Сградата (Кратък разказ)

- Не отново....

Тя пристъпи в широкия кино салон, като вече знаеше какво я очаква. Разбра къде се намира в момента, в който копчето на асансьора отказа да ѝ се подчини и избра етажа вместо нея. Бе се завърнала още веднъж в един от безбройните си кошмари, но този път го осъзнаваше. Беше наясно с крайния резултат и че измъкване оттук нямаше. Никога не е имало. Не и докато не се събуди, а дотогава, подозираше, оставаше прекалено дълго време, за да го прекара отново в безцелно лутане и надежди, че може би в един момент ще съзре изхода. За нейно съжаление, нещата никога не стояха точно така. Бе като риба, хваната на кукичка, бореща се с неизбежната си съдба.

Не и този път. Отказа да повтори омагьосания кръг. Ако това място бе дотолкова решено да си играе с нея, то тя бе готова да му се изсмее и да избере собствената си съдба, единствения потенциален изход – да сложи край на съня си, преди той да сложи нейния край. Грабна парче стъкло от прашния под. Та нали така става в осъзнаните сънища? Представяш си предмет и „хоп", той магически се появява пред теб. Просто брилянтно. Поряза безименния си пръст. Опипваше почвата, какво би било усещането да се нарани в собственото си съзнание. Не последва кой знае каква болка, но щом тънката алена струйка пропълзя надолу, киносалонът не беше вече изоставеното място, като което го познаваше. Съзря нещо, или по-скоро някой, чието място не беше тук, не е било тук, или тя досега не го бе забелязвала в паниката си. Нямаше как да е сигурна. Можеше единствено да се приближи към него и да наблюдава как русите кичури, наведени над широка книга, се завъртат в нейната посока.

- Кой си ти? – попита инстинктивно. Русокоското се усмихна в отговор.

- Казвам се Сам. Погледни.

Той посочи към книгата, която бе разтворил. На пръв поглед изглеждаше като напълно нормална книга с приказки.

- Виждаш ли тези букви? Заглавието тук? – Той запрелиства големите страници – Или пък това? Буквите, тяхната окраска, всеки най-малък детайл е мое дело. – Възкликна гордо.

Момичето се загледа внимателно. Та те бяха прекрасни. Личеше си с колко труд са изписани. Беше искрено впечатлена.

- Страшно са красиви. – Усмихна му се топло, но лицето на момчето помръкна.

- Не ми се подигравай. Няма нужда да ме съжаляваш и залъгваш с мили думи. Знам, че съм никой, че това, което правя, няма никакво значение.

- Не е така! – Възпротиви се тя. – Наистина смятам, че са прекрасни!

И за да докаже думите си, се върна няколко страници назад и му показа това, което ѝ бе въздействало най-много.

- Написаното от теб носи грациозност и топлина...Трябва да се гордееш със себе си.

Този път момчето се усмихна, и то каква усмивка. Нещо вътре в нея прищрака, сякаш лентата на филма се смени.

- Трябва да вървя... – неосъзнато промълви тя, оставяйки греещата му усмивка зад гърба си. Парчето стъкло се озова отново на прашния под – неговата давност бе изтекла. Тя се завърна в асансьора и понечи да натисне един от бутоните, но, както всеки друг път, не нейната воля възтържествува, а тази на асансьора.

Изкачваше се бавно по етажите, докато светлината не спря на 42. Вратите се отвориха безшумно, откриващи голяма зала и дълъг коридор, който завиваше наляво. Напусна отново асансьора и забърза напред. От двете си страни можеше да забележи най-различни хора, облечени в скъпи дрехи, които отпиваха от питиетата си и разговаряха помежду си. Не принадлежеше на такова място. Почувства се разголена, буквално. Опъна надолу прекалено прилепналата и прекалено къса черна пола. Тя пък откъде се взе? Не вярваше, че наистина е била облечена така досега. Крачките ѝ се засилиха. Мъж в червен костюм повдигна чашата си за поздрав и ѝ подвикна мръснишки покани, но тя го подмина. Чу как той и партньорката му по чашка я обсъждат подигравателно. Заглуши гласовете им. Това си беше нейният сън! В дъното на сякаш безкрайния коридор я очакваше нейният стар приятел – асансьорът. Въздъхна и влезе вътре. Хората с коктейлите се скриха от погледа ѝ и пътуването към непознатото се възобнови.

55-ти етаж.

Бар-кафене.

