната на параноя. Беше глупаво, нали? Всичко беше само в главата му. Трябваше да е!
Едва се усети, че бе почти застинал пред вратата, след като по-възрастният мъж я отвори. Усмивката му някак успя да го извади от моментния неприятен транс на мисълта му, но това не означаваше, че успя да върже следващите си думи в нормално изречение.
- Не, това... Просто.. Аз, нали... - въздъхна раздразнено на самия себе си и разтърси глава. Тих смях се откъсна от устните му, преди да се вземе в ръце. Наистина не му беше ден. Дотолкова, че дори не успяваше да отчете как другия навярно също не си беше прекарал незабравимо през тези няколко часа, в които не се бяха виждали. Николас имаше навика да е вглъбен единствено в проблемите на пациентите си, защото предпочиташе да не мисли за своите собствени, но в момента нямаше много какво да го разсея от належащото усещане, че нещо не беше наред. Никак не изгаряше от желание дори да си помисли какво трябваше да стори сега. Дали в тази ситуация все пак трябваше да се свърже с ТЕОС и да им каже, че напуска? Да, бе подписал договор, в който го чакаше малка компенсация, ако напуска поради непредвидени обстоятелства и промени в работната среда. По-голяма промяна от факта, че почти не умря заедно с колегите си в големия взрив, здраве му кажи. Чувстваше се психически травмиран само след като разбра за случилото се по новините. Определено не би могъл да продължи работата си за тази компания, дори да го изпратят в друга лаборатория. Навярно трябваше да си търси правата и да подаде оставка... ала се опасяваше, че щяха да намерят някаква вратичка в договора му. Опасяваше се, че ще извъртят секретността на проекта в своя полза. Трябваше най-малкото да се убеди дали компанията възнамеряваше да продължи с разработката на формулата по това, което беше оцеляло в електронната база данни, или не. Само дето Николас бе с вързани ръце, не можеше да влезе в системата им без да отиде до главното звено на ТЕОС. Ако искаше да се сдобие с информация, това бе единствения му вариант.
Последва Зейдън до стаята с багажа му и помисли за кратко върху думите му. Не знаеше доколко другия си спомняше последния им разговор. Не е като да бяха имали особено време за приказки. Чак сега си припомни, че не само той се беше разбързал занякъде. Внезапното прозрение го накара да плъзне изучаващ поглед по Зейдън, макар да не можеше да види изражението му в тази секунда.
- Мисля, че само се бяхме разбрали да се върна по-късно... Не ми отговори дали даваш стаята под наем. - най-накрая каза, без да си оплете езика, като клекна пред единия си сак и затърси нещо вътре. - Но след като го каза сам, ще приема, че си съгласен. - изправи се малко по-живо от преди минута и посоки към Зейдън с леко вдигната вежда. - Късно е да се отмяташ! - добави с леко шеговит тон и се усмихна. Редицата му бели зъбки се показаха за кратко, докато си вадеше парцалята от сака и ги стовари в единия ъгъл на леглото. С бързината на зайче измъкна резервната си лекарска роба и единствено нея постави на закачалка в гардероба. Другата си му беше в шкафчето на болницата. Сега се замисляше, че от много време насам не си беше вземал почивен ден. Това би трябвало да го хвърли в по-силен шок от този по-рано, но реши да не го мисли. Реши остатъка от вечерта да отдели за себе си. Не си беше обръщал никакво внимание от прекалено дълго време. Брадата му отново беше леко набола, а къдриците му стърчаха във всички посоки.
- Знаеш ли.. Остави вечерята на мен. Искам да ти се отблагодаря някак за гостоприемството. - настоя по едно време, преди набързо да си хвърли душ, за да приведе главата си в някакъв ред. Успя и да се обръсне и със задоволство протри гладката си мека брадичка. Не му отиваше никак да си пусне брада, пък за мустак да не говорим. Лицето му и без друго си беше малко и сплескано като на коала.
След като си надяна един потник, съмнително изрязан от двете страни, Николас се позавъртя като петел без глава в кухнята, докато намери каквото му трябваше. Накрая приготви спагети и успя дори да докара специалния сос на леля си. Не можеше да си криви душата, тази жена беше не само отличен хирург, а и страхотен готвач. По-скоро имаше невероятен усет за смесване на подправки. Ако Ник готвеше само за себе си, щеше да си направи най-окаяната полуготова паста, но когато готвеше и за някой друг, определено следваше съветите на Саманта. Тя се беше постарала да му набие в главата как се готви, ако искаш наистина да впечатлиш някого. Е, не че в момента той се стремеше да впечатлява Зейдън... Просто не искаше да се чувства като тотален натрапник в дома му. Поне с това можеше да му се отблагодари.
- Мисля, че се получи добре. Дано не съм прекалил направил соса твърде лют. Опитай. - каза, докато още се въртеше наляво надясно, за да намери и прибори за себе си. Както леля му го бе научила, си беше опитал от яденето поне няколко пъти, за да се увери, че става, но все пак не познаваше предпочитанията на мъжа пред себе си.

Скорошният разговор на Зейдън с Николас беше само показателен и обобщаващ състоянието на Зейд от деня, в който Лиса сама бе взела решението да се лекува. Никога не й бе натяквал, че има нужда от помощ, по-скоро се бе опитвал единствено да й помага, с каквото може. Беше забелязал промяната в състоянието по-рано, в доста ранен стадий. Тя несъмнено се бе държала странно и всичко изглежда беше добре, докато не бе попаднала в клиниката. От тогава дълго време не искаше да го вижда. Често го бе обвинявала за някакви неща ... като това, че той лично я бе принудил да напусне дома си, за да попадне на това място, за грешно купените лекарства, вечните забавяния, неспазването на обещанията ...

Зададе си същият въпрос като от по-рано: Наистина ли трябваше да продължава да се чувства зле, когато тя не го искаше?

Беше се оказал в хола, за да си оправи бъркотията с бирата, но вместо това заби поглед в сватбената им снимка, на която беше дори беше Лари, още кутре. Може би затова мисълта отново се върна в съзнанието му, за да му натяква що за идиот е ...

Внезапно нещо го прихвана и обърна рамката със снимката надолу, за да я скрие.

Обърна се бързо и изтри мястото, на което беше разсипал пиенето си и върна парцала в банята. Сега се почувства глупаво от това, което беше направил ... може би трябваше да намери начин да поговори отново с нея дори тя да не искаше да го вижда никога повече. Защото все пак нищо не му беше ясно ... от друга страна някак не искаше да знае. Някъде много дълбоко в себе си искаше отдавна да е приключил тази връзка, но не беше готов да сложи края, когато знаеше какво бе състоянието й. Искаше просто да се възползва, колкото и ужасно да беше наистина.

Искаше и да си представи, че плашещо разбиращите очи на кучето не го бяха следели през цялото време. То разбираше много повече, отколкото можеше да си представи. Сякаш дори то му задаваше въпроси с очите си, на които не можеше да отговори никак. Двамата и без това бяха свикнали вече да си живеят сами ... е, но не за дълго.

Зейдън се бе повъртял в къщата, за да поизчисти някои други неща, които Николас едва ли беше забелязал, но Паркър предпочиташе да не бъдат забелязвани и без това. На никого не беше нужно и без това. Пък и не искаше да пречи на момчето. Очевидно знаеше какви ги върши, след като в един момент бе започнало да ухае прекалено примамливо. Беше успял да се намери точно на мястото, когато другият му бе задал въпроса си.

- Ухае прекрасно от толкова време, трябва да се е получило добре - отговори Зейдън, без да се замисля.

Някак дори не успя да съумее как да прекоси разстоянието, около което Николас не спираше да се върти, но в края избра подходящия момент, в който другият се бе задържал известно време пред хладилника. Това беше златната възможност на Зейдън да се добере до купата, в която беше изсипан сега соса. Вече знаеше коя е причината коремът му да къркори от поне десет минути. И с риск да го подразни още, загреба с лъжицата, оставена вътре. Поднесе я към устните си и издаде звучен стон на удоволствие. Не беше ял нищо нормално сигурно месеци наред. Не и домашно сготвено. Не защото не можеше, а защото просто нямаше желание.

