Асистента

- Можеш да отидеш - внезапно и рязко, спокойният и дълбок глас на мениджъра огласи почти празното помещение, съдържащо скромния набор от мебели: два малки бели диванчета, побиращи не повече от двама-рима души, едно светло бюро и стол с висока облегалка, към него. Момчето,което се бе настанило на едното бяло диванче и досега бе потънало в не особено радостни мисли как да се измъкне от тук незабелязано, веднага щом асимилира казаното току-що от мениджъра, се изправи и лицето му мигновено доби сияещ, изпълнен с бликаща надежда вид. Рядко, наистина рядко се случваха тези моменти, в които Те Ки Джон да изглежда така, досущ като малко дете - преизпълнен с надежда, вълнение и живот. По принцип маската на студен и безразличен към почти всичко младеж, която си надяваше вече едва ли не несъзнателно и по навик, караше близките до живота му хора да смятат, че в него няма нормални човешки черти, че той не може да изпитва онази радост, който изпитваха другите дори за някакви малко нещица от ежедневието им. Никаква радостна вест не можеше да докарва на устните му непринудена и истинска усмивка, вече дори любовта на феновете му не можеше да го накара така да заобича живота. Така както преди...Може би след един инцидент на сцената в близкото минало, нещо в него коренно се промени. Коренно и внезапно. Всеки можеше да го забележи, но мениджърът му вероятно се тревожеше най-много във връзка с този проблем. Дали защото му пукаше за момчето, или защото знаеше, е ако това продължи или се разрасне, ще сложи край на айдълската му кариера, но все пак не можеше да го гледа още дълго в този вид. Често пъти нощем го проверяваше дали е жив, защото го преследваха странни кошмари и бегли съмнения, че Ки-Джон би могъл да посегне на собствения си живот. На него само му бе известно миналото на звездата и точно поради тази причина го хвърляше в подобно безпокойство. Ами ако старото му състояние се връщаше отново? Ако..ако нещо бе възродило шокът от случая с родителите му преди 15 години? Нима бе възможно да не го забравил още? Дори бекарите бяха напълно убедени, че терапията му е повлияла добре и почти няма шансове дори да си спомни за случката, да изпадне повторно в същото шоково състояние. Но като че ли това се бе случило наскоро... Онзи ден...На онази сцена..Да, можеше мениджърът да не знаеше колко бръчки бе получил от както се грижеше за Джон и вървеше по петите му, но в едно можеше да бъде сигурен - случката се бе повторила на онзи негов концерт. В същото време, когато феновете станаха неудържими и не успяха да обуздаят страстите си, виждайки ги на живо..Когато настана хаос в огромната зала и последва инцидентът с момичето..Мениджърът ясно си спомняше как бе наредил на охраната да помогне на Ки-Джон да напусне, а когато го видя той бе изпаднал в страшно състояние. Сякаш времето за него беше спряло, бе в нещо като транс, дори бе забравил да диша. Ала това, което направи най-голямо впечатление и го наведе на всички тези прозрения, бе ужасеното му лице. Да, определено момчето си беше спомнило. И не просто си беше спомнило, но това успя да предизвика същият този страх и ужас в душата му, както преди. Тогава се намираше в същото мрачно състояние, а всеки спомен за онзи ден караше състоянието му да се влошава, затова и е започнал онази терапия, която у бе помогнала Но ако бе помогнал, защо за бога сега се държеше така? Отново щом го навестяваше през нощта, мениджърът му се плашеше, сякаш виждаше бродещ призрак. Когато оставяше при него от страх, че може да стори нещо грешно, по никое време се събуждаше и го виждаше да чупи разни предмети от стъкло и порцелан. А повечето пъти, щом на другия ден го разпитваше защо се държи така, другият отказваше да му каже нещо, просто повтаряше наистина убедително, че няма спомен да е чупил нищо, или да е бродил като някакъв призрак из стаите. Но не бе чудно, той като цяло мълчеше. Гореше и се усмихваше само, когато бе в обсега на камерите. Инак се превръщаше в наистина страшен младеж, и ако аджоши не го познаваше достатъчно, щеше да изпитва уплах от него и едва ли не да се почувства като герой от хорър филм. Да, до толкова зле бе станало положението. Героите бяха уморени. И отчаяни.
- Какво? Какво каза току що? - светещият поглед на Джон озари помещението, в което до преди малко бе царяла потискаща гробна тишина. В красивият му глас се усети нотка на вълнение и предусещане за велика победа. Събеседникът му обаче не сподели вълнението му, но за сметка на това остана доволен от внезапният прилив на живот, който вида у него. Наистина му липсваше това..защо ли не можеше винаги да е така? Днес естествено, не беше обикновен ден. И тъй като този аджоши го знаеше добре, реши да уважи желанието на Джон, който винаги по това време вече се разкарваше из пределите на увеселителния парк. Разбира се, поведението му веднага би се счело за детинско и от агенцията никога нямаше да му позволят да отиде просто ей така. Пък и хората.. Там вероятно щеше да има доста хора. Всъщност без "вероятно". И все пак..добрият мениджър отново бе поел грижата и дори бе инсценирал, че държи звездата под постоянно наблюдение и прочее. Дори самият Те се е хванал на въдицата и ето сега меко казано се изумляваше от внезапното позволение да отиде.
- Как така какво? Не го ли казах разбираемо? Можеш да отидеш..на онова място. - измънка по-възрастният и издайнически въздъхна, което все пак оказа временното му примирение и победата на Те Ки Джон.
- Йес! - последният отбеляза гласно триумфалната си победа, жестикулирайки по един наистина забавен, присъщ само за него начин. И все пак знаеше, че ще се тревожат за него, затова не изключи съвсем варианта след секунда-две мениджърът му да си промени отново мнението. Защото го бе страх, че ще е сам на онова място, в този ден. Днес ставаха точно 15 години от както момчето бе останало без родители. По-скоро от както сатна инцидентът с майка му. Баща му я последва само около седмица по-късно, но денят, който Джон почиташе по свой си начин, бе този. Затова винаги гледаше да освободи графика си, за да бъде там. а мястото, където има най-много хубави спомени от онова свое почти забравено детство, което със своята липса бе оставило празнината в душата му, от която лъхаше на развалено, ръждясало и се усещаше онзи студ, дето често пъти завладяваше цялото същество на младият мъж.

*** *** *** *** *** ***

Странно, но докато преминаваше през всяка една лейка на този парк, докато си спомняше малко по-ярко смехът, еуфорията, щастливото присъствие на двамата родители, не се чувстваше тъжен. Единствено усещаше онази типична за изгубените, отминали времена носталгия, но дори тя бе приятна и за миг затвореше ли очи, Джон се чувстваше отново пренесен там, в щастливото си детство. Дали можеше да се каже, че живее в миналото? Все още не бе успял да преодолее инцидента преди тези 15 години, така че сигурно едва ли можеше да че живее съвсем в настоящето. Сякаш духът му витаеше някъде между двете времеви пространства и отказваше да се пренесе само в едно. Той някъде дълбоко в себе си ясно съзнаваше, че не може сам да се справи с това. Не бе по силите му да се пребори с този етап от живота си, но бе почти невъзможно да го признае. защото щеше да е равносилно на това да си признае, че е слаб и че не може да се оправи сам със собствения си проблем. Както бе загатнал мениджърът му малко преди да го пусне..
"- Но..Преди да тръгнеш, ще те помоля за нещо. Започни терапията отново, ще го направиш ли? А?"
Да, това не се понрави никак на айдъла, поради не една причини. Наред с намека, че е слаб, бе и намека, че не е с всичкия си и здравият разум сериозно заплашваше да го напусне. Но все пак..терапия? Нима му казваше какво да прави? Не, не..Нима искаше отново да мине през това, след като знаеше, че този път ще е безполезно? Да, беше безполезно и дори да изглеждаше като сърдито дете, което отказва да си лекува кашлицата, Джон нямаше да започва никакви терапии. Не го интересуваха огромните притеснения на мениджъра му, който всячески го караше да се тъпче, защото уж бе започнал да отслабва прекалено много. Това бяха глупости, просто типичната параноя на един остаряващ човечец. Не бе възможно да е дотолкова зле, че да започне да страда от анорексия, а и с този метод, дето му се предлагаше, нищо чудно да излезе от форма и да получи някакви стомашни проблеми от преяждане. Параноя, всичко бе просто параноя. Не че нямаше бегла истина в приказките на спътника му, но в проценти вероятно възлизаше на около 7-8, не повече.
- Доберееем, това е хубаво. - измърмори под нос младата корейска звезда и докато гледаше през тъмните стъкла на очилата - част от задължителната дегизировка на айдълите, той пооправи малко бледосинята си шапка и от някъде, вероятно раницата на гърба си, изкара един жълт банан, който започна да бели като някакъв странен професор, в същото време турист. Примлясвайки важно с уста, Джон се запъти към едно от любимите си и по-самотни кътчета на увеселителния парк, където често обичаше да се крие като малък. Да, тогава наистина успяваше а да подлуди родителите си, които го търсеха почти до мръкване. Ако тогава разбираше сериозността на постъпката си, сигурно нямаше да се крие толкова далече. А може би изобщо нямаше да се крие...

Тази сутрин в огледалото не разпозна човека, който го гледаше отсреща. Торбичките под очите му сигурно бяха с големината на чаени пакетчета, но освен това другото любопитно бе, че преобладаваха в цветовете на синьо-лилавата гама. От малките му тънки устни се откъсна поредната въздишка. Бе хладно, затова видя как парата от дъха му се издигна към тавана и някъде по пътя се изгуби. Очите му бяха по-тъмни от обикновено и издаваха умората, която бе налегнала цялото му тяло. Леко поприведената стойка, отпуснатите ръце, острите скули, които сега бяха отпуснати го правеха да изглежда почти лишен от живот. Прекара пръсти по рошавата си кестенява коса, опитвайки се да й придаде някакъв вид. Трябваше да се подстриже в най-скоро време. Обхвана брадичката си в ръка и позавъртя лицето си в едната и другата посока. Брадата му бе най-малко тридневна. Все още по младежкото му лице нямаше много растителност, но косъмчетата сполучливо заформяха нещо като брада тип 'катинарче'. Поне му отиваше. Вяло започна да мие зъбите си и да мисли за днешния ден. Нова въздишка. Поредния ден изпълнен с безразличие и апатия.
В разрез с настроението му слънцето грееше приятно и бе изкарало всички твари навън. Според Мин Че Ри беше твърде задушно и шумно. Примижа поглеждайки проклетия слънчев диск и се запъти с бърза крачка към болницата. Поне му се искаше да е бърза, но цялата тази сган наоколо му пречеше да се придвижва. За момент му се прииска да бе роден в семейството на някой планинец далеч от цивилизацията и всичко, което му бе така чуждо тук.
Още от дете бе смятан за особняк и не мислеше да променя мнението на хората за себе си. Според сестра си бе избухлив мърморко и често го сравняваше с един персонаж от 'Улица Сезам'. След като я посети в болницата очакваше, че ще се почувства по-добре, но само усети как сърцето му натежа и липсата й да е вкъщи при него се засили. Единствения човек, който му бе скъп, но към когото също не умееше да изрази чувствата си, затова и често бе смятан за досаден и прекалено властен брат, който ограничава волното й съществуване.
Пристигна за работа и облече униформата си с огромно нежелание. Кое точно беше готиното на това да си хигиенист. Още с влизането му казаха, че има проблем с една от мъжките тоалетни. Това не вещаеше нищо добро и той се зачуди, дали не бе по-добре тази сутрин изобщо да не бе ставал от леглото. Не стига, че по цял ден чистеше след безброй сополанковци, ами и досега не бе чул и една благодарност или похвала, но пък за сметка на това хули и забележки бяха постоянни спътници към досието му, а последната воля на шефа бе 'усмихвай се'. На кого точно и за какво трябваше да се усмихва. Дружелюбният персонал бил задължителен. Ами, че той по-дружелюбен от това нямаше и как да бъде. Все още не бе накиснал главата на никое хлапе в тоалетната чиния, за да му покаже от къде се пуска водата. Все още мълчеше когато напористи майки му крещяха, защото светът им беше крив и не бе ударил още никой господин заради нагла забележка по свой адрес. За съжаление обаче началникът му не смяташе, че това са достатъчни усилия, за да го направи служител на месеца. Това бе третата му забележка. При още едно нарушение щяха да му прекратят договора. Ама, че късмет!
Защо, за Бога прие да работи в увеселителен парк? Защо? Продължаваше да си блъска главата с този въпрос. Мястото където на лицето на всеки посетител грееше усмивка, родителите, бабите и дядовците гушкаха топло децата и внучетата си, където глъчта се чуваше надалеч, където цветовете изпъстряха всичко, където забавленията бяха вечни и музиката не стихваше. Мин Че Ри виждаше тези хора, но за него те бяха различни. Той виждаше група хора, които му се присмиваха и му показваха оголените си бели зъби, малки деца, които един ден щяха да пораснат и също да му се присмиват, бездушно печелене на пари на всяка крачка и спомени за нещо фалшиво. Тежка, тегава атмосфера всеки ден, час по час и навсякъде само фалш. Никой не обичаше истински другия, никой не беше щастлив, хората слагаха маските си и просто прикриваха от другите колко ги боли или как завиждат за чуждия успех. Дори в подаването на ръка за помощ се виждаше някаква лицемерност и показност за изтъкване. Времето бавно се процеждаше, сякаш бе на път да спре, а сивотата наоколо бавно избледняваше на фона на всичката тази безцелност. Отдавна се бе отказал да търси някакъв смисъл. Какъв бе този велик смисъл за който всички му говореха? Не че той не го виждаше, такъв просто нямаше. Другите живееха в своя собствена заблуда. Заблуждаваха се, че са щастливи. Имаше само болка от загубата. Само нея познаваше. Не знаеше къде да търси щастието, а то едва ли някога щеше да научи адреса му.
Очите му се насълзиха и той започна ожесточено да ги търка. Нещо бе попаднало в окото му. Една от онези малки мушици. Той се наведе, за да се опита да я извади и в този момент се оказа почти легнал насред тълпата. Що за нелепа ситуация? Човек малко да се разсее и бива отнесен. Усети как нечии ръце го стискат за раменете, усети и нечие коляно да се отърква между бедрата му, а после и нечия глава, която се надигаше някъде откъм лявото му рамо. За момент усети дъха на непознатия върху лицето си и го заля някаква странна топлина, която си обясни с цицината, която усещаше, че избива на тила му. Тъмните очила на наглеца излежаващ се върху него се бяха накривили и той побърза да ги намести, както и поизносената му шапка, която се бе поотхлупила. Във въздуха остана да витае само сладникавия аромат на дива череша от парфюма му. 'Е?'-попита само с поглед Мин Че Ри-'Няма ли най-накрая да станеш от мен?' След като бе освободен от конфузната ситуация не дочака никаква друга реакция от отсрещната страна, а се запъти директно към проблемната зона за която му бяха казали, разтъквайки натъртената си опашка. Днес твърдо бе решил примерно да си изпълнява задълженията, ако ще и да го убият по време на работа. Не можеше да си позволи да го уволнят. Не и сега когато имаше да се плащат толкова болнични разходи.
По дяволите! Два пъти се загуби, докато успее да открие неработещата тоалетна. След като поразмисли реши, че е по-добре, че не е роден в къща на планинец. Щеше да изпитва истински затруднения да открива родната си къща с толкова много открити пространства, а и нямаше да има кого да попита за посоката.
Е, не! Това бе просто върхът. Някой умник беше подритнал указанието за авария и то се бе килнало в храсталака до постройката. Нищо чудно, че не бе успял да намери терена. Ядно хвана края на жълтата табела и я плясна пред вратата. От рязкото движение усети парализираща болка във врата си и цветисто наруга нея, себе си и всичко, което мислеше, че си заслужава.
Влезе в помещението и недоумяващо се вгледа в нечии гръб. Трябваше му малко време, за да привикне със сумрака вътре, после вече можеше да различи, че фигурата е мъжка, с височина колкото неговата и дори малко по-висока. Повече не си позволи да разглежда, защото лъч от залязващото слънце се вряза в част от огледалото насреща и той срещна там тези лешникокафяви очи за втори път в своя живот. А как му се бе искало никога да не ги бе виждал. Само ако можеше...Нищо не би искал по-силно. Усети как в него се заражда нещо унищожително. Пробива си път бясно и прогаря цялото му същество. Просторното помещение в което се намираше със своите бели плочки, сини врати на кабинките, множеството писоари и широки умивалници се завъртя пред него. Усети как пръстите му се впиват в дланите, а юмруците му затреперват и натежават. В съзнанието му бе само едно-да заличи, да смаже, да премахне. Направи само три крачки и вече бе сграбчил натрапника за яката, обръщайки го към себе си. После обаче краката му поддадоха и той само успя да се облегне на тялото под себе си притискайки го още повече върху умивалника. Някаква метална част от облеклото на отсрещния направи допир с огледалото и се чу стържеш звук, който предизвика тръпки по гърба. Някъде в мелето очилата на демона с когото се бореше Мин Че Ри бяха паднали на земята и едното им стъкло се бе пръснало улавяйки целия спектър на слънцето по нов начин, пречупвайки светлината в причудливи нюанси. Дишаше тежко, на пресекулки. По челото му избиха ситни капчици пот, а главата му се бе забила в гърдите на онзи като пирон. Макар да нямаше сила да мръдне, знаеше, че оказва силен натиск и на отсрещната страна и на нея също не й бе лесно да мръдне. Напрегна се, за да успее да повдигне главата си и да фокусира лицето намиращо се на сантиметри от носа му.
- Така значи? - Провлачи той и се опита да размаха пръст - Сестра ми лежи в болницата, а ти имаш време да си се разхождаш насам-натам. Поне едно извинение да беше получила задето за малко не я утрепаха твоите побеснели фенки, но не. Както виждам ти си твърде зает да си се размотаваш. Поне да бяхте попитали дали е добре, но не. Ти и антуражът ти се изнесохте по-бързо и от любовник чуващ как входната врата се отваря. Съсипвате живота на хората, но за вас това не значи нищо. Също като звездите горе сте, - пак се опита да размаха пръст. Клепачите му с мъка се задържаха отворени - студени и далечни. А всеки ден в който тя отвореше очи започваше с мисълта как да те достигне. Каква ирония? - Усетил как тялото под него се кани да се отърси от тежестта му, се напрегна на максимум, за да успее да се докопа до ръката на отсрещната персона, но успя само да се добере до ръкава на якето, който прикова към стената - Е...- Мин Че Ри хипнотизиращо впери погледа си в отсрещния и макар да бе на ръба на колапса в него се долавяше една упоритост да стои тук дори и да бе цяла вечност. Виждаше как загасващото слънце се отразяваше в шоколадовото море, което бушуваше само на броени милиметри от него и усети, че вече не стиска яката толкова силно. Изнемощял успя само да прошепне: - Как смяташ да поемеш отговорност за това?

Денят се очертаваше да става все по-прохладен, но опърничавият вятър не попречи и за секунда на слънцето, което все така силно грееше на небосклона. Дори малките пухкави бели облачета, несигурно зашарили из ясната синева, сякаш просто не смееха да се доближат до горящото жълто кълбо. Леко позабравената зеленина наоколо вече бе израснала няколко сантиметра повече, отколкото по принцип я оставяха да израсте, затова сега ясно се наблюдаваше волното й клатушкане под напора на есенните ветрове. От люлеещите се внушителни корони на високите дървета, вече се отронваха първите листа. Тъмнокосият младеж наблюдаваше мълчаливо как се откъсваха от клоните и политаха към своя край. Тъмните му лешникови ориси сякаш проследяваха всеки техен пирует, целият им прощален танц - от началото до края. Да, прощаваха се със света, от който до сега бяха били неизменна част. Прощаваха се с този студен свят, който дори не бе зачел съществуването им. И не бяха те единствените, чиято история завършваше така.
Светът бе наистина мрачно място, което успешно поддържаше своя лъскав маскарад, посредством бляскавата си външност. Тази така бляскава и ослепителна външност, от която дори това момче бе част, но въпреки това я чувстваше така чужда и далечна..Така отблъскваща и грозна. Също като действителността, който опитваше да не вижда, но бе вечно пред очите му.
Светът бе истински обезумял хищник, който във всеки един момент, дебнеше с лукавата си усмивка своята нова жертва. Жадният за кръв звяр бавно я смачкваше в лапите си, докато не изстиска и последната капка живот от нея - бавно, но сигурно. И тогава, когато на жертвата вече не й бе останало нищо, когато вече вървеше изнемощяла и съвсем незабележима сред разноцветните весели тълпи от хора, когато бе съвсем на ръба...смъртта щеше да долови жалните й молби за избавление. Така жални, така отчаяни. Безметежно подминати, нечути страдания.
Но дори смъртта, отиваща да прибере своя дял, щеше да застине на място от изумление. Защото щеше да види, че няма нищо, което бе останало за взимане. Защото след жестоката борба с кръвожадното чудовище, от невинната жертва не бе останало нищо, освен едно изстрадало и почти безжизнено тяло, стоящо на произвола на съдбата. И тогава, все още потънала в изумление, щеше да си рече "Къде отиде онази млада и красива личност, къде се дяна таз душа чиста, непорочна и нежна? Къде изчезна мощта и светлината, която тези две очи издаваха в началото, когато ме уверяваха, че времето за тях не ще настъпи скоро? Къде е таз душа клета? И кой отне ми правото да я отведа към по-добрия свят?"
Ки-Джон въздъхна тежко и пропъди мрачните философски размисли, разбунтували се изведнъж в съзнанието му. Защо трябваше да се случва точно сега? Моментът никак не бе подходящ. Всичко бе твърде красиво, че да си мислиш за подобни неща. Но вероятно това се дължеше именно на факта, че цялото спокойствие и всичката тази красота, които царяха привидно наоколо, бяха прекалени, чак болезнени. Пораждаха в сърцето на младият мъж тъжна режеща горчивина, която той трудно успяваше да разсее с каквото и да е. Не знаеше защо е така. Защо изпитваше подобно разочарование от всичко и какво ли толкова му липсваше в този живот. Не искаше нищо повече от това, което има. Не мислеше да стига чак до алчните копнежи за истински спътник в живот, който да е винаги до него, да го подкрепя и така нататък...Не, той просто вярваше, че съдбата го бе обрекла до последно да осъмва сам в добре обзаведения си апартамент, омаян в невъзможните блянове за един различен от този свят. Нещо, което си позволяваше единствено щом бе насаме със себе си. Да си представя как ли би изглеждал сега животът му, ако миналото не значеше нищо. Ако миналото му бе просто обикновен и дори леко скучноват откъс от ежедневието на едно нормално семейство. Ако можеше сега да си спомня просто утрини, в които закусва със семейството и и се измъква мълчаливо, за да прекара следващите часове в училище. Просто такива междучасия, в които отваря кутията за обяд, и се наслаждава на вкусотиите на майка си. И просто такива спокойни вечери, в които съзерцава кака баща му се опъва като котарак на малкия диван, гледайки някой мач, а майка му приготвя вечерята. Нещо съвсем обикновено. Съвсем елементарно, за което никое дете или възрастен не си мечтаеше. Не и онези, които имаха тези спомени, които притежаваха късмета да изживеят тези простички мигове. Какво ли щастие би било, ако всички минали моменти бяха такива, а всичките му спомени - така спокойни, безболезнени..Какво ли би било, наистина?
За да прочисти ума си от нова, неприятна вълна мрачни усещания и мисли, идолът се отправи към тоалетните, с надеждата, че малко наплискване със студена вода ще му дойде освежаващо и ще изпъди целия трагизъм и депресия, които съпътстваха персоната му напоследък. Последният упоменат факт бе нещо лошо и ставаше все по-лошо с всеки изминал ден. Вече дори мениджърът на момчето бе забелязал внезапните му психически рухвания и твърдеше, че е на ръба на нервен взрив или неизлечима депресия. Да, с една дума го бе изкарал страдащ от неизлечима душевна болест, която за миг бе поутихнала, но сега отново се бе завърнала с нова сила и упражняваше върху звездата придобитата си мощ. Истината бе, че всъщност момчето никога, от онзи момент насам, не се бе разделял с кризите или депресивните си състояния. Само че в последно време всичките ефекти от тях се засилваха и той се усещаше съвсем безпомощен да се бори с това си състояние, щом го обземе напълно. За щастие все още нещата не се бяха свели до публично излагане, но мениджърът му предусещаше как това скоро може да се превърне в черешката на тортата. Черешка...Хах, Джон не обичаше череши. Даже мислеше, че има необяснима фобия от тях.
И като заговорихме за фобии и такива неща, май трябваше да прибави в списъка и ситуацията, в която съвсем необяснимо как, бе изпадал току що. Нищо не бе станало особено бързо, но в съзнанието на корейският идол всяка изминала секунда, от както бе усетих грубия допир на непознатия, се провлачваше изключително бавно, а действията на нападателя изглеждаха почти като на забавен каданс, което не му бе позволила да реагира адекватно на ставащото. Клепачите му просто се бяха повдигнали до неузнаваемост, а в очите му се четеше главно недоумение и отрицание, докато в лицето се сипеха купища думи. Джон наистина смяташе, че това не се случва на него. И също толкова убеден бе, че познатият е в грешка, колкото убеден бе във очевидния факт, че същият този груб младеж има завидния талант да каже изключително много неща за изключително нищожен период от време. Не че бе редно да се гордееш с подобен талант..
Изминаха към две минути, докато тъмнокосият идол успее да асимилира факта, че все още се намира в същата позиция, като преди малко, както и че вече не чуваше думите на налетелия му господин, чийто поглед обаче бе все тъй упорито и гневно вперен в неговия. Всъщност въпросният господин му бе познат от някъде и може би, ако не бе окаяният му вид на човек, страдащ от хронично безсъние, вероятно щеше да го познае съвсем веднага. Но и това все пак не закъсня особено, защото очевидно Те Ки Джон си спомняше на първо място онова, което не искаше да си спомня. И щом част от лешниковите му очи се огледаха в чуждите, в които изнамериха откритата неприязън той разбра..Кой бе това. В същата секунда през главата му прелетя споменът за тайното му посещение на онази болница, в която бе настанено раненото момиче. Спомни си не инцидентът, който мозъкът му умишлено бе блокирал, а само мигът в болницата. Мигът, в който това момче пред него със забързани и машинални крачки вървеше неотлъчно до бялата носилка. Споменът бе само този за втрещеното му от ужас лице, при мисълта какво се бе случило със сестра му. Само това лице и момичето на бялата носилка. И трагичната картинка бързо се изпари от съзнанието му, така, както се бе и появила.
"Достатъчно..Достатъчно!" - крещеше той, давейки се в собствените си мисли, отчаяно опитвайки да спре споменът от инцидента и от миналото. Два така приличащи си спомени. Не, не можеше да преживее това отново. Не можеше да го стори. Ако..ако това се върнеше отново в мислите му, ако завладееше изцяло съществото му, то нямаше да оцелее. Нямаше да успее да преживее същия този ужас, който бе преживял преди всички тези изминали години. Всичко бе далеч. Бе оставил това далеч зад себе си. Или поне така се бе надявал след онази проклета терапия. Ха, сега не бе сигурен дали цялото мъчение и пот, която проля в онази стая.. наистина си заслужаваха.
- Извини ме. - бавно произнесе момчето, а думите му достигнаха стегнато и ясно до ушите на текущия му събеседник. - Не искам да прозвуча грубо, но..не мисля, че нещо ти дава правото да се отнасяш така с непознат човек. - добави с леко възмущение тъмнокосият, чийто поглед бе станал почти стъклен и непроницаем. Сега, вече водейки се от напълно рационалното си мислене, той лесно се възползва от физическото състояние на другия, за да се измъкне от "лапите" му.
- Въпреки, че не знам за какво точно ме обвиняваш..Ще ти разясня само едно две неща. Правя го само, защото не искам да те видя утре-други ден с вила в ръка на концерта си. - изтърси с тон, примесен с делова нотка, както и една доста противопоставяща се любезна такава, която караше думите да прозвучат като полу-комплимент. Скоро някъде измежду всички емоции, които изразяваше тонът му, щеше да се прочете и едно чисто, макар и накърняващо достойнството на другия, състрадание.
- Първото нещо е, че аз нямам власт над действията на феновете си. Не прекалявай с аниметата. Не съм някакъв всемогъщ изперкал бог или нещо от сорта, който управлява умовете на другите хора. Аз съм просто една отделна личност, която отговаря само за своите собствени постъпки. И второто, което всъщност бе с първична важност е, че ако някой реши да говори с мен, то трябва да говори първо с мениджъра ми. За контакти.. - и казвайки последните думи, сякаш чете от Интернет, идолът извади една визитка от джоба си и я пъхна в чуждата ръка. - Заповядай.- рече тъмнокосият и се усмихна бегло на зле изглеждащият младеж. Може би трябваше да се отнесе с него с повече разбиране, защото все пак изглеждаше така, сякаш наистина не бе спал от няколко дена. Това леко му напомни за самия себе си, но бързо пропъди възможността двамата да си приличат в каквото и да е отношение. Защото какъвто и да бе Те ки Джон, той определено не се смяташе да виновен по това обвинение. Бе почти на сто процента убеден, че горкият човек наистина е прекалил с аниметата.
- А ако решиш още веднъж да ме обвиниш в нещо - то тогава ще се свържа с адвоката си. Тогава ще трябва и ти да направиш същото, защото мога спокойно да те съдя за действията ти отпреди малко. - казвайки това, кореецът напомнящо впери поглед в счупените си очила, които сега лежаха на влажния под. И все пак, дори да имаше причина да се ядоса и да повиши тон на своя нападател, точно сега далеч нямаше желанието да се ядосва, нито щяха да му стигнах силите да говори по-гневливо и да повишава тон на когото и да е.
Състраданието, изписано на лицето му бе реално, но маската на студените звезди бе прибавила и леката насмешлива високомерност, който всъщност не прилягаше на същността на Джон. Ала на него вече от доста време насам не му пукаше какво мислят антифеновете му за личността му, така че беше без значение какво впечатление ще остави у другия. Без другото, като че вече изстрадалия му нападател си имаше идно искрено лошо мнение, което смяташе, като че до самия край да отстоява. Не че Ки-Джон мислеше да му пречи, или да му променя мнението..Както все пак каза, а беше искрен, не бе някакъв промивач на мозъци..поне доколкото зависеше от неговата воля и мисъл. А вече..бе друга тема, че външността му, както и многостранните му таланти, често подлудяваха почитателите му. Но все пак..нима той бе виновен, че притежава тези качества?
- Надявам се разбра, че ако се видим отново..то ще е в съда. - вметна сухо младият мъж, като най-накрая в гласът му трепна леко раздразнение и открито предупреждение, че за другият е по-добре да се примири с несправедливостта в живота, ако не иска да изгуби и малкото, което има. Да, нима все още съществуваха такива хора..? Такива наивници, които вярваха в справедливостта и възмездието? Стига. На Ки-Джон му стигаше личният опит, за да се убеди, че в този живот, в този свят.. в това пространство във времето, което заемаше все още, никъде не можеше да се вмести тази дума - "справедливост", нито нейните синоними.
Излизайки от тоалетните, тъмнокосият почувства отново същата горчива жилка на вечното разочарование от това, което представляваше света.. Но той бе чистият пример за някой, който вече се бе примирил с невъзможността за някаква промяна и който също така живее във вечен страх и желание мигът, в който ще стане поредната жертва на кръвожадния звяр, никога да не настъпи. Ала с всяка изтекла секунда от живота си, чувстваше че това бе просто неизбежно. Че този миг, в който хищникът се покаже пред него и безпощадно ще го разкъса с огромните си зъби, все повече наближаваше. Всичко бе въпрос на време..

