Апартаментът на господин Лим

Лим Ши Ху написа:Чуваше шума на течащата вода. Някой отново бе забравил да спре чешмата. Защо ли винаги забравяше? Вече започваше да се съмнява, че го прави умишлено. Очевидно опитваше да си спечели вечното внимание на вампира, и все още не се бе отказал. Разбира се, за хората инатът бе нещо първично и присъщо, затова бе изключен вариантът да се откаже, но пък да се възползва от нещата, които изкарваха Лим извън релси си беше... Обективно погледнато бе опит за самоубийство, но поради някои причини, дори да му се приискаше, вампирът нямаше никога да посегне да Бекхьон. Защото бе дал обещание на баща му, а той спазваше обещанията си въпреки всичко.

Вече бяха изминали повече от десет дена, откакто малкото любопитно създание се нанесе в апартамента му. Изрично го предупреди, че е само временно, и му каза да поеме някаква инициатива и да си намери работа, за да може да си намери квартира. Но както беше тръгнало, заплатата, която изкарваше в онова кафене, надали някога би му стигнала за всички сметки плюс наем. За сега изглежда му стигаше само за храна. Момчето притежаваше наистина голям апетит, като винаги се питаше защо неговия благодетел не се хранеше никога, или поне не в негово присъствие. Ясно бе защо Бекхьон нямаше никога да го види да яде човешка храна, ала нещата се усложняваха от факта, че момчето не знаеше въпросните причини, а бе по-любопитен и от котка, бърникаща в аквариума на златната рибка. Да, ситуацията далеч не бе цветуща за Лим. Колкото повече дни отминаваха, той толкова повече се питаше как можа да му хрумне подобна идея, като тази да прибере вкъщи момче-бездомник. Да, знаеше, че бе обещал да се грижи за него, но можеше да измисли нещо друго, вместо това съвсем безразсъдно да му отстъпва цялата си спалня. Не ставаше въпрос за това, че не искаше някой друг да се шири из спалнята му, тъй като без друго той спеше на фотьойла, а за катастрофата, която се задаваше насреща му, щом любопитно човешко същество бе крайно близо до неговото лично пространство и разбира се – тайната му същност. След смъртта на единствения човек, знаещ тази тайна, животът му отново се бе върнал към до болка познатата нужда да крие. Трябваше да скрива и най-малкия странен детайл от себе си, който би навел на мисълта, че крие нещо. С прости думи – Ши Ху трябваше да крие факта, че крие нещо. Да криеш, че имаш тайна... Хах, това вероятно бе същото, като да скриеш от майка си, че преди час си похарчил левчето си за сладолед, като в същото време имаш шоколадова глазура на бузата си. Наивно и безполезно.
Не се усети кога бе излязъл от вкъщи, съвсем тихомълком, без да се обади на съквартиранта си. Както винаги бе облякъл кадифен костюм в цвят индиго, перлено бяла риза, чиято яка винаги стоеше закопчана до предпоследното копче, и в допълнение вратовръзка, небрежно преметната на врата му, без да бъде завързана както би следвало. Беше малко преди залез слънце, затова на главата му бе застанала в леко килната позиция, шапка в същия цвят, като костюма му, която прикриваше хладния му поглед, блуждаещ в нищото. Високата му и стройна фигура първоначално просто крачеше в права линия, надолу по дългата алея, докато внезапно не се спря пред една от многото витрини на магазините. Заставайки пред огледалното стъкло, мъжът се взря внимателно в собствения си образ. Неостаряващото си тяло.
До сега наистина не разбираше какво му бе странното на стила на обличане, но сега, опитвайки да прецени себе си от страни, си призна, че може би си имаше леките странности. Но все пак какво значение имаше това? Нима бе длъжен да се облича с някакви модерни широки панталони и тениски, украсени с всякакви непонятни чудесии и фигури, и да носи някакви кецове, или маратонки? Бе виждал как се обличаха голяма част от днешните младежи, но най-много го плашеха онези от сцената на шоубизнеса. Не можеше и да му го побере ума защо така наречените стилисти им причиняваха това, но и отбягваше да мисли за тъжната им съдба. Достатъчна му бе собствената мрачна аура и невъзможност да се държи и да живее като нормалните хора наоколо.
