Шизеншики и Земята

Някъде в далечината отсреща сякаш проблесна червена светлинка, но тъй като изчезна така бързо, не бе ясно дали бе просто привидение, или реалност. Царственият мрак, заел своя пиедестал, умело изкривяваше прокрадващите се сенки наоколо, като една от тях беше неговата. Това, което можеше да се види от сянката на високата му фигура обаче, бе единствено и само края на дългото наметало, в което прилежно бе загърнат. Качулка липсваше. Такава не му трябваше, неотдавна бе удушил в нея поредната разгонена котка, която го преследваше чак до бърлогата му. Не знаеше какъв им е проблемът на тези животинки, не знаеше и защо, в името на всички подземни създания, при подобна нужна се осланяха на него. Да, той много наподобяваше див звяр, дори отчасти можеше да се самопричисли към този знаменател, но за това не можеше да им помогне. И все пак недосегаемостта му, тази свежа арома на едно необуздано и диво същество, винаги успяваше да привлича от само себе си. Буйната му,кестенява и дълга грива, розовееща в краищата, покриваше почти изцяло лицето му, или поне едната му половина. Това вечно разрастващо се косище, притежаваше своя уникална и неописуема форма. Движейки се съвсем безшумно в мрака, сякаш просто се рееше на метър от земята, магът си позволи да разкрие усмивката си. Тя пробяга набързо по устните му, откриващи се изпод гъстите дълги кичури. Стига толкова игра на криеница. Вече се бе забавлявал достатъчно, открадвайки чуждата плячка, сега бе нетърпелив да вкуси от нея. Не, не са вкуси, още беше рано за това. Трябваше да я огледа, да я подуши, да прецени дали въобще си заслужаваше загубеното време. Нищо неподозиращата му потенциална жертва бе наистина нищо неподозираща. По всяка вероятност смяташе, че е на дуел, съдейки по подготовката му. И все пак, въпреки силите си, не бе успял да улови бягащата сянка, прокрадваща се все по-близо до него. Всъщност изглеждаше така, сякаш не можеше и да се ориентира за местонахождението й. Тайнственият маг остави наметалото си да полети към него, докато масивната му фигура изникна иззад другия. Тежкото и ужасяващо дихание, придружено от леко доволно ръмжене, протри чуждия врат, дарявайки му сковаващо усещане и множество тръпки. Сила и мощ. Това представляваше аурата му. Не беше просто маг, а вълк-единак, при това и в буквален, и в преносен смисъл. Без наметалото, нямаше ни парче плат по себе си, ала за сметка на това, тялото му бе изрисувано красиво и фино с чорона*/черна боя със сребристи и червени отенъци, получаваща се някои от плодове в джунглата/, като само крайниците издаваха леко мургавия му телесен цвят.
- Харесах си това парче от теб. Мирише най-апетитно. – тихият дрезгав глас, наподобяваш ръмжене, изказа красноречивите си и очарователно садистични мисли за това, какво бе планирал да стори на другия. Един вид подготвяше жертвата си за това, което я очакваше, или констатираше по-скоро на себе си, че е време за вечеря след вечерята. Потенциалният противник на мага с драконов символ, не се бе оказал никак вкусен и това само подразни стомаха на звяра, удвоявайки глада му. Най-лесната мишена, този красива млечнобяла шия, имаше специфичен магнетичен аромат, на който един себеуважаващ се звяр не би издържал. Макар да обичаше да си играе с жертвата до нейното изтощение и изпадане в ужас, сега мислеше да мине без тази част. Дори нямаше нужда да разкъсва досадни парчета плат. Горната дреха на другия услужливо откриваше онова, което му бе нужно. Нямаше да чака втора покана.

***

Нямаше име. Знаеше, че бе редно да има такова, поне да му се намира под ръка, ако му потрябва. Но просто нямаше и не изпитваше нужната от такова. Въпреки многобройните пъти, в които бе чувал хора и магьосници да се обръщат един към друг по имена, не виждаше съществен смисъл да има такова. Лесно можеше да се измисли някакъв прякор и кара по него, нали? Както този досадно приказлив маг, бе решил да го нарича „Нервак“. Какъв нервак, какви пет лева? Точно сега най-малкото, до което му беше, е да бере нервни. Станеше ли кълбо от нерви, то пръв този нехранимайко щеше да си го отнесе. И щеше да му дойде прекалено, за да го понесе. Не, наистина не искаше да узнава отговора на въпроса, който му бе зададен. Вероятно и двамата не искаха. За вълка-единак се носеха доста легенди сред хората. Историята за Дивака, за Индианеца-канибал, както и Безименният, а също и Върколакът. Никой не правеше съществена връзка и не бе разбрал, че става дума за едно и също създание. Поради тази причина странно изглеждащият маг имаше много прякори. Твърде много, че да ги запомни всичките, въпреки високото си ниво на интелигентност. Все пак макар да приличаше повече на звяр, отколкото на човек, притежаваше съзнание, с което е всеки можеше да се похвали.“Значи ще има още игра...“ бе констатирал мисловно миг, след като потенциалната му вечеря хитро се изплъзна, оставяйки дърво на свое място. Дали бе толкова хитро, колкото глупаво и безполезно, не се знаеше. За миг съжали задето изобщо бе решил да се разхожда извън бърлогата си днес. Реално не бе толкова прегладнял, че да приритва за прясно човешко месо. Можеше преспокойно да продължи следобедната си дрямка, излежавайки се на влажната мека трева. А, да, и щеше да изпробва новата си придобивка – някаква стара книга, дошла неизвестно откъде, и написана на неразбираем език, но пък можеше да се окаже удобна за възглавница, знае ли се... Като заговорихме за език, хибридното същество можеше да разбира хората, но той самият не можеше да говори съвсем правилно на техния език, нито пък да чете символите им. Цялата тази тяхна цивилизованост го плашеше, същевременно му се гадеше и от нея и започваше да изпитва открита неприязън. Видеше ли мастилото, оформило прилежни ченгелчета върху хартията, просто изсумтяваше и се усмихваше иронично. До какъв прогрес ги бе довело всичко това? Негодниците непрестанно рушеха всичко свято на тази земя, а скоро вече бяха стигнали и до горите, в които той живееше. Сами си копаеха гроба, съвсем сами. В това просто нямаше никакъв спор. Защо ли бяха такива? Караха го да се пита той ли беше изродът, или те... Опитът на потенциалната му жертва да бъде остроумен в последните си мигове, бе прекалено красноречив отговор на въпроса му. Защо така напираше да го схруска на мига? Защо ли?! Защото предпочиташе да го умъртви, отколкото да се занимава с това нещо! В този ред на мисли, „нервакът“ отново проследи с поглед тънката бяла нишка, която го бе отвела дотук преди все още броени минути. Дори не разбра откъде, по дяволите, се бе появила, но единият й край излизаше от неговия татус, а другият край от този на глупакът срещу него. Що за...?! Кой и как бе провалил спокойствието му, плановете му да зимен сън през лятото, кой?! Реши да си припомни всички свои опити да скъса, отреже, убие, разнищи, запали...и прочее, въпросната дразнеща бяла нишка, конец, или каквото там беше...но тя просто си стоеше, рееща се из пространството и досадно напомняща за безпричинното си съществуване. Сега пък, когато реши да разбере, откъде идеше източникът й, демек къде бе краят й, с оказа, че е индивидът пред него. Е, не беше ли логично да го убие? Искаше да се отърве от бялото чудо, а щом то бе свързано някак си с мага, то нямаше място за въпроси и чудене. Изсумтявайки многозначително, странникът щракна с пръст и в миг мрака отстъпи пред светлината. Вече всеки можеше да види по-ясно другия. Не че на полувълка му трябваше да се взира в смешния поглед пред него, а и имаше перфектно зрение и в тъмното, ноо...
