Скромната сграда "Тайто"

Мххх.. Какво бе това? Какво беше, наистина?
Нещо..нещо упорито и досадно сякаш се пречкаше на заспалия блондин в леглото и затрудняваше дишането му. Да, наистина го затрудняваше. Всъщност това бе просто едно невинно перо от възглавницата, която нощеска Рюкай сам самичък бе разкъсал от превъзбуда, но.. нима това оневиняваше проклетото перо, заело наглата си позиция върху носа му? Не, определено не бе той виновникът, а дори да беше, никога нямаше дори да си го помисли.
- Фу...Фу... - ах, как мразеше това.. Винаги нещо трябваше да помрачи прекрасността на разнообразните му нощи. И сега, това проклето перо наистина успяваше да увенчае с успех начинанието си. Дори тихата проба на Рю да го издуха от лицето си сякаш бе нещо съвсем напразно и безсмислено. А така не му се искаше да освобождава нито една от двете си ръце...
Ммм, бяха се намерили на един наистина удобни позиции, и всичко сякаш беше толкова съвършено... Едната, заровена в меката и все още леко навлажнена коса на тъмнокосия индивид в леглото, сякаш се бе сгушила измежду кадифените кичурчета и й бе наистина топло и приятно да си стои там.. Другата пък, бе някак несравнимо тържествено обвита около кръста на въпросния тъмнокос индивид и самодоволно празнуваше победата от изминалата нощ. Една наистина хубава нощ. Колко жалко, че трябваше да приключи така...
И всичко заради това перо!
Мда, колкото и време Орю да опитваше да се инати, само и само да остане още малко така.. дразнителя вече го бе събудил и това значеше, че е само въпрос на време да го откаже от стоенето в леглото, независимо колко приятна бе позицията му там. Е, в интерес на истината, Рю не бе някакъв смахнат ясновидец, че да предскаже какво се крие във възглавницата. Кой по доялите все още си купуваше възглавници с толкова големи пера? Това бе наистина опасно за дихателната система. И много досадно, особено в моментната ситуация. Ха, наистина..в колкото и легла да бе бил Рюкай преди..не бе попадал особено често на такива възглавници, а дори да беше.. всъщност рядко бе стигал чак дотам, че да ги къса и може би заради това не му бяха създавали проблеми.
- Мхх...- типичното измънкване на блондина бе окончателен знак, че настроението му бавно и сигурно изчезваше, докато той самият опитваше да се надигне от чуждото легло.
Като за начало успешно бе намерил банята, но като се има предвид колко малко бе местенцето, това нямаше как да се окаже нещо трудно. Реално на японеца му беше все тая дали се намира в огромен апартамент с тридесет прозореца или в скромно жилище, част от разпадаща се сграда. Стига наоколо да имаше легло, баня и кухня другото не е от значение. Хмм..и като споменаваше кухня..
Всеизвестен факт за малкото хора, запознати с навиците и някои от настроенията на Орю, беше това, че единственото, което можеше да възвърне почне част от изгубеното наскоро настроение..бе само една бърза царска закуска. Да не повярваш, но блондина наистина обичаше да готви за себе си и макар да не бе ясно защо, често пъти мило позволяваше и на други да опитат от собствените му приведения. Аа всъщност не бе "често", тъй като за сега единствено рат му се бе "тровил" с яйчения му омлет и окономияки.. Е, сега сякаш нещо го изкуши да направи повече порции от необходимото за засищане само на своя глад и..вероятно щеше да предложи, или в краен случай...да принуди стопанина на това ято да изяде останалата храна и със сигурност докато това не станеше, Рюкай нямаше да може да намери покой или да бъде разкаран от чуждия дом. Мда, понякога наподобяваше онези шарени и весели лепящи се листчета, които всеки де лепеше на хладилника и брат му се побъркваше от тях, тъй като всъщност...трудно можеше да го отвори (имаше дори на дръжката). Но не, във всеки случай Орю не беше някакъв маниак, просто му доставяше удоволствие да прави някои неща в леко плашещо големи пропорции, което обикновено стряскаше околните и от там всеки възприемаше нещата погрешно. Но се пак, нека се върнем на огромните му готварски умения, които май единствено самият Рюкай бе надценил. Все пак в неговите очи, дори един загорял омлет, приготвен от него...бе красив и вкусен като този в изисканите столични ресторанти. Но пък въпреки гордостта, която изпитваше, докато готви, крайният резултата все пак ставаше да ядене и това бе важното.
- Хмм..Дали момчето ще се нуждае от супа срещу махмурлук? Не, не.. Ако трябва да пресмятам, той не изпи повече от две бири, а и си личеше ясно, че бе далеч от пияното състояние, докато ми се отдаваше... - несъзнателно изказвайки мислите си на глас, на лицето на Рю се изписа една самодоволна усмивка, която бързо прерасна в тих смях и скоро след това изражението му сатна отново непроницаемо и неизразяващо никаква емоция. Въпреки ,че принципно блондинът не бе от персоните, които се замислят особено за подобни неща...все пак му бе малкоо любопитно дали на младока му беше за първи път..с мъж? При мисълта, че през миналата нощ не бе успял да открие отговора на този въпрос, някакво странно чувство го жегваше, карайки го да се чувства отвратително...някак разочарован от себе си. Та това..кога преди се бе случвало? Винаги успяваше...успяваше да разбере... Но защо ли толкова му пукаше? Вероятно беше без особено значение. Въпреки че далеч не беше.. Рю просто не искаше да го признае...да признае как реално го бе накарал да се чувства тъмнокосия предната вечер..да признае как му влияеха докосванията му, какво го целувките му го караха да направи...до каква степен го възбуждаше сладкия му дъх , излизаш на пресекулки...ускорено, като "влакът стрела". Не, това беше просто нещо немислимо Наистина немислимо...именно защото се случваше да първи път.
- По дяволите... - рошавия блондин бързо размаха ръка във въздуха и изприпка до шкафовете зад него. Какво бе това остро невнимание от негова страна? Колко пъти си бе правил честта да готви в чуждите кухни, кога се бе опарвал до сега? Не, по всичко си личеше, че някой скоро щеше да си плати а страданието на Рю и това беше да е невинния живущ в този апартамент. Разбира се, той бе колкото невинен, толкова и виновен през погледа на японеца, който се чудеше дали въобще тук ще намери някаква лепенка. Не му пречеше и да няма, това бе просто един пръст, нали? Но нищо от ставащото не може да обясни защо става и защо се наблюдава подобен спад в настроението на блондина. Да, в момента аурата му беше мрачна. Наистина мрачна и студена. И дори с просто око всеки можеше да види как контрастира на фона на светлото и топло помещение с бели стени.
Орю обходи с поглед всеки шкаф и накрая погледа му се спря върху някакви красиви порцеланови съдове, сякаш отделени от останалите. Може би бяха специални за тъмнокосия? Както и да е, той ги изкара от дълбокия шкаф и ги подреди на малката маса, разпределяйки в тях храната, която бе приготвил. Хм, онзи мерзавец имаше наглостта да не се събужда ли? Нима приятния аромат на топло кафе и току що изпържен бекон не го бе достигнал? Ха, как можеше някой да остане безразличен при нещо такова? Ами шоколадовите кифлички? Този път бяха наистина красиви дори на външен вид!
Пет минути. Само пет минути, през които Рю остана така, сякаш размишлявайки върху нещо...и сетне присви очи, извъртайки се към спалнята.
- Ей, ти..ставай! Хайде, ставай, негоднико! - никой, абсолютно никой нямаше право да се отнася така със закуската и кафето на Рюкай Окиру! Никой! Блондинът се подсмихна и с иронична гримаса придвижи лицето си към това на тъмнокосото същество, отказващо да прояви някакви признаци на живот.
- Ставай, мое сладко гълъбче! - садострастният му шепот веднага погъделичка почти всеки сетивен орган на младока и това беше сигурно, тъй като...този номер действаше по-безотказно от каквото и да е друго.

Ах... Това... събуждане ли беше? Той кога се бе будил по този начин? Толкова... приятно... Можеше да го накара да се разтопи там някъде, на възглавницата си и да иска да лежи цял ден, в блажена топлина. Обтегнал се досущ като някой гущер върху горещ камък... Не, нещо го будеше. Или по-точно - някой го будеше. Да, това така приятно гъделичкащо събуждане идваше от някого, намиращ се точно до него. Сутринта... в спалнята му... ? О...
Една наистина цветуща ругатня изплува в съзнанието му и той едва успя да я задържи там. Точно както се случваше винаги и с всичко, съвсем без предупреждение, всички събития от предната нощ се върнаха в главата на японеца наведнъж, с всичка сила. Мамка му, помнеше всичко. Хах, и защо да не помни? Дори главата не го болеше. Което значеше само едно - че не е бил достатъчно пиян. А може би.. може би въобще не е бил пиян. Е, край с възможните оправдания.
Отлично знаеше кой е човекът, намиращ се по това време на деня в спалнята му. Както и защо бе там. Но защо... защо го будеше? Не беше ли именно от хората, които просто биха се изнесли тихомълком от чуждия апартамент след нещо подобно? Не, поправка - чуждия вражески апартамент. Чудно защо една от първите мисли в главата на Сейджи гласеше: "Ямао ще ме убие!" Това, може би, бе една наистина притеснителна мисъл, но още по-притеснителното бе, че тя сякаш не заемаше толкова важно място в главата на тъмнокосия. Не и в този момент. Въпреки всички притеснителни неща, които заплашваха да прецакат сериозно безгрижното ежедневие на японеца, той сякаш обръщаше внимание на малко по-различни неща. О, напълно непредумишлено, разбира се, но все пак. Като например наелектризиращото усещане за чуждия глас в ухото му, въпреки леко притеснителния факт, че допреди малко е лежал полугол (ако не бе и изцяло гол, все още не бе проверил за да се увери) в леглото със същия този индивид, който в момента го будеше така... изкушаващо.
Момент - изкушаващо ли каза? Не, не, може би досадно би била подходяща дума.
- Мхммм... - Сейджи измънка сънено, почти ръмжейки, и изсумтя преди бавно да отвори очите си. Всъщност... от една страна не му се искаше да го прави. Само че, наистина - не би могъл вечно да лежи така само за да не му се налага да се среща очи в очи със скорошните събития, нали? Думите на русокосия достигнаха с някакво малко закъснение до ушите на Оизуми, карайки го да смръщи вежди. Гъ.. гълъбче?! Това копеле - само на гълъб щеше да му стане, ако продължаваше в същия дух. Първото, което тъмнокосият видя щом най-сетне реши да престане да се прави на спящата красавица, бе чаршафа до главата му. Както и ръката на Окиру, подпряла се на леглото за да може нещастникът да се наведе и да събуди по този начин горкия Оизуми. Хах, не че самият той не си бе виновен, в крайна сметка. Не трябваше да гледа така тази ръка, знаеше, че е изключително глупаво. И, все пак, в продължение на няколко дълги секунди, Сейджи правеше точно това. И то по същата причина, поради която не биваше. Защото се сещаше... не, направо усещаше, отново, същата тази ръка върху себе си. Помнеше така ясно начина, по който тя бе обходила почти цялото тяло на тъмнокосия, усещането за електрически ток всеки път, щом онези пръсти докоснеха голата му кожа... Не, това бе налудничаво. Трагикомично. Какво се бе случило с пръста му... Не знаеше защо, но зачервената кожа на ръката на другия японец се набиваше на очи и дразнеше Оизуми. Какво пък толкова бе успял да си причини за една сутрин? Пф!
- Лепенките са в шкафа под телевизора - рече накрая Сейджи с възможно най-делови и непукистки тон, преставайки да зяпа чуждата длан, след което бавно надигна тяло от леглото и прокара ръка през косата си, будейки се.
Той стана, успявайки да се пребори с омоталите го чаршафи, и доволно отбеляза, че все пак не беше изцяло гол. Не че щеше да има някакво значение, след всичко... И, при все това, идеята да обуе поне панталони, му се струваше доста добра. Така и направи.
