Последна спирка

Ким Чои Хи написа:Господи, беше студено.
Тъмнокосата девойка пристъпи към ръба на тротоара. Движението бе последвано от поредното навеждане към улицата, с надеждата да успее да види дали автобусът идва. Всъщност, с надеждата автобусът да идва. В момента, в който момичето се приведе напред, студеният вятър отново се насочи към нея, карайки косата й да се разпилее около лицето й, превръщайки я в една наистина объркана плетеница от тъмнокестеняви вълни.
Автобусът не идваше.
Чои Хи намести чантата на рамото си за пореден път - нещо, което често правеше, ако се чувстваше некомфортно или нервно... или и двете - и обгърна тялото си с ръце, придърпвайки палтото си още повече, сякаш можеше да стане по-топло. В моменти като този тя искрено мечтаеше за собствена кола, в която щеше да е постоянно топло и която щеше да е на нейно разположение денонощно. И нямаше да й се налага на чака автобуси на студа. Нямаше да й се налага да гледа напред мълчаливо, докато знае добре, че мъжът на спирката до нея плъзга погледа си от главата до петите й. Наистина жалко, че все още нямаше това удобство, наречено лично превозно средство.
Чои Хи скръсти ръце пред гърдите си и се успокои с мисълта, че в автобуса щеше да е топло, а и се бе запътила към вкъщи. Идеята за собствения й топъл апартамент извика лека усмивка върху устните на тъмнокоската. Наскоро се бе нанесла в новото си жилище и бе прекалено развълнувана за да мисли много дълго върху неща като градския транспорт. Радваше я мисълта, че най-после щеше да живее сам-самичка в дом, който сама бе харесала и обзавела. От много време насам госпожица Ким можеше да се грижи за себе си перфектно и нямаше никакъв проблем с домакинските задължения, както и с формалности като документация, сметки за плащане и други такива. На кратко казано, Чои Хи не считаше за трудно това да живее и да се издържа сама. Харесваше й. Беше вълнуващо да изпита подобна свобода, както и всички привилегии, идващи с нея. Така че един закъснял автобус не можеше да развали настроението й чак толкова.
Чои изобщо не се замисли как би могла да изглежда в очите на околните в този момент. На спирката нямаше много хора, но всички, които чакаха, се бяга загърнали топло в дрехите си и гледаха с каменни изражения, докато младата тъмнокоска със светло дълго палто и дамска чанта на рамо бе единствената, която се усмихваше щастливо. Без видима причина, поне за тези около нея. Тя просто гледаше към улицата, замислена, и не можеше да сдържи развълнуваната си усмивка. Без дори да помисли как изглежда отстрани, продължи да стои, загърната в палтото си и да отвлича вниманието си от мисълта кога точно щеше да дойде автобусът.
Имаше още малко за подреждане в апартамента. Не бе много, повечето работа бе свършена непосредствено след нанасянето. Чои Хи не бе могла да се сдържи и бе успяла да подреди почти всичко, което си имаше място. Включително всички книги, които бе взела от тях. А те бяха доста, имайки предвид факта, че бе взела и някой стари неща, които просто й се сториха интересни. Така и така майка й явно се опитваше да се отърве от ненужните вещи, бе решила, че новият апартамент на дъщеря й бе идеалното място за това. Но, от друга страна, Чои Хи не възразяваше на помогне, щом имаше възможност. Идеята да откаже на майка си, при положение, че имаше цял апартамент само за себе си, й се струваше нелепа. Просто щеше да има малко повече вещи. По тази причина книгите бяха наистина повече от обикновеното, но тя им бе намерила място без проблем. Кухнята бе останала единствената стая, която се нуждаеше от подредба.
Точно поради тази причина бе излязла днес. Имаше почивен ден - без лекции, без работа. За нея това бе идеалното време да се разходи и, по между другото, да се наслади на свободата си. Бе обиколила няколко магазина за да поръча някои допълнителни неща за вкъщи, а когато се прибереше, щеше да облече нещо удобно, да пусне телевизора и да си сготви. Една напълно спокойна вечер в новия й дом. Звучеше толкова просто, но в същото време толкова прекрасно, че усмивката върху лицето на Чои Хи стана още по-широка.
Въздишка на облекчение се откъсна от устните й, когато видя задаващия си автобус. Най-сетне. Тя опита да укроти немирните кичури коса, разпиляващи се около лицето й заради вятъра, докато се качваше в превозното средство. Съзря двете свободни седалки в края - точно където й бе най-удобно да седи, тъй като бе съвсем забутано и, по този начин, не бе първото нещо, което хората виждаха, щом се качат - и се запъти право към тях. Седна на тази откъм прозореца. Чои Хи придърпа чантата към себе си и съвсем леко изпъна краката си, за да се сгрее. В автобуса бе значително по-топло, затова тя се отпусна и се загледа през прозореца.
Усети наместването на някого върху празната седалка до нея.
От малка й харесваше да се вози в градския транспорт и да сяда на най-задната седалка откъм прозореца. Да се отпусне и да гледа от движещия се автобус всички хора в Сеул. Понякога й се бе искало да се качи на най-първата спирка и да не слиза чак до последната... Дали не бе забравила да поръча онези чаши, които видя в магазина...

Шинджи Такизава написа:„Шинзо, време е да действаш! хайде..Действай!“ - Наистина странният рингтон, съобщаващ, че Такизава има съобщение, ненадейно го стресна и той лекичко подскочи от ръба на пейката, внезапно озовал се в право положение. Сетне без дори да поглежда какво, аджеба, бе написано във въпросното съобщение, сякаш го знаеше предварително, мъжът се насочи към една точно определена спирка в Сеул, а по изражението му се четеше, че това бе началото на поредната тайна мисия. Да, реално бе така, нямаше нищо друго, което би могло да накара точно Такизава да обикаля от единия, чак до другия край на осмия по големина град в света, само и само да си помогне за мисията...за чиято цел се изискваше да изглежда по-правдоподобно изморен. След изминалите километри пеша, които си казаха думата, тъмнокосият японец едва успя да стигне на време и наистина изглеждаше, като закъсняващ за някъде човек, без малко изпуснал автобуса си.
- Какъв късмет... - изкоментира сам на себе си Шинзо, съвсем първично и инстинктивно отправяйки се към свободното място на най-задната седалка в превозното средство. Всъщност, наистина беше хубаво, че главните улици на Сеул бяха прави и гладки, в сравнение с по-затънтените квартали на града, където не живееха особено заможни и жизнени хора. защото на него леко му призляваше пир спомена за неимоверното лашкане-люшкане на градски автобуси по такива места...Не че сега ,когато имаше кола, я използваше често, но...поне бе свикнал с това да си е пешеходец и да диша, като белите хора. От къде ли се намираха толкова мазохисти, готови да се качат в такова превозно средство, след като ясно се вижда колко препълнено е то? Както и да е, не би било разумно точно в този миг, да се вглъбяваме в разни такива неизчерпаеми теми. Имаше нещо важно, което тъмнокосия мъж трябваше да свърши. А на какво по-точно му беше дошло реда сега? „Актьорско майсторство“. Това дали го умееше достатъчно добре ,че да заблуди временната си съседка по автобусна седалка? Всъщност, той, като утвърдил се член на NTS би трябвало отлично да знае как да направи профил на който и да било случаен човек, но за тази цел... трябваше да го наблюдава в продължение на поне минута и половина, а това не се препоръчваше, след като секретната мисия бе започната, а Шин....отлично съзнаваше, колко пхисопатски изглежда втренченият му в някого поглед. При това не само за потърпевшия човек, но и за околните. Не, тай не биваше да буди подозрение у никого, още по-малко у момичето до него. Но все пак, за бога..Не му беше за пръв път, нали? това бе просто един от много случаи в които му се налагаше да не е себе си, а някакъв небезизвестен, но наистина много талантлив актьор. Може би сега бе перфектното време да се отърси малко от истинското си Аз, което без друго отдавна му бе омръзнало, и да си създаде нова личност. както още го наричаше - пълно изчистване на мислите. да, основно имаше нужда от това, защо ли не го бе разбрал малко по-рано? Особено тук идеше реч и за нуждата му да се отърве от всякакви спомени за брат си, който му изкарваше бедната душица ежедневно, искайки дори невъзможното от него , само и само да бъде щастлив.
И нека се върнем на огромния актьорски талант, който течеше в кръвта на Такизава. Да, този род определено бе род на майстори в насоката на това изкуство, ето ви и един чист пример за това... Първата прозявка, която тъмнокоското издаде, бе така правдоподобно сливаща се с моментната му аура, че чак страх да те хване. Шинджи бе притворил очи, чийто клепачи умишлено натежаваха все-повече и повече, а той бавно, но сигурно започваше да ги затваря. Всичко сякаш бе реалност, чистата и проста истина, такава каквато е и...никой, още по-малко пък едно такова младо момиче, като Чои-Хи, не би могло да си помисли дори, че до нея, на съседната седалка, стои всъщност не един засипващ и уморен човечец, ами...някой наистина опасен, с опасна работа, принципно изпълняващ опасни мисии и служещ в секретна организация, скрита от очите на света. Мдам, всичко беше толкова перфектно..също, колкото появата му - съвсем случайна и непринудена, нали така? Истината бе прикрита и изгладената й фалшификация пасваше на реалност до последното зрънце на съвършенството. И това не бе всичко, което един Такизава би могъл да постигне. Не, тъй като това бе началото...още дори нямаше как да се убедим в способностите му. не че някой щеше да седне и да ги коментира, или да се съмнява в тях. Но просто за неизвестния протокол...Шинджи вече бе в почти последен стадии на хода си..след което щеше просто леко и плавно да се остави по течението. както винаги правеше един истински полеви агент. Е, той също бе такъв някога...Но сега предпочиташе да има малко повече свободно време и да поема малко по-лични мисии, отколкото да спазва нечии стриктни заповеди.
Времето навън захладяваше все повече и повече...докато вътре нечии гласове и телефонни разговори кънтяха, като насред оживена улица....отвън, пешеходците търпеливо изчакваха зелената светлинка, мълчейки... Всичко бе изпълнено с противоположности. След минута шофьорът извика на пътниците, че движението до следващата спирка ще се проточи повече, заради задръстването, чието начало мнимо се прокрадваше само две пресечки по-надолу по шосето.. Стигайки на заветното място, безвъзвратно попадайки в голямото задръстване, сякаш повечето гласове просто отекнаха някъде в пространството. Шофьорът въздъхна тежко, а с въздишката му си отидоха и последните леки клатушкания та висулките на предното стъкло... А някъде назад, много назад..На най-задната седалка в превозното средство.. Нечия глава, покрита с тъмно кестенява грива, тупна спокойно на съседското рамо. Последва просто странна и донякъде приятна тишина..Реална тишина.

Ким Чои Хи написа:Заряла поглед през прозореца, Чои Хи съвсем бегло чуваше човекът, седнал до нея. Или, по-точно, бегло регистрираше прозявките му, които като че ли ставаха все по-дълбоки и... заглушени.
Но, виж, определено нямаше как да не му обърне внимание в момента, в който нещо сравнително тежко "тупна" върху рамото й. Последвалата естествена реакция от страна на девойката бе рязко извъртане на главата и изненадан подскок на място, придружен от тихо ахване. Човекът, заел мястото до нея, буквално бе заспал. Върху рамото й.
За момент в главата на Чои Хи се въртеше решението, което повечето хора биха взели. А именно - да се отдръпнат. Това бе инстинктивна реакция, която нямаше как да се разбере погрешно - някой я бе стреснал, навлизайки в личното й пространство и всичко, което можеше да направи, бе да се дръпне. Само че тя не го направи. Дали се бе замислила повече от необходимото или бе друга неизвестната причина не се знаеше, но бе факт, че Чои Хи не помръдна в момента, в който видя чуждата глава на рамото си. Най-вече защото не й допадаше мисълта къде щеше да се озове непознатият, ако тя действително се изместеше към прозореца. Да, определено положението, в което беше сега бе по-добро от алтернативата - а именно, в момента, в който тялото на девойката вече не бе там, където трябваше да бъде, чуждото такова щеше просто да се свлече и да се озове много по-надолу, към място, нямащо нищо общо с рамото й. Това бе първата й мисъл.
Нещото, което озадачи тъмнокоската, бе съвсем различно обаче. И не бе свързано нито с положението на седалките, нито с позицията на което и да било тяло. В момента, в който Чои извърна глава, погледът й бе попаднал право върху лицето на непознатия. И въпреки че то бе почти закрито от падащата върху му коса, тя успя да види достатъчно. И мисълта, която мина през ума й бе: Господи, той наистина спи!. И тогава, каквото и да й говореше разсъдъка, точно както бе в стила на Ким Чои Хи, сърце не й даде дори да гъкне. Само и само да не събуди така дълбоко спящия непознат човек до нея.
Не знаеше какво чудно имаше в това, че някой спи, но самата тя задържа погледа си върху лицето му и... се удиви. Такова спокойно лице. Изражението на непознатият можеше да се сравни с това на току-що изкъпано бебе, сложено да спи. Без нито една мимика, издаваща каквато и да била тревога или стрес. А не трябваше ли да е обратното? Трябва да е наистина много уморен... За човек, който без никаква свян заспива по този начин, при това в градския транспорт, умората трябва да е огромна. Точно поради тази мисъл тъмнокоската не смееше да разбуди странника.
Тя отново се загледа в лицето му, тъй като, наистина, нямаше накъде другаде да гледа. Тъмната му коса се бе разпиляла настрани, но голяма част от чертите му се виждаха. Физиономията му така приличаше на някого, който не бе спал с дни и най-сетне е намерил своята почивка, потъвайки в блажен сън. Чои дори усещаше как тялото му се повдига ритмично, дишайки дълбоко и равномерно. Колкото и странно да изглеждаше това за околните, природата на Чои Хи не й позволяваше да направи абсолютно нищо, с което да застраши чуждото щастие. Била тя и една дрямка в автобуса. Надали щеше да й попречи толкова - той все някога щеше да слезе. Тя все някога ще да слезе. Точно сега ли това задръстване...
Мъжът до нея... или, по-точно, мъжът на рамото й не само се бе облегнал, ами направо се бе наместил. Непознатият си бе намерил удобно място, намествайки главата си почти в извивката между врата и рамото на девойката. През главата й мина смешната мисъл, че сигурно се опитва и да се стопли. С все сили задържа този пристъп на смях, тъй като това никак нямаше да е добре за непознатия. Той, от друга страна, изглеждаше като нормален човек. Чои Хи забеляза, че не бе облечен особено дебело, което не изключваше последната й теория за "топленето". Но по-важното бе, че не изглеждаше опасен. Просто един млад мъж, вероятно изморен от някаква работа. Всъщност бе наистина млад. Доколкото можеше да прецени Чои, странникът нямаше и 30 години. Косата му - тъй като това бе нещото, което се виждаше най-много от позицията на госпожица Ким - бе наистина интересна. Дълга, преливаща от по-тъмни в по-светли, почти рижи нюанси. За секунда някакъв изключително странен гласец в съзнанието й реши, че иска да пипне косата му.
Но тя веднага го пропъди. Боже, дори не трябваше да седи в такова положение с някой, който можеше да се окаже всеки. Определено можеше да измисли много аргументи за това защо трябваше да се дръпне от този мъж веднага. Но пък самата тя знаеше, че теорията той да е сериен убиец, подобен на тези в хорър филмите, който всеки момент ще извади нож и ще го насочи към гърлото на нищо неподозиращата Чои, никак не й звучеше изпълнима. Всъщност, звучеше й смешна. Какво толкова бе станало - изморен човек, жадуващ за сън се бе облегнал без да иска върху рамото й, заспивайки в и без това безкрайното задръстване.
Чои Хи извърна поглед за момент и отново го втренчи през прозореца. Ох, автобусът не бе стигнал никак далеч. Къде ли слизаше непознатият...
Някаква неясна вибрация "докосна" тъмнокоската, карайки я да се стресне дори повече от онзи момент, в който бе усетила чуждата глава на рамото си. Господи, какво беше това? Телефон? Чий...

