Кабинетът по японски език

Ок Мин Дже написа:Вратата на стаята бавно се открехна. Отново. За трети път днес.
Мин Дже плахо се подаде, надзъртайки предпазливо през отвора. Всичко си беше същото, както и преди около час, когато мина отново покрай този кабинет. Нямаше никого..То все още не бе дошъл. А дали изобщо щеше да дойде днес, или отново нямаше да удържи на думата си?
След като се потвърди тъжният факт, че помещението беше съвсем празно, момчето пристъпи навътре и бързо стигна до своето място. С въздишка, която мъчно се откъсна от гърдите му, се настани на единия стол. Започна да отброява минутите, течащи така бавно, че по пътя си дори отделяха време да го поогледат и да му се посмеят на акъла. Вероятно наистина изглеждаше смешно. А също и безмерно нелепо. Нали? Но вината за това не беше само негова. Не, не бе изобщо негова. Имаше си пряк виновник за това, че едно така асоциално момче като Миндже, сега възлагаше някакви непреодолими надежди на някого. Да, същият този някого, когото все още продължаваше да чака като глупак, вместо да се прибере вкъщи..Все още нищо не се бе променило. Ежедневието на русокосият си беше същото - ставаше рано сутрин, както беше свикнал, изпиваше по чаша мляко и хапваше нещо леко, след което заминаваше за училището, което се намираше на четири пресечки от дома му. Или по-точно квартирата му - засега бе отседнал у един приятел на баща му, защото общежитията не бяха за всекиго, а истинският му дом бе твърде далеч - намираше се в един от по-бедните квартали на Сеул. Та, след като излезеше от вкъщи, първо се отбиваше в една пекарна, където помагаше на един господин в работата, просто почистваше масите или вършеше друга лесна работа, колкото да си изкара джобните за деня. После отиваше на училище. Стоеше сам на чина си по повечето предмети, всички го вземаха за момче, което съвсем умишлено не разговаря с никого и само се изолира от света. Това представляваше той за останалите. Когато свършеше училище, незабавно се връщаше в квартирата, като само в редки случаи правеше обиколна на близкия парк и снимаше небето. Така изминаваха дните му. Общо взето. Дори да бе част от група, не бе особено близък с другите двама младежи, а и те не се интересуваха особено да водят някакви общи разговори с него. Когато се наложеше, момчето просто изпълняваше своята част с бас китарата си и нищо друго. Музиката бе част от него, но след като родителите му ипотекираха имуществото си само и само да го запишат в най-доброто училище където единствено има шанс да се занимава с това, което харесва..вече не бе сигурен какво точно иска. Не се чувстваше щастлив..тук, А вместо това имаше странното усещане, че музиката започва да му става чужда, като свят, от който за малко е бил част, но който сетне намира за безкрайно чужд и далечен. Младежът наистина недоумяваше защо се чувства по този начин, защо вече не изпитва същото удоволствие, когато допираше млечните си пръсти до струните на баса. Защо го нямаше неповторимото чувство, защо имаше само липса. Проклятие, от както бе дошъл в това училище, бе започнал да чувства постоянна липса на нещо. Всъщност..на всичко. Липса на желание за инициативност, липса на истинско удоволствие от музиката, липса на вдъхновение за каквото и да е...Дори липса на апетит. Напоследък русокоското насилсвено буташе залците в устата си, колкото да не се разболее от нещо, тъй като не искаше да тревожи родителите си. Но не му стигаха безкрайните липси, ами на всичкото отгоре един самовлюбен господинчо трябваше да се появи в живота му. Трябваше ли? Да, за да може това да се превърне във върха на пирамидата и да всее тотален хаос в главата и..всички останали части на Мин Дже. Що за чудо се бе случило, момчето все така не проумяваше, но някак си след появата на Чон-Йо, бе започнал да таи разнолик надежди за близкото си настояще, украсявайки го едва ли не с многобройни зелени полянки, пикници, разходки, обикаляне на улици, безцелно бродене покрай река Хан и посещение на разни други обекти из града..като най-страшното от всичко бе, че в представите му тези работи се осъществяваха съвместно с гореспоменатия индивид. Да, мозъкът му бе превключил на друга станция. От мозък на едно асоциално момче, бе започнал да мисли досущ като мозъка на една влюбена тинейджърка. За какво се броеше това? Какво изобщо трябваше да означава..? До преди месец-два младежът не си бе и помислял за някакво занимание, което да иска да извършва с точно определен човек, но сега нещата бяха коренно различни. Всичко бе започнало в онзи ужасно горещ ден, в който някой реши да седне до него. Точно на неговия чин, от толкова много свободни. Да, каква ирония, но все още си спомняше чуждото обяснение, че не обичал да сяда по-назад. Крайно налудничаво, за какво му бе притрябвало да помни подобно нещо? Подлудяваше го дори само факта, че помнеше почти всички изрази и думи, които той употребяваше най-често. Какво за бога...му бяха направили? По-правилното е да кажем "направил", но не бе ясно дали Чон няма някакви съучастници, с които да е планирал това от самото начало.
