~Ако има рай~ (BL ONE SHOT)

Раят. В раят беше хубаво. Да разлика от Земята, тук никога не те връхлитаха никакви беди. Човешките пороци ги нямаше, с тях и липсата на престъпления, измами, болка и скръб. Да, тук никой никога не скърбеше, всички хора носеха на лицата си усмивки, а сърцата им биваха изпълвани само от щастливите моменти, претърпели приживе, или ако нямаха такива, то от мечтите, които тук се превръщаха в реалност. Всеки човек имаше своя остров на мечтите, а докъде те в живота на Земята бяха сбъднати и докъде не, това тук, в Рая, не притежаваше никакво значение.
Но за мен този рай бе някаква сладка измама. Все още бях нещо като страничен наблюдател, защото не успявах вече години наред да открия своя остров. Не го виждах пред себе си и душата ми блуждаеше неспокойно из този така наречен рай, като не можех да различа всеки нов ден, тъй като приличаше досущ на предходния. Единственото, което правех, бе с иронична гримаса да се уверявам във факта, че този Рай, за който хиляди души копнееха, всъщност бе истински мираж в пустинята. Една вечно повтаряща се илюзия, създадена от най-великия магьосник на вселената. И все пак, колкото и майсторски пресъздадена да беше, илюзията си оставаше илюзия. И един ден, така съзерцавайки как всеки бе изцяло потънал в своята собствена илюзия, отправих молба към Бог. Не исках повече да ставам свидетел на чуждото щастие и чуждите мечти. Не ме вълнуваха розовите облаци на другите хора. Исках да намеря своя остров, но се бе оказало прекалено трудно. Не знаех нищо за себе си, което да ми подскаже къде да търся. Тук, дори в Рая, бе прекалено пренаселено, а пътуването по безкрайната река от мъгли, бе изтощително. Не можех да се спра на остров, към който не принадлежа.
Тогава Бог ми отговори, че за да изпълни молбата ми, ще трябва да му върна услугата. Разбира се, никога не бих могъл да тая очаквания, че нещо ще ми се даде даром. Дори и да е то едно име от три срички. Попитах какво трябва да сторя. Господ отвърна, че ще ме изпрати на Земята, при една страдаща душа. Попитах каква работа имам с тази страдаща душа. Той отвърна, че трябва да освободя тази душа, за да отиде тя в рая. Значи на още някой му бе дошло времето. Бог отговори и на незададения ми въпрос. Как? Как да освободя душата на мъченика, за да дойде той в Рая? Неговата душа е заклещена в мрачен тунел, а очите му са завързани с пелерина от ярка светлина, затова не може да види изхода. Ако откриеш един човек, който заплаче искрено за него, то сълзите на този човек, ще успеят да освободят измъчващата се душа.
Не изглеждаше нито трудно, нито лесно. Все трябваше да има човек, който да го е жал за този беден човечец, отиващ си от този свят, нали? Все някой щеше да се трогне и да пролее няколко сълзици за отиващия си живот. Съгласих се, ако това бе цената на моето щастие в задгробния живот, то щях да помогна на бедния страдащ човек да намери покой. Ако трябва щях и да го съпроводя по златен килим до Рая. Без друго какво занимание можеше да има блуждаещата ми, празна душа? Беше по-добър избор да извърша добро дело на Земята, отколкото да остана тук и секунда повече, в тази дървена лодка. Като нищо щях да хвана морска болест. Беше ясно, че не можех сам да открия острова на мечтите си, така че от сделката с Бог нямаше да изгубя нищо, дори напротив – можех само да спечеля. Ако се проваля, просто щях да се върна на проклетата лодка и да си обикалям с нея до края на вечността. Разбира се, че последното ме ужасяваше, но можех да почувствам единствено леко отегчение и да приветствам и тази възможност с иронична усмивка. Бивайки една безплътна душа, изгубила своята посока, не можех да почувствам нищо човешко, дори не чувах собствените си въздишки, защото те просто се губеха в морето от радостна глъч, идваща от всички близки и далечни острови. Аз все още се намирах в неизвестното, по средата на тъмната, и сякаш безкрайна река от празни мъгли, докато останалите тук, отдавна открили своя дом - мястото, към което принадлежат, се смееха с гръмкия си глас. Чувствах се твърде изостанал. Знаех, че времето продължава да тече, че часовниците, които тук нямаха стрелки, на Земята продължаваха да отброят всяка изтекла секунда, а аз все още тъпчех на едно и също място. Бях сам, в дървената лодка, носещ се по течението, но обикалях единствено в кръг, защото нямах посока, която да следвам. И колкото повече се въртях в този омагьосан кръг, колкото повече един и същи пейзаж се преповтаряше като дежа ву в съзнанието ми, толкова чувството, че се отдалечавам все повече от своя остров, нарастваше неимоверно. Следваше и въпросът дали въобще някога щях да стигна до него?