Шинджи Такизава написа:„Шинзо, търсят те! Търсят теее...Чуваш ли ме изобщо? Ясно заявих, че те търсят, Шинзо!“ - различен по смисъл, но също толкова странен рингтон, отново се изстреля в пространството, като сякаш умишлено се удари в ушите на мнимия спящ Такизава. Нещо, като умишлено аварийно кацане? И сега какво следваше? Той така или иначе бе длъжен да си вдига телефона. Не че като се замислеше, това „задължение“ щеше да продължи вечно, но все пак.... Можеше да бъде нещо важно? Или ако случайно не бе нищо подобно, Шин просто преспокойно можеше да извърти така обаждането ,че да бъде в негова полза за..текущата му мисия, нали? Разбира се, както винаги имаше чудесни идеи, напълно присъщи за един Такизава.. И все пак беше странно. защо точно сега? Този..този проклет телефон, това долно изчадие, в момента дори се осмеляваше да разкрие името му, макар и не такова, каквото бе то.. Нямаше знамение. За Шинджи бе дразнещо, но колкото и дразнещо да бе, отлично знаеше, че брат му отново ще му сложи такъв, или подобен рингтон. Като заговорихме за брат му.. никой нямаше да се изненада, ако той бе набрал номера му, защото за никой не бе беше нищо ново нашумялата мода по-големия(дори с една година) брат, да вгорчава живота на по-малкия. Да, малко се замисляш и веднага ти звучи съвсем наистина клиширано. За щастие, Шинзо не бе от онези мекушавци, които не издържаха на подобно нещо. Абсурд! Него и с танк да го премажеш, пак щеше до последния си дъх, на опита да намери пътя...който щеше да ум донесе нещо.... каквото и да е. Дори самият той не бе убеден в това какво очаква от живота, но..може би просто някакво чувство, че сърцето му е удовлетворено? само тогава щеше да действа от, в пълен синхрон с тялото и разума, което рядко се случваше, освен по време на мисия. Да, колкото и хладнокръвен, спокоен и сдържан да изглеждаше Такизава, истината бе, че все още търсеше онзи жадуван синхрон, липсата на въпросното удовлетворение - също. А може би нещо се заблуждаваше и му липсваше и друго? Не беше ясно какво точно щеше да доведе до желания резултата ,но едно беше сигурно - хич не бе лесна задача да търсиш нещо, за което не знаеш нищо, като същевременно с това да помагаш на света да се отърве от лапите на тероризма. Да, наистина погледнато от страната на някой реалист, би могло категорично ад се заяви, че това нещо е невъзможно. Но за някой леко отклоняващ се от логичната и реална мисъл, като Шинджи, не бе нищо особено да се смята,че на този свят невъзможни неща няма и..такива разни мити философски мисли.
Спомняйки си обаче, че се намира в задушното превозно средство, както и че то пък се намира в голямото задръстване...тъмнокосият мъж размърда главица. Направи го бавно, следвайки все още ясния факт, че не трябва де отнася, защото изпълнява някаква мисия. Без друго бе изгубил предостатъчно много време в лутане сред лабиринт от мисли, а това не бе никак добър план за действие. А уж всичко започваше перфектно...дори рамото на девойката, беше така топло... Всъщност да, наистина бе топло. дори странно защо ,но тази топлина, която го обгръщаше, създаваше сякаш едно приятно чувство у Шинджи. Сигурно просто си въобразяваше.. Трябваше да е наистина уморен, нали? Все пак не бе шега работа ,дори за добре обучен човек, да премине пеша почти целия Сеул. никой от обикновените хора, не би му повярвал, ако решеше да сподели този си героизъм. Да, Шинзо бе съвсем готов да се жертва по какъвто и да било начин в името на своята работа. И макар да не е предприел сегашната мисия от някое точно определено лице, чувстваше се почти по същия начин. Трябваше да успее, да разбере на всяка цена. А дали девойката реално нямаше нищо против нечия чужда глава да се топли отгоре й? Ха, очевидно бе наистина мила и добра, и правеше всичко възможно, за да бъдат другите щастливи.. точно както спомена веднъж неговия достоверен източник. Шин леко изви едната си устна, но действието бе съвсем кратко, незабележимо. Някак си започна да се пита неща, които не би трябвало да го касаят по никакъв точно определен начин, но грандиозното ум оправдание бе това ,че все пак трябва да я опознае, за да изготви профила й. Мда, като един истински агент. Бе забравил колко е приятно чувството. Сега..сега може би искаше да разбере дали правеше също толкова непосилни неща, за да открие и собственото си щастие? Но това надали бе въпрос, чието време бе дошло, или пък на който той някога щеше да успее да си отговори. Да, за един профил не това бе важното, нали? само дето сякаш този Такизава вечно мислеше отзад напред за нещата.
- Ало? - най-сетне съумя да вдигне телефона, което обаче не съвпадаше с това ,че едната му страна все още се топлеше, допряна до своето временно парно. сега вече бе леко странна картинка - Един буден човек, който се прави на сънен, бива подпрян на нечие рамо, същевременно с това поставил телефон в откритото си ухо. Да, някои биха казали дори твърде странно. Не можехме и да си представим какво беше в такъв случай за Чои-Хи.
В първият момент, в който Шин доближи телефона до ухото си обаче, дочу някакво дяволито сумтене, които дори не подлежеше на обсъждане. Да, беше си дело на брат му, разбира се, кой друг можеше да го обезпокои по време на мисия? Мислеше си, че му е позволено всичко. И още повече - въобразяваше си ,че брат му е момче за всичко и ще му върши дори най-мръсната работа, като например - редовното пране на кални чорапи и лъскане на нови обувки, току що излязли от магазина. Естествено, всичко това бе с цел да му вгорчи живота, затова Шинзо никога нямаше да допусне да изглежда нещастен в очите на брат си, тъй като по този начин просто се признаваше за победен.
- Ти..Къде, по дяволите се губиш? Трябваше да си се върнал още преди половин час.. Както и да е.. Не се чувствам добре, като се прибираш купи продукти за супа Мисо. - веднага си дойдохме на думата..точно както бе съвсем, съвсем присъщо за Нейт, той отново не остана по-назад от вчера и придума своя брат за супа Мисо, като че ли не му бе брат, а по-скоро домашна прислужница. Домакиня, като че ли бе малко по-вярно.
Както и да е, все пак острият говор на брат му го принуди да се изправи отново до нормално положение, което следователно гласеше, че топлинката вече я нямаше ...макар и да бе наоколо, сякаш не беше достатъчно близко. не и толкова ,че да го стопли.
- О, да... Да... - самият Шин усещаше как мърмори нещо наистина просто и еднообразно на брат си, но реално далеч не смяташе да изпълни заръката му. Всъщност, така или иначе нямаше да се прибира, че да я изпълнява, не че му се свидеше да толкова да извърши нещо така просто за болния си брат. Е, колкото и да бе болен, нямаше да умре от безсилието си сам да отскочи до магазина ида си купи нужното му за въпросната супа Мисо. Както и да го погледнеш, този път леко рижавия японец имаше достатъчно важна задача, че да се занимава с прищевикте на Нейт.
В слушалката отново се чу нещо, но този път звукът наподобяваше повече съскане, отколкото онова дяволито сумтене в началото.
- Да, разбрах..Скоро се прибирам, надявам се...В момента има леко задръстване. Да, дочуване. - изговори на паузи между изреченията, след което просто натисна червената слушалка и мушна телефона си обратно в дълбокия дънков джоб, където винаги успяваше да потъне. Едва след секунда-две, оглеждайки се наоколо, мъжът установи ,че автобусът всъщност вече се движи. Той леко извърна глава към девойката до себе си, в която до сега бе намирал временно отопление и се усмихна, кимайки леко. Това може би бе някакъв знак на благодарност, просто заместващ обикновеното действие, което бе впити в другия индивид очи и изричане на вълшебната думичка „Благодаря“. Да, всъщност, трябваше да значи именно благодарност, тъй като все пак никой не го знаеше по-добре от един Такизава.

Ким Чои Хи написа:Трябваше да признае, че това бе наистина странен рингтон. "Шинзо"? Това той ли бе? Или бе просто мелодия...
Чои Хи бе сподавила реакцията си - която всъщност представляваше поредното изненадано ахване, но този път може бе и леко възмутено - когато непознатият, заспал на рамото й бе вдигнал телефона си. Не стига че се бе събудил толкова спокойно въпреки факта, че използваше някой друг за свое удобство, ами в момента, в който натисна копчето на телефона си, не направи дори най-малко усилие да се отдръпне от човека, чието рамо бе избрал за късната си "дрямка". Но... мъжът най-невъзмутимо разговаряше с този от другата страна без дори да реагира на положението на тялото си! Действията от страна на Чои също не бяха най-очакваните. Тя отново не помръдна. Може би от изненада, най-вече. Или от възмущение. А може би и поради друга причина, която самата тя не можеше да разгадае в момента. Тя просто стоеше. Гледаше го, все още играейки ролята на облегалка, а може би направо възглавница.
За щастие на Чои, неловкия момент, в който се намираше в момента, не продължи дълго. Непознатият вероятно бе усетил неудобността на това да говори по телефона, докато лежи в тази поза, и се бе изправил до нормалното си положение. Неосъзнато, съвсем неосъзнато, Чои Хи проследи с поглед ръката му, която отмести косата от очите му когато се отдалечи от рамото й. Единствената мисъл, която мина през главата й в този момент бе, че това наистина му отива.
Тъмнокоската тръсна глава и мислите й бяха прекъснати от гласа на странникът, привършващ разговора си по телефона. Съвсем обикновен разговор, който много хора водеха в ежедневието си с близки и познати. Което подкрепи теорията й от преди малко, че човекът наистина бе един най-нормален такъв. И определено нямаше да насочи нож към гърлото й.
Очите на непознатия срещата тези на Чои Хи и той й кимна с половин усмивка. Тя отвърна на погледа му с изненада и много скоро след това неловко сведе поглед надолу. Страхотно, точно в стила на Чои - да се срами пред непознат мъж, който бе осъществил някакъв вид "близост" с нея. Да не би това да бе причината да не се отдръпне и да продължава да го гледа, докато той бе обърнат на другата страна? Да не би той да бе причината? О, чудесно, сега оставаше и да се изчерви. Слава Богу, че автобусът се движеше и спирката й наближаваше.
Когато дойде моментът да слезе, Чои едва се сдържа да не прескочи всички в превозното средство и да се добере до вкъщи колкото се може по-бързо. За Бога, трябваше ли всички да я гледат... Тъмнокоската се обърна към непознатия до нея с единственото намерение да го помоли да се отдръпне за да слезе тя. Но в мига, в който тя отвори устата си, мъжът се изправи така изведнъж, че почти я накара да подскочи на място. Отново без да каже и думичка, той се помести, правейки й място да мине. Чои Хи кимна с усмивка и пъргаво се изнесе към вратата. Не искаше да се обръща за да види дали отново е седнал. Ами ако слизаше на нейната спирка...
Господи, какво беше това проклето вълнение! Та това бе просто един човек, облегнал се по грешка върху рамото й. Не беше нужно да прави от това световен икономически проблем. Щеше да е най-добре просто да си гледа пътя.
Чои Хи излезе от автобуса и тръгна право към апартамента си. А той никак не бе далеч от спирката. След две пресечки вече бе стигнала до блока, където вече живееше. Беше на първия етаж. Много хора й бяха казвали, че това е възможно "най-опасното" място за един апартамент на само момиче, но пък тя си го харесваше. Не виждаше как подобни абсурдни мисли биха могли да й попречат в избора на жилище. Мислите за новия й дом отново обзеха съзнанието й и я накараха да забрави за всякакви автобуси и непознати хора, решили да спят на раменете й.
_____________________________________

Вкъщи бе топло. Много повече отколкото навън. Чои Хи бързо се сгря и метна палтото си върху леглото в спалнята. В момента, в който влезе в кухнята, установи, че всъщност умираше от глад. Добре че бе напазарувала по-рано и нямаше да й се наложи да ходи тепърва до супермаркета. Щеше да си направи нещо набързо. Обожаваше да готви, но в случая освен, че бе сам-самичка, беше и в такова състояние, че стомахът й бурно протестираше във всяка една минута изгубено време. Затова щеше да забърка нещо лесно. Чои извади необходимите продукти на масичката в кухнята и започна щастливо да приготвя своя доста закъснял обяд. Или всъщност бе ранна вечеря. Да, може би това отговаряше повече.
Готвенето я успокояваше. То бе едно от нещата, които я караха да не се притеснява за ежедневните тревоги и да диша свободно. Откакто се помнеше обичаше да го прави. Не й пречеше това, че живееше сама. Вече живееше сама. Имаше чувството, че въодушевлението от този факт нямаше да я напусне скоро въпреки, че тази нова стъпка вървеше и с някои задължителни притеснения. Или по-точно дребни неща, които се изплъзваха от ума й просто защото не бе свикнала да се грижи за тези неща.
Като пощата, например. Пак бе забравила да вземе писмата си от кутията пред блока - винаги го правеше. Не че беше толкова жизненоважно, но можеше да пропусне нещо неотложно. Тя винаги бе била такава - трябваше да се погрижи за всичко и всички, докато не бе напълно сигурна, че нищо в цялата картинка не куца. Пък и в момента една подобна мисъл - за детайл като оставената поща - нямаше да й даде мира до края на деня.
Чои Хи приключи със старателното рязане на зеленчуците и с подготвянето на ориза и включи котлона. След като бе сигурна, че храната е сложена да се готви и не бе пропуснала нищо, тя отиде набързо до спалнята си само за да грабне една по-топла жилетка. Докато яденето станеше готово, щеше да излезе за да вземе писмата си. Още едно предимство на това, че живееше на първия етаж. Трябваше просто да излезе от апартамента, а след това - от входната врата на сградата.
Загърнала се топло в светлата вълна, Чои пристъпи навън в студения вятър и притича до мястото, където бяха разположени пощенските кутии на наемателите в сградата. Отвори своята и взе малката купчинка с различни по големина пликове. Нямаше нищо важно, всъщност. Едно писмо за старите обитатели на апартамента, изглежда изпратено отново тук; няколко уведомителни писма за сметките... и един плик, адресиран за съвсем друг адрес. Не беше нейният, но изглеждаше познат - името на нейната улица и номера на къща, която бе виждала, ясно се разчитаха.
Някой по грешка бе пъхнал писмото за съседния блок при нея.
Чои Хи реши, че хората, за които бе писано, сигурно го очакваха с нетърпение. Не бе тяхна вината, че то се намира в нейната пощенска кутия. Щеше да е много жалко, ако просто го оставеше и тези хора никога не го получеха. Сградите бяха съседни, със сходни номера - лесно можеше да се обърка човек. А на нея нямаше да й стане нищо, ако просто отидеше и пуснеше писмото там, където трябваше. Блокът бе буквално залепен за нейния.
Тъмнокоската взе своите и чуждия плик и се загърна по-плътно с жилетката си. Господи, имаше ужасен вятър. Тя отиде до пощенските кутии в съседство до нейната и потърси името, изписано на писмото. В момента, в който пусна плика обаче, нещо в полезрението на девойката я накара почти да подскочи. Чои веднага извърна глава настрани, там, където бе мярнала някакво движение.
Точно на входа на блока стоеше някакъв мъж. Не, той направо седеше, свит почти на кълбо и обгърнал с ръце тялото си. И, Господи, имаше защо! Навън бе толкова студено, а той бе облечен... ами, със сигурност не бе облечен подходящо. Непознатият мъж, опитващ да се стопли на входа на студения бетонен блок, извикваше странно усещане у тъмнокоската. Нещо в него бе... познато? Може би... В мига, в който мъжът извърна глава - вероятно също усетил движение до себе си - тъмните му очи моментално срещнаха тези на Чои Хи, сякаш знаеше къде се намира точно в този момент. Което бе странно.
Но не толкова, колкото прояснението, което накара Чои да се вгледа учудено напред и едва да не изпусне своите писма на земята като първата несръчна глупачка.
Това бе мъжът от автобуса.
Добре, изказана по този начин, тази мисъл звучеше наистина странно. Но това очевидно не попречи на девойката да втренчи погледа си, който вероятно бе жалък като на изплашена сърна, в странника. Който след няколко секунди, също толкова неочаквано, извърна погледа си и отново го заби в земята. Чои Хи забеляза, че той започна да потрива раменете си с длани, опитвайки още повече да издържи на студения вятър, който караше и косата на Чои да се разбърква около лицето й. Защо той стоеше тук? Да не би... да живееше в този блок? Какво, беше си забравил ключовете или...
- Ъм... - без да знае защо, девойката отвори уста, готова да каже нещо. Стига гласът й да не звучеше така прекалено стеснително. - Извинете, господине... Кхъм... добре ли сте?
Изминаха няколко секунди, точно преди странникът отново да вдигне поглед към нея и тя веднага да съжали, че го е заговорила. Ах, проклетото й чувство на състрадателност! Сигурно изглеждаше ужасно смешно или нахално...