- Напрегни си малко мозъка, драги джентълмене. – каза твърдо натъртвайки с ирония върху обръщението. Все пак другият доста претендираше, че е джентълмен, затова реши да не му отнема тази гордост. Не от любопитство, а чисто информативно, реши да разбере и друго.
Той напрегна една единствена гънка на малкия си, но компактен мозък, и го видя. Дарбата му се задейства за няколко секунди, след което надписът вече кръжеше над главата на мага. Името му, както и оставащото му време живот. Каква ирония, щеше да живее още. Значи нямаше да го убие? Е, това не беше сигурно, но поне нямаше да го убива сега. Разочарова се, тъкмо се бе самонавил да яде нещо вкусно за вечеря. Може би щеше да си остане с мечтаното говеждо, което вече не се намираше в тази местност. Благодарение отново на хората, турът бе вече изчезнал вид, а това говеждо месо бе най-вкусното нещо, с което звярът си бе угаждал тогава. Може би затова бе минал на хора. В крайна сметка сами предизвикваха тъжния си край.
- Адам...Сериозно?! – измрънка под нос, докато правеше асоциацията си с герой от свещената книга на хората. Вярно, че ударението на името му сигурно не бе същото, но той си го четеше от латински, а в съзнанието му ставаше на санскритски и в крайна сметка го свърза с Библията. Кха, ако този тук бе Адам, то той е Ева. Как пък не...
А какво всъщност правеше въпросният Адам? Изглеждаше тъй вглъбен и замислен, сякаш търсеше философски начин да обере дървото с райски ябълки. Можеше поне да каже, че вижда проклетата бяла нишка, която ги свързва, и да изпсува гласно, пращайки я по дяволите. Вече бе наясно, че безименният момък бе хи-оками (огнен вълк) и от сега се разбираше кой ще е победител и кой победен.

Нямаше ли поне веднъж да престане с тези свои неразбираеми брътвежи? Явно не осъзнаваше как скъсяваше оставащото си време живот, а беше повече от очевидно, че още не му се умираше. Искаше да живее и този копнеж изпълваше погледа му, въпреки привидното примирие със съдбата си, което опитваше сам да си внуши. „Твърде млад съм, за да умра!“ – сигурно му се искаше да изкрещи това клише, придружено от трогателен мелодраматичен поглед. Но му беше пределно ясно, че няма да проработи при дивака, затова може би се бе въздържал от създаване на излишна драма. От своя страна, на звяра му се струваше, че все повече намразва откачения маг, при кого го отведе нещото, безцеремонно прекъснало хубавата му дрямка. За момент си припомни как силите му сами се активираха и прогарящият, сияещ в червено татус, го накара да подскочи от неутралното си, неподвижно състояние. И тогава, озъртайки се наоколо, смятайки, че приближава враг, я забеляза. Извираха от гърдите му, като река от вулкан... Странна бяла нишка, която също отделяше собствено меко сияние. Може би щеше да му се стори дори красива, ако не бе ужаса, който го обзе от факта, че нещото сякаш бе „закачено“ за него. Инстинктивно започва да се върти в кръг, като куче, което гони опашката си. Да, в това му действие нямаше особена логика, но и той си имаше такива моменти на неадекватност. И все пак сетне бе опитал всичко възможно, за да унищожи тази връв, но след като не му се получи, реши просто да види накъде води тя. Все пак щом бе физически неунищожима, значи истината се криеше на другия край. Ето че стигна и въпросния край. Всичко беше налице. И какво? Нищо не му се бе изяснило, даже напротив – бе попаднал на някакво парти, като му се наложи да спре и времето, защото наоколо бе прекалено оживено и претъпкано с изискани хора, както те сами се наричаха. Не можеше да изтъпанчи спокойно своята дивашка личност на подобно място. Нито му се слушаха проглушителни женски писъци, нито искаше да се чувства като избягал от зоопарка лъв, който е заплаха за присъстващите и трябва да бъде хванат и елиминиран. Засега сред хората присъстваше единствено като зла легенда, в която малцина вярваха, и предпочиташе да си остане така. Да, така беше най-добре. Не искаше да се замества с тези създания, не искаше да има общо с тях. Не че можеше да има някаква положителна връзка между един див и неконтролируем получовек и представител на сдържаната цивилизация. Точно така, нямаше начин. Всеки, причисляващ се към последните, автоматично бе негов враг. Но в такъв случай това, което се случваше, бе лишено от всякаква логика. Поне по брилянтните разсъждения на безименния маг... Нима онова, което бе възпряло мага да използва телепортация, беше сребристата нишка, чието очертание ставаше все по-ясно? Ако бе така, то същата бе виновна и за „магнитното притегляне“ на дивака към ръба на сградата и това, че и той бе споделил съдбата на Адам. Жалко, в библията същия не бе живяла никак зле, сега... Това бе по вина на тези, измислили отпадъците и контейнерите за боклук! Вече сигурно си плащаха в ада за това злодеяние...
Неодобрителното ръмжене на звяра сякаш не бе достатъчно красноречиво за другия, защото той все пак не стана от него. Не стигаше това , че му бе провалил ежедневния график, похвалните му усилия запратиха и двамата на боклука, ами сега и го гледаше пхисопатски странно, дори го мачкаше, сякаш бе някаква плюшка от магазина. Как се осмеляваше?! Не знаеше ли, че въпреки страшния му вид, имаше ужасен гъдел?! Е, слава богу, че поне не бе улучил най-податливите му места и успя да запази суровото си хладнокръвие. И все пак раздразни вълка. Всъщност съзнателно или не, го правеше от самото начало. И коментарът за ментовия бонбон се отнасяше за него! Хм, не беше ял друго, освен онези треволяци, колкото да си оправи вкуса от несполучливото попадение на онова подобие на месо. Нима миреше зле? Че на какво искаше да вони, на женски парфюм? Що за нелепи капризи проявяваха хората? Дори маговете, очевидно... Този му изглеждаше пълен нещастник, отчаян от живота, но все още таящ жалка надежда, че всичко ще се промени така, както му се иска. Съзерцавайки погледа му, желанието да убие догарящата надежда в него, нарастваше с всяка изминала секунда. Защо пък да не го направи? Видяло се бе, че така или иначе щеше да го убие, нямаше да изтърпи задълго досадното му присъствие. Имаше ли причина да не го стори още сега? Какво значение имаха онези реещи се над кратуната му цифри? Те бяха като бъдещето, което с всеки миг добиваше различна форма, което можеше да се измени спрямо действията от настоящето. Острите му зъби апетитно захапаха шията на Адам, но предстоящото му хранете отново бе прекъснато. Да чака ли? Какво да чака? Влака с байрака? Всичко, което правеше пред последния час, бе да чака. Нещо, което наистина мразеше. Ако отдавна бе свършил с този смешник, вече щеше да се е върнал в гората и да е хванал поне двеста ранени зайци. По принцип спасяваше онези от тях, които имаха шанс да оцелеят, а на другите им спестяваше мъченията. Мразеше да вижда малки, агонизиращи до смъртта си души. Сега случаят не бе точно такъв, но вече хибридът нямаше никакво желание да се занимава с проклетника. Да, такъв беше. Вече го бе проклел хиляда пъти, затова щеше да го нарича Проклетник. Дори успя да прогони апетита му, нима наистина имаше толкова силна дарба да разубеждава съществата от намеренията им?