***
Огледах се наоколо. Намирах се в съвсем обикновена библиотека. Каква скука, какво ли търсех точно тук? Обикалях безцелно наоколо, докато не чух тих и тънък глас, идващ иззад ъгъла. Погледнах и видях едно слабо русоляво момче, седнало на земята и опряло гърба си в кафявия висок рафт. Имаше кучешки очи, издаващи чистота и доброта, чипо носле, говорещо за искреност, и влажни розови устни, изразяващи тъга. Те шепнеха нещо, политащо в пространството, но някак самотно и незабелязано.
- Никой не знаеше истинското му име, нито откъде идва: всичко около него бе забулено в мистерия. – четеше момчето, но внезапно спря и прокара ръка по книгата с тънки корици. Приближих се и видях защо не продължи нататък. Другата половина от листа беше безвъзвратно откъсната. Той затвори шумно четивото в малките си, нежни ръце и го прибра в чантата си.
- Хей, защо просто не пропуснеш тази част? Едва ли е нещо важно, нали? – измърморих, но тогава ми светна нещо. Не ме чуваше. Естествено, как можах да забравя, че съм просто нещо като призрак, и се излагах да си говоря сам? Все още не ми хлопаше дъската, въпреки че понякога ми се щеше. Щеше ми се да съм си щастлив и без някакъв измислен рай. Като тези в психиатрията.
Безмълвно наблюдавах как момчето тръгна да излиза от библиотеката и реших да го последвам. Все още дори не знаех коя е душата, на която трябваше да помогна. Щом последната мисъл премина през съзнанието ми обаче, изведнъж се озовах в болнична стая. Как мразех тези места! О, това може би подсказваше нещо за мен. Изглежда приживе съм мразел болниците. Хм, че то кой ли ги обожаваше? Проклятие, това не можеше да ми подскаже нищичко за човека, който съм бил. Въздъхнах отегчено и отново се огледах. Май не вършех нищо друго, освен да се оглеждам. Ами да, и тук, също както в онази проклета лодка, бях единствено страничен наблюдател. И тук наблюдавах нечий чужд живот, както там съзерцавах чуждите острови. Май нямаше голяма разлика. Какво щастливо прозрение...
- Ей, ти ли си душата, която иска да отиде в Рая? – обърнах се към човека, който лежеше безпомощно, прикован към бялото легло. На лицето му имаше кислородна маска, но можеше все пак да се види, че бе в доста крехка възраст. Може би все още бе тинейджър. Да блуждаеш между живота и смъртта на такава хубава възраст. Жалка картинка. Наистина приличаше на мъченик. Не че Господ имаше причина да ме лъже.
- Я, кой ти донесе тези цветя? – възкликнах въпросително, виждайки оставените на масата цветя. Изглеждаха красиви. Може би точно човекът, донесъл му ги, държеше най-много на него и щеше да пролее онези искрени сълзи, които да освободят душата му. Доближих се да ги помириша. Странно, нямаха никакъв аромат. Почакай малко...
- Наистина ли, горкото момче! – чу се прииждащ глас и в този момент в стаята влязоха лекуващият лекар и сестрата. Младата жена взе вазата с цветя и ги огледа. – Прав си, наистина са изкуствени! Как може...
- Пратиха му ги онзи ден. Вероятно са прекалено заети, за да идват да го посещават. – каза лекарят с равен тон, но дори в неговия поглед се четеше открито съжаление адресирано до пациента.
