Лондон ;; преди около половин година

Jaejoong. написа:Уж спокойно, или поне външно гледаше към синьото небе, на което се бяха разпрострели малки бели пухкави облачета, като едва сдържаше сълзите си. Това далеч не бе обичайно за него. Уж беше неразрушим, бе се научил да не чувства, но.. вътрешно Джеджунг копнееше отново да се завърне там горе. Не, че имаше шанс това да се случи, тъй като го бяха изгонили от това свещено за него място, но все пак мечтите си бяха мечти. Или в случая на Дже - исканията си бяха искания. Някои се сбъдваха, някои не. Получаваше някои неща, за други просто щеше да си остане с искането. Този, който е казал, че ако работиш за осъществяването на това, което желаеш наистина силно, рано или късно щеше да стане рано или късно. Бил е най - големият глупак на света.
Е, вярно, че Ким определено си заслужаваше да го прокудят, но какво да се прави, всеки греши, нали? А някои повтарят грешката си пак. И пак. И пак.. и още много, много пъти, както ставаше при него.
Без да се интересува много - много, че се намира на публично място, още повече най - вероятно в центъра на Лондон, стисна ръката си в юмрук и злобно изръмжа от яд, а англичаните го гледаха странно. Явно не бяха свикнали някой паднал да се разкарва по жалките им подобия на улички и да се ядосва на миналото си, но явно Ким щеше да ги научи. А пък и като не можеше да лети, беше длъжен да ходи.
"По ангелите." - помисли си. Въздъхна тежко при мисълта за ангелите..
Кореецът погледна наляво, а след това и надясно, бе се озовал пред някакво си кафене. Напълно непознато място. Не, че имаше шанс Дже да се изгуби, бе свикнал да ходи по абсолютно чужди места.. или по - точно да лети над тях и да ги наблюдава отвисоко, а ориентирането във въздуха бе много по - трудно. Явно можеше да се ориентира навсякъде?! Ем, лошо няма.
Запъти се към кафенето, близо до което се бе озовал, докато си мислеше за миналото му.
Огледа се, видя, че имаше една свободна маса, сякаш запазена за него, супер. Седна там и започна да се оглежда за някой познат по навик, облягайки се назад. Сервитьорката дойде след момент, за да вземе поръчката му и той спокойно.. може би, и доколкото му бе възможно мило, си поръча сода и кафе.
Извади от джоба си кутия с цигари и извади една, обвита в черна хартия. Взе запалката си. Запали цигарата, пълна с тютюн и я изпуши, след което видя, че някакво младо момиче, може би бе корейка, ако не го лъжеше погледа, се запътваше към него. Мъжът се усмихна. Не знаеше защо, но последната останала жалка частица от така или иначе нечовешкото му сърце започна да тупти, сякаш прескачайки удар. Това не се случваше никога.
Когато момичето дойде при него и го попита може ли да седне, понеже имаше свободно място, той я покани най - учтиво и рече:
- С радост. - подаде ръка, за да се здрависат, нека бъдем милички. - Ким Джеджунг.
"Ти сериозно ли?!" - мисълта пробяга през главата му. Ем, явно. Досега не беше се държал толкова мило дори със себе си, та камо ли с някаква непозната. Пф, сега щеше да го сметне за миличък и добричък, много хубаво.
Усмивката не слизаше от изпитото му лицето и сигурно изглеждаше като последния идиот, сваляч или.. джентълмен? Ужаси се от мисълта за това. Бе чувал какво ли не за себе си, но не и това. Само не и това, не искаше. Не искаше да бъде мил, да обича или нещо от този род.
Отново погледна красивото и изпито лице. Тя беше съвършена. Явно Ким си имаше идеал за жена? Бе му трудно да повярва на тази си мисъл.
Ким отметна един кичур от палавата си коса, който бе се настанил близо до очите му и се опита да изтрие идиотската усмивка от личицето си, защото явно плашеше момичето и не смееше да се представи.
Гласът и наруши тишината, настанила се между тях, което обнадежди падналия.