Все едно, както и да е. Сега настъпваха най-сложните и променливи моменти за Дже. Младежът ту се чувстваше съвсем празен, потънал в мрака на студения свят, ту се чувстваше така пълен, дори пренаситен и горящ от желание за живот и.. някакво действие. Разбира се, второто се дължеше на личността, която бе виновна за цялостното му объркване и както всеки можеше да се досети..отдавна не се бе случвало. Мин започваше да се бои, че скоро няма да се почувства отново така, сякаш не му липсва нищо, както и че ще забрави последният път, в който бе изпитал това тъй сладко блаженство и цялост.
Клюмналата му глава се бе насочила към празното място до него, докато тъжният му и леко премрежен поглед се бе впил отчаяно в жълтата седалка на стола. Еуфорията и напрежението от надеждата, че може да го види, че той щеше да го чака тук..сега изчезваше бавно и болезнено.. Него го нямаше. Най-вероятно и днес нямаше да го види. Хах, кой ли би предположил, че липсата на самовлюбения негодник би причинила такава болка в сърцето му. Той нямаше да дойде. Знаеше, че няма да влезе през проклетата врата. Но защо продължаваше да го очаква? Да очаква именно знаменитото му завръщане, да се ослушва именно да прословутия шум от отваряне на врата. Защо продължаваше да се надява да го види? Защо, когато..дори съзнаваше колко много щеше да му се ядоса. Колко гняв и раздразнение щеше да се загнезди в свитото му на топка сърчице.
Внезапно се почувства обречен.
Невъзможността да се примири с положението си и избора на сърцето си, го накара да свие млечнобелите си пръсти в юмрук. Стискайки още повече, сякаш изливайки целия инат и непримирение върху самия себе си, кокалчетата му започнаха шумно да пукат, като че в кабинета имаше микровълнова фурна с пакет пуканки.
Не беше честно.
Това..не беше никак честно.

Банг Чон Йо написа:На света имаше едно златно правило. Животът трябваше да е труден, независимо в какво положение се намираш. Животът просто трябваше да е труден, това бе задължителното правило за всеки човек. Дори за онези, които бяха смятани за късметлии, а истински щастливци, за такива, на които уж нищо не им липсва. Всички мятаха, че за тези хора животът беше лесен, но всъщност дяволски грешаха. Защото такова нещо просто не съществуваше. Нямаше понятие, като "лесен живот". Никъде.
И докато сивият ван с тъмни стъкла пътуваше по шосето, Чон бе потънал в размислите, които най-малко подхождаха на личността му. Но дори хора, като него, привидно не притежаващи много положителни човешки черти, се пак можеха да имат такива мисли. Имаше и моменти, в които просто нямаше как да се избяга от чувствата и емоциите просто те завладяваха изведнъж, а мислите идваха съвсем неканени в съзнанието ти. Също както сега.
На него, точно на тази самовлюбена корейска звезда, облечена в своите скъпи дрехи, никога не й бе пукало за никого другиго. Никога. Но очевидно наистина за всяко нещо си имаше пърив път и сега младият мъж не преставаше да нервничи на шофьора, че бърза, за да може да пристигне навреме. Защо? Защото..искаше да пристигне навреме. Защо? Защото..не искаше да кара другият да го чака.Не искаше да нарушава даденото обещание към него...отново. Ала явно проклетият му препълнен график в последните седмици искаше нещо съвсем различно. Искаше да го изтощи до смърт, да не му даде и капка време, което да прекара с единствения наистина важен човек за него. Мин-Дже. Защо ли не преставаше да си мисли за него, дори по време на гостуването му в онова предаване, дори по време на концертите си, дори по време на репетициите. В мислите му винаги се намираше месетнце, посветено на това чаровно русокосо момче, всичко бе като черна магия. Чон не съзнаваше на кой свят се намира, често се отнасяше нанякъде по време на работа и все по-рядко долавяше смисъла на думите, които бълваше мениджъра му. Чувстваше се, като в някакъв странен сън. Но когато го видеше наистина пред себе си, когато видеше тънките му устни да откриват млечнобелите му зъби, тогава се усещаше изцяло буден. Само тогава, която другият не бе в представите и мислите му, а бе пред него. Просто необяснимо.