- Гррр, живей си живота, щом ти е толкова скъп! – изръмжа му насреща и го отблъсна от себе си. Нещо, което другият досега опитваше да направи с него, но като че се получаваше обратния ефект.
Наистина изгуби апетита си за вечеря. Дори вече из мислите му не се разхождаше миризмата на онова говеждо, което вероятно никога вече нямаше да вкуси. След като бе обърнал гръб на контейнера и злощастното си запознанство с един представител на хорската интелигенция, дивакът започна да си подритва случайно камъче по пътя. Не му се мислеше да глупавите намеци на мага с татус на дракон. Рангът му не бе висок, какво толкова можеше да знае за това камитсу, камизу, или какво там го каза? Или пък беше камикадзе? Не, това означаваше друго. „Свещен вятър“. Проклятие, не можа ли да му го каже на латински?! Или пък да му го напише на санскритски... Както и да е, нима имаше някаква степен на важност? Сигурно си го измислил, за да спаси кожата си. Изминавайки точно пет метра от първоначалното си място, дивакът внезапно почувства как нещо стягаше тялото му и го дърпаше назад неудържимо. След инатливите си опити да помръдне на поне още сантиметър, получовекът избухна спонтанно. Огромната огнена линия, която запрати в отсрещното пространство, така и не стигна до там. Оказа се под самия него и разцепи земята на две точно под краката му. В следващия миг осъзна какво се случва и единственото, за което успя да се хване, беше проклетата бяла нишка, която в момента сякаш му се подиграваше. Какво следваше сега? Нима наистина не можеше да измине повече от пет метра без Адам? Съвсем наистина?!

Един от себеподобните му, мир на праха му, добре го бе научил да не се доверява на хората и въобще тези от цивилизацията, както наричаха съществата извън Шизеншики. Наименованието на неговия свят произлизаше от думата „природа“. Това бе царството на природата, където се подвизаваха шикитата – магьосниците хибриди като него, които притежаваха по-изострени животински истински и първичното у тях доминираше над човешкото. Думата „шики“ пък на техенски означаваше „звяр-пазител“ на природата в случая, или „любвеобилен звяр“, което бе буквалния превод, но лично безименния никак не намираше комбинацията за очарователна.
След като го помъкна насилствено нанякъде, той започна да проявява характер, дърпайки се и отново на инат опитвайки да скъса със зъби проклетата бяла нишка, която му пречеше да се върне у дома. Ах, дом, сладък дом. Вече чувстваше как започваше да му липсва. Всичко, абсолютно всичко в Шизеншики бе различно. Въздухът, водата, храната.. Там поне имаше свястна храна. Истинска храна! Полувълкът вече бе така да се каже „опитвал“ от човешката храна. Да, тази, която хората приготвяха. Беше се случило в един мрачен ден, когато имаше силна буря и токът на едно заведение бе спрял. Не питайте какво търсеше точно там, защото и той самия не помнеше, но тъй като умираше от глад, се бе промъкнал в кухнята незабележимо и бе успял да изпразни няколко от готовите за сервиране блюда на плота. В първото имаше някакви много дълги и тънки бели лентички, с някакъв сос, приличащ на изпражнения. Все едно ядеше въздух, нямаше никаква хранителна стойност. Второто пък беше безумно люто, толкова, че после му бе нужно да изгълта цяло езеро, за да се възстанови. Тялото му без друго кипеше от горещина, поради което никога не носеше дрехи (а и да облечеше, не се задържаха повече от пет секунди върху него), а когато вкусваше нещо люто, температурата веднага се покачваше, а паренето се разрастваше из цялото му тяло. Третото блюдо пък едва ли не го накара да си изповърне червата, връщайки досега изяденото обратно. Не бе много сигурен точно яде, но по това, че бе ужасно жилаво и слузесто, можеше да догатне, че бе някакъв от така наречените „морски деликатеси“, които бяха най-скъпото удоволствие за хората. Пхя, ама те сериозно ли?! Сега като се замислеше за този ден, някак изобщо не искаше и да помирисва храната на въпросното парти, на което откаченият маг го бе домъкнал. Хубаво, че поне бе от досетливите и промени външния му вид за пред гостите наоколо. Вероятно всеки идваше от различни местности, съдейки по истинската абстрактност, която цареше тук. Очевидно беше голямо събитие, и присъстваха все важни хора. Да, като цяло партитата бяха все за такива. Господи, какво, по дяволите, правеше той тук?! Чувстваше се като някоя черна овца и тъй като тези животинки му бяха доста милички и искаше да прилича на тях, за малко да започне да блее като овчица, както си с представи в мислите си. Разбира се, онази откачалка, от която сега нямаше отърване, побърза да поднови досаждането, което упражняваше върху него, от първата секунда на запознанството им. Започна да му плямпа врели некипели на главата, и въпреки че получаваше в отговор все по-кръвожадно ръмжене и остър поглед, си знаеше своята. Не яж този, не яж онзи... Той какво? Малоумен ли беше, или се правеше на такъв? Дори звярът да бе създание, водено от първичното, все пак да не забравяме факта, че е получовек. При това маг! Изискваше се да притежаваш известно количество мозък, за да развиваш дарбите си и да ги прилагаш, така че безименния шики далеч не бе толкоз глупак, че да започне да яде наред гостите в помещението. Всъщност дори не възнамеряваше да бие на очи... Мислеше си просто да си открадне една пържола и да се скатае в някой ъгъл, докато гостите не си тръгнеха. Обаче какво стана вместо това? Проклетникът промени външността му, а сетне тръгна да го представя на хората... Какво, да не смяташе, че вече му е първи приятел? Що за глупост?! Тъкмо тръгна да си ръмжи, за да изкаже възмущението и недоволството си, когато другият не спря отново времето за миг и не започна наново да го поучава. Продължаваше все така да му казва какво да прави. Сам си просеше да стане предстоящата вечеря на хибрида. Или ако не вечеря, то закуска, или пък среднощно хранене... Винаги щеше да намери време за него. Това може би го правеше прекалено специален. Откъде накъде един шики бе длъжен да раздава вниманието си на някаква откачалка? Май май наистина бе откачалка. Питаше го дали бе чувал за картофено пюре и салата? Това не му звучеше като вид месо, а последното „салата“ на неговия език означаваше „треволяк“ . Не се изненадваше, хората ядяха какви ли не боклуци, нищо не бе изключение. Можеше да се обзаложи че не искаше да разбира както бе първото... Сега му демонстрираше как се яде пуйка ли? Целят настръхна. Защо бе попаднал при такава откачалка? Защо трябваше по някакъв начин съдбата му да е свързана точно с този тип?
- Яж си я ти! Прелестната пуйка... цялата е твоя! – изсумтя дивакът и безцеремонно заобиколи всезнайкото до себе си. Наистина не можеше да търпи присъствието му, и въпреки че не можеше да се отдалечи на повече от пет метра, поне няма да го гледа. Не бе улучил неговия вкус. Птичето месо определено не бе сред предпочитаната от него храна, но за сметка на това онези свински пържоли ей там не бяха съвсем за изхвърляне. Или поне така му се стори на пръв поглед.