- Що за семейство са? Да не посетят близък, който е вече от седмица в кома?! – ахна сестрата с възмущение и скоро двамата лекари излязоха от болничното помещение. Мислех си да ги последвам, защото щях да полудея, ако останех още малко тук, но... О, умиращият проклетник явно бе нещо повече от мъченик. Стоях и гледах с тъп поглед към изкуствената красота на цветята и отново се присетих за илюзията, която представляваше Рая. Защо толкова исках да открия своя остров? Щеше да е поредната илюзия. И все пак... щях да се почувствам щастлив, нали? Щях да чувствам. И то щастие. Отправих поглед към нещастния самарянин, който сигурно не чуваше дори звуците от собствените си поддържащи системи.
- И ти това искаш, нали? Да почувстваш щастието, което не си изпитал на Земята... – прошепнах с тежка въздишка. Така или иначе бях дал обещание пред Господ, че ще му помогна, така че щях да поне да опитам. А и все пак един мъченик нямаше как да си няма никого. Поне приятели? Не дружеше ли с някого? Ако беше добродушен...
- Ах, този проклетник! Дано умре по-скоро. – стъписах се от внезапния твърд глад и се обърнах. Намирах се в училищна стая. Наоколо имаше няколко души с униформи. Това ли бяха въпросните приятели на мъченика? Или бяха просто съученици...
- Да, за да не се върне тук и да ни вгорчава живота!
- Гаднярите винаги си намират заслуженото!
- Права си, така е! – лукав смях огласи помещението и след него всички го последваха в такт. Какво ли правеше тук? Това не изглеждаше да се отнася за неговия човек...
Вратата се отвори и вътре влезе друг ученик с висока осанка и широки рамене. Смехът на останалите заглъхна и те се направиха на сериозни.
- Ей, отговорникът! Каква е тази снимка? – попита един от групичката, а другият внезапно се подсмихна бегло и зловещо.
- Да почетем смъртта на скъпия ни съученик. – отвърна мрачната персона със сериозен глас, в който обаче се долови силна отровна и горичва ирония.
- Виж, носи и бели цветя! Хаха, какво радостно събитие! – изсмя се онзи с лукавия глас и фалшивата сериозност мигом се изпари от лицата на присъстващите. Внезапно едно русокосо момче, което сякаш не присъстваше духом в стаята, се изправи рязко и се затича към първия чин в средната редица, където бе поставена снимката и белите цветя. Той грабна рамката, в която се подвизаваше лицето на моя мъченик, и излетя като ураган през полуотворената врата, като по пътя си събори вазата с бели цветя. Беше същото момче от библиотеката.
- Какво го прихвана пък тоя?
- Тъгува по изгубената любов. – отвърна отговорникът с неутрален глас и се настани на мястото си, застивайки като препариран музеен експонат.
- Мръсно гейче! – изплю се до умиращите бели цветя, а в очите му царуваше злоба и омраза, чувства, които очевидно бяха пропили и душата му.
Секунда по-късно се чу удар на ръка по чина и всички се обърнаха. Една тъмнокоса девойка с очила се изправи и погледна обвинително съучениците си.
- Как може да сте такива? Защо се подигравате на чуждото нещастие? Толкова ли го мразите, че искате да го погребете, преди да е умрял? Дори да е така, в момента не се различавате от него... дори сте много по-големи нещастници!!! – изкрещя момичето си пое въздух. Бе изрекла всичко дотук на един дъх и изглеждаше облекчена от избора си да го стори. Очевидно не бе на ничия страна, но не можеше да търпи нещо такова.
- Никой не ти е искал мнението, зубърке!
- Отдавна исках да ви го кажа! – отвърна тя, а интелигентното й изражение доби увереност, която околните за първи път виждаха.
- Защо си такава? Нима защитаваш човека, който те тормозеше и се отнасяше с пренебрежение към теб? – поде една ученичка, току-що привършила със съзерцаването на лицето си в огледалото.