Лим преметна повяващото се дълго сако, като продължи пътя си, игнорирайки повечето втренчени в него погледи. Бе привикнал всеки да се чуди от къде, з бога, идва и дали е с всичкия си. Често биваше възприемат като някаква извънземна форма на живот, или просто човек, от някоя друга планета, страна и век. Хората все пак бяха склонни да повярват на какви ли не смешни и фантастични изводи. Все пак вече дори бяха започнали да вярват в съществуването на паралелни вселени. Но лично на вампира не му се нравеше мисълта, някъде да съществува точно копие на него, което да притежава едно към едно неговите присъщи качества, и да изпълнява дословно действията му. В този аспект той бе изцяло самовлюбен и отричаше съществуването на по-естествено русо и непукистично създание от неговата прелест.
Прокара език по пресъхналите си устни и усети бодежа от острите си зъби. По дяволите. Беше време да се нахрани. За пореден път. От няколко десетилетия не чувстваше глад, защото бе свикнал да се контролира, но разбираше кога има тази нужна, а именно когато вампирската му същност от само себе си се пробудеше. Не можеше да го предотврати. Такава бе природата му от много време насам. Въпреки че някога бе бил човек, не помнеше това време. Сега бе някой, който нараняваше хората. Нараняваше, за да оцелее. А това бе поредната му жертва.
Слънцето вече бе отстъпило някъде зад хълма, и в сумрака, яркосините зеници не се отделяха от целта си. Тази вечер щеше да е нищо неподозираща девойка. Не притежаваше особени джентълменски принципи, затова не бе от значение с чия кръв се храни. В крайна сметка, независимо от пола, жертвите винаги бяха нищо неподозиращи. Нормално бе да не очакваш, че един ден някой просто ще те нападне и ще си открадне от твоята кръв. Всъщност самата мисъл за това отблъскваше Шиху, но за жалост след дългогодишния си вампирски живот, бе разбрал, че само това бе начинът вампир да утоли жаждата си. Уви, бе пълна глупост вариантът с кръв на животни, или някакви кръвни банки. Бе опитал всичко, но се оказа съвсем безполезно. Животинската кръв само му причиняваше хиляди гърчове, а кръвните банки само увеличаваше жаждата му. Единствено с истински вампирски лов, можеше да утоли проклетата си жажда за поне две седмици напред. В зависимост дали ще успее да спре и да спаси жертвата си, или тя нямаше да има този късмет и щеше да се прости с живота си. Но всъщност смъртните случаи вече бяха останали в миналото – бяха се случвали в по-ранните му години, когато още не бе намерил начин да се контролира по време на лов. Сега вече съумяваше да държи разума си на линия, дори докато сладката червена есенция преминаваше през хранопровода му. Всеки път със завидна бързина успяваше както да се нахрани достатъчно, така и да остави човека с толкова кръв, че да оцелее дори никой да не го намери, за да му помогне.
Сянката му се прокрадна няколко пъти иззад момичето, скитащо се само из пустия парк. Храстите зад нея изшумоляха няколко пъти, когато тя най-сетне с обърна и черната й гъста коса се разпиля по бялото лице, изкривено от ужас. Остана така, но не успя да извика, защото такава възможност не й бе дадена. Искрящите сини зеници мигом придобиха меки златисто-червени нюанси, щом зъбите на вампира пробиха сънната артерия и кръвта бързо се разтече в устата му. Нахрани се за секунди. Не му трябваше повече. Бързо възвърна нормалния си вид, което бе липсата на извънредно остри зъби и типичните черни бездънни зеници. Остави девойката върху близката дървена пейка, изтривайки паметта й от последния един час насам. Трябваше да се прибира. Отново нямаше настроение за нищо, все още прясната кръв, пулсираща във вените му, бе изострила прекалено сетивата му и всичко наоколо го дразнеше. Дори тъмнината и досадните бели кълбета светлини на уличните лампи. В момента го успокояваше единствено факта, че на другия ден щеше да е по-добре. Прокара ръка през устата си и избърса онези няколко капки, които бе усетил да потичат към брадичката му.

