Към бягството

Сонг Ши Юн написа:Браво. Браво на нея - устоя. Не мина през книжарницата отново, както правеше последните няколко дни. Само за да купи още списания, книги и какви ли не разни и странни четива... Господи, опомни се! Изглеждаше сякаш се готви за най-страшния апокалипсис. Не беше чак толкова страшно, нали? Все пак, не бе първата, която... да. Определено трябваше да се кротне. Имаше си достатъчно книги, с които да успокоява нарастващата си паника. Защото колкото повече се паникьосваше, толкова по-странно ставаше държанието й като цяло. А бе сигурна, че това се забелязва. Особено от някои определени хора. Мда, познаваше хора, които по някакъв странен начин сякаш усещаха нещата много по-ясно от останалите... като... като детектори. Така че за нейно собствено добро трябваше да събере мислите си и да се успокои. Ето - вече постигаше някакъв напредък - бе излязла навън без да мине през книжарницата или който и да е магазин за такива неща. Просто бе минала през издателството на списанието за да се отчете, след което бе напазарувала и бе изпила едно кафе на път за вкъщи. О, не... ами ако се предполагаше, че не трябва да пие кафе? Не трябваше ли... ? За Бога, спокойно! Все пак, едно кафе! Нищо нямаше да се случи. Нали? Хах, добре че не пушеше. Не знаеше как щеше да издържи точно в такъв момент, ако не би могла да запали. Каква ирония - какво ли им бе на онези, които пушеха... точно в най-притеснителния момент, може би, в целия им живот, да не могат да правят и това... Нелогични, безсмислени, безцелни мисли! Пак се паникьосваше. Не, нямаше да се даде така лесно. Ха! Та да не би да беше слаба? Точно тя? Не би казала, не и Сонг Ши-Юн. Тя можеше да издържи на всичко. Да, определено.
Девойката най-сетне успя да отвори вратата на апартамента си, въпреки торбите от пазаруването в ръцете й. Ах, да не би вратата да й се струваше по-тежка... нямаше логика. Ши-Юн съвсем машинално събу високите си ботуши и нахлузи пантофите, които винаги си стояха на едно и също място, след което влетя в апартамента, запътвайки се към кухнята. Преди нещо да я стресне. Това... телевизора ли беше? Него ли чуваше? Оставила го е включен? Изобщо... беше ли включен, когато излезе... Пристъпвайки към хола, една тъмна заради светлината фигура, застанала като струна до прозореца, я накара почти да подскочи.
- О... - Естествено, трябваше й по-малко от секунда за да разпознае въпросната фигура, която най-вероятно я бе чула още с отварянето на вратата. - Йонг-Дже...
Тц, дори не бе забелязала обувките му, които най-вероятно можеха да й извадят очите. Наистина ли бе станала толкова разсеяна? Хах, и това ако не се забелязваше, то тогава не знаеше кое.
Нямаше да го пита какво прави тук. Мразеше този въпрос, звучеше сякаш нечия компания ти е неприятна, звучеше си... отбранително. А пък тя нямаше никакво намерение да се отбранява. Още по-малко пък от него. Пък и не беше за пръв път. Ли Йонг-Дже идваше в апартамента й толкова често напоследък, че тя започваше да се пита дали пък неговият не бе започнал да му омръзва или нещо такова. Но, от друга страна, сякаш всеки път, когато той решеше да се прибере тук, вместо в собствения си дом, имаше нещо, което силно го тревожеше. Тя... "прибере" ли си помисли. Имаше предвид... "дойде". Ух... това не бе добре, прекалена привързаност май не бе на добре...
Както и да е, той почти никога не казваше какво е така обсебило мислите му, но пък тя и сама успяваше да го усети. Поне за нея бе доста очевидно. Поне... в повечето случаи. Наистина, никога не можеше да бъде сигурна какво се върти в главата му. И, от една страна... й харесваше. Така... така нямаше да й омръзне да опитва. Дори само в мислите си.
Ши-Юн остави торбите и чантата си на дивана, до който бе спряла. Той все още не правеше нищо.
- Какво гледаш? - попита тя тихо. Знаеше, че е безсмислен въпрос, беше сигурна, че той дори не гледа нищо конкретно по телевизията. Със сигурност не бе отишъл у тях за да погледа телевизия. Просто... казваше нещо. Каквото и да е. Безсмислените неща бяха добра идея като за начало на разговор. Те успокояваха обстановката, тъй като не те натоварваха с много мислене над тях. Пък и Йонг-Дже понякога сякаш можеше да чете мислите й. Не знаеше дали го прави с всеки, но се бе убедила на няколко пъти за самата себе си. Така че защо да досажда с очевидни въпроси: "Защо стоиш там", "Кога дойде", "Защо дойде", "Какво ще правиш"... Бла-бла-бла. Звучаха отвратително в главата й.
Ши-Юн отиде до него без да повтаря въпроса си и просто... застана там. Загледа през прозореца и просто чакаше. Дори не се присегна към него, въпреки че беше толкова близо. Господи, наистина бе близо... Тя... от какво ли се страхуваше толкова? Всъщност, знаеше от какво, но... той не би могъл да чете мисли чак толкова... нали?
- Купих някои неща - каза накрая тя. - Гладен ли си?
Трябваше да звучи спокойно. От опит знаеше, че около него бе хубаво да бъде спокойна. Не, не че щеше да й направи нещо, глупости. Просто си мислеше, че мислите му са достатъчно напрегнати че да му се натяга с разни проблеми и тя. Да му бъде бреме, въпреки че връзката им дори не беше... такава, бе... немислимо за нея. Определено щеше да е ужасно. Затова нямаше нищо против да бъде, ако трябва, и само един човек, който служи за успокояване на нервите или пък за отдушник. Нямаше голямо значение дали тя чувстваше нещо повече или пък имаше някакви претенции. Стигаше й дори фактът, че той все още беше до нея.
А всъщност... за какво ли бе дошъл този път? Дали беше добре? Наистина добре ли беше?? Господи, явно паниката й от... "онова" се изявяваше във всеки един аспект. Може би му няма нищо, истеричка такава!
Може би просто бе дошъл защото му е било скучно или защото бе искал да... ами, да дойде. Дано не бе ровил наоколо... Не знаеше защо, но тази мисъл изскочи в главата й като гръм. Не вярваше да бе почнал да обръща легла само от скука, все пак. И въпреки това... колко преди тя да се върне, любовникът й бе дошъл?
Дали щеше да е най-добре, ако просто отиде и разтовари покупките си, а? Той можеше и сам да върви и да говори. Така и така бе тук, Ши-Юн можеше и да сготви нещо. Да, а защо не и да излязат, времето... Глупости - времето беше ужасно! Това момиче трябваше да се стегне и да спре да мисли така панически. Просто... просто си върши работата и остави нещата да се случат сами. Да, определено...