- А вие? Нима вие също не ме тормозехте? Забравихте ли? Отношението ви по нищо не се отличаваше от неговото! – изсъска момичето и с бързи крачки излезе от класната стая, следвайки примера на момчето по-рано. Проядените и заслепени от злоба и омраза души, продължиха да се подиграват на мъченика, който явно с нищо не бе заслужил това си прозвище. Не разбирах. Очевидно младежът не бе живял пълноценно, но това ли го правеше мъченик? Отвратителното му отношение към хората около него? Какво можеше да оправдае това? В моите очи, нищо. Изведнъж обаче си спомних онези тъжни и мъртви червени цветя в болничната стая и нещо в сърцето ми трепна. Беше някак тъжно. Изведнъж ми се прииска да разбера повече за семейството му.
Озовах се в мрачен кабинет, от чиято гробна атмосфера почти ме побиха тръпки. Но все пак бях само един призрак, какво очаквах да изпитам повече? В пространството се разнасяше само шумът от тиктакащия часовник, който се забиваше зловещо и остро в ушите ми. Добре, може би сега от части си връщах думите назад. Можех да почувствам убийствената аура на това място, въпреки че за пръв път попадах тук. Зад дългото изискано бюро от абанос на един стол, стоеше един възрастен мъж с пригладена назад черна коса. Може би имаше леки сиви отенъци, но тук бе толкова мрачно, че нямаше как да бъдат забелязани. Почти скрит в сумрака, той прилежно остреше един черен молив, като истински маниак. Ама че зловеща картинка... Срещу него, пред абаносовото бюро, стоеше млада девойка. Фигурата й бе в позиция „мирно“, сякаш някой й бе задал тази команда. Не помръдваше, а продължаваше да стои като наказана. Гарвановите й къдрици се спускаха от двете страни на лицето й напълно по равна дължина. Каква симетрия... Тя се взираше с празен и блуждаещ поглед в малката настолна лампа до моливника, от която идваше единствената светлинка в стаята. Затворените щори, покрили прозорците на офиса, сякаш изскърцваха от тежестта на насъбралия се по тях прах. Отдавна не бяха пропускали в мрачното помещение естествена слънчева светлина. Сега вече почувствах истински тръпки да завземат съществото ми. Защо нито едно от местата, които посетих до тук, не изразяваше нещо хубаво и...положително?! Нима този човек бе толкова нещастен?
- Опасявам се, че състоянието на брат ти е критично. Изглежда няма да се възстанови. Ще се наложи ти да заемеш неговото място. Постарай се да станеш първенецът на класа. Тъй като с тези оценки няма да успееш, ще те запиша в специалния подготвителен клас, в който беше брат ти. Разбра ли? – сериозното лице на възрастния мъж си вървеше в комплект със суровия му делови тон. Напълно бездушно създание, не издаващо и капка емоция. А синът му умираше... Разбира се, сега разбрах колко нещастна бе душата, която трябваше да освободя. Или може би тепърва щеше да разбирам? Вероятно щеше да дойде и миг, в който ще заплача от съжаление към него. Ясно защо Бог бе избрал точно тази душа. Трябваше да ме измъчи достатъчно, че да си заслужава помощта. И всичко това, само защото не успях да намеря проклетия си остров. Изпуснах шумно натежалия си дъх и разтърсих глава. Имах чувството, че влажния прах е полепнал и по мен, въпреки че бе абсурдна мисъл. Погледнах към девойката. Не бе помръднала и на милиметър. Виж ти...
- Чу ли ме какво ти казах?! – извиси глас възрастният, изправяйки се на стола.
- А какво ще стане с брат ми? Някой трябва да поеме вината за случилото се. Момчето, което го наръга...
- Това не е въпрос, който те засяга! Аз ще се погрижа. Момчетата, с които се движеше, имат по-влиятелни родители и не бива да сме безразсъдни. Колкото до вината, тя е на брат ти. Въпреки добрите си оценки, винаги се забърква в глупости и ни създава главоболия.. но това не е нещо, което те засяга. Гледай да подобриш успеха си, за да не бъдеш под нивото му. Върви. – каза сухо мъжът и се върна към предишното си занимание. Момичето най-сетне се размърда и излезе от офиса, завършвайки вратата след себе си. Признак на негодувание, който не бе способна да изрази с гримаса или думи. Последвах я тихо, опитвайки се да прогоня тежестта, която ме изпълваше от видяното дотук. Уви, скоро разбрах, че всичко едва започваше.