Шинджи Такизава написа:Слизайки на заветната спирка, Шинзо без проблем намери перфектното местенце за следващата си постановка, което се явяваше точно съседният блок, до този на Чои-Хи. За сега не искаше да си прави прибързани изводи, тъй като едва му предстоеше да изготвя профила й, но по това, което бе усетил до сега.. госпожица Ким бе една наистина плаха девойка. за друго още не можеше да бъде сигурен. И макар , като член на NTS да не можеше да помисли подобно нещо, то поне като обикновения Такизава Шинджи, можеше да си признае, че изпита странно чувство някъде дълбоко в себе си...необяснимо бе защо,...Дали се отнасяше за огромната беззащитност, или пък безграничната наивност, която бликаше от Чои-Хи...Не знаеше. Но и умишлено избягваше да мисли, като обикновен Такизава, защото добре знаеше, че не е такъв. Та..все пак в момента не целеше да ходи на гости у стара приятелка, а имаше наистина важна самопоставена задача, която трябваше да изпълни до самия край..Защото Шинзо никога не започваше нещо, без да го довърши. В момента той просто се спря пред съседния вход и...зачака. Веднага щом съзнанието му някак отбори петте минути, японецът с леко рижа коса клекна до едната сетна на блока и се сви едва ли не на едно наистина жалко кълбо от което не се мяркаше много...освен разноцветна коса, наистина тънко синьо палто, под което се криеше някаква изчистена тениска и...две ръце, някак отчаяно обвили коленете на мъжа, покрити с тънък дънков плат. Отстрани Шин би изглеждал като добре облечен(но наистина тънко) скитник, правещ наистина безполезни опити да се скрие от студа...или някак си да го излъже.
Реално обаче, на Такизава никак не му бе студено и този неоспорим факт бе известен само и единствено на самия него. Той все пак, да не забравяме, че ме наистина издържлив, а също и добре обучен бивш полеви агент от не коя да е случайна организация и...това чисто и просто го правеше заклет мазохист. В момента, колкото и нелепо да звучеше в главата му, времето навън бе приятно. Той си стоеше и сякаш...дори не чувстваше пронизващият вятър, вилнеещ около него. Бе точно, като непоклатима скала на връх Еверест... Да, така бе. За Шинджи нямаше никакво значение през какво ще премине, стига да доведеше мисията си до самия край, без да буди какаото и да е подозрение у някого. Нищо не можеше да му попречи. Дори да бе в Алпите, дори в някоя пещера, или пък в непосредствена близост до огнена пещ... нямаше да чувства нищо. Защото едно от правилата на членовете от NTS бе това да си безчувствен и безпристрастен по време на мисия. В интерес на истината, всеки имаше силен потенциал да се превърне в едно бездушно чудовище рано, или късно...Но това бе отделна тема. Просто такива бяха каноните, дори в една организация за борба с тероризма. И ето...Мъжът не чувстваше нищо..Или по-скоро, някак си не му влияеше, сякаш някоя част от него съвсем игнорираше това ,че тялото му бе почти сковано от студ, а ръцете му - премръзнали и вече ледени. Нямаше значение, за него този външен фактор нямаше никакво значение. Времето..дори щеше да му помогне да изпълни мисията си още по-бързо и ефикасно. Значи Вселената бе на негова страна...за сега.
А кога ли щеше да дойде девойката? Шинджи държеше на теорията си ,че Чои-Хи определено ще дойде да донесе онова писмо, което той умишлено пусна в нейната пощенска кутия. Това, от своя страна щеше да потвърди думите на Хиро, че е наистина добра самарянка. Но Такизава започваше искрено да вярва, колко проблеми би могло да й създаде тази черта, като цяло...изключвайки за миг мислите си от целенасочената цел - правилно изпълнение на мисията. Не беше добре да го прави. Ако го направеше отново, ако отстранеше за миг дори, поглед от реалната си цел, заради която в момента че тук, щеше само да влоши нещата. Но скритата ахилесова пета бе това ,че всъщност Шинзо бе наистина импулсивен на моменти човек и въпреки ,че умело го прикриваше под маската на пълно спокойствие и порцеланова непроницаемост, фактите си бяха...Ами, факти.
За известно време, японецът бе скрил лицето си, подпирайки го върху коленете, поради което чертите му ставаха съвсем неуловими...докато разбира се, не усети, че чаканият момент е настъпил. Чувайки стъпките, които приближаваха и изчезнаха за миг, някъде съвсем наблизо до нгео, мъжът вдигна глава и запрати поглед към точното местоположение на регистрирания шум. не показа дори лек елемент на изненадата, тъй като без друго не намираше нужда от него. Бе достатъчно ,че Чои е озадачена на първо време... което най-вероятно се дължеше на внезапната му поява на най-малко очакваното място. дали го бе разпознала? Нямаше начин да не е , съдейки по изражението й. За един миг от секундата, Шинзо сякаш бе изпитал странното желание да я снима. И докато през рошавата му главица какви ли сне мисли прехвърчаха, търсейки като съдии своето място... То изражението му ни най-малко не трепна, а си остана все така странно и потайно..с тази разлика, че правдоподобно замръзналата му физиономия можеш да бъде забелязана и от километри от един слепец.
Миг, само миг по-късно, девойката продума едно сравнително високо „Ъм..“, което накара Такизава отново да вкопчи поглед в нея, наместо в дългия и сив тротоар пред себе си. Следващите й думи не бяха съществени и японецът очевидно дори не ги регистрира ,като някакво начало на разговор. Това не значеше, че не смята да й отговори нещо, а просто, че както винаги щеше да действа, като едно наистина странно същество. Дори сам не разбираше, защо така усложняваше живота си по време на мисия, но май... трябваше да се замисли по-скоро дали бе здравословно за госпожица Ким да търпи нелогичните му действия. Изглеждаше нелепо, нали? Но въпреки това, умопомрачителният ум на господин Такизава му подсказваше, че това няма да повлияе отрицателно на мисията, нито има шанс, дони минимален, да бъде провалена.
- Не точно. - отвърна той стегнато, на най-обикновения и логичен въпрос, който някога му бе задаван - „Добре ли сте?“. Всъщност, не че Шин имаше нещо против такива традиционни и шаблонни въпроси, но...не бе особен привърженик на логичните действия от своя страна. Тъй като, що се отнася от него и зависи от него, никой не биваше да очаква нормална и лесно предвидима реакция.
Бе изминала около половин минутка, от както Чои бе получила своя отговор, но преди да опита да измисли следващия си логичен въпрос...вече бе почувствала как ледената ръка на Такизава улавя китката й, след което я придърпва към себе си, при това най-собственически...сякаш не бе непозната за него, както и той не бе такъв за нея. Да, противоречащо на всякаква логика, те се познаваха, при това добре. Или поне така изглеждаше интересната ситуация отстрани.
Съвсем скоро тя се намираше в същото положение, като него, а той бе скрил лице, притиснал го в наистина топлата й жилетка, докато едната му ръка все още се топлеше, обгърнала нейната.
- Топла си...Толкова си топла. - измърмори тъмнокосо-рижавият мъж, след което просто постоя така...сякаш се намираше наместо пред нечии блок, вкъщи, пред нечия камина. Защо ли бе „нечия“? Защото за Такизава реално нямаше такова понятие, като „вкъщи“. За негов дом се приемаше домът на брат му, но...той отлично знаеше, колко нежелан бе и нищо никога не бе било по-различно.
Следващата една минута, бе пропълзяла покрай тях, наистина бавно...но единствената прогресия, която бе най-забележимата от всички - това беше потъмняването на небето от по-светло, към значително по-мътно и тъмникаво синьо. И въпреки това, тънкото синьо палто на Шинзо все пак се открояваше някак. Неусетно той просто се отдели от девойката, поглеждайки я с леко виновен поглед...сякаш не бе иска да нарушава вече втори път, при това така...личното й пространство. Сетне мъжът се изправи отново на крака и застана временно с гръб към госпожица Ким. Той вяло зарея поглед в интересните багри на небето и въздъхна. Последното действие бе причинило краткотрайно облаче от бял дим в пространството пред него.
- Всъщност... Просто не съм желан тук. - промълви японецът, който от както се помнеше, бе приел корейския език за роден...но изглеждаше някак странно, щом заговореше на него. И все пак думите излизаха така изчистени от устата му... сякаш бе реално чист кореец.
Шинджи сведе поглед и леко се извърна, фокусирайки черните си ириси върху разпилените едно до друго писма, принадлежащи на девойката, която все още не бе предприела никакво действие...като например най-логичното такова - да се изправи, следвайки примера на Такизава. От своя страна той се наведе и събра писмата, които така или иначе тя бе изпуснала заради него, сетне й ги подаде, някак избягващ директния й поглед. дали всичко бе според плана му? Дали наистина...?
- Жалко е...Но мисля, че вече няма къде да отида.- сякаш споделянето на този му проблем си дойде съвсем спонтанно и безметежно се загнезди в съзнанието й. дали отново..такава бе целта? Всичко ли бе планирало? Дали..дали наистина?

Ким Чои Хи написа:Не ги броеше. Не знаеше вече за кой път този напълно непознат странник я бе накарал да тъне в озадачение и глуповато да кокори очи. Действието му, малко след като й отговори, от своя страна, я бе оставило безмълвна. Тя бе седнала на ледената земя до него, отново поемайки ролята на "спасителна" топлина. Не знаеше какво да каже. Всъщност не можеше да каже нищо от сполетялата я изненада. Следващите му думи бяха прозвучали малко по-заглушено, поради факта, че лицето му отново бе близо до рамото й, но тя все пак ги чу. Усещаше и краищата на косата му, която, развяваща се от вятъра, я гъделичкаше по бузите. Усещаше и силата, с която се бе притиснал към нея. Както и ръката му, все още държаща китката й. Ледената му ръка. Господи, той наистина бе премръзнал. Но защо...
Мислите й бяха прекъснати, когато непознатият неохотно се отдели от нея и малко след това се изправи на крака без дори да срещне погледа й. Тя се загърна още по-плътно в жилетката си. Това, което Чои Хи направи, бе да го огледа. Не знаеше защо, но го направи. Докато той беше с гръб към нея, взирайки се напред в пространството, тя се замисли, че в каквото и състояние да го бе видяла, той не изглеждаше зле. Определено не беше зле. Дори свит на кълбо пред входната врата на блок, странника не й бе заприличал на скитник или на нещо подобно. Запомнящата му се прическа изглеждаше безупречно, въпреки вятъра, а синьото му палто, макар и тънко, загатваше за наличието на вкус и в това отношение... А тя, глупачката, в момента го анализираше. Или, ако трябваше да бъде честна със себе си, го зяпаше като срамежлива тийнейджърка, която въпреки това е готова да му помогне с всичко. За пореден път си помисли, че изглежда жалко.
Точно тогава той произнесе следващите си думи, печално заявявайки, че "не е желан тук". "Тук"? Значи... наистина живееше тук. Какво - да не би да беше... изгонен? От собствения си дом? Някакъв глас в съзнанието й й подсказа, че щом това би могло да се случи, очевидно не живееше сам. Може би с някой роднина. Или с приятелката си, с която най-вероятно са имали скорошен скандал. Да, най-вероятно бе това. Чои го погледна още веднъж и си каза, че това бе сценарий, който му подхождаше. Такъв като него... със сигурност си имаше приятелка. И явно моментът, в който се бе появила тя, бе особено деликатен. Но пък, от друга страна, самата Чои Хи се възмути от мислите си. Та тя не го познаваше - нямаше нито правото, нито интереса да научава каквото и да било за чуждия живот. Така че отписа задаването на въпроси като възможно действие в момента...
Непознатият се обърна и се наведе към нея. Чои Хи се сепна, сещайки се, че в себе си бе имала писма, които най-вероятно бе изпуснала когато се бе случило всичко. Писма, които Той събра наистина бързо в една перфектна купчинка и й ги подаде. Отново без да среща погледа й. Последвалото изказване от негова страна накара Чои несъзнателно да си поеме рязко дъх. Как така... нямаше къде да отиде?
В миг тъмнокоската осъзна, че все още седеше долу, на циментирания вход на блока. Студът от земята, в комбинация с леденият вятър, проникващ през плетената жилетка, й помогнаха да се подсети, че може би щеше да бъде добра идея да стане. Когато го направи и изтупа дрехите си, отново се обърна към странника.
- Наистина ли? - попита тя изведнъж, мислейки си, че това е възможно най-глупавия въпрос. Но въпреки всичко, продължи да задава "възможно най-глупавите въпроси" с възможно най-милия тон и стеснително поведение. Сигурно отстрани беше ужасно - като някой, който се прави на Дева Мария. Само дето тя не го правеше нарочно. - С... съвсем никъде?
Непознатият кимна печално след известно време мълчание, но все пак не срещна погледа й. Не го й винеше.
Чои Хи се сети за топлия си апартамент само да две крачки от входната врата. Щеше да се прибере, да се почувства доста по-комфортно, отколкото тук, навън, а той... Явно наистина нямаше къде да отиде. За Бога...
Последвалите думи, отстрана на Чои Хи бяха неочаквани дори за самата нея. Те просто излязоха от устата й без предупреждение и без намерение да се върнат назад. Не можеше да ги спре. Въпреки че почти цялото й рационално мислещо съзнание й крещеше, че е луда, самата тя не можеше да не го каже. Щеше... щеше да се чувства ужасно, ако не ги бе казала. Трябваше да се опита да направи нещо за него.
- Аз... - тя потръпна от внезапно задухалия вятър, след което леко извърна тяло към сградата, в която живееше. - Живея тук, близо е. Ако... ако искате, бихте могли да влезете...
Странникът извърна рязко глава и пронизващият му поглед се втренчи в нея. Не знаеше защо. Въпреки че я гледаше право в очите, тя нямаше ни най-малка представа какво се върти в главата му.
- Аз... - продължи да пелтечи Чои, докато вътрешно си казваше, че наистина трябва да млъкне. - Само докато се стоплите и... да.
Той я изгледа с присвити срещу вятъра очи и все пак не каза нищо. Чои си помисли, че непознатият е наистина странен човек. Но все пак... интересно странен.
- Моля ви - гласът й стана малко по-настойчив или поне така звучеше в нейните уши. Имаше голяма вероятност да звучи... да, като досадна версия на Дева Мария. - Не стойте на този вятър, скоро ще се стъмни...
След няколко секунди, които се сториха като часове на Чои, мъжът бавно кимна два пъти с глава, все още вперил поглед в нея, съгласявайки се. Тя въздъхна и опита да се усмихне с мисълта, че поне няма да се чувства виновна, че е оставила премръзнал човек навън посред нощ. Все пак... какво толкова можеше да се случи?
___________________________________

- Влезте... - каза тихичко Чои, пристъпвайки в апартамента си и правейки път на непознатия да мине. Тя остави обувките си до вратата и се запъти тичешком към кухнята, изведнъж сетила се, че бе сложила храна на печката. Слава Богу, нищо й нямаше. Случката навън й се бе сторила като цяло вечност, но реално не бе изминало чак толкова време. Така че бе дошла вкъщи в перфектния момент. Вечерята бе готова.
По някаква странна причина, въпреки "незначителния" факт, че бе поканила в новата си къща един напълно непознат, Чои Хи не се чувстваше по-различно. Нямаше го онова неловко напрежение във въздуха, което обикновено се усещаше в такива моменти. Чувстваше се така сякаш... сякаш този човек бе идвал у тях стотици пъти.
- Тъкмо приготвях вечеря - провикна се Чои от кухнята, където точно сваляше храната от котлона. Не че нейния "вик" бе особено силен. По-точно и без това тихият й глас се разля меко из целия, почти празен апартамент. Тя видя непознатия -или по-точно косата му го издаде - подаващ се в кухнята, очевидно чудейки се къде да се дене. Апартаментът й не беше голям, но пък той сигурно се чувстваше не на място. А Чои Хи опитваше да направи така, че мъжът да не се върти в кръг неспокойно през цялото време.
- М... жаден ли сте? - попита тихо тя, опитвайки се да отгатне от какво има нужда мълчаливата особа, стояща срещу нея. Да, той наистина бе мълчалив. И странен. И потаен. И я гледаше така, сякаш я познаваше отнякъде, докато всъщност тя нямаше ни най-малка идея как изглежда това лице... преди днешния следобед.

