*in the middle of nowhere* (Japan)

akiraan написа:Акира отвори вратата. Погледна към Юзо и после към телефона си. Очите му се разшириха. Какво си мислеше че прави. Затвори вратата зад себе си и остави чиниите на бюрото си. Пое си дълбоко въздух и се обърна.
- Мисля, че трябва да потърсиш помощ. Просто...нещо не е наред с психиката ти. Трябва да го направиш преди да нараниш себе си или някой друг. Има много хора като теб. Ще можеш да водиш нормален живот. - усмихна се приятелски момчето - Имаш ли някакви роднини или приятели с които можеш да се свържеш. - Окада напрегна всяко мускулче в тялото си, за да запази самообладание самообладание до колкото можеше. Заради този мъж русокосият най вероятно бе загубил работата си, телефона си и за малко можеше дори живота си. Единствените му пари идваха от работата му, която вече най-вероятно нямаше, но той нямаше как да знае, защото телефона му бе разрязан на две. За всичко това бе отговорен мъжа пред него, който се мислеше за отдавна загинал генерал, и който по някаква причина реши да се бръкне в живота му. Дали не трябваше да го изгони още сега? Щеше ли да е много студено от негова страна? Но все пак той щеше да го убие сутринта. Не, баща му можеше да чуе вратата. До сутринта ще остане тук. Може през прозореца. Ами ако падне и умре? Акира щеше да е замесен. Не.

Yuzo. написа:Значи все пак не му вярваше. Не можеше да го обвинява, кой би повярвал на нещо, което звучи невъзможно? Генерал Матсуяма прибра меча си, потънал в мълчание. Взря се за миг в очите на Акира. Толкова му беше нужно, за да разбере, че бе ядосан и бе потиснал гнева в себе си. Вероятно се чудеше как да го изгони.
– Не си мисли, че ми е приятно да бъда някъде, където не съм желан. - промълви със сериозен тон, а погледът му отново пробяга към черната кутия, която бе унищожил. Очевидно представляваше нещо ценно, но Юзо закъсня с това си прозрение. Не можеше да върне времето назад. Ако можеше, защото много му се искаше, щеше да го върне с цели четири века. тогава всичко щеше да си е на мястото и край с недоразуменията. но съдбата не искаше това. Очевидно.
– Просто няма... - започна следващото си изречение, но спря. Не можеше да му каже, че няма къде да отиде. Навярно не го интересуваше. Както и това дали има някакви близки. Може би не го беше питал сериозно, в тонът му имаше скрито обвинение. Тъмнокосият предположи, че бе създал прекалено много неприятности на другия и трябваше да си тръгне още преди малко. Вероятно бе разбрал погрешно, че е поканен да остане.
– Няма значение. Ще си вървя. - каза, като бръкна в пазвата си и извади отново платнената си кесия със специфична избродирана птица. Изсипа я цялата върху леглото в непосредствена близост и погледна към русокосото момче.
– Това е всичко, което имам. Надявам се, че ще е достатъчно да поправиш черната си кутийка. - рече и за едно премигване се озова клекнал на перваза на големия прозорец. Оттук скачането бе дори по-лесно. Краката му бяха в перфектна позиция и след като се отблъсна с преценена сила, той плавно полета към отсрещната сграда, сливайки се с мрака на нощта. Преди да се сблъска със стената, той направи въздушен пирует и краката му "кацнаха" на жълтеникавия бетон. Няколко бързи крачки и успя да се изкатери на квадратния по размер покрив на сградата. Намираше архитектурата тук за доста западнала, но нали не разбираше от 21 век, нямаше да съди архитектите. Въздъхна и приседна на ръба на не особено високата сграда. Макар че в сравнение с периода Едо, досега тук всичко беше в пъти по-високо. Поне можеше да наблюдава небето още по-отблизо.
Вятърът отново яхна наметалото му, развявайки го във всички посоки. Шептеше студени и неприветливи думи, които потискаха генерала. Казваше му неща, които вече знае, но не знаеше как да ги промени. Никога преди не се бе чувствал талкова безсилен. Насред каквато и безизходица да беше, винаги имаше логично решение. А сега, какво да прави с тази нелогична безизходица? Как да види нещо, което бе отвъд възможностите му, отвъд всичко, което знаеше и на което бе учен през целия си живот... Момчето беше споменало, че има много такива като него. Не беше прав за това, но за останалото вероятно беше. Юзо бе отраснал насред неугасващите пламъци на войната. Баща му бе загинал млад във войната, а майка му бягаше с него от град на град. От малък беше ставал свидетел на хиляди опожарени домове и избити семейства, а гладът го следваше като втора сянка. Не бе имал време да си играе с другите деца, не бе имал време да се излежава с часове под красивата сакура. Никога не бе бил сигурен, дали ще дочака изгрева. Имаше време единствено за бягство, което в крайна сметка спаси само него. Сега всичко беше като един дълъг кошмар, но щом си го спомняше, като че ли беше вчера. Малко преди да започне последната война, бе отишъл в родния си град. Сега там имаше само прашни руини, носещи единствено спомена за многобройните пламъци, стелещи се навред. А насред мъртвешката тишина пък сякаш все още отекваха виковете на майка, изгубила от поглед невръстното си дете.
Ах, странно как студенината, която излъчваше този така наречен Токио,тъй му оставяше в него същите тези белези, които оставяше всяка една изгубена във войната душа.