Ли Йонг Дже написа:Кога...Кога се случи? Кога се случи така, че един наемен убиец от най-лошата терористична организация, успя да се промени дотолкова? А сега...сега отчаянието, примесено с онова безсилие...караше го да мрази особата, която току що пристигна. Не знаеше. Наистина не знаеше какво трябва да каже, камо ли какво трябва да направи сега. Мразеше я затова, че го бе превърнала в нещо такова...в едно омекващо, отчаяно и безсилно същество...Наистина..наистина я мразеше в този момент. Не му бе позволено и да изпитва други неща, затова може би засега бе най-добрата опция да я мрази. С повече късмет щеше да я намрази дотолкова, че да успее да я забрави и никога повече да не се върне пир нея...никога да не побегне към този апартамент отново. Никога да не почувства забранените чувства и кака сърцето му се разкъсва от безсилие, гледайки нейното мълчаливо лице, опитващо всячески да прикрие нервността си и всичко останало, докато е около него. Всичко това...го подлудяваше. Щеше да го доведе до пристъп на лудост и то очевидно по-бързо, отколкото самият той бе предложил. И все пак...Въпреки че щеше да е прекрасно, ако я напусне.. Въпреки това той продължаваше да тича към нейния дом.. Продължаваше да я люби все така страстно.. Продължаваше да я допуска в мислите си, дори когато не трябва.. Продължаваше да намразва себе си, заради всичко това и..какво? В интерес на истината просто всичко се беше променило толкова, че вече дори той не можеше да контролира ситуациите, в които изпадаше. Никой не можеше. Контролът над каквото и да е отдавна бе изгубен и това бе причината Йонг-Дже да се чувства така безпомощен и отчаян...напълно изгубен някъде в самия себе си. Търсеше отново чудовището, което бе неговата същност. Но...преди да го намери нещо се вмъкваше в мислите му и сякаш го задърпваше в друга посока, пречеше му да стане отново Това, което беше. Това, което трябваше да бъде! Защото той,точно той.. нямаше особено право на избор. Нито имаше право да се променя. Особено сега. И отново "но"... всичко губеше смисъл и изглеждаше безнадеждно, щом промяната Вече съществуваше и бе налице. Може би последиците от нея бяха единствено въпрос на време...
Напрегнатият мъж да прозореца, внезапно отклони острия си поглед от него, същевременно с това извивайки тяло назад и хващайки китката на Ши-Юн. Малко по-късно девойката се бе озовала затисната между стената и Него, и може би всичко бе наред, до момента в който Йонг-Дже не запрати юмрука си в красивото бяло стъкло на близкия прозорец. Ши-Юн не знаеше какво му става. И всъщност..едва ли една жено, която и да е..би могла да го разбере в този момент. Всичко бе една плетеница от сложни мисли и емоции, които завладяват изведнъж и докарват до крайности. За щастие този мъж, макари наистина опасен, все още бе с всичкия си, макар и това да не изглеждаше така.
- Аз...съм наистина уморен. И...както виждаш, вече изгубих последната си капка търпение. Нямам повече. Затова...제발... Кажи ми какво мислиш да правиш сега?! - в тонът му се четеше ясно, че няма никакво намерение да се повтаря, и че няма да издържи на думи от рода на "какво искаш да кажеш с това" или "не се притеснявай, ще се оправя, не искам да ти бъда бреме" ,защото ситуацията със сигурност не бе особено ясна за Ши-Юн, колкото ясна бе за него. Именно това побъркваше дотолкова господин Ли...Фактът, че той знаеше всичко..знаеше дори опциите в такава ситуация.. И невъзможността да й каже за това...за причината за сложността на ситуацията, в която се намираха. Побъркваше се, наистина се побъркваше. Но...нямаше намерение да остави нещата така. Независимо от всичко не трябваше да забравя, че бе част от нещо така голямо и страшно, така безмилостно и непоколебимо, че нямаше начин да не предприеме един от двата варианта...с които първо трябваше да запознае другият участник в "случката", за да може евентуално да се вземе някакво решение. А решение независимо от всичко трябваше да има. За да може накрая да няма фатални последици за някого другиго, освен виновникът Ли Йонг Дже. Той трябваше да е единственият, който да понесе последствията..Защото единствено и само той можеше ад го направи, знаеше това. Не се боеше за себе си. Боеше се, че няма да може да си прости, ако на жената пред него се случи...нещото, което не смяташе да назовава отново. Не и след последния път. Не и след него. А си мислеше, че не може да стане по-съсипан и по-жалък от момента след онзи ден...Ето че изглежда съдбата му доказваше в колко голяма грешка бе попаднал. И сякаш наистина лукаво му се подиграваше в това отношение. Беше толкова жестока.Защо? Защо непрестанно трябваше да му натяква колко нищожен и безполезен бе животът му? Не...съществуването му? Всичко бе толкова изгубено и безнадеждно, че дори в неговия случай, дори любовта нямаше силата да оправи положението. Не, единственото, което правеше тя е да го усложнява, макар и същевременно с това да доставяше онзи лъжлив лъч светлина, онази постоянна надежда че изход съществува..и е някъде там, стига да си достатъчно бърз, че да го достигнеш. И да си достатъчно достоен, за да го преминеш. Но...нима някой, като Йонг-Дже можеше да се нарече "достатъчно достоен"? Може би това бе причината, поради която реално изход за него не съществуваше и никога нямаше да съществува. Макар да бе там, той никога нямаше да бъде допуснат до него. Знаеше това. И то повече от отлично.
Странно как новопоявилата се болка от нефизически източник бе несравнимо по-дълбока и трайна, от всичко, което можеше да понесе тялото му като цяло. Дори сега, в този момент...когато кръвта, така алена и червена, извираща от кокалчетата, забити в напукания прозорец, се стичаше по пръстите му...така спокойно и блажено..така безмълвно, чертаейки криви и тънки пътечки надолу по дланта...Нищо от това не му причиняваше болка. Сякаш рецепторите му не потвърждаваха, че съществува друга болка, освен тази, заставала като огромен трън в гърдите му...Тогава...дали никога повече нямаше да почувства физическа болка? Нима реално този трън щеше да остане единственият източник на това задушаващо чувство, което бе дори по-различно от истинската болка, но също толкова по-ужасно от нея?...Защо?...Защо?...Защо я нямаше болката. Онази истинската, жадуваната.? Онази, която те кара да се чувстваш жив.... Защо липсваше? Защо?...Беше толкова неестествено без нея..Толкова...толкова безсмислено.

Сонг Ши Юн написа:Безсмислена паника. Притеснение. Разсейване... Какво беше това? Тези неща, тези ежедневни и почти комични притеснения бяха останали някъде далеч, далеч назад, сякаш отказали се да се борят със сегашните чувства. И нямаше смисъл. Нямаше никакъв смисъл, тъй като емоциите в момента бяха всичко друго, но не и безсмислени или комични. Нищо в момента не бе такова.
В момента, в който мъжът срещу нея бе стоварил така яростно ръката си в стъклото... Ши-Юн бе затворила очи. През главата й бе преминало всичко останало, но не и страх. Не и притеснение, че този юмрук би могъл да лети към нея. Не. Някаква ледена тръпка бе преминала през целия гръбнак на момичето, което бе изпратило една наистина силна и видима тръпка из тялото й. Въпреки това тя бе затворила очи и бе изчакала треперенето да премине, преди отново да погледне мъжа в очите. Те... те издаваха толкова много неща. Сякаш наистина... бе изпаднал в някакво неистово отчаяние... или може би бе нещо друго. Сякаш се чудеше как да постъпи, чудеше се какво да каже, чудеше се дори какво да чувства. Въпросът му бе наистина настоятелен и... дори умолителен. Държеше се така странно...
Беше разбрал.
Ши-Юн преглътна, мислейки за това, как всичкото време, което бе мислела да си спечели, докато станеше готова да му каже, бе изчезнало. По дяволите. Наистина ли бе смятала, че може да скрие такова нещо от него? Че може да скрие изобщо нещо от него? Не, вече бе наистина късно. Нямаше начин да си измисля оправдания или пък да се опитва да спечели време. Съмняваше се, че той имаше нерви за това. Всъщност, време за какво? За какво наистина й трябваше време? Това понятие бе всъщност най-големия проблем за нея в този момент. То бе всичко, с което можеше да измерва нещата. С време. И за какво й бе още? С какво щеше да й помогне? Време за да се случи така, че Йонг-Дже да забележи как сутрин едва става от леглото? Време, в което на всички да стане ясно как не може да пие алкохол или няма сили да закусва?