Отвори безшумно входната врата, по своя хитър начин, за да не оповестява завръщането си. Вече минаваше десет часа вечерта и не се знаеше какви ги вършеше хлапето, и дали не бе на смята в онова кафене. Не смееше да попита дали въобще му плащаха нещо, тъй като по негови тайни наблюдения, в това заведение почти не ходеше жив човек. Може би сутринта имаше повече хора, но вампирът отбягваше да излиза при изгрев слънце, защото не му се отразяваше добре. Трябваше да се съобразява с проклетото слънце, защото беше лято. През мрачните сезони нямаше подобни досадни проблеми, защото бе почти винаги облачно. Отдъхна си , щом потвърди, че никъде по него не бе останала следа от привечерния лов. Но точно в този момент, нещо го накара да задържи въздишката си, която успя да изпусне само наполовина. Другата половина остана заклещена в гърдите му, щом нечий познат звънлив глас, огласи помещението.
- Значи се прибра?! – чу се някъде зад него и в този миг Лим изпсува всички богове, задето с всичките си вампирски способности, не бе усетил присъствието на Бек наоколо. Някак си запази самообладание от внезапната му поява и отделяйки се от мивката, извърна глава назад, за да фокусира... начумереното личице на другия. Какво бе това? За първи път виждаше това изражение. Досега момчето винаги го посрещаше с усмивка на лице и често се случваше да го преследва и да му досажда, докато не се увери, че наистина няма нужда от нещо и се е настанил съвсем удобно в креслото си. Сега обаче нещо в него се бе променило и погледът му изглеждаше някак тъжен и обиден. Ши Ху вече предусещаше как се задава буря. Надяваше се поне да отмине бързо, за да не му губи времето. Не че не разполагаше с цялото време на света, но все пак..
- Защо ме гледаш така? – на свой ред попита русокосият, мислейки си, че има пълното право да узнае причината за лошото настроение на съквартиранта му. Всъщност, неговото собствено настроение, в момента също не се славеше с цветущо състояние, но по принцип винаги варираше от едно, до минус едно. С други думи бе или неутрално, или неутрално, но малко по-раздразнително.
- Какво е това? – зададе нов въпрос, преди да получи отговор на първия, щом Бекхьон хвърли някаква торба с боклук на пода пред него. Все още не разбираше какво цели събеседникът му, но той въпреки вампирската си същност, се славеше и с естествено русата си коса, което го правеше често пъти да изглежда леко невменяем.
- Изхвърляш всичката храна, която ти приготвям всяка сутрин?
В момента, в който разбра къде бе съгрешил и какво точно бе нещото, в което го обвиняваха, Лим за първи път се почувства нетипично човешки виновен. Но тъй като не можеше да стори нищо, дори да се оправдае някак, от това странно чувство на вина нямаше никакъв смисъл, дори само по себе си, нямаше логика да се чувства виновен. Все пак не можеше да яде човешка храна, или поне откакто бе това, което е сега, някак си не смяташе, че има някакъв смисъл да опитва.
- Това ли? Мисля, че в началото ти казах. За да останеш тук, все пак имам правото да поставя някакво условие. Молбата ми бе да не упражняваш вмешателство в личния ми живот. След като престъпваш това, смятам, че вината си е твоя. – рече блондинът и заобикаляйки торбата с боклук, която другият бе домъкнал чак от вън, отиде във всекидневната и съблече дългото си сако, небрежно мятайки го върху един от фотьойлите. Дори нямаше желание да го закача на закачалка, в момента не виждаше смисъл в абсолютно нищо, особено някои от собствените си прилежни навици. Вероятно другият още му се сърдеше и не смяташе просто да оставя нещата така. А вампирът дори не можеше да предскаже каква ли щеше да е следващата стъпка на Бекхьон. Той бе също толкова непредсказуем, колкото и прозаичен бе непобедимият му инат. Но пък трябваше да си признае, че това бе голяма част от чара му и това, което го правеше някак по свое му неповторим. Не бе никак лесно да живееш като истински човек. Без преструвки, така открито. Това бе вероятно най-рядко срещаното у хората, защото бе всеизвестно, че всеки от тях винаги играеше някаква роля. За жалост, Лим Ши Ху също си имаше своята маска, само дето иска или не, той бе съвсем принуден да я носи.