Точно тогава, малко след като се протягаше сънено на път към банята, усети и другото нещо, което, може би, с предполагаше да забележи доста отдавна. Миризмата щеше да избоде... ами, сетивните му рецептори? Беше така силна и... примамваща, донякъде. Мисълта, която се мъдреше в главата на тъмнокоското, бе - "Закуска!". При това доста обилна, съдейки по различните аромати, носещи се от кухнята. Всъщност, нищо чудно, че не бе усетил нищо досега. Запознатите отблизо с "физиологията" на Сейджи можеха да потвърдят изключително безпомощната му и неспасяема неадекватност в ранните часове на деня. Или поне веднага след като се събуди. Това бе и причината мислите му да кръжат така мудно и оплетено в съзнанието му. Да, той не искаше и да се замисля колко ли неопитен и неадекватен изглеждаше в очите на русокосата си компания, която явно бе имала доста богат опит... ами, с всичко, случило се от предната вечер досега. Не че това имаше някакво значение. Ха, наистина не му пукаше особено. Нали?
Връщайки се на темата за закуската, това наистина го учуди. Не помнеше откога не бе ял нещо повече от неадекватно-бъркани яйца за закуска. Още повече, че досега почти никой, освен него, не бе готвил у тях. Още повече, че в момента ставаше дума за самия Рюкай Окиру. Който не само бе останал съвсем доволно и сякаш чакайки момента, в който Сейджи щеше да му даде повод да се посмее или да изтича при Ямао за следващ рунд, ами, на всичкото отгоре, бе сготвил? Това... това нямаше никаква проклета логика! Поредната ругатня напираше да излезе измежду устните на Оизуми, но той реши да не дава воля на чувствата си точно в момента. Всъщност, достатъчно им бе давал воля предната нощ, за да продължава и сега.
- Какво е това? - попита леко остро той, вървейки към кухнята, следвайки мириса на кафе и... каквото още бе сготвил русокосият. Отговор не последва, най-вероятно защото и самият въпрос не бе особено логичен. В крайна сметка, тъмнокоското можеше и сам да види "какво бе това", но като че ли изпитваше нужда да изрази още една своя житейска неопитност, наред с всички останали. Да, самият той не се славеше с особените си кулинарни умения, така че за него бе нормално да се изненадва, ако в собствения му апартамент присъстваше нещо, наречено закуска. Сейджи направи грешката да се обърне към блондина, последвал го до кухнята, и за пръв път тази сутрин да го погледне в цялата му прелест. Мамка му! Защо просто не го игнорираше? Не, естествено, трябваше да се обърне и да погледне негодника, проследявайки мислено всяка част от него. От рошавата му коса, в която бе заравял пръсти, през лицето и врата му, които бе разучил обстойно, при това без да използва ръцете си, до тялото, което така необичайно се бе притискало към неговото... Пх! Тъмнокосият изсумтя при вида на другия мъж в стаята, опитвайки да прикрие смущението си и топлината, нахлула в тялото му. Наистина ли... наистина ли изобщо не бе бил пиян? По дяволите, как му се искаше в момента главата да го цепи от някакъв тежък махмурлук... Уви, такова нещо нямаше. Чувстваше се... свеж. Прекалено свеж за някого, който е препил предната нощ. Но наистина ли бе направил всичко онова на трезва глава? Хах, що за въпрос! Бе повече от очевидно, не бе нужно да се държи като недоумяваща, смутена гимназистка.
Това не бе на добре. Не и за него. Всъщност... не знаеше какво мисли другият индивид за случилото се, но, гледайки го как собственически изпълнява сутрешните си навици в чуждия апартамент, Сейджи стигаше до извода, че не е чак толкова недоволен. Въпреки че... какво значение имаше? Да не би Оизуми да се притесняваше за нещо като това - дали някакъв самодоволен блондин е харесал нощта си с него! Не, в крайна сметка, ако не му беше харесало, никой не го задържаше.
Колкото до самия Оизуми - само фактът, че бе станал инициатор (или просто се бе съгласил, това не помнеше) на нещо такова, говореше доста за ситуацията. А именно - че единствения, който можеше да обвинява, бе себе си. При това, замисляйки се, по-странното в цялата история бе не времето, прекарано с Окиру, а усещането, което бе имал тъмнокосия... и, което все още имаше. Но това той нямаше да признае, отказваше. Отказваше да изрече факта, че предната нощ му бе... харесала.
Въпреки че снощи го изразяваше доста ясно... и гласно...
Ъх, млъкни! Сейджи скастри наум гласа в главата си и продължи да опитва да се държи спокойно. Той рязко извърна глава от русокосия, прикривайки топлината, разляла се по лицето му, и се вторачи в приготвената закуска.
- Това... за мен ли е? - попита нехаещо той, почесвайки се по тила, все още опитвайки да се пребори със утринната си неадекватност. Проклетото му сутрешно състояние бе виновно за всички онези мисли! То бе виновно... нали?
- Защо е сготвил толкова много... - промърмори сам на себе си и, все още на тила му, ръката му бавно измъкна някакво перце измежду кичур от косата му. Това пък какво... ?! Отново, моментът сякаш оживя пред очите му - това сигурно беше онази злощастна жертвена възглавница... О, защо помнеше дори начина, по който русокосият бе разкъсал плата в момента... в онзи момент. Наистина, защо помнеше толкова много неща... Нова вълна топлина заля лицето на младежа и той просто захвърли перцето, което бе зяпал няколко секунди, във въздуха, обръщайки се с гръб към компанията си, която също така усилено го наблюдаваше. Най-вероятно надсмивайки се над комичната картинка, която представляваше Сейджи рано сутрин. Всъщност колко бе часът... не че имаше значение.
Тъмнокосият се приближи до масата с чиниите, от които се вдигаше пара и грабна някакво парченце бекон, поставяйки го в устата си и сдъвквайки го предпазливо. Всъщност... не беше толкова лошо. Явно негодникът можел и да готви, въпреки всичко. Тъмнокоското не изчака другия да му отговори, нито поиска разрешение, а просто седна на единия стол и набързо излапа голяма част от закуската, поставена в единия край на масата. След като, за по-малко от минута, храната, предназначена за негова милост почти изчезна, Сейджи се изправи и се запъти към банята.
- Не пия кафе - промърмори, все още дъвчейки, и подмина блондина. Щеше да си вземе един хубав и дълъг душ. Поне щеше да се отпусне от цялото това незнайно напрежение, което изпитваше около другия мъж. Може би, ако не споменаваше много предната нощ, нямаше да му се наложи нито да се обяснява, нито да се черви така идиотски пред русокосия. Да, най-вероятно и другият щеше да се отърси и да продължи по пътя си... сякаш нищо не е станало? Нали? Все пак, една нощ с някой така неопитен като тъмнокосия японец, не бе кой знае какво...
Това... това ли искаше Сейджи наистина? Или някъде, дълбоко в себе си знаеше, че предната вечер е била едно от най-хубавите неща, случвали му се от доста време... Или... Какви глупости, изобщо, плещеше?! Май наистина му трябваше един хубав душ. Или бой, зависи накъде го избиеше.

Се...Сейджи? Сейджи кой? Ъхх, защо ли му бе толкова трудно да запомни едно скапано име.. Може би следи известно време щеше да си спомни...
През цялото време, от както бе събудил тъмнокоското, докато той не реши най-безцеремонно да се скрие от срам в банята..Рюкай не продума нищо...Правилно, последните му думи, отправени към този Сейджи, представляваха именно онази подбудителна реплика "Ставай, мое сладко гълъбче", която обаче му бе подействала по начин, неочакван за блондина. Миг след като прошепна думите в ухото на тъмнокосия японец, на лицето му взе, че цъфна като кокиче някаква наистина лигава и странна усмивка.. Ха, невероятно. Дали пък този невинно изглеждащ младеж все пак не беше някакъв разгонен перверзник, трогателно сантиментален и прочее? Не, не, не...само при мисълта Рюкай можеше спокойно да избухне в смях...ето защо особено по време на "съвместната" им закуска реши да не си отваря много много устата, освен, за да пъхне вътре един-два залъка от царската си закуска. Тъй като все пак не бе в особено настроение, думите на другия в помещението така и не успяха да достигнат навреме до ушите на Орю, който през по-голямата част от времето бе ту втренчен в наскоро събудилия се, ту загледан сякаш към..нищото. Но все пак погледът му си оставаше все така непроницаем и нехаещ, но там все още се виждаше онази искра, породена от новото. Новото, което всъщност председателстваше онова непознато чувство, което бе изпитал през отминалата вечер и което никой не знаеше, дали скоро щеше да признае поне пред самия себе си. Мда, сигурно защото заучеше адски нереално и нелепо, в името на каквито се сетиш ангели?! Но да...макар нищо от случилото се вчера да не му се случваше за първи път..той самият се чувстваше, сякаш е за първи.. ПЪРВИ?! ПЪРВИ?! Сериозно ли???
О, това не начеше нищо, което може да убие русокосия, но определено можеше да подрони авторитета му и..така нататък. Но пък той поне по-добър в прикритието на емоциите си...от скъпото си "гълъбче" Сейджи, чиито страни на няколко пъти бяха почервенели, при това точно миг, преди да отдели поглед от него. Но пък за сметка на това, беше сладък. Наистина сладък..вероятно до мозъка на костите си.
КАКВО?! Току що...да не би да бе потвърдил, че вече "сладките" персони бяха негов тип?? О, това трябваше да се чуе още веднъж, за да се повярва..но още веднъж нямаше..Не, нямаше да има! Хм..всъщност защо ли..защо ли трябваше да обръща толкова голямо внимание на всичко това? На изминалата нощ с тъмнокосия...и на всичко останало, свързано с този проклет полярен мечок? Какво толкова? Какво по... Кххх... Винаги след нещо такова мислеше просто за себе си и своята особа и това колко блажено се чувства тя в момента...и никакви, абсолютно никакви смущаващи или пък непонятни мисли не се въртяха в русата му главица. Никога! Нима точно днес..точно сега трябваше за Първи път да се чувства толкова..."неориентиран" и "неопитен"? Все пак...с какво може да е по-различно.. Този..този полярен мечок на име Сейджи, който обича да му казват "гълъбче" през ранната утрин...Той..да не беше някакво извънземно? Не, наистина..с какво можеше да бъде по-различен? Кхх, тази мисъл наистина вбесяваше блондина, но..най-много го вбесяваше самият факт, че се Вбесяваше в момента! Заради нещо от този сорт, заради което никога не го бе правил. И отново...мразеше да се чувства объркан, мразеше и сложните ситуации...ето защо просто реши да направи нещата възможно най-прости и да не мисли повече за това, което го вбесяваше, че се вбесява.
- "Шкафа под телевизора" ли? - внезапно в отвялото се, в неизвестно полукълбо, съзнание на Орю, се внедри някакъв си шкаф, за който той вероятно наскоро бе чул нещо, но...абсурд да си спомнеше подробности относно него, затова реши да огледа наоколо. Интериорът на местенцето всъщност бе наистина прост, но пък понякога твърде сложните неща бяха наистина натоварващи и досадни за окото. Пък и самият Рю не живееше в някакъв палати не тънеше чак такъв царски разкош, какъвто най-вероятно си представяха Ямао и групичката му. Но това нямаше особено значение, те и без друго го бяха намразили поради едната му гъзарска прищявка и друга причина реално едва ли имаше. И да имаше, човекът, на когото щеше да му пука най-малко беше именно Рюкай Окиру.
С грациозно движение, блондинът остави празната чаша кафе на масичката и се изправи, запътвайки се към местоположението на телевизора, който бе и един от най-изпъкващите обекти наоколо. Стигайки, той отвори шкафа, усещайки леката грапавина на светлия дървен материал, и надникна вътре някак крадешком. Приличаше досущ на котка, която просто разучаваше новата си територия, новия си дом...Кххх, дом ли? Разбира се, това е просто един проклет пример. О... Вътре имаше лепенки? Как..