Шинджи Такизава написа:Беше лесно..Прекалено лесно. Или поне на пръв поглед..Иначе защо ли бе толкова трудно за Шинджи да я последва? Макар нищо да не го издаде, той дори не отговаряше на почти реторичните й въпроси, а наместо това караше краката си да вървят след нея, докато самият той се разсейваше от разни странични мисли, които се явяваха нещо, като спасителен пояс в този момент. Понякога, щом мълчеше, значи бе изумен от нещо ,или просто не можеше да повярва на...сетивата си. В момента чувстваше странната горчивина, изпълните устата му и затова я държеше затворена под строг надзор. Не занеше до кога ще го прави, но бе убеден, че това е най-добрата опция за момента. Нещо го бе жегнало. Дори можем да кажем разгневило и ядосало. Да, това се случваше така рядко, че чак бе нещо наистина странно и нетипично, с което Такизава не бяха свикнали. Особено той. Не можеше да повярва...че някой би могъл да бъде така наивен. Не, не.. само при мисълта колко ли пъти е била мамена тази млада девойка до сега....нещо м стомахът му се бунтуваше и не искаше да спре.
„Такизава, съвземи се!“ - бе единственото, което си повтаряше, но наред с останалите мисли, заповедта бледнееше, рееща ще безтегловно на заден фон.
Защо бе толкова трудно? Реално той също я мамеше, или..бе на път да го направи, но тъй като бе започнали знаеше, че връщане назад няма... И въпреки това..Въпреки това за секунди обмисляше дали ад я последва. дали наистина да го направи. Чувството бе твърде странно и не можеше да се опише с думи, но.. в крайна сметка мисията си беше мисия. А това колебание...Шин не го разбираше, но наистина се боеше от него, защото знаеше до къде би могло да доведе то.
Прекрачвайки прага на апартамента обаче, всичко сякаш изчезна. С краткото моментно колебание бе свършено, всяка глозгаща мозъка мисъл се бе изпарила в нищото. Защото поради непонятни причини, Шинзо предусети, че няма да съжалява и..че бе направил правилния избор. Доколко бе така...един бог знаеше. Може би скоро трябваше да помислил сериозно над въпросите, които бяха жизнено важни за мисията и това кака трябва да ги представи. Все още не знаеше как да се убеди, че в Чои се намира заветната древна книга, но вече бе изготвил профила й. И съдейки по него... имаше голяма вероятност книгата вече отдавна да не е сред нейните вещи. Шинзо просто не можеше да си представи, че в Чои-хи би могло да се крие нещо, от което зависи съдбата на целия корейски полуостров или по-лошо. Пък и нямаше логика, защото кой ли би си представил госпожица Ким с по--различно от невинно кухненско оборудване? Или най-обикновени момичешки вещи.. Вероятно нямаше и нищо за самоотбрана, а единственото остро нещо в апартамента й...може би бяха кухненските ножове, но дори те нямаше да бъдат наточени. Всъщност...бе добра идея да се провери достоверността на тези мисли.. пък и това напомни на Такизава, че е време да спре да се мотае в чуждия апартамент, а да си избере едно от стаите. Така или иначе кухненските ножове щяха да бъдат видени в кухнята, пък и самата стопанка на топлия дом бе всъщност това помещение... Наистина защо не?
Навлизайки в една изцяло домакинска територия, която Шинзо рядко използваше... някак без почти да се замисли, мъжът продължи към плота, над който госпожица Ким..най-вероятно разпределяше храната в съдове. В първият момент, ръката му се вдигна ,насочвайки се към въпросните кухненски ножове, подредени прилежно на една от поставките върху плота. Да, Шинзо реално бе любопитен дали са в крайна сметка бяха наточени, или не бяха чували подобна дума от както бяха видели тази кухня. Обаче.. Обаче за щастие и негов късмет, тъмнокосо-рижавият японец навреме се усети и за миг спря. Не биваше да забравя за точно колко логично и добронамерено се възприемаше това непознат в нечия къща да се отправя към кухненските ножове. Мда,от тази история можеше да излезе шедьовър за някой хоърър филм, особено пред погледа на садистичен режисьор. И той като мъжът далеч не искаше подобен сценарий за точно тази история, мигом запрати ръката си в другата посока, от където просто грабна една чаша, сякаш предварително бе попитал дали му е позволено това. Госпожица Ким се бе спряла пред мивката и го съзерцаваше, с очакване да разбере какво щеше да прави в Нейната къща..не че не бе по пътя на логиката, но.. изражението му си беше все така неразгадаемо за нея и тя просто реши да изчака...с доста завидно спокойствие. Подобно спокойствие не прилягаше на никой, който бе поканил непознат в дома си...но изглежда единствено Чои бе странно изключение от този знаменател.
Когато Шинзо се приближи до девойката обаче, усети нещо странно..Точно щом разстоянието помежду им бе около няколко нищожни милиметра...Хм. Странно. Защо сърцето й ускори ритъм? Жалко, че навремето Шин не бе учил толкова биология, колкото брат си. Да, колкото и странно да звучи, Нейт си беше специалист по такива работи, вечно имаше отлични оценки по биология, докато брат му непрестанно се измъкваше от изпитите поради някакъв безинтересен претекст. И сега...ако другият Такизава беше тук, вероятно щеше да каже на какво се дължи това леко тревожно и внезапно вдигане на кръвно у младата госпожица. Тъй като за сега очевидно той нищо не можеше да направи, просто се приведе леко към чешмата и протегна ръка, улавяйки нейната дръжка. Странната му така обсъждана коса безметежно бе нарушила личното пространство на Чои-Хи, която май не бе помръднала от мястото си. А за какво ли бе всичко това? Сигурното беше, че не е просто едно отклонение от проверка на чужди кухненски ножове, а нещо повече... Такизава беше в чужд дом, да. Но това очевидно не му пречеше да си налее водата съвсем сам, макар ад не бе убеден дали ще е похвално, или нахално в очите на стопанката на този дом. И все пак...За разлика от брат си, Шинзо не бе свикнал да получава всичко наготово..Не, той през живота си не бе изискал някой да му сервира обяда, да му донася водата в дълбока порцеланова чаша и т.н. Дори когато баща им още бе сред тях...не бе възпитавал сина си по подобни начала. И макар Нейт да го мразеше, Шин му бе много благодарен за всичко. А това му напомняше, че скоро ставаха 15 години от смъртта му.
Щом порцеланът се изпълни почти догоре с прясно налята прозрачна течност, Такизава спря водата и отстъпи едва крачка назад, освобождавайки малко пространство между него и тъмнокоската. Може би й беше лошо и й трябваше чист въздух? Но в такъв случай времето навън не бе най-подходящото такова за разни разходки, защото бе наистина студено, а тя изглеждаше така крехка и... както и да е, обратно към мисията. Прогонвайки всичко от главата си, дори нещата, които не биваше да са там...Шинджи насочи чашата към устните си и изпи цялото съдържание на малки глътки, сякаш присъстваше на някаква дегустация на вода, излъчвана по телевизията. По-скоро, подобно действие можеше да се тълкува като нещо, което жените често запомняха. Те наистина обичаха да обръщат внимание на дребни детайли, или обикновени действия така сякаш опознаваха отсрещния индивид...И в момента нищо чудно Чои да е вперила поглед в него с мисли от рода на „О..Значи така пие вода?“ Понякога му се струваше нелепо, но японецът вече бе видял как един друг колега го прилага и бе решил така и така да опита. И наистина..Щом мъжът срещна погледа на девойката..забеляза, че тя мигом се изчерви. „Ако се изчерви, щом я погледнеш, значи си е мислела нещо за теб..“ бе казал Джей-Ли. Той единствено от цялата организация бе нещо като заклет плейбой, но си имаше изграден собствен стил и тъй като познаваше твърде добре женската същност, можеше да отговори на почти всеки въпрос в тази връзка. Понякога Шинзо с любопитство отиваше при него и изслушваше философските му речи, като всеки един път си мислеше, че няма да е зле ако имаше специален отдел само за Опознаване на индивиди от противоположния пол. За Джей-Ли щеше да е доста забавно, но той наистина го заслужаваше. Та той бе вероятно най-общителното и жизнерадостно лице в NTS, създаваше разни връзки дори с цивилните със завидна скорост и умееше перфектно да прикрие кой е всъщност. Наистина един обект, служещ за общ пример, който никой не следваше. Дали защото напоследък повечето агенти си имаха сови потайни и съчинителни дела, заради шефа? На Шинджи нищо не му бе особено ясно, но в последно време реално имаше съмнения относно шеф Лий и това защо не дава еднакви и ясни заповеди на всички, както преди. Поради тази причина явно дори самият той в момента извършваше нещо, за което не бе уведомил главните по власт лица в организацията.
- Домът ти също е топъл...и уютен. - скоро на самият Шинзо му бе станало неловко бързото изчервяване на девойката и бе сметнал за добре да..каже нещо. При това бе вярно. И тук бе топло, дори някак повече от необходимото...Или само на него му беше толкова топло? Не знаеше, по принцип уж не чувстваше телесната си температура, а сега и в това не бе сигурен. Покрай тези мисли, тъмните му загадъчни ириси започната от нямане какво да правят, просто да обикалят из стаята , обхождайки всеки елемент от нея така подробно и внимателно, сякаш операцията по анализиране на чужди стаи вече бе в действие. Определено нямаше да забрави тази кухня, не и след този преглед, които извършваше.. както и домакинката...и нея не би могъл да забрави...Все пак в днешно време не не срещата често толкова добродушни, наивни и...сладки хора. Хм, това последното не беше нужно, нали? Скапана мозъчна система.
Но...тази неин ангелски поглед...в комплект с тези червени бузки.. какво ли правеше тя..Тоест, за какво ли си мислеше толкова в момента, че можеше единствено да го зяпа и да се черви? Това..това не бе в плана, нали? А от колко ли време насам, вече дори нямаше план?
- Знаеш ли..напомняш ми на един човек, който се изчервяваше всеки път, щом бе някъде на топло. - незнайно от къде дошлата асоциация май бе напът да му спаси живота. Всъщност Шинджи може би знаеше, че причината Чои да се изчерви така вероятно бе различно, но..това не му пречеше да си спомни за онова малко момиченце.. Преди пет години, се бе запознал с нея.. казваше се Ари... Странно защо, но бързо се привърза към него, когато той й бе донесъл топката от улицата. От тогава често се разхождаше с нея и я насърчаваше да сбъдне мечтите си, когато порасне. Тогава за първи път се бе запознал с някой, който се изчервяваше толкова много...а също и с някой, в чийто очи гори толкова силен пламък на надеждата. Но се оказа, че всъщност Ари бе едно болна и живееше в болницата на две пресечки. Шинджи нямаше представа, че момичето бягаше, за да се срещне с него тя така и не му каза, просто се усмихваше...Както той сега...Тя бе толкова потайна. Седмици по-късно обаче, Такизава бе разбрал за новия удар от неизвестни лица. Този път бяха окупирали болницата и взели за заложници няколко болни от левкемия деца...Бяха споменали, че търсят някаква книга... В сегашно време, Шинзо знаеше за какво става въпрос. Но тогава..още не знаеше нищо, затова така и не успя да разбере оки са виновниците за смъртта на Ари. Да, тези животни я бяха убили. И ако нещата бяха малко по-различни, тя можеше да оцелее. Такизава си спомняше ясно денят, в който родителите на Ари, съкрушени от загубата, му бяха казали, че само след седмица се е появил донор, който да даде костен мозък за операцията на Ари. Тя можеше да живее...дълго. Този ден...гореше все така ясно в неговото съзнание, защото от тогава насетне, онзи бъбрив и нормален Шинджи сякаш го нямаше. Сега той бе това..Странник, който ръси разни врели некипели, или мълчи и само се усмихва странно...Не бе особено ясно, но промяна се бе осъществила. И вече нямаше кой да го разбере. Но сега...Сега сякаш виждаше нещо подобно..Тези така червени бузки и този поглед, в който наистина го имаше същия пламък на надеждата...сега бяха пред Такизава, ала той не можеше да ги докосне. Беше някак тъжно. И съвсем скоро, наистина не по сценарий, очите му се навлажниха леко. Нещо, което не бе ставало от много, много дълго време.
- Сладка си. - бе последното, което промълви с усмивка странникът , преди да нсе извърне. Не мислеше, че иска да среща този поглед...опне не в следващите няколко минути. Не и преди да разбере какво в крайна сметка го прихваща.