- Пхя, пхя, пхя! – задави се с ужасно подправеното парче месо, вероятно най-вече заради черния пипер, но за щастие успя да го изплюе, преди да му е влязло в кривото гърло. Полусдъвканата хапка свинско изтупка на бялата покривка на шведската маса, а за миг в помещението въстана страховита тишина. Разговорите между гостите спряха и те, всички до един, впериха погледи в съществото хибрид. Страхотно, вече бе привлякъл вниманието, което не търсеше. Зави глупаво поглед в земята, усещайки този на Адам, вперен в него. Да, сигурно щеше да му го натяква цял живот. Почакай... нямаше начин да е цял живот, защото полувълкът не би издържал толкова време с него, а и все някога щеше да го превърне в някое от храненията си. На всичко му идваше все някога времето, така че... Дочу как мага се прокашля и с периферното си зрение го видя да дава жест на оркестъра да продължи с репертоара. Бавна и почти валсова музика отново изпълни огромното помещение, и някои двойки сред гостите захванаха ефирен танц. Обстановката се нормализира и това докара облекчителна въздишка на тъй неетичния индивид, но когато се извърна, две ръце си присвоиха нагло гърдите му. Това някакъв кошмар ли беше? Ако имаше поне малка вероятност да е така, то би бил много благодарен. И щеше да е още по-благодарен, ако се събуди...сега!
- Ммм, какви мъжествени гърди! О, къде беше до сега?! – старата дама, очевидно намираща се пред критическата, заохка и демонстративно вдиша дълбоко, сякаш за да поеме аромата на мъжа, в чието лично пространство бе навлязла. Да, вероятно продължаваше да й се струва ужасно снажен и съвършен, какъвто бе благодарение на нечия илюзия...Предчувстваше, че Адам няма да доживее да вкуси от забранения плод. Колко жалко, смяташе да помогне на нещастникът да омае възлюбената си, но вече смяташе, че тогава не бе бил с всичкия си. Защо ще му помага? От какъв зор?! Вече бе върнал дълга си, задето го издърпаха от пропастта, въпреки че и сам щеше да се справи.
- Знам, че ме харесваш, но не можеш да го признаеш! – бяха следващите думи на старата мома и тя заразхожда пръсти по тялото му. Едва сдържащият се полувълк изсумтя мислено и извъртя очи. Защо ли тази реплика му се струваше толкова позната? Погледът му се устреми към откачения маг на три метра от него и несъзнателно оголи зъби. Машинално закрачи към него, или направи опит да го достигне, само че по пътя незнайно откъде се появи някакъв сервитьор, който се препъна в него и го събори на земята. Съдържанието на големия му поднос се оказа върху така или иначе ядосания полувълк. В този момент реши да не се ядосва повече. Да, имаше ли накъде?! А изобщо някакъв смисъл? Така очевидно само радваше егото на онази откачалка, за която бе завързан по законите на безрадостната реалност. Затова просто щеше да си гледа работата доколкото може, надявайки се че и другия ще направи същото.
- Пффф... – направи гримаса. Току-що бе облизал един от пръстите си, по които се стичаше някакво питие. Не знаеше как могат хората да пият това, но бе отвратително! Дали бе същото, с което доста се наливаха под път и над път? Е, тук май бяха надминали себе си в измислянето на най-отвратителния алкохол на планетата. В Шизеншики си имаха традиция да си правят две специални питиета, едното от които бе само за разни ритуали, но някои атеисти, като безименния, си го обичаха и си го пийваха, когато им се допиеше. Като цяло нямаше нищо, с което хората можеха да го впечатлят. Да, определено бе така! О, момент, какво беше това...
- Ммм... – доволно измънка, докато ближеше останала част от ръката си. Отдавна бе изключил, че се намира все още сред хора, но някак вече не му пукаше особено. Най-много да го сметнат за луд, но какво пък? Онзи маг също не бе по-нормален от него. Какво ли бе това течно черно изкушение? Дали не го виждал и преди, под друга форма. Нима... се наричаше „шоколад“? Възможно ли бе да притежава свойството да се разтапя? О, защо в името на небесата, бе толкова сладко... Но някак зарибяващо, както се изказваха малчуганите. Това не беше добре. Заплесна се по облизването на шоколад от кожата си, а беше тръгнал да пита за онзи висш съвет или каквото беше споменал проклетникът. Дали щеше да си спомни отново въпроса си?

Трябваше възможно най-скоро да се върне в Шизеншики, не можеше да изтрае повече в света на хората и това е. Всичко наоколо бе твърде... по човешкиму изискано за него и неговия вкус. Просто не се издържаше, нямаше как един звяр да се почувства добре сред човеците, особено при положение, че въобще не му бе мястото тук. За щастие очевидно и онзи с идиотската усмивка смяташе така, и бързо се махнаха от партито без да се налага излишно кръвопролитие. След кратко лутане, на пръв поглед безцелно, Нервака най-сетне зърва портал към Шизеншики и вече машинално задърпа спътника си към него. Той както винаги не спираше да боботи, но този път полуживотинското съзнание на дългокосия успя да отсее важните и съществени факти, от празните и дразнещи приказки, които безцеремонно игнорира. Преговаряйки си наученото дотук, бе разбрал, че съдбата бе наистина жестоко явление. Защо тази проклета нишка трябваше да го свързва точно с представител на далечната и чужда цивилизация? А защо проклетата нишка ставаше все по-здрава, сега пък и златиста? И защо, демоните да го вземат, вече можеше да чете и мислите на откачалника?! Не бе ли предостатъчен факта, че той се намираше постоянно около него и го задушаваше с физическото си присъствие, че сега да прибавим и духовното?! Не, не му стигаше непрекъснатото му ломотене, което си просеше да бъде вписано в книгата за човешки рекорди на Гинес, трябваше да чува и това в мислите му. В интерес на истината едва правеше разлика между двете, може би си позволяваше повече волности по негов адрес там, в съзнанието си, но ако мислеше да продължава така, щеше да му стане неприятно от последствията, които биха настъпили. Последното, което бе отсял като важна информация за проклетата им връзка, бе това, че ако единият от тях умре, другият ще го последва по пътя в отвъдния свят. Значи ако не искаха да се стига до тази извратена крайност, трябваше да се изтърпят взаимно и да постигнат някакъв общ компромис? Ха, каквото и да трябваше, нямаше начин звярът да е този, който ще отстъпва или прави каквито и да е компромиси. Достатъчно голям компромис бе това, че остави откачения маг да живее и в този момент той дължеше на него всичко, дори това, че все още диша. Всъщност, ако трябваше да бъде честен, му се бе сторил доста по-приятен, дори прелестно възхитителен, докато траеше пристъпът му на екология... екрология... или каквато там беше думата за болестта му. Не че го устройваше да влачи със себе си спящ паразит, но този вариант бе далеч по-предпочитан от вариантът на мага в будно състояние. Изминалите няколко часа, в които другият сладко си подремваше в обятията на дългокосия, сякаш отлетяха като есенни листа, повяни от нетърпеливия сутришен вятър. Сториха му се като секунди, а щом отново изведнъж регистрира нарушаването на тишината, в мислите му отново избухнаха чуждите такива, при което съществото хибрид поднови оплакванията си, външно изразяващи се в ръмжене и оголване на зъби. Хиляди горски създания, защо този идиот не млъкваше? Въобще беше ли способен да го стори, или освен че му липсваше веществото за контрол на съня, му липсваше и вещество за контрол на приказките?! Не спираше да бълва врелите си некипели като някой нагорещен от вълнение вулкан, дори след като нямаше слушатели, или поне не такива, които разбират притчите му. Макар да го бе оставил да върви сам, след като се бе разбудил, все пак му се налагаше да го дърпа като първолаче, което не се сеща да върви само. Нямаше намерение да го чака, намираха се в най-опасната зона на Шизеншики, която се водеше неутрална за всички шикита. С други думи тук шикитата бяха най-уязвими и безпомощни тъй като магическите им сили действаха наполовина или въобще ги нямаше, докато тези на външни нарушители се удвояваха. Мда, тук всяка битка или нападение не би било нещо справедливо. И въпреки, че досега не се бе случвало някой неканен гост да проникне в света им и да ги нападне, от известно време полувълкът бе усетил, че някой ги наблюдаваше. И да, бе наясно, че тази негови инстинкти нямаше начин да го излъжат. До краят на пустата гора и началото на защитената и безопасна за шикитата зона, оставаха още два километра. Не беше много, ала в мислите си как да стигне по-бързо, врагът вече бе изчислил всеки свой ход и бе решен да го изненада. За щастие предвиди накъде ще полети отровната стрела и със светкавична бързина се бе озовал точно пред мага си спътник, който изглежда поне бе успял да изгуби уми и...дума. Най-сетне беше млъкнал, въпреки че на разтворените му устни все още висяха думите, които се бе канил да каже в настоящата секунда. Този път оголените остри зъби и сбърчените вежди на Нервака не бяха по адрес на безполезното същество, с което беше свързан той. Просто болката бе почти непоносима. Стрелата бе успяла да се забие твърде надълбоко в рамото му, а отровата й вече действаше, затова по едрото и мускулесто тяло на шикито започна да избива голямо количество пот. За щастие този вид отрова нямаше да го убие, щеше да се поизпоти доста, но смъртоносното вещество щеше само да накара кръвта му повече да кипи. Това бе почти равносилно на това да се ядоса дотолкова, че да умъртви всичко живо наоколо, но някак щеше да опита да се концентрира само върху врага си. И като споменахме за врага, очевидно бе, че не е случаен човек. Беше много хитър, щом се целеше в най-слабата и уязвима мишена. И сякаш бе наясно с това, че умреше ли проклетникът, щеше да елиминира с един куршум два заека.