Какво? Ама, сериозно ли? Главата му заплашваше да експлодира от толкова многото мисли бушуващи вътре. Току-що бе имал най-нелепия разговор водил някога. Не вярваше, че още има хора с подобно мислене и мнение неподдаващо се на никакви аргументи, които биха могли да го опровергаят. Никога не бе виждал по-твърдоглав и сприхав човек. Колената му още трепереха от изнемога, но ръцете му със сигурност трепереха от гняв. - 'Господи, ако наистина те има някъде там, с каквото и име да се наричаш, значи определено ме мразиш.' - Как по друг начин можеше да се обясни станалото?
Тълпи от шумни хора се изнасяха през широките метани порти на парка. Стотици румени, усмихнати лица минава пред погледа му, но той не виждаше нито едно от тях. Времето за посещения изтичаше и отрудените посетители бързаха да заведат децата си в уютния им дом, на вкусна, домашно приготвена вечеря. После спокойно щяха да си легнат в топлите легла и да чакат утрешния ден. В него щяха да заведат хлапетата на училище, да отидат на сигурната си работа, която вероятно харесват по някакъв странно извратен, неразбираем за момчето начин. Мин Че Ри не го чакаше уютен дом, приготвена вечеря или някой от семейството му. Нито пък имаше работа на която да отиде на следващия ден. Но от всичко най-недоумяваше последното. Преди малко бе провел невероятен разговор със своя вече бивш началник, който надълго и нашироко му бе разяснил, че да спиш на работното си място не е най-ефективният начин да си вършиш работата. Да спи? Кой, по дяволите е спял? Да не си мисли, че гнусните плочки в тоалетната на обществен парк са най-удачното място за спане? След като адреналинът му се бе забил в тавана от срещата с идола и шокът от падането преди това се бяха смесили в едно, емоциите дойдоха в повече на изтощеното му тяло и в даден момент най-вероятно бе загубил съзнание. Това напълно обясняваше и втората цицина, която бе избила на тила му. От допира с нея изсумтя пренебрежително и реши, че все пак не хареса болката, която сам си бе причинил.
Идолът! Ето това бе нещо способно да го докара до лудост. Това нагло същество, да вземе да го срещне два пъти за един ден. Съдбата наистина му се подиграваше и смехът й отекваше ехидно в ушите му. Чак сега проумя какво му бе убягнало при засечката им в тоалетната. Същото яке, шапка и очила. Същият парфюм, от който бе получил присвиване в стомаха. Този, който го събори в парка и идолът бяха един и същи човек. За пореден път изтръпна от отвращение като си спомни с какво превъзходство се държеше въпросната персона. Лицето на тази личност, което менеше позите си ту в надменна усмивка, ту в лукаво блаженство, а накрая дори му се стори и в някакво съжаление, което искрено увери Мин Че Ри в безграничната му арогантност. Само, ако не беше толкова слаб тогава в онзи момент и не бе увиснал на врата му като прани гащи, щеше да види той от де изгрява слънцето. Прокле се. За сетен път се прокле и косата отпред на темето му сигурно се премести с няколко сантиметра, когато се сети за друг фрапиращ момент. Дъха в лицето си. Усети го и нямаше никакъв начин да си избие това от акъла. Мента, лайм и градински чай, това му издаде този полъх, но не това бе важното, а самата идея, че щом усещаше дъха му значи човекът, когото така презираше бе бил на сантиметри от него. Държал го бе в ръцете си, а не бе успял да си отмъсти. Припомняше си отделни фрагменти от думите му и безмилостно ги разнищваше и дъвчеше, докато с упорство разсъждаваше върху тях:
''...не мисля, че нещо ти дава правото да се отнасяш така с непознат човек.'' Непознат човек ли? Това, че идолът не можеше да си спомни него или сестра му, не значеше, че той не знаеше кой е. Би му се искало никога да не бе чувал името му, но за съжаление, като се започнеше от истинското име на идола, преминеше се към бебешките му снимки, приятелите от детството, това, че бе виждал снимката от личната му карта от преди да стане известен и знаеше всякакви любопитни факти, свеждащи се дори до любими цветове или тип момиче т.е. всякакви тонове ненужна и крайно досадна информация заливаща нета, която сестра му по цял ден рецитираше, а Мин Че Ри бе наказан с убийствена памет и нямаше как да не запомни, смееше да твърди, че знаеше доста за него или поне за медийния му образ. Сигурен бе и, че естествено идолът не прилича дори и наполовина на това, което се опитваха да го изкарат и най-вероятно си имаше досие от десетки страници, което трябваше да запомни, а при публични изяви навличаше втората кожа и играеше ролята на своя живот, но сега след като се бе срещнал очи в очи с него, можеше да каже на сто процента, че позна онези сенки, които видя в очите му, а думите, които бе чул само допълнително бяха пропукали маската на отрицание, която бе наложена. Единственото заради, което побесняваше бе, че идолът не си призна. Той наистина заблудено вярваше в думите, които бе казал. Да, той нямаше власт над феновете си, но имаше власт да реагира по чисто човешки начин, да прояви състрадание, да поднесе съжаленията си за станалото, да помоли проклетите фенове, да внимават за следващия път. Все едни такива простички неща, които щяха да го издигнат в очите на Мин Че Ри и от досаден, сладурест женчо, щяха да го направят поне достоен човек. Вместо това там в тоалетната той се бе изправил пред стена от фалш, която така вонеше, че му докарваше нови пристъпи на замайване и бунтуване на стомаха. И после как да простеше на някой така непреклонен, че заради него къщата му е празна, че заради него сестра му лежи в болницата, че заради него е затънал в дългове. Само, ако идолът си бе признал, нещата щяха да са други. Поне нямаше да я има тази горчилка в устата му. Щеше да се изправи и да понесе всичко, ако истината бе излязла наяве. А сега се бореше с омразата си, с желанието за отмъщение, с безсилието, което го бе налегнало, със самотата и липсата на подкрепа.
Новините около състоянието на Мин Ир Ра бяха останали непроменени с дни. Поради тежката мозъчно-черепна травма на сестра му лекарите я бяха привели в изкуствена кома, за да може тялото й само да се възстанови от удара. Все още не се знаеше какви точно последици са възможни, защото имаше масивен оток и не можеше да се прецени. Общо взето положението бе една огромна неизвестна кога, как и дали ще се събуди тя? Желанието за физическа саморазправа отново заговори в тялото му, но той понечи да го озапти.
Лишен от всякакъв ентусиазъм се качи на велосипеда си. Не му се прибираше, но знаеше, че не му остава нищо друго. Стъмваше се и бе късно за жадувания разговор, който искаше да проведе. Поне знаеше, че никога вече няма да се върне в този ужасяващ увеселителен парк, но му предстоеше още едно меле и то с въпросния мениджър. Този който дърпа конците. Главният кукловод.
Мислеше само как ще плати разходите за болницата. И това тежеше на сърцето му като воденичен камък. И ако сега някой му кажеше какво ще се случи в следващите два часа, никога не би му повярвал. Просто би се изсмял и отминал. Но животът има странно чувство за хумор понякога.
Захладня. По улиците хората все повече оредяваха. Усещаше как вятърът брули лицето му и то придобива цвят по страните, ушите и носа. Това поне доказваше, че все още бе способен да изпитва нещо друго освен празнота, макар тази реакция да бе по-скоро физиологична, отколкото на емоционално ниво. Движеше се толкова машинално, че дори не разбра кога бе влязъл в кварталния магазин, бе си купил рамен и сега той гореше езика му. Изплю въпросното нещо от устата си и се смъмри задето съзнанието му бе заето изцяло само от хора на които не им пукаше за него, вместо да се концентрира над важните такива, а именно той и сестра му.
Прибра се изцеден от всичко станало. Имаше чувството, че дори стените го притискат и всеки момент ще се захлупят отгоре му. Заспа въртейки се неспокойно.
Сестра му. Мисълта за нея премина като ток по тялото му. Инцидентът. Сънят му се превърна в някакъв терорен кошмар. Сепна се от рязко изписукване. Изтри потта от челото си и вдигна поочукания си телефон. Новини от болницата. Спешно! Изхвърча като тапа навън, а някъде в едно отдалечено кътче на съзнанието му звучеше налудничавото: ''Не прекалявай с аниметата.'' Много анимета ли? Ама идолът сериозно ли бе казал това? Ако нещото, което се случваше с него в момента би могло да се сравни с аниме, то той с удоволствие би участвал в него. Там колкото и драми да се случват, светът бе едно идеализирано място. За съжаление в живота нещата не стояха така просто. Тук думата 'отговорност' имаше тежко значение и в момента Мин Че Ри поемаше своята част от него.
Сърцето му бе на път да изкочи от гърдите и, ако не бе напълно убеден, че се намира отляво Мин Че Ри би се заклел, че има поне още четири и ги усеща също така и отдясно, в гърлото и в ушите си. Общо взето се бе почти напълно умопобъркал. Очакваше най-лошото и когато задъхан до крайност и разгърден като пропаднал прошляк взел свръх доза се добра до отделението без никакъв цвят на лицето, докторите си мислеха, че той самият има нужда от медицинска помощ.
Имало промяна в състоянието на Мин Ир Ра. Отокът взел да спада. Това било рязко подобрение и значело, че организмът й успешно е започнал да се възстановява. Все пак оставаха опасенията за последствията. Докторът не пропусна да отбележи, че има и много болнични разходи за уреждане. Медикът най-сетне успя да измъкне топлата си ръка измежду леденостудените пръсти на младежа и забърза по коридора, сякаш очакваше всеки момент момчето да го погне и заръфа месата му. Обектът към когото бяха насочени тези мисли, се чувстваше измамно опиянен и смъртно уплашен от предстоящото. Поставен в ситуацията на колебание, че нещо окончателно ще се реши в добрия или лошия смисъл, той се побъркваше от дозата вероятности, която му сервираха преди миг.
Отиде в стаята на сестра си и остана там дълго. Говори й и отчаяно се опитваше да се убеди, че има само един вариант. Тя да се оправи.
Събуди се, а очите му бяха по-кръвясали и от тези на прародителя на всички вампири, граф Дракула. Стресна се, защото не виждаше нищо нормално, а само нещо размазано. Поиска да си разтърка очите и посягайки откри, че някакво парче хартия е залепнало на челото му. Фокусирайки какво точно е, успя само ядно да изскърца със зъби преди да го намачка и захвърли. От въпросната страница чаровно му се усмихваше Той-Идолът. Кой беше домъкнал това чудо тук? Навярно някоя от хилядите приятелки на сестра му. Оглеждайки се наоколо настроението му приближи точката на замръзване или по-точно тази на абсолютната нула(-273 градуса). Цялото помещение, освен с картички за бързо и успешно оздравяване бе окичена с плакати и сувенири свързани с този омразен човек, като на някои от тях дори пишеше, че щом се оправи, отново ще може да посети своя любимец. Трябваше спешно да се предприемат мерки. Имаше само едно решение на проблема. Щеше да забрани на тези фанатични гърли да припарват до тази стая. Откъсна всичко, което попадна в ръцете му, а някои от фигурките натъпка в джобовете си, за да ги изхвърли като излезе.
Плановете за деня бяха, че днес щеше да си търси работа, но преди това трябваше обезателно да говори с мениджъра. Първо, обаче имаше крещяща нужда от душ и бръснене. Все пак никой не би наел някой изглеждащ като него. След като си спретна тоалета, бе принуден да признае, че отново не позна човека гледащ го от огледалото, но този път в положителен смисъл. Изглеждаше като някой, когото биха сваляли ученичките от девическата гимназия и това силно го притесни. Реши за по-сигурно да не минава от там. Оправи яката си и излезе.
Велосипедът нямаше да му е от полза днес, затова прецени, че е по-добре да използва метрото. Застанал пред компанията за млади таланти усети, че му предстои много важна битка. Такава, каквато трябваше да спечели обезателно. Изненадата дойде, когато едва бе подал визитката на мениджъра във фоайето и дори и още не бе успял да продума, а усети, че вече го отвеждаха към горните етажи. После всичко премина като на сън и дори когато след около час излезе от тази сграда все още му се струваше, че сънува. Бе получил предложение, което хвърли в потрес цялото му същество и което го теглеше право в бърлогата на лъва. Проблемът беше, че ако той влезеше там, нямаше да бъде нищо по-малко от пантера и това щеше да е сблъсък на живот и смърт.

Нощта бе спуснала своята непрогледна пелерина над Сеул, но за разлика от по-бедните квартали на града, тук и за секунда не можеше да настъпи такова мъртво спокойствие и черен мрак. Множеството светлинки дори изпревариха времето си и започнаха да блестят още преди здрач, заслепявайки допълнително минувачите и засилвайки ефекта от целият този блясък и лукс, който цареше горделиво наоколо. Тук сякаш денят никога не свършваше. Да, бе вечен ден за обикалящите тълпи от хора, които се чудиха от къде да си купят най-новият и скъп телефон, или къде да намерят новоизлюпената чанта на Гучи. На същата шарена улица, двама души се разделяха, защото им бе омръзнало един от друг, просто защото ги бе свързвало само материалното...А недалеч от тях бедна девойка се оглеждаше за мъж с бляскава скъпа кола. Тя бе като пришелец от друга планета и никога нямаше да заблуди останалите с евтините имитации на Долче & Габана, които носеше върху себе си.
Приятели, които нямаха какво да си кажат, забързано пробягваха към близките елитни заведения. Непознат човек спираше друг на лицата, само за да го попита от къде се е сдобил с дреха от най-новата есенна колекция. Майка захласнато обсъждаше със сина си колко елегантна, изискана, богата и образована девойка си е харесала за снаха. И така нататък...Каквото и да се случваше, тук имаше само един ден и той се бе превърнал в една вечност и пълно ежедневие за хората наоколо.
А остъклението на осмия етаж, на една от многото високи и представителни сгради, тъжно отразяваше само това безцветно и студено, безбрежно море от хилядите шаренеещи из улицата светлинки, представящи нощният изглед на радостния фалш.
Всичко бе наред.
Рядко се намираше някой, който вижда отвъд тази граница, отвъд този втълпена мисъл, че ставащото тук бе съвсем нормално, а щастливите лица - пример за подражание и доказателство за това, че тук се живее най-добре. "Всичко бе наред." и никой не се питаше какво точно значи това, или доколко процента истинност притежава твърдението.
...Наред? Не, не беше. Нищо не беше наред. Съвсем нищичко.
Една от светлинките внезапно угасна и накара Ки-Джон да премигне, изкарвайки го от транса , в който неосъзнато бе изпаднал. Смятайки че не тази гледка не му се отразява по благоприятен начин, младежът се отдалечи от нощната илюзия, оставяйки я ад себе си. С някакво странно чувство и леко мудни крачки, той успя да се придвижи до белия диван с многото наредени възглавнички и да седне, позволявайки на поредната досадна прозявка да се откъсне измежду устните му. Прокарвайки език по тях, както често правеше по навик, момчето отбеляза наум, че бяха прекалено сухи и тогава си припомни някои други факти. Не бе ял почти нищо през целия ден, очевидно заради огромните главоболия които му бе донесъл последният разговор с мениджъра. Всъщност, той беше вчера, но това не означаваше, че ефектът не бе далеч по-дълготраен. Както и всичките му там странични неблагоприятности, като безсънието му. Бе успял да си устрои една жалка двучасова дрямка от шест до осем сутринта. Слава на бога, че участието му в едно от предаванията бе отложено за друг път. Днес графикът му бе почти свободен, но в случая това се бе оказало единствено наказание за идола - не можеше да спре да мисли за онзи онзи проклет разговор вчера, както и за бъдещия си асистент. Всичко това все още му се струваше като крайно нелеп обрат на съдбата и не знаеше как и дали е възможно да го възприеме някога, тъй като..Ами просто не можеше да му схване логиката.
"Съжалявам..Щом го изпратиха в кабинета ми, веднага реших, че ти си му дал визитката ми, за да го назнача като твой асистент. Не ми бе споменал нищо и..затова просто го наех. Но погледни от хубавата страна на нещата..Въпреки бедната му автобиография, все пак не е толкова зле..Пък и в него видях някакъв странен хъс и необикновена енергия. Всъщност..може би имаше още нещо необикновено в този младеж.. точно така. Кхъм, исках да кажа, че.. наистина се нуждаеше от асистент и без това. сега вече си имаш своя дясна ръка и можеш да я използваш както намериш за добре. Пък и знаеш, че не мога да правя всичко за теб, тъй като основно отговарям сом за графика ти...Та, според мен се случи добре, че най-сетне намери някого, м?"
Дългата лента, съдържаща този монолог, отново се повтори и потрети в съзнанието на Джон, но отново му звучеше също толкова странно и нелогично, колкото първия път, когато чу тези думи. Всъщност, защо ли търсеше смисъл и логика точно в тази част от почти едностранния разговор? Защо, когато това бе по-скоро опита на мениджърка му да го утеши, задето бе наел за негов асистент човекът, който искаше да го убие. Да, точно така. Какво можеше да те успокои, когато знаеш, че дори ти предстои да делиш един покрив с човек който те мрази, но от който зависи безопасността и спокойствието ти? Хах, не, това не бе просто нелепо. Нещо повече.
И ако можеше, ако корейската звезда имаше дори правото на избор, което привидно притежаваше, то определено щеше да протестира. Щеше да промени тази абсурдна ситуация.
"А, да...Вече му дадох адреса и кода за апартамента ти, така че можеш да го очакваш утре по някое време... Всъщност...казах му и да си вземе най-важния багаж..."
Ето за какво идеше реч под израза "абсурдна ситуация". Същият индивид, чиято ненавист бе почел ясно в очите му онзи ден, сега освен, че бе назначен да му е дясна ръка, вече дори разполагаше с кода за апартамента му и можеше всеки миг да прекрачи прага и да..Господи! Щеше да нахлуе в неговата територия. В територията, която до сега бе успял да избрани толкова време, там, където никой не бе успял да пристъпи. Никой, дори папараците. Сега еди нищо и никакъв човечец щеше да види неговото място, единственото му кътче личен живот, който бе остана скрит от алчния лъскав фалш, от хищническият свят, от...всекиго.
Не можеше да бъде истина. Нима Джон не бе живял в името на това единствено нещо, за което никой не знаеше? Като изключехме мениджъра му..никой. Не ставаше дума за някакви си там стаи, пълни с мебели и разни материални неща.. ставаше дума просто за чувството, че в този живот съществува пространство, което не споделяш с никой, където винаги можеш да се скриеш от чуждите погледи, от думите, от жестовете, от фигурите, от сенките , от...всичко. Място, където можеш да си позволиш да покажеш слабостите си, човешките си недостатъци..Място, където никой не те задължава на вървиш с вирната глава и да се усмихваш непрестанно, както и да не спираш да гледаш в камерата. Да, в това място дори нямаше камери. Имаше просто Джон. Джон и неговата си територия. Оригиналът и единственото място, където той можеше да просъществува. Без това свято място аналогично вече нямаше да има оригинал, нали?
Всички тези объркващи, взаимно изключващи се, крещящи истерично мисли в съзнанието му, го накараха да отиде до хладилника и несъзнателно да изпразни съдържанието на една трилитрова кана с вода. Поне устните му вече не бяха толкова сухи, а попили достатъчно капчици от безцветната течност, че да добият приятен бананово-розов цвят.
И точно щяхме да стигнем до частта, в която Джон обикаля гневно из стаите и се чуди кога, по доялите, смята да се появи онзи натрапник, когато на вратата вече се бе позвънило. Звукът достигна до ушите на тъмнокосия някак странно предупредително, като сирена на пътуваща пожарна. В първият миг не успя да издаде никаква възможна реакция. Но във втория момент ескалиращото притеснение на идола внезапно потъна някъде дълбоко в гърдите му и той направи досадна гримаса. Докато прибираше празната кана в хладилника изпита истинско раздразнение от потретването на предупредителния звук, идващ от входната врата. Мразеше това. Точно да се накани да запсува всичко живо, да се развилнее като бясна хала из стаите и да повтаря"Къде, по дяволите, се губи онзи "мераклия"?" и..той да везе да довтаса същия този момент, пир това настойчиво чакайки да бъде официално посрещнат и допуснат на новото си работно място, сякаш не можеше и сам да въведе тъпия код, че да влезне веднъж за винаги. Не, той очевидно се смяташе да толкова важен, че претендираше първо за специалната привилегия да чупи нечии очила и да опитва да пребие национален корейски идол и второ... претендираше същият този идол за го удостои със специално внимание и за отдели доста от скъпоценното си време, за да го въведе в непознатата обстановка и да му разяснява, каквото щеше да му разяснява.
- Ти дойде?! - пророни сухо тъмнокосият, потропвайки с пръсти по вратата, докато я придържаше с едната си длан, като че щеше сама да реши да се затвори. - Влизай. - поседна също толкова безпристрастна, но и студена подкана, след което идолът пусна металната врата и потегли по коридора, осветен с малки кръгли лампички, леко в стил барова обстановка.
следващите няколко дълги минути, бяха прекарани в кратко и бързо развеждане из територията на Ки-Джон. Самият екскурзовод не можеше да проумее защо прави това и как успява да се въздържи от истерично повишаване на тон, но все пак някак си съумяваше да спазва равния си тон и да не влага излишни емоции в думите си. Все пак беше просто впускане в досадни подробности. И развеждане. Нищо повече.
- Това тук е моята стая.. А това е другата до нея, като общото между двете е, че достъпът за теб е строго забранен. Поне за сега.. - рече , докато премина съвсем бързо покрай двете бели врати, представяйки ги накратко, въпреки че въобще не разбра защо вметна онова накрая. Не смяташе някой ден на асистента да му се наложи да влиза в тези помещения, тъй като грижата за тях се поемаше винаги само от техния притежател и единствен посетител. Мениджърът му също не бе пристъпвал вътре, досега бе имал достъп само до останалите четири помещения.
- Тук е кухнята, до нея банята, а ей там - всекидневната. Общото между трите е, че имаш зелена светлина за тях. Засега ще им хвърлим едно око. - промълви и веднага влезе в първата от посочените стаи.
Кухнята представляваше най-обширното помещение в целия апартамент, което Джон посещаваше единствено при конкретна нужда. Квадратните плочки, играещи ролята на под, както и почти всичко останало тук, преобладаваше в гамата на бялото. И тъй като за някой бе безсмислено да има отделна стая, която да е трапезария, тук и кухнята и трапезарията бяха направо на едно.
Банята, както се и предполагаше, бе най-тясното помещение, но пък си имаше всичко нужно, което..една баня може да иска. Най-в началото имаше прозрачна душ кабина, а в края, до семплата стена, бе разположена ваната. Вероятно и всички останали подробности, които съществуваха, бяха ясно отбелязани от зоркото око на настаняващия се, поне съдейки по необяснимото му разучаващо изражение.
Всекидневната не бе удостоена с огромно внимание, но пък за сметка на това нещо странно у Джон разискваше все пак да даде някакъв бонус на другия.
- Почти не влизам в тази стая, така че се чувствай свободен да я обитаваш, ако решиш. - отбеляза той и реши да пристъпи направо към същинската част.
- Така, почти свършихме с тази част. Остана само отвята стая. Тя е онази третата, която подминахме преди малко. - измърмори и се върна почти в началото, отваряйки вратата на помещението след двете стаи със забранен достъп, които бе подминал най-безцеремонно.
- Това е помещението, което е под твоята власт. Има лилав килим, който те съветвам да не цапаш, защото няма изпиране...Влизай. - той направи жест с глава, подстрекавайки новия си асистент да се настани и да спре да разнася багажериите си насам-натам. Надяваше се, че ще го разбере, пък и от ту нататък тепърва му се налагаше да разбра още доста неща.
***
Вратата шумно се отвори и Джон влетя вътре в цялата си идолска прелест, в допълнение с няколко бели листа, които държеше в едната си ръка. Очевидно бе сварил младежа в неподходящ момент, когато бе решил да си подрежда бельото. Ха, това му бе най-малкия проблем. Пък и сега надали щеше да му остане време да подрежда каквото и да е.
- Сега..трябва да изясним някои неща, които също спадат към договора ти, ако изобщо си го чел, преди да си подписал. - започна младият мъж и с две крачки се озова до леглото, където Че-Ри бе разпръснал бельото си. За да си направи място да седне, идолът небрежно го захвърли настрани и официалната му реч нетърпеливо се зададе от устата му.
- Мой ред е да говоря много. Като начало, ето ти списък с правилата за държание, които трябва да спазваш. Основно става дума за това какво не можеш да правиш. Виж сам за какво става дума... - и му подаде единия бял лист, на който с красив тънък почерк и черен химикал бе изписано следното:
"Забраняват се следните действия за Мин Че-Ри:
1.Снимките на обекти и субекти в апартамента.
2.Местенето на вещи без позволение.
3.Допускането на външни лица и назоваването на този адрес.
4. Вдигането на шум от 23:00 до 5:30.
5.Своеволното разпореждане с вещите, принадлежащи към това място.
6. Излишното спорене изявяване на несъгласие относно дадена задача и неуважение към шефа.
7. Повишаването на тон в присъствието на Те Ки Джон.
8. Влизането в стаите със забранен достъп.
При нарушаване на дадена забрана от горепосочените осем, Мин Че-Ри доброволно ще освободи поста си на асистент и ще се извини публично на Те Ки-Джон."
- Подпишеш ли го, официално ще получиш работата. Все още имаш малко време за размисъл, в което меше да се откажеш. Това е само началото. - добави след известно време мълчание и делово се загледа в останалите бели листови, които преправяше съсредоточено с тънкото черно химикалче. Да, точно така. Вероятно цялото спокойствие и самообладание на идола се дължеше на мислите му, че другият щеше да се откаже непосредствено, след като осмисли добре невъзможността да дели един покрив с него и нелепостта на всички правила, забрани и ограничения, с които трябваше да свикне. Не бе възможно да подпише, нали? Да, скоро всичко щеше да приключи. Какво облекчение...

Този човек го караше да се държи по начин, който не мислеше, че му бе присъщ. До преди дни дори и не подозираше, че би могъл и това го плашеше, защото не знаеше какво да очаква от себе си. През следващите дни тепърва щеше да разбере какво значи да стъпва на минно поле. И ако сега знаеше каквото щеше да знае тогава, то със сигурност нямаше да си постели по същия начин. Проклета да бъде тази негова, гордост, инат и идеята, че родът Мин никога не пада по гръб. Въздъхна и попритисна нервния си корем. Точно сега ли намери да го преследва подобно неразположение? Бързо се намъкна в сградата. Бе добър в това да открива най-тъмните места, но сметна, че достатъчно бе стоял в сенките. Време беше да излезе на открито, а там не бе лесно да останеш скрит за дълго. Там, където бяха светлините на прожектора.
Ако се вярваше на думите, че 'моят дом е моята крепост', то домът на идола със сигурност можеше да се сравнява с непробиваема крепост. Все пак реши да не се промъква като мишка през някоя дупка, а да влезе през парадния вход, срещайки някого очи в очи. Не очакваше, че това ще е самият принц Великолепни. Когато го видя се зачуди къде бе оставил коня, сабята и антуража си. Явно да изглеждаш небрежно, когато си си у дома не се отнасяше за идолите или поне не за този. Авторитетно се поклони и го заобиколи, сякаш бе конус, а той автомобил на полигон. Всъщност изпълняваше много стриктно израза, 'подминат като пътен знак'. Очакваше апартамента да е пълен с помощници, като онези в кафенетата с бели и черни униформи, които ще му покажат къде да се настани и после ще му дадат указания как да отиде при големия, лош вълк. Проблемът на представите бе, че можеха да бъдат оприличени на нещо като голям, сапунен мехур, лек и ефирeн е, в цветовете на дъгата, но в един момент се пука и ти се оказваш лице в лице с някой, когото не ти се нрави да гледаш особено и най-вече не си имал време да се подготвиш психически. Като се замислеше, едва ли някога щеше да бъде готов, но внезапната промяна в плановете му му подейства като студен душ. Ненавременен и стряскащ. Сега си обясни защо му се наложи да позвъни няколко пъти, преди да му бъде отворено. Все пак Негово Величество едва ли бе свикнал да го безпокоят по подобни необичайни поводи.
Напомни си да изрови кода за апартамента от багажа, защото вече не му трябваше. Помнеше всяка една цифра от него. Много странна комбинация. Напомняше му мерките на някой супер модел.
Ръцете му се бяха изпотили и той пусна саковете, които държеше, за да ги прихване наново. Хвърли крадешком поглед на затварящия вратата младеж, а след това си придаде непоклатимо, невъзмутим вид на социален работник, оценяващ средата за живеене.
Общо взето вече знаеше какво е положението. И двамата не можеха да се понасят и сега, сякаш се изпитваха до какво може да доведе това. Гледаха се в продължение на може би около минута, без да правят нищо друго, застанали в края на коридора, но сякаш около тях въздухът се бе наелектризирал. Неприязън, фино и особено чувство, го бе налегнало сега и той тръсна глава, да не би да се е заразил от нещо твърде непонятно за обикновен човек като него, предадено му, едва ли не по въздуха от човека стоящ отсреща.
Забранени стаи за достъп, при това цели две на брой и все пак му бе додадено, че имаше шанс това да се промени. Зачуди се какво щеше да е различното тогава.
Мин Че Ри след разглеждането на още някое помещение продължаваше да очаква от някой гардероб вграден в стените да изпонападат дузина икономи и прислужници. В тази обител всичко му се струваше така стерилно чисто, че нямаше начин да няма поне малка армия, която да се грижи нещата да са така изрядни. Само се чудеше къде ги крие всички тези хора идолът. Този апартамент имаше ли складови помещения, таван? Все повече нарастваше учудването му.
Ето и свещената обител, която щеше да обитава. Честно казано не очакваше, че ще се окаже сам с идола. Все още имаше надежди за друго човешко същество, което можеше да бъде свидетел на събитията , които ще се случват тук, в случай на нужда от свидетелски показания. Вратата на стаята му, дали се заключваше? Не посмя да попита за други служители, а реши за врата да използва стол. Това трябваше ли да му действа успокояващо? След като бе смятан за пречка относно щастието на идола, то се предполагаше, че пречките биваха премахвани. Не искаше да разбира как.
Пусна саковете на земята, сякаш бяха пълни с олово и изпуфтя пренебрежително тихо. Това бе нарочно, нали? Идолът целенасочено бе оставил тази стая за последна.