Време... в което коремът й щеше да порасне?
Нямаше време. Щом Ли Йонг-Дже бе разбрал... то тогава нямаше смисъл от никакви криеници повече. Колкото и да се притесняваше, колкото и да я бе страх от реакцията му... Колкото и да бе сигурна в нежеланието му нещо такова да се случва. Всъщност, като се замисляше, тя не знаеше реалната причина за това негово нежелание. Но пък със или без нея, бе повече от ясно, че това изобщо не бе добре дошло. Не и за него. Очевидно не и за любовника й, който току-що бе разкървавил ръката си в стъкло... заради нея. Заради това което ставаше с нея. Всъщност... защо наистина бе тази реакция? Разбира се, не бе очаквала от него да се зарадва, но... Държеше се така, сякаш това щеше положи началото на някаква катастрофа. Да не би просто Ши-Юн да бе тази, която не вземаше толкова на сериозно нещата? Не, надали. Тогава какво... кое бе нещото, за което не знаеше, толкова страшно, че да кара мъж като Ли Йонг-Дже да реагира така на подобна новина? Не очакваше парти-изненада, но това... Толкова силно ли бе нежеланието му за нещо подобно? Толкова ли... разочарован се чувстваше?
Никак не бе странно, че я питаше какво тя смяташе да прави. Може би самият той... не искаше да има нищо общо с това. Може би питаше за да знае. Да знае, ако тя случайно бе избрала... едно определено решение. Решение, което Сонг Ши-Юн считаше за изцяло неестествено и ужасно нехуманно. И което, колкото и да се съобразяваше с чувствата на любовника си, ако той си мислеше за него, тя нямаше да го послуша.
Тя погледна към счупения прозорец за момент, след което сведе поглед и към ръката му.
- Ти знаеш... - ясно бе, че в момента Ши-Юн констатираше напълно очевидния факт, че той бе разбрал за... "състоянието", в което се намира тя, както и фактът, че то не е никак отскоро. С две думи - тя почти изненадано отбеляза, че Ли Йонг-Дже бе наясно с това, че любовницата му крие нещо такова от него.
- Аз... - гласът й измамно потрепери, но тя побърза да прочисти гърло и отново да погледне Йонг-Дже в очите. Не знаеше дали ще се ядоса отново, не знаеше как ще реагира този път... По дяволите, не знаеше нищо! Никога не знаеше, щом ставаше дума за Него. - Аз няма да правя нищо.
Последното й изречение излезе странно спокойно и тихо измежду устните й, докато погледът и трепереше под този на Йонг-Дже, но отказваше да се отмести и да покаже слабост. Тя... тя наистина нямаше намерение да "прави нещо". Колкото и това да не му харесваше и колкото и различни идеи и желания да имаше самият той относно това положение. Девойката не смяташе да променя решението си. Решение, което всъщност не бе взимала - то просто си бе единствената опция от момента, в който бе разбрала.
- Съжалявам... Аз... Зная, че може би не искаш да имаш нищо общо. И... - гласът на Ши-Юн заглъхваше все повече и повече, докато наблюдаваше как лицето на Йонг-Дже помръкваше и се напрягаше от думите и реакциите й.
Да, това може би звучеше не толкова добре. Но тя бе сигурна, че той ще разбере какво има предвид. Щеше да разбере, че въпреки че тя искаше него, Ли Йонг-Дже, - винаги го бе искала и щеше да продължава също толкова силно - не очакваше нищо в замяна. Че не бе от онези жени, които държаха "виновниците" за случилото се да поемат цялата отговорност. Не, тя не искаше това от него. Не би могла. И всъщност... тя наистина нямаше какво повече да му каже. Не знаеше какво да направи за да го успокои. Въпреки че в момента той изглеждаше така, сякаш всеки опит за успокоение от нейна страна щеше да го вбеси още повече.
- Кървиш... - отбеляза тихо тя, неспособна да продължи разговора си, щом той бе в това състояние. Не последва никаква забележима реакция, затова Ши-Юн взе ръката му и, тъй като той не помръдваше, тя попи кръвта с предната част на блузата си, опитвайки се поне да я накара да спре да тече. Трябваше да се превърже...
- Ши-Юн-а... - гласът му не бе по-малко заплашителен, но и умоляващ, когато изрече името й, навярно с цел да привлече отново вниманието й към "актуалния" проблем, вместо към ръката му. Той наистина мразеше когато тя избягваше темата по този начин. Въпреки че не го правеше нарочно, без да й бъде даден повод...
Господи, наистина го правеше.
- Казах ти всичко - гласът й, незнайно как, прозвуча доста по-силно от преди. Сякаш и тя се изнервяше. Не, не можеше да се изнервя, нямаше да има никакъв смисъл да го прави. Просто... просто говореше с повече смелост. Нямаше повече какво да крие, нито за какво да се разубеждава. - Съжалявам, че го крих... аз... беше ме страх.
Йонг-Дже продължаваше да я гледа и навярно все повече се объркваше и озадачаваше. Може би тя му бе създала наистина големи проблеми. Може би... в момента се плашеше и си мислеше как би могъл... да я разкара? Наистина ли бе възможно да си мисли нещо такова? Нямаше представа защо, но при мисълта за това, дори страхът от чиято и да било реакция се равняваше на нула. Това... тази мисъл... пращаше хиляди, в пъти по-ледени тръпки в тялото й.
Тези мисли не бяха никак здравословни, тъй като караха Ши-Юн да върши всичко друго, но не и да разсъждава. Именно те бяха причината за сегашните й действия, които или озадачаваха любовника й, или наистина го ядосваха. Всички онези тръпки - били те от страх или от нещо друго - сякаш избутаха тялото й по-близо до това на мъжа срещу нея и зародиха отново онова ужасно, но неизбежно поглъщащо чувство. Чувството, че може би нямаше на има шанса да бъде с него отново така... както бе била преди. Всъщност, доста често изпитваше това чувство. Че няма да успее да го види така отново, че няма да има възможността да го целува както в онези моменти, че няма... че няма дори да усети ръцете му, обгръщащи я собственически, отново... Ах, наистина често изпитваше това. Бе така категорично, така... каращо я да си вземе от всичко по малко, дори за последно... Погледът й започна да се спира ту върху очите на Йонг-Дже, ту върху устните му... Докато накрая не пусна ръката му и не се надигна във въздуха, долепяйки своите устни до тези на мъжа. За секунди. За момент, само за момент... дори той да нямаше намерение това да се случва отново, тя не можеше да не го усети за един единствен миг. Беше... егоистично и ужасно и... сякаш се бе превърнало в някакъв вид наркотик, от нещото, от което живее. Само че сега... вече не бе сигурна дали тя все още представляваше нещо такова за самия Йонг-Дже. И именно поради тази причина тя трябваше да си открадне тази целувка... Преди да се усети, ръцете й, сякаш по команда, вече се бяха пресегнали към врата му, обгръщайки го собственически. Девойката се бе вкопчила така настоятелно в него, сякаш опитваше да задържи самата себе си на крака от помитащото чувство, което неминуемо минаваше през нея всеки път, щом устните му докоснеха някоя част от тялото й. Дори сега, в момент като този, в който тя бе помислила, че всичко, което ще получи няма да се различава много от гняв или игнориране, чувстваше как, въпреки яростта си, мъжът, носещ й тези усещания, поддава и отвръща на целувката. Реакцията му и едва забележимото му успокоение донесоха някакво чувство на облекчение за Ши-Юн, която отдалечи с няколко милиметра за момент лицето си от неговото и заговори съвсем тихо.