Ким Чои Хи написа:След като той не отговори на нито един от въпросите й и сякаш упорито стискаше устни, Чои реши да не настоява и просто да изчака търпеливо, докато непознатият каже... нещо. Тя се зае с разпределянето на храната в две чинии. Той не бе казал, че е гладен или подобно, но въпреки това й се стори, че ще бъде изключително негостоприемно, ако сипе само на себе си. Направо немислима идея, особено за някого като госпожица Ким.
Когато той се приближи до нея - наистина близо до нея - грабнал една от чашите на плота, Чои спря да прави каквото и да било. А може би не трябваше. Определено не трябваше. В момента, в който непознатият посегна към крана на чешмата, първата мисъл, която мина през главата й, бе наистина странна.
Кухнята е единственото неподредено място в апартамента - ужасно разхвърляно е, как можах да го поканя точно тук?!
Напълно естествено и точно в стила й, тя се притесни първо за домакинските си постижения. Или в случая - провали. Тревогата й се състоеше в това, че ако той забележеше, сигурно щеше да е направила ужасно впечатление. Въпреки че той не даваше никакви признаци редът в апартамента да му е направил каквото и да било впечатление. И може би наистина не беше, а тя, както винаги, мислеше за тези незначителни за останалите хора детайли. Естествено, тревогите й дали кухненското оборудване си е на мястото, рязко секнаха когато непознатият напълно спокойно се самообслужи, наливайки си вода и изпивайки я на малки глътки, сякаш всичкото време на света беше пред него. Чои Хи нямаше представа защо така изведнъж се бе втренчила в него, вероятно нарушавайки личното му пространство. Да, не знаеше защо, но и нямаше вид на някого, който скоро щеше да спре да го прави. За краткото време, през което странникът се "наслаждаваше" на обикновената вода, главата на Чои бе напълно... празна. Всякакви логични разсъждения и намерения за действие се бяха изпарили, а на тяхно място остана само и единствено един поток от несвързани мисли. Колко ли време щеше да пие... така? А след като водата свършеше? Дали щеше да остави чашата или щеше да си сипе още... а къде ли щеше да я остави? На плота? Щеше ли да я сложи в мивката? Ами... ами ако я попиташе къде да я остави или кажеше нещо като "благодаря"? За Бога, какво...
О... очите му отново бяха втренчени в нейните. Кога бе погледнал... беше ли я видял, че го гледа? Чои Хи усети, и то прекалено ясно, как всичката кръв от лицето й се събира в бузите й и те пламват. Вероятно в ярко розово. Ох, чудесно. Тя осъзна, че за втори път се черви пред един и същ непознат. Господи, може би наистина той е бил причината тя да се изчерви още в автобуса. Мисълта за това накара лицето й да се сгорещи още повече. Сигурно нямаше накъде по-глупаво да изглежда.
Непознатият спомена нещо за дома й, което тя не регистрира особено ясно, вероятно за да разсее неловката тишина, настанила се между двамата. А може би само Чои я усещаше...
Непознатият сякаш се изгуби в мислите си, споделяйки печално колко много му напомняла Чои на някого, когото той познава. О... вероятно говореше за приятелката си. Не знаеше защо, но първата асоциация, която Чои направи, бе именно тази. Което подсилваше теорията на тъмнокоската, че под "не съм желан там" бе имал точно това предвид - възможно бе да се е скарал с приятелката си и да си е тръгнал. Или... или нещо такова.
Но, за разлика от това, последното изречение на мъжа - които тя определено регистрира, при това ясно - никак, ама никак не помогнаха на девойката да възвърне нормалния цвят на лицето си. Би казала, че дори стана още по-зле, въпреки че не бе сигурна дали има накъде. Ах, дори не можа да сдържи усмивката си, която цъфна без предупреждение в момента, в който страните й поруменяха още повече. Тъмнокоската най-сетне извърна поглед, първоначално забивайки го в земята, но после, след като реши, че това е изключително глупаво действие от нейна страна, го насочи към чиниите с храна, които така и не бе напълнила. Господи, сигурно изглеждаше адски нелепо. Просто бе поканила един непознат в дома си, тъй като навън времето бе ужасно, а той, очевидно, нямаше къде да отиде. Това надали й даваше правото да се държи като неопитна тинейджърка пред един красавец.
О... "красавец" ли го бе нарекла? Ах, това не бе никак хубаво. Но пък... той й бе казал, че е... "сладка"? Чои Хи се радваше, че човешкият слух не може да долавя неща като чуждия сърдечен ритъм, тъй като нейният със сигурност не бе от най-спокойните в момента.
- Аз... кхъм - Чои прочисти гърло, за да успее да звучи... е, във всеки случай не така, както се чувстваше. - Тъкмо приготвих вечеря и...
Ах, за Бога, не беше ли казала това преди малко? Тъмнокоската извърна поглед за малко към странника само за да го забележи гледащ в друга посока. С прекалено... сериозно изражение. Сякаш... сякаш нарочно опитваше да е колкото се може по-сериозен и съсредоточен. Очите му, помисли си Чои. Очите му насълзени ли бяха? Или... просто така изглеждаше от светлината? Господи, за какви неща си мислеше. Най-вероятно тя бе причината за странното му държание. Та тя се държеше изключително неадекватно и, очевидно, нарушаваше личното му пространство, карайки го да се чувства неловко. Най-вероятно...
- Аз... гладен ли сте, заповядайте - рече Чои накрая, взимайки двете чинии и запътвайки се към масата, като само някаква незначителна част от нея все още имаше желанието да се преместят на някое по-подредено място. Мислите в главата й все още бяха объркани и тя вяло си спомни, че си бе помислила, че ще прекара една спокойна самотна вечер пред телевизора.
Може би всичко това наистина изглеждаше странно, погледнато отстрани, но Чои Хи наистина не го чувстваше така. Девойката всъщност се чувстваше някак... спокойна в компанията на непознатия мъж. Осъзнаваше, че това не е от най-нормалните или може би "здравословни" неща, но, докато странникът се въртеше около нея, тя определено усещаше... да, спокойствие бе най-точната дума. Е, разбира се, като изключим завишената сърдечна честота в моментите, когато той се приближеше прекалено близо. Което между другото се бе случило точни три пъти за половин ден и тя наистина нямаше представа защо тялото й реагира така... засрамващо. И въпреки тъмния му непроницаем поглед, който тъмнокоската на няколко пъти определи наум като хипнотизиращ, обхождащ целия апартамент, сякаш взимаше мерки за тапети, Чои имаше това изключително необикновено чувство, че в този момент никой не може да й навреди.
Да, изключително странно...
- Хм... - Тя опита да наруши наново възцарилата се тишина и се сети за един дребен факт, който бе пропуснала да спомене при "запознанството" си с мъжа. И отново си помисли, че е било доста невъзпитано от нейна страна. - Аз съм Чои Хи, между другото.
Тя не можа да се сдържи и тих смях се откъсна от устните й при мисълта колко абсурдна може би бе цялата ситуация и колко още по-абсурдни бяха нейните мисли и чувства.
- Не се запознахме - допълни тя с усмивка, протягайки спокойно ръка напред. - Мисля, че е редно...
Онези тъмни очи на непознатия отново се впиха в нейните, след като беше обходил с поглед първо и ръката й. Сякаш анализираше действието и наистина предпазливо подхождаше към ситуацията. Държеше се като някой, който или се занимаваше с нещо наистина опасно и смяташе всеки и всичко за потенциален причинител на вреди, или просто бе прекалено параноичен и всичко му се струваше опасно. Предполагаше, че е второто. Защото, ами, като че ли Чои бе в състояние да навреди на когото и да било. Поне не и физически.

Шинджи Такизава написа:Един, два, три…Месеците се изнизваха бързо, един след друг. Бяха се случили не малко неща, но единственото, което не бе както трябва…което сякаш просто не пасваше на пейзажа..това бе липсата на онова вечно напрежение, което по принцип зареше в душата на един агент от НТС. Да, той го усещаше. Прекаленото спокойствие. Това определено не бе никак добър знак и Такизава го знаеше. Въпросното напрежение се явяваше неизменна част от ежедневието му..Част, която липсваше толкова дълго време, че Шинджи реално бе започнал да се изумява. Дали пък всичко това не се дължеше всъщност на компанията му през тези дни? Дали всичко не бе заради нея? Чои-Хи! Това наивно момиче..Не можеше да повярва, че наистина го направи, наистина се бе сближил с нея..при това дотолкова, доколкото не бе необходимо. Първоначално бе съвсем убеден, че трябва да намери тайната книга…да я намери, преди някой друг, но сега…Сега не знаеше дали това бе правилният път, дали бе добра идея изобщо да среща „случайно“ това момиче? Вече..не знаеше дали сърцето му щеше да поиска да я остави. Защо винаги трябваше да се стига до тук? Нима тези мисли бяха също толкова неизбежни, колкото нелепи и строго забранени за него? Да, трябваше да ги избягва по всевъзможни начини, но колко ли дълго бе в състояние да заблуждава самия себе си? Не за дълго, не за дълго.
Никога не бе преживявал нещо подобно, никога преди никое момиче не се бе превръщало в нещо почти необяснимо за него, но сега…Тя присъстваше постоянно в мислите му, в ежедневието му..навсякъде. И това бе факт. И всеки следващ ден огромното й чисто сърце, искрените й думи и онази лъчезарна ненадмината бяла усмивка я караха да изглежда като ангел, като дете, като нежно видение, като пратеник от друг по-красив свят. А това да е близо до него..сякаш му връщаше надеждата и вярата в живота, караше го да се усеща по-силен, по-добър, сякаш бе попаднал в храм, в който любовта пречиства душата. И вече сякаш нямаше значение коя бе тя, нито защо той трябваше да е с нея… Всъщност всичко това бяха просто един повърхностни избледнели стени, зад които се криеха истинските чувства и желания. Но нима не бе съдба? Трябваше ли да повярва в нея? Дали тази жена щеше да е неговото бъдеще? А дали щеше да остане с него, дори след като узнае кой е той всъщност? Да, имаше безкрайно много въпроси, някои от които пораждаха леко чувство на притеснение у Шинджи, но той някак чувстваше, че и за нея нямаше да има голямо значение кой е той…че нямаше да го остави толкова лесно. И той се нуждаеше да вярва в това. Макар и истината да го правеше лош човек…просто някой, който иска да се възползва от чуждата наивност…просто някой, който търси онази проклета книга…Тя му вярваше. И вероятно щеше да продължи да му вярва сляпо, да му се доверява безпрекословно, също както до сега. Това не беше честно, никак честно спрямо нея…Дори засега да бе за нейно добро, тя все някога трябваше да научи. Всичко.
Шинзо често пъти се смущаваше от фактът, че толкова лесно можеше да скрие всяко нещо от Чои-Хи. И колкото повече нещо криеше и й спестяваше, толкова по-лош ставаше, въпреки че заради присъствието й наблизо..все още не можеше да се намрази така, както му се искаше. Бе щастлив, по дяволите. Бе щастлив..сякаш за първи път в живота си. Досега бе живял заради работата си, но сега живееше и заради самия себе си, заради нея. Нима това бе неправилно? И така да е, какво? Щеше ли да има момент, в който и двамата да бъдат наранени? Не се знаеше. Нищо не бе ясно. Но едно Такизава знаеше със сигурност – нямаше да съжалява за моментите, прекарани с нея, просто не искаше..Те му бяха скъпи и щяха да остават завинаги в съзнанието му, независимо какво се случваше занапред. Единствената дилема на този етап бе дали да продължи да пази в тайна истинската си самоличност, или да я разрие пред нея. Не знаеше дали бе правилният избор да й разкаже всичко. Наистина не знаеше. Тя бе така крехка в неговите очи, така нежна и толкова ранима, че в крайна сметка решение на тази дилема не се намираше. Все още…
Последните месеци бяха изминали главно в търсенето на тези отговори в цялостната главоблъсканица от въпроси, намираща се в главата на Шинзо. Да, точно така.. Шин бе допуснал някои по-лични неща да завладеят почти изцяло съзнанието му, което бе кажи-речи непростимо за един член на НТС. Вероятно който и да го видеше такъв,надали щеше да открие прилика с предишния Такизава..онзи, живеещ за да служи на НТС, а не за да …живее. Но макар за някои тъжна, а аз други не..такава бе истината. Бе повече от очевидно обаче, че никой не се интересуваше толкова от този Шинджи Такизава, поне от както бе преместен в отдел „Обучение на полеви агенти“. Въпреки всичко, той си оставаше полеви агент и дори се бе втурнал да търси онази проклета тайна книга, именно за да го докаже. Това бе единствената му грешка..едно напълно нисше и импулсивно действие от негова страна. Но тя бе опростена, тъй като именно тя го срещна с Ким Чои-Хи.
Ала ето че онова споменато в началото ежедневно напрежение, което Шинзо изпитваше…наскоро се бе върнало. Всичко бе започнало отново да променя своите очертания в мига,в който Чои го бе запознала с родителите си. Да, така започна всичко…отново да се обърква. Сякаш до тогава не бе достатъчно объркано, но не – трябваше да има пълен сценарий на някаква шпионска драма. Сякаш бе неизбежно родителите на Чои-Хи да се окажат членове на Червената азалия – откритият и най-голям враг на НТС. Какво по..дяволите…ставаше? За толкова малко време всичко бе така любезно да се обърка и промени напълно мястото си, че чак да накара и земните пластове да се разместят.. Шинджи все още не искаше да повярва. Не искаше да се вслуша дори в думите на директор Ча, който единствен знаеше за мисията му и го подкрепяше..като баща. И дори сега бе на път да й разкаже всичко за себе си..Въпреки всичко смяташе още сега да й каже кой е всъщност. Не му пукаше какъв риск поема, просто искаше да я задържи, да я защити от всичко, дори ако става дума за собственото й семейство. Защото единственото, което не би могъл да понесе..бе да я види наранена.
И все пак…понякога..често пъти, образът й сякаш бе недосегаем…твърде далечен. Застанал лице в лице срещу нея, взирайки се в очите й, той откриваше музика, жизнерадост, но тези две очи не обещаваха нищо, като че ли имаше преграда между него и нея. Всичко започваше бавно да се прояснява..но Шин не можеше да го повярва. Нима би могъл толкова лесно да започне да я подозира? Знаеше, че бе съвсем логично и той да се окаже измамен, но...Той щеше да й вярва, искаше да й вярва, независимо коя беше. Дори да се окажеше, че не я познава, както бе убеден, нямаше да я остави.
„Шинзо-о. Шинзо?! Вдигни! Вдигни си телефо-она!“ –проклетото подобие на побъркващ рингтон внезапно прекъсна всички мисли на тъмнокосо-рижавия японец, след което той стрелна с поглед телефона, намиращ се на празната седалка в колата до него. Черната Toyota Land Cruiser V8 бе собственост на брат му и той вероятно щеше да го убие бавно и мъчително, веднага щом разбереше че я е везел със себе си.
Шинджи бързо натисна зелената слушалка на телефона си, след което заслуша гласа на директор Ча, в чийто тон се долавяше остро безпокойство и обикновеното напрежение.
- Шинджи, ако си тръгнал към нейния дом, веднага се махай от там! След броени секунди ще арестуват родителите на г-ца Ким.
- Какво? Какви ги приказвате? По чие нареждане?
- Шефът Лий е дал заповед за техният арест, но освен, че не бях уведомен за това, дори отказва да ми каже причината! Определено крие нещо. Но това го остави на мен, ти просто не бива да се срещаш с онова момиче повече.
- Съжалявам, но не мога да го направя.
- Разбираш ли в какво положение се намира НТС сега? Всичко е прекалено объркано, Лий крие нещо..а сега и предизвикваме Червената азалия…Не знаем какво да очакваме. Ако се появиш в този момент там..ти ще бъдеш първия заподозрян и ще пратят някого да те убие. Добре знаеш, че родителите на г-ца Ким са важна част в предстоящия план на азалията и няма начин да ги оставят без наблюдение.
- Това ми е ясно..Но усещам, че има нещо гнило, директоре! От както родителите й навестиха Чои-Хи, се случват неща, противоречащи на логиката. Сякаш..някой иска да ни обърка, да ни разсее от нещо.
- Самият аз не съм сигурен какво става, затова не мога да ти помогна тук. Но съм предубеден, че това може да е някакъв капан, затова не ходи повече пир г-ца Ким. Приеми го като един вид молба. Нямам друг полеви агент на разположение, а трябва да разбера повече за плановете на червената азалия. Ю-Со изчезна, но смятам че шефът отлично знае къде е…Но останалите са се заели да разберат това, ето защо тук е настанал почти пълен хаос.
- Не се тревожете за мен, директоре. Знам какво правя.
- Сега сме длъжни да вършим само неща, които са в интереса на НТС. В противен случай червената азалия ще надделее и това ще е краят ни. Дано ме разбираш. Ще ти се доверя този път, но внимавай.
Разговорът приключи дотук. И да, по дяволите, всичко реално бе по-объркано, дори отколкото някой подозираше.
***
„Абонатът не отговаря..“ По дяволите, защо не си дигаше телефона? Защо сега? Защо..
Такизава наблюдаваше от отсрещната алея кака отвеждаха родителите на Чои-Хи, но отново усещаше, че нещо не е наред. Сякаш всичко разиграващо се пред очите му бе просто една..постановка. Може би директор Ча имаше право..Може би това беше клопка. Но..отново липсваше логика. Нали заповедта бе на шефът Лий? Тогава..какво целеше с това? Във всеки случай Шинджи се съмняваше, че ще отведат родителите на Чои там, където се очакваше. Но сега не се притесняваше толкова за тях, колкото за нея. Търсеше я и в университета, но приятелят й Мин-Юнг каза, че трябва да си е вкъщи. Значи тогава…тогава вероятно се питаше какво става, вероятно бе объркана. Макар че надали бе по-объркана от самия него. Странното беше, че не излезе навън… Трябваше да я види, трябваше да говори с нея. Сега, защото после щеше да е прекалено късно. За да я защити вече нямаше връщане назад, трябваше да й каже истината..или поне тази, за която бе наясно. Трябваше да й докаже, че й се доверява и че иска да я предпази. След като видя че колите потеглят в неизвестна посока, японецът предпазливо се добра до апартамента й, след което позвъни настоятелно на звънеца.
Никой не отвори.
Звъненето се повтори неколкократно, но никой не се отзова.
- Чои! – също толкова настоятелно повикване огласи празния коридор, последвано от сблъсъка на юмрук с метална врата.