Тон Сам Хи написа:За миг се спря под часовниковата кула, за да погледне към небето. Въпреки че слънцето бе скрито зад купестите облаци, и едва ли не скоро щеше ад завали типичният за Лондон проливен дъжд, все пак бе някак странно…красиво.Ех, искаше й се поне за малко да може да поостане и да съзерцава така това мрачно, но вдъхващо спокойствие небе. Разбира се, тази дълбоко заровена нейна сантименталност не успя да надделее и този път, защото както си мечтаеше за малко спокойствие насаме със себе си, някъде наблизо в тълпата звездата съзря своя мениджър и побърза да се скрие в първото кафе, което й видяха очите. Не можеше да остане на открито, щеше да я намери или отговарящото за нея лице, или онези ненормални перверзни фенове от преди малко. Беше й втръснало да я опипват при всеки удобен момент, какъвто бе навалицата от хора, дошли дай искат автографи. Проклетите англичани очевидно не се различаваха особено от сънародниците й. Всички мъже бяха еднакви, можеше да се закълне, че до гроб ще вярва в това, но никога няма да повярва на нечие обяснение в чиста и невинна любов. Нямаше такова понятие, имаше само връзки, ползващи се с взаимоизгода. Най-лошото беше, че трябваше, бе длъжна да търпи това. Все пак всички се възхищаваха на знаменитостите, всички ги благотворяха, не ли това, което тя бе искала? При тези мисли й идеше да изтропа шумно с крак, но токчетата й не бяха от особено здравите, чувстваше, че има вероятност да с издържат докато се върне в родината. Скъпият й дом, Сеул… разбира се, там за нея бе дори по-голям ад, защото абсолютно всеки я разпознаваше, където и да се озове. В това кафе поне всеки бе така зает с разгорещените си разговори, че никой не се обръщаше към новодошлата корейка, която отчаяно се оглеждаше за празно местенце, където да се скатае за малко.Както си се оглеждаше и бе напът да се откаже от скривалището си, погледът й инцидентно се спря на някакъв млад мъж, стоящ в дъното. Той бе сам. Идеално. Чакай, това прозвуча леко двусмислено, тя просто си търсеше къде да седне, така че бе с пълното си право да се натресе на единственият свободен стол, нали така!? След като попита културно дали мястото е свободно, тя грациозно се пльосна там и остави чантата зад себе си. И докато другият се представяше, тя си мислеше само за сови си неща, затова и не вярваше да запомни името на младия господин. След като спря да говори, а тя подобаващо го изслуша, се наведе и разкопча високите си червен обувки, за да поразтрие изтощените си глезени. Все пак бе танцувала с тях, а концертът й бе по-дълъг от обикновено. След това умишлено се бе изплъзнал от погледа на мениджъра си, без да се интересува какво ще е наказанието й щом се върне.
‘Така е по-добре!’ – помисли си тъмнокоската и отново се облегна на стола. Е не беше като легло в петзвезден хотел, но ставаше са кратка разтуха. А и все пак трябваше да е благодарна на това, което има., за да дойде по-хубавото. Това постоянно й повтаряха родителите, които я напъхаха насилствено в училището за таланти в Сеул и й казваха да стане известна, да използва хубавия си глас, за да радва хората… Сега вече разбираше колко я бяха залъгвали и колко наивна бе тя всъщност да изостави всичките сови картини, да изостави четката и палитрата си, онова с което се чувстваше себе си. Сега какво? Живееше в постоянен стрес и някакви откачени перверзници я обарваха, и това ако е живот!
Раздразнена от мислите си и наченките на депресия, които я бяха обладали, девойката изкара една цигара, от която по-късно наоколо се понесе ароматът на пияна вишна. Трябваше да се успокои, нищо кой знае какво не беше станало, поредният концерт, поредното чуждо място. Не че Сеул за нея бе нещо по-приветливо. Но тук..сякаш бе пълно с откачалки. Дори въпросният господин Ким, седящ на масата пред нея, не спираше да се усмихва миличко насреща й. Вече се питаше какво му става, да не би да я беше познал? Не, не й се вярваше да я е познал и все още да очаква да му се представи коя е. И все пак щеше да го изпита по женски.