- Перфектно е ... - каза и остави лъжицата обратно, тъй като рискът да посегне за още беше прекалено голям. - Къде искаш да вечеряме? - попита след малко. - Може и тук, но ... и в хола, може би дори и на терасата. Времето не е толкова лошо - изрече следващите си думи, докато отваряше шкафа, в който се намираха всичките прибори.

Не беше се хранил с някого у дома си от толкова много време, че се почувства странно носталгично ... не че кучето не се броеше, но все пак не беше същото.

Ник се подсмихна на неотлаганата похвала без да крие задоволството си. Не че се възгордяваше чак толкова от приготвянето на някакви простички спагети, но му доставяше вътрешно удоволствие да готви за друг. Навярно всичко бе неразривно свързано с работата му, където все пак почти денонощно се грижеше да хората.
- Утре ще съм чак нощна смяна, така че мога да приготвя и обяда. Сутрин не съм достатъчно адекватен дори да закусвам и в повечето случаи си правя някакъв бърз буламач в миксера. - обясни се набързо, докато пренасяше приборите и чиниите на голямата табла заедно с тенджерата врящи спагети, които вече бе разбъркал със соса.
Никой, дори бившия му, че можеха да изтраят сутрешните протеинови шейкове, които къдрокосия си приготвяше. Винаги изглеждаха като някоя съмнителна отвара подобно на тези на злите вещици от книгите, но на младия доктор му трябваше бърз източник на енергия. Нямаше времето или адекватността да си приготвя някаква друга закуска, както спомена на Зейдън, а честото недоспиване не му помагаше за концентрацията на работа. Затова най-ефективното решение си беше просто да наблъска в миксера каквото намери в кухнята и каквото ще му осигури нужното гориво да изкара поредната тежка смяна в стажантската програма. Оставаха му още две години докато му дадат официално да си избере едно поле, в което да изгради името си. По принцип му се искаше да бъде хирург като леля си, но вече не беше сигурен. Имаше интерес в прекалено много звена на медицината и след като заработи на няколко места, изборът не беше лесен. Засега му харесваше достатъчно да следва различни видни в областта си доктори, от които да попива нови знания. Беше чест да си спечели шанса да асистира на толкова прочути имена. Повечето работещи в тази болница бяха извършвали много експериментални операции с огромен успех. Включително леля му Саманта.
- Мисля, че Лари избра вместо нас. - засмя се с глас, когато кучето, което досега се навърташе около краката му с риск да се заклещи между тях, внезапно припна към всекидневната.
Николас го последва с бодра крачка и голям поднос в ръце, като някой спретнат иконом, разнасящ румсървиз в петзвезден хотел. Май се беше превъзнесъл леко, но си го прощаваше сам. Днес искаше да забрави за всичко...или поне да опита. Не помнеше от кога не си бе взимал малко време за себе си, и то отново от страх да не потъне в спомени за миналото. Все повече започваше да усеща, че не Алекс чу липсваше, а просто нечие топло присъствие и грижа. Не обичаше да се връща в мрачно, студено и празно място. Бившият му имаше ужасния навик да заспива на светната нощна лампа с леко розово романче в ръка. Странно, че Ник мразеше повечето му навици, но просто бе направил компромиса да привикне с тях. И дотолкова беше привикнал, че сега не можеше да понесе да се върне в стария си апартамент. Не искаше дори да се занимава да го освобождава от останалите в него вещи. Когато си събра багажа, не взе нито един предмет, който Алекс беше закупил. Не взе нито една снимка, нито един сувенир. Нищо.
Сякаш искаше напълно да го изтрие от живота си, както бе сторил другия. Знаеше, че изневярата му не се и броеше за такава, защото грешката бе на Монтеро. Дори не беше забелязал кога партньорът му вече нямаше чувства и от колко време се беше опитвал да скъса с него. Вярно беше, че първият му приоритет винаги оставаше работата. Затова и реши да загърби проклетата си чест да бъде моногамен, или по-скоро да ходи по срещи с очакването за нещо дълготрайно и истинско. Такъв тип връзка не беше за него. Колкото и да му повтаряше Саманта, че за всеки влак си има пътници, Николас просто знаеше, че е обречен да си умре сам. Започваше да намира комфорта си около тази мисъл.
- Мммм, прав си... Уцелил съм си соса... - промърмори къдрокосия, след като почти пагълна голяма порция от спагетите в чинията си, които успя да навие на вилицата си. Харесваше му когато поне едно нещо ставаше като хората. Имаше нужда от такава терапия днес. - Какво е това тук..? - зададе реторичен въпрос и остави чинията си почти празна обратно върху масата, под което набара двата джойстика, събиращи прах под стъклената повърхност.
- Играеш ли? - попита все още разсеяно и погледна в посока на телевизора. Едва сега забеляза, че новият му хазяин има плейстейшън. Ник беше много запален по игрите като малък, докато все още имаше време за убиване, или по-точно обичаше да си го губи в добрите стари видео игри като страхотния франчайз „Легендата за Зелда“. Тези моменти му бяха най-щастливите и единствените, които си спомняше от детството. И затова си имаше причина.
- Не, сега тябва да видя какво имаш! - настоя и своеволно намери дистанционното на плейстейшъна, за да го пусне. На плазмения екран се появиха няколко папки с игри и очичките на вдетинения Ник светнаха. Сякаш се върна в онази коледа, когато беше на осем години.
- Леле... Страшна колекция си имаш! Хайде да поиграем! - без да му мисли взе чуждата чиния от ръцете на Зейдън, който без друго се канеше да си сипва допълнителна порция, и му подхвърли единия джойстик в скута.
- Хайде, трябва да си заслужиш допълнителната порция! Да видим дали че ме победиш поне един път. Може да съм поръждясал, но не се давам лесно! - сръчка по-възрастния мъж с лакът. От широката му усмивка лъхаше чаровна провокация.

Зейдън се засмя на чуждата реакция с все още пълна уста. Не можа да отговори веднага, но не беше и като да има против. Беше също странно и как този апартамент бе заживял без време. Знаеше, че това му бе липсвало прекалено последно време и затова искаше да си вземе, колкото може от този щастлив шум. Отдавна никой тук не беше щастлив - освен кучето точно преди разходка.

- Какво ще кажеш за ... "Survius". Обичам игри със зомбита - каза и взе джойстика.

И той не беше играл отдавна, макар че защо не!? Така времето му щеше да минава далеч по-бързо.

- Може и да има някоя друга също ... - беше забравил сам колко игри си беше купувал.

За тях и за кучето можеха да идат всичките му пари. Мелиса не обичаше да играе особено с него, но плейстейшъна се освободеше, тя си пускаше "Sims", който пък Зейдън не можеше да трае. Все още не можеше да схване за какво ставаше дума тази игра, но нямаше и значение, макар че понякога и той зяпаше почти толкова хипнотизирано, колкото жена му. Само че той нямаше причина. Просто си чакаше реда.

- Знаеш ли, не съм играл с никого досега - призна си и грабна една салфетка, за да си избърше мазната муцуна поне, като неуспешно хвърли салфетката в някоя от чиниите.

Тя падна на масата, но нямаше какво толкова да й обръща внимание.

- Но всичките стават за двама, определено - каза и се замисли, че нещо ми липсваше ... - Искаш ли бира? Ще си взема, ти избери, каквото искаш, докато се върна.

Разбира се. Все още имаше една отворена, която се бе разсипала почти изцяло. Същата стоеше на масата при тях и Зейдън я взе, за да я допие по пътя. Грабна две бири от хладилника още преди да е чул чуждия отговор.