Ким Чои Хи написа:Този познат глас звучеше така прекрасно.
Всеки момент. Спокойно, той всеки момент щеше да е тук. Нямаше смисъл тя да се провиква и да хаби гласа си, нали? Още няколко секунди и нямаше да е толкова празно, нали...
Чои-Хи чу как ключът се завърта в ключалката малко по-нервно от обикновено. Пък и защо изобщо тропаше по вратата? Може би все още не беше свикнал... Но това нямаше значение. Той всеки момент щеше да завърти дръжката и да си дойде. Естествено, мисълта, че "той ще си дойде", изказана сякаш това си беше и неговия дом по начало, бе напълно пренебрегната, сякаш в нея нямаше нищо странно. Всъщност, в момента това я притесняваше най-малко от всичко на света.
Звукът от отварянето на вратата бе такова успокоение, че сълзите на Чои за малко не потекоха от облекчение. Защото знаеше кой е. Знаеше, че въпреки странната нотка в гласа си, Той щеше да се сети за резервния ключ пред входа, който му беше показала. Знаеше, че Шинзо щеше да влезе в апартамента и да дойде до нея. Да, беше му дала официално разрешение да отключва сам входната врата когато си поиска. Което, разбира се, бе странно за всички останали, но не и за нея. Дотолкова се бяха сближили и дотолкова самата тя бе решила да му вярва.
- Ето тук - Чои бе посочила почти гордо изтривалката пред входа на апартамента си и бе погледнала към Шинзо съвсем леко предпазливо. - Ето тук стои другия ключ.
Той я бе гледал объркано и, може би, с една идея по-любопитно изражение от обикновено.
- Вече... - бе продължила тя и се бе изправила пред него. - Вече ще можеш да идваш и без да звъниш на звънеца...
Той бе продължил да я гледа изненадано и някак.. лично. Защо ли го бе правел отново. Тя бе имала чувството, че никога няма да спре да реагира така на тези негови погледи. Шинзо се бе вгледал в нея така, сякаш виждаше нещо много по-различно от това, което съществуваше. Безмълвно и сякаш... бе опитал да погледне вътре в нея.
- Какво... - тя бе попитала, поглеждайки надолу и затъквайки кичур от косата си зад ухото. Не се бе сдържала и се бе ухилила- Защо ме гледаш така...
Впечатляващо бързото появяване на Шинзо в апартамента изтръгна Чои от безмълвното й стоене и гледане в една точка, по средата на хола. Тя вдигна очи и срещна погледа на японеца, който за отрицателно време се бе озовал в този край на апартамента. Сякаш знаеше къде точно стои тя. Винаги се чудеше как ли по-точно го прави... Как той правеше всичко винаги толкова перфектно. Нямаше представа как, но й стигаше това, че го правеше за нея. Успокояваше я, колкото и да бе необичайно.
Имаше нещо в погледа на Накаяма, който за миг се бе заковал в средата на стаята, гледайки към седналата на дивана Чои. Нещо... притеснено? А може би беше.. паника? Не, в неговите очи никога нямаше паника. Той бе винаги така хладнокръвен и... сигурен. Около него винаги витаеше такова спокойствие. Пък и Чои-Хи не можеше да различава така добре емоциите в чуждите очи, сигурно бъркаше... Може би беше... вина? Не, това звучеше още по-абсурдно. Вина за какво? Та той не бе направил нищо. Може би просто бе малко объркан. Да, може би беше това. Объркан, точно толкова, колкото бе и тя. Собствените й мисли звучаха така мудно, само защото все още не можеше да приеме. Не можеше да разбере какво, за Бога, се бе случило преди... колко? Часове? Минути? Секунди? Не знаеше.
- Мамо, татко... - Чои се бе усмихнала широко и бе посочила седящия до нея японец. - Това е Шинзо. Исках... да ви запозная.
Той се бе намесил веднага и се бе представил официално, с обичайното си на моменти непроницаемо изражение. Може би нещо го притеснявало в момента? Бе си проличало, или поне за Чои, че той се бе напрегнал в момента, в който обядът бе започнал. Най-вероятно причината бе бил фактът, че разговорите с родителите бяха неловки. Това бе повече от ясно, затова тя нямаше за какво да се притеснява.
- Хмм... - обичайното измърморване от страна на баща й не бе закъсняло, последвано от "изследващия" му поглед и лаконичен отговор. - Да, разбира се.
- О, приятно ми е - майка й се бе усмихнала, сдържано, както винаги, но мило и елегантно. След което се бе обърнала към Чои. - Изглежда мил. Харесваш ли го?
При този въпрос Чои-Хи не бе пропуснала да се изчерви повече от необходимото и да сведе "възмутен" поглед към земята, мъмрейки майка си.
- Мамо... какво е това...
Не знаеше защо споменът за запознанството на Шинзо с родителите й изскочи в главата й така внезапно. Може би нещо в погледа му й бе напомнило... Може би той бе видял. Всичко. Цялата сцена. Целия цирк, който се бе разиграл преди малко пред дома й.
И най-вероятно за това бе така объркан... О, сигурно си бе помислил нещо наистина лошо за нея. За семейството й. Само ако знаеше... само ако знаеше колко объркана бе тя в момента. В какво неведение бе изпаднала и колко нелогично й изглеждаше всичко. Колко абсурдно се чувстваше, че това се случва точно на нея. Какво... какво се бе случило...
Чои все още усещаше местата, откъдето бяха минали сълзите й, които не бе могла да спре. Чувстваше ги като пътечки по лицето си, дразнеха я, напомняха й колко бе слаба и колко нелогично и озадачено се чувстваше. Да арест...
Дори не можеше да си го помисли. Не можеше да изговори или да помисли тази дума. Къде бяха отишли? Кой бе направил това? И... защо, защо се бе случило това?! Какво се бе случило, кой бе сгрешил... Къде ги бяха... отвели? Нямаше как да знае. Нямаше как да разбере.
-Какво... какво става - гласът й се бе загубил някъде, докато бе гледала как в апартамента й нахлуват няколко едри мъже, облечени в черно. Въоръжени.
- Задръжте ги! - гласът на единия от мъжете бе прокънтял из помещението, посочвайки седящите около масата родители на Чои.
- Какво е това?! - възмутения глас на баща й бе надвикал всички останали. - Какво си мислите, че правите?
- Татко... - тъмнокосата девойка се бе опитала да реагира на всичко, но успехите й се бяха свели само до това да гледа безпомощно развиващата се картина.
- Ах... Какво е това?! - майка й се бе опитала да се отскубне от мъжът, който бе закопчал ръцете й безмилостно в чифт белезници, но неуспешно.
- Майко... Къде... Къде ги водите? Какво става?
Разбира се, не бе получила отговор, което бе засилило паниката й още повече. Не можеше и дума да стане за "борба" с нахлулите мъже, тъй като Чои се явяваше последния човек, който би могъл да се кандидатира за боен противник.
- Къде ги водите? Спрете! Какво е това? Престанете! - зрението й бе замъглено от сълзите на страх и паника, а опитите й да разбере нещо от случващото се бяха станали още по-отчаяни...
Дори не знаеше какво се бе случило след това. Не беше сигурна дали бе видяла и чула всичко правилно. Или дали не беше заспала на дивана и не бе сънувала нещо толкова шантаво и реално. Може би това се бе случило. Бе сънувала един прекалено реален кошмар. И може би Шинзо бе притеснен заради факта, че тя не бе чула звънеца, отколкото заради това, което се бе случило с родителите й... Можеше и така да е станало, искаше така да е станало... За жалост, колкото и силно да го желаеше, тя знаеше, че не е така. Че не беше просто сън. И че Шинзо сигурно бе видял всичко и сега имаше коренно различно мнение за нея. Сигурно той...
Тя трябваше да каже нещо. Колкото и дълго да бе мълчала заради шока... Не можеше просто да стои и да го гледа. Колкото и да я успокояваше това... тя трябваше да каже нещо. Така само щеше да го изплаши най-вероятно. Просто трябваше... трябваше да преглътне всички объркани мисли и да спре да обръща внимание на ледените тръпки по гръбнака си.
Което в последствие, за нейно незнание, щеше да се окаже много, много трудна задача...
- Ш... Шинзо... - промълви тя. Гласът й прозвуча съвсем леко дрезгаво, но главно - очадачено. Изплашено и... питащо. Не искаше да прозвучи така, не искаше да прозвучи така отчаяно, сякаш очакваше той да й разкрие всичко, което не знаеше. Но го направи. Прозвуча точно така. Знаеше, че той бе сигурно в също толкова голямо неведение, но въпреки това тя се осланяше на него. Вярваше му и, дори да изглеждаше глупаво, търсеше опората, разбирането му във всеки един момент. Толкова лесно... толкова лесно се бе привързала към този "полу-непознат". Сякаш нещо я бе теглело към него през цялото време. Така спокойно и щастливо се бе впуснала във "връзката", която имаше с него. И бе щастлива, че той изглеждаше така, сякаш харесваше този факт. Сякаш... той също бе готов да я потърси, каквото и да се случеше. А това бе най-голямото успокоение, което съществуваше за нея. Той. И неговата опора.
Чои стана от дивана, като не можеше да свали обърканите си очи от така познатия й дълбок и тъмен, успокояващ поглед на японеца пред нея.
- Шинзо... Аз... Ти... видя ли... - тя прочисти гърло и опита да построи някакво далеч по-смислено изречение. - Не знам... не знам какво става...
Той продължаваше да я гледа безмълвно, като онова различно чувство в очите му нарастваше с всяка секунда. Тя не можеше да определи дали не се бе стреснал от всичко това или дали по-скоро не се притесняваше с лабилното състояние на Чои в момента. И двата варианта бяха възможни. Само че, каквото и да бе то, не можеше да я спре от нуждата да бъде близо да него. Трябваше, искаше да се успокои. Искаше да е около него, за да я успокои. Тъмнокоската се приближи до мъжа пред нея, искаше поне да вдиша от познатия й аромат. Ароматът, който винаги успяваше да разсее мислите й и да я обгърне с онова чувство на безкраен покой и радост, които я караше да изпитва всеки път. Тя трябваше, трябваше да спре да се паникьосва, нали...
- Не знам какво... - продължи тя, клатейки глава от озадачение, без да може да спре. - Какво става... Шинзо... Какво се случва? Какво е това, Шинзо? Защо... какво се случи?
Тя знаеше, че въпросите й вероятно бяха глупави. Разбира се, че той нямаше как да знае нещо такова. Тя въздъхна дълбоко, осъзнавайки, че може би изглежда жалко. Може би той дори нямаше да поиска да бъде близо до нея. Въпреки така силното й желание да се приближи... Да усети онова спокойствие... Да чуе как той я успокоява... Нямаше представа дали е взаимно. Не знаеше какви щяха да са думите му в този момент. Ако... ако изобщо й проговореше.
Чои опита да пропъди тази мисъл с единствената идея, че ако и той изчезнеше... Ако я отхвърлеше... то тогава тя нямаше да успее да спре сълзите си. Колкото и пътечки да оставяха по лицето й.

Шинджи Такизава написа:Да, това бе моментът. Онзи момент, сякаш очакван като второ пришествие. Точно както бе в представите му. Мигът, в който я вижда наранена и нае, че малко или много е можел да го предотврати, ако я бе отвел преди постановката да започне. Да, можеше да го направи, можеше и го знаеше. Но въпреки това остана да наблюдава с равнодушие цялата сценка отвън, нали? Защо? Защото бе агент от НТС. Не бе онзи перфектен Шинзо Накаяма, не бе.. И ето е настъпи мигът, в който Чои-Хи трябваше да чуе истината. Да я чуе от него, защото това бе единственото, което той можеше да направи за нея сега..само това…Защото не искаше да я наранява повече, не искаше да вижда дори следите от сълзи по бялото й лице..не искаше. Това разкъсваше сърцето му така, както нищо друго не успяваше. Накъсаните й изречения..Пропитите с отчаяние думи..Всичко сякаш бе по негова вина. Сякаш някой се опитваше да му каже, че той, а не кой да е друг, бе виновникът за страданията на това невинно момиче. Защо хората, които се обичат трябваше винаги да се нараняват? Нима това бе човешката природа? Да върви по дяволите… Шинджи й бе ядосан повече от всякога, вече усещаше и как се ядосва на себе си…безвъзвратно намразваше липсата на поне малко хуманизъм у себе си, а кръвта му се бунтуваше във вените от мисълта, че бе така безполезен..че не можеше дори да предпази това крехко създание пред себе си, гледащо го с по-объркани от всякога навлажнени очи. Но това щеше да се помени, трябваше да се промени. Защото вече имаше по-висша цел в този негов живот, от успешно завършените мисии…и това бе да защитава тази жена. Да я защитава от всичко, абсолютно всичко.
- Съжалявам.. – изрече той почит като шепот, а тежкият му в този момент дъх се разпиля по лицето на тъмнокосата девойка. Шин за миг откъсна очите от нейните и ръцете му се погрижиха да изтрият всяка болезнена следа от сълзите пролети наскоро. След секунда мъжът я притисна силно към себе си, за да усети отново топлината й..Силно, наистина силно, но същевременно нежно и покровителствено. Това значеше може би, че винаги ще е до нея..дори тя да не го иска, когато разбере всичко.. Нямаше значение. Нищо не бе от значение, докато тъмнокосият японец бе заровил лице в дългите копринени кичури на Чои. Сякаш му се искаше да може да остане така…вечно. Независимо какво и къде се случваше..независимо колко прегради го деляха от нея, или му пречеха да я достигне истински…Дори да се окажеше невъзможно да я защитава от всичко..Просто да може винаги да се скрие от света, потъвайки в чистите й очи, губейки се в кестенявата й коса. Не искаше друго. Ако наистина бе възможно да е близо до нея така, както в момента…то тогава щеше да е наистина благословен. Но дали… Дали бе възможно? Дали щеше да бъде?
- Аз..Съжалявам. – опита да започне с краткия си разказ, след като се отдръпна толкова ,че да я погледне..но в мига, в който зърна очите й, просто не можа да започне с друго, освен онази същата дума, която дори да повтаря ял живот..нямаше да е достатъчно. В момента тя вероятно бе объркана. Това бе нормално. Но очите й таяха доверието, цялото доверие, заради което тя така се осланяше на него…Вярваше му. Вярваше му, при това безусловно. Мислеше го за перфектен, за мъжът, който мисли винаги за нея; онзи, който те би й причинил зло и не би я накарал да страда; онзи, искрен и спокоен, винаги сигурен в действията си; онзи мъж, носещ името Шинзо Накаяма. Не беше лесно. Наистина не му бе лесно да разбие на пух и прах всички нейни фантазии. Всичко онова, което мислеше тя за него. Да, това бе просто една измислица. Не беше непознат факт, че всеки, носещ фамилията „Такизава“ можеше да се нарече „прокълнат“. Изтъкан от лъжи. Колкото и а не искаше да го признае, да каже толкова грозна дума…Беше вярно, всичко бе една лъжа. Но не си струваше да изгуби най-скъпото, заради тази лъжа. Затова трябваше, бе длъжен да опита..да оправи всичко. Поне се надяваше да не е прекалено късно. За бога, изминаха месеци. Не седмици или дни, или часове, а месеци. Кой би бил толкова благосклонен към него, след като разбере, че е бил лъган през всичките тези месеци? Както и ад е…нямаше да се откаже. Щеше да я разбере, ако откажеше да го вижда повече. В такъв случай щеше просто да се превърне в сянка, която наблюдава безмълвно, но е винаги наблизо…за да я защити и предпази.
- Не съм…Не съм добър човек. Наистина не съм такъв, какъвто ме определи. Но искам да ти разкажа всичко. И те моля…моля те само да ме изслушаш, не искам друго. – японецът на моменти превключваше на другия си роден език – японския, при това без одри да о осъзнава. Но така или иначе, бе сигурен, че ще го разбере..Думите му щяха да достигнат до нея, така болезнени и разкриващи цялата истина, като и намекващи, че всичко до тук е криело един непростим лицемерен фалш. Да, за него този момент бе най-трудния, който преживяваше, но какъв ли би бил за нея тогава? Всичко изглеждаше, сякаш той я караше отново да му вярва, отново да му се довери безпрекословно и да изпитва същите чувства, които бе изпитвала до сега…въпреки всички лъжи, въпреки лицемерието му през всичкото това време. Нима това не бе непростимо? Да, всичко бе заради поверителността на работата му. Ха! Нима това можеше а го оправдае напълно? Работа. Работа…проклета работа! Макар и да я работеше от части доброволно, тя винаги проваляше всичко, защото трябваше да е на първо място за него, а сега това бе невъзможно. Сякаш самият Шинджи се разкъсваше между работата си и най-ценното създание за него. Не можеше да се каже, че имаше правилно и грешно решение. Нито по-важно и по-неважно нещо. Лабиринт без изход. Това определение бе точно за случая.
- Аз..не съм този, за когото се представих. Ето кой съм.. – изрече японецът, едва преглъщайки горчивата жилка в гърлото си, но тя сякаш остава. След секунда тъмнокосо-рижавият мъж изкара от джоба си нео, като малко кожено калъфче, сетен го отвори и го постави в ръката на Чои-Хи. Пред нея се разкри реален документ за самоличност, който доказваше не само истинското му име, но и това, че е агент в НТС. Това бе оригиналът. Нямаше друго копие, освен в системата на организацията.
- Не се казвам Шинзо Накаяма. Името ми е Шинджи Такизава. И не съм безработен, а съм агент, работещ в НТС – корейска организация за борба с тероризма. – думите му звучаха някак обезсмислено и абсурдно в собствените ум уши..Сякаш чуваше гласът си така далечен, така приглушен…като чуждо родствено ехо.
- Срещата ни..Първата ни среща. Не бе случайна. Аз знаех коя си, още преди ти да ме зърнеш за първи път - на онази спирка, в онзи автобус. После близо до дома ти..Нищо не бе случайно, всичко това…бе преднамерено. НТС знае, че у теб има нещо наистина важно… то ни трябва. По-точно трябва да го намерим преди някой друг. Много хора го търсят и освен това..ти можеш да си окажеш в опасност, ако те разберат за него. – продължи японецът, оставяйки истината, всичко..просто да се изплъзва през устните му, чувствайки как това бавно и безмилостно ще нарани повторно Чои. Не го искаше, за бога..би дал всичко да не се почувства предадена да не бъде наранена от проклелата истина. Но сякаш бе неизбежно. Така бе, нали? Нямаше по-остро и болезнено острие от истината.
- Това е истината за мен. Но…макар да се срещнах с теб, заради задачата си…с времето забравях все повече а нея, вместо това чувствах, че искам да те защитя..и също, да виждам усмивката си. Това е моят егоизъм. Мислех си ,че правя всичко заради работата си, но всъщност това бе просто оправдание да бъда близо до теб. Това ме прави по-лош от всеки. Но е наистина странно как ти успя да ме накараш да се почувствам по-добър, по-истински…и същевременно да мразя себе си…сега, в този момент. – за миг, само миг от секундата..разкайващият се мъжки поглед се устреми към този на Чои..но не успя да го разгадае, не успя. Дали защото времето ме нищожно малко, крайно недостатъчно за правене на някакви продължителни анализи и водене на крайни изводи…или защото просто не искаше да го разгадае. Да, страхуваше се. Знаеше, че е най-логично да я загуби, заради вече споменатият му гласно егоизъм, но не искаше. Господи, в какво се бе превърнал? Егоизмът му, желанието никога да не я губи..нарастваше с всяка изминала секунда, това…това наистина ли бе той – Шинджи Такизава? Нима брат му се оказваше прав? Нима наистина двамата дотолкова си приличаха, нима бяха еднакво лоши и егоистични персони? Та това бе по-лошо и от кошмар.
Бяха изминали още няколко секунди от същата минута, когато последва поредното неочаквано действие от страна на японеца..Той, вече останал безмълвен и неспособен дори да вдигне поглед, просто падна на колене пред своя ранен ангел, сякаш бе готов да приеме каквото и да е…всяко наказание, което пак щеше да е нищо, в сравнение с онова, което всъщност заслужаваше. Никой..Никога…не бе виждал този Такизава в подобно състояние на духа или подобна физическа поза. Да, той бе паднал на колене пред единственото нещо, което му се искаше да запази, но знаеше отлично, че не го заслужава. Не бе ли това една печална съдба? Съдба, която самият той бе предизвикал, да. За бога, какви ли ги вървеше проклетникът? Защо оставаше да чува своя разум, който извеждаше нещата до далеч по –облекчителен край на събитията? Защо просто не я бе прегърнал и не й бе казал, че всичко е наред Че всичко Ще бъде наред? А вместо това, трябваше да й наговори всичко това..сякаш не й стигаше преживяното преди минути, сякаш не бе достатъчно да види как отвеждат собствените й родители. Какъв глупак! Трябваше да ум дадат златен медал..но после мигновено да му го отнемат! Затова беше безсмислено..Да, безсмислено. Защото от както бе съвсем захвърлил своя разум, приличаше на един безполезен мизерник. Както сега. В този момент. И дори не го беше срам да стои още тук? Не, не..Продължаваше да си кисне в тази страдалческа поза на разкайващ се пред Бога грешник, молещ се за опрощение на всичките си грехове и покой в отвъдния си живот. Нима имаше по-жалка картинка от сегашната? Е, дори да имаше нямаше да е голямо успокоение..за никого.
Защото бе трудно..Всичко бе наистина трудно. Нереално, точно както в реалността.