- Простете, не Ви се представих, казвам се Тон Сам Хи. – след като премина през тази досадна формалност с имената, не забелязала нищо подозрително у събеседника си, като това да я е познал. Може би трябваше да спре да е подозрителна към всичко и всеки и да си поеме дълбоко дъх.Нали бе так, за да ти отпочине малко? Докато не я бяха върнали в Корея, където я чакаха още куп досадни задължения. Сега разбираше защо доста от публичните личност се усмихван изкуствено и принудително, защото това в крайна сметка си бе главното задължение на една такава личност. Да, усмихвай се постоянно, все едно дали ти е лошо, дали не ти е да нищо, дали си изнервен или ядосан. Нищо не бе искрено истинско, а просто една игра. Вечна и уморителна игра. Момичето сви влажните си розови устни и отново дръпна от цигарата с аромат на вишна. Стараеше се да не оглежда много много джентълменът на асата й, защото не искаше да му оставя погрешни впечатления, както често се случваше с този неин късмет… Обаче защо ли той сякаш не спираше да я наблюдава? Трябваше няма кой да го научи, че това не бе възпитано. В един момент започна да й става и горещо, страхотно. Защо светът никога не я оставяше намира за секунда? Как искаше да върне времето само с три години назад, когато рисуването я правеше безмерно щастлива и имаше цялото време на света да обикаля красивите тихи селца и да рисува под стария кестен. Не, това време просто нямаше да се върне. Бе вече отминало, но не искаше да приеме, че е наистина така.
- Може ли телефонът Ви за малко? – попита изведнъж Хи, сякаш нещо й бе щукнало от нищото.Тя погледна госодинчото и посочи телефонът на масата до него. Тя така или иначе бе оставила своя телефон в буса, така че дори нямаше връзка с мениджъра си. Мислеше да му напише съобщение, колкото да не си изкара ангелите, че е отвлечена или нещо подобно.Сега като се замисли.. Мъжът пред нея не чакаше ли някого? Бе логично да е така, щом я покани да седне, но все пак беше странно…да ходиш сам на кафе. Не че за нея не с отнасяше същото, но тя си имаше причина, просто трябваше да се завре някъде.А защо ли изобщо мислеше за този непознат?

Jaejoong. написа:Веднага щом мацката се паркира до Ким, извади от джоба си кутия с цигари и запали една от тях спокойно, вдишвайки дълбоко. Е, не беше ли малко младичка да пуши? Джеджунг едва се сдържа да не и зададе този въпрос, но не - трябваше да сме мили и добрички, мили и добрички. Или поне на теория. Не, че намираше нещо лошо в това, той самият бе страстен пушач от доста дълго, ама поне му оставаше надеждата, че етикетът "Пушенето убива" е лъжлив. Знаеше се, че той не можеше да умре, колкото и да му се искаше. Не, че беше навит да ходи на другия свят, но все пак в безсмъртието няма лошо, това е цялата работа. А пък и сигурно вече си бе съсипал белите дробове достатъчно, че и да щеше, повече нямаше да може явно. Освен ако не ги бе унищожил напълно де.. и това е вариант, нали?
Около двамата младежи се разнесе приятната миризма на онези бонбони с пияна вишна. Обичаше ги заради алкохола вътре. А и обичаше череши. Винаги от тези бонбони изпитваше наслада не само заради съдържанието им, обожаваше и шоколадът. Идеалната комбинация за щастието на господин Джеджунг. Е, на него друго му липсваше, но какво да се прави. Липсваха му небесата. Липсваше му да лети. Липсваха му белите му крила. Липсваше му старото му съществуване. Не можеше да нарече нищо от случващото се около него "живот". Нито тогава, нито сега. На практика, за Дже той никога не е бил жив. Просто е съществувал. А пък и мислеше, следователно съществуваше, а не живееше. Умна мисъл. Само дето някои и това не правеха.. ама то е трудно да се мисли.