- Съжалявам... успокой се. Всичко ще е наред...
Един пореден поглед към него й бе достатъчен за да й напомни за състоянието, в което се намираше пък той. Ако изобщо разкървавената ръка бе единственото, което му създаваше физическо неудобство. Та той никога не оповестяваше тези неща, ако ще и да бе наръган. Тази мисъл накара Ши-Юн да целуне бързичко за последно Йонг-Дже, преди да се откъсне от него. Ръката й се спусна по гърдите му, след като се бе откъснала от любимото си място зад врата му и отново намери неговата.
- Изчакай ме тук, ще донеса бинт...
Не дочака отговора му, ами направо излетя от стаята, запътвайки се към банята. Ох... гледката на това омразно помещение й напомняше за последните няколко седмици, чиито сутрини прекарваше именно тук. С лице, бледо като това на един болен и стомах, свит на болезнена топка. Ах, не трябваше да се сеща и за това в този момент. След като изнамери и аптечката, побърза да се върне в хола, където се надяваше, че Йонг-Дже ще й позволи да му помогне, преди да довършат разговора си...

Сонг Ши Юн написа:Ши-Юн събу обувките си, подпирайки се на най-близката стена, и остана така в продължение на половин минута. Наистина, за кой път днес й се виеше свят? Това... нормално ли беше? Всъщност, нямаше сили да анализира кое беше нормално и кое - не. Искаше това да спре. Не можеше ли всичко да протича... поне малко по-спокойно? Кога щеше да спре, не можеше да продължава с месеци? Не знаеше дали и самата тя не си беше виновна. Не бе яла много днес. Не - не бе яла много през последната седмица. Разбира се, хранеше се, колкото да не започне да умира от глад. Само че последната седмица бе толкова ужасна, че нямаше нито времето, нито силите да се храни както трябва. Гадеше й се още със ставането и не можеше дори да погледне храна. Освен това бе затрупана с работа точно тези дни и едва намираше време да си сготви нещо набързо. И въпреки че си мислеше само за това колко е заета и колко ужасно се чувства с всеки изминал ден, Ши-Юн не успяваше да забрави нито за секунда, може би, най-важната причина за състоянието й. Ли Йонг-Дже.
Може би не той бе виновен, може би самата тя си бе виновна, със своя инат и своето твърдоглавие... И въпреки това, не успяваше да изтръгне картината от последния им разговор от главата си. Колкото и да опитваше, с колкото и работа да се затрупваше, с идеята да се успокои... ставаше все по-зле. Гласът му звучеше все по-силно в ушите й, казвайки й онези неща. Нямаше да го направи. Ясно осъзнаваше, че може би решението й ще го накара да направи само едно - да я напусне и да изчезне завинаги. Но тя нямаше да направи нито едно от онези ужасни неща, които бе изрекъл любовникът й. А и не мислеше той да вярва, че тя бе способна причини това на себе си. Да го причини... на... детето си. Колкото и плашещо да звучеше, то беше факт. И нямаше да го сподели с друг, нямаше да твърди най-спокойно, че то е нечие чуждо. А не негово. Дори и той да не го искаше... тя нямаше да иска нищо от него. Нямаше да го моли за нищо... И също така нямаше да приеме нещата, за които той я молеше. Лицето му изплуваше все по-ясно пред очите й, карайки я дори да не може да вижда какво има реално пред нея. Той... той бе наистина ужасен. Защо... се бе загнездил така настоятелно в ума й, защо жигосваше така болезнено думите си в нейното съзнание... Не осъзнаваше ли? Не осъзнаваше ли колко силно въздействие има той върху уж силната психика на Ши-Юн? Наистина ли не знаеше какво опустошение е способен да създаде в мислите на тази жена? Или го правеше нарочно? Да не би да се забавляваше, знаейки какво оставя след себе си? Проклетник.
Този... този проклетник си бе тръгнал така изведнъж, както се бе появил. Не я бе потърсил почти две седмици... Той...
й липсваше. Проклетникът й липсваше толкова необяснимо много, че самата тя не разбираше защо. Трябваше да му е ядосана. Трябваше да му е много ядосана в този момент. Та заради него тя вече не броеше колко пъти през времето, през което не го бе видяла, бе на ръба на припадъка. Работеше до изтощение, почти не се хранеше, нямаше време дори да посети лекаря заради лошото си състояние тези дни. Ха! И това ако не беше жалко - да не би да беше развила някаква физическа зависимост от него? Възможно ли бе да има нещо такова? Това нямаше да е никак добре... Не и за нея.
Ши-Юн се запъти към стаята, в която прекарваше дори повече време, отколкото прекарваше в банята тези дни. Работното й място бе все така отрупано с папки, материали и какво ли още не. Мда, може би още малко работа нямаше да я убие... Наистина, не виждаше какво друго би могла да прави.
Може би най-сетне щеше да довърши онази статия, която бе поела вместо колегата си, тъй като той я беше помолил, а пък за нея още работа бе добре дошла...
О... Не. Не, не пак...
Ръката на Ши-Юн полетя към устата й в момента, в който усети как стомахът й отново се разбунтува. Защо... по това време на деня? Тя се затича към банята и, треперейки, вдигна капака на тоалетната чиния. Господи. Какво щеше да прави, ако това продължаваше още дълго? Не беше сигурна, че ще може да издържи на всичко. Все пак, дори нейните сили имаха някакъв предел и Ши-Юн имаше ужасното предчувствие, че той скоро ще бъде достигнат. Не знаеше какво я караше да мисли така, може би стресът или пък фактът, че всеки божи ден се чувстваше, сякаш малко по малко се разпадаше. А... не трябваше ли да е обратното? Не трябваше ли да чувства... удоволствие от това, че поддържа нов живот? Не трябваше ли да усеща, че вече се налага да се грижи не само за себе си? Защо ли... защо ли чувстваше точно обратното? Сякаш всеки момент щеше да се озове на предела на силите си... Това... това депресия ли беше? Или просто полудяваше? Полудяваше, защото не знаеше как да се справи с това? Защото беше сам-сама...?
Дишай, спокойно... Вдишваш, издишваш...
Щеше да се справи. Можеше да успее. Само трябваше... да не мисли чак толкова за... него.
Спокойно, ще мине, ще мине...
Но... как така можеше да не мисли за него? Просто така... не ставаше. Ставеше много по-зле. Той... къде беше той? Защо ли тя изпитваше такава огромна нужда не от някого, а от него. Сякаш щеше да й помогне да се справи с това... съмняваше се... Тогава защо?
Беше просто факт, че й липсваше. И че не можеше да изкара от главата си думите му от онзи път. Че те я убиваха, както и идеята, че той можеше изобщо да не се появи. Това... това бе причината да бъде в това състояние. Състояние, което сигурно самата тя би нарекла жалко, ако не го изпитваше на свой гръб.
Но трябваше да е спокойна. Трябваше, нали? Иначе как щеше да опази това, което бе ценно в момента?