akiraan написа:Мамка му! Е, сега вече се гътна! Акира изтича до прозореца и се надвеси. Студения вятър разроши русата му коса и го накара да потрепери леко. Колкото и да гледаше в тази тъмница нямаше да види нищо. След като осъзна това Окада грабна един фенер и бавно, почти безшумно се измъкна от тях, затича се по стълбите. Адреналина обзе тялото му. Ами, ако беше мъртъв? Стълбите му се струваха хиляди, но най-накрая се намери на земята. Заобикаля насам-натам с фенера.
- Матсуяма-саан! - извика веднъж, втори път. Не чуваше нищо, не виждаше нищо. Може би беше оцелял? Но дори и да е така не би трябвало да може да се движи. Какво по дяволите!? Хората не изчезват просто така! Дори генералите от 17 век не го правят!
Акира седна на една от люлките. Полюшваше се съвсем леко. Ту напред, ту назад.
Какво изобщо се случваше? Не знаеше. Вярваше ли му? Не знаеше. По дяволите, дори не знаеше дали е жив в този момент! Вероятно е, но той нямаше как да знае със сигурност. Погледна към небето. Не се виждаха звездите, само луната. Съвсем тънък лъч. Един облак я закриваше наполовина. Акира въздъхна и слезе от люлката. Продължи да обикаля и вика. Още поне малко.

Yuzo. написа:Един катранен кичур коса упорито препречваше погледа му. Усилващият се вятър караше гъстата му тъмна грива да се бунтува още повече около лицето му. Матсуяма все така не помръдваше от мястото си. Тъкмо бе успял да изпразни съзнанието от всичко. От всякакви мисли, от всякакви проблеми. От всички преживявания и емоции, изпитани досега. Този тип изпразване бе неговата медитация. Дори само за миг успяваше да се почувства по-лек и от едно розово листенце на сакура, понесено от вятъра. Това го крепеше цял и му връщаше увереността. А сега имаше огромна нужда от нея. Трябваше да повярва в себе си, защото никой друг нямаше да повярва в него. Знаеше това.
В мислите си допусна единствено моментите, в които събираше всички войници на тренировка. Тогава, както и при нападението на враговете, той чувстваше неотлъчната им подкрепа и вярата, която му имаха. Те, всички те поверяваха животите си на него. Тази отговорност беше най-хубавото и същевременно най-ужасяващото нещо на света. Мисълта да знаеш колко животи лежат на плещите ти. Мисълта, че всички тези хора стояха с пълна готовност да изпълнят командите ти и да се бият за родината и семействата си. Нещото, което Матсуяма им повтаряше, бе да се бият до самия край. Дори когато знаят, че наближава последният им дъх. Казваше им да се бият и за самите себе си. Защото и те бяха част от народа, който бяха призвани да защитават. Защото и те принадлежаха на родината, чието име бяха избрани да прославят. Заповядваше им да живеят! Да живеят, за да видят новата светлина, която ще озари небето. Казваше им, че ще трябва да посрещат много изгреви заедно, за да дочакат онзи, който ще им донесе щастието да видят отново усмивките на децата и жените си. Нищо от това, което изричаше, че беше просто прах в очите. Матсуяма винаги вярваше в думите си и затова останалите му отвръщаха със същото. Дори да имаше предатели сред хората му... Дори да знаеше кои са те, той въпреки това щеше да вярва. Защото доверието бе основата на всяка една връзка между хората. Ако я нямаше, то фалшивата стена бързо щеше да се срути върху всички градящи. Понякога да вярваш беше трудно. Но понякога това бе едничкото, което ти трябваше. Нищо друго. Просто да повярваш.
Тогава се виждаше най-много от всичко. Защото да вярваш в някой не беше да ослепееш за истината. Беше да му дадеш шанс да разкрие своята истина, да я изповяда пред теб и ти сам да прозреш какво се крие зад нея. Да вярваш не означаваше да си длъжен да приемеш истината на другия, а просто да се вслушаш и вгледаш. да се абстрахираш от всичко останало и просо да слушаш и гледаш не само с очите и ушите си.
Матсуяма... Това неговото име ли беше? Някой го викаше... Освен ако не се отнасяше за него, а за друг човек. Но този глас му бе така познат... В мислите му изскочиха нечии устни, които познаваше.
– Акира? - прошепна учудено и наклони поглед надолу. Видя как русокосото момче тичаше насам-натам кажи-речи въртейки се в кръг. Единственото, което не разбираше, беше защо вика неговото име. Генералът се изправи и с помощта на същата техника отпреди малко за извънредно кратко време се спусна от покрива на старата сграда.
– Мен ли търсиш? - попита без да звучи прекалено учудено. за сметка на това бе успял да стресне младежа, който очевидно не очакваше един луд да може и да "лети".