Отпуснат отново в размишленията си, дори не усети, че младата се бе представила. Каква ирония. Все пак успя да чуе името и, но той имена не помнеше, не го съдете. Познаваше твърде много хора и вече ги бъркаше тотално. Е, важното му беше неговото име или както се изразяваха онези странни.. ъм, неща, с които Ким дружеше, "заглавие". Идиотско. Почти колкото тях. Мхм, човечетата, с които уж се водеха приятели, никога не са били харесвани от него. Май беше служебна тайна и заради това трябваше такава да си остане. Не, че беше използвач, просто знаеше изразът "хубавите вести бързо се разчуват". А точно пък сега лошо име му беше най - необходимо, да. Ама не.
Младият насочи погледът си към Сам Хи, която тъкмо отново си поемаше от прекрасния аромат на цигарата, пълна най - вероятно с тютюн. Не и изглеждаше като човек, готов да смърка марихуана. Дже я беше пробвал неведнъж и не бе никак зле, правеше му кефа, но надали на малката щеше да и се хареса да пуши трева. Но стига само да кажеше, че обича такива нещица, той би си споделил двойната доза с радост. Пък и сигурно вече заради това количество марихуана, което изгаряше и чийто дим поемаше в себе си, очите му бяха блокирали и бе развил някаква имунизация срещу зачервяването им или се дължеше на факта, че той не бе човек. Не се знаеше, ама едно бе сигурно - не си личеше, че всъщност бе.. а, как му казваха смъртните? Наркоман? Нещо от този сорт. След минута може би, от мислите му за тези нещица, го разсея момичето.
- Може ли телефонът Ви за малко?
Тези и думи го стреснаха. Не очакваше, че ще проговори. Погледна я, която от своя страна бе забила поглед в джаджата му, стояща на масата до него. Той кимна и и подаде телефона, без да пита за какво и е. Можеше да не изглежда като примерното момченце пред нея. Е, скоро щеше да наруши тази си визия с кеф. Защо да се преструваш на нещо, което не си? Именно заради това бе груб с повечето хора. С всички тоест, с изключение на красивата Сам Хи. Погледна я. Тя тихо стоеше и правеше нещо с телефона му, а малките кичурчета чупливата и кафява коса игриво се мятаха близо до очите и. Тя спокойно ги отместваше, без да поглежда към стоящия до нея. Той реши да наруши тишината:
- А теб какво те води тук?
Нямаше абсолютно никакво намерение да пита може ли да си говорят на "ти", понеже явно не беше някаква важна личност. А и да беше, нямаше намерение да и се кланя и да я боготвори. Той беше бог за себе си и никой друг нямаше значение. Трябваше сам да се обича. Когато някой.. или в неговия случай нещо само се обича, друго не му е нужно. Мачкаше, за да го уважават. Играеше си с чувствата на всеки, защото знаеше, че нямаше опасност да му го върнат. Той не бе изпитвал нищо от сигурно към петстотин - шестстотин години. Бе си изгубил възрастта вече и въпреки това, още беше млад и изглеждаше като шестнадесетгодишен. Нищо, че се водеше на почти двадесет и осем, може би беше с две - три хиляди годинки над това. Да, поне не му личаха. Интересно ако започнеха да му се виждат истинските години, как ли трябва да изглежда? Хубав въпрос. Започна да си се представя стара, грозна приведена торба с бръчки и направи гримаса на отвращение. Сигурно нямаше да успее да заспи тази нощ. Само дето не беше ясно дали нощем спеше или не, но. Нека приемем, че не прави нищо необикновено.