**************
Дали бе чел договора? О, да, беше му обърнал подобаващо внимание.
-Знаете ли Те Ки Джон-ши, Вашият мениджър е много приятен и разговорлив събеседник. В този ред на мисли трябва да добавя, че с него много си допаднахме и имахме възможност да си поговорим за Вас и това, което би се очаквало от мен като асистент. - Видя изненадата в очите на другия. Нима бе очаквал толкова лесно да го накара да се предаде. Значи го бе развел просто за заблуда, пазейки силната си карта за накрая, когато вече опонентът му щеше да е приспал бдителността си. Реши все пак да играе по правилата на своя противник. Прочете ограниченията, а зениците му се движеха с учудващо постоянство и съсредоточеност по страницата. После въздъхна и прибра наръча слипове, които бяха се разпръснали по завивката обратно в плика, в който си бяха в началото и ги пъхна в сака си. Не харесваше слипове. Знаеше, че трябваше да си вземе боксерки. Защо позволи на продавачката да му се наложи? - Помня, че в договора, който подписах нямаше клауза за допълнителни споразумения. Имам предвид в последния вариант на договор, който преглеждах. - Прочисти гърлото си. - Ако се съмнявате в думите ми, можете да се обадите на господин мениджъра и да го попитате. – Истината беше, че все още размишляваше върху причините защо идолът го бе предложил за този пост, но сега вече знаеше. Искаше да превърне съществуването му тук в ад, да го унижи и за пореден път да покаже превъзходството си, използвайки похвата ‘дръж приятелите си близо, а враговете още по-близо’. Тук под неговия контрол и спазващ условията за поверителност, той не обезсилен. Не се бе сетил за това. Ядоса се. Неимоверно много. Дотолкова, че слепоочието му започна да пулсира и кръвта се събра в главата му. Сега вече не се чувстваше толкова зле от това, че бе взел предпазни мерки. Когато стоеше в кабитета, преди да подпише бе направил един анализ на предложението и бе сметнал, че каквата и изгода да преследваше идолът, неговата от него нямаше да бъде по-малка. Възможността, която му се предоставяше не беше за изпускане. – Та поговорихме си и аз обясних, че не съм запознат с десетките термини и хилядите условности и те ме карат да се чувствам объркан и разколебан. Все пак досега съм работил на подобна длъжност. Тогава стигнахме до идеята да подпишем стандартен договор за работа, включваш условия за поверителност и задълженията ми. В него нямаше допълнителни клаузи. Мениджърът беше толкова радостен, че сте се решил на тази стъпка, че бързаше да подпишем договора, преди да сте се отметнал. – В притеснението си Мин Че Ри смесваше официалния с неофициален тон и се укори, че идолът му действаше на хладнокръвието. - Разбрахме се, че ако Вие имате някакви допълнителни условия и и двамата сме съгласни, можем да подписваме колкото си искаме лични договори, но независимо дали аз съм съгласен с тях или не, трябва да уточня, че вече съм нает на работа. - Невинното изражение на Мин Че Ри можеше да се сравнява само с това на някоя дева, но всъщност вътрешно той бележеше точка, защото току-що бе отвърнал на удара и сега топката отново бе в полето на идола. Умееше да се пазари и да се нагажда спрямо предложеното му. Днес след първоначалния шок бързо бе навлязал в ситуацията и бе преценил, че му се отваря повече от една възможност. Добре, заплатена и престижна работа, покриваща всекидневните му нужди и възможност да навлезе и опознае отблизо, онзи от когото се интересуваше. - Ако искате мога да Ви помогна, за да се уверите, относно договора, който подписах, защото явно не сте запознат с последния вариант. - Мин Че Ри извади десетките листи и ги разпери на леглото си. Между другото ето тук са упоменати някои облаги, които ми се полагат при определени обстоятелства, като например командировачни, ако Ви придружавам по време на ангажимент извън града, а също и извънредно заплащане, заради 24 часовото ангажирано време, предоставено Ви при тези извънредни обстоятелства, както и кога и как ще имам свободно време през останалия период на служба. – Той разтърси парчето хартия със списъка. - Относно това. Можем и двамата да се споразумеем за нов отделен договор, като и аз ще имам някои така да ги нарека предложения:
1. Моля, да се отнасяте с мен с нужното уважение и без предразсъдъци с оглед на произхода или миналите ми действия!
2. Уединението е важно дори и за асистента и моля да бъде спазен добрия тон при навлизане в личното му пространство, включващ почукване при влизане в стаята му и изчакване на съответен отговор.
3. Асистентът не е робот и не е на разположение по 24 часа на денонощието с изключение на точките упоменати в основния договор. Моля, да не се злоупотребява с това му задължение. Все пак при нужда би се отзовал. Уточнение, при съществена нужда.
При неспазване на някоя от точките на договор подопечния си запазва правото да наруши някоя от точките от списъка на своя работодател.
Това са условията ми. Ако желаете можем да си запазим възможността за бъдещи добавки и промени. Ако достигнем до съгласие, след подпечатването им моят договор ще остане у Вас, а Вашият у мен. Така или иначе аз вече съм нает и не мога да бъда уволнен, освен ако не спазвам указанията само от онзи договор, чиито оригинал е в кабинета на мениджъра, така че не бих могъл да подпиша нещо с клауза, която му противоречи, но бих могъл да приема друго морално или материално порицание. Аз Мин Че Ри мисля съвестно да изпълнявам задълженията си. Радвам се, че мога да работя като асистент на Те Ки Джон-ши. - Той се поклони. - Моля, грижете се за мен! - След като изтърси това на устните му цъфна най-очарователната усмивка, за която всъщност не вярваше, че бе способен. – Бих Ви правил компания, докато мислите по въпросите, за които стана дума, но природата ме зове. Мисля да посетя тоалетната. - Размаха пакетче с кърпички под носа на идола, а след това напевно продължи: - Това там беше тоалетната, нали? Моля за извинение, но храната тази сутрин нещо не ми понесе! – Тази му постъпка вероятно можеше да бъде сметната за невероятно грубо пренебрегване, но всъщност причината бе нервността на Мин от присъствието му тук. Нещо за което той по-скоро би си отхапал езика, отколкото да признае на глас. Напълно осъзнаваше, че можеше и да не се държи толкова селски, но предпочете да запази коза на доброто и умно момче, за някой по-подходящ момент, когато бъдещият му шеф не бе готов да му извие врата. Не можеше, обаче да не потвърди пред себе си, че общуването му с идола на това долнопробно ниво се дължеше на факта, че бе изваден от зоната си на комфорт. Имаше чувството, че бяха взели дрипава, парцалена кукла и я бяха изложили на витрината с кристалните фигурки.
С бърза крачка се вмъкна в малкото помещение. Двадесет и пет минути по-късно, разтоварил всичките си грижи и с ведра усмивка, той пусна водата, после се изми и пооправи и излезе, сякаш беше следващият мистър Америка, т.е. с походка на глътнал бастун.

************
Беше някъде към три часа след полунощ, когато окончателно се отказа да се опитва да заспи. Положението бе неловко. След всичко, което си казаха с идола, последният се бе затворил, за да обмисли нещата и бе оставил бележка, че ще говорят утре. Така или иначе вече си имаше асистент, иска или не и вината си бе само негова. Мин Че Ри добре се беше ориентирал в ситуацията и възползвайки се от допусната грешка се бе оказал по-близо, отколкото си бе мечтал. Само, че защо не се чувстваше удовлетворен изцяло от постъпката си. Съзнанието му постоянно нашепваше, че бе извършил подлост и колкото и да се опитваше да притъпи тази мисъл, казвайки си, че друг бе започнал първи, нещо все не му се получаваше.
Бе се отказал да разопакова багажа си. Имаше усещането, че ако извади вещите си, ще бъде прекалено уязвим за чуждите очи. Онези очи, които все още така добре си спомняше. Все пак вече бе внедрил кърпа за лице в банята, четка за зъби и крем за бръснене. Докато преглеждаше дрехите, за да избере утрешния си набор, който да съчетае, се замисли, че нямаше нищо достатъчно представително, което да отговаря на новата му длъжност. Приличаше по-скоро на разносвач за доставки по домовете, отколкото на личен асистент на идол. Напипа нещо в един от суитчерите. Беше го изпрал, но бе забравил да провери джобовете. Извади от там няколко дребни неща и ги остави на перваза на прозореца, без дори да ги погледне. Бе забравил за фигурките, които бе взел от стаята на сестра си. Чувстваше се препълнен с мисли и празен откъм съдържание на нещо друго, освен тях. Имаше нужда да открие нещо познато в този нов, враждебен свят, в който бе попаднал. Огледа се и видя скицника стърчащ от единия от саковете. В сегашната негова стая нямаше удобствата, за да рисува. Нямаше бюро или дори масичка. Грабна го и отиде в хола. Тук му бе разрешено да стои, нали? Явно тази стая щеше да играе ролята на офис или пък неговата се нуждаеше от подобрения. Изпи няколко чаши с вода, но все още му беше горещо. Реши да не си играе с настройките на климатика, затова разкопча горнището на пижамата си и го наметна през раменете. Настани се на дивана. Ръката му се движеше плавно, но графитът, с който рисуваше, сякаш по-скоро сам изписваше линиите, светлосенките и хилядите чертички на листа. Вече не мислеше за нищо. Очите му гледаха листа, но не виждаха.
Не знаеше кога се бе унесъл. Навън утрото настъпваше. Главата му бе клюмнала назад. Горнището вече не беше на раменете му и го оголваше до кръста. Гърдите му се повдигаха равномерно. Бе заспал преуморен от станалото в последните часове. Ръцете му бяха прострени напред, а в скута му се мъдреше недовършената скица. Тя сякаш представяше две истории, които контрастно се биеха. От предния план лъчезарно се усмихваше сестра му и мяташе за поздрав. Около нея лъхаше виталност, имаше цветя и пеперуди. На задния план фонът беше тъмен. Някъде от сенките се прокрадваше едно полускрито лице, напомнящо много това на идола.
На масата самотно стоеше недопита чаша с вода с мече коала, на която пишеше ‘брат мърморко’. Зазоряваше се и светът се събуждаше в новото утро. Из въздуха се усещаше щекотливо трептене в очакване на пукването на зората.

Звездите продължаваха да чертаят своите ярки, омайно бели фигури, открояващи се в нарастващата тъмнина на нощното нощта, ала нощната лампа осветяваше стаята все така досадно, с онзи безличен жълтеникав нюанс, който Те Ки Джон презираше. Сега обаче, някаква си лампа му бе най-малкият проблем, а по самият му поглед се отгатваше, че всъщност накъдето и да бе насочен в момента, то надали бе фокусиран и виждаше дори една от фигурите наоколо. Застиналата му поза от поне два часа насам, вече бе на път да се пречупи и измени. Скоро дългите и леко мургави пръсти се огънаха съвсем сами, а книгата, намираща се върху тях, тупна шумно, затваряйки се. Този звук едва ли не стресна замислената персона, карайки я да заклати главата си в тази и онази посока, сякаш питайки се къде, за бога, се намира в момента. Да, беше му се прояснило, че се намира в собствената си стая, което не бе никаква новост. Но защо ли тогава продължи да се върти неспокойно в малкото детско легло? Защо ли не чувстваше облекчението, че си е вкъщи? Защо го нямаше онова приятно чувство, че се намира на единственото място, на което никой няма да го съди за това, че не се усмихва в момента, никой нима да му налети, искайки автографи и снимки, ничии погледи няма да са вперени само в него..Защо? Не бе облекчен, сякаш вече дори това място за него се превръщаше в нещо чуждо. В място, където отново трябва да включи на макс цялата бдителност, на която е способен. Място, което се водеше изцяло негово, а сега дори му бяха наложени някакви си правила...в собствения му дом,...на него самия...За бога, нима имаше някакъв смисъл във всичко това? Какво си въобразяваше онзи селяндур? Нима вярваше, че точно звезда като Джон би препоръчал него за свой личен асистент? Сериозно ли си вярваше, че става за подобна работа? Не, нима освен всички негативни качества, които онзи ден в парка бе показал на куп, притежаваше и подобна крайна фаза на наивност? Да, днес отлично си бе влязъл в ролята на големия многознайко, че чак бе накарал идола да се комплексира от огромните актьорски заложби, които другият притежаваше, но..В крайна сметка ролята си беше роля и "умникът" нямаше шанс да заблуди човек, работещ в шоубизнеса. Защото въпреки всичките си усилия, които бе вложил асистентът му, в ролята си на цивилизован и културен младеж, далеч не би могъл да скрие неприязънта си към него. Джон просто долавяше измамата, а това го само можеше да го подразни, в допълнение с нелепите му искания, които бе изложил съвсем непоколебимо пред своя шеф. Какво? Уважение ли? Незачитане на миналото? Ха! Ки-Джон наистина бе на ръба на дилемата дали да изпадне в истеричен смях, или да изтича към най-близката мивка, за да си изчисти червата, та и мозъка, който не можеше да побере нищо от толкова много нелепости, наблъскани едва ли не насилствено вътре. Както и да е. Все още не спираше да недоумява как един човек, който дори няма средства да плати болничните разходи на сестра си, и не може да си позволи да яде друго, освен рамен, си позволява така спокойно да изисква уважение от работодателя си, с чието ниво в йерархията не можеше да се сравнява. Да, звучеше леко високомерно в мислите си, ала раздразнението просто си казваше думата и..нямаше признаци то да се изпари. Не и току-така. А що се касае до другото, това за незачитането на миналите действия, то бе дваж по-невъобразимо и абсурдно искане от страна на дрипльото. Нима наистина си вярваше дотолкова? Нима реално бе така уверен в себе си и във факта, че звездата не може да го уволни, само заради някакво си договорче? Да, щеше да трябва да му плаща малка неустойка, но сумата можеше да се оспорва, като надали щеше да представлява някаква трудност за джоба на Те. Така че какво? Какво си мислеше този..този..по дяволите, дори не се сещаше за нещо, което най-много би му подхождало. Но поне продължаваше да се убеждава в думите "беден човек - жив дявол" , които добре пасваха на ситуацията на Джон. Младежът не можеше да си намери място от толкова, при това все реторични, въпроси. Не можеше дори да заспи, а за него качественият сън, когато имаше нужното време а него, бе едва ли не животоспасяващ - истински безценен еликсир за незабавно изцеление. А особено когато можеше да поспи в това легло, защото щом се събудеше, вече не се притесняваше за нищо. Поради тази причина, младежът не бе сменил детското си легло и не смяташе да се отказва от него.
Но сега имаше проблем. Всъщност, за бога, не би трябвало точно той да е онзи с многото проблеми на главата, но като че ли се случваше именно това. Неизвестно в името на кой дявол, ала се случваше.
Новият му асистент. Това главно се случваше.
Този човек дори не го изумяваше, а просто го караше още повече да се предубеждава, че светът е наистина полудял и всеки втори в него не си знае мястото. Всъщност, това, че Мин не си знаеше мястото бе най-малкото, заради което шефът му се разочароваше от него. Разочарованието на Джон идеше главно от тъжния факт, че може би дори и бедняците не бяха от по-различно тесто, от това на бизнесмените и хората от шоубизнеса. Фактът, че дори новият му асистент желаеше в отношенията им да има огромно самозабулждаване и реален фалш, който допълнително да задушава и двамата..това буквално хвърляше съзнанието на Джон на прага на пълното отчаяние. Горчивината бавно нахлуваше в него на все по-големи порции, докато си представяше как с новия си асистент си разменят купища фалшиви и до болка реалистични любезности, дори стокаратови усмивки, като тази от представянето на Мин по-рано. Бе готов да полудее. Нима сега имаше една грижа в повече? Дяволите да го вземат! Не трябваше ли факта, че има личен асистент, да означава, че ще се терзае и грижи за по-малко неща? Защо ставаше точно обратното? Защо трябваше да лиза в роля още веднъж..Защо дори в собствения си дом? Що за искане...да чука всеки път на вратата му? Сякаш това вече не бе домът на Те Ки Джон, а кралството на Мин Че Ри? Какво се случваше наистина? Уважение? Нима едно фалшиво уважение щеше да го задоволи напълно и да спази тази клауза? Та то дори нямаше да е взаимно, поради ясно личащите емоции в очите на привилегирования работник. Незачитане на минали действия? Джон без проблем можеше да започне начисто отношенията им,, но далеч не вярваше скъпият му асистент да е способен на същото. Не, той бе потънал в своите притеснения за случилото се със сестра му и това бе породило чувството за човешката жестокост, чувство, което го караше да възприема него не като свой шеф, а като враг номер едно в горещия списък за отмъщение. Да, такава бе хорската природа. Жаждата за отмъщение, за възмездие в живота на някого, няма дори да го накара да се замисли дали наистина ще постъпи правилно и дали това негово отмъщение няма да унищожи нечии друг живот. Жестокостта на тези хора винаги е оправдавана с причината за тяхното отмъщение, затова и те смятаха, че постъпват съвсем правилно и това, което правят е съвсем редно и справедливо. Защо винаги бе в името на някой, скъп за тях човек. Всеки оглупяваше, дори ставаше безмозъчен, само и само в името на човека, който не е могъл да защити. Ала често пъти истинският виновник за всичко се оказваше именно причината за отмъщение. Поне от обективна гледна точка. Но какво ли можеше да разбира някой, който отдавна вече нямаше толкова скъпо нещо до себе си? Правото му на дума в случая се отнемаше.
Но връщайки се на темата с нелепите искания на асистент Мин, може би единствено третата тока от договорчето му беше приемливо. В кая на краищата Джон не възнамеряваше да му възлага особено много или важни задачи, тъй като за сега не възлагаше никакви надежди на нездравомислещия му мозък, но пък ако не бе в добро настроение щеше да използва асистента си главно като кошче за душевни отпадъци. Поне тогава щеше да му е полезен. Да не повярваш, бе открил една полезна функция в този дързък и немарлив младеж. Дори името му бе стряскащо нелепо, особено докато свикнеш с него. Мин Че Ри. Че-Ри? Сериозно, кой би си кръстил детето така? Звучеше му досущ като име на някоя куртизанка от ерата на Чосон. Кисенг? Дали пък щеше да има против, ако го нарича така? Е, не гласно разбира се, но пък това щеше да е тайният му прякор, който ще си се разхожда на воля из мислите на Джон. Вероятно щом му бяха дали такова име, явно бяха сметнали, че го описваха най-добре и най-точно му подхожда. Поне един въпрос, макар и леко незначителен, бе вече разрешен и идолът тайно ликуваше за това. Настроението му леко се пооправи и той разкара недоумяващия си, празен поглед от точката, в която до сега се взираше. След малко бе успял да се унесе и за поспи.
***
В замъгленото му съзнание проникна образ. Представляваше един вече почнат бял лист, като написаното отгоре му малко по малко се открояваше. Чувствата, които читателят изпитваше при прочета му бяха ефирни, не задължаващи, съвсем не толкова силни.
Уважение, без предразсъдъци към произход и минали действия? Ха! Ако той обещаеше същото нещо, тогава можеше и да склони да се съгласи.
Уединение, лично пространство, спазване на добрия тон, почукване? Идолът бе този привилегиите и тъй като това бе неговият дом, все пак неговото лично пространство трябваше да бъде по-ценено, дори единствено неговото. Какво като е асистент? Мислеше, че най-сетне е достигнал ниво, в което ще има огромна изгода и някаква неприкосновеност ли? Какво ти престижно ниво, това бе най-ужасната професия. Да търчиш след нечий задник. Почукване ли? Нямаше да се налага такова нещо, защото господин Идол не възнамеряваше да припарва до стаята, която Черешката вече бе заразил с ужасяващо негативната си аура. Дори като се замислеше, бе развил фобия към буквалното значение на името му, затова нищо чудно да развиеше друга такава към притежателя на същото това забавно име. Каква ирония бе, че стилистката му често го пръскаше с парфюм, с аромат на дива череша...Какъв ужас.
Та, когато имаше нужда от асистента си, ако въобще се стигнеше до това, щеше просто да му позвъни на телефона. Вече му бяха дали такъв, тъй като по договор му се полагаше, и вероятно под номер едно за бързо набиране стоеше този на корейската звезда.
След един разточителен монолог, проведен от трето лице, привидението с белия лист внезапно изчезна, а на негово място се появи само един спокоен зимен пейзаж, обвит в гъста мъгла и белота навсякъде. Ала там зареше една осезаема празнота. Всъщност, този самотен и забравен от бога снежен път, представляваше самото олицетворение на празнотата. Нямаше никой и нищо, но същевременно две сенки се очертаваха някъде в далечината...Две фигури, чието присъствие не се усещаше никъде. Просто празнота. Те не съществуваха..отдавна. Нямаше ги, не и на този свят, ала все пак пейзажът все по-ясно подчертаваше формите им,дори лицата им - така угрижени и топли, лица, по които дебелият и дълъг камшик на живота бе оставил своя отпечатък. И все пак по устните им прибягваха жизнерадостни искрени усмивки - такива, за които едно вече пораснало момче си мечтаеше. Ала все още никой в реалността не му се бе усмихвал по този начин. Все още не бе намерил у някой същата тази така красива и истинска, непринудена топла усмивка. Никой...Никой не искаше да му се усмихне така. Или просто не можеше? Хората, както и той самият, бяха изпълнени с толкова горчивина и дотолкова отричаха реалността, в която живеят, че дори бяха забравили да се усмихват..Така ли бе? Затова ли мечтата му, която се роди на онзи тъжен хълм, на онези два гроба, щеше да угасне, забравена във времето? Неизпълнена и жалка, самотна и незначителна мечта. Никой..Никой ли не искаше да му се усмихне? Дори пораснал, в него все пак живееше тази наивна детска мечта, само тя все още изпълваше душата му с топла мнима надежда. Като че живее, за да я види. Същата жадувана усмивка. Знаеше, е е невъзможно да я пропусне. Знаеше, че тя ще се открои сред всички останали, плод на нечия игра, на нечий евтин фалш, и ще заблести като най-ярката звезда в нощното небе.
Щеше да я види..Само ако бе за него. Ако някой се усмихнеше така пред него. И ако мечтата му се сбъднеше..Дори не се бе замислял какво ли щеше да стане тогава? Беше странен този сън. Като че целеше да го кара да се замислял върху далечното и съвсем неизвестното, което можеше и да не предстои. Не се знаеше дали щеше да надживее моментното си изпитание, нима трябваше да осмисля бъдещето? Не искаше. Отказваше да го направи.
***
Очите му се отвориха бавно, по естествен път, докато не фокусираха изцяло гледката насреща. Три или повече въпросителни знаци заизникваха във все още мудното съзнание на Джон, докато той задвижваше крайниците си, за да потвърди положението си. Какво? Нима наистина бе паднал от леглото си? Що за.Не беше някое малко дете, как така с събуждаше на пода? Чакай малко...да не би да бе заспал тук? Не, не, в тогава не се намираше никаква логика. Нямаше спомени да се е местил на пода, но пък..
- Аухх..! - внезапно измежду устните му си изникна едно автоматично оплакване от острата и режеща болка, която току що полази едната длан на тъмнокосия. - Какво..? - измънка той, на път да ругае наред, но за миг успя да осмисли положението. Нощта, о която не помнеше нищо, след като се бе унесъл..Това, че се бе намерил на пода...Не знаеше какво бе ставало преди да му се присънят двете странни привидения..Не можеше да е сигурен, но.. Доказателствата бяха на лице. Отново го бе направил. Това значеше само едно..Очевидно старото му състояние се връщаше. Нещо бе събудило травмата, породена от миналото. Да, завръщаше се., но все още имаше щастието да не помни какво точно е вършил по време на кризите си. Или може би не беше никакво щастие...Особено като си припомняше, че вече не бе така сам, както му се щеше. Вече си имаше една Кисенг, само тя му липсваше...
- Добро утро.. - с измъчена гримаса и преливаща ирония, Джон отклони поглед от забилото се стъкло в лявата му длан и бързешком, но с тихи стъпки, се отправи към банята.
Старата, добре познава процедура, се повтори. Беше интересно, но миналите навици наистина умираха трудно. Здравата ръка на идола небрежно и машинално откри нужният инструмент, сетне извади парченцето стъкло, забило се в кървящата длан. Вече не болеше токова много, както когато беше малък. Вероятно беше свикнал, но можеше и да е от възрастта, кой знае. Все пак умело запазваше хладнокръвието му, въпреки една мака частица от него, която се свиваше така болезнено и го подтикваше към плач. По плачът означаваше депресия, а депресията ужасен външен вид, затова някой като него нямаше правото да си позволява такива волности. Пък и сега бе най-неподходящият момент да изпада в депресии. Стигаше си му възвърнала се душевна травма, която го караше на сън да чупи разни стъклени неща, което от своя страна водеше до такива последици. От прясната рана заприижда още аленочервена течност, ала преди да бликне навън, Джон вече превързваше дланта си, като отстрани може би дори приличаше на специалист в тази област. Всъщност всичко това бе така досадно, бе му дошло до гуша, но все пак не смяташе, че всичко зависи от него. Ако беше тъй, то в момента нямаше да трябва да си оказва медицинска помощ.
След неприятното начало на сутринта, на идолът никак не му трябваше да се среща с новия си асистент, но въпреки това реши да мине през стаята му, че да му даде каквото трябва и да отиде на работа..Сам. Независимо от всичко, днес щеше да е сам. Не възнамеряваше да взима Кисенг със себе си..само една подобна персона му липсваше на главата. Днес имаше твърде натоварен графи, така че бърборенето на мениджъра му щеше да му е предостатъчно. Даже би се благодарил, ако поне днес му се разминеше.
Значи все пак трябваше да почука?
- Ха, как ли пък не. - изсумтя под носа си и набра номера на Черешата, докато стоеше пред вратата на стаята му.
Никакъв отговор. Отвътре се чуваше звъненето на телефон, ала никой не съумяваше да отговори.
- Проклета куртизанка..- не се стърпя тъмнокоското и нахлу съвсем безцеремонно в защитената чужда територия. Както част от него очакваше, не намери онова, което търсеше. Чакай, не го търсеше, нали? Кой шеф търсеше работниците си, правилният ред на нещата бе разместен. -Къде си се дянала, а? - измърмори с леко раздразнение. Още от първия ден, работникът не бе намерен на мястото, на което се очакваше да бъде. Прекрасно начало..
След щателно претърсване на стаите, издирваният субект се оказа захъркал на белия диван, при това полугол. Саркастичната невярваща усмивка на Те щеше да прерасне бързо в бурен гръмогласен смях но навреме се възпря. Той все още спеше..не бе буден. Колко удобно. Можеше пак да избегне прекия им разговор, както бе направил снощи, че да си спести излишни разочарования, или фалшива обмяна на любезности. Просто щеше да му остави кредитната карта и да му напише бележка колко средства има в нея и за какво е препоръчително да ги ползва. Не че щеше да му казва какво да прави със собствените си пари, но все пак нямаше да е зле ако си купеше някакви прилични дрехи. Пък и изрично щеше да спомене в писанията си, че няма намерение да го взима със себе си, докато не поднови из основи гардероба си. Да, ето първия претекст да го остави тук днес. Не че не се тревожеше достатъчно и за състоянието на апартамента си, но не вярваше глупакът да посмее да извърши нещо, което няма да е изгодно за него. все пак в крайна сметка и той се бе оказал същия пресметлив тарикат, като повечето хора. Само дано наистина бе толкова уверен в начинанията си, колкото достоверна изглеждаше играта му на интелигентна и разбираща всичко личност.
- Така..Да започваме.. - прошепна на себе си идолът и седна тихо на близкото свободно бяло кресло във всекидневната, като вече се бе сдобил с достатъчно бели листове, които да изпише с каквото му дойде наум. Хвърляйки кратки погледи на спящата красавица, май нямаше да се събуди скоро, затова можеше и да не бърза толкова...

