[Не]Видими граници (Кратък разказ)

- Добро утро, Силви.

За който не знае, това съм аз. Да, момичето зад компютърния екран, подхванала задълженията си рано сутринта. Работя в този тесничък офис вече повече от година, но, честно казано, не мога да се оплача. Мнозинството от колегите ми са повече от приятни. Считам се за човек с голяма доза късмет. Нямам високо мнение за външния си вид, но честите убеждения в това, че съм сладка, нищо чудно скоро да накарат и мен да повярвам в това.

Привлекателният мъж с чаша кафе в ръка? Това е колегата ми Итън. Още от първия ми ден тук се държи като същински ангел. Вероятно най-работливия човек, който съм срещала от край време. Примамливо горещото кафе е всъщност за мен. Това се повтаря абсолютно всяка сутрин. Ако трябва да го цитирам: „ Кафето е далеч по-вкусно с компания." Не се оплаквам, ама хич!

- Добро утро и на теб, Итън.

Поемам подадената ми чаша с искрена благодарност, отразена в светлосиви ириси. Като по часовник, стройната висока фигура се отдалечава към прилежно подредено работно ъгълче и тракането на клавиши не закъснява. Краткото ни рандеву потъва в така познатата рутина.

Ден като всеки друг – зает, уморителен и не отброяващ чашите кафе.

- Силви и Итън, в кабинета ми след пет минути. – се чува над главите ни.

Поглеждам въпросително към мястото на колегата ми, но той само ми се усмихва топло. Чевръсто привършвам започнатата статия и я запазвам, за всеки случай. Кошмарът да започвам статия от самото начало ми е дал ценен урок, който ще ме държи доживот. Итън ме пресреща и двамата се отправяме към кабинета на шефа. Почуквам леко, гласът на г-н Мърфи ни подканя да влизаме. Едва сме се наместили на широкия диван, когато началникът ни веднага започва по същество. Бизнесът винаги е на първо място.

- Напоследък не можем да се похвалим с кой знае какъв наплив на работа, а и, честно казано, не бих могъл да съм доволен от нивото на статиите, които пускаме в момента. За наш късмет, до преди малко бях на телефона със следващата ви голяма задача. – театрално побутване на очилата с широка рамка нагоре по леко прегърбения нос – Като двама от най-добрите ми служители, нямаше как да не помисля първо за вас. Става въпрос за много популярно в момента телевизионно предаване.

Несъзнателно поглеждам към Итън, който внимателно попива всяка дума, изречена от г-н Мърфи.

- Само че... – въодушевлението бързо потъва в погледа му, подобно на Титаник, заместено от явно раздразнение – има един малък проблем. Продуцентът допуска в шоуто си единствено двойки и това беше и условието му, за да ни позволи да напишем статия по темата. Но вие не сте...нали?

В очите на г-н Мърфи се чете надежда, но аз мога единствено да поклатя отрицателно глава, колкото и да ми е неприятно. До мен Итън изглежда потънал в нишката на мислите си. Изведнъж изщраква с пръсти и двамата с шефа го поглеждаме въпросително.

- Защо не се преструваме на двойка? – усмихва се така, сякаш е достигнал до най-простичката и логична възможна идея.

- Ама... – отварям уста, за да изложа напиращите в мен аргументи, но бивам бързо размината и игнорирана от вече възторжения г-н Мърфи.

- Знаех си, че мога да разчитам на вас! Срещата с продуцента, както и самото състезание ще се състоят следващия Вторник в 15:00.

Докато двамата членове на мъжкото съсловие дискутират останалите подробности, на мен не ми остава нищо друго, освен да си седя тихо и кротко и да приема явната си съдба.



Вторник следобяд, на път за студиото



- Итън, не съм убедена, че това е добра идея.

След дълго пътуване с метрото, двамата сме се запътили към въпросното телевизионно студио. Притеснението отново се е е загнездило, където не му е мястото, и отказва да напусне дверите на съзнанието ми. Не си падам по лъжите, особено по тези, които лесно биха могли да бъдат разкрити.

- Всичко ще е наред. Не отиваме там за да победим, а просто да участваме. Важно е за статията.

- Разбирам, но как ще ги убедим, че сме заедно? Ами ако се изложим? И то публично?

- Ние сме нова двойка. Заедно сме отскоро, тепърва се опознаваме. Това би трябвало да смекчи обстоятелствата.

- Щом казваш...

Приемането на този отговор далеч не означава край на паниката и притеснението в мен. Пристъпвам нервно и се моля този ден да свърши по-бързо.

Половин час и значително количество грим по-късно, облеченият в прекалено крещящ костюм водещ се е заел да рецитира репликите си, които се сипят по малкия екран пред него.

- Днес ни гостуват шест влюбени двойки, които ще вземат участие в нашето състезание.