Японецът за миг застина на място, а веждите му леко потрепнаха, щом си спомни какво му бе измърморил Сей..джи. Той...да не би да се тревожеше за него? Ъх...Ха, в това нямаше никаква логика, а и самата мисъл беше глупава, нали? Напълно. Дори на брат му не му пукаше за него, не искаше да има нищо общо в проклетата му "работа", така че..изводите бяха...Е, можеше и да няма такива, днес щяхме да се разминем с всякакви изводи, тъй като нищо не се развиваше според очакванията на самия Рюкай. А до днес винаги той командваше парада..Така де, собствения си парад. Нищо и никой не го бе изненадвал с нещо..Винаги той бе начело на играта и както началото, поставяше съответния лесен и изгоден за всички край. Все пак това бе той.. Рюкай Окиру. Бе невъзможно да реагира по този смешен начин, защото някой му е казал къде се намират лепенките, нали? Щеше да е прекалено неестествено. Леко и сякаш с един невидим замах, Орю успя да заличи всяка следа от някаква емоция и мнима изненада върху лицето си, след което просто грабна рязко една от шарените лепенки (колко детско) и я уви съвсем нескопосано около ранения си пръст. Ха, и все пак ..как ли пък го е забелязал? Просто някакъв незначителен пръст...а може би..може би не бе така незначителен за тъмнокосия? Дали...Не можеше да е... Нима реално истинския инициатор на случилото се между двамата бе Сейджи? Наистина ли той пръв бе пожелал тази близост, пръв бе почувствал желанието да вкуси устните на блондина? И..му харесало? Всичко? Всяко едно движение и всяко едно докосване..? Не, надали някой, още по-малко пък Рюкай имаше нещо против, ако беше вярно и не му се бе сторило така..но пък тогава друг въпрос щеше да изникне и досадно измъчва съзнанието му дълго време, което също..не му харесваше и го вбесяваше, а това де факто го изкарваше от кожата му. Наистина, какво му ставаше?
- Пха, проклет полярен мечок. - изрече почти иронично Рюкай, затваряйки шкафа и най-демонстративно обръщайки му гръб..Точно в следващия момент погледа му се спря на сола, на който стоеше единствената кърпа за баня, която блондина успя да открие в банята, докато...също като стопанина, си е позволил да си вземе бърз сутрешен душ. О, това...нима намекваше нещо? Леко палава искра пламна в очите на японеца, подсказваща за не особено чисти бъдещи намерения. Но пък съдбата беше виновна за това, не той! А всъщност законите му гасяха, че той никога не бе виновен, в такъв случай...
С леко танцувална стъпка, сякаш бе започнал леко да се превъзнася, Орю грабна бялата и все още влажна от допира с неговото тяло кърпа, стояща спокойно на дървения стол...сетне нахълта най-неканено, нагло, безцеремонно и...с нечисти мисли в заетата баня. Е можеше да се даде и къде къде по-поетично, дълго и възклицателно описание на действията му, но.. може би просто нямаше смисъл.
Хах, точно в подходящия момент...той тъкмо излизаше изпод душа.
Бегла, но все така разкошна усмивка се разля върху лицето на Рюкай, когато той отново по гореспоменатия начин прекоси незначителното разстояние между него и тънокоското.
- Използвах я преди теб. Надявам се, че нямаш нищо против, тъй като бях мокър.. - тонът му бе някак невинно съблазнителен, звучеше меко, дори напевно, че чак не си личеше онази чаровна делова нотка, типична за подобните изказвания на русия азиатец.
Не изчаквайки да каже или направи нещо, господин Окиру обви чуждия кръст с ръце, образувайки неясен кръг, показващ преднамерените му действия, след което направо завърза бялата кърпа около голия торс на Сейджи. самото му действие бе някак ласкателно, странно защо...изглеждаше наистина спонтанно, а погледът му бе някак фокусиран върху..умишлено не особено силното стягане на получения възел близо до пъпа на тъмнокоското. Странно защо, но на Рю му се стори как ори косъмчетата му изтръпват, още при лекия допир на връхчетата на пръстите му.
- Не се тревожи за Ямао. Той сам ми каза вчера, да се погрижа за теб. Ако не вярваш, можеш да го попиташ лично... - отново вдигайки поглед към отсрещната персона, черите му маслинови очи за миг се взряха в чуждите такива.. и се образува нещо могъщо, като бездната в космоса, която хората наричаха "черна дупка". И да, магнитното й поле бе наистина могъщо и..всепоглъщащо. Макар за един миг, за една нищожна секунда... тя успешно бе успяла да погълне всички мисли и на двамата.
- ...Сейджи. - сякаш завършек на недоизказана мисъл, името се изплъзна от устните на блондина, които вече някак се бяха намерили на няма и милиметър от тези...познатите чужди. Това име..същото, което притежателят му бе накарал Рю да шепне толкова пъти в тази нощ...Шепотът беше същия..в началото силен и могъщ, постепенно някак заглъхващ и леко сподавен, но неизпълнен с цялостното сладострастие, носещо се от неговите докосвания...Побъркващо. Всичко бе така побъркващо. Ситуацията, дори влиянието на този тъмнокос полярен мечок беше толкова побъркващо...

Не го беше чул. Не го беше чул да влиза... Какво, по дяволите... Самият Сейджи, кога се бе изкъпал... Сякаш изобщо не бе усетил времето да минава.
Дори думите му не чу. Чуваше нещо, чуваше гласа му - о, най-вече гласа му - но... не се фокусираше върху нищо от казаното от нахалния нарушител на спокойното му къпане. Единственото, което усети, бяха чуждите ръце. Върху кръста му. От което той веднага замръзна, смутено и изненадано, най-вече от собствената реакция на тялото си. Съвсем очаквано - или поне за него - една неканена тръпка премина през целия му гръбнак и накара всяко косъмче по тялото му да настръхне. Ето затова, ето затова избягваше контактите с блондина, откакто се бе събудил. Мамка му! Всъщност, за кой път вече ругаеше наум?
Сейджи съвсем умишлено не обърна внимание на думите на русокосия. Не искаше да се съсредоточава върху мисълта за кърпата, до преди малко попивала чуждото тяло, а в момента обвиваща неговия торс. Или изобщо върху идеята за другия японец - мокър, излизащ от душа. Не, ако направеше това... катастрофа, щеше да стане катастрофа. Въпреки че въпросната кърпа наистина бе влажна... Кхх! Наистина ли, дори не можеше да се изкъпе спокойно без този негодник да... да прави така! Защо правеше така? Колко подло - какво целеше?! Добре де, може би знаеше какво цели или поне... какво можеше да цели от очевидните неща. Но и затова не искаше да се замисля подробно. Или да си представя. Беше далеч по-удобно да се прави, че не разбира намеренията на другия.
Проклетникът се намърда толкова близо до Сейджи... само за да завърже тази проклета кърпа, при това хлабаво. Нарочно ли го направи... Не, не, надали. Защо ли пък си мислеше, че има причина да прави нещо подобно? Защо му бе изобщо да прави нещо подобно... да бъде толкова... толкова...
Това паника ли беше? От какво?! Оизуми, самият Оизуми - паникьосан? От какво - от собствените си чувства? Нечувано. Откачено. И все пак - продължаваше да стои там, на място, без дори да попречи на другия индивид да упражнява каквато и да било близост. Чуждите ръце бяха студени, по-студени от затоплената кожа на току-що излезлия изпод горещата вода японец. Дали това бе причината нещо в стомаха му да го жегне така рязко? Или бе друго...
Думите на русокосия продължаваха да минават покрай ушите на Сейджи, не значейки нищо. Нищо, което можеше да отклони вниманието му от смущението, което чувстваше при мисълта за това в каква позиция се намираха те, двамата, в момента. Двамата? Защо, защо... Той просто искаше да се изкъпе, онзи негодник досаждаше... Той... да не би да искаше въпросният негодник да му досажда? Откачена мисъл. Хах - коя ли не беше такава.
По някаква причина, която Сейджи или не знаеше, или бе пропуснал някъде по пътя, русокосият се бе приближил още повече до него, скъсявайки разстоянието помежду им бавно, но сигурно. Кога го беше направил... и, по-важното, защо Сейджи все още не бе помръднал... Колко време смяташе да стои така? И тогава го чу. Единственото, което реално чу и дори усети. Името му бе казано - не, прошепнато - от русокосия по същия онзи начин. И, да, помнеше и това. Не беше броил колко пъти бе чувал името си по този начин предната нощ, но това определено му напомни. Звукът се превърна в единственото, което изпълваше главата на тъмнокоското, дори само за секунда. Името му, откъснало се от точно тези устни, го жегна така неочаквано под лъжичката, че Сейджи задържа дъха си, усещайки чуждия върху собствените си устни. Толкова ли бе близо...
За момент през главата му премина мисълта, че може би, може би, в този момент той не бе единствения, чиято глава бе празна и завъртяна от нищо и никаква си близост... Но, какво значение имаше, по дяволите? Сякаш реално го интересуваше какво ли влияние има самият той над русокоското. Пха!
Което, обаче, никак не попречи на Оизуми да игнорира така спонтанно всяка здрава мисъл в ума си и да се изяви като един наистина глупав негодник. Чуждите - или не чак толкова чужди - устни се намираха на толкова нищожно разстояние от неговите, че той се съмняваше, че може да сложи дори пръст между тях, без да ги докосне. Тъмнокосият ги дари с един доста продължителен поглед, след което отново впери очи в тези на блондина.
- Да знаеш... - промърмори той тихо, чудейки се какво ще бъде следващото действие на мъжа срещу него. - Не обичам да ми ползват нещата...
О, хайде стига! Можеше да го каже поне по-убедително. Какво беше това - жалък опит да се престори на големия непукист. Не че някой обръщаше особено внимание на думите му в този момент. Не че той сам си обръщаше внимание. Още повече, че ръцете на негодника все още стояха върху кърпата около кръста на Сейджи. Или... върху кърпата бяха, нали? Прекалено... прекалено близо до нищо и никаквия възел. Това беше ужасно. Ужасно побъркващо. Какво, по дяволите, се опитваше да му стори проклетникът, правейки... това? Какво търсеше толкова близо до лицето му, какво искаше - това ли? Него? Да не би да му станеше по-добре, ако го получи? Искаше да разбере ли?!
Завладян от всички тези паникьосани/глупави/ядосани на себе си мисли, Сейджи усети как бе на път да постъпи наистина глупаво, и то втори път за едно денонощие.
Дори не се наложи да скъсява кой знае каква дистанция. Тъмнокосият рязко, но внимателно доближи лицето си до това на Окиру и изненадано - най-вече на себе си - изпусна дъха си в момента, в който устните му срещнаха така познатата мекота на чуждите такива. Подобието на целувка продължи не повече от две кратки, но, в същото време, наистина дълги секунди, след което инициаторът на това необмислено действие се отдръпна също толкова бързо, колкото се бе и впуснал в глупавия си импулс. Ето ти. Сега... по-различно ли е, проклетнико?
Ха - не можеше да повярва! Дали... наистина той бе бил виновника за снощната случка. Истина ли бе? Че той бе започнал всичко - точно той, може би най-озадаченият от цялата ситуация? Кога, кога бе правил нещо такова? Сейджи Оизуми... какво, мамка му, се случваше!
Той извърна глава настрани и рязко издиша, неспособен да коментира нито ситуацията, нито себе си.
- Лепенката ти е накриво! - изсумтя студено и една идея ядно японецът, забелязвайки чуждия пръст, докато се измъкваше от ръцете на блондина и се запътваше към стаята си. Какво си мислеше, че прави? Хах - не знаеше дали успява да прикрие объркването си от цялата ситуация, но то определено беше там. И бе наистина голямо, разширявайки размерите си с всяка изминала секунда. Или, по-точно, с всеки изминал поглед, допир и глупаво действие от страна на Сейджи. Явно... тази сутрин утринната му неадекватност продължаваше доста по-дълго от обичайното. Или може би... това не бе точно утринна неадекватност?