Беше спал като новородено. Очите му още бяха сънено замъглени и той ги потърка, така както правят малките деца, когато не им се става. После се протегна лениво, вдигайки ръцете си високо над главата и извивайки гръб. Тялото му преливаше от жизнена сила, но той продължаваше да се изтяга като домашна котка на припек. Не можеше да повярва. Тази нощ бе сънувал. За първи път от много време насам. За първи път, откакто детството му бе свършило ненавременно. Не помнеше какво, но знаеше, че е било хубаво. Усещаше топлина, сякаш някой до преди малко го бе гушкал в прегръдките си и този някой го бе обичал, бе го грижа за него. Спомни си за портретната снимка, която бе оставил да наднича от полуотворения му сак, от който бе извадил скицника си. От нея го гледаше семейството му. Тази снимка винаги му вдъхваше кураж. Сърцето му, сякаш преливаше от обич, отдавна необитавала тази част от него и то в толкова големи количества, че го накара да се зачуди, дали бе същия човек или през нощта извънземни тайно си бяха правили опити с него, за да му припомнят как се обича. Всеки мускул от тялото му се бе отпуснал в блаженство, съзнанието му се бе претопило в сребристо спокойствие и не усещаше премаляване или стомаха си като буца заседнала в гърлото. Възможно ли бе това?
Замисли се колко време му бе отнело вчера, за да си събере багажа. Бе събрал целия си живот в два средно големи сака и това му бе отнело около десет минути. Би казал, че онова, което бе побрал в пъти повече в себе си бяха спомените му. Тях пазеше в сърцето си и там никой не можеше да ги види или да му ги отнеме. Семейството, което някога бе имал. Всеотдайната майка, грижовният баща, малкото, палаво момиченце, което вечно правеше пакости в стаята му. Един по един тези хора напускаха живота му твърде бързо, за да успее дори и да го осъзнае тогава. Това го бе изолирало от света и ако преди се струваше странен на хората, то сега той по-скоро изглеждаше като нов, различен биологичен вид, непознат на човечеството. Сърцето му вече не приемаше нови обитатели, защото още го болеше от онези, които бяха оставили следите си там. Първи напусна баща му. Беше строителен работник. Един ден бе пробол крака си с някакъв пирон. Нещо на пръв поглед толкова безобидно коства живота му. В комбинация с пирона и диабета, който имаше прояви реакция, която доведе до рязкото му влошаване и последвала смърт. Дали от шока или просто от злощастно съвпадение, но съвсем скоро майка му разви левкемия, която я покосяваше скорострелно. Изведнъж от затворен в себе си младеж Мин Че Ри се бе оказал глава на семейство, съпруг и баща. Разходите за храна, ток и вода, тези от болницата и за погребението започнаха да се струпват над него като лешояди чакащи умираща антилопа. Наложи му се бързо да порасне и да разбере, че животът не бе майка, а мащеха и при всеки удобен случай ти вземаше това, което ти бе най-скъпо, а в замяна ти оставяше само самота и агонизираща болка, нуждата да сложиш край. Имаше два начина това да се направи: да се предадеш и да се оставиш на произвола или да вдигнеш разтрепераното си тяло от земята и да отвориш очите си широко за възможностите, които трябваше да издебнеш и да си извоюваш. Затова се научи да се бори, да ръмжи и да оголва зъбите си, изправяйки се срещу този свой противник, защото по-скоро би озверял от гняв, отколкото да се примири с някакъв мизерен, кучешки живот. Разбра, че когато обичаше нещо трябва да го брани, за да го опази. Тогава защо не можа да опази нея? Защо тя не проумя какво искаше той? Защо просто не го послуша? Така всичко щеше да е толкова различно. А сега нейният образ също избледняваше и оставяше поредната кървяща рана. Отокът спадаше с всеки час, но тя не се събуждаше. Защо?
Нещо далечно му подсказваше, че трябва да се тревожи и преди дори да разбере, че не бе в собствения си дом, разбра какво е то. Чу шум и както бе в полуизправено положение и се канеше да отиде до тоалетната, защото усети, че водата от снощи неистово поиска да излиза, залепна обратно на канапето, усещайки лигите си спускащи се по бялата кожа. О, не, това не можеше да му се случва! Как бе успял така да се заблуди? Реакцията му бе инстинктивна. Виждайки кой се задава насреща, просто поиска да го избегне. Не бе готов още за суровата действителност, не и толкова рано сутрин. В главата му нахлуха всички парченца от пъзела и вече знаеше къде се намира и защо този човек стои на толкова нищожна дистанция от него. Беше му трудно да контролира дишането си и да успява да го попоглежда изпод мигли, докато се правеше на заспал. Проклятие! Той шегуваше ли се? Колко време мислеше да остане там, така втренчен в него. Осезаемо усещаше погледа му и можеше да се закълне, че откъдето минеше, сякаш го горяха с цигара. А после го чу. Леле, идолът не си поплюваше, добре боравеше с епитетите. Череша, череша и омраза към черешите. Едно време, докато все още ходеше на училище децата също му се подиграваха за приликата в името му с този плод. Макар да се пишеше различно, по звучене името му много напомняше на английското 'череша'. Харесваше името си. Някога майка му полагаше неговата глава и тази на сестра му на колената си, галеше косите им и им разказваше как е избрала имената им. Буквата 'р' не беше нещо обичайно, но тя много харесвала звученето й, затова и настоявала децата да се кръстят именно така. Съзнанието му се върна отново в настоящето. Значи не само Мин Че Ри имаше в запас 'мили' обръщения, към новия си шеф. Шеф ли? Каква отвратителна мисъл. Това предполагаше някой, който имаше право да упражнява власт над него. Да разполага с волята му. Няма начин! Никога! По-скоро би умрял. Щеше да намери начин да избегне подобно положение, каквато и цена да му костваше. Идолът трябваше да проумее, че не може да си играе с живота на хората и да му се разминава безнаказано. Точно затова той бе тук и щеше да му покаже, как се надцаква най-добре, и че крайният резултат не винаги е в полза на този, който си вярва, а в този, който умее да чака шанса си. Накрая печели този, който съумее по-добре да разиграва картите си, а Мин Че Ри имаше доста трикове от които да се възползва в ръкава си. Или поне за в момента си мислеше така.
Идолът приключи с огледа си и се зае да пише нещо. И по-добре. Мин Че Ри никога не се бе чувствал толкова възмутен в живота си. Бяха гледали на него като на изложбено животно в цирка. Рядко и невиждано досега, за което плащаш, за да видиш в клетка и оковано във вериги и което всеки би искал да има или поне да вземе нещо от него за спомен със себе си, в резултат на което животното бавно се побъркваше от нуждата да бъде свободно, или поне от правото да отиде до тоалетната възможно най-скоро. Моля те, Господи, изкарай го от тук! Нищо неподозиращ идолът бе кръстосал крака в прилепналите си джинси и мислеше подпрял с ръка брадичката си. Как можеше мъж да кръстосва крака? Проклета метросексуалност! Един мъж просто трябваше да бъде мъж на място и това е. Е, това не значеше, че трябваше да изпуска сутрешни лиги по дивана, да се прави на заспал, за да избегне нещо неприятно и да стои почти гол пред настоящия си работодател, но никой не бе идеален, нали така? Махай се! Махай се! Къш! Моля те, просто си излез, а!? Нека се разбираме с добро. Мин Че Ри направи единственото за което се сети. Промърка в мнима просъница, размърда се и се изтегна, изпускайки едно:
- Миличко, - и с дяволита усмивка добави - ей, сега идвам с теб в банята.
Бе гледал тази реплика в един филм наскоро и реши да я използва. Резултатът бе повече от задоволителен. Идолът драсна на две-на три още нещо и излетя от стаята. Няколко секунди по-късно и в противоположна посока Мин Че Ри се засили към тоалетната.
Нещо подобно нямаше как да се опише с думи. Посещението в това малко помещенийце бе най-приятната част от деня му. Едва ли някой се замисляше колко успокояващ и премахващ напрежението ритуал би могло да бъде нещо на пръв поглед толкова тривиално. Бе гледал предавания в които група чудаци бяха превърнали тоалетните си в свой дом, бяха преместили офиса си там или си бяха направили библиотека, но той не искаше да усложнява така нещата. Просто влизаше, затваряше очи и изпадаше в нещо подобно на ступор чувство, където светът и цялата вселена бяха в мир със себе си. Е, този път не бе точно така. Влетя вътре, почти изкъртвайки вратата, оставяйки я да зее, едва успявайки да вземе завоя и да се приведе в нужния вид, спрямо това което щеше да прави. О, да! Най-хубавата част от деня. За някои хора тя бе сутрешното кафе, за други цигарата след луда нощ, за трети сутрешна разходка, за него бе да свършиш едно от най-естествените неща на света, освен това да дише и яде. Между другото, стомахът му вече стържеше.
Изми си ръцете и ги изтръска, после хукна към хола, за да приведе нещата в приличен вид, почиствайки след себе си. Видя нещото оставено му от идола. Оказа се списък със задълженията му за деня. Пътьом към стаята си степенува нещата по важност и отхвърли онези, които не бяха за деня или пък належащи, като това да си купи нови дрехи, например. Отдолу с нечетлив, затормозяващ зрението почерк бе отбелязано, че всички договорки от вчера остават на устно ниво, но е препоръчително да се спазват, иначе всеки си запазваше правото за санкция. Мхъм, нещо като тест за поносимост между двамата. Какво по...Огледа се. Дали станалото не се дължеше на някоя помощница, за която Мин Че Ри все още смяташе, че идолът скътаваше някъде из това прокълнато място. Вече имаше право да наруши едно от правилата на всезнайкото. Вчера изрично му бе забранил да влиза в стаята му без негово съгласие, а той не се бе съобразил. Ето за това не си разопакова багажа. Беше поставил отметка на прага и в момента в който някой я престъпеше тя променяше положението си, издавайки, че е имало натрапник. Това му бе стар навик, останал му от годините, в които се опитваше да опази палавите си списания от зорките очи на сестра си. Човек никъде ли нямаше право на уединение? Защо ли се чувстваше разочарован, предаден? На какво се бе надявал? Не бяха подписали никакви договорки, но явно не можеше да разчита на добри обноски и толеранс. Те явно бяха чужди на обитателя на този дом. Остави списъка и огледа багажа си. Поне тук не беше ровено. Погледна телефона си. Напълно бе изключил за него. Идолът му бе звънял по тъмни зори. Какъв припрян човек. Взе нещата нужни му за в банята, хвърли си един душ, удари му едно бръснене, малко афтършейв и после се мушна обратно в стаята си да се облече. Голямо търчене падна. Трябваше бързо да се стегне и да отпраши. Задачите му, макар и малко не бяха лесни. Адресите бяха в краища на града за които дори и не беше чувал, а в дадената му дебитна карта парите сигурно и за транспорт нямаше да му стигнат. Каква скрънза се бе оказала неговата известна персона. Пфф...звезди.
Първо започна от най-отдалеченото място, което се оказа, че е деликатесен магазин за сирена. Ама, че префърцунена страст! Когато човек се сети за кореец, едно от последните неща с които би го свързал е сирене. Миризливо сирене. В Корея нямат сирене/с изключение на тофу/ и всичкото им такова е привнесено, следователно нетрадиционна за корейците храна и не твърде популярна, а спрямо списъка на идола той би трябвало да е луд по разни миришещи на чорапи и с зеленясал цвят неща. В списъка му бяха изброени: италианските Моцарела, Горгонзола, Бри, Камембер, Грана Падано, плюс Маскарпоне, швейцарското Ементал, , като и плодови сирена с ябълки и канела, с боровинки, с манго и джинджифил и козе сирене. Идолът да не се правеше на денди? Що за сноб бе този човек? Точно така, това бе велика проява на снобизъм. Дишай, успокояваше се той. Богатите затова са богати, за да пилеят парите си в безсмислени дейности, като ядат всякакви гадости и правят глупости. Всичко, което трябваше да направи бе да поръча няколко плата измежду тези сирена, като му бе поръчано да избира измежду най-сочните. Какво по дяволите трябваше да значи това? Нали не се очакваше да яде от тези неща, мязащи на вече нещо ядено и изплюто? Освен това трябваше и да избере няколко различни вида вина и брускети, за да ги поръча и кетъринг компанията щеше да ги достави до крепостта на вездесъщия идол. Не искаше да знае какво представляваше закуската на последния споменат.
Собственикът познаваше идолът като редовен клиент и близък приятел и щом разбра, че Мин Че Ри е изпратен от негово име му спретна една разходка из дебрите на мухъла и миризмите, а после и една прожекция от която му се догади и се зарадва, че не е закусвал, поне до момента в който не стана време за задължителна според развеждащия го собственик дегустация и десетки хора не го загледаха в устата как се 'наслаждава' на този неповторим вкус. А вкусът наистина бе един път. След три часова обиколка се нагледа на всякакви извращения на ума, а в едно от сирената от видеото, което гледаха дори имаше и червейчета и хората които го консумираха си го ядяха с тях, като казваха, че те обогатявали вкуса му. Асистентът на звездата излезе от там с цвят на лицето в пепелявосиво и с идеята, че стомахът му вече няма възможност да задържа нещата, които бе ял. Жалко за хубавото вино с което бе прокарвал хапките и което сега бе част от пейзажа по обувките му. Категорично можеше да се закълне, че работодателят му нарочно му бе спретнал това шоу, а усещайки миризмата лъхаща от дрехите му се закле, че тъпкано ще му го върне.
На път му бе химическото чистене, после трябваше да вземе един сценичен костюм от едно от ателиетата с което компанията на идола работеше, но имаше проблем с ципа и трябваше да изчака, а времето му накъсяваше и той предложи да го поправи сам вкъщи, вместо да стои като изтукан. Натоварен с безброй торби, торбички и торбища, изморен и гладен, реши да изяде набързо един рамен, а после хукна към следващата си задача. Добре, че имаше карта за метрото, та парите от чичо Скрудж да му стигнат. Прибра се накачулен като кон, напълно изцеден и проклинащ съдбата си. Не само, че смърдеше на сирене, но и изпотявайки се миризмата му добиваше нови висоти на поносимост от обонянието му. Пъхна част от продуктите, които бе взел за вечеря в хладилника и се зае да зашие костюма. Заши го, оставяйки го на масата с все още не прекъснат конец и игла забита в него и изтърча към банята. Нещо определено му куцаше в организацията днес. Наистина ли не бе създаден за нещо подобно? Хайде де, това беше просто работа, но изискването постоянно да е в роля го изтощаваше. Нямаше как да бъде себе си пред някой, който се преструва и докато другият играеше той също минаваше в защита. Все пак в момента, в който някой се разкриеше, то играта приключваше. Всяко начало бе трудно, а на него не му оставяше друга опция, освен да се справи, нали? Лицемерно ли бе от негова страна, че продължаваше да мечтае за отмъщение, играеше ли нечестно? Да, знаеше, че е така, но притъпяваше тези мисли и ги избутваше зад израза 'целта оправдава средствата'. Кой бе виновникът? Естествено, че той, който не успя да я защити, а идолът бе инструментът използван, за да посочи неговото невнимание. Всеки ден отивайки в болницата се наказваше за това и за пореден път се убеждаваше, че в радостите хората са заедно, а в скърбите сами. Нямаше да прости на идола липсата на човечност, която прояви тогава, защото той бе човекът имащ думата онзи ден, но си замълча и отмина, сякащ ставащото пред очите му бе досадна подробност.
Втурна се вътре и за секунди се отърва от дрехите си, оставайки по бельо. Накисна ги, изпра ги и ги метна на стайния простир. Стана му горещо. Напръска лицето си с вода, за да се охлади и да помисли трезво над нещата, които оставаше да свърши. Трябваше да отиде до болницата. Вдигна кърпата си от поставката до умивалника, за да се избърше и дъхът му за миг замря в гърдите, след което се олюля и се свлече назад почти лягайки на пода. Дишаше на пресекулки, а ирисите му играеха лудешки танц. Тялото му трепереше неконтрилируемо, а в съзнанието му преминаваха каданси от онази нощ. Косата разпиляна по гърдите му, лепкавата течност по ръцете му, топлото тяло в скута му, обсебващата лудост в душата му, черната бездна, която го поглъщаше, мъртвешката тишина на фона на всички тези хора около него. В главата му избиваше все по-силна светлина и в един момент тя стана нетърпимо заслепяваща, причинявайки му адска болка. Той се извъртя и се подпря на треперещите си ръце, обръщайки лицето си към пода, като конвулсивно се закашля. Задушаваше се, повръщаше му се и се давеше в собствената си слюнка едновременно. Нещото се взриви в главата му, отнемайки му възможността да вижда повече няколкото капки кръв по белия плат, който стискаше, загубвайки съзнание.

Вече затопленото парченце шоколад бавно започваше да се разтапя в устата на Ки-Джон, докато той продължаваше да очаква добре познатата забележка на мениджъра си.."Не прекалявай със сладкото, утре имаш снимки". Но нищо такова не последва. И колкото повече чакаше, колкото повече усещаше топящата се сладка есенция върху езика си, толкова повече подсъзнателно нервите му осезаемо се разклащаха, докарвайки на лицето на идола мнима гримаса на раздразнение. Какво за бога? Вместо обичайните досадни забележки, неизменна част от ежедневните рутинни процедури и събития, сега слушаше единствено едно неприятно име, което на всичкото отгоре олицетворяваше най-омразния му плод. "Как върви с новия ти асистент? Мин Че Ри, има интересно име, не смяташ ли? Как се справя работата? Има ли проблем със задълженията? Спогаждате ли те? Защо не го взе днес с теб? Позволи му да се запознае отблизо със същината..Какво му заръча? Къде е той сега? Предполагам стаята, в която го настани му хареса?"
Защо, защо и пак защо? Защо трябваше някой не прекъснато да пробутва това проклето име в съзнанието му да го жигосва, запечатва, залепва, завързва, закопчава, забожда и..така нататък? Вярно, че до сега му бе повече от досадно да чува своето име на всяка крачка, докато е извън пределите на скъпия си дом, ала какво ли се предполагаше да чувства сега? Сякаш за него бе настъпило съвсем ново време, в което безспирно ехтеше едно ново име, чийто притежател в допълнение бе вече неистово тясно свързан с живота на една прочута корейска звезда. Що за работа? Представи си, че многото фенове по света разберат за тази нелепост, вероятно щяха да линчуват горкото човешко създание, дръзнало така внезапно и безметежно да разруши тенденциите в живота на господин Идол. Да, вероятно идеята не беше лоша..и ако сега Ки-Джон знаеше, че това би бил единствения начин да се отърве от него, то срам не срам..щеше да направи грандиозно публично изявление. Но не, той въпреки всичко не бе такъв човек. И най-лошото от всичко - не можеше да стане, дори да поиска. Мисълта публично да обвини невинния беден човек в сексуален тормоз беше нещо прекалено брутално и жестоко. Всъщност, ако не го бе дочул за постъпката на друга звезда, нямаше дори и през ума да му мине подобно нещо.
Пък и от друга страна, единствената, която предвещаваше светлина в тунела, Джон си имаше сови си хитри методи, които при нужда биваха привеждани в моментално действие и почти винаги вършеха работа. Щеше да е проява на скромност, дори ако се изтъкнеше само огромната слава на звездата в "прогонването" на натрапници. Да, като в онова предаване, в което бе участвал преди година, и в което от раз премахна няколко неканени насекоми, имащи наглостта да кацат по поръчковите дрехи за предстоящия му тогава концерт. Естествено, от тогава пост му се лепна орден за най-големия смелчага и всеки едва ли не смяташе, че независимо пред какъв противник бе изправен, то победител щеше да излезе Те Ки Джон. Макар и тъжна, истината бе коренно различна от онази, в чуждите представи, но това едва ли имаше смисъл да бъде обсъждано, още повече, след акто никой не повдигаше подобни незначителни въпроси.
Но макар че до сега не му се бе налагало да се "отървава" от някаква личност, заела подобна неудобна позиция в живота му, някъде дълбоко в себе си, тъмнокосият мъж се терзаеше, че имаше голям процент шанс, мисията му да не се увенчае с успех. Защото този път нещата стояха по толкова различен начин, като че някой внезапно бе налетял на Джон, избутвайки го рязко от голямата пътечка и карайки го да върви почти на пръсти по ръба..В непосредствена близост до шосето, по което се редяха запъхтени от бързане превозни средства, способни ей така да те премажат. Да, за първи път звездата се сблъскваше с персона, бавно, но сигурно изкарваща го от собствените му релси.Така или иначе сега му бе особено трудно да разбере себе си, почти невъзможно в някои моменти да контолира действията си, а сега трябваше да се появи някой, който допълнително да усложнява иначе извънредно сложната ситуация. Макар да не бе минал и ден, от както натрапникът се бе нанесъл в къщата му, тя вече не представляваше място, в което идолът нетърпеливо да иска да се завърне, след тежкия работен ден. Сега, затвореше ли очи, съзнанието му виждаше минна зона, където не се знае в кой ли миг нещо ще избухне под краката ти. Чувстваше се като застрашено от изчезване животно, макар и все още не съвсем беззащитно. Естествено бе да направи опит да защити своето, територията, която му бе останала, и която за момента представляваше само двете заключени стаи, до които изрично е забранил другият да припарва. Ала нямаше начин безучастно да наблюдава как личното му пространство бива съвсем пренебрегнато, сякаш е най-малката подробност на света, не се знаеше докога ще търпи някой у налага нещо в собствения му дом..пардон, минната зона. Като се замислеше, надали нещо би могло да спре онзи човек..щом си науми нещо. Съдейки по онзи ден, в който съвсем необезпокоявано и лекомислено го нападна, бе нормално да очаква всичко от него, затова и чувстваше непонятна умора само пир мисълта, че трябва да е винаги нащрек. Да, там, на мястото, където преди намираше едничкото спокойствие на света...
Кафявата есенция бе попила в езика, непомръднал от няколко минути насам. Чак сега го жегна бързата мисъл, че до сега съзнанието му бе като обладано от това лице, като че бе възможно да получи подобна привилегия. Разбира се, ставащото бе веднага оправдано с това, че за всичко имаше вина прословутият мениджър, дето продължаваше да повтаря и завтаря "Мин Че-Ри това..Мин Че-Ри онова". Ха, той ли бе националният идол? Чудно с какво ли толкова бе успял да се хареса и да внуши идеята, че става за подобна работа.
И ето че отново, за пореден път, като е всичко водеше към това име, от което всички органи на Джон се преобръщаха и започваха да функционират неправилно. Да, напълно неправилно. Случващото се бе нелепо, но за щастие щеше скоро да приключи. Или поне според мисловните твърдения на тъмнокосия идол. На него просто му дотолкова му се искаше да вярва, че след изпълнението на всичко, упоменато в днешния списък, "черешката" ще се откаже от тази работа, че чак бе изключил като възможни всякакви противоположни варианти. Често пъти човек вярваше само в това, което искаше да се случи. Дори да бе глупаво и наивно, дори инфантилно, представляваше истинска предпазна мярка срещу осъзнаването на реалността, която може да те докара до лудост. Колкото до Джон, на него сякаш не му липсваше много, че да стигне до тази фаза, в което се състоеше и причината да е така предпазлив.
***
Ванът с тъмни стъкла паркира пред високата кооперация и съвсем скоро Ки-Джон изскочи от него с рязко и странно движение, внушаващо готовност за битка и преливаща упоритост. Дори другият да бе още там, той нямаше да се предаде. Помахвайки вяло на мениджъра си, звездата обърна гръб на спрялото превозно средство, след което се запъти право към заветната цел. Странно, по принцип щом се прибираше вечно си припомняше поредния тежък ден на публична личност и броеше колко безполезни безкофеинови кафета бе изпил за всички изминали часове, а сега..Сега дори нямаше възможност да преосмисли какво е свършил и какво му оставаше да свърши, и вместо това всяко нещо теглеше умът му към онова създание. Което между другото му държеше чифт очила. Хах, дори не е попитал колко сурваше счупената вещ, като че предполагаше възможността да получи инфаркт на млади години. Изглежда че една череша би могла да бъде доста по-хитра, отколкото на пръв поглед..Пък и като се вгледаш внимателно в немарливия й външен вид, все ще откриеш нещо рядко срещано, нещо липсващо у другите хора...Не толкова хитрост, колкото опит. Опит в нагаждачеството и умение да се възползва от всяка възможност, преминала през ръцете му. Още? Имаше и още нещо, което оставаше скрито за Ки-Джон, сигурно не му бе в компетенцията.
Вратата издаде тих стон на досада, породен от бавното й отваряне. Да, колко нелепо и параноично можеш да изглеждаш, ако влизаш по този начин в собствения си дом? От какво ли толкова се пазеше кореецът и за самия него не ме особено ясно. Щом влезе вътре и с двата крака, започна мудно да с отървава от връхните дрехи по себе си и обувките, докато в контраст с това съзнанието му се олюляваше от името на асистента му. Още малко и щеше да да допусне нелепостта да го повик още в влизането, което пак потвърди неистовите усилия на мениджъра да повтаря тези срички. Какво беше това "Р"? За бога, само северно корейците използваха тази буква в имената си. Да не и този тип да бе някой тамошен агент под прикритие, изпратен да унищожи всичко, което опитва да сътвори Юга? И това нямаше да е чудно, ала вървеше повече към типичен сюжет за някоя екшън драма.
-Хм? Нима се е отказал? - изломоти под нос тъмнокоското, тръгвайки надолу по коридора... Внезапно го обля добре познатото чувство на обгръщащия го безмълвен свят, в който потъваше щом се прибере, но...Сега, в този момент, същото това чувства не пораждаше у него нищо приятно. Не го караше да въздъхва облекчено, а дори с всяка изминала крачка напрежението в него нарастваше, карайки стомаха му а се свие, а диханието му да остане затаено и все тъй очакващо. Беше нелогично. Какво въобще се случваше с тези милиони заплетени чувства и емоции? Да не би след толкова много преливания, вече да изгубваха предполагаемите си предназначения? Или какво? Какво за...
- Какво? Сега ще спиш там ли? - изпусна гласно без да се замисля особено, за пръв път изневерявайки на стила си. В първата секунда, в която го зърна - така лежащ на светлина плочки в банята, не можа да си помисли друго, освен да му завиди за факта, че можеше да си спи където и както поиска.. когато поиска. Но от втората секунда, или може би третата, щом добре фокусира с поглед отпуснатото почти голо тяло, а погледът му стигна до ръката, стиснала онази кърпа... тогава, изведнъж просто от нищото изникнаха безброй звездици. Такива звездички, миниатюрни и многобройни, разноцветни и..сякаш присмиващи се на слабостта ти. Мда, вече всеки се сети за какви звездички иде реч.
- Ей, Мин Че-Ри, ставай от там! - заповед да огласи помещението, ала прозвуча твърде слабо и треперещо на фона на празнотата, която като нищо погълна всеки една произнесена буква, изречена с неимоверно усилие. - и..не ме л чу? Оглуша ли? Махай се от тук. Черешо...- преливащите с контрасти нотки продължаваха да озвучават картинката, като последна едно леко побутване с крак.
- Ри....До-Ре-Ми.. наистина ли няма да станеш от там, за да ми се развикаш, задето ти говоря невъзпитано? Айш, ще полудея, наистина! - извъртайки очи, младежът игнорира блокиралия си мозък и се приведе над другия, посягайки подобно на хищник към безжизненото му тяло. На пръв поглед точно като хищник към плячка, някак старинно собственически, съвсем спонтанно и необмислено, като първичен порив, който командва моментните ти действия...От страни не е никак като в сериалите, в които един мъж носеше друг когато примерно се напие ли нещо такова... Изглеждаше далеч по-странно, но за щастие други свидетели на момента, освен участниците в него, нямаше, така че всичко бе наред.
- Каквото и да те карам да правиш, не трябва ад припадаш по моя вина. Глупак! - през втората фаза от състоянието си, младият мъж промърморваше всяко нещо, което му дойде наум. В момента просто не знаеше къде се намира, както не съзнаваше защо навият му асистент бе рухнал още по средата на първия си работен ден. Не знаеше дали се дължи на проклетата кърпа, която бе забравил да мушне в коша за пране, или нещо друго, но..Сега вече започнеше ли да мисли логично и свързано, сигурно щеше да полудее.Щеше да е твърде позорно звезда като него да свърши в някоя частна лудница.
- Как може да си толкова не мърлив...Не, не..как може да ме обвиняваш за всичко, а? Сега..нам, че щом се събудиш, ще търсиш отмъщение и за това, нали? По дяволите, не знам какво искаш от мен... Не можеш ли просто..да ме оставиш намира? -
измърморванията ставаха все по-жални и просешки, а скоро последваха звуци, досущ имитиращи кучешко скимтене. И все пак с общите усилия на всички изтощени крайници на идола, асистентът бе занесен в неговата стая почти безпроблемно. За миг тъмнокосият се благодари, че е в безсъзнание и не чува жалките му излияния в този момент на слабост. Все още бе рано да сваля гарда.
- Не ми се подигравай, но за мое добро ще се погрижа за теб. - изхленчи Джон, хвърляйки непонятен поглед на другия индивид. Запита се защо е решил да припада толкова..необлечен? Вярно, че не решаваш кога точно да припадаш, но..поне да си бе облякъл нещо, освен долно бельо, за бога...И това не бе първият път, в който го сварваше полугол..въпреки че сега бе още повече ъм...Както и да е.
Изнамери някаква що-годе прилична риза из парцалите, които притежаваше и очевидно не бе подновил с нови такива, сетне набързо му я облече, игнорирайки факта, че се чувства като болногледачка или квалифицирана медицинска сестра. Не че за да облечеш дреха на някого, и да го завиеш с одеяло се изискваха каквито и да е познания по биология, но все едно. Увивайки го като какавида, Ки-Джон се отби в стаята си, от където изнамери един овлажнител за въздух. набързо го пренесе в стаята на все още спящия и също така бързешката напуска помещението, отивайки да свърши нещото, което трябваше да направи преди черешата да се е събудила. Позамисли се дали не бива да извика лекар, но идеята не беше добра, поради много причини, като една от тях бе досадния папарак, дето денонощно преследваше личния му лекар. В края на краищата изглеждаше сякаш Че-Ри бе изживял същото добре познато състояние на шоков удар, в което не веднъж и Джон бе изпадал. Не че това имаше значение, разбира се. За съжаление последния никога не бе стигал до пълно безсъзнание, всичко за его трябваше да протича бавно и мъчително, трябваше да търпи докато не отмине. Щеше да е избавление за миг да изключи всичко вътре в себе си. Ако можеше за миг да спре жизнените си функции, да изпразни съзнанието си, да не се налага да мисли, да чува, да вижда, да възприема всичко онова. Боеше се. Все повече, с всеки изминал ден. Не искаше да се среща с онези спомени, никога. Дори миниатюрна частица от него не бе убедена , че ще се справи, че ще успее да издържи. Затова спомените не биваше да се връщат. Трябваше да станат в пълно забвение, там, в миналото. Защо продължаваха така напористо да опитват да се завърнат? На кого ли бяха нужни? Спомените, носещи единствено страдание.
Стъкълцата като че ставаха все по-малки и повече на брой. като че все повече се разпиляваха, а в един момент дори се разляха като водни капчици, сливащи се и образуващи локва. Сетне Ки осъзна, че този ефект се дължеше да сълзите, парещи в очите му. Караха го да не може да види какво точно прави, а в последствие това се сведе до множество малки порязвания на дланта, събираща в другата шепа парченцата от стъкления предмет, счупен нощеска. Бе така жалко Изглеждаше толкова тъжно и драматично. Отново като момент от меланхоличен сълзлив филм. На кого би притрябвал подоен филм?
Реши направо да се отърве от всичко, не искаше да вижда повече проклетата кърпа, както тези стъкла. Поставяйки острите безполезни късчета прозрачен материал върху изцапаната кърпа, той я уви и завърза, след което изхвърли. Обича да хвърля ненужните неща Самото действие някак го караше да се почувства временно и частично облекчен. Хвърляйки, като че изгонваше страха и вечната мрачна пелерина, следваща го в непрекъснато очакване да се спусне над него и да го погълне в своята непрогледна тъмнина. Щом можа да го изхвърли, усети едноминутно надмощие над дебнещите го страхове и това създаде илюзията че притежава сила. Че не бе толкова безполезен и безсилен, както в миналото и онези спомени. Че все пак бе припечелил малко кураж от живота. Неясно бе дали бе истина, или втълпяване.
"И ти изглеждаше по-силен от мен в моите очи." - открехвайки леко вратата, Ки-Джон надзърна в стаята за последен път, придружен от тази мисъл. Умът му се луташе в лабиринт без отговори. Какво ли щеше да последва сега?