Нервака изръмжа яростно и се извърна с гръб към безмълвния си другар, след което се отблъсна с крака от земята и полета във въздуха. Вече не му пукаше дали проклетите му магически сили действаха или не. Все още притежаваше физическата си мощ, а той бе един от най-силните създания, които някое същество можеше да срещне в този свят. Вече съзря целта си, рееща се до едно вековно дърво. Ахна при вида й. Не при вида на жената, облечена в пищна и въздълга бяла рокля със сини и розови орнаменти, притежаваща дълга руса коса, напомняща килим от коприна, и изваяна неземна фигура. Това, което го накара да ахне, бе татуса над гърдите й, откриващ се ясно по средата на отвореното деколте. Това бе...
- Проклятие! – изръмжа ядосано, виждайки, че в тази битка нямаше да има никаква възможност да отбележи точки в своя полза. Но вече беше късно... Още отровни стрели една след друга полетяха към него, а по-късно се включиха и ледени късове дърво. Това не беше нищо, тя все още не бе активирала и едно от големите си заклинания, но за нещастие бе достатъчно, че да попречи на шикито да я атакува физически. Защото за да го стори, първо трябваше да достигне до нея. Това бе единственият недостатък на една физическа атака. Трябваше да улови момента, в който да може да се приближи достатъчно, че да нанесе заветния удар, ала такъв момент в тази ситуацията не се очертаваше да има. В този ред на мисли не му оставаше друго, освен да се защитава. Както летеше към нападателката и смесената й орда от стрели, той направи няколко завъртания и с едно салто се оказа обратно на земята. След секунди „заваля“ дъжд от натрошени ледени късове дърво и стърготини. Из зелената гора закънтя тънък смях, а секунда по-късно Нервака се включи с ожесточено ръмжене от своя страна. Сега приличаше досущ на необуздан настървен вълк. Опита да използва поне щита си, че да предпази спътника си, който обичаше да се вживява в ролята на спящата красавица. Без успех, дори най-простото заклинание не действаше... Проклета неутрална зона!
Няпа пък! Инатът му беше по-силен и разрушителен от всичко друго и нямаше начин да бъде спрян. А стрелата, все още забита в едното му рамо, досадно напомняше за присъствието на отровата, която все още нагорещяваше кръвта на Нервака, карайки я буквално да кипи. Хибридният маг се извъртя и отново рязко се отблъсна от земята. Нищо не му пречеше да продължава да опитва. Когато зърна новата порция ледени късове, вече бе подготвен и кацна на близкото дърво, забивайки нокти в него. Когато и тази атака премина, шикито се отблъсна от дървото, отлепяйки част от дебелата му кора. Обаче беше ясно, че никой нямаше да отстъпи...
Хладнокръвната кучка бе сорра кори, или с други думи небесен вледеняващ феникс. Имаше на своя страна силата на боговете, бе нещо като кралицата на леда и притежаваше отровата и безсмъртието на един феникс. Да, фениксът имаше своя собствена специфична отрова, за която обикновените представители на цивилизация си нямаха и представа. Опасна и зловеща комбинация. И прекалено могъща, дори за самия притежател на този татус. Някои наричаха сорра кори - Проклятието. Не беше напразно, защото прекалено голямата сила накрая караше мага да полудее и да се самоунищожи. Никой с татус от ранг А не бе свършвал по друг начин. Освен ако... За да оцелее, трябваше повече сила, тоест енергия. За да се сдобие с тази енергия, трябваше да открадне нечия душа. Да, това бе най-чудовищното нещо, което никой маг не толерираше, било то един получовек, полувълк. Нямаше да остави нещата така! Изключено!
Огромната бяла капела, която досега скриваше маслиновия поглед на врага, полетя със светкавична бързина към Нервакка и закри лицето му за секунди. Но и толкова изглежда бяха достатъчни за хитрата сорра кори да се изпари, оставайки след себе си една последна стрела със смъртоносната отрова на феникса. В процес на падане дългокосия шики видя накъде лети опасността и с въздушно салто се приземи пред Адам. Всичко се повтори, няколко милисекунди по-късно усети как стрелата се забива в него, отваряйки му втора рана за днес. Очертаваше се едно доста обещаващо начало на вечерта. Или сериозно казано – напълно обезсърчително и безнадеждно. Ако проклетата откачалка, заради която вече само в тази битка се пожертва два пъти, продължеше да стои така безучастно и да бъде тъй безполезна, то бяха свършени. И двамата. Не можеше да пази и него, и себе си, а какво остава междувременно да се бие с врага. Бе немислимо дори за хорските герои като Супермен. А той дори не беше Супермен...
Оголи зъби, напрягайки челюстта си, и затвори очи, за да издържи болката. Началото бе най-трудно, но двойно количество от проклетата отрова нямаше как да не остави временните си странични ефекти. В следващият момент вече усети как тя пролази надолу по тялото му и порази крайниците му, а голямото му масивно тяло се строполи по естествен път на земята. Не искаше да се примири със загубата и това може би болеше повече, но колкото и да искаше, не успяваше дори да помръдне краката си. Зарови муцуна в купчината листа на земята и изсумтя непримиримо. Знаеше едно, само едно нещо. Това далеч не бе последната им среща с тази сорра кори, тепърва щеше да има шанс за реванш. Да, на тази кучка не й оставаше още много време, и тя щеше да умре от неговите ръце! Щеше да умре... Периферията на погледа му обходи земята и фокусира там огромната бяла капела – единствената следа, която негодницата остави след себе си. Но той таеше силни съмнения, че самата съдба щеше да им уреди среща, рано или късно. Щеше...