- О, скъпа! Търсих те навсякъде. Ще дойдеш ли с мен в козметичния салон? – младото момиче се спря пред наконтената жена със скъпи дрехи, тежък грим и високи тънки токове, след което я погледна с пренебрежение и изсумтя.
- Трябва да уча, върви сама. – отвърна студено и понечи да продължи по пътя си, когато жената я спря, подхващайки китката й. Веднага откроих ярко червената боя върху ноктите й. Започнах да се чудя друго. Защо онзи мъченик е търпял това? Толкова ли е нямало къде другаде да отиде, ако това място му е влияло толкова зле, че се е държал като ужасен човек? Замислих се дали наистина бе бил толкова лош, колкото всеки го описваше, дори собственият му баща. Все още бях на тази сцена, може би единствено сестра му я бе грижа за него?
- Вече записах час, хайде да отидем заедно. Нямам пари в кредитната карта... – изпусна тихо накрая и побутна младото момиче. То се отскубна от нея и извъртя очи от досада.
- И аз нямам пари, искай от любовниците си! – извика достатъчно силно в лицето й, след което отново забърза крачка. Минавайки през един абаносов шкаф в коридора, момичето се спря и съгледа семейната снимка отгоре му. Изскърца със зъби и я обърна. Поставката на старата рамка зееше безцелно нагоре, докато усмихнатите лица на картинката бяха скрити някъде отдолу.
***
Малко по-късно я видях да проронва сълза до болничното му легло, но не останах особено изненадан, че не се случи нищо. Тя не плачеше за брат си, а просто оплакваше собствената си съдба. Не можеше да се примири, че баща й я мести като пионка по полето, без да се интересува от нейните мечти и желания. Изведнъж избухна и започна да обвинява на глас брат си. Винеше го във всичко и повтаряше, че го мрази. По виненочервените й, замъглени очи си личеше, че бе искрена. Омразата, която се четеше в погледа й бе истинска. Плашещо реална.
Не исках да слушам повече. За щастие не се и налагаше, тъй като отново се озовах на друго място. В стаята нямаше никого, но за сметка на това цареше приятен за окото хаос, както и да го дефинираха останалите. Помещението не бе нито в изряден ред, нито потънало в прахоляк и боклуци. Усещаше се едно странно равновесие, което правеше обстановката уютна и хубава. Стените бяха в бледи и светли нюанси, нито потискащо бели като в болницата, или пък тъмни и депресиращи пастелни тонове, а нещо като топло бананово и морскосиньо. Мебелировката не бе нищо особено, не говореше за изисканост и стил, а по-скоро за усет и търсене на удобство. Докато обхождах терена, заобиколих меката кръгла табуретка, неясно защо намираща се точно в средата на стаята. Въпреки странната подредба на всичко тук, сякаш не липсваше нищо и всеки предмет бе намерил своето място. И все пак бе доста налудничаво... Вгледах се в училищната униформа, закачена на дръжката на гардероба. Нима тук бе живял моят мъченик? Това място някак не му прилягаше, или по-точно се противопоставяше на образа, който си бяха изградили всички за него. Тази стая бе твърде... естествено красива и уникална по свой си начин, излъчваща радостни чувства и издаваща голямото въображение и мечтателската същност на пребиваващия вътре. Човекът със страдаща душа бе смятан за високомерен и груб тип, държащ се непристойно и не зачитащ чуждото достойнство. Пълно противоречие. Отправих поглед към интересната лампа с форма на бухал, осветяваща цветните плакати на същата стена, както и бюрото в непосредствена близост. Върху синята дървена повърхност имаше немалко джунджурии, ала това, което веднага съзрях, беше дневникът, оставен точно по средата. Твърди корици с една усмивка върху им. Изглеждаше нов, а и съдейки по тази стая, нейният притежател едва ли беше някой, който си води дневници. Може би е дошъл момент, в който наистина е поискал да напише нещо, имал е какво да съхрани вътре и е решил да го стори, въпреки че този метод вече бе леко старомоден. Любопитството ме караше да искам да разбера съдържанието на този дневник. Протегнах едната си ръка, която все пак се оказа не чак толкова безплътна, щом успя да вземе в себе си личното четиво. Разтворих го и оставих очите си да последват дребния, но красив шрифт, чрез който бе даден живот на тези думи. А тези думи от своя страна бяха дали смисъл на всичко това. Беше кратка изповед. Изповед, която завладя съзнанието ми. Осъзнаването на неосъзнатото досега, на недостижимото съзнание, на собственото си Аз. В един момент просто не смятах, че е нужно да чета повече, сякаш вече бях чел всичко това.