Отпи от содата си бавно, преглъщайки със затруднение. Вкусът и беше ужасен, но след втората или третата глътка, щеше да и свикне. Пък и принципно Джеджунг ходеше по гадните работи, така че нищо чудно, че си бе взел това. Жалко, че не можеше да си поръча човешка кръв.. мхм, беше си странен безсмъртен изверг. Доста често, когато хората чуеха "изрод", се сещаха за такива като него, но не, че му влизаше в смотаната работа. Да. И тук идва малката подробност, че той няма работа или там, където го пращаха всички. Самодоволна усмивка се появи на лицето му и отново отпи глътка от газираната напитка, която си бе поръчал. Не, че харесваше този така странен и непознат за него вкус, но.. спомняше си вкуса на напитките, които делеше с неговата бивша любов преди да се превърне в грешник и отново се сдържа едва - едва да не заплаче при толкова щастливите моменти, които е преживявал. Мамка му на онзи, който бе решил, че не е достоен да стои там. С какво право?
Уж Дже вече не се интересуваше от това място, а още страдаше при мисълта за него. За небето. За летенето. За красотата, която бе там. Красотата на неговата любима. Няма да срещне любовта отново главно защото е забравил чувствата, които някога е изпитвал. И може би така е по - добре.

Тон Сам Хи написа:Господинът на масата й отстъпи телефона си без дори да се замисли. Интересна работа, тя от своя страна не би дала такова лично средство за комуникация на никой непознат, но може би за младият мъж това не бе нещо лично или чак толкова важно? Или просто за него те двамата вече бяха познати? Дано не се надяваше да си запише номера в телефона му, защото нямаше намерението да го прави. Всъщност, имаше нещо странно в самото присъствие на събеседника й. Нещо в самата му аура, или просто си въобразяваше, ала въпреки всички я побиваха тръпчици, затова се надяваше след днес, да не го види никога повече. Най-обичаше така. Първа и последна среща. Естествено, че щеше да бъде такава, все пак нищо не ги свързваше, нали? Те бяха просто двама непознати в едно лондонско кафе. Нямаше възможност да се срещнат някъде другаде, нали?
Успокоена от мислите си, Хи зарови поглед в телефонния екран и бързо написа краткото си съобщение до мениджъра си: „Ще се върна до час. –Сам Хи.“
Колко жалка беше, сама си даваше ограничения. Но пък знаеше отлично, че и да иска, нямаше това време. Нямаше привилегията да го има, да го има за себе си. Как й се искаше да се намира в друго измерение,където да има цялото време на света. И също да няма кой да й пречи да го изживее заради самата себе си. От колко ли време насам не бе живяла заради себе си, започваше да се пита и това… Твърде много въпроси, не й харесваше. Защо пък трябваше да е толкова сериозна и мрачна? Никой не я задължаваше. Сега можеше да направи каквото иска, защото никой не я задължаваше нещо друго. Можеше да се посмее малко, ако й е кеф. Можеше и да си покрещи като луда истеричка…въпреки че не бе препоръчително да го прави точно на това място, където ще привлече всички погледи. В крайна сметка навсякъде имаше някакви ограничения, дали на морално или друго ниво. Наистина й бе омръзнало да съществува на този свят и ако сега някой й кажеше , че може да се пресели на друга планета, където може да се диша свободно, нямаше дори да си стяга куфарите или пък да се замисля. Да, може би наистина не бе съвсем с всичкия си, вероятно животът й я бе прекършил в твърде ранна възраст. Не й стигаше, че бе осиновена, а пак трябваше да се подчинява на въпросните си родители. Единственият човек, който някога я бе защитавал, това бе баба й. Само нея Сам Хи бе считала за семейство. Но след като тя си отиде от този свят, преди шест години, вече си нямаше закрилница. От онзи ден започна да се чувства по-самотна от всякога, и макар опитите й да разбере останалите хора и да си изгради кажи-речи поносимо ежедневие, никой никога не бе опитвал да разбере нея самата. Нищо не бе справедливо. Дори това, че по ресторантите поне половин час чакаш пържените картофки да станат, а ги изяждаш за няколко минутки. Нищо нямаше реален смисъл, каква ирония.