Не успя да усети кога бяха изминали последните няколко значителни минути, след края на битката. Единственото, което кръжеше в съзнанието му, бе мисълта за несправедливата битка и онази проклета триумфална усмивка, която секунди по-късно се скри под огромния връх на капелата и изчезна от погледа му. Извитите нагоре връхчета на яркочервените устни оставиха силно чувство на гняв у дългокосия индивид, което остатъчно продължаваше да го разяжда отвътре. Вече разбираше що значи то това омраза. Непонятното до този миг, отвратително чувство, се бе запечатало в мъртвата страна на гърдите му, където не биеше сърце, под образа на онази жена, сорра кори. Нямаше начин да я забрави, защото вече чувстваше, че е предсказал битката на живота си. Тя щеше да се състои доста скоро и съперникът му вече бе предопределен. За съжаление съзнаваше, че и партньорът му в тази сурова битка също бе съвсем налице, ала това някак си не му се нравеше. Защо точно този човек? Защо точно Адам? За първи път му се случваше да мисли за него, изричайки името му мислено. Бе някак странно и твърде уважително за неговия стил, но ако трябваше да е честен, през последните няколко минути бе започнал да открива различни страни на мага, с когото бе свързан. Да, той бе все така нескопосан и досаден, все така ненормален, но и някак... Някак странно защо бе изключително добър в краденето на доверие. Дали умишлено или съвсем несъзнателно добронамерено, но странният маг успяваше да породи интересни чувства у дивака. Никога досега не бе виждал такъв представител на цивилизацията. Досега всеки на негово място би избягал, или би предпочел да се самоубие, отколкото да тръпне от неведение кога точно ще стане храна за другаря си. И най-основното, кой би помогнал на един звяр? Дори само веднъж? Цивилизацията се бои от дивото и се пази от него, стои настрана, осмисля всяка своя стъпка, калкулира и пресмята, защото и една малка грешка може да им струва живота... Но не. Някак си нищо от това, което важеше за повечето хора, не важеше и за Адам. Не можеше да го обясни с прости думи, а само с такива беше свикнал да обмисля и преценява субекти и обекти от околния свят. Ето защо му бе изключително трудно да каже какво точно същество бе досадникът, но някак започваше да свиква с компанията му. Дори и да бе някой, който никога не би се доверил на никого, просто нещо неизвестно го караше да е напълно убеден, че Адам не представлява никаква опасност за него, или себеподобните му, а дори би помогнал, ако може да е полезен с нещо. Той бе просто един добродушен, но уви лишен от късмет, представител на хомо сапиенс. Някакво силно чувство се бе зародило от другата страна на гърдите му, точно там, където биеше дивашкото му сърце. Вяра. Вярваше на своя спътник, просто му вярваше. Вярваше силно, че няма да бъде изоставен, предаден, унижен, стъпкан и повален... Не и от него. Все още го изумяваше фактът, че съществуват подобни създания, живеещи в порочния хорски свят, сред всичката царяща там жестокост, която обагряше дори въздуха и го караше да натежава, веднъж попаднал в дробовете. Нима тази тъжна и тягостна атмосфера не пречеше на Адам? Може би си бе създал свой идеалистичен мироглед и гледаше заобикалящото го през сладки розови очила, следвайки простичките си цели в живота. Неща, които иска да свърши, преди да си отиде. Вече ги бе научил. Искаше да се ожени, да създаде семейство, да възпита потомците си и да се отърве веднъж завинаги от магьосническите си способности, а накрая спокойно да седи в мекото си кресло, потънал в сладка семейна идилия. Да, всичко това бяха обикновени човешки мечти. И вероятно вече можеше да е изпълнил поне първото, ако не бе лошият му късмет да попадне точно на Нервака, и то да се окаже принуден да го следва по петите за неопределен период от време.
Въздишка искаше да се изтръгне между устните му, но вместо това се чу възмутено изсумтяване от страна на вълчо, който махна вяло с ръка, отказвайки да изяде скромния дял на мага, който бе предложен на него. От една страна бе трогнат от милия жест, но ако му изядеше вечерята, която без друго не представляваше особено много, другият по някое време може би щеше да припадне от глад и пак да трябва да го носи на конче като някое бебе. Стигаха му странните му пристъпи, придружени от доволни мляскания и неразбираемо мърморене насън.
- Не е нужно да ме имитираш! – изрече с висок, но интелигентно човешки тон, след което отправи пронизващо сините си ириси към отсрещните. – Знаеш, че искам или не, отлично те разбирам. – добави, а сетне просто грабна хищнически рибата от ръцете му и я напъха в полуотворената уста на мага. Сети се как ще го нарича вече. Тъкмо нямаше да забравя за факта, че бе орисан да го спохождат беди и несполуки. За миг поразмърда тялото си, сякаш за да провери дали всичко си е на мястото. Беше си. Вече я нямаше парализиращата болка, билките, които другият му бе поставил, доста бързо поеха и неутрализираха всичко. Вече в организма му нямаше почти следа от отровата. Ето, че все пак оцеля. Не че някой би се усъмнил в това, щом говорим за такова хибридно създание. И все пак не биваше да се възгордява заради издържливостта си, трябваше да се присети къде се намира все още...
- Побързай с яденето, нямаме време да се мотаем. Все още се намираме в неутралната зона, което значи, че не може да ползваме силите си. – изправяйки масивното си тяло, той се протегна напред и взе една съчка, с която бързо начерта нещо, наподобяващо карта.
- Това е пътят към Шизеншики, ще трябва да стигнем до два часа. Наоколо е опасно, не бива да оставаме задълго. – точно изрече думата „опасно“ и мозъчните му сензори регистрираха приближаваща жива форма на живот, все още с неизяснен произход. В миг сетивата му се изостриха, мускулчетата се стегнаха и цялата му система от органи зае готовност за атака, макар и привидно въобще да не бе помръднал от мястото си. След още няколко секунди време, някое близко дърво прошумоля и издаде местоположението на новопристигналия. През ноздрите на Нервака се изпусна значително количество пара, щом разбра кой бе въпросният индивид. Изправи се бавно, заемайки готовност за защита. Може би скоро щеше да му потрябва и тази опция.
- Ха! Хмфп! – нещо странно излезе под формата на звуци, произнесени с мъжки тембър и малко по-късно, вече усетил, че скривалището му е разкрито, една висока стройна фигура се приземи плавно и в перфектен унисон на земята. Вековното дърво издаде лек тътен и се разтрепери чак в горната част на короната си. Известно време единствено вятърът раздухваше тишината и я прогонваше, заедно с есенните листа, покрили тревата. Два субекта се бяха фокусирали един върху друг и както при всяка своя среща, не правеха изключение за това начало. Винаги стояха поне минута с неразгадаеми погледи и се зяпаха многозначително. Бе от части плашещо и зловещо, от части такъв бе най-нормалният и любезен поздрав за „Добре дошли/завърнали се“ в Шизеншики.
- Геоги. – произнесе името му с равен тон, изпреварвайки кривата иронична усмивка на съседа си. Да, по някакво злощастно обстоятелство, освен себеподобен, този индивид му се водеше и нещо като съсед, тъй като постоянно се вреше при него и обитаваше неговото дърво и територия. От цяла гора не можа да си хареса друго, а някак странно защо, при дуел между двамата, винаги както и да го измисляха, все завършваха наравно. Никой от двамата не искаше да умира, инатеше се и накрая се стигаше до вид устно примирие, състоящо се в непримиримо ръмжене всеки път, щом двамата се засичаха „вкъщи“. Но за Нервака това бе нещо абсурдно, тъй като той пръв си бе намерил това дърво и бе очертал ясно територията си. Този тип обаче твърдеше, че той първи си заплюл мястото, но си забравил нещо-си-там, тъй нареченото от него „късметлийско въгленче”, за да го обозначи като свое обитание. Както да е, врели некипели бабени геогини... Вече на никой от двамата не му се занимаваше да търси някакво решение на този проблем, или изобщо да го обсъжда. Защото започнеше ли се, спорът щеше да продължи до края на вечността.