Градът не спеше, той никога не заспиваше. Беше вечен кръговрат от жужене, блъсканици и суматоха. Ослепителната светлина и шумът отвън, обаче почти не достигаха до вътрешността на апартамента. Помещението, в което се намираше тънеше в сладникав сумрак. Някъде на масичката, чашата с коала си партнираше с кутия цигари. Субектът седнал на канапето, чието лице тънеше в сянка, въртеше между пръстите си безцелно една от цигарите. Не изпитваше глад да запали, но тялото му бе развълнувано, сякаш бе изпил десетина енергиини напитки и сега се опитваше да вземе контрол над емоциите си. Огледа просторната стая за хиляден път и отново одобри всяка част от интериорния дизайн. Чакането го побъркваше, още повече когато знаеше всичко.
Именно тук с решимо и сурово изражение, прикрит от тъмата Мин Че Ри дебнеше. Обектът на неговата заинтересованост нямаше как да се измъкне без да бъде забелязан, защото изходът бе пряко свързан с коридора и това помещение. Петата на единия му крак бе положена малко над коляното на другия, като коляното на десния крак с лекота докосваше хладната кожа на дивана, а лявото стъпало правеше контакт с пода. Приличаше на наполовина седнал по турски. Вече харесваше тази стая. Всичко бе стерилно, бяло, хладно, навяващо дистанцираност, но тук бе сърцето на къщата. Можеше да проследи всичко, а това даваше контрол и сигурност над ситуацията. Точно затова и сега тук той дебнеше своята жертва. Бе си изплел перфектно паяжинката, бе се въоръжил с канско търпение, бе се облякал в най-новия си спортен екип на 'Пума' с грешка в надписа и чакаше ли, чакаше. До него прилежно беше сгъната изгладената и изпрана риза, заедно с овлажнителя за въздух и кутия с неизвестно поне засега съдържание, заедно с всичко останало, което не му бе познато като част от личните му принадлежности или мебелировката, когато се бе нанасял.
Сега вече някои неща бяха придобили смисъл. Дори не знаеше все още, че се връща към съзнание, когато в просъница до слуха му достигна безспирно отваряне и затваряне на врати. Дочуваше се припряно шляпане на чехли по паркета и интензивно движение като цяло. Мозъкът му в този момент обаче, не действаше толкова логично и не можеше да осмисли какви и от къде са въпросните шумове, затова първото, което направи новопробуденото му съзнание, бе да изкрещи неистово последното, което си спомняше отпреди пристъпа:
- Махнете я, махнете я, махнете я от мен! - След което прерита няколко пъти отчаяно оплетен от завивката. Когато най-накрая успя да се освободи, се бе оказал плътно залепен към горния край на леглото с изкривена от ужас физиономия. Огледа се и примигна изненадано на късмета си. Стаята му бе оборудвана с легенче за компреси, като на челото му се мъдреше мокра кърпа и още глезотиики пръснати наоколо, за които бе гледал само по драмите. Материята с която бе облечен поддържаше странна прохлада. Осъзнавайки, че не бе негова, се опита да я съблече на няколко пъти и всичките бяха неуспешни. Колко вързанки имаше това чудо? Бе припаднал, а не умопомрачен, имащ нужда от усмирителна риза. Досега никога не бе имал проблем с вида на човешка кръв. Защо сега? И какво бе станало в тази баня? Нещото там бе кръвта на идола. Значи все пак и неговата кръв бе червена и изобщо той имаше кръв. Трудно е да се повярва като се помислеше колко студен и хладнокръвен се бе оказал в деня на инцидента с Ир Ра. От тогава Мин твърдо вярваше, че е същинско влечуго. Сещате се-люспесто, извиващо се накъдето му изнася и студенокръвно. Усмихна се с доза сарказъм, защото още се съмняваше, че бе човек. Скоро щеше да разбере дали кърви като останалите. Пръстите му смачкаха цигарата, а после без усилие я скъсаха и част от тютюна й се разпиля по килима.

*******
В момента, в който зърна идола му хвърли бърз, но обстоен поглед, присвивайки очи и не изглеждаше никак радостен. Идолът се закова в цялата си прелест на прага издокаран с домашни чехли в гамата на сивото, прилепнали електриково зелени джинси, кожен колан в оранжевата гама с висящи елементи, тениска с в-образно деколте в черно с щампа от известна марка и силуетът му се довършваше от каскет небрежно кривнат на една страна. Изглеждаше умопомрачително според стандартите на всяка уважаваща се фенка и супер секси според повечето млади момичета. Реакцията на Мин се изрази само в иронично повдигане на вежди. Огледът му бе привършил и той стисна своето оръжие в двете си ръце.
В късните часове на нощта бе провел разследване и идолът се бе оказал доказано виновен. Сега вече нямаше кой да му помогне. Днес трябваше да се вземат мерки да се прекратят престъпленията му срещу човечеството. Той какво, целия род Мин ли иска да затрие? Мин Че Ри изпръхтя така, както правят биковете преди корида, миг преди да зарият и да се втурнат бясно, а после естествено се втурна бясно към нищо неподозиращия идол. Очите му се присвиха и промениха формата си до малки цепки, но въпреки това, изпод гъстите им мигли те следяха всяко мъничко потрепване от другата страна, сякаш беше орел дебнещ заек. Веждите му в светъл цвят се свъсиха, предизвиквайки дълбока бръчка над носа му и изразиха още по-добре триъгълната си форма. Атаката му бе мълниеносна. Така бързо връхлетя над смаяния младеж, че последният нямаше никакъв шанс за спасение. Едната ръка на Мин се вдигна замахвайки високо. Дочу се много специфичен звук свързан с това което правеше. Действаше много бързо, не оставяйки никакъв шанс за съпротива. Идолът бе малко по-висок и тялото му бе малко по-масивно и тренирано, но използвайки момента на изненадата бе успял да го избута в коридора облягайки го на стената. Бе категорично сигурен, че отсрешният мрази да го докосват. Бе изгледал хиляди клипове покрай сестра си и въпреки старанието да подържа образ на дружелюбен и общителен медиен обект за останалите, Мин успяваше да хване тази му фалшива нота.
Неговите горещи пръсти докоснаха тази хладна, мека ръка и за миг се отдръпнаха изненадани от контрастта по между им. Пръстите на идола бяха така крехки и фини нямащи нищо общо с дебелите мазолести пръсти на Мин. Усетил колебанието Те Ки Джон понечи да реагира, но Мин не падаше толкова лесно. Засуети се около него, скривайки го почти напълно с тялото си. Отсрешният вече даваше съвсем ясни признаци на несъгласие, затова Мин се принуди да го притисне изцяло с тежестта си, забивайки нос във врата му. Не можеше да прецени дали някои от двамата бе достатъчно здрав, за да изпълнят поговорката 'болен здрав носи' и се хилна при тази мисъл. Когато приключи със заниманието си, другият можеше да се похвали с перфекна превръзка в стил родът Мин. На ръката му имаше сух талк, за да спре подмокрянето на раничките, превръзка от дишаща марля и около десет лепенки с Пороро, които да я поддържат в изряден вид. Чак сега успя да вдигне главата си от мястото на което досега я бе държал. При това и двамата забелязаха, че ръкавицата с изрязани пръсти, която идолът бе сложил на излизане бе свалена и победоносно се бе оказала в ръцете на Мин. Естествено той бе така добър да я нахлузи обратно на мястото й под смаяния поглед на модната икона. Всъщност комичното в цялата ситуация бе, че асистентът бе нападнал своя работодател, за да му смени превръзката, а през цялото време бе гледал тавана, за да не би да стане свидетел на нещо, което не трябва и да падне възнак в боя. Така избегна да види бледорозовото оцветяване по марлята, която бе свалил, като внимателно я уви и изхвърли.
Днес за първи път откри, че идолът далеч не беше перфектен и това го изненада силно. Маската, която бе наложил започваше да се пропуква и пред него се разкриваше момчето, а не звездата. Вмомента можеше да види лицето му от достатъчно близо, за да забележи последствията от слабостите му. Момчето тази нощ изобщо не бе спало и това му бе станало ясно, още докато се боричкаха напреди. Но това, което привлече вниманието му сега бе друго. Кремът БиБи, който беше положил тъмнокосия все пак имаше пропуски и така успя да забележи малкия белег с форма на скоба малко под челюстта му. Зачуди се от какво ли бе той. Дали някога щеше да разбере?
Напоследък постоянно размишляваше какво точно иска от живота си тук и дали идването му не бе грешка. Тази нощ успя да се наслади на нещо колкото тривиално, толкова и необикновено. Обичаше нощната тишина. Така мислеше най-добре. Тази тишина можеше да се постигне само в късна доба и нямаше нищо общо с обикновенната такава. Мека, отпускаща, мълчалива и разбираща. Перфектният събеседник, който ще те изслуша без да те прекъсва и ще ти отговори, ако търпеливо изчакаш нейния знак. 'Мълчанието е злато', а той бе съумял да мълчи, за да чуе отговора на тишината и сега можеше да се наслаждава на цяло съкровище.
Май все пак се бе оказал беззъба пантера, но този факт не го притесни, все още можеше да покаже нокти при нужда. Мин Че Ри в живота бе човек на момента, бързо се ядосваше и търсеше саморазправа крещейки, но и изблиците му бързо отминаваха и започваше едно старателно анализиране на ситуацията. Естествено тогава се оказваше, че последствията от действията му са твърде непростими, за да се възстановят нещата, затова не се учудваше на недоверието с което го гледаше идолът, макар да не бе обелил дори дума, само по стойката му всичко се изясняваше. Е и мнението на Мин за мистър секси не бе много високос оглед на онази злощастна нощ, така че бяха квит. Но сега по някакъв странен начин бе осъзнал, че има нужда от него, за да не загуби себе си. Той бе единственото нещо, което го свързваше със сестра му, затова нямаше да го остави толкова лесно. Трябваше да достигне до дъното на проблема, които четеше в тези дълбоки шоколадови очи. И така, въпросът на деня беше, защо идолът се бе превърнал в Кървавата Мери?
Преди няколко часа, докато си припомняше станалото в банята и нервно крачеше по коридора, нещо изхрущя под краката му. Усети бодване и вдигна левия си крак. По подметката на пантофа му бяха полепнали няколко фини люспички стъкло, а едно по-остро парче, бе пробило кожената подметка и се бе забило в ходилото му. Какво по...Угаси лампата осветяваща коридора. Сега идващата светлина бе от хола и очите му успяха да уловят множество проблясващи звездички. Колкото и човек да почиства след себе си дребните парченца стъкло винаги успяват да се разпръснат къде ли не, а после да се разнесът. Целият под бе осеят с тях. Стотици парченца кристал, започващи от затворената врата на идолската стая и завлачени до банята или обратното. И двете кристални вази оповестяващи покоите на принц Великолепни липсваха. Като се замисли тази сутрин бе една, а сега констатира всякаква липса на подобни неща наоколо, докато не я видя смъкната ниско долу. Паметта му услужливо се обади и му припомни шумовете, които бяха достигнали до него, докато още се свестяваше. Беше тук едва от ден, но вече доста неща му се изясняваха. В главата му изплува и споменът как се бе превил на две напълно безпомощен в банята и той тръсна глава раздразнено от нежеланите образи в проява на слабост. Погледна в апречното шкафче и още едно негово предположение се оказа вярно. Още тази сутрин му бе направило впечатление, че лейкопластът драстично е намалял от предния ден, в който бе сложил част от нещата си там, а сега лепенки изобщо нямаше. Какво правеше идолът? Да не ги ядеше. Насили се да погледне в кошчето, очаквайки нова атака от кръв. Бавно примижавайки, застанал на колене, надвесен над него, откри само, че то е старателно почистено, така както бе почистено и в хола след като Мин бе вилнял днес. Не знаеше какви бяха пораженията върху господин вече почти перфектен, но спомняйки си кърпата капките бяха доста масивни. Явно идолът бе доста непохватен, защото следите, които откри тази вечер от счупено бяха пресни, иначе още тази сутрин най-вероятно би си нарязал краката на парчетата стъкло. Тези му открития наложиха и тазсутрешната му акция.
Вече знаеше доста неща за себе си и другия обитаващ този дом. Достигна до заключението, че не иска пошло отмъщение, използвайки подли методи с каквато първична идея бе дошъл, но все пак искаше отплата. Жаждата за отмъщение пораждаше у него неприязъм и това го караше да се преструва на някого, който му бе чужд, а това тровеше съществуването му, затова реши да раздели брата от асистента и човека Мин Че Ри. Братът искаше отмъщение, да причини болка равностойна на причинената нему, асистентът трябваше да се грижи за идола, защитавайки го от брата, а човекът Мин Че Ри искаше да срещне разбиране и подкрепа, а не пренебрежение. Всички заедно искаха идолът да осъзнае станалото и да е съпричастен към болката на останалите. Егоизмът още никого не бе спасил.
Всъщност бе открил, че по някакъв странен, извратен начин тук започваше да му харесва. Смахнал ли се беше? О, не, напротив, чувстваше се по-добре от всякога и всичко това се дължеше на...Те Ки Джон. Наистина се беше смахнал, но доказателствата бяха на лице. От години не се бе чувствал по-жизнен и жив, за първи път от незапомнено време насам бе спал непробудно, а после се събуди и откри, че съществуването му имаше цел, имаше за кого да се грижи и кой да се грижи за него. Вече не беше сам и усещаше това във всяка минута от своето съществуване, това го успокояваше и сякаш за момент забравяше, че не всичко бе идеално. Точно, за да боде очите на идола всеки ден той целият щеше да му се посвети. Осъзна всъщност, че не иска нещото олицетворяващо думата отмъщение. Да, някаква част от него искаше идолът да го заболи, за да е равностойна емоцията, която Мин Че Ри изживя, но някак си не желаеше той да причинява тази болка. Тогава що за отмъщение би било това? Инциденти ставаха всеки ден, затова се казваха инциденти, те не са умишлени, но стават, хората страдат, близките им също. Ето това искаше Мин да осъзнае идолът. Виновни нямаше да има, ако причината за инцидента,идолът бе се загрижил истински, бе показал искрена загриженост. Беше му трудно да се сближава с хората, по принцип, а камоли ако и са му неприятни, но беше голям инат и заемеше ли се с нещо, нямаше измъкване.
Лицето на Мин още изглеждаше бледо, с измъчен вид и доста изпито, но готовността се четеше в погледа му. Каква тайна се опитваше в момента да скрие зад тъмните очила идолът? Отново слагаше маската и същността му потъваше някъде дълбоко, дълбоко.
Нарами сака, които щеше да му е нужен и се помоли идолът да не получи кръвотечение от носа, докато бяха на публично място, освен, ако виновникът за това не бе самият Мин Че Ри, иначе нямаше да си заслужава загубата на съзнание.
-Явно си разбрал, че имам проблем с някои твои телесни течности - прокашля се, усетил грешката в стила на общуване. - Мисля, че е по-добре за вас да внимавате повече, иначе рискувате да стоя и да слухтя на вратата ви денонощно, за да се уверя, че вие сте добре, за да мога и аз да съм добре. Съжалявам за лепенките. Бяха...Взех ги от сестра си - направи пауза. - Днес идвам с вас - отсрещният, направи опит да го прекъсне. - Вчера съм получил съобщение от мениджъра. Иска да ме види, за да поговорим, така че идвам с вас. Нека днес направим опит да работим добре заедно. Вчера не отговорихте на нито едно от позвъняванията ми. Зная, че най-вероятно сте бил зает, затова ще се постарая бързо да навляза в работата и занапред да не се налага да се допитвам до вас. - Напомни си, че някой добре се бе погрижил за него, би казал дори с почти майчина загриженост и за миг това му навя асоциации с майка му и случаите, когато бе болен като малък. - Опекъл съм курабийки за благодарност на екипа, които се е погрижил за мен. Освен това принадлежностите им са тук. Бих желал да разбера къде да им ги изпратя. - Мин изчакваше реакцията на идола. Не мислеше да се предава толкова лесно и да признае, че знае кой е неговият благодетел. Бе усетил аромата на диви череши по ризата моментално, а този аромат не можеше да го сбърка. Идолът бе направил нещо за него, сега и той щеше да направи, за да се издължи, а после щеше да направи така, че идолът да му е длъжник и то доживот. Най-доброто отмъщение бе да отвърнеш на злината с добрина. Колкото повече доброта правиш, толкова повече лошото в отсрещния изпъква. Така мислеше да наказва Мин Че Ри. От сега натък щеше да се грижи за идолът с голяма отдаденост. О, шеше да му се посвети целият, защото го бе грижа обектът на отплатата му да остане в колкото се може по-добро състояние, за да го е грижа, че Мин Че Ри съществува. Тази взаимна връзка, която щяха да създадат, щеше да ги държи на повърхността поне за сега.
Усмихна се на играта на думи и тяхното значение.
Грижа. Грижа те е за някого. Грижиш се за него.
Грижа. Създаваш грижи на някого. Угрижваш го.
Усмихна се още по-широко. Беше открил това, което отдавна търсеше, без да се налага да чувства вина и изпълнявайки оптимума от всички показатели. Така и братът, и асистентът, и човекът Мин Че Ри щяха да получат своето.

Часът на нападението. (За някои повторно.)
Бе наистина налудничав ефект, но в посока открехнатата врата на всекидневната връхлиташе гласът на водещия на извънредните новини, предавани на живо от мястото на събитието. Дълбокият и леко дрезгав мъжки глас ясно оповести че някакъв психично облен човек, връхлетял изневиделица върху небезизвестната певица и актриса Ну-Ре. След това репортер разправяше останалите подробности директно от мястото на събитието. Нападението. Господи, светът ставаше все по-страшно и по-жестоко място.
Идолът, макар и все още намиращ се в извънредно неудобната за него ситуация, успя да осъществи едно нагледно-образно мислене, чрез което видя себе си, обграден от множество мъже в тъмни костюм и лачени обувки, както и своя собствен нападател, намиращ се на успокояваща дистанция - зад предпазната мрежа..В тази картина обаче отново успяваше да долови чуждия поглед насреща си - така побъркващо непроницаем, за който обратно в реалността.. продължаваше да се пита истински ли е , или фалшив. Искрен или престорен. Като че ли колкото повече време минаваше, толкова повече идолът не знаеше какво да очаква от индивида, с който постави едва началото на едно съвместно съжителство. Бе объркан. не можеше да види нещата така ясно и да ги асимилира по типичния а него рационален начин. Не, не можеше. През застиналите му мисли в момента преминаваше единствено едно непонятно трепетно явление, а неподвижният му поглед се изгубваше в този срещу него..изгубваше се. Можеше да долови разни неща, като готовност и упоритост в очите на асистента си, ала не ги разбираше. Не можеше да го разбере. Все още не успяваше, но макар привидно никак да не си личеше, наистина опитваше. Само след миг гласът, идващ от хола, бавно заглъхна в ушите му и той най-сетне показа първите си признаци на живот от.. както бе спрял всякаква съпротива и оставил не доброволно в ръцете на Мин Че Ри. Шоколадовите му ириси бавно се преместиха надолу, спирайки се на едната му длан. И в частност, новият бинт, който я красеше. Пороро? Навяваше спомени. Но за жалост не съвсем приятни. След първите си пристъпи, преди да започне онази терапия, която му осигури Де-Сун, облепяше непохватно всяка рана с една такава лепенка. И скоро досущ заприличваше на Пороро, или поне множество малки пингвинчета на куп. Наистина обичаше тези лепенки. Като че тогава те бяха единствената му текуща утеха, от време на време сякаш хвърляха бегла сянка на детска радост - нещо, което му бе отнето още в предучилищна възраст. А следващите години бяха като пълен ад. Всъщност, не се знаеше, дали пък адът нямаше да се окаже далеч по-приятно място. Не, никой не му се подиграваше в училище. Поне не открито и публично. Всеки го съзерцаваше съвсем мълчаливо, как минава покрай редиците, обсипани с чинове. Никой не го заговаряше, дори само за ад го закачи. Когато изкарваше добрите си оценки, и разни други отличия, учителките караха всички да му ръкопляскат и те просто изпълняваха. Навсякъде бе обсипано с фалшификати - фалшификат на усмивките, фалшификат на милите думи, фалшификат на състрадателните погледи, дори тишината и мълчанието бяха толкова фалшиви...толкова. Веднъж едно момче бе решило да се запознае с него, случи се във втори клас. Някак си се превърна в приятел на Джон, двамата често се движеха заедно, макар и по-често потънали в мълчание. Но мълчанието на това момче беше различно. Не бе фалшификат, а бе нещо приятно, отпускащо и реално. Самото присъствие на новия му другар бе единственото истинско и неподправено нещо, което Ки-Джон копнееше да срещне в тези времена...Да, бе успял. И от части усмивката започваше да се завръща на лицето му, така изнемощяло от неотдавна сполетялата го орис. Тъмните кръгове под очите, знак за кошмарните безсънни нощи, бавно започваха да изчезват, докато внезапно омагьосаният кръг не реши да се завърти, отново в противоположната посока. Един ден бе закъснял за час и влезе, когато всички останали бяха насядали по чиновете си. От стаята се чуваше силна радостна глъч, смеховете на децата дори не можеха да бъдат разпознати един от друг, докато вратата не бе отворена от Киджон. В миг всичко отново замлъкна и на трона си се възкачи онази ужасяваща тишина. Този път още по-напрягаща, и втълпяваща, че всички погледи се насочват към теб - той бе все така неприет. Съществуването му бе все така невидимо и незачетено от останалите. Сякаш нямаше едничкото право да е сред тях, да се смее на шегите им, да обядва в столовата, където и те обядваха...За тях сякаш дори не се случваше момчето да е в тази стая, да им е съученик. Но в този ден, някой бе изрекъл думите "Хей, защо стана такова течение, че вратата сама се отвори? Да не би училището ни да е обитавано от призрак?". Сред за първи път настаналия смях, докато в стаята бе Ки-Джон, един единствен неговият приятел реши да се застъпи за него, като че се бе обидил повече и от адресанта на това послание. Ставайки от мястото си обаче, приятелят му рязко замахна и непреднамерено събори на земята малкият кръгъл стъклен аквариум, който Джон бе донесъл за един училищен проект. Не искаше да го прави. Не искаше, от страх да не го изпусне по погрешка или нещо такова. Ала Де-Сун го бе умерил, че рибката която му подари ще живее вечно. За един възрастен това би било като добронамерена малка лъжа, ала за едно дете, опитващо отчаяно да намери капка надежда за едно светло бъдеще, малката добронамерена шега се бе превърнала в жестока такава, отнемаща и малкото вяра на детето. Вярата му в хората. От този миг тя просто престана да съществува в реално време и той до ден днешен при нужда полагаше усилия, да си припомни останалото от нея от едно време. Аквариум се счупи на парченца, а рибката със сякаш позлатени люспи, се замята неспокойно върху влажния дървен под бързо попил всичката животоспасяваща течност. При вида на обезумялото момче, получаващо пристъп за първи път на публично място, всичките му съученици се изнесоха от стаята, изплашени и ужасени от ударите, които той нанасяше на единствения си приятел. Да, след като рибката издъхна в ръцете му, и шокът от травмата го завладя напълно, въпреки че едва можеше да диша, нараняваше своя единствен другар. Не искаше да го прави, защото част от него съзнаваше липсата на вина в случая, ала не можеше да контролира действията си. Не успяваше. Не можеше да се пребори с чувството, че всичко от спомените му сякаш се случва отново. И че надеждата му отново биваше разбира на хиляди късчета, а дишането му - отново откраднато. Не искаше да се примирява, не искаше тази несправедливост за себе си. Искаше всичко да му бъде върнато. Създанията, най-скъпи за него, и къщата изпълнена с техния смях и сълзи. бяха му останали само непрогледните спомени, обвити в гъста и тъмна мъгла, просмукваща се като неуловим дим и караща хубавите моменти да избледняват. Останаха само нещата, носещи аромата им, но тези неща сега не бяха нищо повече от прашни, самотни и разбити предмети - единствената ярка частица от миналото. Не бе останало нищо значимо, нищо, зад което това момче можеше да застане, нищо, към което можеше да се обърне с усмивка. сърцето му като че също остана някъде там - в онова щастливо минало, което тогава изобщо не можеше да види, или да почувства топлината му. Хладният полъх след жестоката, безмилостна, опустошителна буря, продължаваше да преминава през белега - този, оставен на мястото на онова детско, изпълнено с мечти сърце, и онзи външен сърп върху брадичката му - резултат от порязване на стъкло.
От тогава вече нямаше друг истински приятел. Имаше само взаимна изгода и улесняващи съществуването ти преструвки, възприемани като дадености. Вече сам не допускаше хората близо до себе си. Сам отказваше твърдо да споделя лични неща, сам смяташе, че е най-добре за всеки да не познава истинската му същност. Сам залегна върху мисълта, че така е най-добре за другите, че така не ще има повече жертви на ненормалните му изблици. Ала внезапно в този миг, усещайки така близо чуждото лице, лицето на Мин, Ки-Джон почувства как бе изневерил на собствения си изграден принцип, колкото и ненужен или нелеп за някои да се струваше той. Човекът срещу него..той бе твърде близо и съдейки по намеренията му, май искаше да се доближава още и още...Той какво? Нима не се замисляше върху факта, че накрая горчиво ще съжали за това? Нима дотолкова бе погълнат от совите си собствени цели, че не можеше да види...да види бездната, към която се отправяше? Не, тази бездна си беше лично притежание на Те, и той нямаше да позволи някой друг да пропадне в нея. Беше си негова. И точка по въпроса. Дори да бе чисто самоубийствено от негова страна, предпочиташе да обитава това мрачно място сам, отколкото да позволи на това момче да вкуси от горчивината, обладала всяко нещо там. Той... трябваше някак да го убеди, че е най-добре да продължи по пътя си, да живее своя живот, не да се занимава с чуждите. Трябваше да го откаже от мисълта, че е способен да въдвори чувство за справедливост и състрадание у останалите. Да го накара да види хората толкова жестоки, колкото всъщност бяха. Трябваше, защото нямаше смисъл. Бе повече от жалко а него да пропилява тези ценни мигове от живота си, вместо да застане плътно до най-ценния си човек, за да не го изгуби. Дори да не я бе защитил в онзи момент, поне имаше възможност се още да е до нея, но кой ли бе той, че да знае какво е чувството? Какво е чувството да таиш надежда. И въобще някой да ти дава такава. Какво е чувството да знаеш, че най-ценният за теб човек все още диша..живее в реално време, дори потънал в света на сънищата. Чувството, че все още можеш да го виждаш тук и сега, да чуеш как тупти сърцето му и да се надяваш скоро да се изправи, за да е отново около теб. това чувство. Нима можеше да е нещо ужасно или болезнено за някого? Не знаеше, не можеше да разбере.
Упоритостта му обаче нямаше да се откаже и до последно бе решила да се бори, за да може никой да не се доближава достатъчно...никой нямаше да успее. Щеше да пререже въжетата на всеки стълбен мост ако се наложеше, стига осмелилият се да не достигне до целта. Не биваше. А и нямаше право.
За момент на лицето му бе застанала мрачна сянка, правейки го леко зловещ, по-късно в очите му пробяга болка и страдание, ала всичко това лесно се забравяше от всеки, когато последва нещо коренно различно. Връщайки си деловото изражение, както и специфично подозрителния поглед, идолът смело отблъсна другия индивид от себе си, което бе и чист намек занапред той задължително да спазва поне подобна на моментната дистанция.
- Всъщност, в графика ми за днес е заложена само една фотосесия и едно петнадесет-минутно раздаване на автографи, ала всичко това е от по-късно. Първо трябва да свърша нещо...Сам. - рече с тон, внушаващ че думите му са неподлежащи на обсъждане, като на последно място натърти на думата "сам". - Можеш да се срещнеш с мениджъра ми, за да понаваксаш материала. Ще ти се обадя ад ме вземеш по-късно. - довърши важно звездата и вероятно, ако беше жена би отметнала наперено дългата си косица назад, като една наистина известна личност.
- Колкото до онези неща, останали от "спасителите" ти, предполагам, че не им трябват вече, така че можеш да ги задържиш..при съответна нужда от повторно ползване. Нима някой ще остави Тук нещо, което му трябва? - вметна и завършекът се оказа един приятен реторичен въпрос, който донесе странно чувство на възход в посоката на разговора. Той приключваше. Това беше повече от прекрасно. Не беше лесно да разговаряш с такава хитра череша. Божичко, като си помисли отново за така омразния плод, осъзна, че въпреки всичко любимият му аромат бе този на дива череша. Ароматът, който използваше и който неизвестно от кога се бе превърнал в неговия отличителен знак.