-Да видим..Какво може да ме води в едно кафене?-запита сякаш се чуди на въпроса си, макар да бе чисто реторичен въпрос. Засмя се тихо, което изненада самата нея. Стана съвсем спонтанно и непредумишлено, а това определено не се случваше често. Да се засмее, дори да се усмихне просто така. Не защото й се налагаше, не защото бе принудена от обстоятелствата, не защото това е задължението й. От толкова време насам не бе чувала собствения си смях, че се запита дали идваше от нея наистина, или се бе объркала. Надяваше се само сега тя да не изглежда лудата в картинката. Изкашля се от неловката ситуация, в която се почувства и за пореден път разкара едно досадно кичурче от косата си, което отново премрежваше погледа й. Несъзнателно включи някаква игра от телефона на господин Ким и започна да си играе. Какво пък? Имаше да отбива цял един час, а без друго нямаше много неща, които човек можеше да направи в едно кафене.
-Всъщност избягах… от един човек. – внезапно сподели тя, по навик прехапвайки леко долната си устна. Правеше така, когато бе несигурна. Сега не бе много убедена, че да си споделя истината с непознат е прекрасна идея. Сега вероятно повечето й червило бе останало по догарящата цигара, забравена в пепелника на кръглата маса. Не че й пукаше особено как изглежда в момента, дори напротив- не искаше да изглежда добре. Не искаше да изглежда красива. Беше й омръзнало от това. От комплименти, от хвалби, от награди, от фенове… Ах, фенове ли, същински животни! Някои нямаха дори обноските на милите улични животинки, които срещаше по пътя си. Понякога дори им даваше нещо за ядене и дори ги милваше, наистина смяташе, че тези животинки са по-добри от някои хора. Как й ес искаше… просто да избяга, но завинаги. А защо не го правеше? Защо не бе така просто, колкото звучеше? Да захвърли всичко, което бе изградила и просто да бъде естествена, да върне отдаван изгубеното си Аз. Искаше, но очевидно не бе достатъчно сигурна в себе си, не знаеше дали ще се справи. Имаше толкова много условности и проблеми, които щяха а се стоварят като менгеме върху главата й, ако го стореше. Да, на пръв поглед не й костваше нищо да не се връща. Да забрави обещаното в съобщението до мениджъра си и да не се върне. Но бе наясно за последствията, с които не бе способна сама да се справи. Първото от тях – ще бъде изгонена от „дома“ си и ще ес озове на улицата. Разбира се, че на кой му е притрябвала дъщеря, която вече не известна знаменита личност, чиято артистична кариера е приключила. Просто знаеше, че не може да избяга от това. Дори да жертва всичко, дори да е готова да го стори... май не си заслужаваше. Защото бе сама и го знаеше. Нямаше да има къде другаде да отиде, нямаше ничия подкрепа, не че й трябва, не че искаше такава. Но сам човек е наникъде. Такива хора бяха жалки, както и да изживеят живота си, накрая ще си умрат сами, няма да има дори кой да разпилее прахта им над хълма. Сега Сам Хи беше точно като славей в плен, който въпреки огромният си копнеж да избяга от клетката си, вече отдавна бе изгубил посоката си и нямаше къде да отиде, така или иначе.
- Умирай вече! – продума изведнъж рязко, докато опитваше да убие някакъв вражески обект в играта, която все още играеше на чуждия телефон. Раздразнението й бе явна проява на мрачните мисли, които за сетен път днес я налегнаха. Само да имаше къде да отиде… Но не, трябваше да си избие от главата това и просто послушно да се върне след като изтечеше този час, който едвам си бе откраднала.

