Бар „The flair“

И ето че нощта отново дойде, слънцето бързо избяга от хоризонта и на негово място грациозно се настани луната.
Това означаваше само едно - беше време Ки Джон да вземе китарата си и да отиде в клуба, в който свиреше заедно с групата си. Отново щеше да се качи на сцената, да усети адреналина, разливащ се из цялото му тяло, както ставаше всяка нощ, когато наново сбъдваше мечтата си - да бъде музикант.
Музиката бе едно от малкото неща, които го караше да се чувства жив, изпълваше го с енергия дори в трудните моменти; бе като нещо вълшебно, което ти помага да избягаш от реалността, в която живееш; един напълно различен свят, в който съществуваше само и единствено песента - мелодията, галеща слуха, думите, преминаващи през съзнанието на човек... Ки Джон го намираше за чудо.
Музиката бе неговият най - добър приятел, колкото и клиширано да звучи - тя беше там, подаваше му ръка в трудните моменти, бе плътно до него, когато лошите спомени от детството се събуждаха в ума му, пропълзваха опасно и застрашаваха здравия му разум. Благодарение на най - добрата си приятелка, той бе открил своето призвание, своя път в живота, своята опора...
Нямаше нещо, което да му носеше по - голямо удоволствие от това да държи китарата в ръцете си, да усеща трептящите струни, да докосва с връхчетата на пръстите си грифа, да чува мелодията, която той сам създава... това за него бе изкуство.
Не се нуждаеше от нищо друго - само музиката да не го изоставя, защото без нея не виждаше какво ще прави на този свят - не го вълнуваха практичните професии, високоплатените и респектиращи длъжности, които ограничаваха въображението ти, бе невъзможно да излезеш от рамките на официалността, на костюмирания бизнесмен, който изкарваше много пари, но бе празен отвътре.
Не, Ки Джон искаше да е свободен, искаше да бъде като волна птичка, летяща в небето на живота, наслаждаваща се на неограничените възможности на света; можеше да поеме, по който път желае - всички врати щяха да бъдат отворени за него, защото мечтаеше... мечтаеше постоянно, не спираше да го прави.
И ето че сега беше зад сцената заедно с групата си, чакащ да сбъдне отново мечтата си. Държеше китарата в ръцете си, изгаряйки от желание да се качи там горе и да покаже какво може.
След минута им бе даден знак - вече бе техен ред.
Широка усмивка се плъзна по лицето на Ки Джон, а сърцето му се поддаде на вълнението, бушуващо в душата му. Именно тази тръпка, тази искра караше момчето да заобича сцената повече от живота си. Искаше да свири до живот, това бе неговото призвание и сега бе ред да го каже на света чрез музиката си.
Всички от групата заеха позициите си на сцената, сините и светлолилави светлини се спуснаха, танцувайки из цялото заведение... и музиката започна.
Връхчетата на пръстите на Ки Джон се плъзнаха по струните на китарата, предизвиквайки трептене,а другата му ръка енергично бягаше по грифа, състезавайки се с пулса на момчето.
Китари, барабани, вокали... те се допълваха взаимно и заедно сглобяваха песента като пъзел. Едното не можеше без другото, защото иначе все нещо щеше да липсва.
Докато Ки Джон се бе съсредоточил в червената електрическа китара, разпръскваща звука из всички части на клуба, погледът му бе прикован от даден човек в публиката.
Едно рижаво и слабо момче с невинно изражение, което седеше и го гледаше в захлас.
Да, за миг съществуваше само то – там навътре в тълпата, която сега бе изчезнала; всичко наоколо беше изгубило своя цвят и форма, беше като черно петно и на този фон единственото, което се открояваше бе непознатия младеж с медена коса и детски любопитни очи. Приличаше на 4-годишно момченце, загубило майка си, леко неориентирано, а в погледа му се четеше объркване, дори малко страх.
Но след миг приятната... така де, странната гледка просто изчезна. Непознатият се изпари като вятър, който остави след себе си разпилени есенни листа в полудялото сърце на Ки Джон. Не знаеше защо, не знаеше как, но нещо необичайно ставаше вътре в него.Не можеше да го обясни, но можеше да го почувства – внезапното вълнение, причинено този път не от качването на сцена, а от нещо друго; дъхът, спрял някъде в гърлото му, образувайки възел; моментната необяснима радост, изпълнила душата му със своите искрици... да, нещо странно ставаше.
Но точно в този момент Ки Джон нямаше намерение да анализира бъркотията, която чувстваше в себе си, трябваше да се концентрира напълно върху това, което държеше в ръцете си – безценната китара, осмисляща живота му.
След изпълнението момчето щеше да направи това, което правеха с групата винаги – щяха да седнат на едно от по – затънтените сепарета, намиращо се в по – дъното на клуба, където бе и по – спокойно. Там винаги споделяха емоциите си след участията си, планираха бъдещите си работи; все неща, свързани с бандата.