Нещата понякога не се случваха както на човек му се иска. Николас го беше осъзнавал толкова много пъти, в толкова различни ситуации. В работен и личен план. Винаги нещо трябваше да се обърка някъде. Всеки ден, в мига, в който влизаше в клиниката и обличаше бялата престилка, знаеше за какво трябва да е подготвен. Не беше лесно да се направи границата. Или по-скоро не беше лесно да се примириш с онова, което не можеш да промениш, запазвайки силата да дадеш всичко от себе за другото, където уменията ти могат да направят разлика. Да оставиш някого да умре, защото си изследвал всеки възможен път и всички са се оказали задънени, навярно беше най-болезнено за всеки с неговата професия. Николас все още вярваше, че не беше изживявал особено много такива моменти, все пак бе едва в началото на кариерата си. Тепърва щеше да гради такава. Едва бе положил основите, нищо че бе участвал в сложна спасителна операция след усложнения от първа такава. Този случай оставаше с него завинаги. Неочакваната загуба на съзнанието на пациент, показващ пълни признаци на възстановяване, беше едно от най-стресовите възможни ситуации. Николас беше ставал свидетел на няколко такива и на този етап беше развил някакви първосигнални реакции. Те играеха критическа роля в работата му, но преспокойно можеше да ги използва и в други ситуации.
- Забелязвам... Имаш цяла колекция игри със зомбита. - възкликна, докато все още бе залепил погледа си в екрана и търсеше някакво заглавие, което да му грабне окото. Някак си сървайвъл игрите не бяха неговото нещо. Беше твърде дразнещо да събираш провизии цял ден и накрая да ги загубиш, когато някакво си зомби ти изкара акъла. Ник поемаше достатъчно шокови удари по време на смените си. Когато разпускаше, по-скоро избираше нещо съвсем различно, което да не го вкарва в нормалния му статус на мизерен стажант с високо кръвно. - Ако искам да видя зомби, ще се погледна в огледалото след 20 часова смяна. - вметна в унисон с мислите си, макар и все още разсеян от скролването през всички игри, които Зейдън си беше натрупал. Виж ти... Наистина не би предположил.
- По-скоро си мислех за някоя класика, където да те размажа... - промърмори под носа си и провокацията му дори не прозвуча като заплаха. Езичето му стърчеше навън, докато не намери търсеното. Отдели пръст от бутона на конзолата и се усмихна широко. - Kung Fu Strike - The Warrior's Rise! Страхотна класика, за това говоря! Ела тук! - потупа нетърпеливо мястото и дори грабна едната бира от ръката на мъжа, за да не се разлее, преди направо да го издърпа за китката и да го застави да седне обратно на дивана.
Беше странно как дори не се замисли колко малко му беше нужно. Само няколко часа покой, разсейване, каквото и да е. Да прекара един ден поне без работата да го погълне напълно. Колкото и да бе посветен на професията си, тя идваше с всичкия онзи смазващ стрес, от който дори Супермен би поискал почивка. Николас се беше пренебрегвал достатъчно дълго и добре че беше леля му да му влее малко здрав разум. Макар че най-много благодарности дължеше на този почти непознат познат... Не знаеше как да го нарича, освен Зейдън, както все пак бе името му.
Не бе очаквал да се почувства веднага като у дома си в апартамента на човек, когото дори не познаваше от много дълго, но... явно не всички неща изискваха време. Това прозрение някак си го успокояваше, действаше му терапевтично. Не всичко изисква време... Мисълта го накара да реши сега и завинаги. От този момент отваряше нова страница в живота си, продължаваше напред. Нямаше да се обръща повече назад към миналото, нямаше да мисли за “вчера”.
- Готов ли си да загубиш?! - сръчка мъжа до себе си с широка ехидна усмивка, но в очите му просто се четеше онази чиста детска радост, която вярваше, че бе загубил безвъзвратно след тийнейджърската си възраст. Зарадва се да си докаже обратното. Усещаше точно същото онова сладко и глупаво гъделичкане в стомаха си, онова здравословно количество адреналин от предизвикателството на екрана. Всъщност не беше толкова нелепо, колкото навярно изглеждаше отстрани. Реакцията на мозъка при подобна симулация бе съвсем нормална. Игрите заместваха всички екстремни спортове, които донасяха повече физически рискове, докато в случая всичко беше единствено в главата на човека. Затова и на някои хора им се услаждаше прекалено, докато на други далеч не им беше достатъчен само визуален и звуков стимул. Николас не се беше изкарвал от работната среда толкова дълго време, че противон на провокативните му приказки, дори не знаеше какво се случва пред него. Загуби първата игра без дори да успее да изпсува нито веднъж. Барът с живот на героя му се изчерпа за секунди и той едва успя да ахне и издаде някакъв стон на недоумение.
- Това не се брои! - изпротестира веднага преди да минат към втория рунд. И там положението не беше обещаващо, но поне този път Николас отказа да се даде без битка. Раздразнението му от забавените реакции на някои удари на героя не закъсняха и младежа изпсува няколко поредни пъти. Наклони се несъзнателно към Зейдън на няколко пъти, сякаш това би му помогнало да се отърве от ужасния стън, който противникът му нанасяше отново и отново, оставяйки го обездвижен. Късметът му се усмихна едва в третия рунд, но все пак изгуби първата игра. Когато ги върнаха в началното меню, Ник освободи тежка въздишка и изцъка на себе си, преди да се обърне към по-възрастния мъж.
- Много си добър! - възкликна и най-накрая си сръбна малко от бирата, която другия му беше оставил. - Искам реванш! - оповести, преди да направи лека гримаса от горчивината на хмела. - Знаеш ли, не е добре да прекаляваш с бирата... - каза преди да остави кенчето на масата и да се обърне отново към Зейдън. - Не искам да звука като баща ти, но трябва да си наясно колко трудно се маха биреното шкембе. - повдигна вежда и от чисто неуместно любопитство ръката му се залепи върху чуждия корем. Под чуждата блуза обаче усети само стегната тапицерия и едва се сдържа да не преглътне. Дръпна ръката си като опарен преди да се изчерви от срам. Ама че глупости беше взел да говори! Пустата му уста не се беше развързвала толкова в последните няколко месеца... Нямаше я скарата му компания, която да го отвлича за малко разпускане и сега всичко избиваше в същите тези закачки, които обаче в случая не бяха никак уместни. Все пак не познаваше Зейдън от десет години, както най-старите си приятели, а и все забравяше, че имаха някаква забележима разлика във възрастта.
- Е, не всички сме благословени с добра генетична постройка. - прокашля се вяло и този път се осмели да срещне чуждия поглед само, за да се увери, че не беше прекалил с нарушаването на чуждото лично пространство. Далеч не искаше да кара новия си съквартирант да се чувства неловко покрай него.
За миг затвори очи и се изтегна на удобната облегалка на дивана, кръстосвайки ръце зад главата си, сякаш не беше казал нищо преди секунди. Не особено скромната му младежка самоувереност очевидно идваше и си отиваше когато ѝ скимне.

Зейдън несъзнателно споделяше усещането на Николас. Когато за първи път Лиса дойде в дома му и женското й присъствие малко по-малко започваше да крещи навсякъде, Зейдън се чувстваше странно. Самият факт, че в дома му имаше някакви неща, които не бяха негови, го караше да се чувства особено странно. Навярно защото това със сигурност трябваше да значи, че отношенията между него и жената ставаха много по-сериозни и някой ден тя щеше да каже:

"Мисля, че вече е време да заживеем официално заедно."

А това определено предшестваше създаването на семейство, брак ... Мелиса така и не успя да забременее от всичкия стрес, а и преди всичко сама бе заявила, че дете няма да роди. Състоянието й не я предразполагаше и се страхуваше от себе си, но в края се бе появил Лари. Беше компромисният вариант и едно много голямо бебе.

Но пък ето, че сега беше приел някак изведнъж някой да живее в дома му и какво!? Не чувстваше нищо - в добрия смисъл. Сякаш нищо не се бе променило, което беше дори малко странно? Би трябвало да изпитва известно смущение от това, че сега щеше да живее с някого, който дори не познаваше, но такова така и не последва. Всъщност дори беше странно щастлив след целия този кошмарен ден.