Но не, не го бях чел. Бях го написал. И също бях главният герой. Един егоцентричен задник, който се бе оставил чуждите погледи, чуждите думи и чуждите гледни точки да му промият мозъка, да го обсебят и накарат да отрича себе си. Същият този идиот, който всъщност бе съвсем човек; който зад гърба на тълпата и лице в лице със себе си, можеше да обича и да се чувства обичан, можеше да разсъди вярно и да направи правилният избор не само за себе си, а и за най-важният за него човек. Ала вместо това, той бе избрал да се държи като нечовек, бе избрал да нарани единственото същество, което от сърце желаеше щастието му, което от сърце то обичаше и даваше всичко за него. Не, не го осъзнаваше сега, бе го осъзнал доста по-рано, от самото начало. Но тогава просто не бе имал смелостта да го признае пред себе си. И затова си бе платил както заслужава.
Времето бе спряло, а аз още тичах все напред, по осеяната със застинали фигури алея. Дъхът се изстрелваше рязко на големи струйки измежду устните ми. Трябваше да я стигна. Онази бяла светлина. Знаех, че тя зовеше мен. Както и че той ме чака там – на моят малък остров.
***
Навсякъде цъфтяха лилии, много лилии. Балдахинът, спускащ се от покрива на беседката, галантно танцуваше, воден от приятния морски бриз. Веднага съзрях момчето, стоящо на дървената пейка и се усмихнах, пристъпвайки бос върху топлия пясък. Щом го приближих, другият се изправи и тогава срещнах погледа му. В чистите му очи не се четеше нито омраза, нито обвинение. В тях не се четеше нищо друго, освен любов. Думата, която най-много го описваше. Той протегна към мен един пожълтял лист от книга, залепен по средата с безцветно тиксо. Поех го и се зачетох на глас.
- Никой не знаеше истинското му име, нито откъде идва: всичко около него бе забулено в мистерия. Обкръжението му смяташе, че има и може всичко, че е високомерен и недостижим, че е по-далечен и от птиците, реещи се нависоко в небето. Ала те не знаеха... Никой не знаеше колко самотна душа бе той, но знаеха едно. Знаеха, че е човек, като тях, де факто знаеха, че може да мрази и обича, че има правото да бъде обичан и разбран. Това им бе известно, ала не го знаеха.
Трапчинките плъзнаха по лицето ми и в следващият миг ги съзрях в отражението си в огледалото отсреща. Русокосото момче го държеше на нивото ми, сякаш ми припомняше не само как изглеждам, но и кой съм всъщност. А кой всъщност бях аз?
- Джун. Това си ти. – наруши тишината и свали стъклената вещ, за да впие отново погледа си в мен.
- Липсвах ли ти, Мир? – запитах, обвивайки лицето му с длан.
- Дори да знаех, че ще ме намериш... Въпреки това ми липсваше.
- Докажи го. – въпреки че бяха така директни, думите ми бяха попили огромно съдържание в себе си. Но главно извинение, задето се забавих толкова много и най-сетне освобождение от всички онези нелепи неща, които ме спираха да бъда себе си и да действам като себе си. Да, някой може би щеше да каже, че е трябвало отдавна да поправя грешките си, че вече е прекалено късно. Но дори самият Бог ми бе дал втори шанс да открия правилния път. Значи все пак го заслужавах. И да, наистина имаше рай. Но човек можеше да го види едва тогава, когато се разкрие пред себе си. И не на последно място – раят е райско място, ако имаш с кого да го споделиш.
Вкусих черешовите устни на русокосото момче, надигнало се на пръсти, зад достигне моите. Малките му, тънки пръсти бяха заклещени на кръста ми, докато аз зарових своите в гъстите златни кичури. В края на краищата в идеалът ми за рай нямаше нужда от думи. Те бяха излишни, точно както в момента.

结束。