Бьон Бекхьон написа:Русото момче, с изваяни от ангели черти и величествена осанка, на име Лим Ши Ху бе пълна мистерия за Бекхьон. Присъствието му бавно плъзваше по кожата на момчето и го караше да настръхне.
Студ, тъмнина и тайни - сякаш блондинът бе олицетворение на тези три думи, от които хората се страхуваха. Изключение обаче правеше Бекхьон - въпреки ледените тръпки, той не се страхуваше. Защо ли? Защото знаеше, че под стоическата маска, се криеше добросърдечно създание, което се грижеше за съквартиранта си; защото на този свят имаше единствено Ши Ху. Само той запълваше огромната дупка в живота на момчето, която зееше и чийто край не се виждаше. Да, животът на Бекхьон наистина бе лишен от всякаква светлина - не помнеше родителите си, нито детството, не познаваше себе си. Виждаше собственото си отражение в огледалото, но то бе някак чуждо, някак неестествено. Не знаеше как е получил малкия белег на лявата си буза, нито онзи по-голям на коляното. Не знаеше каква храна е обичал, дали е имал хоби, дали е бил добър ученик и кои са били силните му предмети.
Знаеше единствено как изглежда отвън, но не какъв е отвътре. Може би миналото му бе една огромна тайна, пазена и от самия него. Може би самият Бекхьон бе енигмата в случая.
Струваше му се странно как изведнъж се бе озовал при Ши Ху, просто ей така. Без спомени, без минало. Откъде се познаваха? Дали само от добра воля бе приютил един объркан хлапак, който нямаше нищо?
Тези въпроси дращеха в съзнанието на Бекхьон, но той се опитваше всячески да ги прогони. Никога не стигаха до устните му, защото винаги бяха закотвени там - в гърлото благодарение на здравия разум. Искаше отговори, но не бе сигурен, че е готов да ги получи (а и че ще ги получи всъщност).
Засега щеше да се задоволи с гостоприемството на Ши Ху и с шанса да се грижи за него доколкото може. Бе напълно наясно, че блондинът може да се справя и сам, но беше хубаво да знаеш, че има някой, който те чака вкъщи с топла храна и рамо, на което да опреш глава в трудните моменти, нали?
Макар да се носеше с обаятелната си висока фигура, Лим беше човек, а като такъв се нуждаше от друго същество като него, което да се увери, че яде редовно, спи достатъчно и не се претоварва. Нали за това бяха съквартирантите?
А и Бекхьон трябваше да си признае, че му харесва да влиза в ролята на майка. Не помнеше дали неговата собствена е бдяла толкова над него, но някакво силно чувство го караше всяка сутрин да приготвя закуска за блондина, да му се обажда и да го пита дали има нужда от нещо, да се тревожи за него.
Ето защо в настощия момент не можеше да остави нещата така. Не можеше да позволи на Ши Ху да пропуска закуската. Все пак, това бе първото и най-важното хранене за деня!
Завъртя очи и изсумтя, щом другото момче безцеремонно се изниза във всекидневната. Държеше се детински, абсолютно детински!
- Хей! Не си тръгвай така! - изкрещя след него Бекхьон ядосано и го последва с тежки стъпки.
Щом стигна всекидневната, видя момчето да стои право - имаше нещо в позата му, което подсказваше, че е очаквал да бъде последван. Сложи ръце на кръста и затропа нервно с крак.
- Не бях свършил! Защо си тръгна? Знаеш ли колко ядосан съм в момента? - изстреля наведнъж Бекхьон, усещайки как кръвта му кипи.
Бе сигурен, че вената на врата му бе изпъкнала - нещо, което показваше, че гневът му можеше взриви планетата.
- Не можеш ли поне да се престориш, че храната ти харесва? Не можеш ли да ми угодиш веднъж? Защо ме караш да се чувствам толкова безполезен? - натъжи се момчето, навеждайки глава и цупейки се.
Може би малко драматизираше, но желанието да се грижи за Ши Ху бе заглушило думите на здравия разум.