Е, но не беше чак толкова лошо, че бе прекалено зает да се вживява в играта ...

Беше зарязал плейстейшъна да прашлясва и дори беше забравил за него последно време като съществуващ предмет в дома му. Преди да нацъка копчетата, трябваше да махне цял един пласт прах. Мислеше си, че беше прибрал всичко в кутията, но явно толкова го е интересувало, че просто ги е оставил така.

Зейдън беше позабравил въпросната игра, но това определено нямаше да бъде стопер. Преди всичко той си беше достатъчно зарибен - точно заради това в ума си преразглеждаше списъка от всички игри, за които се сещаше. Имаше толкова много ... така или иначе вече нямаше работа, поне вечерта можеше да откара няколко часа ... все щеше да се събуди, за да изведе кучето или то само щеше да го принуди да става най-сетне. Имаше си нужда от цял един такъв ден, макар че определено бе по-скоро нощна птица, но с обратите напоследък, му се беше поразвалил начина на живот.

Зейдън искрено се забавляваше да побеждава - но не толкова заради самата победа, колкото за физиономията на човека от другата страна. В случая дори не си спомняше някога това да му бе правила впечатление в някой друг, но реакциите на Николас и думите му основно бяха срещани от смеха му - не беше точно подигравателен, просто беше забавно. Периферното му зрение наблюдаваше момчето и просто се забавляваше колко много усилия му костваше да натиска копчетата, но определено не искаше да му казва как да подобри тактиката си. Не и в тази игра. Зейдън не знаеше, че за Ник бе цяло чудо да разпусне така, но за момента не беше важно. Остави Николас да победи в последния кръг, за да не го оставя напълно отчаян, пък и може би щяха да станат добро дуо в някоя друга игра, кой знае?

- Не каза ли, че утре си чак нощна смяна? Ще имаш толкова много възможности ... - отвърна на искания реванш и повдигна вежди, като остави джойстика отстрани на дивана.

Положително неговото лично положение беше по-жалко, но прецени, че не иска да изтъква, че напоследък не става за нищо ... освен да цъка детски игрички, очевидно.

Тъкмо щеше да си отпие пак от бирата, която беше почти преполовил, когато чуждата реакция го изненада и завъртя глава по посока на Николас. Зейдън беше много далеч от това, което се намираше в главата на момчето, затова просто последвалата си негова реакция беше някак типично негова, пък и на не особено силната светлина (някой още не беше сменил крушката), едва виждаше чуждото изчервяване. Във възприятията си още се облъчваше от яркия екран.

- След пастата ти, това дори не е най-доброто ... - изстена звучно недоволно, като се облегна назад и постави ръката си там, където преди малко беше тази на Николас; ама наистина беше прекалил с това ядене.

Имаше чувството, че коремът му щеше да се пръсне, но той просто нямаше да спре. Още не беше се отказал от порцията си.

- Заслужих ли си сега порцията или ще направим поне три рунда, докато се реши? - надигна се бързо и погледна към джойстика, който Николас още държеше. - Прекалено много задържаш долното копче и това ти пречи да се подготвиш за следващата атака - каза и го посочи за всеки случай.

Николас изсумтя някак по детски, когато чу думите на другия. Нима искаше вече да си взема почивка? Що за старец? Че дори покойната му баба участва в петчасов маратон веднъж. Бог да я прости, каква жизнена и добра жена, истинско вдъхновение. Каквато мръвка беше вързал Ник, трябваше да ѝ е благодарен. Апетитът никога не го напусна, въпреки че откакто започна стажа си едва намираше време да се храни като хората. Днес сготви за пръв път от цяла вечност, при това една от любимите си рецепти. Все повече осъзнаваше колко се беше отдалечил от себе си и собствените си нужди, въобще от щастието си. Не е истина доколко човек бе способен сам да си обърне гръб.
Странна въздишка на облекчение се изтръгна от гърдите му, когато отпусна ръце и остави джойстика да се изплъзне от ръцете му и да тупне върху масичката. Не знаеше на кого трябва да е благодарен, но се радваше, задето нещо го бе накарало да излезе от този порочен кръг, тази монотонност, в която бе под вечната хипноза на работата си. Леля му беше права. Животът беше много повече от това...
- Да изиграем още две игри да видим кой ще излезе победител накрая! - предложи, или по-скоро настоя младежът като тъкмо се канеше да грабне отново джойстика си, когато телефонът му извибрира и почти го стресна. Когато го извади от джоба си и видя изписаното на екрана име обаче, усети как кръвта му почти замръзна за момент. Трябваше му още секунда, за да отговори.
- Ало?
- Аз съм, Джон...
- Знам. Какво има? - прекъсна го и несъзнателно загриза единия си нокът. Внезапното позвъняване от детектив Джонсън в този късен час нямаше как да е за нещо добро. Със сигурност не му се беше обадил, за да му чете приказка за лека нощ. Лошото предчувствие, за което Монтеро беше забравил, сега се завърна като топка в стомаха му.
- Не знаеш ли? Мислех, че си прочел съобщението ми да се срещнем утре привечер. Дотогава ще имам някакъв напредък с разследването, надявам се.
- Чакай... Какво разследване? За какво говориш? - опита да си поеме дъх, но усети остра болка и разтърка прага на носа си, където гъстите му вежди почти се бяха слели в една.
- Пусни си новините. - отвърна му детектива и просто приключи разговора.
- Какво... Ало?! - почти ахна в недоумение, когато в ухото му записука сигналът за край на обаждането. - Зейдън, може ли да пуснеш ли новините за малко? - веднага се обърна към мъжа, който го беше наблюдавал мълчаливо от дивана, за да не пречи на разговора му. Пак не се сети, че беше по-учтиво да излезе поне в коридора, но това нямаше значение в момента. Това че си беше забравил маниерите някъде дори не му беше сред дневните проблеми.
“След като полиция заключи, че звривът в лабораторията на ТЕОС е бил с следствие на сложен химически процес от смесване на опасни вещества. Тъй като шансът това да се случи индцидентво е почти нулев, започна официално криминално разследване. На пресконференцията си преди броени минути обаче, ТЕОС направи заявление, което изцяло измести фокусът от ужасното събитие към може би най-големият скок на съвременната медицита в последния век. Ето и част от заявлението, излъчено но живо...”
Новинарката изчезна от екрана и на нейно място се появи логото на ТЕОС, заедно с едно от водещите лица на компанията. Николас знаеше, че те се специализират в експерименталната медицина още отпреди да започне работа при тях, но почти всичко, което сега чу, накара кръвта му този път съвсем за замръзне. Новаторските методи, с които беше работил, не бяха били нищо извън допустимото или хуманното. Младото поколение лекари и стажанти, като него самия, оценяваха удобството на новите технологии и това от части го беше привлякло към ТЕОС. Това, че те не се страхуваха да поемат рискове и бяха готови да вложат луди пари за най-доброто оборудване и най-смелите възможни проучвания и разработки. Само така медицината щеше да напредне някога, а Николас подкрепяше прогреса и беше твърдо За. Нещата, които в момента чуваше обаче, нямаха почти нищо общо с онова, което ТЕОС им бяха доверили. Нито го имаше в договора му, нито го беше чувал извън зоната на фикцията. Точно на това му биеше, за бога! На някой смахнат научно-фантастичен роман.
Главният им изследовател разправяше как формула, която били разработвали от шест години, сега се превърнала в първото експериментално лекарство за премахване на мозъчни тумори и други ракови образувания. Това, което обясняваха с почти неразбираеми за нормалния човек фенси думи, всъщност беше, че бяха създали специален паразит по изкуствен път, който да инкубира в човешкия организъм по контролиран начин и без да събужда защитната алармичка вътре, да се нахрани със злокачествените образувания. Самонахвалиха се стотици пъти чрез краткото интервю с хора, чиято последна надежда бе била да опитат експерименталното им лекарство. Листът с чакащи само щеше да нараства. При всички, чиято диагноза беше фатална, само за седмица се наблюдаваше драстичен спад в туморната тъкан. ТЕОС се бяха напълно възползвали от внезапното им поместване в новините, за да разпространят голямото си откритие, което може да спаси милиони.
Николас слушаше много внимателно и не малко неща не му се връзваха. Нищо от това не му харесваше. Чак не можеше да си избере само едно. Глупакът по телевизията не спомена какво, по дяволите, трябва да се очаква, когато въпросния паразит се нахрани с всички злокачествени образувания... Това нямаше как да доведе до нищо добро, но най-ужасяващото от всичко беше, че сега повече от всякога му се струваше като всичко друго, но не и случайност. Не можеше да бъде случайност! Лабораторията им избухна в същия ден, в който съобщиха за това съмнително чудотворно откритие... Ник не отговаряше за всичко и не знаеше точно как работи формулата им, защото последните и най-важни тестове не бяха излезли. Определено не си спомняше да са създавали паразит, освен ако.... Освен ако при нето не достигаха изфабрикувани резултати. Неговата работа беше единствено да стабилизира формулата, но нямаше как да знае какво представлява точно на практика. Да не говорил по колко много начини можеше да се приложи едно нещо в медицината. И всеки начин би довел до драстично различен резултат.
Обаче не вярваше, че може да бъде съвпадение... Случилото се му харесваше все по-малко. Нямаше представа какво ще прави, ако съмненията му се окажеха верни. На първо място ако формулата, която разработваха, беше свързана с това експериментно лекарство, което и без това звучеше като пълна лудост... то ТЕОС трябваше да бъдат съдени за нелегално експериментиране върху хора. Екипът на Монтеро далеч не беше одобрил формулата да бъде дори изнасяна от лабораторията, както остава изпробвана върху хора. Не, просто не можеше да е истина!
- Това... Това е лудост! Чиста лудост! Седмица-две? Нищо не работи така!
“Освен, разбира се...паразитите”
Ник вече едва слушаше какво се приказва на големия екран пред него. Бе изпаднал в собствения си транс и чуваше всичко като далечно боботене. В един момент рязко се изправи и изключи телевизора. Дотук беше.
- Зейдън... Знам, че може би е прекалено от моя страна...но имам нужда от помощна ти. Утре рано сутринта трябва да отида в централното седалище на ТЕОС. Работата е там, че ще ми трябва придружител. Не мога да отида сам. - зъбите му изскърцаха и едва тогава осъзна колко силно бе стискал челюстта си. Мразеше това, всичко това... И трябваше да разбере какво, в името на всевишния, се случваше тук... Седна обратно на дивана на Зейдън и хвана ръката му, сякаш да затвърди колко беше важна тази молба за него. - Искам да се уверя дали си въобразявам, или работата на тези хора наистина не е чиста. Ще дойдеш ли с мен... Трябва ми човек, който да ми пази гърба, докато намеря каквото търся. Ще ми помогнеш ли? - стисна ръката му със силната надежда, че човекът някак магически просто ще се съгласи на внезапното му налудничаво искане. Не само че не му беше длъжник, ами вече му бе сторил прекалено много добро. Може би това беше причината веднага да се обърне към него. На този етап нямаше на кого другиго да се довери. Не че имаше основание да вярва и на Зейдън, но в момента належащият въпрос, който го задушаваше, не търпеше повече отлагане. Каквато и да беше цената, трябваше възможно най-бързо да разбере... дали беше само в главата му, или се случваше наистина... Все повече се молеше да бъде първото.