Jaejoong. написа:Момичето определено изглеждаше изненадано, че Джеджунг се съгласи да си даде телефона толкова лесно. Не, че нямаше какво да му се чете из съобщенията, беше си интересно, пълно с перверзни намеци бяха всички до едно, но какво пък толкова. Нямаше какво да губи, а и никой нямаше правото да го упреква. Съществуваше така, както му беше кеф. Никой не бе безгрешен, а пък и щом му харесваше да прави такива неща, щеше да ги прави докато още може. Пък и всички адски много му се кефеха точно защото беше такъв. Ако беше миличък и добричък, нищо не би било интересно, нали? Ким изключително много, повече от всичко мразеше милите персонажи, бяха толкова престорени, изкуствени, нереални, жалки, използвани и куп други неща, но можеше да изброява до безкрай лоши качества у добрите създания. Никога не е бил такъв и нямаше и да бъде. Поне не в този живот. А той няма да умира, за да има следващ, така че.. но бе странно, че се държеше толкова добре с момичето.
Въпреки това, мацката взе телефона на Дже и започна да прави нещо, може би пишеше съобщение. Явно имаше опит, бе доста бърза. Дже също си го биваше в тази работа.. и в други неща де, но той беше мъж и беше странно, че пише СМС - и, вместо да звънка. Изглеждаше му твърде гейско, но бе готов да поеме този риск. С малкият проблем, че той никога не можеше да изглежда като някаква мека китка, колкото и да се опитваше. Беше му дарба или проклятие да изглежда мъжествен хахаха.
Използва момента, че тъмнокосата може би нямаше да му проговори отново, докато държеше джаджата му, за да поразмисли относно това, което бе станало преди около пет или шест века, бе им изгубил броя. Вече не помнеше дати, не помнеше нищо.
Тя. Беше толкова.. нежна и малка, прекрасна, съвършена, сякаш когато Хиро я прегърнеше, щеше да се счупи като някаква клечка. Толкова невинна, че го беше срам дори да я докосне, за да не я омърси. Единствената, която някога бе обичал истински го мразеше, защото бе прегрешил твърде много пъти. Сега надали изобщо си спомняше, че Джеджунг е жив. Нейният герой. Бивш герой тоест. Дали се питаше мъртъв ли е? Е, надали, понеже беше надарен с безсмъртие и вечна младост, но надали се сещаше, че той изобщо съществува и къде ли се луташе самотен сега. Той обаче мислеше за нея и онзи си живот всеки ден. Може би бе по - склонен да нарече онова си съществуване живот пред това. Жалко, че надали би се влюбил отново в някоя красавица. Каква ирония, нали? Но може би за него бе най - добре да не изпитва никакви чувства, да е просто един безсмъртен парцал, подмятащ се вечно по земята, от който никой няма нужда. Благодарение на нея се бе превърнал в този изрод, който бе сега. Изрод, изверг, дяволско изчадие.. в случая ангелско, но тц, подробности, викайте му както щете, както и да го наречете, все ще сте прави. Неговата принцеса, неговото всичко му бе казала "Ти не си за мен, защото не си безгрешен, а не ми е нужен човек, който допуска грешки!" Думите и го удариха право в сърцето, забиваха се там като кинжали и оставяха трайна и може би вечно кървяща рана. Ако някой му споменеше нея, спокойно можеше да открие, че и той си има слабо място, ахилесова пета, както се казваше. Не, че имаше лошо в маловажния факт, че никой не знаеше за това какво му беше всъщност и че бе мъртъв отвътре.
Момичето му отговори на въпроса, който бе задал с въпрос:
- Да видим.. какво може да ме води в едно кафене? - след тези си думи се замисли за момент. Явно нямаше основателна причина. Не, че Дже имаше, просто му бе скучно, а и имаше нужда да изпуши една - две цигари и да пие нещо, а не знаеше какви са глупавите правила тук, можеше да се сметне за невъзпитано. В главата му изникна въпросът защо не го е направил и защо се интересуваше от това какво ще му кажат? Та той можеше само с едно глупаво и лекичко движение да им извие жалките британски вратлета и да им сложи край на животите. Ама не - ще сме добрички. Поне засега. По ангелите, защо изобщо го правеше? Мразеше добрите. Мразеше да е добър. Никога не е бил добър и не искаше. - Всъщност избягах.. от един човек.