Ким Чои Хи написа:Какво беше това...
Какво се случваше в момента? Защото Чои можеше да чуе прекалено ясно всяка една дума, да стане свидетел на всяко едно действие този ден... Да разбере всичко. Кристално ясно. С изключение на едно. Какво... какво се бе случило с нея? Какво се бе случило на нея? За Бога, как се бе преобърнало всичко за по-малко от едно денонощие? По-малко от ден? Хах - това беше сън, нали? Да, беше права, наистина всичко бе някакъв странен кошмар, просто... все още не бе приключил. Защото иначе нямаше логика. Нямаше никакво обяснение. Обяснение, причина защо това се случваше на нея. Точно на нея. Разбира се, че беше сън. Шинзо... той... Той не можеше наистина да казва всичко това, звучеше... звучеше... За Бога, не знаеше как би трябвало да звучи това. Шинзо... Той не можеше да й каже нещо такова. Той не би казал нещо такова. Той щеше да дойде при нея и да я успокои. Щеше да я успокои - с гласа си, с онзи познат глас, който щеше да прозвучи прекрасно. С аромата си, който щеше да я накара да затвори очи за малко и с присъствието си. Щеше да й каже, че всичко е наред, щеше да измисли нещо. Щеше... нали? Това щеше да направи той, нали? Той... това щеше да направи... ако не беше този сън. Нали?! Този ужасен, ужасно странен сън.
Само че защо... Защо не се събуждаше? Защо не можеше да се събуди? Защо с всяка изминала секунда в нея се прокрадваше ужасяващото убеждение, че това надали ще се случи. Че надали ще се събуди защото... Защото това надали бе сън...
Това... Това бе реалност, нали? Някаква странна, но неизбежна сцена от реалността. И... се случваше на нея? Как така, как така на нея? Какво бе сторила, с какво бе предизвикала всичко? Той... коленичеше? Той какво правеше... Защо правеше всичко това? Тази сцена... Тази гледка... Не можеше да я гледа, не можеше да я издържи спокойно. Психически не бе достатъчно силна. Не бе като него...
- Стани... - едва доловимият й шепот излезе накъсано от гърлото й. Самата тя не бе сигурна, че се бе чул, тъй като реакция не последва. - Стани... Моля те... Моля те, стани...
Гласът й бе тих, наистина тих и... отчаян. Отчаяно умоляващ. Каквото и да й казваше, не можеше да продължава да гледа това. Тя дори не гледаше към него. Бе забила невиждащия си поглед някъде в земята далеч от тях, двамата. Бе прекалено заета с това да асимилира чутото и да обуздава и разграничава емоциите си, за да гледа нанякъде конкретно. Всичко беше... прекалено объркано. Прекалено объркано за нейния мозък. Защо й се бе случило това? Какво бе направила тя? Може би... може би можеше да забележи много от нещата по-рано. Може би сама си бе виновна за всичко това. Най-вероятно... бе могла да забележи, да предотврати... Каквото и да било. Най-вероятно, ако не бе толкова... глупава. Точно така се чувстваше в момента. Чувстваше се наистина глупаво. За момент си спомни думите на приятеля си, Мин-Юнг. Макар и наистина маловажен спомен, в този момент те й звучаха далеч по-логично...
-О, хайде, Чои! Не ми казвай, че ще повярваш на това момиче! Повече от очевидно е, че иска домашното ти само за да го копира и да се измъкне от професора. Как така просто й го даде?!
- Мин-Юнг-а... Винаги си толкова подозрителен - Чои се бе засмяла. - Тя просто искаше записките ми защото е била болна. Сама го каза.
- Какво е това... - той се бе намусил възмутено. - Кака така вярваш на някого само защото ти е казал нещо... Ей, престани да бъдеш толкова мила! Вярваш прекалено много на хората...
Може би беше прав. Може би тя наистина бе глупачка. Прекалено мила. Прекалено наивна. Тя вярваше, вярваше така силно на всички около себе си. На родителите си. На Него... И дълбоко в себе си знаеше, че дори да не искаше... щеше да продължи. Щеше да продължи да вярва.
Бе наистина глупава. Но как... Как, за Бога, се предполагаше да вярва на... правилните хора? На правилните думи? Как се предполагаше да разбере кога бе истината? Кое бе истината...Дори сега... Дори сега не беше сигурна в какво да вярва.
Предишните й представи, те... звучаха идеални. Перфектни. Може би твърде перфектни, но не можеше да го осъзнае. А сега... Кое от всичко това бе истина? Това, което й казваше Той... Той твърдеше, че това е истината. Не всичко останало, не онова, което й бе споделил при запознанството им. Не... не цялото им познанство. Цялата им връзка. Цялото му отношение към нея.
Срещнах те заради задачата си... задача...
Тези думи дълбаеха, безмилостно дращеха в сърцето й. Караха я да се чувства и тъжна, и съкрушена, и наистина глупава, задето се бе оставила да повярва. Онази част от нея, която тръпнеше нервно, но така приятно всеки път, щом го зърнеше... тази част се чувстваше... предадена и опустошена. Тя бе вярвала така силно, че всичко, което чувстваше бе взаимно. Че той харесваше времето, прекарано с нея точно толкова, колкото и тя - това с него. Вярваше в усмивката му всеки път щом очите му я погледнеха така закрилнически. Вярваше... в момента вярваше, че е глупачка. Още по-голяма глупачка, и то само защото... Само защото все още държеше на тези неща. Въпреки всичките му думи... Тя все още не можеше да се откаже просто така от чувствата, които изпитваше. Без значение колко предадена се чувстваше. Беше глупава, задето все още вярваше на този човек със сърцето си, макар разумът й да крещеше друго.
Защо се бе случило всичко това? Защо той й бе казал всичко това? Какво се опитваше да постигне? Да й покаже колко благородно ще й признае, че я е лъгал? Или да я обърка още повече, имайки предвид какво се бе случило с родителите й? А може би... може би просто не желаеше да бъде... с нея... Това ли беше...
- Ти... - Чои не успя да спре думите си, макар че звучаха задавено и най-вероятно издаваха как всеки момент щеше да се разплаче отново. Беше такава слабачка! - Защо... Защо ми казваш всичко това? Това... истина ли е, какво е...
Тя звучеше все по-объркано, тъй като едва успяваше да превърне мислите си в изречения.
- Не знам... - продължи тя, гледайки го как най-после се изправя от земята. - Не знам на какво да вярвам, аз... Какво е това? Някаква шега? По... подигравка?
Тя все още въртеше из ръцете си онзи документ, който й беше дал. Изглеждаше истински. Прекалено истински. Но нали... нали всичко останало бе изглеждало истинско също... досега. Шинзо... не - Шинджи. Това бе той. Истинският. Така ли? Друг ли бе? Различен човек ли познаваше тя или просто името му бе различно? Професията, чувствата му...
Макар, че бе казал, че е започнал да се среща с нея заради самата нея... Тя не знаеше дали е така. Не знаеше дали някой, който бе успял така умело да се прикрие, не би могъл да прикрие и чувствата си. Това... колкото и абсурдно да звучеше на фона на всичко, това бе нещото, което я плашеше най-много. Идеята, че, независимо с какво име или самоличност, Той би могъл да не изпитва това, което изпитваше и тя. Идеята, че след като се разкрие, той можеше просто да престане. Да престане да я вижда, да престане да я упокоява, да престане да бъде до нея и да я гледа по онзи начин... Тази идея бе по-ужасна от всичко и, някак, дори здравият разум не можеше да й се противопостави. Колкото и абсурдна да му изглеждаше. За Бога, трябваше да го мрази! Трябваше да се изплаши от всичко, което й бе наговорил... Да го намрази и да престане с цялата своя безгранична вяра в хората. В него. Трябваше да престане. А вместо това... Вместо това тя чувстваше само ужасната тежест в гърдите си. Болката и озадачението от всичко, предателството, глупостта си. Но не и омраза. Не можеше да почувства нещо подобно. Не и към него. Не и към някого, когото...
- Защо... - шепотът й отново достигна ушите на Шинзо, рязко сменяйки тона си. Ядосваше се. Господи, не можеше дори да контролира емоциите си в този момент. Думите й прозвучаха отново... сякаш отчаяно опитваше да разбере истината. Само и единствено истината. - Защо аз... Какво е... какво е това, което имам? Какво толкова мога да имам? Хм? Защо го направи... Защо... ако това е истина... Истина ли е? Така ли е наистина? Така ли е.... Шинзо?
Тя наблюдаваше как той кима безмълвно, с поглед, сякаш толкова искрен, колкото не го бе виждала досега. Болезненото прозрение, че всъщност това, което твърдеше той, бе далеч по-голямата истина от това, което тя си бе мислила, не закъсня. Накара лицето й да се поддаде на емоциите й и да погледне японеца право в очите, търсейки отговори.
- Разбирам... - промълви тя. - Аз... лесно можеше да ме излъжеш, аз... доверявам се прекалено... Разбира се, че наивното момиче е по-лесната мишена. Нали?
Някои от изреченията й дори не достигаха своя край, тъй като други ги прекъсваха почти веднага.
- Но аз... аз ти повярвах... - тя усещаше как всеки момент щеше за започне отново да лее сълзи, и то заради някого, който най-вероятно не се интересуваше от този факт. - Защо просто... нямаше ли друг начин, трябваше ли... Защо се сближи с мен? Защо ме накара да се чувствам така?
Чои усещаше, разговорът, който водеше с него (или със себе си) в момента бе далеч по-личен и по-отклоняващ се от всички страховити подробности, които бе чула относно родителите си или професията му. Влагата в очите й преля и тя усети как първите две сълзи се спускат устремено надолу по лицето й.
- Знаеш ли как... - тя преглътна, мъчейки се да разграничи тъгата от яда си. Не успя. Тонът й се превърна в някаква комбинация от гняв, разочарование, но и някаква отчаяна нотка на надежда. - Знаеш ли какво ми стори? Знаеш ли как ме накара да се чувствам? Арестуваха родителите ми! ... аз...
Тя си пое рязко въздух от изненада и сложи ръка пред устата си, след като бе изказала последното изречение, макар да нямаше пряка връзка с останалите.
- Аз ти вярвах, аз те... Накара ме да ти вярвам! Накара ме... - тя преглътна поредните си сълзи, но не можа да спре следващите си думи да излязат ядно и много по-силно, отколкото някога бе говорела. А те бяха глупави. Много, много глупави. - Накара ме да те обичам!!! Накара ме да чакам всяко едно твое обаждане толкова... толкова глупаво! Наистина си невероятен - накара наивното момиче да ти повярва, да...
Тя не знаеше как да продължи, за Бога, искаше да спре целия този цирк. Та тя никога не бе правила така. Не осъзнаваше какво се случва със самата нея, но не бе способна да спре.
- Защо?! Защо го направи, попитах защо! - думите й започваха да звучат като хлипане, колкото и да се опитваше да скрие жалките си сълзи. Не че всичко останало не бе много по-жалко... - За да може да продължа да ти вярвам, дори след като кажеш истината? За да си сигурен, че ще съм се привързала дотолкова, че да не избягам от този ужас? Ти... Ти успя... Успя, чуваш ли?!
Виковете й звучаха прекалено жалко и отчаяно, помисли си тя. И най-вероятно него те никак не го касаеха. Тя бе достатъчно близо за да протегне ръка и да стовари юмрука си право в гърдите на тъмнокосия японец, който дори не се отдръпна. Хах - удар от Чои. Това бе, може би, най-комичното нещо на планетата, като се имаше предвид "силата" й.
Но, въпреки всичко, тя продължи. С всеки удар се приближаваше все повече до него, водена от онази своя глупава надежда. Глупава наивност, която й казваше да не обръща внимание на нищо от това, което се бе случило. Да го прегърне и тогава всичко щеше да е наред. Както я бе прегърнал преди малко. Както бе заровил лице в косата й... Както бе обгърнал тялото й така покровителствено със своето. Искаше, все още искаше онова блажено чувство. А не трябваше. Той наистина бе успял...
- Успя... - тя изхлипа за пореден път. - Доволен ли си... Сега всичко ли е по план? Добре ли върви задачата ти? Да ме накараш да не мога да се откъсна от теб, независимо какво казваш или правиш? Защото... защото се влюбих прекалено силно за да... за да те мразя... Мразя те. Мразя те, но не го мисля! Защо?! Защо... Шинджи...
Тя прошепна истинското му име, сякаш я беше страх да го изрече на глас. Тя остана така, на милиметри от него, вперила поглед напред. Не можеше да се отдръпне. Не беше сигурна и дали гласът й можеше повече... Всичко беше прекалено странно...
- Защо е така? - тя говореше тихо, достатъчно само за него да я чуе. Сигурна бе, че той я чува. Думите й сякаш бяха по-мудни от предишните. - Защо се чувствам така? Аз... вярвам ти... макар да зная, че може би не трябва. Чудя се дали трябва...Аз... объркана съм, но... не искам да си тръгваш...
Тя се огледа наоколо, след което избърса рязко останалите сълзи по лицето си и опита да спре да изглежда като отчаяна истеричка.
- Може би... може би ще е по-добре, ако аз се отдръпна - тя каза това с огромна мъка, но и с малкото облекчение, че навярно казва едно-единствено смислено нещо. - Зная, че си имал причина, аз... Не искам да те карам да се чувстваш по-зле... Съжалявам...
Тя глуповато, като малко дете, се повъртя известно време на място, мислейки къде да отиде. Може би в спалнята си? Така... щеше да му даде пространство... И навярно избор дали да остане... Не знаеше колко от това, което той каза за чувствата си, бе вярно, но в случай, че не беше... Е, той можеше да си тръг...
Това беше ужасно. Освен, че не можеше да реши накъде да се отдръпне от позата, която бе заела срещу него, Ким Чои-Хи официално установи, че не може да изрече мисълта, че Шинджи може да си тръгн...
Да, не можеше.