Полярен мечок. Нима наистина един тъмнокос полярен мечок успяваше да влияе по такъв необясним начин на Орю? Точно той..точно на Него? А и кога, по дяволите, русокосият се бе възбуждал от една толкова кратка двусекундна целувка? О, наистина...докато траеха тези две секунди, той се бе почувствал точно като някаква кабаретна дама, имала честа да бъде огряна от прожекторите на малката сцена за един така мечтан и епичен миг от живота си... Но шокиращото дойде после..след раздялата на устните на Сейджи от неговите и допира на пръстите по голия му торс. Тогава дойде плашещо рязкото чувство, че блондинът яка се превърна в една напълно забравена и пуста крайпътна гара, чийто тайфун бе опустошил всяко кътче в нея, преминавайки я. Тайфун. Този младеж беше точно един тайфун. Кххх.. Повече от явно бе, че Рюкай никога нямаше да се разбере със себе си. В крайна сметка какво беше тъмнокоското? Полярна мечка или тайфун? А може би...и двете? Може би пък..тепърва щяха да изникват нови и нови сравнения в безграничното съзнание на блондина. Ха! Надали щеше да има смисъл от тях, тъй като без друго нямаше да решат проблема. Хм.. Чакай малко. Какъв бе "проблемът" всъщност? Що се касаеше Рю, като изключим факта, че влиянието на тъмнокосия полярен мечок поставяше блондина в реална опасност от оронване на авторитет и всякакъв друг имидж, то можехме да заключим, че за него нямаше никакъв проблем. Даже напротив. Всичко му харесваше. Какво можеше да се направи по този въпрос?
Единственото, което милият блондин мислеше да направи бе просто да остане в този чужд дом, при това без никой да му е позволил да го прави. Само така може би цялата обърквация, която помиташе и двамата щеше да се изясни, а внезапното неясно привличане може би щеше да се уталожи..Или поне на това се надявахме. Пък и в интерес на истината Рю нямаше къде да се дене. Единственото място бе домът му, но той вече бе по-скоро дом на братчето му, така че Орю бе повече от нежелан вътре. Другото, което му оставаше, бе това да нахлува в нечии други чужди къщи, но чудно защо за сега бе далеко от тази мисъл. За жалост онези, които не познаваха тази персона, нямаше кака да предвидят, че той от нищо и никакво мимолетно забавление можеше да се превърне в истинска напаст. И това се дължеше главно на факта, че никой не можеше да накара този Окиру да си тръгне от някъде, докато самият той не го решеше сам. Сега обаче бе май първият път, в който щеше да докаже тази хипотеза, тъй като друг път не се бе случвало да решава да остане в нечий чужд дом за период, може би по-дълъг от половин денонощие. Кхх..и всичко това заради един неадекватен полярен мечок! Мда, нямаше начин блондинът да не изсумти поне три пъти..- за щастие.
Внезапно приглушеният звук от течащата вода започна да се прояснява и най-сетне достигна до ушите на отнесения Орю. Хъх? Вече от няколко минути, той държеше ръката си под ледената струя вода на чешмата... Защо? Дои реално да не намери логичен отговор, всъщност той беше ясен..и дълбоко скрит някъде в подсъзнанието му. Разбира се, причината беше, че не издържаше..една част от него наистина не издържаше. А самият той не знаеше дали ще издържи на това което става с него. Само от този лек допир..Един проклет допир до кожата на онази полярна мечка и.. ръцете му вече се бяха нагорещили дотолкова, че температурата им се различаваше от тази на останалите му крайници с около... да кажем поне 3 градуса. Сега сигурно с това действие целеше да нормализира температурата им, но скоро надари щеше да има някаква разлика. Наистина...въпреки разнежеността си през последните часове, като изключим малките инциденти, Рю все още бе на мнението, че някой трябваше да умре. Кхх, това дори не бе логическа загадка! Нито бе въпрос.. Бе нещо като закана или друго от този род. Това русо същество определено обаче не приличаше на онзи Окиру... Онзи, който винаги че на чело на всичко, който вечно водеше парада...който имаше пълен контрол над всяка една ситуация. Какво? Контрол? Сега като че ли нямаше никой, който да притежаваше въпросния "контрол", в противен случай нямаше да има толкова объркани и сложни мисли и толкова нелепи и все пак желани действия. Е, какво ли толкова можеше да се случи, когато нито един от участниците в дадена ситуация не може да упражнява контрол4 върху нея и..всичко става един вид "спонтанно"? Кхх, последната дума накара хиляди леки тръпки да преминат по гръбната на блондина, но...това далеч не смекчи моментната му физиономия. Всъщност, ако трябваше да ги преброим, гримасите, които в последната минута бяха преминали през лицето на Орю бяха някъде към 500. И да, нека се върнем на извода, че това просто не бе онзи Окиру. Не, не беше той... Но пък всичко все някога се връщаше обратно, така че надали имаше някакви причини за тревога. Поне него го биваше кажи-речи със запазването на хладнокръвие и оптимистични мисли. ХА! В мечтите му...
Блондинът се усмихна саркастично на отражението си в огледалото, след което спря чешмата и направи своите няколко устремени към тъмнокосия крачки. Не му отне особено много време да го настигне и да застане пред него, хвърляйки му един нападателно-победоносен поглед. Кхх, това не беше някакъв сценарий за филм на ужасите, нали? Не, неговите погледи винаги се различаваха от описателните думи, благодарение на съдържанието на неизказаната мисъл "ще видим кой кого" или "ще те направя мой" ..кхъм, и прочее. Макар в тези две секунди да изглеждаше като някой, който се готви да обяви война, в следващата вече изражението му се бе променило коренно.
- Не знаех, че харесваш Пороро?! - той вдигна единия си показалец, около който бе увита шарената лепенка, а една бегла и все пак чаровна усмивка се разля върху лицето му. Нима му беше до усмивки? Или това бе на първо място част от плана да подразни стоящата пред нещо полярна мечка.
- Толкова си сладък! - възкликна с плашещо напевен тембър блондинът, докато все още мократа му ръка, се спускаше по все така голата гръд на мечока. И това беше основната му грешка. Особено щом онези палави искрици отново заиграха някъде из черните му ириси, а в мига в който пръстите отново усетиха този допир сцените от Нощта отново оживяха в съзнанието на Орю. Какво по... Той никога, ама никога преди, с който и да беше спал.. никога не си бе припомнял станалото. Нито имаше нужда да го прави, нито бе изпитвал желанието да си спомня каквото и да било. Ала очевидно тъмнокосият мечок наистина е най-ужасното нещо, което му се бе случвало до сега, щом така безметежно караше Рю-сан да си припомня всяко едно докосване, всяко сливане на дъха си с неговия, всяко едно тихо стенание.. и още повече, че нямаше нищо против да си го спомня. Кххх, кога ли щеше да види къде е границата? А дал изобщо имаше такава? И имаше ли дори малка вероятност да издържи, докато я намери? Не, защо му беше да търси каквото и да е, когато имаше подобна гледка пред себе си? Да беше безсмислено. Този мечок сякаш обезсмисляше всичко останало, освен времето с него. Не, повече никога нямаше да се върнем на тази последната мисъл...Кххх, невъзможен, побъркващ проклетник!
- И не само сладък... - промърмори съвсем тихо блондинът, облизвайки захласнато устните си, нещо, показателно за това, че спасение от изкушението пред него не съществуваше. Не че дори си помисляше за спасение в този момент...тъй като такова не му трябваше. наистина не му трябваше. Не и сега.
Ръката му, сякаш леко потрепваща на моменти, бързо стигна до онзи незначителен възел, който представляваше единственото нещо, задържащо бялата хавлия на кръста на тъмнокосия. Правейки крачка напред, която се оказа достатъчно, че Рю отново да се намери толкова близо до Сейджи... отново ... , той се надигна леко на пръсти, за да достигне чуждите устни. Хъх, проклетия полярен мечок на всичкото отгоре бе по-висок от него?! Ха, очевидно наистина си беше мечка! Блондинът изръмжа леко раздразнено, което напълно си противоречеше със следващите му действия. Той без капка свян развърза онзи ръчно направен от него възел, след което зарови пръсти в гъстата тъмна коса и изви леко врата на Сейджи, впивайки устни в неговите. Другата му ръка се намираше на особено неприлично място, затова нямаше да я коментираме точно в този момент от секундата. След миг целувката бе прекъсната и езикът на Орю вече следваше очертанията на брадичката му, спирайки се в близост то лявото му ухо.
- Можеш да ми казваш "Рю-сан", ...Сейджи. - той отново запозна да шепне по този доказано влудяващ и самия него начин, а след произнасянето на името, което очевидно в такива моменти извънредно много му харесваше, блондинът захапа леко върха на ухото му, което се явяваше единствената инициатива срещу това да изстене срамно или да изкрещи че го иска. Проклятие! Искаше го! Наистина го искаше! При това за себе си..
К-к-к-какво? Какво ли беше казал на глас до този момент? Наистина силно му се искаше гласните му струни да се парализират опне за миг, за да не изръси нещо истински глупаво, с което най-малкото този тъмнокос мечок щеше да го запомни като едно наистина смешно и безмозъчно русо същество. Кххх, бе му казал, че е СЛАДЪК?! Хъх? От кога "сладки" персони бяха именно неговия тип? "Рю-сан"... РЮ-САН?! М-м-м-моля? Какъв ти "Рю-сан", по дяволите, никой не го наричаше така! С какво една неадекватна полярна мечка си бе заслужила тази чест? Какви бяха тези странни привилегии, които за няма и едно денонощие си бе присвоила? Не, това е лъжа.. Безобразие! Лудост!
Въпреки тези наистина сериозно нападателни мисли, които в главата на Рю предвещаваха едно реално убийство.. той самият, тялото му.. действаше по коренно различен начин, отново и отново притискайки се в чуждото такова..Отново и отново целувайки чуждите устни...отново шептейки едно и също име. Отново изпадайки в онова състояние на сладка лудост.

Какво... се... беше... случило?
Буря. Тайфун. Цунами. Всякакви други безсмислени и случайни думи. Празно. Празно и бяло. Защо всичко бе така бяло? Това не се ли случваше само когато човек умира - да вижда нищо друго, освен бялата светлина? Или не... това беше друго. При това знаеше какво е - знаеше кога можеше да се случи. И се случваше. За втори път - първият път бе... Онази нощ. Онази нощ бе единствения път, в който нещо подобно се бе случило. И това, това празно и бяло пространство в главата на горкия неадекватен японец, бе причината, поради която не бе успял да се спре предната вечер. Това... определено бе виновно за действията му, за това, че не бе издържал предния път и се бе отдал без капка свян на нещо така непознато и... ужасно неприлично изкушаващо. Това трябваше да спре. Да се махне. Всичката тази белота, която представляваше света около тях, която му пречеше да вижда и да мисли трезво... трябваше да изчезне. В противен случай... по дяволите, не знаеше какво щеше да последва.
Всички мисли на тъмнокосия си бяха взели багажа и бяха отпътували някъде много надалеч. Още една негова черта. Игнорираше всичко около себе си и изключваше всякакви свои умствени възприятия, всеки път щом станеше напечено... Ъх... Защо ли думите, означаващи горещи неща придобиваха някакъв нов и съвсем различен смисъл? Някакъв... особен смисъл. И все пак - какво се случваше?! Освен... очевидното, разбира се.
Сейджи наистина бе изключил всичко заобикалящо го и на фона на тази всепоглъщаща бяла светлина се открояваха само той и русият индивид пред него. Този... мерзавец! Същото, същото се бе случило и снощи. Всичко се бе изключило и изпарило по този ужасно подъл начин, не оставяйки друг избор на японеца, освен да посвети цялото си останало внимание на проклетия изкушаващ го блондин. Това водеше само до едно... Не, не трябваше. Трябва да се включи обратно. Включи се, включи се!
Господи, звучеше идиотски! Караше се на собствените си възприятия и ги заставяше да се върнат до нормалното си състояние? О, те трябваше да го направят, трябваше, освен ако не искаха да покажат собственика си като едно наистина жалко и отчаяно същество, неспособно да се пребори с желанията си. Же - желания? Наистина ли, желания?! Да не би... да казваше, че желае това... него? Това ли го караше да си мисли този подлец? Караше го, при това толкова безсрамно, да си мисли, че го желае? Да си мисли или... да си признава? Не, не можеше да има такова нещо, нали? Не можеше... Въпреки че цялата ситуация в момента казваше нещо коренно различно. И най-вече - позицията, в която се намираха те, двамата, както и реакцията на Оизуми към случващото се, о, те говореха за нещо съвсем различно от отказ или неприемане. Само фактът, може би, че устните му отговаряха по същия нетърпелив и, донякъде, податлив начин на чуждите, показваше "нежеланието" на тъмнокосия. О, той искаше, искаше да изпита това нежелание. Искаше да има силата да отблъсне, без капчица угризение, онзи мерзавец и да му покаже, че нищо от това не му влияе по начина, по който действително го правеше. Проклетник, истински проклетник! Какво му правеше толкова този... този...