Лим Ши Ху написа:Ето че както за малко предсказа, се бе задало истинско торнадо. Не просто някаква си буря, а нещо далеч по силно и могъщо. Човек и вампир живееха заедно. Човекът се ядосваше на вампира и му крещеше. Това не се виждаше всеки ден. Определено никак всеки ден, но имаше вероятност да се превърне в настоящото ежедневие на индивидите, съжителстващи в този дом. Знаеше, че да прибере човешко същество, при това изгубило всичките си спомени, не вещаеше нищо добро. Глупаво. За първи път вампирът бе постъпил наистина глупаво, но интересно защо не му пукаше, дали му пука за това. В крайна сметка вече бе прибрал подгизналото кученце у дома си и не съжаляваше, че го бе сторил. Може би тази така чиста и добра човешка постъпка щеше да съдейства за изцелението на душата му от греховете, които бе извърши, и продължаваше да извършва в името на оцеляването. Това, което си бе обещал, следваше го неотлъчно, беше му като мантра, която често си повтаряше наум в момените, когато бе объркан.
"Не забравяй, че не си човек, ти си чудовище. Нямаш право дори за миг да смесваш животинските си инстинкти с човешки чувства. Нито за миг."
Да, така трябваше да бъде. Всеки друг вариант би усложнил и застрашил съществуването му. Как един звяр, причиняващ болка на хората, би могъл същевременно да им съчувства, или нещо подобно? Беше повече от нелепо мисъл. Нещо немислимо. Също като нагорещилата се кръв в чуждите вени. Немислимо.
Въпреки всичко бе дал обет. Обещание, че ще се грижи за това момче. Трябваше да удържи на думата си, защото тук не ставаше дума за неговата същност. Освен това онзи, който го бе помолил, знаеше тайната му. Знаеше, че не е човешко същество и Бекхьон може да е в опасност с него, и въпреки това му го бе поверил целия. С отиващия си живот, бе отдал цялото си доверие на Лим. Вероятно защото в онзи миг на отчаяние, можеше да отправи тази молба единствено към него. Но въпреки че молбата му бе егоистична и жестока, блондинът не бе ядосан. Не можеше да изпитва негативни чувства към единствения човек, който проявяваше разбиране към него и го подкрепяше винаги. Приемаше го, какъвто бе, и не му пречеше да споделя въздуха в едно помещение с него. Затова вампирът дълбоко ценеше това, ясно съзнавайки, че не всеки би бил способен на такова нещо. Освен тайната, която криеше, характерът на Ши бе нещо извънредно нервиращо околните, и по принцип никой не бе склонен да изтърпи присъствието му за повече от пет минути. В очите на хората той се явяваше високомерен, нагъл, безскрупулен и безсърдечен тип, и въобще беше чувал всякакви други негативни коментари по свой адрес. Все още се питаше как така новият му съквартирант все още не го бе нарекъл "Негодник!" или "Мухъл!". Последното го бе чувал няколко пъти. И какво, като харесваше антики и такива неща? Вярно, че бе от старата школа и това оказваше влияние на интересите му, но това далеч не означаваше, че е като празен и скучен стар шкаф, потънал в прах. Освен това имаше коренна разлика между прах и мухъл, която очевидно не бе видима за човешките индивиди. Не че вампирът се чувстваше накърнен от подобни епитети, но бе разочарован от ниското ниво на морални ценности и уважение между хората. Какъвто и да бе той, откъде накъде беше длъжен да угажда на хората? Дори бе невъзможно да угоди на всеки с неговите си специфични претенции. Като например тези на съквартиранта му. Искаше от него да яде храната, която му приготвя? Какво можеше да стори по този въпрос? Нека помислим... Мда, абсолютно нищо. Може би вместо да я изхвърля, трябваше да я дава на някое изгладняло животинче, или на бездомниците... Да, представяше си се всяка сутрин, облечен в костюм с небрежно омачкана яка, да се разхожда с поднос храна в ръка, оглеждайки се за изгладнели скитници, на които да я даде. Великолепна картинка. Може би просто щеше да избере кучетата... Тях с имаше свой начин да повика, когато му потрябват. Значи проблемът бе решен, щеше да храни уличните кучета. Бе го решил още, преди другият да изкрещи последното от яростните с излияния. Яростни, но напълно искрени. Някъде дълбоко в себе си, вампирът признаваше без бой, че и момчето беше право за себе си. Знаеше, че чувството да си безполезен, бе може би едно от най-страшните и депресиращи неща, при това не само за хората...