- Същият. – отвърна вяло, подсмихвайки се, но след миг всяка следа от усмивка по лицето му се изпари и той запристъпва към Адам, който автоматично се бе намерил зад Нервака.
- Точно това е името ми, но... това? Този... човек? Защо си довел човек тук? – попита озадачено, демонстративно подушвайки въздуха около почти закрития маг. Просто не можеше да се доближи достатъчно, но ако такава възможност съществуваше, то Купидон вече да се е простил с някоя част от тялото си. Дам, ей така, като едното нищо. Може и без причина.
- Възможно ли е да си решил най-сетне да поделиш плячка с мен? – внезапно ентусиазиран запита Геоги, повдигайки вежди към леко ръмжащия си съсед.
- Той е гост и е с мен. – отвърна кратко и ясно полувълкът, правейки крачка напред, за да ограничи повече действията на опонента си.
- С теб значи... Следователно не мога да го изям??? – поде с изумление и нотка на остро разочарование.
- Правилно разсъждаваш. Докато е тук няма дори да си позволяваш да го доближаваш. – открои се и ясна заповедническа нотка, която не бе там случайно. Близко бе до логиката, че щом си имахме два звяра, делящи една територия, единият все пак трябваше да се налага повече и да доминира над другия, карайки го да спазва някакви неписани правила. В противен случай досега единият от тях отдавна щеше да е мъртъв. Всъщност би следвало да е мъртъв, но както споменахме всяка битка завършваше без труп, което бе от части възхитително, но от друга страна си бе нещо като проклятие. Стигнеше ли се до разпра, Нервака и Геоги започваха да се бият, двигайки всичкия прахоляк в гората и така напразно минаваше целият им ден – битката продължаваше, докато и двамата не се изтощят напълно и не се пльоснат едновременно на прашната земя. Чудно защо силите им свършваха точно по едно и също време, което неимоверно много вбесяваше и двамата, или поне Нервака. И така се взе неизреченото решение да обитават една и съща територия, като се стараят всячески да не се засичат по едно и също време, за да не им се налага да си хабят времето и силите за едното нищо.
Геоги, чието име значеше „смърдящ корен“ на техния език, бе получовек – полускункс, което заедно с магическия му ранг „цъфтящ живот“ го правеха шики: един типичен обитател на измерението, от което Нервака идваше. Дарбата на Геоги носеше такова интересно име, тъй като се състоеше главно в това, че той можеше да вдъхва живот на разни неща, най-вече на растенията и камъните, и изобщо всичко горско наоколо. Татусът му бе на цвете, което се разпростираше от лявата част на гърдите му, стигайки чак до задната част на врата му. В сравнение с фигурата на безименния дивак, неговата бе по-изтънена и слаба, а костите му леки и същевременно много здрави, което му позволяваше да си се катери с лекота където си поиска. Косата му бе черна като катран и някак вързана малко под раменете, а надолу се разпростираше подобно на паунови пера. В средата на чотурата му се открояваше една права бяла линия, която се явяваше част от присъщата за един скункс краска. Черно-белите уши и опашка се появяваха само по време на битка, когато бе силно разстроен от нещо, или при усещане за потенциална опасност. И почти накрая, но не на последно място бе факта, че името му напълно му подхождаше, но трябваше да се отбележи, че Геоги си имаше безброен набор от миризми, с които можеше да задуши, нокаутира, или дори убие противника си. Обаче интересното бе, че досега която и да използва, при полувълка не действаше така силно и го нямаше желания ефект, говорим за последния от изброените.
- Не разбирам. – каза с равен и привидно спокоен тембър, в който нямаше следа от въпросителност и недоумение. Бе просто едно съобщително изречение, но всъщност скунксът имаше леко странен говор и понякога дори самият той не се разбираше съвсем. Сега сякаш му бе нужно да асимилира какво му бе заповядано току-що, или по-скоро защо трябваше да го спази. Причината като че ли му бе убегнала съвсем и той след няколко секунди наклони глава със същото странно изражение, втренчено в малката част от човешка фигура, която успяваше да види иззад Нервака. Тъй като бе малко по-височък, успяваше да фокусира двата кестена, които го гледаха с прикрит страх. В неговите тъмни маслини пък проблясваха искри на презрение. Дори нямаше причина да се примирява или съгласява с нещо, защото искането на съседа му, му се струваше адски нелепо и невъзприемчиво.
- Не разбирам... – повтори той, извисявайки леко по принцип тихия си глас, правейки крачка към другия шики. – Откъде-накъде ще водиш този... човек тук, в Шизеншики?! Да не си ял конска слама? Обикновено от нея започваш да приказваш глупости... – сега вече недоумението му бе очевадно за присъстващите, а след като бе безцеремонно прекъснат, изскърца със зъби.
- Нямам причина да ти давам обяснения. Не съм дошъл, за да ти искам позволение за каквото и да било. Само те предупредих да не се доближаваш до този маг.
- Откога започна да се сприятеляваш с...хората? Нима това нещо може да е друго, освен храна? Знаеш добре, че дори аз да не го изям, ще го стори някой друг...
- Разкарай се, няма да ти давам обяснения! Нито да повтарям! – изръмжа насреща му, оголвайки острите си зъби – нещото, което най-много разстройваше Геоги. Сякаш го направи нарочно, съвсем умишлено. От двете страни на катранената му грива изникнаха две уши. Муцуната му се намуси и той гневно се извърна, размахвайки нервно рунтавата си черно-бяла опашка, която тежко потупваше земята, шибайки изпопадалите пожълтели листа. Извървя някъде около 5 метра и внезапно от ръката му полетя каменно острие, което стигайки до Нервака, го заобиколи и се отправи към човека зад него. За щастие този ход бе предвиден от съседа му и той улови острието, което бе съживено от Геоги и започна да се инати в ръцете му, докато притежателят му не го спря от страх да не нарани когото не трябва.
- Защо си такъв, какво ти става?! Нима забрави какво ни сториха тези твари? Съществата от цивилизацията... Веднъж вече опитаха да унищожат расата ни, изтребиха хиляди от нас и останахме наполовина! – почти изпищя, но гласът му си оставаше все така немощен и неспособен да разколебае мислите на другия шики. Знаеше отлично, че бе напълно безполезно дори да опитва и това правеше опитите му още по-жалки и неефективни. Другият от своя страна бе сигурен във всяко свое начинание и винаги следваше преценката си.
- Той не е от тези хора, не може да нарани и мухичка. И не е само това... Аз му вярвам! Вярвам, че няма никаква причина да действа срещу нас, това не би му донесло нищо хубаво и той е съвсем наясно с този факт.
- Вече започна да вярваш на човеците? Това е грешно, това е част от плана им! Да им повярваш! Няма изключения! Всички от цивилизацията са ни врагове и не бива да им вярваме! – Геоги бе сбръчил вежди и вече някои думи се изплъзваха директно измежду зъбите му. Сега вече не можеше да се примири. Бе готов да тръгне като разярен бик към отсрещния индивид, защото бе уверен, че това е за благото и безопасността на Шизеншики и обитателите му. Точно сега, това бе моментът Нервака да действа. Не му се нравеше, че трябва да прибегне до това, но нямаше друг начин да усмири „съквартиранта си“. Това щеше да го заболи, но бе за доброто на всички.