Зейдън се беше облегнал назад на дивана и само с кимване се бе съгласил на Николас. Зейдън далеч не можеше да пренебрегне настоящите факти и това колко добре се чувстваше точно в този момент - чувстваше се сякаш най-сетне си бе дал пет-минутна почивка от всичките глупости, които и без друго не спираха да му се случват. Беше защото преди всичко бе прекалено загрижен. Ако не беше така, вече отдавна нямаше да му тежи нечие чуждо неразположение. Самата мисъл го смущаваше, но трябваше да вземе да помисли малко и за себе си. Единствено кучето заслужаваше безусловната му любов и грижи.

Зейдън чу позвъняването на телефона и просто потропваше с крак в очакване да се върнат и да играят. Изобщо не го интересуваше на колко години е, дори и на сто пак нямаше да откаже точно така да се разнообрази. Обаче ... загриженият тон на момчето до него изобщо не подпомагаше ситуацията ... край с хубавата вечер; може би не трябваше да я хвали преди да е свършила!?

- Разбира се - отговори на молбата.

Звукът на чуждия телефон беше достатъчно силен и искаше или не, Зейдън просто бе чул всичко. Може би трябваше да си излезе, но беше късно за това. Грабна дистанционното и превключи mode-а за визуализация. Зейдън тъкмо щеше да попита дали каналът е правилния, но тъкмо се обърна и видя втренченото изражение в екрана. Затова както тъкмо си бе отворил устата, така си я и бе затворил. Вместо да казва нещо, се обърна по посока говора и картината. Зейдън не разбираше особено много, но от всичко, което чуваше, работата му звучеше напълно съмнителна. Не можеше да отсъди нищо за възприятията на момчето, защото преди всичко не го гледаше. Новината беше голяма и добре, че не беше сам. Защото иначе думите щяха да останат просто бял шум. В случая дори асимилираше ... наблюдаваше и виждаше. Беше подпрял лакти на колената си и внимаваше. Не спираше да си клати краката, за жалост известно време в мозъка му се въртеше, че гейм нощта му пропада. Само дето не знаеше в колко по-забавна игра щеше да му се наложи да играе скоро ...

Всичко започна с краткото представяне на "жертвите" на този специален лек ...

Мелиса?!

Зейдън премигна няколко пъти преди яркия екран и ако не бе чул чуждите думи, нямаше да е способен да се откъсне от образа и да спре да връща назад записа ... в един момент го спря и познатите черти го накараха да преглътне болезнено буцата в гърлото си.

Едва чу какво му се казва преди да усети чуждата ръка върху своята. Сепна се и се надигна, връщайки поглед към Николас. От сутринта Пакър бе успял да си направи сметка, че Николас работил за ТЕОС, но ... желанието му звучеше прекалено ... ами Мелиса, какво правеше тя там?

- Става ... - каза изведнъж в разрез с всичките си правила и принципи. - ... но имам едно пожелателно условие - трябва да знам откога в това участва Мелиса Паркър ...


Зейдън тази нощ не можа да спи. Умът му бе погълнат от всевъзможни мисли ... искаше да се отърси, но беше неспособен. Затова и едва усети кога бе станало време да става. Бе си навил хиляди аларми, но ги изключи всичките, когато рязко се изправи от мястото си.

Паркър дори не се замисли какво облича и просто отвори гардероба си - опитът да се ориентира в хаоса беше неизбежен. Облече наопаки тениската си, но не му направи впечатление. Излезе от спалнята и се прозя уморено. В хола срещна Николас, който нервно обикаляше. Кучето спеше в леглото си.

- Само ще му сложа храна - след това тръгваме, когато кажеш.