Единственият източник на светлина бе прожектор. Приглушеният син лъч обикаляше по цялото протежение на помещението, пълно до шевовете с хора, които разговаряха шумно, надвикващи се с музиката. С тази разлика, че музика нямаше, или поне тя не я чуваше. Тогава защо викаха те? Нямаше значение и не я интересуваше. Излезе от асансьора и потърси с поглед възможен изход. Добре, че не можеше да забележи облеклото си в тази тъмница, макар да не усещаше вече стягащото неудобство на подобието на пола. Запрестъпва покрай претъпканите с маси хора. Няколко пъти се разходи до бара в центъра на помещението и обратно, но без успех. Никъде не се виждаше и подобие на изход, не и докато не съзря как един човек бе завлечен вътре от охраната от малък коридор в дясната страна. Не го бе забелязала досега. Чакай малко, защо охраната ще замъква някого вътре, вместо да го изгони навън? Поклати глава. Това нямаше значение. Запъти се по посока на тесния коридор и тогава най-после я видя – вратата, която щеше да я изведе оттук. Разбира се, тя не водеше на място, по-различно от асансьора, но стига да се махнеше по-бързо от гъчканицата и необяснимо гръмогласните хора, всичко щеше да е наред. Изчака вратите да се затворят и понечи да натисне едно от копчетата. Засмя се на себе си. Сякаш това бе възможно.

Час по-късно, или поне се усещаше като час, тя отново стоеше в асансьора, приседнала на постлания с червен килим под. Вече ѝ се губеше бройката на всички места, които бе посетила. Никое от тях не водеше никъде. Омагьосан кръг. Отново бе в неговия капан. Въздъхна, сгушена в единия ъгъл на металната кутия, която я отнасяше кой знае къде. Вратите отново се отвориха и тя излезе бавно, без дори да погледне на кой етаж бе в момента. Какво значение имаше въобще?

Този път се намираше в широка обезпокоително бяла зала. Всички врати и прозорци, всяка възможна пролука бе облепена с вестници и барикадни ленти. Мястото наподобяваше изоставен Мол, или по-скоро неотворен все още такъв. Огледа всяко кътче, доближи се до всяка лента, но без успех. Беше на път да се откаже, когато ниската фигура на мъж не я подмина. Беше облечен от главата до петите в бял защитен костюм, сякаш в тази зала бе плъзнал опасен вирус. Реши да не му отдава допълнително внимание, най-вече защото я полазиха тръпки, но думите му я накараха да спре на мястото си и отново да го погледне.

- Трябва да затворя всички изходи...Трябва да запечатам всичко...

Изпод бялата маска на лицето му думите излизаха по-скоро като тихо мрънкане, но колкото повече ги повтаряше, толкова по-ясно започнаха да звучат. Повече не ѝ бе необходимо. Щом този човек се опитваше да затвори всяко кътче, значи изход все пак съществуваше там някъде, в морето от бяло и пъстри ленти. Започна да търси съсредоточено, нетърпеливо дори. Онова огънче, от което бяха останали само угарки, забушува с нова сила. Все някъде, където и да е, нямаше значение, стига да го откриеше. Монологът на човека се чуваше все по-надалеч и по-надалеч от съзнанието ѝ, изгубен в стелещите се безкрайно ленти.

Един миг. Един единствен миг. Толкова ѝ отне, за да го забележи, да го усети, да вдиша дълбоко от надеждата. Сърцето ѝ запрепуска. Скъса самотната лента, която се люшкаше от полъха на вятър. Шмугна се през ниската цепнатина и замръзна на мястото си. Буквално и преносно. Лицето ѝ бе обрулено от студения вятър. Нежнобелите снежинки затанцуваха по бузите ѝ. Успокояващата тишина на зимната нощ я обгърна. Тя бе...свободна...Тя...успя...Измъкна се....Намери изхода...Промени съдбата си...?

Остави следите си в снежното одеяло. Посока? Нямаше такава. Просто продължи напред, с бавни крачки. Не бързаше за никъде, не и в момента. Дори не усещаше студа. С каквото и да бе облечена, то я предпазваше. Единствената дреха, която ѝ бе необходима – свободата.

Пред нея се откри уединен парк, градина, помещавана зад малка черква. Впечатление ѝ направиха няколко дървени пейки, прегърнати от снега. Но щом ги доближи, щом се загледа по-добре в тях, те вече не бяха празни, а снегът бе заменен от топлото слънце в късен следобед. Снежната покривка бе дала път на пъстроцветен килим от росна трева и благоуханни цветя. От пейките я наблюдаваха любопитно детски личица, странно познати. Щом им проговори, думите сякаш сами се изсипаха във вече предизвестен ред.

- Вие сте успели...Справили сте се...

Щом чуха това, децата станаха от пейките и я наобиколиха. Тя ги разгледа по-отблизо, отбелязвайки всеки детайл. Русокоси момиче и момче, държащи се за ръка щастливо. Същата русокоса двойка, но момчето този път бе ранено, въпреки че никой дори не би си го помислил, ако съдеше по широката му усмивка. Самичко русокосо момче, страдащо за своята половинка. И още безброй като тях – всяка двойка, отличаваща се със свои собствени причудливи белези. Едно от момичетата подръпна ръкава ѝ, меденото му гласче зададе въпроса, който се четеше в очите на всички тях.

- От колко време си сама?

Тя замлъкна за миг, сякаш всичките ѝ спомени я връхлетяха наведнъж.

- От...десет години... – отговори тихо, а сдържаните досега сълзи се изсипаха по руменото лице на младата жена.