akiraan написа:Акира подскочи и се обърна рязко. Пред него стоеше Юзо. Жив...и доста здрав. Как!? Той падна от шестия етаж. Не би трябвало. Може би и русокосия полудяваше. Това може би е халюцинация. Русокосият протегна ръката си и едва с върха на пръстите си докосна лицето на генерала. Той беше тук. Наистина беше тук. И си беше жив.
- Добре ли си? - въпреки всичко трябваше да се увери в това което виждаше. Нима му нямаше нищо? Какво беше той? Лек страх се намери място в душата му. Какво ставаше тук? Отдръпна ръката си и подтисна импулса си да избяга. Преглътна. Изчака дългокосия да кимне и да потвърди опасенията му. Добре...може би не беше луд. Но какво беше?

Yuzo. написа:Генералът стоеше и се питаше на какво отново се дължи този шокиран поглед, чийто притежател сякаш се двоумеше дали да си плюе на петите или не. Нима красивото лице на Юзо бе способно да ужаси един човек от двадесет и първи век? През периода Едо това бе невъзможно и за да всее страх у враговете си, генералът винаги слагаше чудовищна маска, която скриваше нежните му черти и допълваше имиджа му на славен и могъщ воин. Сега обаче явно беше достатъчно отблъскващ и без да слага маска. Или пък имаше нещо друго?
Матсуяма заоглежда самия себе си, доколкото можеше да види. Дрехите под бронята му на места бяха леко скъсани, вероятно от стрелите, успели да го улучат, докато се бие за отечеството. Странно беше, че въпреки наскоро засъхналата кръв около дупките, нямаше ни следа от всички тези рани, които бе получил на бойното поле. Това бе едно от нещата, които го притесняваха, но за които сега не искаше да размишлява. Главата му скоро щеше да експлодира. Достатъчен му беше шока от това, че се намира в друга епоха и разговаря с човек, който още не се е родил. А за отсрещния пък той представляваше един психично нестабилен индивид, който се представя за отдавна мъртъв генерал. Нали правилно констатираше?
– Да, има ли причина да не съм добре? - зададе леко реторичния си въпрос, поглеждайки неразбиращо към Акира. - Не исках да ти се натрапвам повече и се покатерих на онзи покрив. - и той посочи сградата зад тях. Тя всъщност беше доста стара и бе започнала да се руши, което си пролича само секунди по-късно.От един от балконите се откърти сравнително голям къс, който полетя право към русокосия.
– Внимавай! - извика, но знаеше че другия не ще може да реагира така бързо, че да се отдръпне навреме. Затова той го отблъсна настрани, поемайки върху себе си тежките отломки. Сега вече можеше и да умре. А може би част от него се надяваше това да се случи. Но не. Беше твърде хубаво, беше като халюцинация в пустинята. Юзо все още усещаше учестения си пулс, макар да не можеше да си поеме така жадуваната глътка въздух.
Въздух. Това му беше нужно. Само една животоспасяваща глътка въздух.