"- Всичко стана, заради теб! Знаеше, че не можеш да сториш нищо, че си безполезен, и все пак се намеси! По твоя вина, всичко стана така по твоя вина!" - глухият писък отекна в съзнанието вампира, но споменът за този отминал момент не го натъжи, само го подразни. Защо ли си спомни това? Всичко бе в миналото, дори не бе нещо, за което сега още чувстваше вина. Отдавна го бе преодолял, смятайки, че нещата не се бяха объркали заради него. Да, той просто бе опитал да помогне, това бе единствената му грешка. Ето защо вече не смяташе да върши нищо за хората. Те бяха винаги неблагодарни, каквото и да стореше, никога не бе достатъчно. Това бе хорската алчност, правеща хората да са винаги недоволни и изискващи. И не, нищо от това не му бе непознато. Защото и той някога бе бил човек. Но отдавна бе надживял това време, когато нищо съществено не го отличаваше от останалите емоционални представители на хомо сапиенс.
- Безполезен..? - прошепна почти недоловимо за човешкото ухо, сетне отправяйки поглед към момчето, неотдавна нахлуло в помещението. Странно, сякаш от него изриваше невидима сила, която плавно и своеволно се обви около Ши Ху и го накара са приближи към другия. Бавно, дистанцията между тях се скъсяваше. Скоро бе по-малко и от половин метър. Не, определено не бе по желание на Лим, дори се случи без собственото му знание. Просто, като под въздействието на хипноза, или опиум, той се бе намерил пред все така намръщеното момче. Погледът му обаче остана същия - все така непроницаем и някак дълбок, все още не бе дошъл съвсем на себе си, нито осъзнаваше какво точно смята да прави. Черните му, неизискващи и не издаващи нищо ириси, обиколиха лицето на Бекхьон, накрая спирайки се на повдигнатите му от объркване устни. Със следващото си движение вампирът постави пръсти на двете му бузи, стискайки ги леко, след което завъртя чуждото лице преценяващо, сякаш изучаваше функциите на нова и невиждана до сега играчка. Младежът се възпротиви с поглед на нелогичното му и странно действие, веждите му кривнаха леко и докараха малки сладки бръчици по розовеещата му кожа. Колко различен бе от него, сякаш деня и нощта опитваха да се видя ти да поговорят, но дори да искаха, това бе невъзможно. Дали невъзможното бе възможно само тогава, когато повярваш в него?
- Чувстваш се безполезен? - въпросът, който криеше в себе си явна риторика, се изплъзна тайнствения тон на покровителя, чиито пръсти все още придържаха пухкавите бузи на отсрещния. Горкият човек сигурно се питаше какво точно се случва, или за причината, поради се случва, но щом и събеседникът му не бе наясно с отговора, то значи никой не знаеше.
- Ще ти кажа как можеш да бъдеш много полезен. - шепотът на Лим вече се бе повишил с една идея и звучеше още по-внушително и някак запленяващо. Сякаш в момента бе демон, изкушаващ набелязаната жертвата да продаде душата си в името на своето съкровено желание. Всичко бе една голяма мистерия.
- Спри да се цупиш! - отсече внезапно и дори леко заповеднически, най-после оставяйки чуждите бузи намира. Като че до сега бе изпитал изкусително удоволствие от това да ги помачка. Не че не бе съвсем така... Все пак бяха доста пухкави и меки. Май на хлапето не му липсваше нищо, и въпреки, че двамата изглеждаха почти на една възраст, другият приличаше все още на малко дете със сладки румени бузки и големи, чисти и невинни очи. Нима бе възможно в една личност да се крият толкова много описателни епитети? Колкото малка бе вероятността, доказателството бе пред него в пълната си форма и нямаше как да го отрече.
- Харесва ми, когато се усмихваш. Така че, ако искаш да бъдеш полезен, просто се усмихвай, става ли?