Ник почти не мигна цялата нощ. Седеше на леглото си с ръце, опрени от двете му страни, и се взираше дълго време в пропуска си за ТЕОС. За съжаление нивото на статуса му позволяваше пълен достъп само в лабораторията, която се превърна в история след взира предния ден.
Премисли хиляди начини да влезе в главното седалище и макар само по себе си влизането да н ебеше трудна задача, как се предполагаше някой да го допусне в архивите? Отделението, където се пазеше цялата база данни на ТЕОС беше строго охраняваха и с ограничен достъп, който имаха само шепа лица, работещи там. Можеше да се представи като един от лабораторните техници, което беше най-добрия му шанс. Така поне щеше да стигне до етажа, който му трябваше, но ако го хванеха да се рови в секретни документации, нямаше да се измъкне без сериозни последствия. Най-малкото, което му трябваше сега, бе призовка от ТЕОС - една от най-влиятелните корпорации на света.
Прехапа устни и стисна очи в опит да разкара безполезното чувство за вина. Трябваше да се досети.. Трябваше по начало да е наясно, че беше твърде хубаво, за да е истина. Трябваше да знае, че няма как да е чиста работа...
Далечният спомен за кашата и пудинга отново го налегна. Това беше последното ядене на майка му, сам ѝ го беше донесъл в стаята. Едвам успя да я накара да отвори уста, за да я нахрани. Спомняше си, че осъзнаваше всичко, но не го беше страх. Всяка дете би се травмирало от стерилната миризма в болницата и легло, приковало любимия им човек с многобройни жички и шумни машини. Това бе всъщност и първото впечатление на Николас. Но когато видя, че майка му не се страхуваше, спря да се страхува и той. Реши да бъде смел като нея, съзнавайки че присъствието му там бе достатъчно. Беше ѝ подкрепа и не задаваше въпроси. Не я молеше да се бори, да не го изоставя, да не си отива. Стори му се егоистично да иска от нея неща, които не ѝ по силите. Знаеше отлично, че тя никога не би го изоставила по своя воля. Никога.
Там, докато споделяше и последните си мигове с него, беше по попитала какъв иска да стане като порасне, с какво иска да се занимава. И още тогава ѝ беше казал, че иска да спасява хората. Да спаси всяка майка, която не иска да оставя детето си. Разбира се, беше го перифразирал по детски му, но тя отлично знаеше какво искаше да каже. Очите ѝ сякаш видяха бъдещето му още тогава и бяха изпълнени с гордост. Не видя тъга и мъка в тях нито веднъж, видя само обич. Нищо не можа да я прекърши, нито дори коварната болест. Николас подсъзнателно винаги се бе стремял да изпълни думите си. Но не защото това беше последния му скъп спомен с любим човек, а защото наистина искаше да помага на хората. Това беше той.
Затова в мига, в който му отправиха предложение за работа, която щеше да му позволи да създаде лек за редица неизцелими болести, шанс да спаси мнозина, не можеше да откаже. Дори не се поколеба, не се и замисли, че е по-вероятно поредното покривало за измама. Вечно забравяше колко точно жестоки и коварни можеха да бъдат хората. Не всеки беше ангел като покойната му майка. Но Николас се беше метнал повече на нея, затова и не спираше да вярва в хората. Колкото и разочарование да му беше донесло, навярно нямаше да спре.
Но и нямаше как да стои безучастен и да остави добрите си намерения да допринесат за човешка катастрофа.
***
Спряха колата в частния паркинг зад високата офис сграда и когато излязоха навън, Николас се намери пред Зейдън. Реши, че няма нужда да му обяснява много, без друго планът му не беше нищо особено, просто му трябваше допълнителен чифт очи, за да се скрият навреме, ако някой ги забележи. Не беше нечувано някой да снове в базата данни, след като тя вечно се обновяваше с нови доклади, така че охраната в стаята за наблюдение не би трябвало да им направи проблеми. Щяха да загазят само, ако ги хванеха че са там без нужния пропуск.
- Ето. - поде младежът и се повдигна леко на пръсти, за да закачи импровизирания бадж на палтото на Зейдън. Беше го накарал да си облече някакъв костюм и с любопитство откри, че човекът разполагаше с един единствен такъв, вероятно от времето на прадядо си. Беше се позасмял под мустак, въпреки че мисията му беше сериозна. Зейдън от своя страна беше с работното си облекло и собствения ТЕОС пропуск.
Съзнаваше колко рисковано беше да идва тук, при положение, че вероятно го търсеха заради отсъствието му. Не беше отсъствал никога преди, особено без предизвестие.
- Не е нужно да казваш нищо, просто ме следвай вътре. - добави малко преди двамата да влязох в сградата и да се оправят към жената на рецепцията. Тази дама познаваше всяко лице, работило за ТЕОС в последните 12 години, беше навярно най-дългогодишния служител тук. Поради това на Ник му се наложи да е малко по-изобретателен.
-   Здравей, Даян. - помаха ѝ като жизнерадостния човек, който беше при нормални обстоятелства, макар че отстрани винаги изглеждаше по-отвеян от необходимото.
- Здрасти, Ник! Каква е целта на посещението ви?
- Да, ъм, това е г-н Паркър, нов представител на продуктите ни, и ме помолиха да го разведа...
Подготвената му реч внезапно бе прекъсната от неочакван непресторен смях. Николас заби поглед в жената и застина на мястото си в пълна почуда.
- Фармацевтичен представител? Г-н Паркър? Добра шега. - отвърна Даян, когато успокои смеха си и де приведе леко по посока на Зейдън.
- Спокойно, ще уважа решението ви да влезете инкогнито. Няма да ви списвам в регистъра. - смигна му и взе слушалката на телефона пред себе си. - Ще изпратя Виктор да ви заведе където искате. Е, кой етаж, г-н Елшър...към г-н Паркър?
Николас премигна няколко пъти, но това не му помогна да асимилира какво се случваше в момента.
- Б1... - изрече почти автоматично към Даян, когато усети погледа на Зейдън върху себе си. С периферното си зрение установи, че другия бе също толкова изненадан от реакцията на жената, колкото и той самия. Какво, по дяволите.. Не, нямаше време да задава въпроси.
Трябваше му незабавен достъп до приземния етаж и ако така щеше да го получи...
- Чудесно. Виктор ще ви придружи веднага.
Сякаш не мина и минута, когато пред тях се появи високата набита фигура с черни очила и слушалка на едното ухо. Направи им кратък жест да го последват и двамата само се спогледаха за кратко, преди да тръгнат след мъжа в черно облекло.
Добре, далеч не би могъл да предвиди подобен развой на нещата, но за момента не се оплакваше. Само че не разбираше едно...
- Ще ви чакам тук. - оповести Виктор, когато излязоха от асансьора и застана до дебелата врата към лабораторията подобно на статуя.
Ник знаеше, че няма как да сканира порпуска си тук, не беше служител с такъв достъп, но бързо забеляза опцията за сканиране на лице. Без да каже нищо от страх да не бъде разкрит от Виктор, къдрокосия само издърпа Зейдън пред себе си и остави камерата в механизма да сканира лицето му.
- Добре дошъл, г-н Елшър. - роботизирания глас любезно приветства разпознатото лице и вратата пред тях се отвори.
Монтеро побугна партньора си и премина заедно с него вътре.
- Насам. - каза без излишни обяснения, макар че май искаше да получи такова по някое време. Страхът, че и другият не разполагаше с никакви отговори, бавно побъркваше подсъзнанието му.
Бързо намери вратата към правилното помещение и влезе вътре без да се мае.
- Следи онези камери отвън и ми кажи, ако някой идва насам. - заръча и седна на празния стол пред големия екран. Въведе координатите на лабораторията, в която работеше и откри файла.
- Голяма част е засекретена... Чудя се дали старата парола се свърши работа... - въведе кода, с който заключваха докладите си за новата формула и взе че проработи. - Вътре съм! - възкликна и тепърва усети как тялото му потрепера от внезапния прилив на адреналин. Никога нему се беше налагало да прави подобно нещо. Случаят обаче го изискваше.
- Това... Не може да бъде... Това е... - най-лошите му страхове се оправдаваха колкото повече страници от файла прелистваше. ТЕОС никога не бяха имали за цел да създадат лек за човечеството... А по-скоро ново биологично оръжие, с което да контролират хората. Ала формулата, която екипът на Монтеро беше разработвал, предполагаше да допринесе за контролирането на паразита, не за създаването му...Съдейки по информацията тук, той вече бе не точно създаден, а открит.
- Зейдън... Ела да видиш.. -  повика го без да отвръща поглед от монитора.
- Екип астронавти от НАСА откриват уникален жив организъм на Венера. Главният механик на екипа, Мелиса Паркър създава специална апаратура и изпраща робот Фер32 да вземе проба от откритието им. Пробата е успешно взета и пренесена в защитен контейнер обратно на кораба. - направи пауза, за да си поеме въздух и постави пръста си върху датата. Паразитът беше донесен на Земята само няколко месеца преди да започне работа по новата формула на ТЕОС. - Това жена ти ли е? - премести пръста си върху единствената жена на снимката, която се предполагаше да е въпросната Мелика Паркър, астронавт-механикът от екипът на НАСА. Ник нямаше представа какво се беше случило с нея... Но бе напът да разбере. Поне главните частички от пъзела бързо се стоварваха на местата си. Още не можеше да асимилира цялата тази нова информация, но целият случай очевидно беше скрит за медиите и останалия свят. Някой беше направил сделка с ТЕОС да го запазят като секретна тайна. Може би беше правителството, а може би друга организация.. Нямаше значение. Важното беше, че нищо в този файл не предвещаваше нещо добро за човечеството.
- Чакай малко... Мелиса Паркър има досие тук... Тя е първата, която е вписана в листа за пробни пациенти. Боже мой... - само малко по-надолу в може би най-плашещия документи от всички тук, Николас забеляза името и подписът на човека, който бе издирил и вписал имената вътре. Лицето отговарящо за тайния експеримент. - Г-н Елшър...- едва прочете и него в гласът му трепна от неприятно усещане. Сърцето вече го стягаше в гърдите, докато въвеждаше въпросната фамилия в архивите.
- Няма никакви данни...Какво.. - поклати глава и отвори съвсем различно меню, това със списъкът на всички служители, дори неофициално регистрираните. ТЕОС винаги пазеха по нещичко за всеки, предпазни мерки и стабилен протокол, ако нещо при някого се обърка. Единственото, което намери за мистериозния Елшър, беше профилната му снимка редом до тези на останалите служители.
Не знаеше дали е нужно чек сега да го побият тръпки, или да се изненадва, че лицето на екрана беше идентично с това на човека до него.
- Не разбирам... - промълви, обръщайки се към Зейдън. Странно защо, нито в една секунда не се почувства заплашен от мъжа до себе си. Нито в един миг не се бе усъмнил, че не е този, за когото се представя. Не че реално погледнато го познаваше особено добре, двамата все още бяха почти пълни непознати, срещнали се в тъмен задимен бар. Но въпреки това... Ник ясно отличи същото объркване, изписано по лицето на по-възрастния мъж, каквото имаше и той самият.
- Няма никакво инфо...само снимката.. Трябва да вземем първата проба, донесена от астронавтите, трябва да я разуча! - превключи отново върху единственото решение, за което се сети в момента. Най-малкото им трябваше някакво солидно доказателство, с което да разобличат ТЕОС в полицията. Или ФБР, или който щеше да направи нещо, за да спре тази лудост. В началото Ник си бе помислил, че някак изкуствено бяха създали въпросния паразит, в стерилни лабораторни условия и контролирана среда...ала сега, когато знаеше, че е чужд организъм, внесен от съвсем различна среда... Един бог знае какво можеше да излезе извън контрол. Данните, по които им бяха заръчали да разработят формулата, дори не бяха пълни. Защото, разбира се, не им бяха споменали, че всъщност разработват антидот срещу извънземен организъм. Какво, по дяволите?! Кой би могъл да е такъв безотговорен глупак...
Монтеро беше стиснал зъби и рязко се изправи от мястото си, когато намери в кой контейнер се съдържаше въпросната проба. Добре че беше още тук, в тази лаборатория и нямаше нужда да я издирват другаде.
Всъщност, младежът нямаше представа доколко беше безопасно и да изнесат това чудо оттук, само дето нямаше особен избор. Не можеше да копира нищо от тази информация без да остави следи, а тук и телефоните не работеха по обясними причини.
- По дяволите! - изруга тихо, когато стигнаха стаята и отвори трезора, който му трябваше. Контейнерите изискваха пръстов отпечатък при отваряне. Знаеше отлично кой би имал достъп до тези проби.
- Трябва да опитаме.. - преглътна с ужасното предчувствие, че знаеше достатъчно биология, за да е наясно с едно нещо.
Идентичните близнаци нямаха съвсем еднакви отпечатъци. Тези около 80% нямаше как да им помогнат тук.
Секунди след допира на Зейдън до пръстовия скенер, червена светлина замени стерилното бяло в лабораторията и из целия коридор закънтя спешната аларма за нарушители.
- Проклятие! По дяволите! - Ник се паникьоса съвсем и отчаяно опита да пробие защитата със сила. - Не се отваря! - изскърца през зъби и направи още няколко безполезни опита, преди да чуе предупредителния глас на Виктор, последван от няколко поредни изстрела. Не му отне и минута да ги открие. В паниката си, Монтеро вече не чуваше нищо, освен страшно близките тънени на куршумите и задърпа Зейдън със себе си. Знаеше къде поне можеха да се скрият... Не че щеше да им помогне особено, но можеше да им спечели време.
Пътят му се обаче бързо се оказа блокиран от преследвача им, който се прицели право в него.
Не успя да реагира съвсем навреме, но бързо се вдигна от земята, където бе повлечен заедно със Зейдън.
Без да се замисля, хвърли кана със сярна киселина, която се намираше на плота, в който почти си беше ударил главата. Виктор се разкрещя, но Ник беше на прекалено силна доза адреналин, за да осмисля стореното. Падна на колене обратно до Зейдън, който кървеше...
- Зейдън, Зейдън! - повика името му и съблече якето, след което разпори ръката на блузата му, за да провери щетата. - Драскотина е, ще живееш. - дори не успя да прозвучи облекчен, в този миг действаше почти на автопилот. Дългият опит да запази самообладание по време на работа донякъде го спасяваше и в момента, в противен случая щеше просто да се разпадне още тук и сега. Нямаше представа как мъжът беше избегнал куршума и едновременно с това успя да му спаси живота, но...въпросите нямаше да му помогнат в момента.
Изтича обратно до пробите, след като намери още от полезната киселина, с която да разяде металния контейнер. Нямаше особено време за губене.
- Да се махаме оттук! - каза след като прибра запечатаното стъкълце с пробата. Трябваше незабавно да се разказа от това място, по възможност живи. Трябваше да се срещне с детектива.