Шинджи Такизава написа:Дали ако това не бе Чои, а всеки друг…Шинджи щеше да е способен да си тръгне? Дали…
В момента можеше да се каже, че около него витаеха няколко чувства…и при това така объркани, че бе почти неспособно да се разграничат едно от друго. Най-ясно се открояваше обаче собственото му изумление от това колко бе подвластен в този момент…Никога, това никога не се случвало, не и с него. Нима..нима и той нямаше правото да се оплаче? Не бе никак честно! Не смяташе че е. Ала нито нейните думи..нейните крясъци или юмруците, които се удряха в гърдите му…нищо не му причини толкова болка, колкото това, което видя в очите й. Да, бе успял. Наистина бе успял, тя бе права. Бе я наранил непростимо много, непростимо..това бе неоспорим факт. Но нима трябваше да съжалява, че й бе казал истината? Нима щеше да е по-добре да продължи да бъде перфектният мъж, да продължава всичко това, поддържайки наивните й фантазии? Нима така щеше да я направи щастлива ,без да я нарани никога по този начин? Нима нямаше все някога някак да узнае кой е всъщност..и всичко отново да се обърне в тази, а може би дваж по-лоша насока? Е, беше ли сгрешил? Не знаеше, все още нищо не му даваше да разбере нищо…Хаосът в съзнанието му не му даваше нищо повече от производното главоболие, каращо всеки крясък на Чои да разтърсва всяка гънка на мозъка му като ехо от удари на камбана. Какво ставаше с него, наистина? Трябваше да се стегне, все пак независимо от всичко си оставаше…той. Добре, никак не му бе лесно да помни кой е всъщност…след всичките пъти,в които бе приемал фалшивия приказен образ на Шинзо Накаяма. Всъщност…почти всяко неправилно нещо на Шинджи често пъти му звучеше правилно, затова реакциите му и всичко останало бяха толкова странни, както сега например.
Сякаш бе потънал в пълно моментно забвение и не бе разбрал нищо от съвсем логичната реакция на Чои, тъмнокосият японец мигновено накара разстоянието между двамата ад отпадне, след което просто обви с ръце чуждото тяло..подобно на начина, по който малко дете прегръщаше така желаното си огромно плюшено мече. Не, все едно. Не го интересуваше нищо. Колкото и егоистично да звучеше, а то нямаше начин да е другояче...не го интересуваше колко му бе ядосана тя в момента. Защото и той изпитваше болката й. И двамата в момента страдаха…но не толкова заради истината, витаеща тягостно из пространството, а защото въпреки всичко случващо се те знаеха, че имат нужда един от друг…и че това нямаше да се промени. Или поне нямаше такива признаци. Защото на първо място, те бяха един мъж и една жена, чийто сърца някак се допълваха въпреки странностите и различията. Те бяха две части, които заедно образуваха нещо цяло, нещо неразделимо, нещо истинско… Да, има и ад, има и мъка, но в мъката има и любов. Болката не подминаваше дори най-щастливият, но всеки можеше да я превърне не в болезнен, а дори в щастлив спомен, стига само да поискаше..стига да откриеше най-ценното и да знаеше как да го запази.
- Искам да остана. – спокоен и тих шепот, добре познат на тъмнокосата девойка в обятията му, сякаш освежи въздуха наоколо, прогонвайки поне част от тежестта му. Стана една идея по-лесно и за двамата да си поемат въздух, а те бяха така близо един до друг, че спокойно чуваха и ритмичното биене на совите сърца, сякаш едното туптеше, за да тупти и другото..
- Искам да остана до теб…но като себе си. Искам да остава не защото трябва, а защото го искам..Аз…просто искам да остана и да те защитя. – думите му продължаваха да се сливат с невидимото пространство, но първо нежно достигаха до нейните уши, в близост до които, Такизава отново бе почти заровил лице в копринено меки коси. Остана така замълчан, някъде около минута. Сякаш през това време всичко бавно започваше да се прояснява. Облаците бавно се отдръпваха, откривайки един красив звезден небосклон. Да, на това небе грееха толкова много звезди..как биха могли всички да угаснат? Това не само, че бе против природните закони, но и щеше да е прекалено тъжно. Никой не би позволил да се случи. Защото никой не обичаше толкова тъжни неща. Точно така.
- С което и име да ме наричаш..независимо кое от тях е истинското..Дори да нямам име..чувствата ми няма да се променят. Искам да остана. Но сега, когато знаеш истината за мен, вече мога да те защитя. За да не те видя отново наранена, както сега…никога повече. Разбираш ли? Заради тези чувства…повече не мога да крия нищо от теб. – японецът се бе отдръпнал и се бе вгледал в очите й, докато в неговите се четеше смирение и реалната жажда да я защити, да остане с нея. Нищо повече. Дори вече, с думите си, той не се опитваше да я убеди в нещо..Просто…просто разумът бе прогонен, само сърцето говореше. Сега бе малко по-лесно..макар и все още някои нейни думи да карах сърцето му да се свива до размерите на малка точица…някъде там, в гърдите му. Нямаше смисъл да си ги припомня, защото знаеше, че тя е права…Знаеше го, но това не променяше нищо, освен факта, че дух изход нямаше. Само истината водеше до нещо, останалото само объркваше повече и повече, замаскирайки с фалшива жизнерадост, докато не се окажеш заклещен в един лабиринт без изход, лабиринт изтъкан от лъжи. Шинджи не искаше такъв завършек. Макар и разумът му да крещеше, че чувствата му са забранени, че като член на НТС един от каноните бе да си откажеш от почти всякакви чувства…Да, разумът можеше да казва много неща. Можеше да му повтаря, че е лудост да рискува всичко, да рискува себе си и останалите..за да защити едно момиче…Но разумът можеше да говори каквото си иска. Без друго никой не го слушаше. Това бе да речем нещо, като защитна реакция до която Шинзо не бе прибягвал до сега, но някак му харесваше. Налагало му се бе да игнорира често пъти онова, що му диктува сърцето, за да може да върви по стъпките на разума..но ето че сега пък бе точно обратното – изоставяше проклетия разум, за да върши онуй, що му диктуваше сърцето. И така бе добре. Сега бе добре. Вече бе добре. Тъмнокосият някак можеше да почувства, че това бе правилно, можеше да усети кака всичко се подреждаше, макар и бавно…И нямаше повече място за преструвки, за страдания или разруха. Това беше. Да, всичко щеше да е наред. Дори да не беше, здраве му кажи.
И макар все още да имаше две неща, които трябваше да изясни на Чои, японецът просто стоеше, обгърнал раменете й с шепи, гледайки я в очите..Да, вече можеше да го направи. Просо искаше да изчака..да почака мигът,в който тя бе достатъчно готова. Тогава беше да зададе совите въпроси. А сетне Такизава щеше да й даде отговорите. И отново…за сетен път…Нямаше да е толкова лесно. Не и за нея. Но Той бе тук, беше ясно заявил, че ще я защити, а това значеше, че нямаше да й позволи да плаче отново…защото искаше да види усмивката й. Ах, колко му липсваше онази нейна усмивка. Наистина искаше да я види. Скоро. Как копнееше да я види усмихната. Нейната усмивка…

Ким Чои Хи написа:Чои беше глупачка.
Тя бе глупачка или защото се бе оставила да повярва отново, или защото бе реагирала така лабилно на случилото се. Най-вероятно... не, според нея вторият вариант бе по-възможен. Най-вероятно цялото онова напрежение, включващо не само думите на Шинзо, но и сцената с родителите й, напрежението, на което тя никога не бе подлагана през живота си...Може би то бе станало причина за слабостта, която проявяваше. Както и за глупостта, която чувстваше.
Но някак... всичко това нямаше особено значение. Нямаше никакво значение - каква бе причината за това, защо се чувстваше така глупаво... Не. По някакъв начин това бе останало на заден план. Защото Чои, все пак, се оказа права. Онази надежда, която гореше в нея постоянно, не се бе оказала съвсем напразна. Той наистина го бе направил. Независимо от името си или от друго... той бе направил онова, за което тя копнееше. Което правеше винаги. Успяваше да я успокои. Успяваше да я накара да му вярва, само че... този път наистина. И, колкото и странна и нереална да звучеше тази истина, сякаш с нея бе далеч по-лесно. Само фактът, че във въздуха не витаеха никакви лъжи, правеше нещата малко по-спокойни. Независимо от тежестта на истината, въздухът се чувстваше далеч по-лек. Благодарение на Него.
Хах - колко бе странно всичко. Очевидно, независимо от фактите, случките и здравия разум, Чои винаги достигаше да един и същ извод. Че му вярва. И че никога не бе преставала, без значение какво. За нея той се бе превърнал в човекът, който щеше винаги да й донесе спокойствие. Щастие. И на когото винаги щеше да има доверие, колкото и странни истини да научаваше. Нямаше представа, никаква логична представа, дали това бе нещо добро или пък не, но бе сигурна, както и да го мислеше, че няма да престане. Очевидно просто бе невъзможно за нея - да се откаже от това. От Шин... от Шинджи... Такизава. Новото... не, истинското му име дори й харесваше повече. Гласчето в съзнанието на Чои не пропусна да отбележи, че всъщност двете негови имена, които знаеше, доста си приличаха. Което, според същото това гласче, значително омаловажаваше лъжата. Тя дори не искаше да си помисля за онази част от себе си, която пък твърдеше, че такова нещо, като лъжа, не бе съществувало. Разбира се, че той си имаше своите причини...
Всички тези мисли, които звучаха изненадващо подредено, се бяха заформили в момента, в който тя бе почувствала чуждите ръце около себе си, придърпвайки я. Точно по същия начин. Точно както бе желала. Онзи познат аромат, онова познато спокойствие, сякаш мигновено се разляха около нея, карайки като с магия всички отровни мисли да се изпарят. Помагайки й да си поеме въздух, въпреки липсата на дистанция (което всъщност бе едно от хубавите неща, които й помогнаха да диша спокойно). Карайки я да затвори очи и да се вслуша в гласа, така близо до нея. Имаше чувството, че можеше просто да се отпусне и да стои там вечно. Между тези две ръце, където... Където чувстваше, че вече принадлежи. Да, надеждата й не беше била напразна. Той... той продължаваше да твърди, че иска да остане. Продължаваше да говори с такава искреност, че на Чои й се доплака. Ха - не. Нямаше начин да го направи отново! По-скоро би застанала на ръце, отколкото да се разплаче за пореден път. Пък и... нямаше причина. Макар все още да беше объркана, тя нямаше причина за сълзи. Имаше него, имаше своя Шинджи, който стоеше до нея, без значение какво се случва. Това бе... това бе причината тя да се чувства така щастлива в този момент, макар че щастието й надали бе на място. Може би бе последното, което се очакваше от нея да чувства. Но, както винаги, госпожица Чои-Хи правеше всичко или в неподходящото време, или на неподходящото място.
Тя имаше чувството, че нещата, които й бе наговорил, бяха някакви преходни, минаващи покрай двамата, факти. Всичко й изглеждаше така маловажно на фона на тишината и неговия шепот, неговото сърце, което биеше топло когато тя отпуснеше глава на гърдите му.
А те не бяха. Това бяха важни, наистина важни факти, които звучаха... плашещо. Чои-Хи едва бе осъзнала смисъла на това, което бе чула, но думи като "тероризъм", "агент", и изрази като "у теб има нещо важно" и "можеш да бъдеш в опасност", звучаха достатъчно страшно. Макар че съвсем не бе наясно какво, за Бога, трябваше да означава всичко това. "Ен Ти..." Какво? НТС? Тя... самата Ким Чои Хи... Наистина ли бе забъркана в нещо толкова мащабно... без дори да разбере? Това доближаваше ли се до глупост?
- Шинджи... - промълви тя, след като прочисти гърло и опита да звучи далеч по-спокойно. Може би малко по малко се получаваше. - Съжалявам, но... Не разбирам. Знам, че току-що ми каза... Но не мога да разбера. Защо мен? Какво мога да имам... аз?
Тя наистина не вярваше, не вярваше, че толкова обикновен човек като нея можеше да се окаже в средата на нещо... подобно. Шинджи... Той беше... агент? Антитероризъм? Това... това не беше ли опасно? Това ли бе работел през всичките тези месеци? А най-вероятно и години... Това? Та това не беше шега. Беше опасно, много опасно. Господи, Шинджи... Нейния Шинджи? Мисълта, макар че никак не бе на място, не я оставяше намира. Не искаше той да върши нещо толкова опасно, не искаше той да... Дори не можеше да го каже.
- Какво... Как така мога да съм в опасност, та аз не притежавам нищо - тя поклати глава и огледа помещението, сякаш за да потвърди това, че, като скромен собственик на този апартамент, тя нямаше нищо кой знае колко специално. - И това... това какво общо има.. с родителите ми?
Това изникна на свой ред в съзнанието й, очаквайки да бъде разплетено като поредната странна и неочаквано пръкнала се загадка. Всъщност, всички бе започнало с тях. И Шинзо бе избрал точно този момент да й каже... всичко това. Тя... колкото и глупава да се чувстваше, смяташе, че може да забележи подобни съвпадения.
Японеца отклони погледа си за миг, сякаш отлагаше поредния отговор с няколко мъчителни момента повече.
- Какво общо има? Къде... Къде са родителите ми в момента? Какво са им сторили...
Навярно бе станала някаква грешка, нали? Онези хора... се бяха объркали. Бяха сгрешили и родителите й скоро щяха да се върнат. Нали? Но какво ако... Един ужасен сценарий мина през главата на Чои, карайки изражението й да става все по-тревожно.
Ами ако те бяха... Ако самите те бяха... отвлечени? Бе чула достатъчно от Шинджи, достатъчно за да я накара да си мисли подобни неща. Ами ако тя наистина имаше нещо? Ако използваха родителите й? Господи, дано не беше това. Дано не им се случеше нещо и дано... дано неведението на Чои не ставаше причина за всичко това.
О, за Бога, имаше прекалено много факти, прекалено объркана истина и прекалено много чудати сцени, преминаващи през съзнанието на тъмнокоската. Ужасна, ужасна комбинация. Такава, каквато Чои все още не успяваше да асимилира напълно. Но трябваше да опита. Ако не за себе си, то поне за Шинджи... Да, той бе единственото нещо, което сякаш щеше да я спаси наистина, ако не успееше да се задържи на повърхността. Или поне в това вярваше. Искаше и имаше нужда да вярва. Защото всичко бе толкова по-красиво, толкова по-леко и безболезнено, ако вярваше в нещо. В някого.
В него.