Ала нямаше човек който бе наясно с истинските чувства на Чон-Йо. Той никога не говореше за тях,дори не ги споменаваше, не правеше и малък намек за съществуването им. В този ред на мисли, Банг притежаваше една от най-ужасните черти на човека, не умееше да се държи добре с онзи, който му е най-скъп. Тази черта всъщност представляваше най-голямата жестокост у цялата му личност, защото винаги изглеждаше сякаш се държи по-добре с непознатите, или по-чуждите хора, отколкото с Мин-Дже например. Винаги беше такъв. Винаги бе карал половинката му да страда, затова когато осъзнаеше че започва да й причинява болка, сам прекратяваше връзката. Но отново изглеждаше като лошия тип, който иска просто да запази гордостта си.
Сега обаче, дори случаят с русокоското да не бе особено различен, Чон действаше дори още по-егоистично, сякаш наистина нищо него интересуваше. Този път, дори да знаеше, че връзката им ще му причинява болка, не възнамеряваше да го пуска. Не искаше. Просто искаше да го задържи до себе си, като че бе наистина безценна и специална вещ, която никой друг не можеше някога да има. Дали това не бе причината? Не искаше да го отстъпва на другиго го? Нима го бе страх, че ще попадне на по-добър човек от него и просто ще го забрави? Ако бе наистина така, то бе нормално, някой като Барон да се притеснява от тези неща. Но в такъв случай..не означаваше ли, че всичко ставащо бе плод на егоцентризма на тъмнокосия? Не означаваше ли, че той просто..използваше другия и по един или друг начин си играеше с него и чувствата му? Ако бе така..то Чон-Йо реално се бе превърнал в най-лошият човек на света.
Но щом му бе съобщено, че вече са пристигнали в Шиден, младежът бързо изскочи от вана и тръгна бързешком към кабинета по японски език, където двамата в повечето пъти си уговаряха тайна среща. Всеизвестен факт бе , че учителят по японски език чест отсъстваше, а когато не бе в ас, не можеше да се свари във въпросния кабинет, затова там бе едно от най-добрите и безопасни местенца за такива тайни срещи.
Когато стигна стаята, за малко не я подмина от бързане, но внезапно се спря и позна леко жълтеникавия оттенък на вратата, който я правеше по-различна от другите по този коридор.
След като влезе вътре, погледът му веднага успя да фокусира русото момче, стоящо безмълвно на мястото си. Първият чин в редицата откъм прозореца. Винаги сядаше там, затова вече се бе превърнал официално в неговото място..Чон пристъпи тихо към другия, усещай се леко гузен за голямото си закъснение. Думите за поздрав не искаха да излязат от устата му, като че някой я бе зашил с игла и конец. Високата му и стройна фигура с добре издокаран вид, просто се придвижи безмълвно и седна на другия стол до също толкова мълчаливото и оклюмало момче, което внезапно рязко вдигна погледа си, насочвайки го към новопристигналия.
- Закъснях...- отбеляза Чон, сякаш той бе онзи, който до сега очакваше пристигането си. Често пъти се случваше да отнема думите на Дже, а което съжаляваше. Господи, съжаляваше за толкова неща, но никога не казваше, че съжалява. Съжаляваше дори за това, че е такъв. Съжали дори когато не каза "съжалявам" след "закъснях". Явно бе човек, който живее със съжаленията си. Жалко за него и ужасният му характер.
Но как се извиняваше някой, който не се извинява?
- Аз.. - измънка почти неразбираемо, но щом срещна шоколадовите очи на момчето, всички думи отново изчезнаха. Те бяха все така топли и красиви, тези очи..но сега издаваха същото онова разочарование и горчивина, които Барон винаги прочиташе в очите на онези, които бе наранил, на които бе причинил болка. Изглежда с Мин наистина не бе постъпил по различен начин. Какво трябваше да направи сега? Искаше му се да оправи нещата, да направи всичко възможно, за да не вижда отново този страдалчески поглед. Не му харесваше какво поражда у него. не му харесваше това чувство за вечна вина. Не можеше ли поне веднъж да не се чувства така виновен? Мразеше тази своя нечиста съвест, мразеше и да се държи така, сякаш не му пука. Но въпреки всичко.. продължаваше да го прави. Продължаваше да се държи така, както само той си знае.
- Да вървим! - каза внезапно с кадифения си глас и разтегляйки устните си в чаровна усмивка, Чон хвана ръката на русокосия и се изправи заедно с него.
- Къде? - попита другия с недоумение.
- Просо..някъде. - отвърна му бе особено колебание и повдигайки леко рамене, двамата тръгнаха някъде извън училище.