Ала този път плановете се объркаха – както си крачеше ведро и безгрижно, проправяйки си път през голямата тъпла, за да стигне до целта си, Ки Джон чу нещо – нещо грозно и опасно, което се случваше на няколко стъпки от него в близкото сепаре.
Момчето прехапа устни и се приближи към вратата бавно и внимателно, а до ушите му достигаха крясъци, както и звука от юмруци, забиващи се в човешка плът.
- О боже. – промълви под дъха си той, а сърцето му се впусна в бесен галоп щом ръката му бавно и треперливо се насочи към бравата. Плахо я натисна.
След като бе открехнал вратата, и очите му влязоха действие – пред него се развиваше кървава гледка, която би уплашила всекиго. Огромни горили налагаха беззащитен човек, чието лице Ки Джон не можеше да види, но забеляза косата му – медена и мека на пръв поглед. Същата коса, която бе видял преди малко на сцената, чийто притежател бе изчезнал мистериозно и без причина толкова бързо, колкото се беше появил.
Сега вече всичко си дойде на мястото – Ки Джон знаеше коя е жертвата, но това разкритие не беше приятно за него – тревогата завзе съзнанието му, а сърцето му ускори още повече ритъма си, заплашвайки да се пръсне. Трябваше да ги спре! Трябваше да оттърве непознатия от тези чудовища, не можеше просто да избяга като страхливец и да остави невинното момче, което незнайно защо стопляше душата му и й даваше мир, да страда.
„Убийте го.” – тези думи закънтяха в ушите на Ки Джон като църковни камбани, отеквайки отново и отново, плъзгайки се из всяка фибра на тялото му, нажежавайки ги.
Това беше краят, изразът, който бе нужен на момчето да действа.
Изключи мислите си, краката му вече се движеха по инерция с бясна сила към мишената си. Решително отвори вратата и се спусна към горилите, които вече се бяха насочили като зомбита към жертвата си с остриета от стъклени бутилки.
Хвана ръката на първия в здрава хватка, учудваща за неговото телосложение, след което положи голяма сила, за да завърти китката на мутрата около оста й, причинявайки му огромна болка и дори счупване. В резултат острието тупна на земята, като по този начин първият бе „обезвреден”... дори наранен.
След като си пое дълбоко дъх, Ки Джон се насочи към другия, на чието лице бе изписан гняв, злоба и готовност за убийство и само миг по – късно пристъпи свирепо, насочвайки счупената бутилка към момчето сякаш му се заканваше. То от своя страна се оказа достатъчно ловко и с лекота се оттърва, засилвайки крака си към стомаха на противника, при което той падна на нивото на вече раненото момче.
- Браво, добра работа. – ръкопляскане се чу от края на сепарето, където в сиво кресло седеше познато лице – собственикът на бара. Нима той бе накарал на тези изроди да пребият горкото момче?! Това беше прекалено. Що за човек бе той? Нямаше ли съвест, не биеше ли нещо в гърдите му? – А сега защо не вземеш малкото си приятелче, заради което бе готов да се жертваш, и не изчезнете от погледа ми... завинаги? – завърши той с глас по – твърд от стомана, в който обаче се долавяше и лек присмех.
Явно вече Ки Джон беше и уволнен, но така щеше да е по – добре. Нямаше намерение да работи за човек, който заповядва на хората си да бият невинни цивилни, дори не знаеше как се въздържа от това да не използва юмруците си и да отмъсти. Но не можеше да го направи, защото не бе такъв, само слабите използваха насилие, нали?
Момчето стисна ръцете си в юмруци, устните му се превърнаха в тънка линия, а очите му пробягнаха към пребития непознат с медена коса, проснат на земята.
Младежът коленичи до него, повдигайки леко главата му, вглеждайки се в полуотворените му очи – тъмни и мистериозни очи, в които се четеше всичко друго, но не и страх; обичайното леко объркване бе заключено там вътре, но нищо повече.
А, колко бяха красиви... две тъмни и дълбоки кладенчета, пълни с мистерия, които те карат да паднеш вътре и да се загубиш. Не знаеш накъде да поемеш, чуваш собственото си сърце и дъх, но не виждаш път... само две необятни шоколадови очи.
- Хей, добре ли си? – попита състрадателно Ки Джон, а тревогата контролираше цялото му изражение. – Нека те изведем оттук. – това не беше предложение, а съобщение. Констатираше, че има намерение да махне горкото момче от това място, а ако трябва и да се погрижи за него.
Преметна едната ръка на непознатия през рамото си, подпирайки го на себе си и плъзгайки другата си ръка през кръста му за опора.
Какво беше това момче? Защо караше сърцето на Ки Джон да се свива и да блъска лудо в гърдите? Защо щом погледнеше в очите му, напълно забравяше за заобикалящия го свят, съществуваха само те... тук и сега? Защо пухкавите му и бебешко-розови устни ставаха все по – примамливи и изкусителни? Толкова много въпроси, а кога щеше да дойде отговорът?