Ши-Юн най-сетне успя да заеме нормално седнало положение на пода в банята, опряла гръб на студената стена. Ако продължаваше така, надали щеше да последва нещо добро. Трябваше да хапне нещо. Каквото и да е. Проблемът беше, че само при мисълта за храна, ужасното чувство в стомаха й се обаждаше отново. А то бе последното, което тя искаше да изпитва. Така че трябваше да си намери друго занимание, различно от това да се самосъжалява, сякаш страда от някаква подранила предродилна депресия. Ха! Това не бе в стила й, определено.
Девойката успя да се изправи, като за целта отново използва горката стена. Пътят до хола не беше много. Щеше да отиде и да си легне за малко. Само... докато й минеше. И докато светът спреше да се върти така объркващо.
Малко преди да достигне и средата на помещението, обаче, стресираните й мисли бяха прекъснати от нещо много по-неприятно. Сека пък какво... О!
Някаква ужасно режеща и странно съсредоточена на едно място болка я накара да превие тяло на две, обгръщайки корема си с ръка. О... господи.
Първата й мисъл я накара да застине от ужас повече, отколкото от болка. Нещо не беше наред. И то не само с нея. Това вече не бе нормално. Нещо наистина не бе наред. Ши-Юн нямаше време да реагира по никакъв друг начин, освен да се строполи тежко на земята в момента, в който следващото острие сякаш се заби в корема й. Ако мислеше, че досега светът се бе въртял, то тогава не знаеше какво да си мисли в момента. Имаше чувството, че не може дори да гледа в една точка, всичко се въртеше така стремглаво... За миг се сети какво си бе мислила във времето досега. Че няма да издържи, че скоро ще достигне предела... Ха - да не би наистина да го бе достигнала? Може би всичко онова, което се бе струпало на раменете й досега ней-сетне бе взело и последната капка сила от нея. Защото тя... тя не мислеше, че в този момент ще успее просто да се изправи... Болката... болката беше ужасна. Но по-ужасно бе това, че не можеше да направи нищо по въпроса. Не можеше, защото усещаше как бавно й се изплъзва способността да извърши каквото и да е действие, освен да стои на пода, превита на две. Скоро дори това не бе опция, тъй като въртящият се около нея свят накара Ши-Юн да отпусне тяло върху килима, неспособна дори да надигне глава. Всичко се въртеше... наистина се въртеше, опитвайки се да вземе съзнанието на девойката със себе си. И успяваше. Тя трябваше... трябваше да разбере какво й е. То... добре ли беше? Какво му имаше??? Дори паническите мисли не успяваха да вземат надмощие над изплъзващите се усещания.
Тя го губеше... Губеше съзнание... Наистина щеше да изгуби съзнание. Дотам ли се беше довела? Самата тя? Противно на всякаква логика, едни от последните й мисли, докато все още бе способна да има такива, бяха свързани с Него. Не си мислеше нищо конкретно, просто... Него. И нещото, което бе най-важно за нея в момента. Единствения страх, който тя бе изпитала в момента, в който болката я повали на земята, бе свързан с живота вътре в нея. Не за себе си. Само че сега... сега не беше в състояние на помогне на когото и да било. Усещаше как нещата бавно, но сигурно се сливаха едно в друго и й пречеха да различи мислите си от реалността... Самите й мисли забавяха темпо, докато накрая единствен остана фактът, че Сонг Ши-Юн бавно притваря очи, лежейки отпуснато на земята. Скоро всичко започна да се слива в едно тъмно, размазано петно пред очите й. Дори малките късчета светлина изчезваха и на тяхно място се появяваше още безсилие... Може би... Може би, ако припаднеше нямаше да мисли за толкова неща... Можеше просто да затвори очи, нали? Да... просто.... затваряш очи... И всичко потъва в този безкраен океан от безтегловна тъмнина.

Ли Йонг Дже написа:Тя пристъпи прага все така безмълвна, обляна в невидимите сълзи на загубата.
Той можеше знаеше кака се чувства тя в момента, макар да не споделяше чувствата й, поради една или друга причина. Може би бе, защото е мъж? Или защото му бе позволено да съществува единствено в реалността, а там...така или иначе минога нямаше да може да зърне сина си, затова нещата при него винаги стояха равносилни и все така безнадеждни. И въпреки това..Въпреки това той не смяташе да се откаже. Не и от единството, което можеше да има и което имаше поне силата да превърне кошмарното му жалко съществуване, в нещо далеч по-поносимо и далеч по-желано. Живот? Да, Само Ши-Юн бе неговия живот, а останалото - едно безлично, безизразно съществуване. Жената, която в момента стоеше до прозореца, с лице, по бяло и от сняг и устни, по-бледи от обновено...Тази жена.
Задушаващата болка, чийто причинител бе отровният трън в гърдите на мъжа, отново се бе обадила. Болеше го. Болеше го само като я погледне. Болка. Толкова необичайна. Несравнима по сила с физическата, която напълно можеше да се заличи от няколко обезболяващи..но не и тази. За тази болка нямаме лек. Все още..
Причината...Причината, поради която Йонг-Дже стоеше и съзерцаваше своята безмълвна любовница? Трябваше ли да има причина.. Но фактът, че не правеше нищо, а просто стоеше..стоеше...и стоеше...не бе ли безсмислен? Да, това не намираше своето място в логиката, тъй като такава тук просто липсваше. Но той..Той някак чувстваше, че точно в таи секунда не може да направи нищо, което няма да се окаже безполезно. Сега сякаш искаше тя да му се ядоса. Да, идеше му да изкрещи силно...наистина силно, за да му се ядоса с видимо право. Не че и в момента нямаше достатъчно неща, заради които да му е ядосана. Той знаеше, че трябва да е ядосана. Но искаше и да му го покаже. Трябваше да го направи пред него, за да...Просто за да смекчи малко и своята, и неговата болка. Да излее на воля гнева си, вместо да го събира в себе си бе по-правилното решение. Дже го знаеше от личен опит и вероятно заради това сега не помръдваше от мястото си..не предприемаше нищо, сякаш по този начин я провокираше. Неотдавна бе научил този трик не от кой да е, а от Ван Ричи, така е нямаше начин скоро да не проработи и тук.. Не, това не бе експеримент, а просто нещо приложимо в момента.
- Йонг-Дже! Ли Йонг-Дже!!! Ти..не се ли радваш? - и ето че не след дълго същата онази безмълвна жена бе продупчила тишината, посредством високи децибели и нотка на нарушено нервно равновесие. Да, нормално бе, че е разстроена. Пък и за един убиец надали би било чак толкова трудно да понесе следващите думи, които сто на сто щяха да са по негов адрес и не толкова приятни, колкото болезнени.
- Разбира се, че си щастлив..Най-сетне се отърва от него. Нали? Най-малкото си облекчен...вече няма бреме, за което да се тревожиш. Не..Всъщност, ти винаги си бил повече от свободен и безгрижен..Идваш и си отиваш, щом решиш. Какво? Вече не ти е забавно да си играеш с мен ли? Виждаш ме съсипана и си мислиш, че вече си победил? И все пак си още тук..Може би искаш да те поздравя а "победата"? Това ли искаш? Ти.... - думите, обречени да се сипят вечно, бяха думи, за първи път каращи един наемен убиец да усеща огромни тръпки по тялото си..да се чувства наистина жалък и безполезен глупак. Да, победата всъщност беше нейна и не само..От самото начало на връзката им, тя бе завещана на нея. Това си бе жена със силен характер. Ева сега..Едва сега Йонг-Дже можеше да осъзнае, защо необяснимото му сърце избра точно нея.