О, по дяволите, тези проклети чужди ръце! Къде се намираха... Така хладни, но, противоречиво на всеки физичен закон, оставяйки болезнено горящи дири след себе си. Която и част от него да докоснеха. А, имайки предвид коя по-точно докосваха в момента...
Не. Нямаше да му се даде така лесно. Нямаше... Сейджи изпусна дъха си, който бе задържал толкова време, и сграбчи чуждата китка между пръстите си. Нямаше начин да му покаже. Да му покаже какво му причиняваше или как караше тялото му да желае близостта, която бе получило предната нощ. Проклетникът беше в по-изгодна позиция от него - имаше поне дрехи на себе си, способни да прикрият желанието му... За една кратка секунда, през и без това омотания ум на Оизуми премина мисълта, че това далеч не бе честно. Не бяха в равностойни положения - голото тяло на тъмнокосия все още усещаше плата на чуждите дрехи.
Не! Да не би, за тази кратка секунда, да си бе помислил, че тези дрехи са пречката? Не, по дяволите, не. По-точно... искаше да каже, че проблемът беше липсата на неговите собствени дрехи... Това искаше да каже, нали?
Все още държейки китката на русокосия, Сейджи направи няколко целеустремени крачки напред, карайки чуждото тяло да отстъпи на няколко пъти, докато накрая гърбът на русокосия не срещна стената. Отлепяйки устните си от неговите, но все още държейки ги на нищожно разстояние, Оизуми впери поглед в лицето на блондина, отказвайки да се загледа в някоя конкретна част от него. Нямаше да погледне към устните му - само за да ги види, чакащи, и да усети чуждия дъх, излизащ тежко поради скорошната липса на кислород. И нямаше да направи грешката да срещне погледа му - само за да изгуби мисълта си и да последва проклетника във всяко едно негово действие, колкото и безсрамно да бе то. Нямаше. Затова просто гледаше неопределено и заговори ниско, карайки гласа си да звучи една идея по-дълбок, отколкото бе по принцип.
- Нямам намерение да те наричам така... - Сейджи прочисти гърло, усещайки как гласът му бе на път да се пречупи. - Нито както и да било.
Рю-сан? Какво беше това "сан"? Да не би Сейджи реално да беше някаква невинна гимназистка, която да подскача наоколо и щастливо да нарича някого... Рю-сан? Като заговорихме за нарицания... Това... проклето... име! Трябваше ли да го повтори толкова пъти, по дяволите? Беше повече от кристално ясно, че говори на него, друг в стаята нямаше! Трябваше ли да казва името му и то... по този начин... Това "Сейджи", така прошепнато... Ъх, бъркаше му в мозъка! И то по един... отвратително засрамващ начин. Да не говорим, че всеки път го караше да се връща мислено към Онази нощ. Към същия този шепот, гъделичкащ кожата му и побъркващ всяка една клетка в тялото му. Проклетник! Какви глупости го караше да си мисли!
Сейджи вдигна китката на блондина и я опря в стената, точно над главата му. Лицето му се приближи до ухото на Окиру, все още избягвайки визуален контакт, и от гърлото му се откъсна някакво неопределено раздразнено ръмжене. Раздразнено, наистина, но, от друга страна, прикриващо потенциалните звуци, които биха могли да се откъснат от устните на Оизуми в момент като този. Като например потенциалната му неприлична реакция към аромата на чуждия врат...
Да, кхъм, говорихме за това как тъмнокосият изръмжа недоволно в чуждото ухо, след което успя, някак, да отдръпне тялото си поне сантиметър по назад от това на Рюкай. Не много добра идея, но, все пак, по-добра от това да остане в същата позиция, издавайки глупавите си неориентирани мисли.
- Ако обичаш... - подхвана той - Хавлията ми.
Той кимна към лежащата безпомощно на пода кърпа, показвайки на русокосия, че ако той смята да си стои така облечен и да прави... такива неща, нямаше да я бъде. Естествено, Сейджи можеше и сам да вземе хавлията си, но някак идеята да се разходи до средата на стаята чисто гол, сякаш правеше частно модно ревю пред погледа на този негодник, не го блазнеше особено. Да, нямаше намерение да разходи цялата си прелест дотам, докато погледът на другия го изпиваше така безсрамно. Най-много... най-много пак да се изчерви така идиотски! А това никак, никак не бе сред желанията му в момента. Затова... да, по-удобно щеше да бъде, ако другия мъж просто бъдеше така любезен да му я върне собственоръчно.
Но защо ли... защо ли една нахална и подла мисъл не даваше мира на тъмнокоското? Защо ли той, сякаш с право, се съмняваше Окиру в действителност да отиде и просто послушно да върне въпросната кърпа на притежателя си? Не, блондинът определено не изглеждаше като някой, който би го направил... И може би наистина не беше. В това Сейджи се бе убедил още нощеска, от начина, по който русокосият бе взимал това, което желаеше от него, отново и отново... без да остави на Оизуми друг избор, освен да се предаде и да го следва... А защо ли тази мисъл сякаш бе... съвсем предумишлена и... желана?!
Не, тази мисъл бе ужасна. Ужасна и... подла. И не трябваше да бъде там! Не трябваше, тъй като подобни мисли водеха до всичко друго, но не и до здравомислещо състояние. А на милия Сейджи... единственото, което му липсваше в момента, бе още по-объркан мисловен процес. Да, ако това се случеше... то вероятно бе способно да го довърши. Буквално.

Сантиметър? Само един проклет сантиметър? Той шегуваше или се?
Рюкай се убеждаваше с всеки изминал момент, че тъмнокосия полярен мечок вървеше всичко също толкова "нарочно", колкото и самия Окиру. Затова надали някой то тях двамата в момента бе в изгодна позиция. Не, определено и категорично Не! И блондинът трябваше да е така податлив, така безсилен и някак несправедливо опиянен от чуждия аромат. Защо? Защо не можеше да контролира нищо в момента? Защо не чувстваше онова могъщество, което го изпълваше винаги, когато просто е решил да спре и да си тръгне. Но сега той дори не мислеше нито да спира, нито да си тръгва. Защото не желаеше нито едното. В интерес на истината нямаше и смисъл а не признае..колко дълго всъщност бе чакал този момент. Колко бе копнял и чакал да се появи Този, който ще успее да завземе съзнанието му, да обуздае ятото му и да го подлуди до такава степен, че да не иска да си тръгва. Това признание беше наложително в този случай, но ако трябваше да бъдем честни Рюкай бе убеден,че е невъзможно да срещне такова същество...това беше просто нещо, като част от фантазиите му. Да, така беше. Какво общо, за бога, имаха някакви си фантазии с реалността?
Но.. ако трябваше пък да бъдем и още по-честни..да речем възможно най-честни..и чак срамно честни.. то тогава спокойно можеше да се отбележи факта, че блондина наистина не искаше да осъзнае как реално част от фантазиите му са вече част от собствената му реалност... защото Той стоеше пред него. Все така близо, макар с онзи досаден елемент "един сантиметър"..и все така опиращ китката му до стената..толкова собственически..толкова нагло.. Подлудяващо. Рю наистина не можеше да повярва, че един неадекватен полярен мечок си бе присвоил подобни привилегии и продължаваше да го прави.. Че именно Той трябваше да бъде човекът от фантазиите му. Нима наистина.. наистина ли Сейджи беше създанието, което Окиру бе чакал толкова време? Кххх... Не, това беше... Честно, какво ли беше? Наистина срамно. Да, защото вероятно едно от нещата, които липсваха при блондина беше търпеливостта, така че де факто далеч не бе в негов стил да чака каквото и който и да било. Да, независимо дали бе някаква безсмислена и глупава руса гордост, такъв си бе Рюкай Окиру. Макар че в светът, в който живееше...беше му ясно, че нещо може да го цапардоса с тиган зад тила възможно най-неочаквано и безметежно да го помъкне към дъното на безизходицата и хаоса. Затова вероятно не беше особено редно да вини единствено своя обект на обожание за ставащото, а бе по-добра идея да убие примерно..Ямао? Все пак този нещастник бе причината да се запознае с този Сейджи, който стоеше така убедително и изцяло гол пред него, сякаш го насърчаваше просто да не обръща внимание на каквито и да било негови думи и действия, а да продължи с наскоро започнатото. Не, най-тежката мисъл, която можеше да сполети Рюкай в този миг бе факта, че той съвсем отлично помнеше какво бе започнал преди броени секунди и... разбира се, всичко останало. Чувството от физическия контакт на ръцете с чуждото важно тяло, специфичният вкус и топлината на другите устни... Ах, тези... Всичко му беше ясно. А защо и в такъв случай просто не го отбележеше гласно и да се свършваше с всичките тези объркани и побъркани мисли? Просто...Нима всъщност бе така просто? Вярно, че ситуацията не беше кой знае колко трагична, само дето беше крайно непозната и си личеше, че и двамата еднвам я контролираха. Но все пак...нищо очевидно не бе така просто, нали? Да, Рюкай беше свикнал лесно да взима това, което иска само за себе си..и реално го правеше, без капка свян, дори ако се наложеше да го открадне от някого другиго. Но сякаш сегашната ситуация бе сама по себе си различна. И въпреки че цялото същество на Рю крещеше "Не може ли просто да го имам за себе си?" , той.. не можеше да е така директен, както всеки друг път. Не бе чак такъв идиот, виждаше, че лицето срещу него все пак отстоява своята позиция, макар и малко безуспешно. Важното бе, че го прави и..следователно прави нещата по-сложни, отколкото са и трябва да бъдат. В това всъщност се криеше и частица от чара на тъмнокосия мечок. Той бе една почти пълна противоположност на Рюкай. За разлика от него, това момче далеч не се даваше така лесно и не признаваше ослепяващата истина без първо да опита да се отърве от нея, отричайки съвсем съществуването й. Но тя, истината, си оставаше. За някой, като Окиу, бе нещо напълно приемливо..Нещо, с което той бе съвсем съгласен.. Тоест, нямаше нещо, което да го накара да подскача като попарен от копието на Луцифер и да избяга далеч от изкушението, а напротив. Дали бе, защото вече бе привикнал с тези неща или друго, но..блондинът нямаше и капка намерение да бяга от истината. А може би единственото, което искаше, бе да я направи още по-явна и...лесна за приемане..що се отнася до другото замесено лице.
- Сейджи... - повторението все пак е майка на знанието, а и самият Рю от опит знаеше, че колкото повече шепнеше така името на младока, толкова повече то щеше да запечатва в съзнанието му. Или по-точно, същият този шепот, при който русокосия японец бе сигурен, че мечокът не би останал равнодушен.
След секунда, или може би две, блондинът отново се надигна леко и без никаква покана, както винаги правеше, съвсем на свой акъл, за кой ли път днес си присвои отново чуждите устни...Изглежда не само, че му бе хоби да си присвоява чужди неща, но скоро присвояването на нечий определени устни щеше да се превърне в отделно такова.
Когато отново прекъсна целувката в най-важния й момент, Рю ловко измъкна китката си от подлата хватка на полярния мечок и леко разроши с пръсти косата му, след което сякаш му смигна някак самодоволно и направи около три-четири крачки към масата.
- Наистина си сладък. - прошепна също както името му реди малко, сетне се обърна с гръб към нето, подпирайки едната си длан на един от столовете около масата. Хмм... добре де. Може би все пак най-подлият до момента си оставаше Окиру, но пък нямаше да е той, ако "последно" не си бе откраднал една целувка. Без друго е наясно, че не съществуваше вариант милия потърпевш да подаде сигнал в полицията за сексуален тормоз, тъй като бе дори повече от очевидно, че той го желаеше може би също толкова, колкото и блондина. И всичко бе весело и шарено и.. Почакай. "Шарено" ли? Мне, принципно не си падаше особено по много шарените неща. Е, освен онези цветни листчета, скупчени едно до друго и налепени навсякъде по хладилника в дома му..или пък...или.. лепенката, която все още обвиваше криво-ляво ранения пръст. Мда, плачеше си за по-компетентно слагане, нали? Но пък на блондина не му се занимаваше с това. Колкото и енергичен да изглеждаше в моментите, в които извършва неприлични неща с разни полярни мечки...толкова и в доста не особено интересни случаи се проявяваше и онази негова котешка ленивост, от която трудно бягаше.