- Няма ли да направите нещо по въпроса, господин Елшър? - Елшър се беше настанил удобно на креслото и кръстосал крак.

Наблюдаваше внимателно бързо менящите се картини и въпреки че чу въпроса, не реагира известно време. Беше отразил появата на близнака си на фона на цялата тази бъркотия, но не беше особено трогнат от мисията на тъмнокосия младеж до него.

- Как каза, че се казва? - спря на пауза записа, когато лицето на по-младия се видя в по-изчистен образ.

- Николас Монтеро, сър - отговорът не закъсня особено. - Работеше в лабораторията. Не можем да оставим нещата така ...

Елшър натисна същия бутон, за да пусне отново записа и го превъртя, за да види развитието в реално време. Чу на фона как другият мъж не спираше да изказва опасенията си, но не му обърна особено внимание. Отново.

- Не мислиш ли, че имаме нужда точно от един такъв герой в историята? Как иначе да бъде цялостна без своите спасители? - мъжът се изправи рязко от мястото и хвърли дистанционното на мястото, на което досега седеше.

Елшър заобиколи Бенджамин Линдерман. Грубият му акцент издаваше германският му произход. Имаше и нещо във физиономията му ... толкова специфично.

- Това ...

- ... е гениално, нали? - повдигна вежди по посока на другия мъж и се усмихна съвсем непринудено. - Представи си го така, Бенджамин- започна мъжът, докато наблюдаваше разиграващата се сцена на големия екран. - Знаеш, страхът е силно оръжие. А нашият паразит какво харесва? - направи пауза и се завъртя по посока на Бенджамин. - Слабостта. Колкото е по-слаба психиката, толкова по-слаб става организма. Толкова е просто. Ще отнеме още известно време бактерията да си създаде перфектната флора и фауна, за да заживее в нечий организъм. На Мелиса й трябваше доста време, но ... - размаха пръст, приближавайки към другия. - ... поработихме усилено, за да забързаме процеса, нали? - повдигна вежда срещу другия, когато бе вече точно пред очите му.