- Ши-Юн-а! - меденият му, тих глас прозвуча във въздуха и той я погледна в очите със смирен поглед, след като реши, че е крайно време да се признае за победен и да подвие опашка.
Секунди по-късно ръцете му се намериха върху сабите й, отпуснати рамена и той я придърпа собственически към себе си.
- Ши-Юн-а... - прошепна, когато устните им бяха на милиметри, а в следващия момент, от очите й се отрониха бистри сълзици, като от придошъл кристален извор.
Той прокара връхчетата на пръстите си бавно и по дете й страни, заличавайки сълзите, сетне притвори очи и целуна челото й. Целувка, знак на лоялност и истински чувства. Завинаги. Нужна му бе само и единствено тя. Завинаги.
С едно рязко, но същевременно нежно движение, Йонг остави назад въпорсните милиметри и всякакви разстояния между него и Ши-Юн, след това я взе на ръце и я понесе право към стаята й...
*******
Преживяванията с тази жена бяха незаменими и бяха единственото нещо, което не би могло да се сравнява с нищо друго. Да, той бе егоист, защото я искаше само за себе си. Особено в моменти, като този. Но за сметка на това не искаше нищо друго, освен нея. Само нея. Светът не го интересуваше. Беше толкова прекрасно. Наистина не му пукаше за останалия свят, не го интересуваше дори и да прииждаше цунами. Защото просто нямаше значение. Той отново извървя добре познатия маршрут по тялото й.. Започвайки от бедрото, минавайки през талията и спирайки на вратлето..ръката му нежно погали лицето й с длан, сетне разпиля копринените й коси, в които за миг зарови пръсти.
Той продължи да я целува така, сякаш вдъхваше живот на своето райско цвете, което бе оставил само твърде дълго време.
Съзнаваше, че вече беше друг...Можеше да го почувства, дори сега..по начина, по който я притиска към себе си, по начина, по който покровителствено я обгръщаше. Вече нищо не бе така лекомислено, а напротив - всяко едно движение издаваше чувство..издаваше някакъв смисъл, някакво съобщение, което само тя можеше да разбере...
Каква философска нощ...

Сонг Ши Юн написа:Ли Йонг-Дже, Ли Йонг-Дже, Ли Йонг-Дже...
Вече не я интересуваше колко голяма част от мислите й бе заел. Не я интересуваше и бе оставила това име да избухне в съзнанието й и да кънти там на воля. Сега... бе прекалено объркана за да опитва да разнищва причини. Причините защо чувствата й се превръщаха в нещо толкова голямо и всепоглъщащо... Защо продължаваше иска да бъде там, с него, каквото и да се случваше... Защо всеки път гореше така силно в ръцете му...
Не, не, сега не искаше да мисли над това. Нямаше смисъл. Нищо нямаше смисъл. Нищо, освен те, двамата.
Тя... имаше ли смисъл да избухва така преди малко? Въпреки че онова... "избухване" бе продиктувано чисто и просто от нерви... Сринати нерви. От всичко, което се бе случило последния месец. И особено последната седмица. И въпреки това... имаше ли смисъл да се остави на разклатеното си емоционално състояние, при положение, че знаеше какво щеше да последва. Тя... колкото и да му крещеше, колкото и да го обвиняваше... защо ли имаше чувството, че щеше да му се даде дори самият той да бе лично отговорен за случилото се? Да, определено щеше... И не бе сигурна доколко това бе здравословно... Защото щеше, бе готова да се отпусне в ръцете му само ако Той пожелаеше. Каквото и да се бе случило... тя бе готова да се затича право към обятията му без дори да мисли. Това... това правеше и в момента. И не съжаляваше. Нужно й беше. Успокоение. Внимание. Нежност.
И само той й ги даваше. Винаги. Успокояваше я. Господи, колко я упокояваше. Успяваше да я откъсне от всичко и да бъде с нея в онзи малък техен свят, където нямаше кой да й навреди, нямаше нищо, различно от сладост. Бяха само двамата. И единствено там тя можеше да усети и неговите, наред със своите чувства. Единствено тогава той допускаше някого... не - допускаше нея до себе си, позволяваше й да сподели усещанията му... И това беше прекрасно. Защото в моменти като този тя не изпитваше страх. Не се чувстваше така, сякаш го целува за сбогом. Не. Целуваше го за да го приветства. За да го приеме и да потъне блажено в усещането за устните му върху своите. Да се задържи за ръцете му, чувствайки се като най-защитеното нещо на земята. И той я искаше.
Той наистина я искаше. И тя ясно го усещаше с всяко негово движение. Тази мисъл й носеше колкото наслада, толкова и облекчение. Той все още отвръщаше по онзи негов начин на ласките, който я оставяше трепереща. А това караше Ши-Юн да забрави за всичко, което бе достатъчно силно за да я разстрои. Нищо не бе по-силно от това. И Той го знаеше. Знаеше, че нямаше по-добър начин за да я успокои. Това... това бе подло. Искаше да му се разкрещи, да го удря, докато не го заболи поне толкова, колкото болеше и нея... Но всичко, което правеше, бе да се притиска жадно към тялото му и да няма сили за друго. Това... това й бе достатъчно. Той. Просто той. И всичко щеше да бъде наред. Очите му, които не спираха да гледат само нея... Ръцете му, обръщащи я като че беше единствено негова... Устните му, които успокоително чертаеха пътя си по кожата й... Косата му, в която тя бе заровила пръсти... Всичко това в момента бе нейно. Само нейно. И тя не искаше да го пуска, не искаше да го остави да си иде. Защото бе единственото, което й бе останало. Единственото, което имаше смисъл и единственото, което... обичаше. Макар и да не го изричаше гласно. Но той може би го усещаше. Усещаше го от това как тя се бе увила около него, като растение, което отчаяно се нуждае от своята светлина. От това как се предаваше под него с всяко следващо движение. Да, тя определено бе разкрила всичко пред него. И нищо не можеше да замени щастието от факта, че той също разкриваше себе си. И това, което й показваше, бе прекрасно.
*******
Моля те... Остави ме да полежа така за малко...
Ши-Юн не каза нищо докато лежеше свита, почти плътно притисната до Йонг-Дже. Тялото му, така спокойно обгърнало нейното, я защитаваше от всички тревоги, които минаваха през главата й. Искаше да остане така, сгушена върху гърдите му, поне докато укроти неспокойните си мисли. С всяко вдишване на аромата му това ставаше една идея по-постижимо. Проследяваше с поглед мускулите на ръката му, извивките на рамото му, чертите на лицето му... които, между другото, сякаш бяха много по-отпуснати и спокойни от преди. Очите му я наблюдаваха също толкова съсредоточено, колкото и нейните - него. Погледът му се плъзгаше по разпиляната й коса, по отпуснатото й тяло върху неговото...
- Ши-Юн-а... - изрече той и самата Ши-Юн, незнайно защо, замръзна за секунда. Не, моля те, не казвай, че отиваш някъде. Постой... Само че... в гласът му тя успяваше да долови някаква наистина необяснима... срамежлива нотка. Или й се струваше така?
Тя вдигна глава към него и впери поглед в тъмните му очи.
- Искаш ли... да излезем? - думите му звучаха така, сякаш самият той бе изумен, че ги произнася. Сякаш опитваше нещо наистина ново за себе си. - Двамата...