- Можеш да си я вземеш, няма да гледам. - успокояващия му и все тъй леко напевен тон отново се разнесе из помещението, което вероятно бе истински тъжно и умълчано през по-голямата част от времето, което Сейджи прекарваше сам в него. Всъщност, не беше ясно дали това бе нещо хубаво в случая, но поне и дамата знаеха по нещо за другия. В такъв смисъл..хъх..че не се бяха запознали в магазин за алкохол или някоя тясна и самотна уличка ..след което веднага озовали се в някакъв изоставен апартамент или мотел на две пресечки.
Чудно защо този мисъл бе странно успокояваща за Окиру, за които принципно не му пукаше въобще за подобни подробности. Дори го раздразни леко самият факт, че му пука, но..
- Въпреки това се съмнявам, че има нещо, което съм си позволил да пропусна снощи.. Хмм.. - безизразната му, не издаваща емоции гримаса отново бе завладяла лицето му, но тонът му не се промени особено, с таз разлика, че бе много неща, но най-вече нещо умишлено досадно, самодоволно и провокиращо всякакви нечисти мисли в главата на полярния мечок, чиято примамваща фигура сега беше на достатъчно дълга дистанция от Рюкай, че да може блондинът да запази своето напълно самоуверено его и да се фука с него навред. Но разбира се, реално ако се обърнеше..без значение дали бяха пет пресечки, десет метра, или четири стъпки...без дори да се замисли, Окиру щеше просто да прекоси въпросното разстояние и отново да си присвои чуждото тяло и да си открадне каквото поиска от него... Но не, въпреки този ясен факт, това нямаше как да се нарече "упражняване на сексуален тормоз", защото Орю нямаше никаква вина, че един проклет тъмнокос и неадекватен полярен мечок е решил, че може да го подлудява по какъвто начин си реши.
Очарователно сладко. И все пак..си плачеше за смъртна присъда.

Тактиката му не се оказа чак толкова сполучлива. Хах - кога ли пък Сейджи Оизуми е бил добър актьор? Или дори... дори хладнокръвието му му изневеряваше в този момент. Та той разчиташе на това, на способността си да бъде спокоен и хладнокръвен в необичайни ситуации. Да бъде... земен. Да, вярно, че тази му способност се дължеше донякъде на факта, че умееше да изключва така добре мозъка си за определени аспекти от заобикалящата го среда, но все пак... я имаше. Имаше - преди срещата му с един конкретен индивид, който бе част от настоящата "необичайна ситуация", правейки всичко толкова объркано. За Сейджи - за Сейджи бе наистина объркано, за разлика от проклетника, на който по нищо не му личеше да изпитва някакъв вид притеснение или пък объркване за каквото и да било.
И, да, определено беше проклетник. Сякаш прочел мислите на Сейджи, подлецът продължи да шепти това име, сякаш искаше просто да се увери дали косъмчетата по тялото на тъмнокосия настръхваха все така възбудено както и първия път, когато го бе направил. Е, не му ли стигаше? Колко още пъти щеше да се наложи да го направи преди да разбере, че реакцията на Оизуми бе все една и съща? И тези устни... Винаги ли трябваше да намират така нахално и неотстъпчиво неговите... обърквайки дишането му и карайки неговите собствени да се поддадат, предавайки го? По дяволите... чувстваше се... така... изложен на показ. Пф, беше глупаво, много глупаво да се чувства така. Все пак, колкото и да бе смущаващо да си го признае, блондинът бе прав, казвайки, че предната нощ наистина представляваше едно подробно разучаване на отсрещния индивид. Едно наистина безсрамно и... страстно изучаване на чуждата физика... Което значеше, че надали имаше нещо, от което тъмнокоското реално да се срамува. При това... кога, изобщо, се бе срамувал от нещо такова преди? Тоест, не че бе имало такова нещо като "преди"...
Която мисъл, по всички възможни закони на природата или поне закони на Оизуми, накара онази вълна от топлина да се върне в тялото му, затопляйки почти всяка една част от него. О, стига! Наистина ли една подобна мисъл го караше да реагира така? Мисълта, че... Окиру реално е бил... първият? Ха - всъщност, обективно погледнато, можеше наистина да се каже, че е било така. Но защо, защо това толкова му влияеше? Може би... заради факта, че същият този човек в момента стоеше на няколко крачки от него и би могъл така лесно да скъси тази дистанция... Или, може би, заради другия факт, а именно - че Той вече я бе скъсил веднъж, преди да се отдръпне, давайки свобода на тъмнокосия. Или пък, вероятно, намеса имаше и трети, нежелаещ да бъде признат, факт - че самият тъмнокос потърпевш желаеше липсата на тази дистанция. Възможно ли бе?
Възможно ли бе това да бъде причината, поради която тъмнокосият се червеше така засрамващо при мисълта, че Окиру е бил първия? О, това не беше добре. И никак не му помагаше да изглежда хладнокръвен или пък спокоен. Ах, какво ти хладнокръвие! Та той стоеше гол, по средата на стаята, вперил смутено поглед в обърнатия с гръб към него мъж. Какво ли трябваше да направи... ?
А, да - хавлията. Трябваше да си вземе хавлията. О, това сигурно бе добра идея...
След като успя наистина набързо да завърже кърпата около торса си... Всъщност, опита - опита да завърже. Това бе правилния глагол. Защото в момента, в който ръцете му тръгнаха да извършват някакво по-целенасочено и изискващо поне малко съсредоточаване, Оизуми осъзна, че дори пръстите му не го слушаха. С малко повече усилие и нервно треперене, той все пак успя да върне хавлията в предишното й положение. Глупави пръсти... Все още усещаха чуждата кожа под допира си...
След като нямаше никакъв визуален контакт с Окиру в този момент, мислите на Сейджи малко по малко се разплитаха, макар и недостатъчно за да му прояснят цялата картинка. Но, от друга страна... какво всъщност имаше за проясняване? Фактите си бяха факти - кои от кои по-ясни. Така че, за момента, единственото, което правеше нещата така объркани бяха инатът на Сейджи и опитите му да се намери логично и успокояващо обяснение на всичко. Такова, което нямаше да го кара да мисли неща, от рода на "Какво, по дяволите, правя и защо се чувствам така?!". Може би, най-вероятно, такова обяснение не съществуваше. Да, в повечето подобни случаи обясненията бяха излишни, но... Какво да се прави - Сейджи Оизуми и неговия глупав реализъм. Ако трябваше да бъде съвсем честен със себе си - нещо което той определено не беше! - щеше да си признае, че това, което всъщност го плашеше и паникьосваше толкова, не беше идеята за него и... онзи проклетник, заедно по този начин. О, не, тя му звучеше... добре? Звучеше му като една наистина примамваща идея...
Но точно това, точно това бе нещото, което го караше да бяга като попарен от нея. Това, че изпитваше такива чувства, че мисли по този начин.. без някаква логична причина или каквото и да било извинение. Да, той нямаше извинение за мислите си и точно това го объркваше толкова. Окиру... онзи русокос подлец... навярно никак не се колебаеше, нито пък търсеше някакво обяснение на цялата ситуация. И сигурно повечето хора нямаше да се занимават да го търсят... Но Сейджи... защо ли проклетият му инат продължаваше да му пречи...
Какво?! Да му пречи?! Той... да не би да си признаваше, че ако собствената му логика не му пречеше... щеше да продължи с... каквото правеше с Окиру? Това ли... това ли? Ето че един нищо и никакъв мерзавец тормозеше ума му по този начин и го караше да си мисли такива неща. Объркваше го... объркваше го, а се познаваха едва отскоро. Поне... по онзи начин. Защо го объркваше толкова? Беше подлудяващо. Подлудяващо и... о, това бе срамна мисъл, но... беше и възбуждащо. Ужасно.
О, проклетник с проклетник!
Искаше го. Искаше го и това бе най-ужасното. Всички тези мисли по адрес на русокосия, всички... представи какво би могло да последва... бяха влудяващи. И отказваха да се махнат. Отказваха да напуснат съзнанието на Оизуми и това го караше да започне да ги иска. Да иска да бъдат реалност. Сега. А това бе наистина ужасно. И нелогично, и неприемливо и... абсурдно. Възможно ли бе наистина да го иска?
О, хайде моля те - предната нощ не изглеждаше сякаш се тревожиш за нещо. Изглеждаше... доста задоволен от цялата ситуация... Така сладка...
О, мамка му, млъкни! Този глас... този отвратително досаден глас в главата му! Да върви в ада. Или... където щеше да му е най-добре за да не се връща.
Но уви... въпросния глас бе част само и единствено от съзнанието на Оизуми и, колкото и да не го признаваше, бе породен от реалните му, но заровени някъде надълбоко, мисли. О, не искаше това да са реалните му мисли. Защото в такъв случай... нямаше спасение. По дяволите, в такъв случай, спасението от всичко би било невъзможно. Освен от едно - от цялото това напрежение около русокосия. И то, спасение, по един особено... неприличен начин. Може би, само ако си признаеше...
Не. Не, не и не. Лудост. Пълна лудост. Проклетникът щеше да го докара до лудост. Та, за Бога, самият Сейджи не знаеше какви ги върши около него. Как, при положение, че така отричаше всичко, бе сметнал за добра идеята да го докосва, да отговаря на целувките му... Абсурд.
Русокоското все още стоеше до онзи стол, подпрян и загледан в ръката си. Проклетата му ръка... Какви ли не сцени припомняше... И онази въпросна лепенка. Може би, ако не я споменаваше така често, тя нямаше да дразни перфекционизма на Оизуми, но в този случай, това нещо бе в състояние да му избоде очите. Толкова ли бе нехаещ този мерзавец?
Сейджи остави глупавия възел, който така се бе мъчил да сътвори с треперещите си пръсти, на мира и се приближи до блондина. Добре де, та те се намираха в една стая, нямаше как просто да стоят в двата й ъгъла и да си мълчат, нали? Това щеше да бъде по-смешно и от моментите, в които тъмнокосият се изчервяваше.
- Тц... - той раздразнено въздъхна, след което хвана, о, за кой път вече, чуждата китка. Този път се постара да го направи наистина... без особено чувство, та ако се наложеше - дори и грубо. Не знаеше доколко е успял, разбира се, имайки предвид, че Сейджи не се славеше особено много с грубостта си.
- Наистина ли не можеш да сложиш една проклета лепенка...
Игнорирайки странната и озадачаваща изненада на Рюкай - а той наистина не изглеждаше като някой, който често се изненадва от нещо толкова просто - Сейджи продължи да върши онова, заради което се бе подразнил толкова. Той дръпна лепенката от пръста на Окиру, след което, помагайки си и с другата ръка, я постави наново, много по-правилно и прилежно. Така. Поне това вече нямаше да му прави толкова впечатление.
Оизуми продължи да игнорира чуждата реакция, решавайки да отиде до скрина, представляващ някакво подобие на гардероб. Той затършува нещо в него с мисълта, че стоенето по хавлия не помагаше с нищо, абсолютно нищо, на създалата се преди минути ситуация.
- Кхъм... - Оизуми прочисти гърло, чудейки се как ли щеше да излезе от устата му следващата му реплика. - Не искам да прозвуча грубо, но... Колко време смяташ да стоиш... тук?
Той лепна последната дума, боейки се, че може да остане неразбран. Все пак, не го питаше колко време смята да стои до стола, имаше предвид съвсем друго. Въпреки всичко, което бе станало, все още имаше нещо, което истински озадачаваше тъмнокоското. Окиру се бе настанил удобно в апартамента му още от снощи, не показвайки никакви признаци за желание да върши... каквото имаше да върши, всъщност. Тоест, наистина ли беше решил да остане цяла сутрин, въпреки всичко, или просто нещо убягваше на Оизуми?