Чувстваше се все по-добре, особено след като се бе обадил в болницата и от там му бяха казали, че отокът е изчезнал почти напълно. С изключение на вчера, когато не бе успял да отиде, заради злощастното си състояние, бе ходил там всеки ден и днес също нямаше да пропусне.
След като нямаше ангажименти пряко към идола, можеше да се заеме с къщата. Пусна си уредбата, запретна ръкави и се развихри. Ако тук някъде се криеше помощен персонал, сега вече нямаше начин да не го открие. Падна голямо търкане, лъскане, бърсане, макар и къщата като цяло да изглеждаше изрядна, напоследък тя, като че ли започваше да губи от своя блясък. Разтърси се за препаратите за почистване. Имаше възможност да огледа всяко кътче и всеки прибор, до които се бе докосвал собственика на този дом и му направи впечатление, че там нямаше нито една вещ със сантиментална стойност, нито една снимка, награда или нещо, което да навява какъв човек е обитателят. Изхвърляйки легена с водата Мин Че Ри мина покрай стаите с табелки ‘Влизането забранено’ и се зачуди, дали всичко, което липсваше в останалите помещения не се криеше тук. Вратите биваха заключвани винаги и бе невъзможно да се промъкне там, но всеки път минавайки по коридора тези две места неудържимо го привличаха.
Толкова за днес. Бе доволен от себе си и подсвирквайки си, излезе и се запъти с бодра крачка към компанията, представляваща наперения паун. Какво точно му бе сбъркано на този човек? Очакваше, че ще възроптае заради превръзката и посегателството върху него, че ще го нагруби или че ще побеснее, но нямаше нищо подобно. Прие нещата повече от добре и после дойде шокът, за който Мин в момента търсеше обяснение. Всичко бе наред, противно на очакванията и настройката на асистента, но накрая се оказа, че нещото което извади от строя идола беше или че днес щяха да работят заедно или пък споменаването на вчерашния инцидент. Във всеки случай той не пропусна да натърти и на двете неща:
‘Първо трябва да свърша нещо...Сам...Нима някой ще остави Тук нещо, което му трябва?’- това бе излязло от онези бляскави, малки устни току-що припряно прехапани и те го изричаха така, сякаш произнасяха смъртна присъда чрез разстрел. Бавно и наблягащи на всяка буква, а зад тях прозираше ненавист и опит да избяга от нещо, с което просто трябваше да се примири. Този инат щеше да му коства доста време и нерви и колкото по-бързо осъзнаеше, че не действа в своя полза, толкова повече главоболия щеше да си спести.
Искам да съм сам, пречиш ми, досаден си, ненужен си. Ти си като стара вещ прибрана в килера с опцията, че все някога може да бъде използвана. Ти оставаш тук. Нима някой би оставил нещо, което му трябва на това място. Ти оставаш тук. Ненужен си ми, излишен си...
Такъв бе смисълът в казаното. Идолът бе започнал да се държи защитно, до степен на параноя. Използвайки позицията си, той нареждаше увеличавайки дистанцията по между им до максимум, завършващ с нещо неопределено:
‘Ще ти се обадя да ме вземеш по-късно’ - Нямам нужда от теб, но може би ще те повикам. Бъди на разположение. Каква беше тази връзка, в която го оплиташе? Отблъскваше го, но и го държеше близо до себе си. С лекота можеше да го прати да пасе зелена трева с месеци наред, докато го допусне до нещо свое, но той бързо го въвлече в графика си и го дръпна рязко в професионалните задължения и ангажиментите към къщата. Това също бе защитен механизъм. Отпускаше му неща, които в действителност не бяха от значение за него, и разбира се за сигурността му. Отново се опитваше да хитрува и бе забавно да се наблюдава как действа някой, който се чувства заплашен. За Мин наистина бе възхитително да види как тази толкова аристократично изглеждаща персона, която с гордост и чувство на превъзходство бе вдигнала глава при предишния им сблъсък в лунапарка и така и бе излязла от битката, сега просто стоеше насред стаята и изглеждаше толкова нищожна и губеща доброто си самообладание, притисната в ъгъла. Нарежданията, сякаш идваха от малко дете, на което е дадена внезапна власт да изисква и то не знаеше как точно да се възползва от нея. Думите бяха противоречиви и несигурни. Искаше да напусне колкото се може по-скоро и нетърпението и изнервеността му недвусмислено се проявяваха в държанието му.
Внезапно на Мин му хрумна с какво още можеше да скъси дистанцията и да затопли отношенията, т.е. да дразни идола. Щеше да сготви страхотна вечеря, за благодарност, че бе приет така радушно в този дом. Хубаво беше да се грижиш за някого. Скоро, надяваше се и сестра му, щеше да опита от неговите грижи, така както не ги проявяваше преди. Повече никога нямаше да я изпусне от поглед. Щеше да й разкаже при кого работи. О, не! Не си представяше да хвали идола по никакъв начин, а и поверителността на договора му забраняваше да говори каквото и да е, но щеше да намери начин да я зарадва, бе сигурен в това. Трябваше да мине само още малко време. Сърцето му забързваше ритъма си, а дъхът му се забавяше в гърдите всеки път, щом си представеше руменото, нежно лице на Ир Ра. Отдавна не се бе усмихвал по този начин и сигурно идолът много се бе учудил на неадекватното му държание, но на него не му пукаше. Новият му работодател се прокашля глухо и след като промънка нещо за стила на общуване, потегли набързо. Идолът бе настоял да не се говори много официално вкъщи, но запазвайки се нужната фамилиарност, когато са на обществено място. Според него, иначе нещата звучали ‘надуто и изкуствено’. Това бе точно отправено към онзи, който употребяваше именно този стил и Мин не остана очарован от тази констатация. На пръв поглед предложението бе прекрасно, но не се оказа улесние за неговия асистент. Първо той не мислеше, че може да говори с идола като с равен, най-малкото защото не бе заслужил уважението му по никакъв начин, за да го допусне по-близо до себе си общувайки с него неформално и предпочиташе да заявява пред него по-ниския си ранг, отколкото да се смята за равен с някого, когото считаше за недостоен да бъде в обкръжението му. И това го смяташе не братът Мин Че Ри, а асистентът от своите наблюдения като такъв. Не можеше да си обясни, защо Те Ки Джон продължаваше да връща лентата назад и да си припомня стари прегрещения. Със своето държание звездата накърняваше достойнството на останалите и в този случай това бе напълно осъзнато решение от негова страна в опит да унижи човека срещу себе си.
Днес светът изглеждаше хубав и нито мрачното време, студът и шумът, нито прашните улици, блъсканиците или навъсените хора бяха в състояние да помрачат настроението му. Не знаеше някога бил ли е оптимистично настроен. Тази личност му бе напълно непозната, но сега започваше да я харесва все повече. Нещо в храната ли имаше? Във въздуха? Кое бе различното? Кое му действаше така благотворно? Не знаеше, но не искаше да променя нищо в този прекрасен баланс. Искаше нещата просто да продължат да вървят в този възходящ ред и никога да не спират. Такъв вселенски мир не бе изпитвал скоро дори и в тоалетната.
Време бе за пазар. Погледна дебитната карта и се зачуди къде бе най-добре да похарчи парите си или по-точно тези дадени му от идола за лични нужди. Редицата магазини в квартала бяха като извадени от някое списание. Витрините бяха излъскани до блясък и той можеше да се закълне, че всички му изглеждаха напълно еднакви. Влезе като подплашен заек и виждайки цените на дрехите също толкова бързо излезе от там. Все пак, след като установи сумата налична в картата, се осмели да закупи нещо. Тези пари така или иначе бяха определени точно за тази цел и той бе длъжен да изпълни предназначението им. Продавачката в магазина след първоначална критична оценка реши все пак го обслужи и с напредването на деня той бе постигнал такъв напредък, че спокойно можеше да я покани да излязат да пийнат довечера. Днес късметът явно бе на негова страна. Така ли спокойствието променяше живота на хората или може би днешният му оптимизъм заразяваше всички около него? Накупи дрехи подхождащи на новата му длъжност, хареса и неща за Ир Ра, но знаейки кое би я направило най-щастлива, скръцна със зъби и взе последния модел шапка рекламиран от нейния любимец и носещ логото на най-новата му модна линия за младежи. Попита новата си позната къде би могъл да поспретне още фасадата си и тя му препоръча добър фризьорски салон, където пък като го наобиколиха разни хора, за момент си помисли, че е насред съвета на Инквизицията. После го метнаха на един стол с една гореща кърпа на главата, избръснаха го и с още куп манипулации го доведоха до състояние на блажен непукизъм какво се случва оттук-нататък. След много пилене, мазане, стоене и отмиване накрая в огледалото той видя едно конте с безупречна кожа, поизскубани вежди, добре оформени бакенбарди, липсваща брада, обичка на едното ухо и прическа по последния писък на модата. Наистина му идваше да изпищи. Какво бяха направили с него!? Бе заприличал...приличаше...приличаше на Него. О, Боже! Да им беше казал да го направят, сигурно нямаше да успеят. Те с акъла ли си бяха? Това би могло да се нарече нагъл опит за копиране, можеше да се възприеме като вид подражаване или опит за надсмиване. Не знаеше как би реагирал идолът, но не можеше да му позвали да го види в този вид. Това ли бяха имали предвид като казаха, че ще му предоставят най-доброто? Страхотно чувство за хумор, няма що! Да види в огледалото нещото, което му бе антиидеал за подражание. Изхвърча като попарен от там и влетя в тоалетната, за да измие лицето си и оправи косата си. Трябваше да махне този грим. Кога ли веждите му щяха да порастнат отново? На това ли викаха само оформяне? Половината му вежди ги нямаше. Бяха тънки, като изписани с молив. Бе се превърнал с метросексуален мачо само за няколко часа и тази участ никак не му харесваше...до момента, в който не улови десетките възхитени погледи по улицата. Не знаеше кога опитите му да се прокрадва незабелязано по улицата бяха престанали и сега с удоволствие се спираше, за да се нарадва на закачките от момичетата. Ах, нима добрите новини действаха така благотворно на човешката природа?
Явно доброто му настроение се предаде и на мениджъра или той просто си бе добродушен по принцип. Погледът му блесна, щом видя посетителя си, а за момент На Мин му се стори, че сякаш пред него стоеше баща му. Прииска му се да го прегърне и да заплаче. С леко окръглена фигура, дребничък, облечен сякаш в хавайска риза, той изглеждаше като току-що излязъл в отпуска, а не като най-пробивния мениджър в този бизнес. Как такъв като него бе успял? Добрите хора биваха смазвани на момента. После се вгледа в тези черни, кръгли като копчета очи и отново му се прииска да го прегърне. Сега вече знаеше. Този човек бе способен да обезоражи всеки. Това, което излъчваше те караше да се опиташ да му услужиш, дори и без да те е молил да правиш каквото и да е. Със следващите думи мениджърът го спечели изцяло:
- Седни, синко - посочи му стола отвъд бюрото, след като сърдечно го потупа по рамото. Говориха си доста време и Мин Че Ри колкото и да се опитваше да долови фалш у това кръгло лице, бе принуден да признае, че такова нещо не вирееше в това сърце. Възможно ли бе подобни хора да съществуват и как можеше дори само един като него да е способен да започне да размеква закоравялата му душа?
Още си припомняше думите на мениджъра, когато вече влизаше през двойната врата на хосписа:
'Трябва да му влезеш в положение. Те Ки Джон понякога има труден характер, но не е лошо дете и точно както децата той има нужда от сигурност. В нашия бизнес има много подводни камъни. Не знаеш на кого можеш да се довериш и кога съюзникът ти ще ти стане враг. Той е изпитвал много трудности и лишения, за да утвърди името си и мисля, че сега натрупаната празнина от липсата на нормално ежедневие започва да му тежи. Един младеж има нужда от приятели, от това да излиза и да се забавлява, от това да трупа спомени, извън светлините на прожекторите, от това понякога да е просто обикновен човек. Можеш ли да го подкрепиш в това му начинание? Ти си млад и ми изглеждаш надежден и прям. Те Ки Джен изглежда силен, но всеки водач има нужда от верни последователи, от своя армия, за да го подкрепя. Ние сме неговата армия Мин Че Ри. Ние сме неговото семейство...”
Тогава просто мълчаливо бе кимнал с глава. Старчето си го биваше да убеждава. Още повече, че в негово лице имаше безусловна подкрепа за каузата си и без да знае той бе позволил напълно свободно досега и близостта, които тази сутрин някои хора безцеремонно бяха отрекли. С негова помощ, волята на идола щеше да бъде прекършена много по-лесно и Мин Че Ри не бе нужно да прави каквото и да е, за да подсилва своето място до гърба на идола, защото той бе причислен именно там и смееше да каже, че добре му пасваше. Всичко, което искаше е да си върши добре работата, а това включваше да е близо до темерутестия си началник. Да, вече спокойно приемаше новото си положение, защото бе начисто със себе си и можеше да раздели своето себеуважение от чуждото незачитане на качествата му. Кога ли и човекът отсреща на веригата щеше да се изясни със собственото си аз? Добре дошъл на мой терен, господин звезда! Започвам да раздавам картите. Ще те водя по утъпканата пътека. Може би невинаги ще ти харесва, но ще започна да откривам кой си под всички тези пластове. Дори и клоунът вечерно време си сваля макиажа. До кога смяташ да се криеш зад тази усмивка?
Позицията му за пореден път бе потвърдена и вече можеше да премине към следващата стъпка от плана си. Отвлечи звезда, забавлявай се. Почти се изкикоти идиотски на последното. Добре де, направо просташки си се изхили. Щеше да бъде много гот. Къде ли можеше да го скрие далеч от любопитни фенски очи? Трябваше да го обмисли това.
Господин мениджър, Вие сте върхът!
Какъв беше онзи според останалите хора, за когото не бе преставал да мисли от часове? Онзи, който бе обсебил мислите му напоследък и тотално отказваше да ги напусне, докато не се убеди, че заема централно място както на сцената, така и в живота му.
Двадесет и три годишен, в разцвета на своята младост. За детските му години се знаеше малко, но дори и това, което имаше бе изфабрикувано, за да допълни сладкия имидж будещ майчин инстинк в момичетата. Като младеж бе постъпил в програма за стажанти. Семейството му също бе една от темите табу. Винаги когато се зададеше подобен въпрос, отнякъде изникваше добродушното лице на Де Сунг и започваше да се лее любопитна информация, а идолът някак неусетно изчезваше от полезрението. Сега той бе конкурентноспособен на най-големите имена в шоубизнеса и дори и по-възрастните признаваха заслугите и таланта му. Будеше респект и се славеше като много работлив и прилежен, изпипващ всеки детайл, но с него не се работеше лесно и това бе всеизвестно. В профила на Те Ки Джон фигурираше като основно поприще това на певец, но съвсем в реда на нещата бе да е универсалният мъж-мечта. Той можеше да рецитира Дантевия ад на оригиналния италиански на който е написан, освен това се занимаваше и с писането на текстове за песни, водеше целогодишно доста церемонии, свиреше прочувствени серенади на китара в някое предаване. Можеше да хване фалцетните тонове и да ги разиграва по нотната стълбица, сякаш си играе с кубче рубик и го реди за секунди, както и да танцува трудни хореографии, които изпълняваше и запомняше с лекота и грациозност на някой учил това с години. Бе високо ценен като актьор заради невероятната си дикция и участваше активно в мюзикъли, като дори малцина продуценти се смятаха за достойни да му поискат съдействие за проектите си. Хореографиите на танците към проектите му бяха измъчили не един екип танцьори и те често биваха подменяни от нови, заради интензивността на тренировките. Проблемът бе, че перфекционизмът му измъчваше целия екип и всеки причислен към него знаеше, че един вид са му подписали заповедта за уволнение, така че из компанията му се носеше прозвището 'самият сатана'. Това последното Мин Че Ри бе дочул днес по коридорите.
Зад тази очарователна усмивка с трапчинки, лъхаше една студенина, караща те да стоиш винаги крачка назад, затова и никой от екипа не го заговаряше и не го канеше на сбирки. Хората винаги пристъпяха със страхопочитание към него, а жените възхищаващи се на хладнокръвния му, леден чар, често не можеха да вържат и две думи на кръст, ако те са отправени към него. Мнозина му завиждаха, малцина смееха да се изправят открито срещу него. Ето с такъв човек се оказа, че живееше Мин Че Ри, а това го караше само глуповато да се усмихва.
Странно е също до какви заключения може да стигне човек, гледащ записи от задколисието намерени в архива на компанията. Мин бе имал няколко часа, за да прегледа материалите за бъдещите проекти и както се очертаваше, щеше да бъде част от екипа на идола и да присъства на процеса по създаване на хореографията за последния му клип. Мениджърът имаше меко казано изтрещели представи за сближаване на колектива. Защо Мин Че Ри трябваше да тренира хореографията наравно с идола? Той не беше танцьор. Честно казано бе с два леви крака, но сякаш имаше четири, защото успяваше дори и сам себе си да настъпи, да се спъне и в гора от ръце и крака да окаже максимално сцепление с пода. И това, ако не е талант?
Докато се придвижваше из града се замисли какво значеше да си идол. Идол-човек на когото се възхищаваш и се опитваш да подражаваш. Еталон за добродетели и красота. Някой издигнат на пиедестал, почти обожествяван. Неговото държание, постъпки, говор, дори дишането му трябваше да бъдат красиви. Притежаваше ли тези качества Те Ки Джон? Ако Мин Че Ри трябваше да го оцени, вземайки предвид масата от хора, то той би бил почти перфектен. Ако заемеше мястото на влюбена тийнейджърка, то той би бил повече от идеален. Ако питаха брата на Ир Ра, той бе чудовище. Рядко срещано в своята жестокост и непукизъм, отблъскващо със своята бездушност, студено и празно. За асистента Мин Че Ри, обаче това бе объркан човек, мъчещ се да събере парчетата от себе си, опитващ се да разбере кой точно от всички личности, които играеше беше той, но не можеше да проумее, че всъщност него самият го нямаше там. Толкова дълбоко се бе скрил, че сигурно вече бе забравил какъв е човекът дремещ в него и имаше нужда от голяма провокация, за да го извади на повърхността, такава, която ако Мин Че Ри навярно си позволи би коствала не само нещо маловажно като работата му. Не спираше да мисли как да подходи по този въпрос. Сам се бе учил през годините. Бе като вълк единак. Наблюдаваше и ловуваше сам. Беше ловец, за да не бъде плячка. Добре разчиташе човешкото съзнание, дори и когато сигналите бяха объркващи, но досега не бе срещал човек, който да спира така дъха му, да не може да погледне в очите за повече от няколко мига, защото това, което виждаше в тях го караше да потръпне. Самота. Безумна самота. Срещаше неговата самота със своята и го завладяваше чувство на студ и празнота. Къде бяха емоциите, живецът? Какъвто и да бе животът ти ти си длъжен да го живееш. Дали е дар или проклятие, ще зависи единствено от теб. Понякога ще е мрачно, а друг път ще просветва лъч, защото дори и след най-тъмната нощ изгрява слънце, но всичко, което тогава Мин Че Ри видя в тези тъмни очи бе пълната липса на надежда. Хиляди тъмни сенки, бродещи в необятна шир на страх от неизвестното. Какъвто и да беше той, тактиката на Мин си отаваше непроменена. Щеше да играе с открити карти и с постоянство и упоритост щеше да чака реакциите отсреща и пропукването. Просто трябваше да бъде търпелив и да дочака пролетта след лютата зима. Това временно отстъпление, обаче не можеше да му замаже очите и той все пак оставаше на щрек за всякакъв род изненади.
Машинално бе стигнал до стаята на Ир Ра. Отвори вратата и се усмихна като тъкмо щеше да каже обичайното: 'Оппа е тук', когато думите му заседнаха в гърлото. До леглото на сестра му имаше някой и този някой накара сърцето на Мин Че Ри да препуска лудо.

Улицата започваше да се обсипва с хора, забързани към работното си място, а някои дори може би закъсняващи. Хладната сутрин изпращаше остри сигнали до минувачите, каращи ги да затреперват и да се загръщат машинално в палтата и якетата си. Ала въпреки кучешкия студ, въздухът бе наситен с прекрасна и ободряваща свежест, на която се любуваха не само един идол, но и двойка влюбени ученици, решили да пропуснат първия учебен час. Хубаво бе понякога да не си разумен и да не действаш рационално. Тогава и само тогава би могъл да помислиш за себе си и да си отделиш време, за да направиш онова, което ти душа иска. И най-хубавото от всичко е фактът, че вероятно на момента няма да те интересува нищо друго, и дори и след това да има някакви неприятни последствия, надали би съжалявал за стореното.
Често пъти погледът на Ки-Джон долавяше никой, контрастиращ на забързаната тълпа и го проследяваше несъзнателно, в някои случаи дори с тайничкото си желание да бе на негово място. При егоистите имаше едно хубаво нещо - те можеха да правят каквото си поискат, тъй като останалите не ги интересуваха. Можеха просто да угаждат на самите себе си, просто да живеят за самите себе си. И именно защото не биха живели за някого другиго, не биха изпитали онзи сковаващ ужас, онзи страх, че могат да загубят някой скъп човек този, който е близо до тях. За корейската звезда това бе незаменим плюс, но вероятно за повечето хора бе точно обратното. И все пак, Те Ки-Джон усърдно поддържаше маската си на егоистичен и жесток непукист, защото се страхуваше. Страхуваше се непрекъснато. Беше го страх, от сближаването, което упорито считаше за ненужно. Беше го страх от това някой да го разбере, когто и самият той не успяваше. Беше го страх някой друг да чувства болката, която го изпълваше. Затова сдържаше тази болка, оставяйки другите да виждат онази празнота и студенина, напълно заблудени, напълно сигурни, че той не е толкова човек, колкото същество от немодифициран произход, което не може да чувства истински. Ала той за се бе си знаеше само, че не беше празен. Не, как ли би могъл да е? Как, когато чувстваше тази така ярка и преливаща в сърцето му болка? Как, когато тази болка се разпространяваше като вирус по всяка от вените му, просмукваше се по всяко кътче на тялото и душата му. Нима да те боли толкова не бе чувство? Естествено, че беше. Дори да го потискаш с всички сили, дори да сложиш безумно много защитни прегради на пътя на това чувство..все пак бе неоспорим факт, е чувстваш нещо. И че въпреки усещането, че това нещо бавно те унищожава, бавно те принуждава да свалиш маската да отстъпиш назад..ти не се предаваш. Ки-Джон не можеше да се предаде. Защото знаеше какво ще последва. Нищо друго, осен болка. Още, още много, прекалено много болка, която вече не можеше да понесе. Никой човек на тази земя не бе чак толкова всесилен, че да може да понесе всичко, че да може да оцелее след куршум в сърцето, или в главата. Законите на физиката и биологията, тук важаха по същия начин, само дето в леко преносния им смисъл.
Все пак понякога човек иска да си спомня, а понякога има нуждата да забрави. Да забрави онова, което не може да преодолее, което би му донесло такава неописуема опустошителна болка, че след нея не би останало нищо, просто нищо. За Те Ки Джон това бе единственият изход - да забрави. Ала се оказа, че дори това се превръщаше във все по-невъзможна инициатива за спасение. Бе се появил някой, който умишлено или не, опитваше да разруши изградената му самозащита, да премахне безмилостно всички капани, скрити в известната персона и да навлезе там, където тя не желаеше никой да пристъпва. Защо? Защо трябваше да се появява нещо, което да прави нещата още по-сложни? Нужно ли бе? Защо не можеше просто да забрави онзи фрагмент от миналото, който го накара да бъде такъв? Защо се налагаше да забрави цялото си минало напълно, защото дори хубавите моменти го караха да си спомни най-ужасното? А защо..Защо дори инцидентът с Ир Ра възроди точно това минало? Наистина ли трябваше да се случва? До сега всичко, което ставаше в ежедневието на идола не бе нещо особено за статуса му в обществото, вечно бе отрупан с работа и затова изобщо не намираше време да мисли за това, което не трябваше. Така му беше добре, или поне успешно и лесно се самозалуждаваше. Ала вече не. Вече започваше да осъзнава и чувства твърде явно страховете, което го обграждаха на пиедестала му от сенки и пустота. Не знаеше какво да прави сега. Това бе най-честния отговор, който даваше съзнанието му, в което непрестанно се редяха същите тези страхове и безкрайните молитви за някакъв вариант избавление. Цялата история започваше да издава един прекалено драматичен привкус, който никак не се харесваше на звездата. И все пак продължаваше по своя план, защото това бе единственият начин, който знаеше. По път за болницата се разсейваше с различни неща, на пръв поглед съвсем обикновени и дребни, но лесно се ядосваше, поради това, че все намираше начин да свърже въпросните неща с новия си асистент - онази странна череша, която допълнително въдворяваше пълен хаос в главата му. Наистина не знаеше как го възприета Че-Ри, дали като смъртен враг, за който и бесилката ще е малко наказание, или пък бе започнал да го вижда под различна светлина, но така или иначе не му харесваше. Не му харесваше погледа му, който долавяше всяко негово движение и анализираше всяко негово действие - всичко. Какво по дяволите? Мразеше това. Мразеше когато всички го гледат така, сякаш разучават чуждестранен предмет от неизвестна епоха и вечно търсят нещо у него - било то добро, или лошо. Не можеше ли, не можеше ли поне веднъж някой да го погледне нормално - да го види без да му лепва разни определения като "жесток сатана", "лош човек", "красив идол" и т.н.? Не можеш ли веднъж да го погледне и да си каже "просто човек". Един човек. Не, през цялото си съществуване, Ки-Джон бе забелязал, че хората просто не могат без да се разузнават един.друг. Все трябваше да се изтъква какви били, какви не били, независимо знаейки или не знаейки всичко за дадената персона, вечно трябваше да се правят изводи а външността, анализи за поведението, и на базата на това да се изгражда временно мнение за въпросния индивид. Това бе толкова грешно в очите на Те, толкова ненужно и глупаво. Странното бе, че макар отдавна да е свикнал да го преценяват постоянно, случаите, в което Че-ри го правеше, бяха някак различни. Погледът на това момче караше нещо в него за закипи, като че му даваше странна енергия, която той считаше за доста вредна и негативна, в следствие на което изпитваше раздразнение. Ала ако съдеше по-обективно и безпристрастно за нещата, о вероятно тази енергия можеше да му бъде от полза, стига да решеше да не я пропиляваше на вятъра. И все пак се бе появил още един въпрос. Защо новият му асистент се явяваше източник на енергия на шефа си? Да не бе глътнал 100-ватова крушка или нещо от сорта? Не, наистина бе необяснимо.
Джон за пореден път си пое дълбоко въздух, преди да влезе в болницата. През целият път до тук убеждаваше самия себе си, че ходенето пеша ще му помогне да добие смелост, но като е ли не се оказа съвсем така. Изкачвайки се по стълбите, които реши да използва, заради това, че от там почти никога не минаваха хора, дишането му ставаше все по-учестено, а неувереността ескалираше с всеки отмина миг. Вече не бе сигурен дали ще се справи Дали ще успее. Само знаеше, че каквото и да му коства, трябваше поне да опита. Това беше смешно. Ако някой го видеше в това му състояние, сигурно би го взел за жалък човек, неспособен да направи нещо на пръв поглед неизискващо никакво усилие. Просто да идеш на свиждане на някого в болницата. Да, не представляваше трудност за никого, но не това караше копките пот да избият по челото на тъмнокосия. Той започваше да си спомня. Още не бе стигнал до точния етаж, а вече спомените от онзи концерт изпулваха. Кратки, накъсани моменти се редяха, размазващи се болезнено пред погледа на идола. Тъмната сцена, светините, шарещи като луди из тълпата от фенове, и момичето. Беззащитното момиче, станало жертва на обезумялата корейска фенщина. Момичето, което пострада, заради него. Заради своя идол. И малко по-късно момичето, което бе държано от своя брат, чиито викове заглъхваха без звук, или тон, на фона на бумтящата музика, огласяваща все още огромната зала. После кадърът беше забавен, сякаш всичко спираше да се движи. И тогава пред погледа на идола изникна онзи добре познат момент, за забравянето на който младежът бе посветил целия си живот. Какво ли друго му оставаше?
На мястото на младото момиче стоеше майка му. Около варта й бе поставена една табелка, гласяща "Протест срещу доживотната присъда на Те Мин Канг! Мин е невинен! Той е е убиец!" . Стройната и за възрастта си, красива жена с кестенова коса, спускаща се на игриви вълнички по раменете й, тя стоеше с гордо вдигната глава пред съда, сдържайки всичките си сълзи в двете влажни очи. Величавият й образ обаче изчезна минути след като започна да протестира. Наблизо имаше училище и детска градина - в която бе записан малкия Джон. В същия миг всички ученици излязоха в голямо междучасие и разбрали за протеста на нещастната съпруга, всички тръгнаха натам..Но не за да я подкрепят. Статията на първа страница във вестника, вече бе излязла и носеше заглавието "Шофьорът на известната и любима на цяла Корея, кино звезда Ши-Донг, предизвиква смъртта й." Малкото тъмнокосо момче, стоящо на пейката, бе обвило в ръце малкия кръгъл аквариум със "златната" си рибка, докато изведнъж се видя навалицата от ученици и любопитството не го притегли натам..Излизайки от двора, то тръгна след тях. Малкият Джон.
- Не, не. Не си спомням, не си спомням. - започна да повтаря в опити да спре болезнено ясните картини в съзнанието си. Да, защо ли бяха толкова ясни, като случилото се бе толкова отдавна? Справедливо ли бе всичко това? Не искаше да си спомня, не искаше. Трябваше да стигне до стаята Ир-Ра. Трябваше...
С треперещи ръце, младежът изкара мобилния си и набра своя мениджър, чийто номер стоеше под "1" за бързо набиране. За щастие му бе вдигнато веднага.
- Джон? Джон, чуваш ли ме? - се издигна след едноминутно мълчание. - Какво е станало, къде си? Джон?
- Говори ми. - единствено успя да изтърве и сякаш усети притеснението в очите на онова лице, което в момента не виждаше. Той започна да му говори. Общи приказки, все неща, като прогнозата на времето и белите пердета, които е дал на химическо чистене преди ден. Дърдореше му за всичко, което с сетеше без много да му мисли. Да, това помагаше. Не толкова въпросните думи, а този топъл и ведър глас, който ги произнасяше бързо и сякаш с лекота в слушалката, с цел да помогне на този, протегнал ръка към него. Единствено Де-Сун не бе оставил протегнатите му ръце празни. Винаги бе откликвал на дори един безмълвен зов, винаги беше правил всичко по силите си за него. Но не разбираше...не разбираше защо трябваше да назначава Че-Ри на работа като негов асистент. Той бе единственият човек, който знаеше, че Джон все още бе онова малко и уплашено момченце, което за да спре израстването на омразата си към хората, бе решило просто да не създава излишни връзки и приятелства. Да не се сближава с никого, защото така би било най-добре за всички страни. Де-Сун отлично знаеше, че момчето бе привикнало към тази сенчеста самота, която го обграждаше че тя вече бе погълнала част от него и вече представляваше половината му личност. Тогава защо? Защо се опитваше да му покаже колко по-хубаво би било, ако има някого до себе си? Ако знае, че някъде там, в непрогледните ледени сенки, се откроява един реален силует. Защо му показва всичко това сега, когато вече бе изгубил себе си? Защо сега?
Не му трябваше никой. Вече не чувстваше тази нужда, която хората бяха създадени да чувстват. Нима нещо можеше да се промени сега? Нима не беше прекалено късно?
Джон открехна леко вратата на болничната стая и за миг замръзна на мястото си. Вече бе стигнал до тук. Телефонът висеше в едната му ръка, спусната безжизнено около тялото му. Вече не чуваше гласът на Де-Сун. Чуваше само тишината. Пред мътния му поглед се откриваше единствено белотата във вътрешността на помещението и ъгълът на болничното легло. А също и цветята, които бе изпратил анонимно - изненада се, че бяха сложени прилежно в красива ваза и водата бе в изрядно точно количество. Картичката с фалшив подател стоеше спокойно до вазичката, наполовина разгъната. Ръката на идола се стисна около дръжката, но така и не успя да направи нещо повече.
Връщаше се три пъти. На четвъртият вече успя да влезе, вероятно благодарение на медицинската сестра, която го помисли за близък на пациентката и бе така любезна да го вкара собственоръчно вътре в стаята. Идолът неловко придържаше козирката на пастелено зелената си шапка и присвиваше нервно устни, докато жената в бяло облекло не излезе. Изминаха няколко минути, през които тъмнокосият бавно и почти незабележимо, като движението на облаците, отправяше поглед към момичето, лежащо в пълно спокойствие на близкото легло. Ир Ра. Очакваше всеки момент спомените да го връхлетят, но нищо такова не се случи, не и този път. Той виждаше просто едно чаровно момиче, едва в началото на своето житейско приключение..но по някаква ирония на съдбата фенка на бездушния Те Ки Джон. Човекът, заради когото тя пострада.
От гърдите на младежът се изтръгна една сподавена въздишка и той приседна на един стол до своята почитателка. Поставил ръце на колената си, в съзнанието му бавно започна да се оформя желание. Истинското желание да направи нещо за това момиче. Нещо, което до сега не се бе случвало. Но да, това реално бе желание.
- Знаеш ли...вече реших какво искам да направя. Искам ти да си първият ми фен, на когото ще се усмихна истински. Първият фен, на когото ще напиша автограф със сърчице след подписа. Наистина ми се иска да мога да направя това. Какво ще кажеш да е нашата малка тайна? - гласът му се носеше различен от преди, някак нежен и носещ се от само себе си, не престорено и спокойно. В него се четеше нотка на истинско желание да направи нещо за някого другиго. Нещо, което макар да бе на пръв поглед незначително, Джон никога не бе могъл да направи, дори да опита. Да, той съзнаваше, че имаше и вариант никога да не успее да изпълни това, което току що изрече. Но бе решил също да не се отмята от дадената си дума. Щеше да го направи. Щеше. Сега това бяха само думи, но един ден щяха да се превърнат в реалност.
- Ще се постарая. Затова и ти трябва да се постараеш. Има човек, за когото си по-важна от всичко на света. Този човек те чака. Той е твоето семейство, затова трябва да намериш сили и да бъдеш отново до него. Сега се сещам само за едно, което мога да сторя. Любимата ти моя песен е "Под дъжда", нали? Кхъм. - накрая се прокашля, за да прочисти гърло и запя на глас въпросната песен. Беше странно, вълнението, което го обля, докато чуваше собствения си мелодичен тембър, огласящ помещението. Не знаеше друг път беше ли усещал чувството да пееш за някого. Да пееш, защото знаеш, че песента за този някой би се оказала лъч надежда. Да пееш, надявайки се да му предадеш сила, да му вдъхнеш воля, дори и ти самия да не притежаваш някое от тези качества? Чувството просто да действаш като човек, опитвайки да помогнеш на някого, макар и да отблъскваш онзи, опитващ се да ти помогне..Беше нещо странно. Но Джон продължаваше да е убеден какво иска и какво не, независимо от това колко размесено бе всяко нещо в съзнанието му. За миг почти затвори очи, отпускайки се на високия стол, същевременно поддържайки точния ритъм на песента, която пееше. Може би наистина бе сбъркал призванието си..? Може би е трябвало просто да е безизвестен певец, изнасящ безплатни концерти в болниците...Защо ли чувството бе така приятно? Наистина приятно и дори смееше да твърди - радостно.