Ши-Юн продължи да го гледа любопитно, отпуснала брадичката си върху гърдите му. Не знаеше как винаги успява да го направи, но той я накара да се усмихне. Беше лека, но все пак искрена усмивка. Думите му я извикаха на лицето й така спонтанно, че самата тя не можеше да обясни на какво толкова се радва. Той... той искаше да излязат. На... среща ли я канеше? Или...
Каквото и да беше, нямаше значение. Той нямаше да си тръгне, ами напротив. Дали искаше? Нямаше нещо, което да иска повече на този свят в момента. Дори това да беше една обикновена разходка. Ши-Юн кимна усмихнато и усети как ръката му я притиска малко по-силно към себе си.

Сонг Ши Юн написа:Беше така различно... Наистина ли нещо се бе променило или само в нейните очи бе така? Дали... самата тя не се бе променила?
Да, това звучеше като възможно най-правдоподобния вариант. Всичко - улиците, по които бе вървяла почти всеки ден, местата, на които бе ходила и дори тези, на които само й се искаше да отиде... дори въздухът. Дори той бе различен. По някаква причина всичко онова, което бе приемала за даденост или просто обект, минаващ пред погледа й, сега сякаш изпъкваше с какви ли не странни и невиждани черти. Не знаеше дали това бе хубаво или пък, напротив - знак, че може би нещо в нея вече далеч не е същото. Но, каквото и да бе, я караше да гледа на всичко малко по-различно от преди.
А може би, най-вероятно, причината бе точно там. До нея. Така ясна и осезаема, но, в същото време - прекалено хубава за да бъде реалност... Но пък, засега, си бе достатъчно реална и тя смяташе да й се наслади доколкото бе възможно.
Въпросната причина в момента крачеше точно до Ши-Юн, гледайки по така познатия начин - не издаващ емоция, сякаш винаги нащрек, но, въпреки това, необяснимо покровителствен, щом погледът му попаднеше върху нея. За какво ли си мислеше? Може би за факта, че за пръв път бе някъде навън с любовницата си. Не у дома, не в леглото... не срещнали се поради някаква злощастна причина... просто навън. Почти като... нормална двойка. Не, той надали възприемаше нещата така. Но това не бе от значение, щом не тя, ами именно той бе инициатора на това. И сякаш... бе съвсем малко стреснат. Йонг-Дже, самият Ли Йонг-Дже като че ли се притесняваше от нещо, което правеше за пръв път от... предполагаше, от доста време. А може би тя си въобразяваше. Възможно бе да го е направил само за да я утеши, за да отвлече вниманието й... Но дори това... Дори това бе достатъчно различно и мило от негова страна за да накара Ши-Юн да върви спокойно и дори да се усмихва от време-на време.
Може би наистина той бе причината всичко наоколо да бъде така различно и ново. Макар и познато.
Тя се доближи до него и внимателно подпъхна ръката си под неговата, докато накрая не я бе почти прегърнала и с двете си длани. За малко... искаше да почувства какво е да се разхождаш по улиците под ръка с човека, когото... С човека, с когото искаш. Какво е този някой да повдигне лакътя си към теб, приканвайки те да се задържиш за него. Бе толкова... спокойно. Чувстваше се спокойна. Без значение защо го бе направил, тя му бе благодарна. Наистина не искаше да се замисля в какво състояние би изпаднала, ако той не се бе върнал навреме... Какво облекчение бе Йонг-Дже, разхождащ се до нея днес, сякаш това бе единствената им грижа на света. Да, нямаше да се случи нищо лошо, ако за момент си представеше, че е така, нали?
- О... - Ши-Юн най-сетне продума, спирайки погледа си на едно наистина необичайно за нея, но така познато място.
Беше най-обикновен щанд за рибни рулца, спрял леко накриво по и без това наклонената улица. О... наистина, откога не бе спирала до подобно нещо? Сигурно бе минавала сто пъти оттук, но... защо чак сега му обръщаше внимание? Изведнъж някакво необяснимо голямо желание да си вземе поне едно се зароди в съзнанието й. Тя погледна към Йонг-Дже, който учудено наблюдаваше реакцията й, и се усмихна... окуражаващо, може би?
- Хм... Искаш ли? - тя кимна към килнатия щанд и се усмихна малко по-широко, виждайки реакцията му. Преди да дочака отговора му обаче, тя се откъсна от ръката му и тръгна към въпросното място. Въпросът й бе по-скоро реторичен, отколкото наистина да го питаше дали иска рибно руло, купено от улицата... Сякаш не бе ясна реакцията на някой като него при въпрос като този.
Миг по-късно Ши-Юн се върна, държейки две топли клечки с рулца, от които се вдигаше пара. Подавайки му едното, тя вече отхапваше от своето, усмихвайки се сякаш на себе си.
- Наистина отдавна не съм яла от това... - тя говореше, гледайки съсредоточено към рибното руло в ръката си. - Помня, че когато бях много малка, с майка ми минавахме през тези щандове, след като ме вземеше от детската градина, и винаги ми купуваше. Сигурно бяха единственото, което ядох тогава.
Смехът й при последното изречение посърна за секунда, причина за което отново се явяваха онези мисли. Ако нещата не се бяха стекли по този начин... Може би, някой ден... Тя също щеше да може да купува рибни рулца от улични щандове на... Не. Точно в този момент не трябваше да мисли за това. Та това беше момента, в който нямаха грижи, нали? Да, нямаше да се остави на депресията или на нещо такова...
Наистина, за какво ли си мислеше той в момента?
- Е, - тя отново се усмихна, опитвайки да прогони всички онези мисли и да остави само тези, които й напомняха, че трябва да се наслаждава на този момент. - Вкусно е, нали?
Продължавайки да се усмихва, досущ като някое малко дете, радващо се на обяда си, Ши-Юн довърши храната и се зае с това да хвърля някой друг поглед на Йонг-Дже. Който, от своя страна, също поглеждаше към нея крадешком, дъвчейки сякаш любопитно своето все още неизядено руло.
- Йонг-Дже... - думите на девойката прозвучаха, сякаш се готвеше да предизвика някого или пък да зададе някой наистина важен и личен въпрос. - Ти...
Усмивката обаче отново зае мястото си на лицето й, наред с миловидния тон.
- Какво ти се прави?
Да, погледът на Ли Йонг-Дже ясно показваше, че явно не бе свикнал на подобни въпроси, изискващи описание на личните предпочитания или желания. Така де, разбира се, че го бе питала и преди... много неща. Само че надали му се бе случвало да излезе някъде с нея и тя да пожелае да научи как би искал да прекара деня си. Защото, ако трябваше да е честна, тя нямаше абсолютно никакво желание да предявява претенции към днешния ден. Това, че бяха заедно й бе толкова достатъчно. Чувството наистина бе различно.
Пък и, в крайна сметка, той бе поканил нея. Защо пък той да не предявеше малко претенции?

Ли Йонг Дже написа:Беше наистина неловко.. А това от своя страна наистина нелепо. Как....? Как някой, като Йонг-Дже можеше да се чувства по подобен необясним начин? Та той...Та той изобщо нямаше право на лични чувства или предпочитания към каквото и да било. Защото единственото му право бе това да съществува, за да изпълнява нечии заповеди. Но сега....Сега реално чувстваше.. Чувстваше себе си, чувстваше Нейното присъствие, чувстваше всяко заобикалящо го нещо. И това колкото го изненадваше....толкова го и плашеше. Да, плашеше го. И ако някой можеше да разчупи това негово така присъщо и непоклатимо хладнокръвие, то вероятно щеше да види в неговото лице едно малко и уплашено малко дете, опитващо да се пребори...с какво ли не. Всичко това обаче, бе нещо нормално..Не чувствата, не забранените чувства, ами страхът, който предупреждаваше, че съдбата не предвещаваше нищо цветно и красиво за този наемен убиец. Не. И той знаеше това. Знаеше, че Те никога нямаше да бъдат, като нормалните двойки, наясно бе с това. И може точно този тъжен факт, точно това негово жалко състояние...въпреки страха, го караха още по-силно да иска да опита. Да иска поне за малко да разбере и опознае чувството..Какво ли би било наистина, ако Той можеше да направи някого щастлив? Какво би било, ако бе напълно обикновен човек, но..все пак можещ да предложи поне сигурност и топлина на онзи, на кого държи най-много? Имаше този шанс. Дори за малко. Дори само Тук и Сега... Това за него бе като дар от Бога, макар нещо така далечно и нереално в неговите очи.