- Така е ...

- Тогава? Не виждам защо трябва да се тревожиш, Линдерман - Елшър хвана чуждото лице и със силния си захват принуди другия да отстъпи назад, докато не седна на креслото, на което се бе опънал той самия преди съвсем малко. - Николас Монтеро ... - изрече името на въпросния и вдигна крака си и стъпи на креслото, между краката на Бенджамин. - ... само ще ни помогне още повече с първоначалното разпространение. Всичко друго ще си дойде по местата след това и ... - погледът на Елшър светна от нетърпение и задра леко лицето на отсрещния; усмихна се за кратко преди да се отдръпне. - ... ще гледаме заедно срива на една цяла генерация - гласът му издаваше нетърпение.

Бяха работили толкова години над проекта, за да не сработи. Бяха дали толкова много от себе си, имаха още толкова много, което можеха да дадат. Елшър пристъпи към стъклените прозорци и се усмихна. Гледаше от високо всички като шепа мравки. Колкото и силни да бяха, все още си оставаха на една обувка разстояние от смъртта. И той щеше да ги смачка. Всичките. За да ги направи ги прероди и да ги направи по-силни, неговите творения.


Зейдън отбелязваше стриктно. Щеше да разисква всичките въпроси, които се появиха от приключението им по-късно. Кръвта му кипеше сякаш отново беше на 20 и чуваше единствено и само силните удари на сърцето си. Нямаше да се учуди, ако в крайна сметка получеше удар тук и сега от всичкия адреналин, който сигурно от години не бе преминавал така по тялото му. Не беше най-хубавият начин да се почувства наистина жив ...

- Да се махаме! - нямаше второ мнение по въпроса.

Зейдън последва Николас обратно към изхода. Двамата смениха маршрута на връщане няколко пъти преди да се окажат извън сградата на ТЕОС. Зейдън още усещаше адреналина толкова близо, че дори не изпитваше болка от раната си, каквато и да беше тя. Това видя единствено Николас. Двамата се отърваха на косъм, когато единият авариен изход се оказа отключен и се мушнаха през него. Зейдън през цялото време чуваше тежките крачки на охраната ... или беше само в главата му.

За щастие, колата не беше много далеч от тук и когато влязоха, Зейдън натисна газта до края. Задното стъкло се спука от куршума, който прелетя в тяхната посока. Сви рязко в едната пряка, за да последва евентуално последващ. Не знаеше дали си въобразяваше това, но също чуваше и куршумите през цялото време - както и чу в далечината изтъркването на друг чифт гуми.

- Зад нас ли са? - не можеше да определи дали се побърква толкова скоро.

Но мозъкът му още не можеше да разбере дали наистина бе спраскал главата на единия от преследващите докато бягаха през коридорите или си въобразяваше.

---- ---- ---- ---- ----
Скърцането на леглото го влудяваше. Едвам успяваше да чуе стенанията на Лола и най-вече силните ругатни на съседите ѝ, в които беше свикнал да се вслушва, за да издържи по-дълго преди да свърши.
- Да, майната ви и на вас! Ще ви се да ви изчукам! - извика им обратно и гръмкия му смях огласи спалнята. Отгоре също му затропаха да намали децибелите и мъжът го прие като претекст да накара русокоската да стене още по-силно от преди. Тя дори изкрещя сподавено, когато достигна до своя оргазъм и тялото ѝ се отдели от потните чаршафи, преди да се върне върху тях и да се залови за рамката на леглото отново.
Рийвс само се усмихна самодоволно, докато не видя изкривения часовник на стената.
- Мамка му, ще закъснея за работа. - извъртя очи с леко дрезгавия си глас и остави Лола да въздиша и да го наблюдава как се облича.
Беше загубил представа за времето, което често му се случваше по време на секс. Трябваше вече да се връща в оръжейния клуб.
- Къде си тръгнал...? Нали щеше да останеш повече този път?
- Съжалявам, миличка, днес ни пристигна новата стока и трябва да се погрижа всичко да си е на мястото.
- Нали си шефа, нямаш ли работни пчелички, които да ти свършат работата?
Мъжът се засмя и я погледна снизходително. Горкичката не беше сред най-умните на света. Всеки път му се връзваше, когато ѝ обещае нещо.
- Поне си вземи сандвича, който ти направих.
- Сандвич? Да не сме женени. - изсумтя, докато си закопчаваше панталона. Нахлузи и обувките си и се увери, че не си е загубил ключовете за колата.
- Джуд, ти... Обичаш ли ме? - накара го да спре до вратата, улавяйки едната му ръка тъкмо преди да отвори. Рийвс се обърна към нея и освободи ръката си, хващайки брадичката ѝ.
- Миличка... - усмихна ѝ се, както се усмихваха родителите, преди да изтърсят на децата си, че Дядо Коледа не съществува. - Аз вярвам в чукането. Ефикасно и искрено е. Най-простото и съвършено удоволствие в живота!
- Но любовта е хубава.
- Любовта е нещо, което хората си казват, че изпитват, защото се правят на много цивилизовани, когато просто искат секс. Връзките са точно това, мила моя. - пусна брадичката ѝ и се обърна към вратата още, докато си довършваше мисълта. - Двама души си вярват, че ги е грижа, докато им е изгодно, а накрая се нараняват, защото всичко е било една тлъста лъжа от самото начало. - погледна я за последен път преди да затвори вратата зад себе си - Ти си твърде умна за тези глупости. - намигна ѝ и си тръгна. Секунди по-късно беше забравил за малкия им опресняващ разговор.
Искаше да спре колата си на обичайното място, но паркингът на аптеката и хранителния магазин до работата му беше ограден с жълти предупредителни знаци. Две патрулки стояха отпред и когато Рийвз излезе от превозното си средство, другарите от “Бандата” го посрещнаха с леко притеснени и развълнувани лица.
- Шефе, гледай какво става там...- отговориха му, преди да е успях и да попита.
- Полицията дойде да говори и с нас. Питаха ни дали сме си купували лекарства или храна от аптеката и магазина отсреща. Имало някакви “жертви” на натравяне.
- Какво натравяне? - единствено попита Рийвс, но все още не звучеше особено заинтересован от цялата врява.
- Не ни казаха, май и те не знаят какво е точно, затова са затворили целия параметър.
- Аз го видях... - обади се внезапно Ед, един от сплотената им група. Той се беше облегнал на вратата и все още гледаше втренчено към отсрещната улица и жълтите ограничителни ленти.
- Стига, Ед... - обади се след него мъжа, който досега се обясняваше на шефа.
- Майната ти, казах ви, че го видях! - кресна изведнъж и ги погледна почти параноично. - Беше онова момче, Денис, който все ни обслужваше втора смяна. Пушех си цигарата отпред и го видях как ядеше сникърс вътре... Час-два по-късно видях че идва полиция, нямай ги беше повила да му приберат тялото... само дето аз го видях... Възкръсна като кокиче, мамка му! И беше като... Като някакво зомби...
- Пак си се надрусал, Ед. - Рийвс го прекъсна и го погледна с твърд, сериозен поглед. Нали ти помогнат да се изчистиш! Взех те и на работа при мен..
- Не! Не съм друсан! Не съм се друсал от три години, проклятие! Казвам ви... Видях го  сочите си! Онзи възкръсна като някакво зомби и полицаите го застреляха в главата. Чак тогава умря...
- Да, ти не си надрусан... А аз съм Шакира. - изцъка с език възрастния мъж и постави ръка върху рамото на стария си приятел. Очевидно не беше добре.
- Хей, айде да влезем вътре... Ще ти направя някакво чайче за успокоение, как ти звучи? - пошегува се, защото определено нямаха чай вътре. Нищо друго, освен полу-готов рамен и арсенал от оръжия... Кой за предположи, че съвсем скоро последното щеше да е ключово да оцеляването им.