Усмивката му блести като двестакаратов диамант, когато се обръща театрално към всеки от нас и ни отправя кратък поздрав.

- По време на шоуто ще събирате различен брой точки, спрямо представянето ви. Ще научавате условията на всеки кръг минута, преди той да се състои. Накрая, както може би се досещате, побеждава двойката с най-голям брой точки.

Типични правила на напълно типично телевизионно шоу.

- Готови ли сте?

Всички викат с пълни гърла „Да", а аз все така нервно нижа тихичко молебствени думи. Итън е самото спокойствие – типично. Едва не изпищявам, когато ръката му се промъква върху моята и я стиска успокоително. Усещам как доматеното в страните ми разцъфтява. За щастие, гръмогласният водещ ме спасява навреме.

- Нека „Любовна олимпиада" започне сега!

Сдържам желанието да се засмея на глас. Кой ги измисля тея имена?! Този прилив в настроението ми осигурява известна доза нужно спокойствие, което изхвърча директно през прозореца след последвалите думи на ексцентричния телевизионен водещ.

- В началната игра избрахме първи да се състезават специалните ни гости днес. Работили са заедно година, преди любовта най-после да почука на вратата им. Двойка младежи, които, смея да твърдя, си отиват много добре. Аплодисменти за Силви и Итън!

Импровизираната публика ръкопляска, точно както ѝ е наредено, а мен чувството за вина бавно ме изяжда.

- Първата ни игра е тривиа. На всеки ще зададем по десет въпроса за другия. Между вас ще има издигната стена и всеки път, когато единият от двамата отговори на въпрос, от другата страна на стената другият ще вдига табелка за грешен или верен отговор, видима единствено за публиката. Резултатът няма да се разбере, докато не приключим с всички въпроси. За да отговорите на десетте въпроса ще разполагате с по една минута. Кой от вас ще бъде първи?

За мое успокоение Итън веднага изявява желание и двамата заемаме показаните ни места.

- И така, готов ли сте?

- Готов съм.

Заслушвам се внимателно, подготвена и с табелки в скута.

- Започваме с лесен въпрос. Какъв цвят са очите на Силви?

- Сребристосиви с едва видима точица кафяво от лявата страна на ирисите. – отговаря Итън веднага, без дори да се замисли.

Застивам на мястото си. Момичето до мен ме подтиква да вдигна една от табелките. Едва не ги изтървам, но успявам да отговоря с „Да".

С всеки следващ въпрос, капка по капка, съмнението и объркването в мен образуват безбрежен океан. Откъде Итън знае толкова неща за мен? Нима ме е проучил внимателно, за да се справим добре днес? Не, едва ли. И така да беше, не би могъл да знае точните въпроси, които ще му зададат.

- Коя е най-голямата тайна на Силви?

Настръхвам, цялото ми тяло е като на иглички. Ако бях таралеж, досега да съм се свила на кълбо и затъркулила към безопасността на малкия си дом. Тайната, която никой освен мен не би трябвало да знае, става достояние на всички присъстващи и неизвестната бройка бъдещи зрители на шоуто. Не мога повече, трябва да се махна оттук. Въпреки всички, които се изпречват объркани на пътя ми, не обръщам внимание на никого и се измъквам по най-бързия възможен начин от студиото.

На път за вкъщи телефонът ми не спира да звъни. Изключвам го и забравям за съществуването му. И без друго съзнанието ми е достатъчно заето с хиляди въпроси и надигаща се на опасни вълни паника.

С разтуптяно сърце и напиращи в очите сълзи най-после прекрачвам прага на крепостта си. Вече в пълна безопасност, но далеч не успокоена, зарязвам всичкия си багаж до вратата и се тръшвам върху мекото легло. Затварям очи и правя опит да успокоя дишането си. В главата ми пробягва тревожна мисъл, че може би реакцията ми е била прекалена. Веднага пращам този абсурд по дяволите. Кой отговаря за въпросите в това скапано шоу?? В мен се пробужда гняв, в опит да заеме мястото на паниката и за момент успява. Защо обвинявам шоуто, вместо Итън? Нека не търсим логика там, където я няма.

Следващите няколко часа са изпълнени с нервно ходене из апартамента, напразни опити да се навечерям като нормален човек и горещ душ, който отказва да постигне типичното си въздействие. Мозъкът ми е страшно уморен, главата ме цепи зверски. Единствено тялото ми, сякаш е гумено мече, се размеква под тежестта на умората. Предавам се и се увивам с топлото одеало.

Когато на сутринта отварям очи, нямам спомен кога най-после съм заспала, а и не ми се отдава възможност да разсъждавам дълго над този въпрос. Усещам топлината, дишането, чуждия допир на тялото до мен. Не смея да се обърна, сърцето ми препуска с ненормална скорост. Следващите думи смразяват кръвта ми.

- Добро утро, Силви.