- Няма изключения? Забрави ли чий прадядо издаде всичките ни скривалища на хората? Той бе един от нас, нали? Бе като нас, но ни предаде. – щом завърши стисна зъби и хвърли сребърното острие, което се заби в дървото до Геоги, съвсем застинал на мястото си след отекването на тези думи. Да, в изречението ставаше въпрос за неговия прадядо, който се бе съюзил с хората и бе изменил на собствената си раса и дом. Никой и досега не бе наясно с причините за това, ала в Шизеншики едно нещо се наказваше най-жестоко и това бе предателството. Само това бе единственото табу тук, поради което да бъдеш потомък на предател означаваше да живееш като пропъден и прокажен. Означаваше да носиш нечия чужда вина до края на дните си. Дивакът знаеше колко тежък живот бе имал Гегои. Можеше правилно да предположи, без да му е разказвал нищо за това. Слуховете се разнасяха от уста на уста и преди години бе дочул, че с баща му били прокудени от родния им хълм, сетне баща му се разболял от душевна болест – най-лошата възможна болест при шикитата, тъй като повечето от тях са чувствителни същества и да ги отделят от родното място е като да се чувстват съвсем нежелани и непринадлежащи никъде. Не знаеше кога точно Геоги се бе простил с баща си – вероятно единствения му останал роднина и единствения човек, който бе имал до себе си, но след като дойде при него видя тъгата в очите му и реши да я прогони по своя си начин. Затова вечно го провокираше, реално това бе главната причина да го предизвиква на битки. Някак искаше да се научи сам как да бъде силен и да не разчита на никого. Трябваше да свикне, че никой нямаше да го обикне, само защото прадядо му е предал расата им. Да, това не беше честно, но той бе длъжен да свикне с тази мисъл, че животът бе точно такъв – безкрайно несправедлив и безмилостен. Никой нямаше да го потупа по рамото и да го съжали, задето няма вина за нещо, случило се преди много години. Просто трябваше да бъде силен, но Нервакът го познаваше твърде добре, за да каже, че все още не е събрал нужната сила у себе си, която да му помага занапред да преодолее дори онова, с което не може да се примири. И ставащото сега щеше да докаже теорията му.
- Това... Това... – едва поде Геоги, шарейки със замъглен и празен поглед в пространството. Не му отне много да заплаче като малко дете. – Аз... Зная... Знам това... Но защо... Аз... не съм, не бих...– изхлипваше едва-едва, но думите му почти се давеха в реките от сълзи, които сякаш никога нямаше да престанат. Момчето закри лицето си и продължи да плаче неудържимо. Краката отдавна го бяха стоварили на земята, а опашката му се бе сдобила с пръст и шепа разпокъсани листа. Полувълкът бавно се доближи до ревльото и прокара ръка през клюмналите му уши, показващи колко бе разстроен. Наистина съжаляваше, че му бе причинил това. Все някога другият щеше да му го върне тъпкано, така че... да кажем, че двамата винаги бяха квит.
- Спокойно, всичко е наред. Знаеш, че не го казах, заради това. Просто исках да разбереш, че има изключения. Аз не те виня за нищо. – произнесе с по-мек и внимателен тембър, а свободната му ръка сне неговата от лицето му и премахна сълзите с едно движение. – Не плачи повече, изглеждаш нелепо и знаеш, че съм прав. – леко шеговито го скастри и му се оплези, забелязвайки червенината по бузите му. Знаеше, че галенето между ушите бе най-бързият и ефективен начин да успокоиш някое шики, дори и обикновено животинче.
Геоги започна да хълцути, както ставаше винаги, когато нещо му подейства изненадващо. Вероятно се дължеше на внезапното успокоение, или пък на жеста от страна Нервака, който преди никога не се бе случвал. Може би всичко го бе изненадало.
- Чакай! – каза рязко момчето, с все още малко хленчещ глас, като задържа ръката на съседа си. – Да вървим заедно! Тук е опасно...
Полувълкът издърпа ръката си, при което другият се изправи от земята и тръгна по стъпките му, сякаш бе теглен с каишка. За щастие Адам вървеше от другата страна на своя спътник, така че бе на безопасно разстояние от враждебно настроения към него Геоги. Вървяха известно време и Нервака реши да сподели съмненията си. Не му даваха мира откакто огледа неутралната зона, която все още не бяха напуснали.
- Геоги. – рече той без да отклонява поглед от пътя пред себе си.
- Да?!
- Забелязваш ли нещо странно? – попита го, сякаш отговорът не бе очевиден. Всеки, който познаваше измерението Шизеншики можеше да каже какво не е наред в момента.
- Говориш за неутралната зона, нали? Днес научих, че шикитата, които винаги охраняваха това място, са изчезнали безследно. Затова реших да проверя какво става и дойдох тук... Не намерих и следа от тях, дори признаци да са били тук, като миризма например...
- Сякаш душите им да били погълнати... – някак замислено довърши безименния и за миг забави крачка, оглеждайки се.
- Да, сякаш някой е изтрил съществуването им, необяснимо е с думи, но знам само едно създание, което би могло да направи подобно нещо... – Геоги несигурно прекрати мислите си, преди да ги доизкаже и поклати глава в знак на невярване.
- Сорра кори. – Нервака отново довърши изречението му, а другият подскочи при споменаването на магьосническия ранг. Загледа невярващо съседа си и едва не го изпи с поглед.
- Невъзможно! Имаше само една сорра кори, която съществуваше някога и тя бе убита от нашия вожд.
- Очевидно не си запознат с това кой единствено може да заличи сорра кори напълно. Да, нашият вожд я уби, но не задълго. Едно от нещата, които я правят всемогъща, е безсмъртието.
- Искаш да кажеш, че е възкръснала ли?! – недоумяваше момчето, а опашката му шаваше неспокойно зад него, все още отказвайки да изчезне.
- По-скоро никога не умирала. Не е по силите на никой от нашата раса да я убие. Може би само да я приспи за дълъг период от време, но не и завинаги. Има само един начин да бъде унищожена и това е главната й дарба да й бъде отнета, неутрализирана. Дарбата й да поглъща души. Това й дава нужната сила, за да просъществува.
- Нима трябва да се съюзяваме с гмерите за тази цел...?! – възкликна безрадостно, гризейки някакъв корен, който бе изтръгнал по пътя. Геоги вечно повтаряше колко са полезни някои корени, които растат в неутралната зона и колко укрепват зъбите и останалите физически органи.
- Не, те не могат да откраднат тази дарба, а и вероятно са именно нейни слуги. Единственият, който би могъл да неутрализира дарбата на сорра кори, това е маг Купидон. Той е тук затова. – най-сетне разкри липсващото хикс в уравнението, което накара Геоги да изгуби целия си речник, който без друго не бе особено богат, и единствено да изсумти, стрелвайки с поглед човешкия маг, вървящ тихичко до Нервака. Очевидно никак не го харесваше, но като че ли причината не се криеше в расовата му принадлежност, поне не главната причина...
- Трябва да побързаме, имам лошо предчувствие. Далеч съм от мисълта, че стражите на това място ще са единствените изчезнали жители. – дивакът забърза крачка, но държеше под око действията на малкия скункс, тъй като не искаше да се прости със спътника си. Засега смяташе, че версията му добре е замазала положението. Ала знаеше, че Геоги бе умен, въпреки глуповатите си изказвания, и скоро щеше да разбере, че това за сорра кори бе само легенда. Нямаше много време за действие. И все пак... имаше някакво смътно чувство, че у всяка легенда се криеше истина, а и вече не му се вярваше случайно да е свързан по подобен начин с Адам. Трябваше да има причина, винаги имаше и тя бе само на една лапа разстояние. Бе нужно само да се концентрира и да забрави неизказаните си опасения. Опасенията си, че във всичко това бе замесен и някой от техните... Някой, който бе един от тях.