И през цялото това време, тъмнокосият мъж опитваше да се подготви за един точно определен предстоящ въпрос, но.. той вече бе зададен и времето му бе изтекло. Наистина..Какво ли се предполагаше, че трябва да иска Той..точно сега? Не знаеше. Дори това не знаеше. Може би защото..Може би защото Тя му бе предостатъчна и дори нея не заслужаваше в този миг. Но бе благодарен. Изключая всички обстоятелства,, изключая дори неговата собствена съдба, от която колкото ида искаше, бе невъзможно да избяга... Все пак е благодарен, че я намери.. Неговата Ши-Юн. Тя дори успя да изтрие болезненото минало от душата му макар и замествайки го с друг отровен трън в гърдите му... Но..Тогава защо? Защо въпреки всичко, Йонг-Дже отново потърси отговора в Миналото...?
- Следвай ме. - промълви той до ухото й, след което обви едната си ръка, около кръста й и двамата тръгнаха някъде надолу по уличката, която тук се разширяваше.
Стигайки до малко по-оживеното местенце, където по цялата алея имаше разпръснати различни сергии за каквото се сетиш, Йонг-Дже придърпа девойката до тази с многото и различни видове ушички. Пускайки я за миг, той придоби замислен и дори леко комичен вид, сетне придърпа едни заешки ушички и ги постави върху главицата на Ши-Юн. Ха, изглежда беше улучил, тя наистина доста приличаше на едно малко и сладко зайче. Разбира се, зайчетата също бяха и доста игриви, но очарователно невинно наивни създания. Последните невероятно неприсъщи мисли някак избиха наемника на лек смях, което сякаш бе накарало "заешката" му компания да ахне и да му го върне тъпкано.
- Какво? На мишка ли ти приличам?? - изненадано попита той, виждайки мишите си уши в огледалцето до голямото изложение. Нацупеното зайче му се оплези, след което последва неколкократна смяна на уши, от която го заболя главата.
- Какво е това? Има ли животно, което си сменя толкова често ушите? Колко нелепо.. - оплака се той, а тя само го ръгна с котешките уши, поставяйки му други...наподобяващи нещо средно между пантера и тигър.
- Добре, добре..Достатъчно, тези ми харесват. - побърза да изкоментира тъмнокоското, след което се разплати на усмихнатата до уши продавачка и побърза да измисли своето отмъщение. Съглеждайки внезапно близкия лунапарк, мъжът се подсмихна и хващайки Ши-Юн за ръка я задърпа към най-близката гондола. Веднъж бе споменала, че й призлява от подобни атракции, но пък едва ли щеше да умре. Следи известно време в опити да го разубеждава, Ши и Йонг се намериха един до друг, а крясъците на госпожица Зайче сякаш не спираха, а дори се увеличаваха при поредния наклон. Той пък от своя страна не можеше да спре да се кикоти, като дете, видяло дядо си по детско бельо с Мики Маус.
***
- О, стига. Прекалено детско е... - завъртя очи той, докато Ши на свой ред се бе съвзела от предишната атракция и вече бързаше да помъкне странния си любовник към...въртележките с кончета. Стига де, въртележки?! Това наистина бе твърде жестоко отмъщение, не е ли така? Е, в крайна сметка него кой ли го питаше... Нали след секунди се бе намерил върху едно...конче..докато Заешката му компания бе зад него, пляскайки радостно с ръчички, като новородено пеленаче и в състоящо време привличайки твърде много внимание към себе си. Хах, но бе наистина забавно...От колко време Ли Йонг Дже не бе чувствал нуждата да се разхожда по улиците с кашон на главата..? Точно в този момент наистина му се искаше да има под ръка поне найлонова торбичка, или огромна маска. Мда, трябваше да си купят маски.
***
- Ела насам...Чакай, обърни се. - заръча й той и бързо крадешком се придвижи до щанда с маските. Бързо си избра най-страшната..Може би беше някакво извънземно от "Междузвездни войни", след което тихо се появи зад Зайчето си и успя да го стресне.
- Какво е това..О, изкара ми ангелите?! Сигурен ли си, че не си си ударил главата някъде?? - попита го тя, сякаш наистина не вярваше, че Йонг-Дже имаше подобна страна. Не че той самия си вярваше, че тя някога ще се върне...тази му страна.
Да, той реално имаше подобна страна...преди време...Много време.. Наистина бе и по-различен. Заради нея... Онази жена, Ри Ким Йонг.
Тя бе до него от както се помнеше..той. Двамата, ръка за ръка, като деца..почти неразделни...и подкрепящи се във всяко едно дори глупаво начинание. И да, всичко което ставаше днес...сякаш бе част от миналото. За някой, като Йонг-Дже, който знаеше това..беше тъжно. Наистина тъжно. Преди всички тези години, педи съдбата му да го превърне в това което е... Тя бе жива. И нещо повече. Той споделяше живота си с нея. Двамата вървяха по същите улици, правеха същите неща, отново държейки се за ръце, сякаш вече сключили клетва за вярност и сякаш сигурни, че ще са завинаги заедно..под синьото небе. Но не. Обстоятелствата коренно се промениха, когато тя умря по негова вина. заради него...Ким-Йонг си отиде. А тогава, в началото на този така труден за него период..В началото на присъединяването му към Червената азалия...Единствено тя бе крепящата го мисъл. Но.. Но когато бе убила, всичко в него рухна. Светът му...за един кратък миг. Сякаш бе опустошително цунами след което не остава нищо...Нищо. Да, това изтри всеки лъч надежда, изпразни сърцето му, направи го хладнокръвен убиец с безизразно лице и без капка съчувствие или каквото и да било към настоящите си жертви. Вероятно всичко това бе целта на инициаторите. Да го направят истинска машина за убиване, точно както вероятно са планирали много, много преди да го запознаят със съдбата му. Бяха го наблюдавали и планирали всичко това с години. И вероятно се бяха забавлявали, виждайки колко щастлив живот щяха да разрушат... И ето пак.. Отново всичко се повтаряше. Дали..Дали отново някой щеше да умре, заради него? Дали по негова вина, заради неговата жажда за малко свобода и малко въздух...заради този негов егоизъм..щеше да има нова жертва? Този път вината за рухването на света му, щеше да ничия друга, освен неговата собствена. Защото можеше да я отблъсне..Все още не беше твърде късно да я остави, за да може да продължи да живее живота си. Но другата при това далеч по-силна страна от него, непрекъснато му повярваше, че всъщност е късно и че ако Тази жена..Ако Сонг Ши-Юн станеше жертва на егоизма му, то тогава щеше просто да я последва..Да, ако щяха да умрат, ако наистина това им бе предопределено...то щяха да го направят заедно. Да, заедно...