- Не че имам нещо против... - Не че имаше нещо против присъствието на русокосия в апартамента му, както и желанието му да остане...
О, Господи! Наистина ли си помисли това? И, по-важното - мамка му, наистина ли каза това на глас?! Хах - наистина трябваше да се научи да контролира мислите си, някак. Изобщо... можеше ли да се направи подобно нещо?
Оизуми спря да говори, решавайки, че ако продължи, нищо по-здравомислещо нямаше да излезе от него. Остана там, до скрина, с гръб към русокосата причина за думите му. Косата му все още бе мокра, даже капеща върху някои от дрехите в "гардероба". Какво ли трябваше да взима оттам... Хм, странно, че забрави дори това. Толкова разсеян...

Ммм...този сладък поглед, така упорито опитваш да се концентрира върху една нищо и никаква шарена лепенка.. Ах, защо всичко, всяко действие на тъмнокосия трябваше да изглежда до такава степен сладко и да провокира Окиру по този начин? Защо..? Защо тази патологична маниакална нужда от перфектна изрядност, която полярния мечок проявяваше в момента...вместо да изглежда смешна, каквато всъщност би следвало да е, вместо това пораждаше у блондина единствено още и още от същите онези нечисти мисли и закани..какво щеше да стори на заблудения младеж съвсем скоро... Нима? Нима наистина не можеше да се въздържи от подобни мисли? Как би могъл, след като бе повече от очевидно, че това неадекватно същество, с което бе прекарал изминалата нощ беше именно същото онова, с което му бе предопределено да превърне фантазиите си в реалност? Точно с...тази полярна мечка?! Е, сега вече Рюкай, може би дори с ръка на сърцето, би могъл да признае, че в приказките ,че съдбата на никого не прошарва, вероятно имаше нещо вярно...Дори и то да бе малка, нелогична и смешна доза истина. Разбира се, че бе съвсем нормално, това, което очакваш да се появи така неочаквано, както например се случваше с хората, броящи последните си йени и...внезапно спечелили джакпота от тотото. Шанс. Всичко беше неясно и съдбата мигновено би могла съвсем нелепо да извърти своя път, променяйки изцяло същността на дадена персона.. Хъх?! Как бе възможно това нелепо твърдение...? Защо всичко си противоречеше? Къде остана по-вярната и далеч по.доказана мисъл "Вълкът козината си мени, но нрава - не!" ??? Кхх, наистина объркано и...противоречащо си беше всичко на този свят. Но едва ли бе нужно да се вглъбяваме в подобни мити работи, губейки едничкия си живот в кухи житейски разсъждения, вместо това да изгреем на сцената подобаващо, вземайки с нас това, което поискаме... Да, точно така... Какво значение имаше... ? Дори това да бе нещо повече. Нещо далеч по силно, необятно и незнайно от предполагаемото.. Дори то да завличаше по-надълбоко и да нанасяше по-големи и трайни щети от очакваното.. Дори да завършваше с цялостното ти самоунищожение.. Защо пък не?
А нима изброените нереални неща, вярващите хора не наричаха с онова име - "любов" ? Да, това бе нещото, в което повечето те се вричаха. Вричаха и дори обричаха. Е, вероятно нямаше нужда от подобни крайности, но дори самият Рю да не вярваше в значението на тази дума, нямаше нищо против да назовава всяко странно и рядко, за първи път случващо му се явление..с тази дума. Не, определено не смяташе, че използването й в момента би могло да се нарече "прибързано" или пък "незначително", тъй като макар да не си го признаваше дори в изтичащата секунда, Окиру всъщност някъде дълбоко там, изгубен в собственото си съзнание, обмисляше възможността да приеме, че дори...ами...беше влюбен в един тъмнокос полярен мечок. Подобна мисъл, достигнала до тук обаче, определено не изглеждаше... приемлива, не и за всички, но..там, на онова място, от където се бе появила..сама по себе си бе нещо съвсем нормално и естествено, нещо, от което всеки..дори русокосия японец се нуждаеше.
И нямаше съмнение...каквото и да се беше случило с него, нямаше връщане назад. О, повярвайте, той доста дълго се бе лутал из коридорите на съзнанието си, но винаги...поглеждайки назад, за да потърси друга вратичка.. Те не просто бяха съвсем заключени, ами...всъщност изобщо не съществуваха. Сякаш..Бе леко необяснимо, но... Да речем, че назад имаше просто коридор към миналото, без нито една врата, която да отвориш, че всичко да си е както е било. Не. Сякаш от този миг съществуваха вратичките единствено към настоящето. Тоест...те се откриваха само и единствено пред Рюкай и никъде другаде. Да, той ги виждаше съвсем ясно, макар и съзнанието му да бе все така замъглено от скорошния недостиг на кислород, в следствие опитите му да се въздържи от ново "покушение" над една невинна полярна мечка.
И след като споменахме нещо, поне малко близо но реалността и текущия момент... колко ли още време Рюкай Окиру смяташе да прекара в нещо, като позиране за модно списание? Може би нямаше да е зле, ако смяташе да си помисли още малко до проклетия стол, то поне да отговори на Сейджи.. каквото смяташе да отговори, преди да се превърне в жалкото, разнежено и крайно сантиментално същество, което в момента дори нямаше смисъл да коментира.
- Тъкмо ме попита това.... - започна той, но думите просто излизаха крайно отвеяно, едва ли не под формата на шепот, въпреки че се чуха ясно, благодарение на тишината, настанала в момента. Да, това вероятно бе все още, поради странно озадачение на Окиру и...по-точно озадачението от самото озадачение...породено от просто нелепото действие на Оиуми преди няколко..ами...известно време.
- Предполагам, има две възможности... Първата е да си тръгна сега, оставяйки те по-объркан от всякога, след което да започна да ти липсвам. - тонът му лека полека набираше преднина , извисявайки се все по-категоричен и самоуверен от всякога.
Ха! Че от къде бе таз проклета самоувереност? Вярно без тази черта не можеше да мине един лен на фамилия Окиру, но... От къде пък бе толкова сигурен, че тръгнеше ли си сега, дори насила изгонен от стопанина на този дом..., той нямаше просто да го забрави...да забрави за цялата нощ и половината сутрин, прекарана с него и... да, всичко останало. Та връщайки се на въпроса, какво ли караше блондина да е така дразнещо уверен, че другото лице споделя чувствата... емоциите му и не би искало да си тръгва още сега, в този момент?! Вероятно Не. Рю не беше, а и нямаше как да е сигурен в това, нито в нищо друго, освен собствените си чувства, говорейки само и единствено за момента. Все пак дори да бе ясновидец, надали можеше да е наистина сигурен дали все пак значи нещо за тъмнокосата полярна мечка или тя просо желаеше да се отърве от него но бе прекалено чиста и невинна, за да бъде директна по един особено груб начин. Както и да е. По всяка вероятност това, което караше Окиру да действа така самоуверено и да се прави на истински спокойна, хладнокръвна и руса очарователност..беше ясния факта, че дори да не бе особено, или никак желан в този дом, той все пак щеше да си настани спокойно седалищните части някъде наоколо и да не помръдна от там, докато самичък не реши да го направи. Да, вероятно сега самият той беше смешният във филма.
- Втората от двете възможности е, да остана при теб, докато не си изясниш защо си така срамно объркан от ситуацията, при положение, че ти бе този, който я предизвика. - на безизразното му до този миг лице, бавно заигра една скрита усмивка, показваща, че вече на блондина никак не му пукаше какви ги приказват и двамата...и въпреки медено-деловия си тон, господинчото не виждаше друго помощно средство наоколо, с което да потуши изгарящите го мисли и желания...затова просто независимо от всичко, той щеше да ги изпълни. Защото..така беше решил. Или по-скоро защото..така искаше! Така искаше.
- Но в интерес на истината... не е нужно да избираш нищо, Сейджи.. - отново прошепвайки името му, блондинът се оказа на няколко сантиметра разстояние от тъмнокосия мечок, докато не плъзна ръка под блузата му, усещайки дори извивката на гръбнака му. Той своеволно започна да очертава с пръсти всяка красива форма, която безполезното в този момент парче плат, упорито опитваше да скрие от маслиновите му очи, ала те сякаш го прогаряха безмилостно, не зачитайки реалното му съществуване. Свободната до този миг ръка на Орю пък, се втурна към вече добре познатото убежище - кестенявите му кичури, сетне издърпвайки ги назад някак ефирно, русият японец отново можа да намери устните на другия - отново изгубил ума и дума. Приятната смесица на аромати, кръвожадната жажда за още от същия вкус, неспирната страст...цялата таи подлудяваща комбинация караше Окиру да става все по наясно и по-наясно със ставащото.. Приближаваше го така близо до плашещия факт, от който и другия опитваше с все сили за избяга... До онази непрогледна светлина, от която малко хора се връщаха с всичкия си. Но реално погледнато в момента никой от двамата не беше с всичкия си, така че...
- Anata wa suki desu... - прошепна нежно в ухото на тъмнокосия..да...точно този Окиру го направи...каза нещо подобно, което не му се бе случвало да каза дори просто за нечия заблуда. Не. Казваше го за първи път... Нима това значеше, че този тъмнокос полярен мечок е специален? Нима...
Няколко изтормозени капчици се спускаха от мокрите кафяви кичури коса, тупвайки върху устните на блондина, който съвсем омаян от чуждата арома, прокарваше език по изтръпвалите косъмчета на врата му, отново и отново повтаряйки името му. Име, което побъркващо много се въртеше в съзнанието му и не само. Едно наистина заразяващо име.
- ...Сейджи! ...Сейджи!
Шаващата под блузата ръка, внезапно слезе по надолу, отново завоювайки си някои съвсем лични места... Какво да се прави, като не си беше изнамерил панталон навреме.. А всъщност, кога ли бе успял да облече тази нищо и никаква блуза? Не че тя по някакъв начин попречи на блондина да достигне до желаните така желаната плът, но все пак се явяваше някакъв вид "бариера" между него и неговия мечок. "Неговия" ..."Неговия".. това определение наистина му харесваше. Да, беше си негов! Дори някой друг да го искаше вече бе прекалено късно! Защото...ами защото Рю, макар да не приличаше на такава персона, рядко пускаше нещо негово, а досега малко неща си бяха заслужи това определение. Наистина малко. Вероятно можеха да се преброят и на едната му ръка.
Ммммх. Приятно. Бе наистина приятно бавно и неосъзнато да потъваш и а се изгубваш все повече и повече...напълно в тази всепоглъщаща и ярка светлина. О, настина ли притежаваше такава унищожителна сила, или.. просто нещо подло си играеше преднамерено със съзнанието на горкия блондин? Навярно и времето на Окиру, в което и той ще си намери майстора...най-сетне бе дошло. В такъв случай...да не би наистина маите да се окажеха прави и в скоро време да трябваше да идва края на сета? Не, не. Май Рю съвсем се бе отказал от мисълта, че иска да умре, ако времето и той да бъде "прецакан" настъпи някога. Еми то взе, че настъпи, но на него така сякаш му харесваше и... определено предпочиташе да се самоунищожава, докарвайки подобен апокалипсис в съзнанието си, отколкото някакво природно бедствие да разруши красивата му физика... Мхм, взе да се оказва, че имало един наистина прекрасен вариант да орони авторитета си - единственото, останало му... Но пък като се замислеше, май наистина скоро нямаше да има чак толкова животоспасяваща нужда от него... Какво толкова му даваше? Дори си нямаше свое право на избор...или свобода, като изключим в личния му живот. О, сега нима щеше да се окаже и че бе намерил своя смисъл на съществуване? Нее, това минаваше границата на разнежното му и сантиментално лигаво същество в момента,затова трябваше поне да не я преминава...ако не искаше в най-скоро време да отмъсти на самия себе си.
Хахаха, дори беше забавно това, че в момента..в момента всичко отнасящо се до него също не го касаеше. Изобщо не го касаеше.
Интимната му близост с тъмнокосия полярен мечок биваше колкото подлудяваща, толкова и се явяваше един вид избавление.. Да, спасяваше го от самия него. Дали за добро или за лошо, но му спестяваше най-неприятната част от съществуването му, за която никога вече не искаше да си спомня. Не че се някога щеше да има избор, но..поне в този миг на наслада.. О, не искаше да бъде кратък миг, искаше да бъде дълъг! Нека бъдеше дълъг...