Не смееше да гъкне, да мръдне или да диша дори. Цялото му същество бе застинало външно, но вътрешно мислите му жужаха като ято диви оси. На какво ставаше свидетел в момента? На какъв се правеше в момента този човек там и какво трябваше да мисли за него в момента? Какви бяха мотивите му този път и как беше стигнал до тук? Знаеше ли, че Мин Че Ри ще дойде? Планувано ли бе това? Играеше ли отново онзи там? Играеше ли си с чувствата му? Ако бе така, горко щеше да се разкайва. Усети парене в гърдите си, преглътна на сухо и примигна объркано, разтърсвайки глава. Имаше толкова въпроси, а отговорите му убягваха.
Можеше да го познае дори в гръб и дегизиран. Можеше да го познае дори по част от ръката му, по върховете на пръстите. Припомни си как ги бе докосвал и бе усетил онзи контраст по между им. Нима и сърцето му бе така вледенено, както и ръцете му тогава? Думите му го накараха да потрепери. Правилно ли чуваше? Говореше за Мин. За него. За онзи, който по цял ден подритваше и унижаваше, пренебрегваше безцеремонно и често мачкаше, сякаш бе нахална муха, която може да размаже със сутрешния вестник. Тези думи, искрени ли бяха? Беше ли този човек, в момента с открито сърце, докато ги изричаше? Сега го виждаше в анфас, седнал на стола и можеше да чете по чертите на лицето му.
Беше решил да й изпълни нещо. Ако сега тя бе будна щеше да го гледа с поглед пречупен през призмата на всяка влюбена фенка. С безумно обожание и фанатизъм. С лиги спускащи се по земята, като кученце, на което за първи път си дал кокал. Откъде знаеше любимата песен на Ир Ра? Що за човек си ти, Те Ки Джон? До сега бе успявал да долови фалшивите му ноти. Дали и сега щеше да успее? Винаги, щом бе решавал да бъде добронамерен към идола, той го караше отново да застане на нокти. Какво си бе мислил последно спрямо него? Че бе готов да не иска отмъщение, стига да се осъзнаят последствията. Е, явно бяха осъзнати, щом главният отговорен за тях бе дошъл до тук, за да успокои съвестта си. Значи все пак се разкайваше и не беше бездушния тип, за когото се представяше пред Мин. А какво бе твърдял досега? Че не помни. Какво му бе казал при срещата им в парка? Затова ли го бе ненавиждал през цялото това време? Защото от самото начало е знаел кой е. Когато те осени подобно прозрение, нещата върху които има да мислиш, рязко се увеличават. Чака те сериозен разговор, господинчо! Само да се приберем вкъщи! Новооткритите факти пораждаха редица нови въпроси. Защо имаше такава голяма разлика между медийния образ, онзи показващ се пред колегите му, другият представен пред мениджъра, този за пред асистента му и ето този нов образ, който разкриваше сега? А какъв ли беше с приятелите си? Опита се да си го представи да се усмихва топло и остана озадачен, кагато откри, че не може да визуализира този образ. Всъщност осъзна, че никога не го бе виждал да се усмихва...истински. Тези устни с огънати леко надолу ъгълчета обикновено биваха възприемани като чаровни, но всъщност асистентът в момента откри, че те изразяваха просто тъга. Никога не бе чувал той да има приятели. От време на време го свързваха с някоя новоизгряваща айдълка, но дори и да си дал обет за монашество пак биха те свързали с половината шоубизнес. Но приятели? Замисли се, за да се сети поне за един и не успя. Ето това бе силата и слабото му място. Започваше да навързва нишките. Мислиш си, че ако си сам, няма да има предателства, няма да те е грижа за никого и ще боли по-малко, нали? На Мин Че Ри му бе познат този подход, защото самият той постоянно го бе прилагал в последните години. Но сега от гледната точка на брат, би казал, че не би заменил и частица от времето си с Ир Ра и за всичките материални блага на света. Ненапразно хората са казали: 'По-добре да си обичал и загубил, отколкото никога да не си обичал.' Интересното бе, че трябваше да познае себе си в държанието на идола, за да осъзнае, в какъв антисоциален човек се бе превърнал. Откакто бе започнал работа в компанията, сякаш бе друга личност. Вече имаше много познати и приятели там. Бе поканил момичето от магазина за дрехи на сладкарница, бе се сближил със сестра си, ходейки всеки ден тук и бе осъзнал изцяло какво е тя за него и всичко това беше заради Те Ки Джон-звездата. Същият онзи, който сега убеждаваше, че има кой да чака Ир Ра да се завърне. Защо след като познаваше какво е да имаш скъп за себе си човек, идолът предпочиташе да е сам? Интересно нещо е човешкото съзнание. Нещата, които се казват на думи, не винаги излизат на дела и идолът сега го доказваше на практика. Искаше думите да важат за дугите, но не и делата да важат за него. Затова бе и сам. Дали, че не идолът я бе бутнал в тълпата, караше Те Ки Джон да се чувства по-малко виновен? Искаше ли да повярва в себе си? А можеше ли? Дали раната в сърцето му можеше да заздравее толкова лесно? С няколко думи, с един жест. Щеше ли да й позволи? Готов ли бе в действителност тя да го напусне? Онази болка и горчивина, които бе таил толкова време. Явно не можеше да отговори на това. Все още не. За Те Ки Джон това сега бяха неизвестни и все пак Мин щеше да му помогне да открие отговорите, особено след като откри меката вътрешност на тази костелива черупка. Сега, обаче, просто не можеше да мисли за това рационално. Тези мисли щяха да го занимават малко по-късно. В момента бе прекалено изумен от гледката, която се бе разкрила така неочаквано.
Сега не виждаше лешниковите му очи. Те бяха затворени. Така ли се изразяваше отдаването му? Започна тихо, но уверено. Пееше полугласно, леко и напевно. Постепено съвсем се отпусна. Поддаде се на момента изцяло. Дори тялото му даваше вид, че това е нещо съкровено идващо от душата му. Беше се отнесъл, сякаш изпаднал в транс и само леко се поклащаше. Ръката ли й хвана току-що? Това беше вече върха на наглостта! Кръвта на Мин Че Ри направо кипна. Той определено не играеше. Ако беше така, Мин не би се чувствал толкова подразнен. Щеше да е бесен, но не и ревнуващ. Това ли бе идолът? Под всичката тази надменност, с която се обгръщаше, той всъщност беше...готин. Нее, не биваше да го приема толкова лесно. Не можеше да си позволи да свиква. Тази реалност бе толкова измамна, колкото плаващите пясъци и миражите за оазис в пустинята. Дори и за момента да беше такъв, сигурно веднага щом се прибереше вкъщи, отново щеше да стане противния тип, когото познаваше. Загубен в себе си, самозабравяш се в исканията си, досаден, садистичен и просто някого, когото да не харесваш. Но сега, сега виждаше само човек, когото можеше да разбете и това го изненада. Играта, която отдавна играеха свърши и Мин се почувства, сякаш някой току-що бе дръпнал килимчето изпод краката му. Защо тогава и сега не го харесваше? Странно! Нали всичко свърши? Ето защо, проклетникът продължаваше да милва ръката на сестра му.
Идолът внезапно се изправи, но се олюля, сякаш бе изпил няколко питиета. Погледът му изглеждаше замъглен и отнесен. Дори засичайки на вратата войнствено настроения Мин, той просто леко се бутна в него и го отмина, сякаш бе част от мебелировката. Беше го погледнал право в очите, но сякаш не го бе познал, не го бе и видял. Мин тъкмо се обърна готов да търси сметка, когато пред погледа му за секунди се разигра сцена, която нямаше да забрави до края на живота си. Един оператор с камера в ръка и друг мъж, въоръжен с микрофон, пристъпяха като гладни хиени към внезапно извадения от своя унес идол. Ужасено той заотстъпва, докато не бе безцеремонно избутан до стената под наплив от въпроси. Канонадата не спря дори и след като звездата не се свлече като нещо смазано под тежките им, резки викове, които го събаряха като юмруци. Давеше се в летящите срещу него думи, а лицето му изразяваше само безумна уплаха. Дори не се опитваше и да избяга. Това, което по принцип умееше най-добре. Мин никога не бе виждал подобен поглед у живо същество. Задейства се на инстинктивно ниво. Разблъска хората и не се успокои, докато не взе камерата и не извади лентата от нея. После просто метна Те Ки Джон на рамо и под смаяния поглед на целия персонал го изведе навън.
Ама, че нагли твари са това журналистите! Дори още по-лошо. Папараци, които само дебнат хората и печелят от тяхното нещастие. Дано имаше карма в този живот, защото Мин Че Ри се надяваше хората с подобна професия, да изкупват вината си в следващите си няколко прераждания.
-Коя кола е твоята, за Бога! - Естествено не очакваше да получи отговор. Държейки го с едната си ръка, с другата прерови джобовете му, търсейки ключовете. Намери ги и алармата на джипа пропищя вляво от тях. Внимателно остави идола на предната седалка. Намери запасите с вода и използвайки кърпичката на сакото си, направи компрес.
-Хей, Те Ки Джон, чуваш ли ме? Хей! Не се тревожи. Всичко ще бъде наред. Погледни ме, хей! - Потупа го по бузата с опакото на ръката си. - Обещавам! - Гледаше го пропит с безпокойство, а дъхът му пареше на пресекулки страните му. Отговорът отсреща, се изрази само в няколко отнесени примигвания. Мин се качи на шофьорското място, запали и потегли рязко. Сложи си хендсфри-то и по пътя не спря да провежда телефонни разговори. Направо му прегря главата. През две секунди поглеждаше човека до себе си. Каква ирония? Да избягаш от болницата, за да се грижиш вкъщи за болен човек. Как се процедираше, ако някой изпадне в шок? Изнесе го до апартамента с такава скорост, сякаш бе на състезание по бягане на 100 метра или го гонеха глутница озверели вълци.
Едва докоснал леглото на Мин, идолът автоматично отново се сдоби със студен компрес, под формата на една от тениските на Мин, който изтърча към кухнята. Чай с мед, лимон и горещ бульон изпълниха бързо една табличка, която той понесе към стаята си. Първо му даде от лимона. Поколеба се, преди да го доближи до устните му. Бяха се напукали и сега попиваха жадно от допирът на хладния резен. Оказа още малко натиск, за да ги разтвори и преодолее. Когато вкусът достигна до рецепторите на идола и опита от лимона, той порядъчно се намръщи. Това бе добра рекция. Напълно нормална за човек не обичащ лимони. Това се и искаше. Адекватна реакция. Нещо, което да го върне към реалността. Значи не се беше смахнал съвсем. Мин не се отказа, докато не му даде и чая, и целия бульон, като духаше на всяка лъжичка, както бе правил някога и за сестра си, когато беше болна. После завлече тялото на пациента си в банята. Държейки го под мишците, редуваше топлата и студена вода, докато на Мин зъбите му не започнаха да тракат. Определено имаше ефект. Усещаше се значително подобрение в съзнанието на Те Ки Джон, но не и във физическата сила. Вече осъзнаваше ставащото. Точно навреме преди да падне едно голямо преобличане между мъже, което не го направи по-малко неловко. Приличаше на огромна кукла 'Барби' или по-точно 'Кен'. Освен това и заради по-масивното телосложение, нещо от дрехите на Мин, трудно би станало на 'мистър мускул', затова накрая Мин Че Ри просто се предаде. След цялата тази суматоха, идолът сладко спеше като бебе в леглото му. Надяваше се утре отново да бъде нормален. Добре де, може би не точно нормален, но поне толкова луд, колкото си беше обикновено.
Мин беше в кухнята и приготвяше закуска. Само преди миг беше на визитация в стаята си, затова много се изненада на привидението, което облечено в неговия халат, първо доволно се забави в банята, а после и в стаята си, преди все пак да реши да се покаже пред удивения Мин, който обаче не чака дълго, за да излезе от ступора си. Виковете също не закъсняха:
-Съзнаваш ли какво направи вчера? Помисли ли изобщо? - По думите на Мин изобщо не се разбираше, дали има предвид случая с Ир Ра или онзи с репортерите. Да не говорим за състоянието на идола, до което се бе докарал. О, и той самият дори не знаеше какво има предвид! В момента просто му бе паднало пердето. Не беше редно да се държи сега така с идола, но просто не можа да се съобрази. Едва сега, когато го виждаше на крака бе осъзнал колко го бе уплашил вчера. Колко несигурен и обезсилен се бе почувствал и едва сега можеше да си позволи всичката тази уплаха да се излее. В момента пред Те Ки Джон стоеше един много бесен брат, един корящ шефа си асистент и един загрижен за него човек. Всички тези образи представлявана необичаен коктейл от емоции, чиято съвкупност Мин изразяваше неволно и в странна последователност. В този ред на мисли, изглеждаше напълно обезумял и неадекватен, докато разтърсваше идола за раменете. - Не знам за кое съм по-ядосан, че изложи сестра ми на риск или че застраши кариерата си с тази си постъпка. Какво щеше да стане, ако новинарите бяха направили връзката между двама ви? Помисли ли изобщо? - Не успяваше да се овладее и пусна идола, защото наистина не знаеше какво още би могъл да му стори. - Погрижихме се за всичко с Де-Сун и те няма да стигнат до нищо, но криенето на картона й и всичките тези машинации, не ми харесват ни най-малко. Повече никога не излагай сестра ми на подобна показност. Тя не е като теб. Не умее да играе.
Просто му се изплъзна от устата и в миг съжали за думите си. Макар и да бе защитил идола, Мин все още не можеше да му прости за последната проява. Имаше правото да се сърди и въпреки това сметна, че последното изречение беше твърде грубо и в случая незаслужено. Може би единствения път, в който видя идола като човек, а не като звездата, която всички познаваха, бе и този път, в който съжали за това. Не можеше да свикне още, че човекът срещу него вече не беше бездушна обвивка, а имаше чувства, показваше ги и те трябваше да се уважават.
Имаше чувството, че има две деца, за които да се грижи, а той бе майка орлица и сега порицаваше едното своенравно орле. Стана му съвестно, защото Те Ки Джон стоеше насред стаята като малко момченце, което, в опита си да помогне, бе направило беля. Толкова сладък и беззащитен изглеждаше. Нещо обаче показа на Мин, че ако продължи своята атака, ще види друга страна на идола, която не бе така очарователна. Знаеше, че той осъзнава грешката си и затова не се оправдавяше, не се защитаваше, не реагираше и не бягаше, въпреки желанието си в момента да избоде очите на Мин. Просто бе решил да понесе наказанието си. Да бъде порицан и сякаш на Мин да му олекне. Ъ, нямаше начин да е това, нали? Той не беше от хората, които...О, по дяволите, изобщо вече не знаеше кой беше този човек! На Мин Че Ри му стана свидно. Дори и този 'надувчо с дебела глава' все пак има чувство за отговорност. Мин изпръхтя недоволно и се примири. Преживяното от вчера бе предостатъчно. Нямаше нужда да бърка отново в раната. Състоянието му от вчера го бе притеснило и този път хич и не искаше да го изпуска от око, независимо какво ще му коства. Ама, че късмет! През ден някой от живеещите тук колабираше. Да не се намираха на лагер 'погрижи се за другарче, станете приятели'?
-Мислил ли си да си вземеш няколко дни почивка? Говорих с господин Де-Сун. Помисли си, къде би искал да отидем, за да се възстановиш. Знам за твоя работохолизъм. Това няма да попречи на подготовката на клипа, там ще се готвиш. Просто ще си далеч от всичкия този шум - посочи към екрана и усили телевизора. Идолът позна мъжа от вчера. Беше онзи с микрофона, а до него бе Мин, свеж като репичка, който тъкмо обясняваше, защо идолът е бил в болницата и, че посещението е било планувано, но не е искал да се знае за благотворителната му дейност, затова и е реагирал така спонтанно на репортерския екип.
-Извиняваме се за вчерашното недоразумение. Те Ки Джон обещава експлузивно интервю в най-скоро време, за да разкаже за тези си посещения. Отдавна е доказано, че музиката има терапевтичен ефект върху пациенти с...- мелодичният глас на Мин долиташе меко от екрана. Така бяха решили да действат той и мениджърът, за да го измъкнат от тази ситуация. Трябваше да предложат не по-малко сочна стръв, за да отвлекат вниманието на тези пирани от вчерашното състояние на идола. Сега даваха кадри от вътрешността на стаята на Ир Ра. Лицето на обясняващия Мин беше каменно и очите му сякаш прорязваха дупка в тялото на идола от екрана.
-Нека изясним нещо. Това бе за последно. Сам се сещаш, че се наложи да преместим Ир Ра в друга болница, за да избегнем навлеците, които се промъкваха с надежда да те зърнат там. Повече не искам да намесваме сестра ми в делата ти - погледът, който Мин мяташе, не търпеше възражения.
Тази сутрин бе оголил живота й пред куп непознати. Бе стиснал яко зъби, за да издържи и знаеше, че го прави само, за да затвори кръга. Плащаше цената за добротата на идола. Плащаше и приключваше с това завинаги.