Хлапето прехапа долната си устна. Странно ли беше, че това се хареса на Ким? О Боже, накъде отиваше.. мамка му. Не, че не харесваше жени, но тя беше някакво си там случайно корейче, не му изглеждаше на повече от двадесет и това тотално уби интереса му. И въпреки това, можеше и да и се отвори парашута с него.
"Нека приемем, че е така". - мисълта мина през главата му. Малко му беше странно някой да се крие в кафене, което бе претъпкано двадесет и четири часа в денонощието, седем дни в седмицата. Е, всъщност нямаше откъде да знае така ли е, но сега определено имаше хора. Дали се дължеше на факта, че е събота? Джеджунг се изненада от това, че знаеше кой ден е. Принципно беше много неориентиран, а и щом нямаше смисъл от съществуването му, дните просто се нижеха един по един, а безкрайният живот просто продължаваше. Не, че имаше някакъв смисъл и велик замисъл в това той да е на Земята, но.. какво да се прави, някои неща бяха умни, някои бяха лишени от всякаква логика така, както Дже бе лишен от здрав разум.
- Умирай вече! - изкрещя малката Сам Хи, като си спечели един странен и недоволен поглед от страна на мъжа.
- Аз ли?! - попита и надменна усмивка се появи на красивото му и определено не човешко лице. Имаше нещо различно в него. Никой простосмъртен не го забелязваше, но беше различен. Чертите му бяха някак си нечовешки и караха момичетата да припадат по него само като ги погледнеше, а момчетата да му завиждат и да го мразят, че се задява с приятелките им. Че защо не? Щом го харесваха, беше младичък, сега му беше времето да флиртува и да се сваля с госпожички. Винаги щеше да е млад, но това е друг въпрос.
"И тук идва малкият проблем, че аз никога няма да умра. Аз ще бъда вечно млад и хубав, ще живея цяла вечност, че и след това, докато теб те виждам мъртва съвсем скоро, след шестдесет - седемдесет години." - едва се сдържа да не го каже на глас, но знаеше, че хората не биваше да разбират за това, което се случваше около тях. Странно, нали?
Въздържа се от коментар, просто отпи от кафето си, защото не го бе докосвал. Пареше му. Този хубав език имаше друго предназначение, което не включваше да бъде опарен от някаква си глупава кафява течност.
Извади цигарите си отново, взе си една и я запали, наблюдавайки пламъка и. Дръпна си веднъж и издиша. Пое от прекрасния аромат на изгорен тютюн, който се разнесе около тях.
- Малката, ароматът може да не ти хареса, но какво да се прави. - отново вдиша, поставяйки цигарата между устата си и след няколко минути единственото, останало от нея бе просто някаква глупава пепел и филтъра и. Де да можеше и спомените да се унищожаваха така. По ангелите, защо винаги след една цигара се успокояваше, а ефектът траеше точно.. три секунди? Един ден можеше и да натрупа достатъчно добри спомени, че да забрави това. - Върни ми телефона, ако си си свършила работата.
Без да се интересува дали го е направила или не, издърпа го от ръцете и най - нагло. Излезе от глупавата игра, в която бе влязла и си цъкаше и го прибра в джоба на тесните си дънки. Принципно би забил поглед в дисплея му и би започнал да пише съобщения, но не бяха за пред това момиченце, бе твърде малка да се учи на такива неща. Не, че не беше навит да я тества, ама го хващаше жал. Успокояваше се от факта, че нямаше гадже, което да му върви по задника и да му крещи "имаш право да гледаш само мен и никоя друга" и всякакви такива. Можеше да прави каквото си поиска с която си поиска където си поиска и както си поиска. Да живеят необвързаните. Макар, че може би имаше нужда от някой до себе си.. и този някой беше Сам Хи? Бе привлечен от нея, а това рядко се случваше. Можеше да му мине мерака бързо, но нямаше да е зле да се пробва. Разбира се, не още сега, за да не изглежда като глупак, но говорим изобщо, щяха да се виждат още много много пъти. Той не просто го усещаше, той го знаеше.