Смяташе за глупаво другият да се чувства безполезен, само защото изхвърля закуската му, но разбира се, за нищо неподозиращия човек си бе равносилно на това някой да се подиграе с теб и труда, който си хвърлил за направата на нещо. Да, наистина бе обидно за него и трябваше да получи някакъв вид възмездие. Вампирът си нямаше и на представа защо му каза точно това, но така и не бе успял да измисли нещо друго. Не, не го правеше единствено, за да замаже положението, а и защото наистина му харесваше да вижда онази красива и искрена усмивка на лицето му. Като че заразяваше и него, и той вътрешно също се усмихваше. Сякаш чувстваше чрез сърцето на Бекхьон. Нещо все още необяснимо. Нелогично.
Изведнъж долови прескачащото сърце, този така бурен ритъм, звучащ като песен, в ушите му.
А само секунди преди да осъзнае колко близо се намираше до момчето, усети аромата на гореща, сладка кръв. Дали наистина кръвта му бе така сладка, като всичко останало в него? Затова можеше само да гадае. Ала фактът, че неговата кръв бе нещо далечно и забранено, пораждаше дразнещо гъделичкащо желание да вкуси от забранения плод. В момента това желание изгаряше гърлото му, събуждайки звяра, който наскоро бе приспал за известно време. Очите му се бяха устремили към все още изпъкналата вена на тъмнокосия, а в тях проблясваха бегли червени отенъци. Леко облиза с език сухите си устни, но щом усети вече леко изострения си зъб, нещо го жегна, удряйки го право в гърдите и в този миг не можеше дори да преглътне. Веднагически обърна гръб на тъмнокосото момче и се придвижи с няколко крачки напред, отново поставяйки задължителната дистанция от поне два метра разстояние.
Чак когато се отдалечи и състоянието му се възстанови към нормалното, запита самият себе си... За какво си мислеше в онзи момент? Нима наистина смяташе да направи това?! Не бе възможно, трябваше да е просто момент на слабост, не бе възможно хладнокръвието, добито с годините, да му изневерява. Но ако бе момент на слабост... Тогава защо? От какво бе породен? Нима кръвта на другия бе по-различна от тази на останалите човешки създания? Това бе немислимо. Не биваше дори да си го помисля! Не можеше да си позволи да таи подобни мисли към този, когото бе спасил. А обещанието му? Нямаше начин да го наруши. По дяволите, имаше чувството, че в момента полудява, или е на път да го направи. Бе като бомба със закъснител, трябваше да отиде някъде другаде, но и не можеше да помръдне от мястото си. Чу името си под формата на въпрос и това го сепна, изкарвайки го от вцепенената позиция, която бе заел. Сякаш чувстваше кипящата кръв на тъмнокосия в себе си, в своите отдавна мъртви вени, това го прогаряше болезнено. Същевременно изпитваше непознато до сега удоволствие и копнеж, който го плашеше и го караше все повече да се страхува от самия себе си. Не му се бе налагало да се опасява от това на какво е способен, но така или иначе трябваше на всяка цена да не допуска животинските му инстинкти да заемат връх, поне не в присъствието на Бекхьон. Дали заради обещанието, или имаше още други неразгадани причини, но той бе специален. Не можеше дори да си позволи тъмнокосия да го види в образа му на неконтролируемо чудовище. Защото знаеше, че този образ би го ужасил и отблъснал, би го накарал да избяга завинаги.
- Не смяташ ли, че след като живееш под моя покрив, ти си този, който трябва да ми угажда? - леко изпитателния му тембър наруши тишината и Лим се обърна към другото момче, дарявайки го с бегла хитра усмивка. Не можеше да го победи по словесен път. Особено, след като бе оставил гнева да измести обективната му преценка. Но дори и така, действайки импулсивно, бе неимоверно сладък. Имаше наистина необикновен чар.
Русокосият вампир отново на своя глава реши, че разговорът е приключил, и разтърквайки челото си леко, колкото да внуши умора, Лим се настани на любимия си диван и затвори очи. Не закъсня моментът, в който отново го налегнаха размисли относно Бекхьон. Да, самият той представляваше една голяма загадка. Може би това бе нещото, по което си приличаше с него. Две неизвестни събрани на едно място. Каква комбинация само.