Не винаги бе бил такъв. И той бе имал приятели някога, и той се беше влюбвал, даже повече от веднъж. И той някога бе просто наивен човек, лесно поддаващ се на чувствата и емоциите, с крехка и ранима вътрешност, която тогава още не знаеше как би могъл да защити от ударите на външния свят. Докато един ден, този Те Ки Джон не остава в миналото. Докато не реши да погребе себе си, с мисълта, че няма да е така слаб, че няма да се излага и да го боли повече по този начин. Загърби себе си, с мисълта, че не ще се чувства така празен, след всяко потъпкване на надеждите и чувствата му. Но…бе грешал тогава. Както грешеше и сега. Ограничавайки самият себе си, поставяйки си някакви неизказани рамки, той все повече се отдалечаваше от света, хората започнаха да му се струват все по-непознати и чужди, всяка земна радостна глъч – все по-нереална и далечна. Намразваше непознатото щастие, дори повече от познатата му тъга и самота. Отдалечаваше се, правеше го, като оставяше всяко парченце от себе си във вчерашния ден. Сега бе целият разпилян в миналото, изглежда не бе останало нищо, което даде от себе си на настоящето и бъдещето пред очите му. Затова погледът му беше така празен, изгубен в нищото. Защото бе сгрешил тогава, когато смяташе, че празнотата ще изчезне, промени ли се. Че няма да я има болката от потъпканите чувства и надежди. Безнадеждността. Ала тя така и не изчезна. Нищо от това не изчезна, дори се увеличаваше. Все още я имаше празнотата, дори нарастваше с всяка секунда, през която си поемаше дъх. Болката, безнадеждността, самотата и тъгата..всичко това продължаваше да го съпътства, като че бе вградено в сянката му. Не помогна. Взетото решение се оказа грешно и щом идолът си припомняше това, колкото и да не му се искаше – съжаляваше. Съжаляваше, задето отрече всичко необходимо за един живот. Сам си бе виновен и го знаеше най-добре от всеки друг. Сам пропъди приятелите, сам отблъскваше приятните девойки…Вината бе изцяло негова. Но не знаеше как да го спре. Не знаеше какво да стори, за да промени това. В един момент просто реши, че е невъзможно, осъзна, че е обречен на предписаната му от живота самота. Но истината беше, че до ден днешен не можеше изцяло да се примири с нея. Не можеше да я допусне като единствения възможен изход, колкото и да го твърдеше пред глупавите си разумни мисли. Истината, чистата истина, изгубената истината, беше тази, че все още се надяваше. Надяваше се всичко някак да се промени. Не той, а животът му. Нещо да навлезе в омагьосаната въртяща се сфера, в която бе затворен и да го освободи от там. Нещо, което да го направи силен. Защото колкото и да искаше, той винаги се чувстваше слаб. Толкова слаб, често пъти дори до такава степен безпомощен, че сълзите просто потичаха..също толкова самотни, несподелени с никого, забравени и мълчаливи. Щеше му се да познава някого, който го познава. Имаше нужда от някого, който истински се нуждаеше от него. Джон беше просто един дълбоко отчаян болен човек. Всичко вътре в него страдаше, а това задвижваше множество сложни защитни реакции срещу отчаянието, което би довело до потенциалната му глобална разруха. Всъщност беше толкова просто, въпреки илюзията за сложност. Какво ли му беше сложното, наистина? Това, че Ки-Джон просто не искаше да се връща в миналото, защото макар там да бе изоставеното му Аз, всичко бе прекалено болезнено, за да го понесе сам? Това, че не можеше да почувства искреността на хората? Това, че не знаеше кой му мисли доброто и кой лошото? Това, че дотолкова се бе отчуждил от земния свят, че всяка неочаквана реакция го плашеше? Нямаше нищо сложно. Сам, той просто..не ги познаваше. Не знаеше хората, не знаеше и света. Години наред бе живял нечий чужд живот, докато неговият преминаваше както глух вятър насред пустошта. Така че..защо да бе длъжен да разбира всичко? Как би могъл да го знае? Да знае какво наистина искаха от него…Да прави преценки, мисли, анализи, изводи за някого..Как? Единственото което бе научил, беше от придобития опит на Те Ки Джон- звездата, която чудно как си проби път в навалицата от красиви до съвършенство, сякаш изваяни лица с тънки и благозвучни гласчета и топли, лъчезарни усмивки.
Образите му, всички изградени образи, реално погледнато не извличаше никаква полза от тях. Ако бяха с цел да го защитят, да го предпазят от външния свят, то тогава защо усещаше как се самоизмъчва и самоунищожава бавно, но сигурно? Защо продължаваше да изпада в кризисни ситуации, защо разрухата бягаше по петите му? Да, човек цял живот е и ще си остане Homo ludens, играещият човек. По една или друга причина..вечно ще изгражда нови и нови образи на това, което не е. Но в случая на Джон бе под въпрос каква функция извършваха всички те..Вярно, че от части уж го защитаваха, макар реално да не бе така…поне за пред другите, номерът минаваше. Но..връщайки се в моментите, прекарани с колеги, колеги и..един асистент..младежът за сетен път твърдеше, че е нужно гаднярския образ да присъства в мнението на другите за него…Защото така, така със сигурност ще да ги отблъсне от себе си..Те ще стоят на разстояние, възможно най-далеко, ще бъдат предпазливи, и така, по този начин, не ще останат наранени от явните бодли на идола. Самият той мразеше тези бодли, защото бяха част от него, защото нараняваха винаги, дори лек допир бе достатъчен и..болеше. Нали? Винаги ставаше така. Не беше..наистина е бе нарочно. Не искаше, но бодлите сякаш продължаваха да растат, а това го принуждаваше да държи хората все по-далеч от себе си. Дори своя мениджър бе попаднал под този знаменател – вече бе достатъчно застрашен и достатъчно „набоден“, че Ки-Джон да позволи всичко това да продължава. Та понякога не изразяваше благодарността си към този човек, не споменаваше изобщо колко е важен той, колко добро и безценно его и сила притежава. Нищо от това не бе изречено. Често пъти дори м говореше пренебрежително, с нотка на досада, сякаш бе клиент в заведение и търпението му да си чака кафето бе изчерпано. Ала едва днес осъзнаваше факта, че образите, с които отблъскваше, всъщност имаха нулев ефект. Беше нещо като същински огромен и плашещ бумеранг – колкото по-силно го хвърлиш, толкова по-бързо ще се върне при теб. Знаеше, че лошият образ, тази така фалшива негова страна, не се харесваше на никого. Знаеше, че често дори тя причинява болка някому. Но сега откри, че дори използвайки я..отново имаше жертви на бодлите му. Отново имаше ранени. Можеше да види кръвта и раната, в онзи миг, в който бе така плътно притиснат от тълпата репортери, пред болничната стая на Ир-Ра. Младата Ир-Ра – тя бе пострадала заради него. Не, не просто пострадала. Тя бе жертва на бодлите, тези бодли..за втори път я нараниха. Нараниха нея, нараниха брат й…Защо, за бога, продължаваха да вземат нови жертви? Защо? Какво ставаше, когато за миг бе решен да се откаже да захвърли лошия си престорен образ, да престане да се самоизмъчва чак до тази степен..Или не бе заради това? Не беше ли? Нима не надеждите му, нараняваха така? Нима не те се превъплъщаваха с остри и отровни бодли? Тези мисли..“Сега..мога ли да престана да страдам?“ ,“Мога ли да престана да се страхувам?“,“Дали не е късно да съм щастлив, а дали го заслужавам?“ „Мога ли да се усмихвам толкова, колкото съм плакал?“…Нима не тези мисли нараняваха с появата си..нима не бе очевиден факт. Сякаш всеки път, щом се опитваше сам да излезе от мрачните сенки, някоя от тях се обаждаше и му напомняше, че това си имаше цена..Че бе невъзможно да мине без невинни жертви. А той не искаше такива истории. Искаше просто..да възкръсне. Някак си да оживее, да спре да чувства този Ад, докато се намира на Земята. Защото някъде изпод руините на миналото, истинският Джон се надяваше неговият зов да достигне до нечии уши, да успее да пробие непробиваемата сфера и да излезе на бял свят, като разярен вик, зов за помощ.
Не искаше отново да съжалява за мислите, които така рядко бе допускал близо до съзнанието си. Не искаше отново да ги гони, да ги обвинява несправедливо, да ги загубва..защото намирането им отново беше трудно. Но знаеше, че асистентът му имаш пълното право. Всичко, което се изливаше измежду тънките му устни..беше самата истина. Истината, която Джон не криеше, или опитваше да отрече..но заради която се объркваше. Като че бе раздвоен, поставен пред дилема. Дали цената на онези мисли, на едната надежда..беше тази? Това предупреждение от съдбата ли бе? Или какво тогава? Защо винаги, щом опитваше да се изправи, отново разбираше колко слаб и безпомощен е..Защо бе толкова непотребен, наистина? При това и проблемен..Не спираше да създава проблеми, да греши, да се самоунищожава и самоизмъчва,, да наранява и другите, защо му трябваше да живее по този начин изобщо? Край. Отказваше се. Бе..така уморен. Не от живота или от копнежът за такъв…а от нелепата си защитна маска тип „най-ужасното създание на планетата“. Засега просто..щеше да се остави по течението, пък накъдето го отнесе. Щеше да притихне. Да спре да се оплаква за най-малкото, да спре да критикува, да спре да се мръщи и кара на своя асистент. Защото каква ли полза от всичко това имаше? Ясно бе, че не може да го предпази, а пък то като толкова искаше да си изпати скоро, то нека продължаваше да следва душевно болния си шеф. Всъщност…като стана ума, май вече нямаше смисъл да го прави, нали? Или все още не бе получил отмъщението си? Имаше ли някаква логика в това да оправя кашата му? Чакай, бе го сторил, заради сестра си, нали? А може би искаше шефът му да му остане длъжник? Това планувано ли бе? Не знаеше, а и за бога, не искаше да знае. Точно сега…просто му се искаше да вярва, че няма нищо такова. Че асистентът му е бил загрижен за него, и като такъв е изпълнил дълга си, като го е предпазил. Нищо повече. Добре де..Може би по-късно..докато едва се усещаше в тялото си и не смогваше да контролира крайниците си, тогава за миг му се бе сторило, че бульонът на Че-Ри е наистина вкусен..а той – наистина загрижен за неговото състояние. Разбира се, нямаше никаква логика да правиш добро на някой, който ти е сторил само лошо, така че бе твърде нереална представа. И все пак..дали наяве, или насън..Дали в реалността, или само в представите му..Ки-Джон бе усетил как го облива серия от топли и приятно гъделичкащи вълни, подобно на едно наистина старо чувство, когато майка му го хранеше с любимата му оризова каша. Само че малко по-силно. Това чувство бе малко по-силно..неизвестно какво и защо, но пък кой щеше да седне да тълкува неясни сънища, или миражи? Едва ли имаше нужда да мисли каква е била..тази топлина, от къде се е взела. Едното сигурно беше само, че някак си не я чувстваше чужда, както и че така успя да го преизпълни, дори само за миг, че да не си спомни студенината, която по принцип вледеняваше всичко у него. Както и да е, бульонът беше вкусен. И то много.
- Ще видим… - рече снижено идолът, сякаш преминаваше на режим „шепнене“, ала всъщност не бе така. Миг след като отговори на асистента си по въпроса с почивката, помещението се огласи от позната мелодия на звънящ телефон. Това съвсем изкара Джон от многото размишления относно асистента му и младежът задейства ръката си, за да извади мобилния от джоба си и да отговори. Да, знаеше си, че е шефът му. Не шефката, а шефът.
- Те Ки Джон! Къде, по дяволите, си сега? – викът избухна в слушалката и в миг върнаха звездата в реалността – такава, каквато реално бе тя. Мда, идолът далеч не смяташе, че ще му се размине така лесно, въпреки усилията на Че-Ри и Де-Сун. Но поне можеше да го остави да каже едно „Ало?“.
Тъмнокосият запиля погледа си някъде в чистия под него сякаш веднага щеше да съзре мръсотия и някакви нередности, след което изчака тонът на шефа да се снижи до нормата на нормалното и отново приближи омразното устройство до ухото си.
- Осъзнавам грешката си. Съжалявам. – ясно отговори, макар и без особени надежди за омилостивяване на събеседника си.
- Мислиш си, че щом осъзнаваш грешката си, всичко е наред? Твоето „съжалявам“ няма да оправи нещата. Знаеш ли колко се борихме аз и сестра ми, докато предубедим баща ми, да ни остави управлението на агенциите? Поради тази причина, допускането на грешки не е шега работа, а най-важния ни приоритет е тяхното незабавно оправяне.
- Разбирам. – отвърна простичко Ки-Джон и щом осъзна, че разговорът ще продължи дълго, метна на асистента един бърз поглед и влезе в стаята си. - Аз..ще поема отговорност за грешката си. – промълви, сядайки на ръба а леглото.
- Радвам се да го чуя. Защото не го ли направиш, ще нарушиш клауза от договора ни, а това означава, че и аз ще наруша своята и ще уволня мениджър Канг.
- Какво трябва да направя? – попита със същия делови тон, едва съумявайки да се сдържи, щом чу заплахата по адрес на Де-Сун. Какво..как смееше да го заплашва с това? Какъв подъл човек се оказа.
- Не е кой знае какво. За да отклоним съвсем вниманието на пресата, журналистите и да разведрим феновете ти..уговорихме главна роля в спешъл драма от един епизод. Снимките ще се проведат в Гунсан,провинция Чолапукто. На снимачната площадка няма да се допуска никой друг, освен снимачният екип и режисьорът, така че няма какво да те притеснява. Ще обявим участието ти едва след края на снимките. Междувременно ще можеш да си починеш от шумотевицата в Сеул.
- Гунсан? – повтори младежът. Да, това бе родният град на мениджъра му. Помнеше, че бе искал да го посети поне веднъж.
- Да. Щом пристигнеш там, ще те чака шофьор, който ще те закара до хотела, а там пък ще се срещнеш с режисьора на спешъл драмата.Той ще ти обясни всичко и ще те насочи. Разбра ли?
- Добре. Ще тръгна веднага, щом се приготвя. – успокои шефът си и изчака той да се наприказва, докато гневът му съвсем се уталожи и сам реши да прекрати разговора.
Ки-Джон излезе от стаята си само, за да каже на Мин Че Ри да се приготви за пътуване, след което започна да стяга и своя багаж.
---
Дните в Гунсан преминаваха почти неусетно. Явление, което за първи път присъстваше в живота на тъмнокосия корейски идол. Градчето беше спокойно и красиво. Повечето снимки за дамата се провеждаха край брега, а хотелът бе на броени минути път от него. Като стана дума за хотел…единственият факт, който тревожеше Джон, бе това, че трябваше да дели една стая с асистента си, тъй като присъствието му не било споменато. Притесняваше го само това, че като нищо една череша би могла да стане пряк свидетел на среднощните му кризи, а това ми изобличило голямата тайна на звездата. Може би щеше да го помисли за луд, да ме стоеше с парцалите ида се моли да не го види повече…ли пък да изнесе пресконференция пред феновете му и да каже, че шефът му е душевно болен…Не, плашещите, но също толкова абсурдни варианти, бяха твърде много. Ала по-чудното бе, че без причина тревожеха ума на корееца, защото той някъде там дълбоко съзнаваше, че неговият асистент не бе такъв човек. Първоначално се плашеше от него, наистина не знаеше на какво бе способен. Смяташе същността му за тази на разярено животно, търсещо отмъщение за открадната плячка. Беше тъй мнителен и следеше с подозрение всяко действие на другия, като очакваше всеки момент да бъде позорно разобличен и оголен пред света..Очакваше да се намери съвсем беззащитен и жалък, пред погледите на стотици, сочещи го с пръст хора, безмилостно слагащи край на всичките му усилия до сега. Боеше се, че този миг ще дойде. Че ще се превърне в чифт износени обувки, защото светът, времето, хората го използват и потъпкват надеждите му. До сега единственото място, на което се чувстваше в безопасност, беше вкъщи. Затова щом този индивид прекрачи прага му, той си каза „Това си е моят дом, остави ме на мира, не идвай тук“… Но…
Докато го осъзнае, точно този човек вече бе станал част от неговото „сега“. Продължавайки да прелита в моментните му мисли, продължавайки да пристъпва към него, колкото повече крачки назад правеше младежът. Не, всъщност истината беше, че Мин Че Ри представляваше това „сега“, което до този миг не съществуваше изобщо. За идолът всеки вчерашен ден беше днешният. Той се повтаряше ли повтаряше, сякаш нямаше утре.
Докато го осъзнае, това се беше променило. Досегашният му, мрачен живот. А виновникът за това дори бе постигнал непостижимото – да разтопи ледената маска му маска, да го накара да се предаде и да я захвърли, да го накара отново да започне да се надява и да вярва в нещо. Защо? Това беше подло. Какъв подъл човек. Кой ли бе виновникът за срещата им? Кой ли…
Преминаващите мисли през последните няколко дни, отразиха невиждана и коренна промяна в отношението на Те Ки Джон към останалите. Образът му не отговаряше на добре познатия бездушен такъв. Докато снимаше той не предявяваше никакви претенции, а се вслушваше в думите на режисьора гледаше угоди на екипа, да покаже най-доброто от себе си в тази кратка продукция. Сякаш играеше, като за последно. Това, разбира се, довеждаше до неизбежните последици. Дни наред не бе прибирал в хотела, а заспиваше в близкото ресторантче където все оставаше да проучва издълбоко сценария, за да разбере чувствата и постъпките на героя си. Чувстваше упоритите погледи на асистента си, които му казваха, че ако продължава така, че ще се поболее съвсем, но най-нахално ги игнорираше. Защото чувстваше, че този път го прави заради самия себе си. Не дойде тук, само защото шефът му му каза и го изискваше от него. Не приемаше актьорското си призвание като даденост, както преди. Някак бе решил да опита. Да последва надеждите си. Въпреки все още съществуващия страх, че това може да не доведе до нищо добро, тъй все пак искаше да опита. Да промени живота си. Защо точно сега? Защото сякаш един човек му бе показал, че това всъщност не е нещо невъзможно, както беше смятал до сега. Не знаеше от къде дойде това силно желание, но Джон успя да събере силите си и да опита. Макар и след толкова години, трябваше ад опита отново. Пък и от една страна, това да кара нощите почти безсънно и не в онзи хотел, където можеха да се случат..разни неща, си имаше доста голям плюс. На всичкото отгоре, героят му беше болен и по принцип от Джон се изискваше да изглежда така. Ето, че самоубийственото безсъние все някога можеше да ти е от полза за нещо. Не спеше ли особено дълго, не предоставяше възможност на кризите му да настъпят отново. А без тях всичко вървеше по-благоприятно.
Разбира се, през изминалото време в Гунсан, се бяха случили още купища изненадващи неща. Първият ден актьорът, играещ второстепенната роля закъсня доста и възползвайки се от този факт, Че-Ри реши да повлече шефа си на дълга разходка из града.Това не му се виждаше обещаващо, но се оказа едно наистина приятно и весело приключение, след което странно защо, идолът се чувстваше дори по-жизнен и енергичен, вместо обратното. Гунсан бе наистина приятно място, а и времето не беше чак толкова лошо, затова ставаше за обикаляне. Мениджър Канг бе роден в един наистина прекрасен град.
С настъпването на часът на снимките, когато закъснелият актьор най-сетне се появи, се оказа, че дори не бе запознат с ролята си, или просто не можеше да я изиграе. Режисьорът все по-отегчено казваше „Стоп“ след „Стоп“ и сцената се преповтаряше над петдесет пъти. След дадената от него почивка, щом заснемането започна пак, Ки-Джон направи знак на другия да се отдръпне от обсега на камерата, сетне просто издърпа на неговото място своя асистент, пред онемелите погледи на екипа. Беше някакво необяснимо и налудничаво шесто чувство, че дори да не става за актьор, Че-Ри просто ще успее без проблем да последва стъпките му, ритъма на действието и да разбере само с поглед какво трябва да стори. Да, той преди всичко бе доста прозорлив човек и в този миг несъзнателно Джон възлагаше надеждите си на него. Дали защото му беше омръзнало да играе една и съща, при това дъждовна сцена, или поради друга причина…просто изигра сцената с Мин Че Ри, а след като режисьорът остана доволен от резултата, го превърна официално във второстепенен герой. Шестото чувство на идолът не го излъга, ала изненадите не свършваха до тук. Чудно как Ки-Джон съвсем бе забравил за края на драмата, написана в сценария. Героят му трябваше да убие своя многогодишен приятел, когато връзката му с неговата любима бива разкрита. И въпреки, че можеше да разбере своя герой, той не успя да „убие“ приятеля му.
Бе застанал изправен на пясъка, с притаен дъх и очи, виждащи лицето на Мин Че Ри. Да, в този миг не можеше да види героя от сценария, приятелят-предател, виждаше човек, на име Мин Че Ри. Опитваше. Чуваше приглушеният сблъсък на водата в скалите, усещаше тъй бегло силният вятър, развяваш тъмната му грива във всевъзможни посоки…не отразяваше тези неща в съзнанието си, но там ясно се очертаваше образът на един човек. Само този образ, нищо друго. Не можеше дори да разчете мислите на другия, стоящ на два метра от него…Знаеше какво трябва да направи, но не можеше. Макар дори да не бе наистина. Макар да беше просто игра.
Скоро започнаха да прелитат спомени. Този човек, игнорирайки мокрещият го дъжд, тичащ с чадър в ръка след идола. Топлият му бульон, но още по-топлите негови длани. Лепенките с Пороро, които му бе сложил дори без да гледа. Опората, която му бе предоставил в онзи момент на нападението на лешоядите. Искрящото му лице на екрана на телевизора, което можеше да се асоциира с ангел-спасител. Какво ставаше? Защо виждаше всичко това толкова ярко, защо си го спомняше просто така? Не бе повикал тези моменти в съзнанието си, а те продължаха да изникват с главен герой – асистентът. И тогава осъзна какво прави.
Щом вдигна пистолета, част от предвиденият за драмата реквизит, той не го насочи към целта по сценарии, а към фигурата зад него – любимата на героя. Така де, на двамата герои. Джон в крайна сметка стигна не само до извода, че не може да застреля приятеля на героя си, но и до извода, че всъщност по неговата логика не той е предателят, а неговата любима. Тя от самото начало е заблуждавала главния герой, играла си е с чувствата му, докато в същото време се е срещала със своята истинска любов. Мда, тя е виновницата. Джон отлично можеше да разбере какво цели образът му с това убийство. Да приключи с тъжната си, несподелена и трагична любов завинаги. А това ще стане само, ако тя умре. Любовта му трябваше да умре. Следователно трябваше да убие не своя приятел, който в крайна сметка не се е преструвал на такъв, а реално е бил негов другар. Трябваше да убие нея, любимата си. Защото тя бе тази несподелена любов, която убиваше и него. Така де, героят му. Докато тя дишаше, неговият дъх щеше да спира. Окато живееше, той щеше да умира. Трябваше да я убие. Само тогава той щеше да намери покой и в смъртта. След като не чу режисьорът да казва „Стоп“, решително натисна спусъка. Девойката вече се бе досетила какво ще последва и навременно падна върху пясъка. Сетне падна Ки-Джон. И драмата приключи. Скоро стотици фенки щяха разярено да крещят „Защо и нашият Джон умря?!“
Другото изненадващо беше, че режисьорът не реши да го попита защо взе толкова спонтанно решение да измени края на сценария. Самодоволната скрита усмивка красеше лицето му, и той просто благодари на актьорите за добрата игра, в това число и на Мин Че Ри. Винаги ставаше така. Когато Ки-Джон си бе приготвил дълго и обоснован отговор по подобен въпрос, никога не го запитваха за него. Щеше да се обяснява захласнато защо застреля любимата на героя си, от гледна точка на разни уж логични човешки чувства, мисли и прочее…Но се размина с това. И тъй като вече нямаше сценарии, върху който да разсъждава и роля, на която да се отдаде, започна да размишлява, че завръщането му в Сеул наближаваше. Скоро отново щеше да е част от ярките нощни светлини, силната шумотевица и безкрайния фалш. Но нямаше намерение да се предава. Да губи надеждите си отново. Нямаше такова намерение. На път за хотела, Ки-Джон усети липсата на сили за първи път и това го накара през няколко стъпки да се олюлее, поради което бе подхващан от своя асистент. Още нещо странно, то също не го запитваше нищо. Би било логично да го пита, защо не уби неговия герой, нали? Все пак такъв бе сценарият. Дори не го попита защо въобще реши да го забърка в тази драма като пряк играч…Можеше преспокойно да му се навика, да каже, че това не му влиза в задълженията, или нещо подобно. Нали? Но той също се оказа по-мълчалив от обикновено. Може би все още бе шокиран от факта, че шефът му бе свалил маската. Онази маска на безсърдечна и студена звезда, непризнаваща поражение. Да, трябваше да е това. Може би все пак и той бе толкова объркан по адрес на другия, колкото и Ки-Джон. И двамата трябваше да се чудят кое е истинското лице на другия..каква е причината да са още заедно, какво още би могло да ги свързва? Не бяха ли приключили с отношенията си? Не бяха ли получили това, което искаха, един от друг? Защо единият продължаваше да иска да работи за другия, да е до него, защо сега изглеждаше, сякаш това му харесва? А другият..защо не се противеше вече, защо не опитваше да накара другия да напусне, или пък да го уволни? Изглежда, че причините и мислите, които всеки първоначално таеше по адрес на другия, сега не важаха. Може би вече имаше други причини, далеч по-различни мисли, а може би дори неоткрити чувства в тази връзка. Вярно бе, че обстоятелствата, при които двамата се бяха срещнали, не бяха никак приятни, или пък цветущи, но…сега като си припомняше онзи момент, Джон не се чувстваше неприятно, нито пък изпитваше някакъв вид раздразнение, или гняв. Осъзнаваше само, че е бил огромен глупак, че маската, която слагаше, го бе превърнал в нищо повече от един идиот, който не може да изгражда ползотворна връзка с останалите хора, дори с феновете си. Такъв бе бил, това бе наистина глупаво. Срамно и глупаво. Как бе стигнал до това положение и сам не се разбираше. Защото след като осъзна, че е била безсмислена и глупава грешка, се почувства отново като едно малко хлапе, незнаещо защо е направило беля, не можещо да обясни на другите постъпката си.
Влизайки в стаята, Джон дори не си направи труда да се събуе, а зървайки леглото, направо притича към него и се пльосна отгоре му, като бизнес дама, отделила цяла седмица за изтощителен шопинг. Главата му сякаш въздъхна, колкото и нелогично да звучеше това. Естествено, че имаше нужда от по-продължителен сън на по удобно място, въпреки, че диванчето в онзи малък ресторант, също се бе оказало доста удобно. След секунди усети нечий допир. Това можеше да е само асистентът му. Че Ри както винаги, реши, че ще е добре поне да му помогне да се съблече..О, какво дежа ву. Имаше чувството, че и друг път се е налагало асистентът му да го съблича. Кхъм, така де…когато той не е бил в състояние да го направи, или може би като сега – не му се е занимавало с това. Какво пък толкова? Някакви дрехи..Какво значение имаше, важното беше да остави шефа си да се наспи. Защо ли се престараваше чак толкова, все пак не му беше съпруга, а асистент. Това започваше да му се струва съмнително, но в момента не можеше да развива някакви нелепи теории, които бяха в крайна сметка безсмислени.
- Асистенте, знаеш ли..За кой въпрос хората най-много ме разпитват? За какво са най-любопитни? – измрънка Джон, гледайки с притворени очи, белия таван над себе си. В момента си мислеше за успокоително незначителни неща, като това колко мека бе възглавницата. Но пък приказваше разни работи за себе си, и то просто така, несъзнателно. Нещо, което никога преди не беше правил. С никого. Дори мениджър Канг не знаеше това, което разправяше сега на своя асистент. – Колко приятелки съм имал..Коя е първата ми любов…Влюбвал ли съм се някога..Все такива неща.Почти винаги само се усмихвам хитро в отговор. Никой не знае, че всъщност бях като всички останали. Бях момче, което и наранено, продължава да обича хората. Доверието ми се печелеше лесно, също толкова лесно допусках хората до себе си. Защото..просто изпитвах нужда. Имах човешката нужда да говоря неофициално с някого, да го поздравя приятелски, да споделя как е минал деня ми, все неща, които всички хора правят. – тъмнокосият намести меката възглавница на по-удобно място, продължавайки да се унася в приказки. Не знаеше защо го прави, думите просто се изнизваха измежду устните му, като спокойното течение на река. Дори не разбра, че имено нота бе споделянето. В момента споделяше нещо лично на своя асистент, нещо, което по принцип никога не би споделил, защото може и да му се изсмеят. За някои би прозвучало жалко и забавно. Но всеки човек усещаше, когато някой може би, би го разбрал, затова споделяше, понякога и без да го осъзнае.
- Първата ми любов…се случи в гимназията. Бе едно тихо момиче от съседния клас. Не беше голяма красавица, но си имаше чар, бе прилежна и умна, оставяше впечатлението, че умее да изслушва и притежава мило сърце. Хареса ми това, че бе непредсказуема. Когато изглеждаше, сякаш ще се скара на някого, внезапно се усмихваше и изтърсваше някоя добра новина, или нещо такова. Наблюдавах я някъде половин година, докато един ден тя не ме хвана да надничам през прозорчето на съблекалните. Но не ме нарече „перверзник“, както окачвах, а просто ме попита, дали търся някого. Тогава й отвърнах, че търся нея…и от този ден, насетне започна да се върти около мен. Понякога ми носеше дори обяд.. Това момиче..колкото повече се сближаваше с мен, колкото повече научаваше за миналото, което тогава бях скопен да споделя..сякаш й се искаше да избяга, да се отдалечи. Не искаше да слуша повече. Измина месец, в който не я бях засичал, защото се криеш от мен. После изведнъж получих писмо, в което ми бе написала, че ме съжалява. От съжаление към мен, е решила да ми бъде приятелка, но тъй като приемала много присърце болката на другите, било твърде трудно да е с мен. С една дума, просто бреме, заради което не можеш да си щастлив.
След нея имаше и други момичета. Предпоследната, както и последната година в гимназията. Всичко свършваше отново с писма, или телефонни съобщения. Пишеха ми, че съм твърде нещастен, че предпочитат да се срещат с момчета с по-светло минало. За мен имаше много хора, на които мога да се доверя..но за тях…за тях винаги бях бреме. Едно жалко и мрачно момче. Вероятно са се подвеждали по външния ми вид, или добрите ми оценки, също като родителите им. – Джон затвори очи и за миг си представи какво би било, ако разкаже всички трогателно мрачни неща за себе си, на целия сят.
- Ха, ако отговарях така, вероятно бих изглеждал като истински нещастник. Всъщност, истината е такава, каквато хората никога не биха я приели. Хората..те казват, че можеш да им се довериш, да им споделиш всичко, да поплачеш на рамото им..Нали? Но реално погледнато, всеки има свои дела, както и неща, за които да се грижи. Всеки има сови проблеми за разрешаване, така че как да го е грижа да чуждите такива? Дори да сметнем, че го е грижа, щом не може да направи нищо друго, освен да слуша, това се превръща в излишно натоварване..бреме, което допълнително те депресира и в края на краищата не искаш да слушаш…колкото и да твърдиш обратното. Предполагам е така. Не е нищо грешно. Виновни също няма.
***
Електронният часовник на нощното шкафче показва четири часа и четири минути. Беше сутрин, утрешният ден бе отдавна бе настъпил. А заедно с настоящия момент, и нова криза за Ки-Джон. Младият тъмнокос мъж стоеше изправен до леглото си. Ала нито беше буден, нито беше на себе си. Погледът му бе като на хипнотизиран хамстер, а тялото му като че се задвижваше от нечие дистанционно управление. Дори с отворени очи – не виждаше нищо. Това, което виждаше, бе само в съзнанието му Още и още, повтарящи се спомени. Още от това, което искаше да забрави. Това, което не искаше да помни повече. Протестиращата му майка, изблъскана назад от безбройните тълпи младежи от съседното училище, падаща на земята, кръвта, изтичаща от главата й, нейният живот, вярата й в нечия невинност. Бързите детски стъпки. Последните думи “Мамо!“, стъклата, от счупения аквариум и златната рибка, подскачаща безпомощно върху цимента. Острото прозрачно парченце, оставило физическия белег, гледката, оставила психическата травма. И всички хора наоколо, безмилостно жестоки черни сенки. Сърцето му за миг отново спря да бие. Не можеше да си поеме въздух, да извърши основното жизнено важно действие. Не знаеше как, паниката отново го погълна, но този път сякаш излезе от транса си. Знаеше какво се случва, къде се намира. Знаеше, че само да изпъди спомените и..ще се оправи. Но как, като дори не можеше да си поеме дъх. Огледа се и го видя… едно потенциално спасение. Тръгна към него, залитайки като новоизлюпено пиле, като събори една от стъклените чаши на шкафа, послужил му за опора. Трите крачки към другия му се сториха като преминаването на цяла яма. Стигайки и олюлявайки се отново, младежът се стовари директно върху другия индивид, който вече се бе събудил от внезапния шум. С умолителен поглед тъмнокосият се вкопчи в чуждото тяло и го придърпа към себе си. Нямаше време. Мислеше, че ще умре. Въздухът не успяваше да достигне до дробовете му…това бе равносилно на същото. Затова за първи път реши да си помогне сам. Затова открадна чуждия дъх. Обвивайки треперещата си ръка около млечнобялата шия на шокираното в момента лице, Джон светкавично намери намиращите се някъде там устни и просто си ги присвои. Знаеше, че другият ще разбере. Беше спешен случай. Само дето вместо някой друг, самият той си правеше така нареченото „изкуствено дишане“. Е, друг бе въпросът, че на Ки-Джон му се стори съвсем естествено и доста животоспасяващо нещо… Крадейки не само от чуждия кислород, но и от вкуса на тези малки устни, се бе получила една доста странна реакция. Макар и да успя да върне дишането си, сега пък усети така учестеното биене на сърцето, че можеше да се закълне и във Великият Буда, то бе оживяло и съвсем само имаше намерението да изскочи от тялото му..но чакай, къде, си мислеше, че отива? Накъде бе тръгнало? За къде бързаше така неусмиримо? Сякаш в стремежа си да разбере, идолът така и не се откъсна от моментното си занимание, а дори още по-настойчиво зарови пръсти в тъмните кичури коса, оставяйки и по тях аромата на дива череша. Че Ри, какъв бе неговият дъх? Как бе възможно да кара шефа му да върши подобни неща? Защото ставащото вече нямаше нищо общо с нечие спасение, вече никой не се нуждаеше от кислород, тогава… Съзнанието на Ки-Джон сякаш съвсем изчезна и той за миг остави чуждите устни на мира, облизвайки своите като хищник, току що уловил най-вкусната си плячка. Не знаеше, а и нямаше как да знае, какво му става, но това не беше приоритет в момента. Не, той наистина не бе перверзник, някакъв нощен хищник или нещо такова. Нито бе инициатор, не го биваше много в това. Е, нямаше какво да каже в своя защита, тъй като в случая изглеждаше точно като всичко от изброеното. Може би, би било редно да добавим и определението „садист“ съм списъка, тъй като да си присвояваш така тялото на живо същество без да те интересува какво мисли то въпроса..си беше чиста форма на садизъм. Сега оставаше да се окаже, че кризите на звездата преминаваха в изключително опасно равнище, но в такъв случай трябваше официално да заспива, завързан здраво за леглото. Ех, как ли не му бе хрумнала тази логична идея? Така нямаше, може би, да се стигне до излизане от контрол и…от уж една „невинна“ кражба на чужд кислород, до разни други не съвсем невинни неща.
Ама даже никак невинни.