Той, Сейджи бе виновен? О, така ли? Вярно, че бе наясно с факта, че той бе започнал всичко, но... Сега онзи проклетник го използваше срещу него? Подло.. Може би наистина бе вярно, че е способен да затвори устата на всекиго. Или... в случая със Сейджи, по-скоро - да я отвори... Но на тази мисъл не биваше да се обръща внимание, тъй като бе съвсем в буквален смисъл.
Естествено, напълно бе игнорирана самоувереността на блондина. Тъмнокосият не желаеше да се замисля нито над нея, нито над думите, породени от нея. Не искаше, тъй като се страхуваше, че не знае дали щеше да им повярва. Така и така бе тръгнал натам... Нищо чудно и да ги приеме за истина.
И... дотолкова с трезвите разсъждения. Да, много скоро те просто се изчерпаха и не успяха да се продължат поради липсата на думи в главата на Оизуми, които да ги поддържат. Откога ли точно той бе започнал да губи думите и мисълта си? Откога ли, наистина... Всъщност, отговор на този въпрос реално съществуваше, макар и да не звучеше особено логичен в главата му. И той бе наистина прост и неизискващ особено разплитане. Откога - откакто, може би, един определен индивид бе започнал да се намесва така осезаемо в личното пространство и мислите му. Само за една нощ, незнайно как, този индивид бе успял да се вмъкне наистина ловко и на двете места. И не оставяше на горкия им притежател нито избор, нито възможност за осмислянето му. И това, очевидно, се повтаряше отново и отново... Като сега.
Ръката на русокосия отново постигна целта си, а именно - да забави значително мисловния процес на Сейджи и да го накара вътрешно да потръпне. Наистина... трябваше ли да му отговори на някакъв въпрос? Или... той не бе задал никакъв въпрос... ? Не помнеше. Думите и на двамата сякаш... ами, нямаха особено значение, даже никакво. И май че всички бяха на това мнение, тъй като нямаше никакви признаци някой действително да им обръща внимание. Така че засега оставаше само едно - чуждият допир. О, той определено се радваше на завидно внимание и бе невъзможно да бъде пренебрегнат. По никакъв начин. Той бе... по дяволите, бе прекалено приятен за да бъде игнориран. Ужасно подло... сладък. Само начинът, по който пръстите му се движеха по кожата на тъмнокосия... бе толкова познат. Макар, че се случваше едва за втори път, се бе запечатал сякаш във възприятията му и му напомняше онази нощ толкова ясно... Проклет да си, самоуверен "Рю-сан"! Пфт - какви неща само го караше да си мисли. Не след дълго, все още мократа му коса отново бе присвоена от блондина, а устните му я последваха. Това... навик ли му беше станало?
И, о, колкото и да бе изкушаващо, Оизуми предпочиташе чуждата ръка да си остане под блузата му, за разлика от това накъде се бе запътила малко по-късно! Защо, защо трябваше... В момента, в който допира на пръстите на русокосия до възможно най-податливите части на Оизуми и този на топлите устни до кожата му се превърнаха в една ужасяваща комбинация, Сейджи неконтролируемо настръхна. Това... това бе сигурно чаканата реакция, за която онзи подлец копнееше. Доволен ли бе? Или... искаше още? Още по-неконтролируема и издаваща го реакция? Какво по...
Какво, да му се не види, му правеше? Ако имаше нещо, което бе способно да разклати наистина силно самоконтрола на Сейджи, то това бе онзи отвратително... влудяващ начин, по който Окиру шепнеше в ухото му. По дяволите, допирът и горещият му дъх върху влажната кожа на Оизуми бяха предостатъчни за да затрият всякакви смислени мисли от главата му. А сега и този глас... толкова близо. Чакай, какво му бе казал? Как... Рюкай Окиру ли бе изрекъл това... това... признание? Наистина ли го... Наистина ли?
Незнайно защо думите на русокосия звучаха една идея смущаващо, но и... Имаха почти същия ефект, какъвто имаше и онова прошепнато "Сейджи"... Наистина налудничаво. И все пак... проклетият шепот, гъделичкащ онази точка на врата му, която бе способна да доведе до окончателното разтапяне на тъмнокосия японец... Глупав, глупав глас... Хах - дори ругатните в мислите на Оизуми бяха започнали да "отслабват" и да звучат наистина мекушаво. Що за ефект?
Млъкни... Млъкни, млъкни или... няма да мога да се контролирам...
Тази мисъл, насочена само и единствено към русокосата причина за състоянието му, се повтаряше в главата на Сейджи. И започваше да звучи все по-отчаяно. Не я изказваше на глас именно по тази причина. Пък и... нещо го караше да си мисли, че ако блондинът го чуеше, най-вероятно щеше да продължи да повтаря името му, само и само Сейджи да изпълни заръката си. Не че и без това не бе тръгнал натам...
И точно тогава, някъде между момента, в който чуждия шепот го накара за пореден път да настръхне наистина осезаемо, и този, в който пръстите на русокосия оставиха още една пареща диря след себе си, нещо в главата на Оизуми прищрака. Заканата му... бе съвсем сериозна. И, за жалост или не, онзи подлец не изглеждаше сякаш има намерение да спира... или да млъква. Което наистина, наистина караше Оизуми да се приближава до границите си на самоконтрол. Да се доближава до ръба, онзи, през който минеше ли веднъж, нямаше как да се върне назад. О, определено бе подобен на някоя пропаст, в която лесно можеше да се пропадне, но, за разлика от това, изкачването изглеждаше като непосилна задача. Безсмислена. Същия този ръб... Сейджи го бе преминал предната нощ. Бе пропаднал стремглаво към дъното на тази пропаст, без да се замисли доколко бе способен да се върне обратно. А всъщност... може би никой не можеше да се върне, като все пак това бе пропаст, а не някаква си дребна спънка. И сякаш там имаше нещо. Имаше нещо на дъното на пропастта, нещо, което бе успяло да привлече вниманието дори на някого като Оизуми. Нещо непознато, но наистина любопитно и ... дяволски примамващо и изкушаващо. Да, зад въпросния ръб определено имаше нещо, което теглеше японеца към него. И каквото и да бе то, то със сигурност бе свързано с така заетия да го кара да настръхва, треперейки, русокос индивид. И, може би, това също играеше своята роля. Това, че въпросния русокоско се намираше отвъд ръба. Отвън страшната пропаст, от която Сейджи така се страхуваше - така... така бе наистина, в пъти по-вълнуващо и изкушаващо. Явно не бе от такова значение кой точно се намираше до ръба - дали Сейджи или някой по-здравомислещ от него - изкушението бе просто... прекалено.
И единственият начин да избягаш от него е да му се отдадеш...
Какви проклети сентенции! Как ли успяваха да намерят точния момент, в който да паснат... Лудост, наистина.
И, да, лудост бе може би точната дума в момента, тъй като държанието на Оизуми започваше все повече да наподобява такова на някой с не особено подредени мисли. Онзи... онзи русокос... бе наистина способен да го накара да направи нещо такова...
Искаше го? Искаше него, така ли? Толкова, че да му отнема правото на избор и дори на правилни мисли, използвайки само и единствено... себе си, тялото си за целта? Ако толкова желаеше да си го получи... е, какво пък! По дяволите, Сейджи бе достатъчно размекнат в този момент, че да се превърне в едно лесно използваемо парче глина в ръцете на Рю.
Кхъ... РЮ?! Р... как го нарече? Не, ето това, ето това бе още едно доказателство. Къде, за Бога, отидоха определенията като "проклетник" или... "негодник", "подлец"... ? О, те все още се отнасяха за него, безспорно - но защо вече не се вписваха в мислите на Оизуми така естествено? Това име... дори не бе цялото му име! То... по-скоро приличаше на онова "Рю-сан", над което се бе надсмял, само че... ами, без "сан". Господи, до каква степен бе възможно да се размекне тъмнокосият в този момент. За жалост, той сам знаеше, че това бе далеч от границата му. Имайки предвид доколко се бе размекнал... не, по-точно - разтопил, предната нощ... Имаше още, още малко до границата му, макар че се бе запътил стремглаво към пресичането й. И то благодарение на Него...
О, мамка му! Той знаеше, и двамата знаеха, че Оизуми бе на път да се предаде. Колкото и да бе инатлив... влиянието, което имаше русокосият над него бе прекалено силно... прекалено... дори Сейджи...
По дяволите, по дяволите глупавата логика! Искаше да си го получи? Наистина ли го искаше дотолкова, че да влудява Сейджи по този подъл и безотказен начин?
Тъмнокосият издиша шумно, след което плъзна дланта си зад чуждия врат. Той знаеше, че започва нещо, което трудно би било спряно, дори бе невъзможно... докато не достигнеше своя край. И все пак... Имаше ли друг изход? Имаше ли друго спасение от едно истинско изкушение, освен... отдаването на него? Сякаш наистина нямаше или поне такова не можеше да се намери. Той наистина бе на път да прескочи отново онзи ръб... Да скочи право към дъното на онази пропаст, колкото и да бе неприсъщо за него. Да, наистина - по дяволите проклетата логика.
Устните на Оизуми намериха чуждите, откъсвайки ги от така ужасно наелектризиращото им занимание, което си бяха намерили върху врата му. Беше очевидно, повече от очевидно - не бе единствения, който го искаше. А щом и другият го искаше - бе редно, в крайна сметка, да си го получи. Езикът му откри целта си, също така жадно опитвайки онази позната мекота и топлина на устата на русокосия. След прекъсването на тази така... взаимна целувка и усещането за чуждите ръце върху кожата си, отразяващи реакцията на блондина, от гърлото на Сейджи се откъсна поредното ръмжене, точно на сантиметър от ухото на Окиру. То звучеше... доволно. Напомнящо за обичайните му раздразнени гърлени звуци, но притежаващо някаква нова нотка - много по-наситена и осезаема. Нотка на чисто удоволствие. Тъмнокосият не се сдържа - както се бе и заканил - намираше се толкова близо... толкова близо до кожата му.
Устните му проправиха своя път по чуждия врат, приглушавайки онова удовлетворено ръмжене. Започвайки от мястото под брадичката на блондина, продължавайки нагоре, докато не стигнаха до върха на ухото му, леко подразвайки го. Трябваше да види, той трябваше да види какво му бе причинил преди броени минути. Дори да не бе така въздействащо, както върху Оизуми, Окиру трябваше да го усети.
Другата ръка на тъмнокосия успя да намери ръба на чуждия панталон - о, проклетникът имаше такъв, за разлика от него - и да подпъхне едва-едва дланта си под колана. Само за да го придърпа още по-близо до себе си, от което устните му се оказаха дори по-приближени до ухото на Рюкай. Сейджи въздъхна шумно точно там, след което заговори.
- Значи... - гласът му бе толкова нисък и повлиян от доволното му ръмжене до преди малко, че звучеше почти като мъркане в чуждото ухо. - Значи няма значение какво ще избера, така ли?
По някаква причина, Окиру не бе казал почти нищо след последната си реплика. Което най-вероятно се дължеше на неочакваната - или не чак толкова - реакция на Оизуми. Или пък на нещо друго, какво значение имаше...
- Ти... така или иначе ще останеш... - заключи предположенията си Сейджи, продължавайки да разхожда дъха си нагоре и надолу по кожата на Окиру. Да, той най-вероятно щеше да направи точно това. Не изглеждаше като някой, който би направил нещо, което не желае. А желанието му да остане сякаш бе доста ясно изразено в момента. Така че... какъв смисъл имаше Сейджи да пита нещо, относно това?
Какъв... какъв смисъл имаше каквото и да било? Хах - да не би някой да търсеше смисъл в нещо? Та той бе отдавна загубен - някъде между възбуждащите шепоти върху кожата на тъмнокосия и смущаващо приятния допир на чуждите пръсти. Която мисъл сякаш сериозно се колебаеше дали да накара собственика си да се изчерви за пореден път или просто да изръмжи още веднъж.
Да, това беше дилема. И то каква. Каква беше правилната дума... лудост. А, да, вярно. И то каква...